Ася_И

На 10 Юли: През 1887 г. е съставено четиринадесетото правителство на България, начело с Константин Стоилов. През 1949 г. е завършен строеният шест денонощия в центъра на София мавзолей на Георги Димитров. През 1990 г. тържествено е открито Великото народно събрание във Велико Търново. За председател е избран акад.Николай Тодоров (БСП). През 1879 г. е роден Никола Маринов, български художник-живописец. През 1930 г. е роден Серафим Северняк, български писател, публицист, журналист. През 1901 г. умира Васил Друмев (митрополит Климент Търновски) - деец на национално-революционното движение, висш духовник, общественик и държавник, изтъкнат писател, един от основателите на Българското книжовно дружество (дн. БАН) и негов председател (1898 г.). Роден е около 1840 - 1842 г. в Шумен. Първоначално учи в родния си град при С. Доброплодни и С. Филаретов, след това (с прекъсване) продължава образованието си в Одеската духовна семинария. Попада под благотворното влияние на Г. С. Раковски, взема участие в Първата българска легия в Белград (1861 г.), където се отличава в боевете с турския гарнизон в сръбската столица. Сближава се с В. Левски, Ст. Караджа и други български революционери. След разпускането на легията в 1862 г. се прехвърля в Русия, където продължава образованието си в Киевската духовна семинария. През 1869 г. се установява в Браила и участва в основаването на Българското книжовно дружество. През 1873 г. е ръкоположен за йеродякон, а през следващата година е повишен в епископски сан под името Климент Браницки. Става заместник на русенския митрополит в Тулча. След Освобождението заема длъжността ректор на Петропавловската духовна семинария край Лясковец. През 1884 г. е избран за търновски митрополит. Заедно с това участва дейно и в обществено-политическия живот на Княжеството: е избран за депутат в Учредителното събрание 1879 г. и в Първото Велико народно събрание (1879 г.), възглавява българските правителства през 1879 - 1880 г. и 1886 г. Като изтъкнат русофил се противопоставя открито на външнополитическия курс на Регентството (1886 - 1887 г.), на първия стамболовистки режим (1887 - 1894 г.) и на княз Фердинанд I, за което е подлаган на репресии и пресвледвания. Ползващ се с доверието на руските политически кръгове, през лятото на 1895 г. възглавява българската парламентарна делегация в Петербург със задача да действа за помиряване на двете държави, които прекъсват официалните си отношения още през ноември 1886 г. Мисията завършва с успех. Виждайки, че и след това княз Фердинанд I не променя своето отношение към Русия, дълбоко съжалява за действията си през 1895 г., тъй като с тях допринася и за признаването на Кобурга за законен български владетел. Като писател Васил Друмев става родоначалник на българската белетристика. Автор е на първата българска оригинална повест "Нещастна фамилия" (1860 г.). Други по-важни негови произведения са: "Ученик и благодетели или чуждото си е чуждо" (1864 г.), драмата "Иванку, убиецът на Асеня I" (1872 г.) и пр. През 1970 г. умира Веселин Стайков, български художник- живописец и график. През 1994 г. умира Иван Радоев, български драматург, поет и журналист.

Мисъл на деня - 10 Юли 2008 г. "Всички религии, които съществуват в света, те трябва да насочат своята деятелност към вътрешните връзки, да се създаде едно братство и единство между всички религии. В това отношение и в Англия, и в Америка правят ред опити. Това трябва да става навсякъде." Из И видях ново небе и нова земя, 4-та НБ, 18.X.1936 г.

