Ася_И

На днешния ден - 21 юни През 1898 г. в Ихтиман е родена Пенка Георгиева Икономова – българска драматична и филмова актриса. Тя е съпруга на Никола Икономов. Учи драматично изкуство във Виена при К. Валнер и пеене при Андерсен. През 1925-1928 г. посещава драматичната школа на Н. О. Масалитинов в София. Артистка е в Народния театър в София (1926-1929 г.), в Русе (1930-1931 г.), в Пловдив (1931-1935 г.), във Варна (1935-1936, 1937-1941 г.) и в Художествения театър в София (1936-1937 г.). От 1941 г. е в Националния академичен театър, в който работи до пенсионирането си. Тя участва в "Хамлет", "Ана Каренина", "Лес", "Призраци", "Свекърва", "Прокурорът". Участва във филма "Големанов" (1958 г.) на режисьор Кирил Илинчев. Авторка на книгата "Благодаря ти, живот" (1976 г.). Умира на 11 ноември 1988 г. в гр. София. През 1926 г. е роден Тодор Георгиев Абазов - български журналист, публицист и литературен критик; професор по журналистика. През 1945 г. завършва гимназия в София. През 1953 г. завършва специалност "Право" в СУ “Св. Климент Охридски” . През 1945 г. е главен редактор на в-к "Средношколско единство” и редактор във в-к "Народна младеж, след което една година е редактор на сп. "Младеж" , от 1946 г. до 1957 г. е редактор в-к "Народна. младеж" , в периода 1957-1961 г. е редактор сп. "Наша родина",от 1961-1966 г. е редактор на сп. "Септември" , от 1966 до 1977 г. е заместник-главен редактор на в-к "Народна култура". Тодор Абазов е главен редактор на сп. "Български журналист" (1977-1990 г.) и на сп. "Съвременна журналистика" (1987-1990 г.). От 1987 до 1990 г. е директор на Центъра за журналистически изследвания и информация към СБЖ. Тодор Абазов е член на СБП, СБЖ, СБФД. Автор е на "Щрихи и размисли" (1970 г.), "Публицистика и критика" (1974 г.), "Словото като позиция" (1982 г.), "Път във времето" (1986 г.); съставител на сборника: "По телеграфа - статии и кореспонденции на Ъ. Хемингуей" (1981, 1986 г.), "Антология на съвременната българска публицистика" (1984 г.), "Граматика на журналистиката. Избрани четива за световния опит в журналистиката" (1996 г.). 1935 г. в с. Садовец, Плевенско е роден Любен Димитров Атанасов - български енциклопедист. Завършва СУ“ Св. Климент Охридски” със специалност "Библиотекознание и Библиография" към Философско-историческия факултет. Работи като уредник на библиотеката при читалище "Постоянство" гр. Лом и в Окръжна библиотека "Христо Смирненски", гр. Плевен. От 1962 г. е редовен аспирант към катедра "Библиотекознание и Научна информация" при Софийски университет, където е последователно асистент, ст. асистент, гл. асистент и доцент (от 1984 г.). Той е ръководител на катедрата. От 1995 г. е на редовна работа като щатен преподавател в ЮЗУ "Неофит Рилски" - Благоевград. Последовател е на проф. Тодор Боров. Работи върху докторска дисертация "Възникване и разпространение на кратките литературни форми (афоризмите) като средства за комуникация”. Автор е на първата в България "Енциклопедия на афоризмите" (1998 г.). Има над 150 публикации в България и в чужбина. На този ден през 1937 г. в Москва умира Симеон Ванков – български офицер, генерал-майор от руската армия (1911 г.). Роден на 25 януари 1858 г. в Свищов. През 1877 г. учи в Южнославянски пансион в Николаев. Година по-късно завършва Константиновското военно училище в Санкт Петербург. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) е командир на полубатарея в 26. артилерийска бригада. След войната служи в артилерията на българската армия. През 1883 г. завършва Михайловската артилерийска академия в Санкт Петербург. По време на Сръбско-българската война (1885 г.) е начело на артилерийския арсенал в Русе. Командва Дунавската флотилия, която с умели маневри осъществява снабдяването с оръжие и боеприпаси на Северния отряд и на отбраняващите Видинската крепост. Участва в детронацията на княз Александър I на 9 август 1886 г.. След контрапреврата емигрира в Русия и служи в руска армия. Организира и ръководи оръжейни заводи в Далечния изток. След Октомврийския преврат през 1917 г. е уволнен от армията и се занимава с научноизследователска работа в областта на цветната металургия. 19 - 21 юни 1913 г. след тридневни боеве гръцката армия превзема и изгаря до основи Кукуш. На 23 юни гърците овладяват Дойран, на 26 юни - Кавала, на 28 юни - Сяр. След боеве от 9-11 юли гръцката армия минава Кресненското дефиле, но е отблъсната при Симитли (12-14 юли). На 6 юли гърците окупират Неврокоп, на 10 юли Банско и Разлог, на 12 юли - Ксанти и Дедеагач, а на 14 юли - Гюмюрджина. На 19 юни 1013 г., по време на Междусъюзническата война (1913 г.), започва настъплението на гърците срещу II-ра българска армия. След ожесточени боеве в районите на Дойран, Калиново, Кукуш и Лехана, те успяват да отхвърлят нашите войски от заеманите позиции. Втора армия започва да се оттегля към долината на р. Струма. Командващият армията генерал-лейтенант Н. Иванов решава да прегради двете основни направления Дойран–Струмица и Демирхисар–Петрич. За целта се създават две бойни групи, които заемат за отбрана склоновете на Беласица и южния изход на Рупелското дефиле. След неколкодневни упорити боеве отбраната на II-ра армия е пробита и е принудена да се оттегли по южните склонове на Кресненското дефиле. През 1958 г. Политбюро на ЦК на БКП възстановява партийното членство на художника Александър Жендов, изключен през 1950 г. от БКП, и препоръчва на Съюза на българските художници да уреди негова изложба, както и да бъдат издадени албум с негови творби и монография за него. Александър Стефанов Жендов е български художник илюстратор и карикатурист, автор на разкази и фейлетони. В периода 1923-1925 г. следва в Художествената академия в София, след което три години учи графика и декоративно изкуство в Германия, през 1930 г. завършва Висшия художествено-технически институт в Москва. В България той е един от създателите и ръководителите на Съюза на трудово-борческите писатели. Сътрудничи на всички леви издания, редактира в-к "Жупел", "Поглед" и "Фронт". Председател е на дружеството на новите художници. Пише хумористични и сатирични разкази и фейлетони, репортажи и статии, илюстрира "Зимни вечери" на Хр. Смирненски, докато поетът е още жив. Автор е на съчиненията "Албум от репродукции" (1959 г.), "Антихрист. Илюстрации от автора" (1962 г.), "Разкази и фейлетони" (1963 г.). През 2000 г. в изследване на Световната здравна организация по качество на здравно обслужване България е на 102-о място от 191 страни.