За всички приятели - познати и непознати, поздрав с една любима песен: Debelah Morgan - Dance With Me

"Условия на взаимна работа 11 август 1924 година Виждате ли тия камъни тук, защо ли са турени? Някога това място е било величествено. Тук боговете са живели, а сега това е пустиня. Днес хората идват само за екскурзия и бързат да се върнат назад. Който иска хората да имат добро мнение за него, той трябва да бъде разумен във висша степен. Тук направихме цяла трансформация на електричеството. Горе влагата пъплеше по земята. Там и двете електричества, това в облаците и това на Земята, бяха положителни. Като дойдохме тук, наблизо до езерото, едното електричество направихме положително, другото - отрицателно и веднага влагата се вдигна нагоре и Слънцето изгря. Всеки ден ти носи урок, като научиш урока си и денят си отива, като ти оставя един лист, написан вътре в тебе. Всички тия камъни, които виждате по височините, това са все развалини, останки. Това приятно настроение, което изпитвате, като се качвате нагоре, се дължи на това, че вие изживявате останките от миналото величие, което е царяло тук. И днес тези разрушения са дадени на децата за радост. Вие може да изследвате тия неща, но трябва да знаете, че всеки, който иска да изследва Божиите работи, трябва да бъде абсолютно чист, абсолютно безкористен. Щом в тебе се зароди най-малкото желание да вземеш нещо от мястото, което изследваш, ти ще причиниш вреда на себе си и на другите. Нищо не трябва да пожелаваш. Това е чистота. От всичко можеш да се ползваш, но само след като се обърнеш към Бога и поискаш разрешение за това. Някои мислят, че като са наследници на известен имот, всичко могат да бутат. Не е тъй, наследникът ще бута нещата разумно, а не неразумно. Когато ви казвам, че не трябва да късате цветята, това не значи, че е грях да откъснеш един цвят, но създаваш в себе си лоши привички. Често съм ви казвал, че и боговете воюват, но като се казва война между боговете, то не се разбира онази глупава война, която ние знаем. Това е война за идеи, в които боговете творят. В тази война става поляризиране и в това поляризиране се образува материята. Едните са поляризирали материята в едно положение, другите - в друго направление и веднага се започва разделянето. Така са се образували тия развалини. Значи, за да станат тия развалини, част от енергията е била извадена нагоре, а част от енергията - надолу. Тази част, която е взета нагоре, е образувала върховете, а тази част, която е взета отдолу, е образувала долините. Има една материя, която постоянно слиза, а друга остава като върхове. Един ден Земята ще претърпи голямо изменение. Ниските места ще се повдигнат, ще образуват върхове, високи 10 000 метра. Но все пак някои от тези върхове ще си останат, няма да се обезличат. Като се образуват тия върхове, какво ще стане с хората в тия места? - Ще пропаднат. Когато боговете строят великите неща, ние, малките хора, трябва да бъдем далече от тях, та като си свършат работата, ще дойдем да видим какво са направили. Помнете две неща: не казвай кой е най-добрия човек и най-лошия човек. Ще си мълчиш. Защо? - Защото най-добрия човек не е на Земята и най-лошия човек пак не е на Земята. Това са две свещени идеи, не ги говорете на Земята. Ние казваме за някого: „Той е най-лош.” Да, така е, но най-лошия за едного е най-добрия за другиго. Абсолютно вие не знаете кой е най-добрия и кой е най-лошия. Нещата са най-добри и най-лоши само по време и пространство. Истината не може да се знае, защото във вашия език няма дума, с която може да се изрази. Тази енергия на Истината е толкова силна, че каквато жица да й турите, тя ще я изгори и пак няма да остане проявена. Ето защо аз не искам да засягам някои неща, защото ако ги изнеса, ще стане нещо много лошо, ще изгори мозъка. Нервната енергия в човека не е в състояние да понесе Истината. Някой ден много страдаш, ще кажеш: каляват ме сега, божия работа е това! Това каляване ще трае един - два часа. След това те извади от пещта, изглади те. После пак те туря, докато хубаво се опечеш. Извади те, ти си радостен, ухилиш се. Пак се окаляш. Тури те в друго корито. И така радостите и скърбите се менят в живота ти. След като научиш процеса на радостите и скърбите, само тогава ще се приближиш при Бога." По записки на Минчо Сотиров