"Разправят за един от българските писатели и общественици, че когато заминавал за онзи свят, поискал прошка от всички хора, които обиждал; същевременно той простил в себе си на всички, които някога са го обиждали. Велико нещо е да искаш прошка от онези, които си обиждал, но по-велико е да простиш на онези, които са те обиждали и причинявали пакости. Това е качество на великия човек. То не се постига изведнъж. Много трябва да работи човек върху себе си, за да го придобие. Направете опит, да работите поне една година върху това качество, да видите какво ще постигнете." Великите хора "За да не изпада в изстъпления, от човека се иска абсолютна морална устойчивост, а не обикновена; никога да не злоупотребява със силите, които му са дадени. Който злоупотребява със силите на природата, строго се наказва. Има разумни същества, които контролират делата на всеки човек, и щом видят, че той злоупотребява със силите на природата, веднага му въздават заслуженото. – „Няма ли прошка за погрешките?“ – Бог прощава, но самите закони наказват. Всяко нарушаване на Божествените закони носи лоши последствия. Затова именно казваме, че погрешките се прощават, но не се извиняват. Ето защо, всяка погрешка трябва да се изправи на своето време. Защо е направена една погрешка, не е важно; важно е да се изправи. Като изправяте погрешките си, ще дойдете и до причините им." Мисъл и действие

Мисъл на деня - 21 Юни 2008 г. „В окултизма знаят Отца като Майка, Той е Любовта, но не както вие разбирате тази майка-любов. Не туряйте даже в ума си мисълта да сравнявате тази Божествена Майка с любовта, която вие познавате. Няма образ, с който да сравним това понятие. Аз я наричам Божествена Майка не в смисъл, че е родила Бога. Окултната Школа разбира Божествената Майка – същината на всичко живо в света.” Из Великата майка, 26.II.1920 г.

Защо първо духът трябва да дойде в нас? Защото това е висшето начало в човека. Той слиза, променя се и възлиза нагоре. Развитието му си го представям като една възходяща стълба и всеки заема някое стъпало от нея. И колкото по-високо се качваш, толкова по-нависоко летиш. Духът ръководи душата, в която се проявява Божията любов. Учителя казва, че в човешката душа има такава красота, както в никое друго същество по света.

borislavil, Поздравления за прекрасния пост!

Братска среща на Карандила на 21-22 юни 2008 Събор на Карандила 21 - 22 юни 2008 г. 21 юни ( събота) 5.30 - Молитвен наряд 9.30 - Паневритмия 12-12.30 - Писмата на Учителя до д-р Миркович 13.00 - Братски обяд 18.00 - Лекция на Константин Златев 20.00 - Лекция на Христо Маджаров 22 юни ( неделя) 5.30 - Молитвен Наряд 8.00 - Паневритмия 10.00 -Неделна беседа, братски песни 12.00 - Братски обяд За контакти GSM :0895782651 - Лазарова източник: bialobratstvo.info

Не е лесно да се прощава. Първо трябва да простим на себе си, но за какво и защо? Нали всеки изглежда прав в собствените си очи? А тези, които не вярват в Бог – те за какво да прощават? Може би в този случай ролята на Бог е съвестта ни – да осъзнаеш, че си направил нещо нередно, че това не може да се промени, но ние самите можем да се подобрим. Всъщност за да си простиш, трябва не само да познаваш добре сам себе си, но и да искаш да се изградиш, да вървиш нагоре. Прошката към другите – ами тя ни дава свобода. Освобождава ни от всички неприятни чувства, които ни сграбчват и ни дърпат надолу. Да “простиш” звучи лесно, но дали наистина е така? Иска се толкова усилия да излезеш извън себе си, да погледнеш през очите на другия, да се опиташ да го разбереш. Да простиш не означава, че другия остава ненаказан, или че си отстъпил и си пренебрегнал принципите си в живота. Всъщност когато успеем да се научим да прощаваме, едва тогава стигаме до истината, че единствената причина да отстояваме някаква своя правота е личното ни его. Най-трудно ми се струва да поискаш прошка – това означава да преглътнеш гордостта си, да надскочиш егото си, не само пред себе си, но и пред другите и да кажеш: да, аз не постъпих правилно, моля, прости ми. Но това е една голяма крачка напред. “Понеже Той прощава, и ние ще простим.” – едва когато осъзнаем това – че всички сме простени от Бога, едва тогава настъпва истинската прошка.

"През пролетта на същата 1920 година един ден направих посещение на сестра Ана Динова на ул. ”Априлов” 15. У сестра Динова се беше формирало едно звено от 2 - 3 сестри, между които бе и сестра Райна Стефанова - шивачка. Те работеха и се хранеха на комунални начала. Слез мене пристигнаха още две сесетри на около 40 - годишна възраст. Едната от тях започна да ме гледа в очите и отвреме на време кимаше с глава. Това продължи повече от 15 - 20 минути. Стана ми неудобно и се чудех накъде да гледам, за да избегна нейния поглед. Когато неволно погледнах към нея, тя продължаваше да ме гледа и да кима с глава. По едно време тя се обърна към сестра Динова и рече: - Анке, дай ми един лист и молив! Сестра Динова й даде лист и молив и тя започна да чертае върху листа и пак ме гледа и кима. Помислих си, да не би пък да е започнала да ме рисува. След няколко минути стана от стола си, приближи се до мене, подаде ми листчето, на което имаше начертани някакви фигури - триъгълници и други и ми каза: - Братче, Духът ми каза да ти кажа, че ще бъдеш назначен слуга при Царския син. Той ще напълни торбата ти със скъпоценности, но ти не се интересувай от торбите на другите. После разбрах, че тази сестра е била София Попова. Взех листчето, чух и думите, които запомних и които бяха пророчество, което още същата година се изпълни. А листчето с чертежите нито разбрах, нито запазих. По-надолу ще запиша моето назначение при „Царския син”, съгласно пророкуването на сестра София Попова. Пак през пролетта на същата година /1920/ аз напуснах печатницата на Котев и си отпътувах за Стара Загора. Тук бе насрочена окръжна братска среща с присъствието на Учителя. Срещата бе предвидено да се състои по време на черешобера на братската градина в Стара Загора, където се раждат най-хубавите череши. Но поради някои технически неудобства този срок беше пропуснат и срещата се състоя, но без череши. Имаше гости от Ямбол, Нова Загора, Пловдив, София и околните села - около 400 души. Братската градина отстои на около 7 км североизточно от Стара Загора и сутринта на определения ден пристигна Учителя, придружен от брат Ковачев. На всички направи впечатление, че Ковачев пристигна потънал в пот, а Учителя - като че никак не е вървял. След закуската, на определеното място под черешовите дървета постраха одеяла, платнища, черги и там се състоя събрание без определена програма. Най-напред се подхвана съвсем непринуден спор между чичо ми Слави Камбуров, някогашен материалист, сега окултист и Мичо Кириловски /мой съученик/ голям материалист, атеист. Спорът всеки момент се разпалваше все повече и повече и привлече вниманието на всички. Всички тия души, включително и Учителя, наблюдавахме в продължение на около два часа този голям двубой между двамата учени мъже. Чичо ми, който много добре познаваше козовете на материализма, умело противопоставяше новото окултно знание. Не и противната страна - Кириловски не отстъпваше. Най-после решиха да отнесат някои въпроси за окончателно разрешение от Учителя. Първият въпрос беше относно възпоминанието на децата, на който Учителя отговори с няколко думи напълно изчерпателно. Вторият въпрос бе за революцията като социална необходимост, сваляне на господстващата класа на експлоататорите и издигане класата на подтиснатите - класата на пролетариата. Учителя посочи едно черешово дърво и заговори: - Ето, вижте това дърво. То представя един колектив, една държава: големи клони, по-малки клони, клончета, листа, цветове - това са поданиците на тази държава. Но се появява слаб ветрец. Листата започват да се търкат, да се бият едно друго и да се, че няма взаимно зачитане на правата, свободата и покоя им. Но вятърът се засилва. Започват по-големите клони да се бият един друг и да се обвиняват един друг. Най-после вятърът се превръща в буря - ураган, който изпочупва всички клони, даже изкоренява цялото дърво. Същото става и с държавите. Експлоатираните търсят вината за своето положение в експлоататорите и искат да се освободят от властта, за да я вземат те в свои ръце: бедните против богатите, буржоазията против пролетариата и т. н. Не, приятели, нито едните, нито другите са виновни за страданията, но „вятърът”. Има един „вятър”, който вие не виждате. Той причинява тия пертурбации в живота, които в края на краищата са за ваше добро. Това сравнение с „вятъра” беше така силно казано, че всички ахнахме. Учителя откри една завеса, зад която се крият истинските причини на явленията в живота. От този момент Кириловски започна последователно да задава въпроси на Учителя и той отговаряше така изчерпателно, че по този въпрос не можеше повече да се коментира. Така в продължение на още един час слушахме отговорите на Учителя по повод въпросите на Кириловски и си говорехме помежду си: „Вижте как спореха двамата учени /в съвременния смисъл на думата/ и в продължение на два часа не можаха да ес разберат”. За нас, слушателите, всичките им доводи бяха дотолкова интересни, доколкото виждахме как чичо ми Слави Камбуров, боравейки с новите окултни знания, се мъчеше да докаже правотата на своите твърдения, а в отговорите на Учителя видяхме как говори Мъдрецът. Езикът на мъдростта е изчерпателен, категоричен. При отговор, получен по пътя на обикновеното човешко знание и наука, може да се появи съмнение, недоразумение, спор, защото това знание още не е достигнало крайните предели на своята зрелост, а при отговор, получен по пътя на Мъдростта две мнения не може да има: там няма място за спор, затова и Кириловски не намери нито една дума, която да го подтикне към спор. Напротив, той си извади бележника и си записваше оригиналните мисли в отговорите на Учителя, които наистина, в никоя книга човек не би могъл да намери и прочете. Специална беседа този ден Учителя не изнесе, но отговорите на зададените въпроси бяха толкова интересни, че напълно замениха една цяла беседа. За съжаление, тама не се оказа нито един стенограф, който да ги запише. От всички отговори аз съм запомнил само примера за „вятъра” - революция и него записах, а подобни имаше не по-малко отговори. След общия обяд, който премина при сърдечна братска обстановка всред природата, се изнесе кратка музикална програма от млади братя - цигулари." Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя", Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