На 9 Юли: През 1831 г. Петър Берон защитава докторска дисертация по медицина в Мюнхенския университет. През 1850 г. е роден Иван Вазов, български писател. Иван Минчов Вазов (27.06.1850, Сопот - 22.09.1921, София). Патриарха на българската литература. Тази титла си остава най-краткото образно определение на неговото централно място в нашата литературна история и неговото непреходно значение на национален класик. Иван Вазов е живата връзва между българското национално възраждане и следосвобожденското време не само като литературна, но и като всеобхватна духовна традиция. Превърнал в свой съкровен душевен опит най-характерното за живота и съзнанието на предосвобожденския българин, със своя необичайно дълъг за тогавашните условия творчески живот, той половин век непосредствено отстоява духа и традициите на националното възраждане. А с творбите си, обезсмъртили историческото и духовно съдържание на тази велика епоха, продължава и след това да поддържа нейния живот и националната памет. Подробности за биографията му и негови произведения можете да намерите Словото Източник 1903г. В гр. Разград е роден Академик Илия Петров (1903-1975), чието име носи Художествената гимназия в София.Завършва живопис в Художествената академия при проф. Никола Маринов през 1926 г. Печели конкурс и заминава на специализация в Мюнхен. От 1926 до 1928 г. посещава частното училище на Хайнрих Ман. Забележителен рисувач и блестящ портретист, художникът успява да премине през границата на условностите, за да се докосне до фините измерения на човешката същност. Рисунките на Илия Петров, правении в Германия през 30-те години на XX век са носталгично наситени с особена тъга и самота - сякаш всяка от пребрадените жени тъгува за своята съдба, но тя е общата орисия на народа ни в онова нелеко време. Автопортрет сангин/хартия, 29/20 см., неподписана

Мисъл на деня - 9 Юли 2008 г. "Първоначално религиите имаха за задача да научат хората на езика на невидимия, на Божествения свят. Те бяха един вид училища за хората. Не е достатъчно само да вярва човек в Бога, но той трябва да се научи да люби Бога. Такава беше задачата на първоначалните религии. Щом Го люби, той ще почне да изучава и Неговия език. Ти можеш да изучаваш езика само на онзи, когото обичаш. И ако ние още не обичаме Божествения език, това показва, че още не обичаме Бога." Из Но Аз ще погледна, 32-ра НБ, 29.VIII.1937 г.

Lady Frost, Добре дошла Много ми харесва това което си написала за теориите и децата. Абсолютно вярно Аз си имам двама хубостници, които са като деня и нощта - толкова са различни, че чак се чудя на моменти. Това не им пречи да се допълват взаимно. Всяко дете е различно - уникално - и колкото по-скоро, като родители разберем това, толкова ще ни е по-лесно.

"Звездите бавно изгасваха в прекрасната утрин и скоро съмна. Тръгнахме към манастира. Там намерихме добро гостоприемство. Разгледахме черквата, около която се е търкулнала скала от близката височина и не е направила пакост, видях и костницата на загиналите в дряновското въстание и разговаряхме с игумена. Той е гостоприемен пълничък човек, но много пъргав. По цял ден прехвърква по двора, отива при различните гости и хвали сливовата ракийка, която сам манастира си произвежда. Когато вечерта се прибрахме за сън, ние трябваше да сменим ролите си. Аз бях съвършено здрав, но Кръстьо усети пристъпи на малария. Поразмислихме се и .......... Аз започнах да разтривам Кръстьо, успях да облекча малко страданията му, но разбира се, не можех да отстраня маларията, която здраво беше прегърнала Кръстьо в горещите си обятия. Около Дряновския манастир и в самото балканско градче има какво да се види. Наблизо до манастира има пещера – едно красиво смайващо образувание на варовиците. С тайнствен шум в дълбочината на пещерата се стичаха води. На човек му се струва, че е в някое подземно царство. Градчето пък – едно старо еснафско и балканско селище, привлича със старинните си дюкяни и с един бит, който, макар и залязващ, все още вълнува сърцето. На 14 август с влака ние пристигнахме в Търново. Колко ми е трудно да разкажа за чувствата, които ме обладават, когато стигнахме в Търновските лозя. По-преди загатнах, че там има едно място, което небето залива с преизобилна светлина. Всичко е все така бяло, величава и лъчезарно. В широкия двор пред голямата къща на лозето има наши приятели от цяла България. Тук ние срещнахме наново усмивката на нашия Учител. Тук наново се събрахме – ачларците, донесли слънчевата усмивка на житните ниви и тук таме и малко малария. След няколко дни всички комунари сме тук. Половината са маларични. Ние разказахме на Учителя нещичко от нашия