На днешния ден - 20 юни През 1774 г. по време на Руско-турската война (1768-1774 г.) руските войски, под командването на ген. Александър Суворов, разгромяват 40-хилядна турска армия край с. Козлуджа (дн. Суворово). Оцелелите турски войници панически бягат към Шумен, където се намира щабът на великия везир Мехмед паша. Александър Василиевич Суворов e руски военен деец, генералисимус. По време на Руско-турската война 1768-1774 г. със свой отряд разбива турските войски при Тутракан (1773 г.), а при с. Козлуджа (дн. гр. Суворово), Варненско, разгромява и 40-хилядна турска армия. Войната между Русия и Турция водена през 1768-1774 г. е за руски излаз на Черно море и спиране на турската експанзия в Русия и Украйна. На страната на Турция участва Кримското татарско ханство. Русия започва военните действия през октомври 1768 г. През 1769 г. руските войски превземат Азов и гр. Таганрог на брега на Азовско море, заемат Яш, окупират Молдова и част от Влашко. Руски експедиционен корпус в Грузия освобождава Кутаиси и обсажда крепостта Поти. През 1770 г. турски флот е разгромен в Чесменския залив край бреговете на Мала Азия. През 1717 г. руски войски превземат Крим, който окончателно влиза в състава на Руската империя. През 1774 г. руски части преминават Дунав, настъпват в България, обсаждат Русе, Силистра и Шумен и преминават на юг от Стара планина. В кампаниите от 1773-1774 г. се отличава А. В. Суворов. Войната завършва с Кючюккайнарджанския мирен договор през 1774 г. Договорът изменя съотношението на силите в района на Черно море в полза на Русия, която получава правото да защитава християнското население в Османската империя. През 1954 г. официално е открит Мостът на дружбата на р. Дунав между Русе и Гюргево. Мостът е проектиран и строен от съветска проектантска строителна организация със съдействието на съветски и български строители. Строителството е реализирано през 1952-1954 г. със съдействието на тогавашния СССР . Дължината му е 2,8 км, на височина е 30 метра над водата - на две нива – за влакове и автомобили. Средната му част може да се повдига и да пропуска големи кораби. През 1862 г. в Котел е роден Георги Иванов, известен като Георги Геройски, Марко Лерински или Марко войвода - български военен и революционер, войвода. През 1883 г. постъпва на военна служба в Княжество България. Взима участие в Сръбско-българската война и за проявена храброст е удостоен с медал и повишен в чин. Другарите му прибавят прозвището Геройски. През 1895 напуска армията, влиза в редовете на Върховния македоно-одрински комитет и взима участие в четническата акция от 1895 година и изгарянето на Доспат. След неуспеха на акцията се връща в армията като подофицер. През 1900 се свързва с Гоце Делчев и Гьорче Петров, които го привличат към ВМОРО и го изпращат като войвода в Леринско, където взима псевдонима Марко. Благодарение на военната подготовка на Марко войвода и на организационните му способности четата му се превръща в школа за подготовка на четници и войводи за цялата революционна организация. След предателство на местни гъркомани Марко войвода загива в бой с турски войски в леринското село Пътеле (днес Агиос Пантелеймонас, Гърция) на 13 юни 1902 г. На 20 юни 1915 г. почива видния български православен духовник, екзарх на Българската екзархия - Българският духовен водач - Екзарх Йосиф І. Лазар (Лальо) Йовчев е роден на 05.05.1840 г. в будното подбалканско градче Калофер. Любознателен и трудолюбив ученик, а след това и помощник на даскал Ботьо Петков в Калофер. С помощта на живеещи в Цариград калоферци се учи във Великата народна школа на Фенер в Цариград, след това във Френския Колеж. Пак с подкрепата на Калоферската община, вече 24-годишен постъпва през 1864 г. в Литературния факултет на Сорбоната в Париж, а три години по-късно се прехвърля в Юридическия факултет, който завършва с научните степени „бакалавър“ и „лисансие“. Прекарал шест години във френската столица, Лазар Йовчев се завръща в Цариград и отначало работи в Централния търговски съд. Занимава се с публицистика и преводаческа дейност. Поканен за секретар на Смесения екзархийски съвет. Без да има духовно образование, новоположеният монах Йосиф за по-малко от три месеца в края на 1872 г. е вече протосингел на Екзархията с архимандритско достойнство. През следващите 3-4 години архимандрит Йосиф участва в организирането на църквата, пътува из българските земи, среща се с представители на великите сили, не само благодарение на перфектния си френски език, но и на способността си да води преговори и да убеждава. В началото на 1876 г. Йосиф е ръкоположен за Ловчански митрополит, след като преди това е управлявал една година Видинската епархия. Светското образование, юридическата подготовка, широката европейска култура и демонстрираните качества на разумно и дипломатическо поведение правят кандидатурата му общоприемлива за български екзарх сред влиятелните кръгове в Цариград при избухването на Руско-турската война през 1877 г. На 24 април 1877 г. младият ловчански митрополит Йосиф I е избран и провъзгласен за екзарх от импровизираният „Избирателен събор“ в Екзархийския дом в Ортакьой. Екзарх Йосиф I определя своята мисия като дълг да обедини цялото българско население. Идеалът на българския духовен водач и неговата „велика длъжност“ да бъде духовен стълб на българщината и „да обедини всички български епархии в обятията на Екзархията“ са реализирани в значителни мащаби. До Балканската война (1912) в екзархийския диоцез sa включени 7 епархии, възглавявани от митрополити, и още 8 епархии в Македония и една в Одринско, управлявани от екзархийски наместници. Заставайки начело на българската църква, Екзарх Йосиф е принуден като духовен водач на българите да бъде посредник между държавната власт и християнското население в рамките на политическите и националните съперничества в многонационалната империя. На 37-годишния екзарх тогава е съдено да води България, възкръснала за свободен живот. В условията на действащия Берлински договор той е повече дипломат и политик, отколкото православен архиерей. Неуморно се бори да поддържа българския дух на политически разпокъсания екзархийски диоцез, да брани църковно-националните интереси и права на българите от Македония, Беломорска и Одринска Тракия, останали под чужда власт. Открива българска духовна семинария в Цариград, грижи се за изграждането на църкви, обучението на свещеници, откриването на училища, набавянето на учебни пособия, учители, изпращането на даровити младежи на учение в чужбина. Благодарение на неговата неуморна дейност през учебната 1912-13 год. в Екзархията има вече 1373 училища, 13 гимназии, 87 прогимназии със 78854 ученици и 2266 учители. През 1902 г. Екзарх Йосиф е избран за почетен член на Българското книжовнодружество, преименувано през 1911 год. в Българска академия на науките. Екзархът ликува от победния марш на Българското войнство по време на Балканската война и много тежко изживява решенията на Букурещкия мирен договор след Междусъюзническата война. Екзархийското дело, градено с толкова труд и любов е смазано и опустошено. На 27 ноември 1913 г. Екзарх Йосиф I, заедно с всички прокудени български владици от Македония и Одринско, е принуден да напусне Цариград и се прибира в София съкрушен душевно и физически. Въпреки влошеното со здравословно състояние и напреднала възраст остава до сетния си час начело на българската църква. Цели 38 години екзархът се явява църковно народен водач и вдъхновител на училищно-просветното дело. През 1979 година в двора на църквата Св. Димитър е възстановена сградата на метоха на Хилендарския светогорски манастир, който е съществувал в Стара Загора през XVIII-XIX век и е бил един от центровете на духовното възраждане в града. В метоха е представена веществено-документална експозиция “Левски в Старозагорско”. Проследени са тригодишният престой на Апостола в града (1855-1858 г.) и ролята му при изграждането на местните революционни комитети. Показана е точна възстановка на учебна стая от Светиниколското училище, в което е учил бъдещия апостол на българската свобода.

Мисъл на деня - 20 Юни 2008 г. „Под думата Любов аз разбирам Майката в света, а под думата Мъдрост, това е Бащата. Под думата Бог разбирам Бащата, а под думата Дух разбирам Майката, Която съгражда нещата... Досега хората са живели без Майка си и без Баща си. Отсега нататък те трябва да живеят със своята Майка и със своя Баща. Досега вие сте търсили Майка си и Баща си в лицето на човека, но не сте ги намерили. И това не е лошо, но не се придобива много.” Из Защо плачеш и кого търсиш?, 12-а НБ, 21.II.1937 г.

БРАТСТВОТО Често питат: „Ами ти проповядваш ли нещо съобразно църквата?" Отговарям: Аз проповядвам неща, които са съобразени с великия Божествен закон; пред Господа не лъжа; дали моето учение е съгласно с вашите възгледи, за мене е безразлично. За мене е важно моите възгледи да бъдат съгласни с великия закон, да не бъда лъжец пред Бога, пред Небето, пред ангелите, пред светиите - то е важният въпрос за мене. Ако всички така схващат учението и така мислят, няма от какво да се плашим. Някои казват: Ами ти имаш цел да образуваш някоя секта." Ония, които образуват секти, са според мене много дребнави хора. Секта всеки може да образува - вземи брадва, нацепи дървото - ще направиш секта; или вземи чук и начукай камъка - ще направиш секта; влез между хората, скарай ги - ще образуваш секта. Секти лесно се правят. В една американска секта се скарали по един въпрос - когато се освещава причастието, дали да се вдигне чашата; но ония, които викали, че трябва да се вдигне, забравили да я вдигнат. Често и ние забравяме това, което проповядваме и оня принцип, който ни съединява. Нашата задача е да въдворяваме Царството Божие на Земята. Искам да образуваме една секта, но каква? Да станем проводници на Божия закон, който да завладее всички умове и сърца, да станат всички - и мъже, и жени, и деца - синове на Царството Божие, да заживеят на Земята живот, какъвто трябва. УЧИТЕЛЯТ Един ден Учителят казал на брат Боев на другата сутрин в четири часа да е готов, за да отидат двамата на Витоша. Тръгнали рано, в уреченото време. Когато били вече в планината и излезли край горичката над една поляна, насреща им се задал спретнат селянин, шоп, облечен в бели дрехи и с красив калпак. Те го поздравили, той им отвърнал и ги запитал: „Имате ли хляб и огън?" Брат Боев отговорил, че имат. Двамата продължили нагоре, а селянинът слязъл в гората. След разходката Учителят попитал брат Боев: ,,Знаеш ли кой беше този човек? И какво искаше да каже с думите „Имате ли хляб и огън?" Той беше един от странстващите адепти на Агарта и като питаше имаме ли хляб и огън, искаше да ни каже: „Имате ли Словото и Любовта със себе си?" На Учителя един брат казал за това, което се говорело - че той управлява България. Учителят допълнил: „Ние, Братството, ръководим не само България, а и целия свят." Той нямал предвид, че влияе пряко на управниците чрез личен контакт, а че по духовен път, съобразно с Божествения план, ръководи и направлява събитията на България и в света. По времето, когато се прокарваше планът Мусман за София, един брат казал, че в него се засяга Изгрева и селището ще бъде унищожено. Учителят реагирал така: „Че какво общо има Мусман с нас? Каквото кажем ние, това ще бъде." Така и станало - планът Мусман бил отменен. Брат Георги Куртев е запомнил първата си среща с Учителя. Двама души от Айтос се занимавали със спиритизъм в една групичка, която работела в тази област. Когато Учителят бил в Айтос, спиритичната група се събрала и го поканили. Там бил и брат Георги. Почнали да разиграват масичката. След малко Учителят им казал да я оставят, той да поработи с нея. Учителят почукал по масичката и на други места из стаята започнало да се чука. Тогава Учителят им рекъл: „Угасете лампата и каквото всеки види, да не го казва." Всички видели червената чашка да се движи из цялата стая. Двамата спиритисти извикали: „Червената чашка се движи из стаята!" А брат Георги забелязал над главата на Учителя нещо като слънце и вътре в него образа му. На другия ден, когато Учителят и брат Георги били сами, той го попитал „Как се казваше този, който седеше до мене?" Брат Георги му рекъл, че се казва Михаил. Учителят отсякъл: „Той все Михаил ще си остане. "А за другия, който седял с кръстосани крака до Учителя, той определил: „Този е просяк и последните два лева ще вземе от тебе." След това дал на брат Георги една бележка със свещения подпис и му казал: „Ти ще станеш ръководител на Братството в Айтос." Брат Георги възразил, че други са в Братството преди него и е редно те да бъдат ръководители. Но Учителят повторил, че оставя него за ръководител на Братството в града. Случило се, че брат Георги загубил бележката, но скоро я намерил пред вратата си чиста и запазена. От цигуларя Петър Камбуров научих следната история: „Близо година и половина-две си пишех с една есперантистка от Рига - разказва той. - За да осмисля тази кореспонденция, аз започнах да изпращам резюмета от беседите на Учителя на Есперанто. Тя ги преписваше и изпращаше в 17 държави. Американците много ги харесали, та ù изпратили 29 долара, за да си купи циклостилна машина и да улесни работата. В едно писмо сестрата ми съобщи, че иска да дойде в България и молеше да попитам за това Учителя. Запитах го и той ми каза: „Ще ù пишеш да не идва в България, защото тук няма условия за нея. Ако дойде при нас, работата с превеждането на беседите, която сте започнали за Бога, ще спре веднъж завинаги." Едно лято Учителят беше на Седемте езера, аз отидох там и му показах снимка, която бях получил от Рига. На нея бяха петдесетте души от курса на П. Пампоров, между които моята кореспондентка бе отбелязана с №13. Помолих го да каже нещо за нейната личност. Той посочи: „Тя има една мисъл, едно желание, което не е постигнала на младини и иска сега да го постигне." За нея не каза нищо повече, а се спря на момичето, отбелязано с №12: „Тя произхожда от един старинен род, съществуващ от 1000 години" - и започна да описва нейните положителни душевни качества. Но аз пак му обърнах внимание на №13 - на моята кореспондентка. Той рече същото: „Тя има някои младежки чувства и въжделения, които не е постигнала на младини и сега иска да постигне." Отново се обърна към №12 и продължи най-подробно да описва характера ù. Аз за трети път насочих вниманието към моята позната, но тогава Учителят ме напусна и си отиде, без да ми каже повече нито дума. Останах сконфузен, с чувството на човек, който не го разбира. По-късно тази сестра дойде в България, а с нея и момичетата от снимката - №12 и №11. Моята кореспондентка се върна в Латвия разочарована и работата, която бяхме почнали, се прекъсна завинаги, както Учителят беше предрекъл. Другите две продължиха своето дело, като момичето с №12 от снимката - Амелия Вайланд, стана ръководителка на Братството в Рига. Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов" Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