живот, но той като че всичко знаеше. Позачерви се Жечо, когато Учителя каза, че пресилените неща не са полезни, но само това. И ние се потопихме в бялата радостна атмосфера на събора. Спя в палатка. Нощите са неописуемо тържествени. През отвора на палатката виждам същите съзвездия, които наблюдавах в Ачларе. Леглото ми е кораво, но една небесна люлка ме люлее. Струва ми се, че това, което разказах за Ачларе и нашата комуна, са повече външни случки, които на места са смешни и наивни. Но има друго нещо, за което ми е много трудно да говоря То не се поддава лесно за разказване. Всеки един от нас, комунарите, го носи дълбоко в себе си. Сега вече се отказвам да рисувам хората и обстановката. Пред мен е моят малък дневник. Аз го разлиствам и зачитам. Ще прочета някои листа така, както съм записал върху тях моите преживяни минути и часове. Това е богатството, което отнесохме със себе си от Ачларската комуна. Вие ще ме слушате. Ще се опитам да събудя от тия страници някои преминали дни и нощи така, както те идваха и си отиваха от нашия живот. Дано някой от вас почувства трепета на нашия жаден за проникване в Божествения свят живот. Дано някога и самия мен облъхне безсмъртната красота на Великата Любов, която се изливаше над нашите изкласили ниви." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Казвам: По какво ще познаете вие, че един човек се е преродил на Земята? Най-първо, логически, възможно ли е, един човек, който в 30 години да има тия дарби – дарбите които има? Възможно ли е в 30 години да развие това, което има? То е невъзможно, немислимо. Вие виждате един малък желъд – този желъд съдържа всичките качества на милиони дъбове, които са живели хиляди и хиляди години. Желъдът, това е дъбът в една малка форма, която ще расте. Растенията, и те се прераждат. Всичко в света се преражда, видоизменят се тия форми. Цялата цивилизация се дължи на този закон, на видоизменението. Има неща, които остават в човека. Духът в човека е това. Някои мислят, че духът се изменя. Казват: „Къде е човекът?“ Човекът е онова, което расте и се развива, но не се изменя. Разумното в човека, неговата външна форма е, за която казваме, че той се е преродил в една такава форма." Ново сърце "В българския език думата „прераждане“ подразбира преработване на нещата....Значи и ние тука на земята не вършим друго, освен да преработваме известна опитност, която сме придобили от милиони години." Рождението Приемате ли следното: "Прераждането е процес, а раждането – един завършен цикъл от този процес."? Рождението

"Ще разкажа за някои мои опитности. 1920 година, когато започнах да слушам беседите на Учителя, през пролетта заболях от скарлатина. Вкъщи нямахме условия да лежа и аз пожелах да отида в болницата. Постъпих в инфекциозно отделение. Няколко дена след постъпването ми, главният лекар д-р Киров, при едно посещение в болницата ми каза, че имам типична скарлатина с развити два процеса: тялото ми е покрито с пъпки, а гърба ми започва да се лющи и затова той иска да доведе студентите, за да видят двете фази на болестта. Не зная какво съм направила в израза си, но той ме запита: - Защо, не искате ли? Казах, че се стеснявам. Той ми отговори, че няма нищо. Ще видят гърба, гърдите и бедрата ми. Когато той напусна стаята ми, аз се завих под одеялото и горчиво заплаках. Бях на 21 години и в отделението бях почти сама. Нямаше други болни, освен едно момченце. Толкова неприятно ми се виждаше това посещение, като че ли щях да бъда изложена на поругание. Поплаках си доста, мислех си, че ако майка ми беше жива, нямаше да ми се случи това. И като плачех, ми дойде една мисъл на ума. „Помоли се на Бога да ти помогне.” Аз веднага започнах да се моля на Христа, понеже още от малка имах много хубаво чувство към Него. Това, което бях учила в училището като малка ученичка, беше събудило голяма любов към Христа, заради благостта и любовта, които той е предавал, когато е бил на Земята. Така се молих дълго с вяра и почувствах облекчение след молитвата. На другата сутрин сестрата ми каза, че студентите вече са дошли на двора. Мене ми се сви сърцето и зачаках. Чаках дълго време. Студентите бяха на двора, защото времето беше хубаво и след доста време сестрата на отделението пак дойде и ми каза, че извикали професора на операция и студентите си отишли. Зарадвах се много. В следващите дни пак чаках да дойдат, но те не дойдоха повече. Така и аз имах първият опит на чута молитва. Радостта ми беше голяма, не само защото не дойдоха