На днешния ден - 19 юни" През 1829 г. по време на Руско-турската война (1828–1829), руските войски завладяват Силистра. 1897 г. е роден акад. проф. Дончо Костов Стоянов - български агроном и генетик. През лятото на 1944 е включен в правителството на Иван Багрянов като министър на земеделието, но отказва поста и е освободен. Завършил естествена история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и агрономство в Хале през 1924. През следващите години преподава в Агрономическия факултет на СУ. Специализира генетика в Харвардския университет (1926-1929), работи в Института по генетика в Ленинград (1932-1934) и преподава в Ленинградския университет (1934-1936). През 1939 г. Дончо Костов се завръща в България и до смъртта си е директор на Централния земеделски изпитателен институт. От 1942 до 1946 преподава биология в Медицинския факултет на Софийския университет, а след това - генетика в Агрономическия факултет. През 1946 става редовен член на Българската академия на науките. Той основава и ръководи Института по приложна биология и развитие на организмите (1947-1949). През 2000 г. почива Антон Горчев - "Добре е да имаш приятели и спомени с тях!" Роден на 10.11.1939 г. в София. Завършил актьорско майсторство във ВИТИЗ Кръстьо Сарафов (1963). Детската му мечта била да стане летец. За театъра го открива легендарният Константин Кисимов. Не го приемат от първия път заради несъответствие между фигура и глас, но Антон се подготвя упорито и от втория опит вече е вътре - в класа на Методи Андонов и Стефан Сърчаджиев. След завършването през 1963 г. постъпва на работа първо в трупата на Варненския театър, а през 1965 г. в Пловдивския театър. През 1971 г. Антон Горчев започва работа като щатен киноактьор в Киноцентър, Бояна. Междувременно гастролира по сцените на софийските театри със запомнящи се роли: Чацки в От ума си тегли на Грибоедов, Петручио в Укротяване на опърничавата, Бернардо в Уестсайдска история на Бърнстейн, Меки Ножа в Опера за три гроша от Брехт... А през 1973-а постъпва в трупата на Драматичен театър София и става звезда в едно от най-играните представления - Човекоядката от Иван Радоев. Освен оригиналната версия на Козият рог (1972) на Методи Андонов, считан за най-добрия роден филм на всички времена, биографията му включва Татул (1972), Иван Кондарев (1975), Сватбите на Йоан-Асен (1975), Осмият, Голямата скука (1973), Буна (1975), Язовецът (1981), Бяла магия (1988), Горе на черешата (1982), Иконостасът, Танго. 1953 г. - Световният съвет на мира награждава посмъртно с “Почетна награда на мира” поета Никола Й. Вапцаров. 1987 г. - В София Националният музей “Земята и хората” посреща първите си посетители. На тази дата по традиция се организира и Ден на дарителя - тържество, на което се популяризират дейността на музея и получените дарения. 1955 г. - САЩ сключват договор с България за доставка на 500 шевролета и това е първият договор на тази страна с държава от Източния блок.

„Кой каквото да ви казва, вие вървете напред, продължавайте работата си. И тъй, приложете този метод, да видите какви резултати ще даде. Приложете този метод, но не от страх. Защото много хора са смели в живота под влиянието на страха. Това не е смелост. Човек трябва да бъде смел, но от съзнание, не от страх. Че и котката, като се уплаши, в първо време се сгуши, но после инстинктът за самозапазване се събужда в нея, тя става смела и е готова да се хвърли върху нападателя си. Това не е безстрашие, но е смелост от страх за живота. Истинската смелост подразбира безстрашие във всички моменти на живота, при всички положения.” Страх и безстрашие „Твърдостта, смелостта и изпълнителността, или тъй наречените екзекутивни способности на човека, спадат към една и съща категория – те са сили на волята. Графически могат да се представят като страни на един и същ триъгълник:” „Какво мислите за смелия човек? Смелият човек не е всякога изпълнителен, той не е и всякога твърд. И твърдият човек не е всякога смел. Човек може да бъде смел, без да бъде твърд, а може да бъде твърд, без да бъде смел. Тази вода, която слиза от някоя височина по определен наклон, смела ли е? – Не, тя слиза отгоре по необходимост, такова направление ѝ е дадено. Ами тази вода, която се изкачва нагоре, под известно налягане отдолу, смела ли е? – Не, и тя се изкачва по необходимост на дадените условия. Смели са само високоморалните, идейните хора.” „Бъди смел, но да знаеш защо си смел. Смелостта ти да бъде на място! Бъди твърд, но да знаеш защо си твърд! Бъди изпълнителен, но да знаеш защо си изпълнителен! Твоята твърдост, твоята смелост и твоята изпълнителност трябва да почиват на известни убеждения в тебе. Тия три сили не са едни от най-висшите, от най-благородните чувства в човека. Те имат своето място само на физическия свят. Който дойде на физическия свят, има нужда от тях. Когато висшите същества слизат на земята, те се въоръжават с тия оръжия.” Твърдост, смелост, изпълнителност

Утре е първият изпит за децата, кандидатстващи след 7 клас. Тази година беше малко напрегнато за тях - различно ниво на усвояване на материала, недостатъчно време, но както и да е. Децата се постараха, преподавателите - също. Май най-притеснени бяха родителите Излязоха и резултатите от първите задължителни матури. И ето какво прочетох (което не знам как да коментирам ) "Елитните столични гимназии се оказаха мит. Школата, за които родители и ученици хабят всичките си нерви и средства, не дават най-доброто образование. Това показаха резултатите от първите задължителни матури у нас. Почти никоя от най-желаните столични училища не намериха място в топ 10 на отличниците от матурите, сочат резултатите, които образователният министър Даниел Вълчев представи вчера. ....... Оказа се, че езиковите школа в провинцията без проблем слагат в малкия си джоб и училището на властта - Италианския лицей в Горна баня." Огромна разлика между записаното в дипломата и показаното на матурата . Източник Децата не умеят да пишат "Незнанието вече има нови измерения: "Пълна нула." Нестандартният термин бе въведен от образователния министър Даниел Вълчев. Общо 38 са абитуриентите в страната, които нямат нито една точка на матурата. Крайно съм учуден, това дори теоретично е трудно, умуваше просветният шеф над "нуладжиите". Общо 1407 пък са зрелостниците, които са изкарали "слаб 2" и на двете матури. Изкараните двойки на всички препитвания са 8920. 129 пък са абитуриентите вундеркинди, които са се отчели с пълна шестица и на двата зрелостни изпита." Нова оценка - Пълна нула