студентите, но затова, че Христос чува молитвите. Това ме изпълни с упование и вяра, че когато човек е в нужда и се обърне за помощ, има кой да му помогне. Има още два случая за чута молитва, които ще опиша. През един хубав пролетен ден бяхме на Витоша с Учителя. По едно време ми дойде на ум да взема чайника на Учителя и да ида на едно изворче, което е по-високо от лагера ни и да донеса вода на Учителя от него. Аз се обадих на Учителя, че отивам на това изворче, за да знае и да не би да поиска вода, пък аз съм взела чайника. Взех чайника и тръгнах. Още не бях напуснала полянката на лагера и една определена мисъл ми мина през главата, да си взема другарка, за да не съм сама. Аз си помислих, че Учителя ми изпрати тази мисъл. Понеже много обичам да ходя сама в планината - тогава чувствам по-жив контакт с природата - тръгнах сама, като си помислих, че ще трябва да внимавам. Изворчето, на което отивах, беше в забранената зона, понеже скоро бяха залесявали с борови фиданки в тази част на планината. Изкачих се над шосето и навлязох в залесената част. Бях се изкачила достатъчно високо и забелязах, че от горския дом се движи един горски стражар към посоката, към която вървях. Стана ми неприятно и аз се забързах да го изпреваря и да напълня чайника, за да не ме срещне. Но аз бях успяла само да напълня чайника и той дойде до изворчето. Аз се извиних, че съм дошла в забранената зона, но много съм била внимателна да не настъпя някое борче. Понеже сме идвали тук преди залесяването и съм искала да взема вода от това изворче. Той ме попита дали съм от Братството и аз му отговорих. И когато взех чайника да си тръгна, той поиска от мене това, което мъжете искат от жените. Казах му, че ние не живеем така. Когато той се приближи до мене, аз се уплаших, стегнах се вътрешно и си казах, че няма да позволя това, че ще се боря. Оставих веднага чайника на земята, изправих се готова за самоотбрана и извиках високо: „Господи” - за помощ. Когато чу това, той веднага каза: „Бягаю”. Аз грабнах чайника, хукнах надолу, защото мястото беше стръмно и не се обърнах назад. При този случай на чута молитва, аз проявих непослушание. Някое същество ме предупреди да си взема другарка, но аз не послушах и трябваше да преживея страха и отвращението от подобен опит за нападение. Третият случай за чута молитва беше на Изгрева в стаята ми, на поляната, където живеех. Беше първият ден на декември. Аз си бях махнала дантелените пердета от прозорците, защото исках да почистя жилището за празниците и Новата година. Понеже стаята беше на земята и когато нямаше прозрачни пердета, отвън се виждаше всичко. Аз седях до прозореца и четях вестник. Изведнъж някой се приближи до прозореца и ми заговори. Погледнах - руски войник. Попита ме зная ли къде е руския дом. Отговорих, че не зная. Той огледа хубаво стаята, това ми направи впечатление, и се отдалечи. Тогава аз седнах и продължих да чета. След малко някой отвори външната врата, влезе в антрето и отвори без да почука вратата на стаята ми. Погледнах, същият войник. Скочих и го попитах какво търси в стаята ми. Той пак ми зададе същия въпрос - дали зная къде се намира руския дом. Отговорих, че не зная. „А вашият Отец знае ли?” - Казах, че не знае и ако иска, мога за го заведа при него. Гледах да излезе от стаята. Приближих се към вратата, за да изляза, но той ме хвана с двете си ръце под раменете. Аз се отдръпнах, но той ме държеше здраво. Така, като се движеше из стаята, блъснахме гардероба, който се отмести. Той настъпваше и успя да ме събори на миндера. Аз се свих на топка и с краката си го отблъснах от себе си. Аз знаех, че съм сама в стаята, на поляната. Понеже беше студено, нямаше никой. Паша беше слязла в града и аз разбрах, че не мога да чакам помощ отвън. Тогава си спомних, че Учителя, преди да си отидат приятелите от Латвия в началото на септември, те трябваше да минат близо до бойното поле и затова бяха много смутени. След последния обяд, който имаха с Учителя, той стана от масата, погледна наляво и надясно и им каза: „Когато сте в нужда, повикайте ме.” Като чух тия думи, аз изтръпнах. Не бях чула друг път Учителя да говори така открито за своите възможности. Бяха ми разказвали разни случки за помощ през разстояние, но направо от неговите уста не бях чула и това ми направи силно впечатление. Вярно е, че те бяха много смутени и уплашени от пътя, който им предстоеше да минат през страна, в която се водят военни действия. Доколкото си спомням, това беше между 9 и 