"Дойде един ден, когато ние с Кръстьо нададохме по един спонтанно възникнал гняв срещу Жечо. Може би този гняв да беше благороден, може би да беше слабост и немощ, но ние в този ден турихме край на стоенето в Ачларе. Това бе един делничен предиобед. Ние сме привършили всичката работа. Житото, както знаете, е вече в хамбаря. Слънчогледите са обрани. Млекото вече е складирано в една стая. Нивите са самотни и пусти стъртища, защото вече преваля втората половина на август. Работата ни е на двора. Оправяме това и онова, товарим пръст на една количка, но сме много неспокойни и нажалени, защото Коста е заболял тежко от малария. От три дни положението му не се подобрява. Температурата му е много висока, а очите му гледат много страдалчески. Аз, Кръстьо и Жечо, най-опасната и най-динамичната тройка ринем една купчина пръст. С Кръстьо тихичко констатираме състоянието на Коста и решаваме, че той трябва незабавно да отпътува от Ачларе и да започне бързо да се лекува. Маларията не е шега. Но работата сега е как да отиде до Карнобат. Разбира се, с колата. Всичко може да се отложи, но човекът трябва да започне да се лекува. Какво не може да даправи маларията на един изтощен организъм. - Бай Жечо - започна Кръстьо тихичко и колкото се може най-любезно. - Коста е сериозно болен и трябва да го отведем до Карнобат, а оттам с влака – до София. Може и до Търново, защото там скоро започва събора. Жечо поглежда към нас с уплашен поглед, че може да му поискаме колата, започна да мънка нещо, отначало неразбрано, но после неочаквано и много рязко отсече, че за нищо на света сега не може да отдели конете от работа и че Коста може или да почака, или да иде пеш до Карнобат. Че искаме в такова време колата, от моя и от Кръстьова страна, това би значело вече душманлък. - Бай Жечо, - обръщам се аз сериозно – работата се отнася до един сериозно болен човек, който едва може да стане, а камо ли да тръгне пеш до Карнобат. Ние няма да го оставим така. - Те тъкмо сега ли намерихте! – започна той да вика и лицето му пламна от червенина. Аз се възмутих. Навъси се и Кръстьо. Стана ни мъчно, че той не се стряска за живота на един човек, който му е работил без пари целия сезон – от март до края на август. Усетих гневни тръпки. Разбира се, сдържах се. - Жечо, - рекох му сериозно – щом не дадеш колата и конете, ние ще поискаме кола от наши познати в селото и ще им разкажем как е станало това. Мисля, че няма да те похвалят хората, като научат, че не искаш да дадеш конете да отведем болния. Приемаш ли този срам? Лицето му съвсем пламна. Хем от една страна не му се дават конете, хем го е срам от селяните, които ни обичат, особено тия, които идваха на нашите неделни събрания. Тогава той започна да тича напред – назад из двора, мърмори и най-после се обърна към нас и каза, че само били сме му пречели и не сме му извършили никаква работа. Маститият шеф забрави, че хамбарят е вече пълен и че всичко - от ранна пролет, до късно лято е преминало през нашите ръце. Щом чухме това, ние с Кръстьо като по даден знак захвърлихме лопатите и отидохме да си стегнем багажа. Решението ни веднага да напуснем Ачларе, е непоколебимо. Жечо е смутен. Той мънка, подканя ни да останем, но нашите ръце вече стягат вързопите. Ние уведомихми другарите си, предадохме им нашия разговор с Жечо и те одобриха решението ни като мълчалив израз на недоволство. Самият Жечо е вече смутен. Нашата постъпка и огорчението, което забелязах в лицата на нашите братя, събудили у него нови, може би непознати дотогава чувства. Тази промяна у него ни зарадва. Ние мислим, че това е един от плодовете на нашия общ братски комунален живот. След обяд колата била готова, качили Коста и наредили един да го отведе до Карнобат. За нас с Кръстьо нямаше връщане. Ние се бяхме сбогували и вдигнали вече вързопчетата си, вървяхме към града, простили се с двора на Ачларската комуна." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 13 Юни 2008 г. „След като остави благословението Си на хората, Христос почна да се въздига нагоре със Своята мисъл и си замина. Мнозина питат как се е възнесъл Христос, с кое тяло се е възнесъл. За да се възнесе човек, ние нямаме предвид това смъртно тяло, в което сега живеем. Душата на човека си има особено тяло, с което може да се възнесе. Това тяло е толкова пластично и така добре направено, че може да става и малко, и голямо. Това тяло именно строи и физическото, и всички останали тела на човека.” Из Ти си Христос, Син на Бога живаго, 13-а НБ, 28.II.1937 г.

„Например някой казва: „Аз съм много търпелив.“ В какво седи голямото търпение? До сега в България аз срещнах само един човек с голямо търпение. Един ден аз му казах: „Много лош човек си, голям калпазанин си!“ – „Тъй е, както казваш, но от де да зная аз това? От толкова години търсих едни учител да ме научи, как да стана добър. Я ми покажи един начин, как да стана добър. Каквото ми кажеш, ще го направя!“ Казвам, ето един умен човек. Той не казва: „Как може да ми кажеш така? Знаеш ли кой е баща ми, кой съм аз?“ – „Право имаш, научи ме сега, как да стана добър.“ – „Е, ще намериш някой.“ – „Че де ще го намеря сега, я ми кажи ти как да стана добър човек. Искам да бъда добър човек, нищо повече!“ И след това, за да изясня работата, казвам му: „Не, аз исках да те изпитам, ти си много добър човек.“” „Казвам, търпелив човек е онзи, който изслушва всички. А добър човек е онзи, който не се възмущава от злото. Търпеливият изслушва всички. Вятърът бучи, духа, шапката ти дига, космите ти в очите ти хвърля, но преспокойно го изтърпи. Знай, в душата си, че този вятър има една отлична служба. Бъди търпелив час, два, три, четири, да не се интересуваш. Като изтърпиш вятъра, след това ще дойде дъжда, който ще те намокри, но пак ще бъдеш търпелив. След това ще дойде третото положение – ще имаш скъсани дрехи, ще гледаш наоколо си хора облечени с хубави нови дрехи, но ще бъдеш търпелив. Не са ти дали ядене, пак ще бъдеш търпелив. Изобщо ще бъдеш търпелив, докато ти се даде туй, което искаш. Та казвам сега на вас, две неща ви са необходими, търпение и добро. Търпение – да издържаш на всички противоречия, да изслушваш всички. А добър – да не се възмущаваш от зло. Сега всички вие сте нетърпеливи, всички се възмущавате.” „Та първото нещо е законът на свободата. Търпението вие ще го придобиете. И доброто ще го придобиете. Доброто е Бог в света. Той се казва дълготърпелив. Ако Бог имаше нашия характер, Той би унищожил света. Той изслушва всичко, което си направил. Всичко, каквото говориш, мислиш, Той те изслушва. Вие не можете да изнасяте страданията. И казвате: „Аз ли съм най-грешния човек?“ Най-първо трябва да имате търпение. Не отрицателно търпение, но положително търпение!” Из Търпелив и добър човек