12 септември 1939 година. Това, че Учителя им обеща помощта си открито, ясно, ме изпълни с радост за тях, но и радост за мене. И аз не се стърпях и им обърнах внимание, да помнят това, което Учителя им е казал, но и аз го запомних. И като се борех с войника, спомних си тия думи на Учителя и извиках силно колкото мога: „Учителю, Учителю!” След като извиках втори път, той веднага ме отпусна, излезе от стаята ми на поляната, провря се през телената ограда и избяга в гората. Самата аз нищо не можех да направя, той беше по-силен от мене. Мъчно можех да му надвия и едничкото нещо, което ми оставаше, беше да извикам Учителя, който по това време беше напуснал вече земята. За моя радост, помощта дойде веднага когато войникът напусна стаята ми, аз излязох след него, гледах го как се провира по корем през телената ограда и аз бях много зарадвана, но и изненадана. Какво стана в съзнанието на този войник, който само преди няколко мига се бореше с мен, а сега бягаше? В такъв момент човек може само да каже: „Благодаря ти, Господи, за помощта. Ти можеш и знаеш как да помагаш. Благодаря!” В трите случая помощта дойде от невидимия свят. Нямаше намеса на човек по никакъв земен път. Аз не зная как невидимият свят помага и как Учителя ми помогна, но виждам, че невидимите наши приятели намират начин да ни помогнат. Малко нещо ли е, когато си в някое неблагоприятно положение, да се обърнеш за помощ към Висшия Разумен Свят? След като почувствах помощта, мога ли да се съмнявам, имам ли право да мисля, че е случайно? Самата помощ не е ли достатъчно доказателство? Може ли да се желае по-хубава връзка от това, да ти помагат, когато си в нужда? Спомням си и други случаи. Имаше двама братя, които са сираци от войната. Единият беше мозайкаджия. Той беше по-големият и издържаше по-малкия си брат. По-големият брат често отиваше да работи в провинцията. По-малкият брат следваше музикална академия. Брат му бил в провинцията на работа. Той потърсил от някои приятели да му услужат да си внесе таксата. Случило се така, че никой не е могъл да му помогне. Той се смутил, че може да пропусне срока за записване и да изгуби семестъра. И като се движел разтревожен на Изгрева, минал покрай дома на Учителя. Учителя го извикал и му казал да почака малко. Влязъл в стаята си и след време излязъл и му подал един плик, като му казал: „Иди да се запишеш.” Като се прибрал в къщи и отворил плика, видял, че сумата е точно, колкото му е таксата. Понеже не е имало друго същество, което да разбере нуждата на малкия брат, Учителя става изразител и дава помощта. Братът не му е казал , че трябва да се запише, не му е казал колко е таксата, но Учителя дал нужната сума. Ние не можем да питаме как Учителя се е научил каква сума е била нужна на брата, но самата постъпка на Учителя е красноречива и ясна, дава му толкова, колкото за таксата. Ясно е, че Учителят е могъл да знае, без да му се казва таксата. Разумният свят помага само за съществени нужди. Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"В Индия живял един голям философ, който можел да се разговаря с движения на ръцете и пръстите си. Той срещнал един прост човек, който му казал, че знае също да се заговаря с движения на ръцете. Философът си казал: „Ето един човек, с когото ще си поговоря“. Философът вдигнал единия си пръст нагоре, простият човек вдигнал двата си пръста. Философът прострял едната си ръка с пръсти, обърнати надолу; простият човек също прострял едната си ръка, но с пръсти, насочени нагоре. Като запитали философа какво говори с простия човек, той казал: „Аз му посочих единия си пръст, с което му казах, че съществува само един цар в света – Бог. Той ми отговори: „Двама царе съществуват – Бог и царят на нашата държава“. После му казах, че ще вали изобилен дъжд. Той ми отговори, че след тоя дъжд ще поникнат всички растения, ще цъфнат всички цветя“. След това запитали простия човек какво разбрал от разговора с философа. Той казал: „Философът се закани да ми извади едното око. Аз казах, че ще му извадя двете очи. После той каза, че ще излезе срещу мене с пет души войници; аз му отговорих, че ще изляза срещу него с други пет души“. Казвам: Опасен е езикът на предполагаемите числа. Формулата, която ви написах, ще бъде разбрана за вас, когато се освободите от частната собственост, от всяка завист, омраза и започнете да мислите, че сте дошли за пръв път на земята." Из Огнената пещ

На 7 Юли: През 1850 г. на 6 и 7 юли в хода на Въстанието в северозападна България (Видинско въстание) пратеници на Али Риза паша и на сръбския княз преговарят на връх Връшка чука (намиращ се в западната част на Стара планина, много близо до българо-сръбската граница) с водачите на българските въстаници за завръщането на населението по домовете. През 1867 г. с разрешение на Панайот Хитов Васил Левски посещава сам Карлово. През 1877 г. в хода на Руско – турската освободителна война (1877 г. –1878 г.) конни части на Предния отряд предприемат разузнаване към Търново, което предизвиква паническо отстъпление от страна на противника. Възползвайки се от ситуацията, генерал Гурко разпорежда разузнаването да премине в настъпление и като в резултат град Търново е освободен. През 1879 г. се създават гранични пунктове и митнически постове по границите на Kняжество България. Българското княжество се създава с подписването на Берлинския договор през 1878 г. върху част от българската територия. Обхваща Северна България, Софийския санджак и Южна Добруджа. След осъществяването на Съединението от 1885 г. към него се присъединява Източна Румелия. Според клаузите на Берлинския договор Княжество България се създава като автономно (самостоятелно) трибутарно (плащащо данък) княжество, което остава под върховната власт на султана. В него продължават да действат всички договори, спогодби и конвенции, сключени между Високата порта и Великите сили. Чуждите поданици запазват своите права и привилегии. Княжеството трябва да изпълни задълженията на Турция към компанията на железницата Русе – Варна, към Австро-Унгария и към компанията за Източните железници в Европейска Турция. Княжество България е длъжно да плаща годишен данък на Турция и да участва в погасяването на нейния държавен дълг. Редица членове на Берлинския договор накърняват суверенитета на Княжеството и го поставят в неизгодна позиция при осъществяване на международните контакти. Независимо от всичките пречки, Княжество България открива през юли 1879 г. дипломатически агентства в Цариград, Букурещ и Белград, а през 1896 г.–1905 г. сключва търговски и търговско-митнически договори с Австро-Унгария, Англия, Франция, Сърбия, Русия и др. С провъзгласяване на независимостта на България през 1908 г. са отхвърлени всички ограничения на Берлинския договор. През 1879 г. се провежда първото заседание на първото българско правителство (начело с Тодор Бурмов) след освобождението на България от турско робство. То е назначено на 5 юли същата година и се състои от консерватори. Има временен служебен характер. През 1894 г. от 3 до 7 юли се провежда първият конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП), на който тя е основана чрез сливане на Българската социалдемократическа партия (БСДП) и Българския социалдемократически съюз (БСДС). През 1910 г. в София е свикан първият, след Освобождението, общ архиерейски събор на Българската екзархия с участието на всички митрополити и епископи, който взема решение за въвеждане на новобългарски език в службите успоредно с черковно-славянския. По време на Страстната седмица службите се провеждат само на новобългарски. На 8 юли в частно заседание се обсъжда преподаването на вероучение в училищата и създаването на църковен фонд към Светия синод. През 1926 г. румънското правителство обявява в Южна Добруджа обсадно положение и вкарва три дивизии в областта, след като на 3 и 4 юли чета на Вътрешната добруджанска революционна организация начело със Сл. Алексиев и Ст. Боздуганов напада румънски чиновници при Старо село, Силистренско. От 4 до 6 юли последват репресии от страна на постоянно присъстващите румънски въоръжени части, в които са убити около 40 българи. На 7 Юли са родени: През 1835 г. в с. Бяла черква е роден Киро Петров(Бачо Киро) Бачо Киро е учител, книжовник, читалищен деец, фолклорист, историк, участник в национално-революционното движение. Първоначално постъпва като послушник в Батошевския манастир. След това учителства в селата Коювци, Вишовград, Мусина, Михалци, Бяла черква и др. С пламенното си слово призовава народа към борба. Основава читалища и разпространява революционните идеи най-вече из родния си край. Сам застава начело на революционния комитет в Бяла черква, който е основан от Васил Левски. При избухването на Априлското въстание 1876 г. в Първи - Търновски, революционен окръг Бачо Киро става един от организаторите и подвойвода на четата на Поп Харитон. Участва в сраженията и при Дряновския манастир. След разгрома на четата успява да се спаси, но след това