„Нужна е абсолютна чистота за тялото, за сърцето и за ума. Физическото тяло на човека има около седем милиона пори, които трябва да бъдат отворени. Астралното и умственото тяло също имат много пори, които трябва да бъдат отворени. Ако живее в абсолютна чистота на мисли, чувства и действия, човек ще бъде съвършено здрав. Затова, именно, се препоръчва на всеки човек да се храни с чисти мисли и чувства.” „Направете опит, в продължение на 10 дни да живеете в абсолютна чистота, за да схванете разликата между чистия и обикновения живот. Дръжте тялото, ума и сърцето си в чистота. Ще кажете, че чистотата се отнася до стария, т.е. човек трябва да поддържа чистотата си в старини. Докато е млад, и без това той е здрав. Старият трябва да поддържа чистота, за да бъде здрав. Не е така. Според мене няма разлика между стар и млад човек. И младият, и старият трябва да живеят в чистота.” Из Знание и прилагане

Мисъл на деня - 12 Юни 2008 г. „Когато Христос се възнасяше, накъде отиде? Той отиде нагоре, в духовната Земя да живее. Тук беше долу, на физическото поле, излезе от физическото поле и отиде над облаците. И казва Писанието, че един ден ще Го видим по същия начин, ще дойде по същия начин. Не по същия начин ще дойде на Земята, но по същия начин се разбира на вашето съзнание, защото тия, които Го изпращаха, имаха туй космическо съзнание да видят, че се е възнесъл.” Из Бяга в Тарсис, 26-а НБ, 6.VI.1937 г.

Баба Ванга е съветвала при силно главоболие да се мие главата и да се стои така, че водата да те облива. Не знам колко от вас са обръщали внимание на това как хирурзите си мият ръцете - процедурата е специална и ако стриктно се спазва, накрая при изплакването ръцете трябва да са с изпънати длани и пръсти насочени надолу - водата да се оттича по тях. Последното съм го срещала като съвет за най-лесно енергийно изчистване (+ хубавото измиване на лицето). Има една много хубава беседа Хигиена на човешката душа За мен хигиената трябва да е външна (физическото тяло) и вътрешна (душата). Когато се говори за хигиена на душата това означава да се изчистим (измием) от лошите чувства, които са вредни за нас. Трябва да се научим да преобразуваме отрицателното в положително.

"Учителя следеше процесите, които ставаха у нас и когато трябваше, по някакъв начин обръщаше вниманието ни към една или друга наша изява. Спомням си, когато веднъж бях тръгнала за града по някаква работа. Учителя говореше с Паша и Савка пред долната стая - приемната. Отбих се за малко при тях. Учителя ме погледна засмяно и каза: - Ти Еленке, си уредила работите си, накривила си си шапката. На главата си носех барета и бях я дръпнала малко на дясно. Не беше на средата на главата ми. Така сложената шапка показваше, че аз бях под влияние на не много сериозни същества. Накривената ми шапка имаше светско влияние, мода, някакъв каприз, нещо малко несериозно. Да си призная, аз тогава не се спрях сериозно на тези думи на Учителя, взех ги като шега, но както винаги и в тази шега имаше малко истина. Аз не бях си дала сметка защо си бях накривила шапката. Всяко нещо, което правим, е израз на известни сили - положителни или отрицателни. Ученикът не трябва да се поддава на отрицателните влияния. Влиянието може да е едва забележимо, но една крива посока може да доведе до лоши последствия. Ученикът трябва да държи сметка за всяко нещо, което прави. Съзнанието му трябва да е будно, за да не се поддава на чужди влияния. Учителя използваше всеки момент да поучи, да помогне, да подсети, да обърне внимание на нещо неправилно, за да се изправи. Учителя четеше по нас. Ние бяхме написана книга за него, отворена за него. Той виждаше и така можеше да ни помогне. Спомням си веднъж, в първите години, когато се запознах с Учителя, той ми каза: - Много си чувствителна, пази се от малките работи. Тогава не разбрах за какви малки работи ми говори и как трябва да се пазя от тях, но Учителя виждаше и предупреждаваше. И всеки трябваше да мисли и да разбира какво трябваше да прави. През целия си живот трябва и има какво да учим и да прилагаме за нашето самоосъвършенстване. Човешкото същество е многостранно, различни сили действат в него и не всякога е ясно и лесно да разбере човек коя е правата посока в дадения случай и момент. Все нещо има да вземе предвид, все нещо ще пропусне или не е разбрал. И затова, когато нямаме яснота в съзнанието си, не трябва да вземаме решение, за да не съжаляваме после. Много пъти ние сме под влияние на външни сили, много често ние възприемаме чужди мисли и състояния. Ние, хората, си влияем един на друг. Всеки от нас влияе на другите, но и другите му влияят. Важно е човек да различава чуждите влияния, а това не е никак лесно. За да можем да различаваме, трябва да имаме една основна идея, която да бъде като стълб, като фар. В обърканите влияния и състояния човек трябва да има основа, здрава почва под краката си. Другояче казано - трябва да има будно съзнание. В съзнанието си трябва да имаме постоянно една светлина, която никога да не се губи и нищо да не е в състояние да я помрачи. Яснота в мисълта, яснота в съзнанието. Съзнанието ни всякога да бъде озарено от лъча на непомрачаващата се светлина. Тази светлина идва от Великото Космично Съзнание, с което е свързано всяко живо човешко съзнание, било то и несъзнателно. Човек трябва да има вяра във Великата разумност, която ръководи човечеството. Човек схваща нещо със своята вътрешна същност и казваме, че има вяра „в това нещо”. Вярата е вътрешно виждане, нещо като интуицията. Учителя беше същество на абсолютната вяра. Той вярваше във Великата Разумност в Природата - в Бога. С какво име ще го наричаме, няма значение. Учителя казваше, че светът се ръководи от разумни същества и закони. Нашата Земя е свят и е част от Големия разумен свят." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

What's A Woman

"Дали кокичетата си показваха срамежливо главичките, дали стройните лалета красяха двора, дали розите и кремовете ухаеха, дали цъфтяха пищните хризантеми, на Изгрева винаги беше тихо и слънчево. А за нас беше свещено правило да поддържаме абсолютна чистота навред. Тук никой не можеше да хвърли билет или друга хартийка, никай не плюва, не се секне. Учителя отделяше много време, за да ни учи на елементарни човешки правила: „Природата е жива, все едно че плюеш в нейното лице, край вас има светли същества, които не виждате, все едно е, че плюете и върху тях, а те са ваши братя, които се грижат за вас. Ще си носите по една кърпичка за устата, друга за носа, трета за очите.” - така ни говореше той. В празнични дни всички идваха чисти, пременени в нови дрехи, свободни, вдъхновени. През тези празнични дни пак имаше беседа и лекция и всички музиканти с инструментите си свиреха на поляната на Паневритмията. Тогава идваха и ония, които по една или друга причина не са могли да идват през другите дни - делничните дни. Да чуят и видят Учителя, да се видят с приятели. Слагаха се трапези на обяд и вечеря, а на хората от провинцията се даваше и закуска. В тези дни не оставаше непоканен човек в някоя къщичка да си отпочине, да преспи, да закуси. На тези празнични дни Учителя говореше особено вдъхновено за Бога, за праната - жизнената енергия, за обновление, за доброто, за смирението, за целебната сила на светлината на мисълта, на водата, на ранното ставане, за екскурзиите. В празничните дни обикновено салонът не побираше посетителите. Неуспелите да влязат вътре стояха вън, на двора. А на Петровден, рожденият ден на Учителя, обикновено ходехме на Мусала. Ако бяхме в София, пак имаше беседа, Паневритмия, обща беседа, тържествен концерт. Този ден беше изключителен по пищност и хубаво настроение. Това бяха нашите празници: Пролетното равноденствие, Петров ден, Съборните дни, Есенното равноденствие и Нова година. Най-важното: Новогодишна беседа вечерта срещу Нова година и сутрешна - на 1 януари, когато Учителя очертаваше каква ще бъде годината, позовавайки се на Кабалата и Нумерологията. Преди всичко говореше за последното число и за сбора от числата, получен при събирането им. Общо дали празниците ги празнувахме на Рила или на Изгрева, бяха истински духовни тържества с по няколко беседи на ден. Словото през тези дни се изливаше без мяра, богато и щедро. Към всичките празници да прибавим и последния - но тъжен, възпоминателен празник, 27 декември - последната ни среща с Учителя, само че той не беше на катедрата, с тебешир в ръка или с Библия в ръка. Скръбта беше гъста и съкрушителна. Физическото му тяло лежеше пред катедрата неподвижно. След идването на новата власт, празниците, които уж ни разрешиха, се провеждаха в частни къщи, които властта посочи, но многото песни, присъствието на живото слово, ги нямаше. Не могат да се върнат тези тържествени дни такива, каквито бяха. В големия салон на Изгрева се събирахме всяка година заедно с Учителя да изпратим старата и да посрещнем Новата година. Всички пеехме, свирехме. Учителя държеше беседа. В едри линии после очертаваше каква ще бъде следващата година. Ще има ли берекет, какви катаклизми или пък благодатни неща ще се случат. Изправяхме се на обща молитва за българския народ, за цялото човечество. После се поздравявахме радостни и честити. Пак песни и си отивахме по домовете, защото утре рано трябваше да сме на беседа. Новата година я посрещахме така, че се обръщаше по-голямо внимание на духовната страна на празника. А за вечеря имаше и плодове, варен и подсладен ориз, пресен хляб и варено жито. След девети септември не ни позволяваха да се събираме нито на Нова година, нито на други празници. Спомням си една година как Иринка - наша приятелка пианистка, беше поканила свои близки за Нова година. Започнали да свирят, да пеят и на другия ден тя трябвало да се яви пред органите на сигурността. Казали й, че това не бива да се повтаря. Подписала декларация, че това е за последен път и наистина вече никой не пристъпи прага й. Тя беше дъщеря на диригента на Старозагорската военна музика, г-н Спауста, самата тя музикантка, но ето че й забранили да събира хора около себе си. При Йорданка Жекова се повтори същото. Тук разпръснаха хората, забраниха да се събираме където и да е. Забраниха и да пеем нашите песни на групи. По-късно ни позволиха да се събираме на едно място, но след специално разрешение и то където те посочат, т.е. властта където каже. По наше време църквата много направи, за да оклевети и очерни Учителя и неговото учение. Бяха турени в ход всички средства, с които разполагаха, само и само да обругаят колкото се може Учителя и нас. Широко бе използван печата и скъпо бяха платени журналистите, които пишеха против Бялото Братство. В голям тираж се пръскаха вестниците сред народа и младежта. От какво се страхуваше църквата и какво дразнеше държавата? Нито църквата, нито държавата знаеха, че душата и духът не се изграждат само по този път: да се събират някъде си. Колкото повече мъчат и ограничават, толкова повече душата и духът се развиват по-добре. Колко пъти се правеха обиски, колко пъти се изземваха книгите, но това, което е посято в умовете, сърцата и душите, не се взема лесно." Из спомените на Буча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

На днешния ден - 10 Юни: 1868 г. - Високата порта предлага на Патриаршията проект от 6 точки за уреждане на българския църковен въпрос. След завладяването на България от турците през 1396 г. и унищожаването на Търновската патриаршия по-голямата част от българските земи в църковно отношение са подчинени на Цариградската патриаршия. С премахването на независимите Ипекска патриаршия (1776 г.) и Охридска архиепископия (1767 г.) под духовната власт на Цариградската патриаршия попадат и останалите дотогава извън обсега й български земи. Цариградската патриаршия придобива правото да получава големи доходи от поробените християнски народи под формата на много църковни данъци, такси и др. 1871 г. - Христо Ботев издава в Браила първия брой на в. "Дума на българските емигранти". Мотото на вестника е "Истината е свята. Свободата е мила." Христо Ботев успява да отпечата само пет броя от вестника. 1882 г. - С княжески указ е създадено Министерство на обществените сгради, земеделието и търговията. 1919 г. - От 10 до 17 юни се състои първа сесия на Върховния съвет на труда към Министерския съвет. Препоръчва се въвеждане на 8-часов работен ден, направено с царски указ на 24 същият месец. 1926 г. - Съветът на ОН взема решение за отпускане на бежански заем на България. Българският държавен външен заем, получен от правителството на А. Ляпчев на 21 декември 1926 г., е предоставен за настаняването и подпомагането на хилядите бежанци, дошли в България от отнетите и след Междусъюзническата война 1913 г. и Първата световна война 1914–1918 г. територии. Заемът е отпуснат от английски и американски банки и е в размер на 2 400 000 английски лири стерлинги и 4 500 000 щатски долара. Той е гарантиран от Обществото на народите, а изразходването му се контролира от комисаря на ОН французина Рене Шарон. Заемът трябва да бъде изплатен за 40 години при 7 % лихва. За да гарантира погасяването му, българското правителство е принудено да заложи част от приходите в държавния бюджет: акциза върху спирта, солта, содата, лимонадата и др. Срещу заема правителството на А. Ляпчев се задължава да предостави 132 000 ха земя за настаняването на бежанците.

„Някои учени хора, както и някои прости хора, са забелязали, че някои лечебни растения растат на места, дето има или заровено злато, или златни жили. Намерено е, че други растения пък растат там, дето има скъпоценни камъни или някои от благородните метали, като злато, сребро. Други растения растат там, дето има мед, желязо и т. н. Човек трябва да познава тази именно ботаника, да знае къде какви растения растат. Някои растения растат изключително при места, дето има злато. Някои растения пък имат само лечебни свойства. Всичко това трябва да се изучава. То представя скритата страна на ботаниката. Аз не искам да разкривам и друга страна на ботаниката. Именно: Има такива растения, от които достатъчно е да пиете само няколко капки, за да се подмладите, или да станете красиви. Запример, има растения, които са в състояние да прояснят ума на човека, да усилят паметта му. Една–две капки от тия растения са в сила да извършат това нещо.” „Растителното царство не е създадено само за украшение. То има своето възпитателно въздействие върху хората. Майките трябва да възпитават децата си чрез растенията и цветята. За това те трябва да знаят кое цвете какво въздействие указва върху различните деца. Ако едно дете е хилаво, нека майка му направи една малка градинка и го остави да обработва, да отглежда червени карамфили. Няма да се мине година, две, и това дете ще започне да се поправя. Червените карамфили се отразяват здравословно върху децата. Ако някое дете е много буйно, няма да отглежда червени карамфили, но сини или бели. Ако вляза в един дом и видя, че няма цветя в този дом, зная вече, че тези хора там не са много от умните. Когато мъжът и жената в някой дом обичат цветята, те имат нещо благородно в характера си.” Из Онова, което дава живот