е предаден и заловен от османските власти. Осъден е на смърт и обесен в Търново през 1876 г. През 1919 г. в Пловдив е роден Димитър Александров Пеев - български писател, журналист, публицист, юрист, доктор по наказателно право. Димитър Пеев завършва Софийския университет “Св. Климент Охридски” и специализира криминалистика в Москва. През 1958 г. излиза първият му фантастичен роман "Ракетата не отговаря" (в съавторство). До 1964 г. пише още няколко художествени и научнопопулярни книги с уклон към фантастиката "Изкуствени спътници и междупланетни полети", "Човекът извън земята", "Животът на другите планети", повестта "Фотонният звездолет" (1964 г.). Първият криминален роман на Пеев е “Алиби” от 1966 г. Димитър Пеев е основател и пръв главен редактор на списание "Космос". Дълги години е главен редактор на вестник "Орбита". На 7 Юли умират: През 1345 г. феодалният владетел Момчил, който е убит в сражение с двамата си бивши съюзници и настоящи противници Йоан Кантакузин и Умур бег. Те обединяват своите армии. Момчил и войската му трябва да приемат неравностойна битка пред стените на крепостта Перитеорион. Момчил загива в сражението, а бойните му отряди са разгромени. Личната му храброст и смъртта му го превръщат в един от героите на българския народен епос. Йоан Кантакузин включва областта Меропа в своите владения, а Умур бег се оттегля в Мала Азия поради венецианската заплаха, надвиснала над Смирна (Измир), най-голямото пристанище на емиратството Айдън. Момчил е независим феодален владетел в Родопите и Беломорието, един от първите борци против османското нашествие на Балканския полуостров. Първоначално е главатар на разбойническа дружина, поради което е преследван от централната власт. Принуден да избяга във Византия, Момчил постъпва на служба при император Андроник III (1328 г.-1341 г.). По-късно заминава за Сърбия и служи при крал Стефан Душан. През 1343 г. подпомага Йоан Кантакузин да заеме византийския престол, в резултат на което получава Смолянската област и става неин управител. През следващата година нанася поражение на османските кораби при Портолагос. Момчил скъсва връзките си с Византия и се обявява за самостоятелен владетел в Родопите и Беломорието с център Ксанти и крепостта Перитерион. През 1345 г. е нападнат от византийски и османски войски, предвождани от император Йоан Кантакузин. В сражението при Перитерион дружината е разбита, а самият той - убит. Момчил е възпят в българските народни песни като храбър борец срещу османските завоеватели и народен защитник. През 1984 г. в София умира Методи Нецов Лилов - български езиковед и литературовед. Завършва Българска филология в Софийския университет през 1956 г. От 1956 г. до 1959 г. е аспирант в Института за български език при БАН. Ст. н. с. в Института за български език и ст. н. с. в Института за литература при БАН (1977 г.). Специализира в Института за чешки език в Прага през1961 г.; Хумболтов стипендиант (1968 г. - 1969 г.); преподавател по български език и литература в Гьотингенския университет; лектор по езикова култура, по техника на говора и по художествено слово във ВИТИЗ (днешен НАТФИЗ). Автор е на съчиненията: "Изкуство на словото. Редактиране и стилистичен анализ" (1976 г.), "Езикът на художествената литература" (1985 г.). Източници: Тук и тук

Мисъл на деня - 7 Юли 2008 г. "Теософията е наука за примирение на половете, а християнството – за сближение и обединение на последните. Християнството, в неговия вътрешен смисъл, е наука за обединение на духа с душата. Това, което сега учат, не е християнство, то трябва да претърпи преобразование. Ако бе християнството тъй, както ние го схващаме, светът сега щеше да бъде в друг вид. Но ние ще оставим това, защото то не влиза в нашата област." Из Пояснения върху окултизма, спиритизма, теософията, мистицизма и християнството, 12.II.1920 г.

"През лятото на същата /1920/ година аз посадих зеле на долния край на “братската градина". Тогава градината бе наша собственост, а след 1921 година наследниците на дядо ми: баща ми и двамата ми чичовци я подариха на братството в Стара Загора. Засадих със зеле около 2 - 3 декара, които се поливаха от извора, който се намираше в средата на градината. Обработих зелето, прекопах го и към септември отпътувах за София пак във връзка с моето следване, което всъщност не беше редовно следване “Право”, а проформа, колкото да не ме повикат в казармата. По-късно излезе един Указ на министерството на отбраната, според който всеки, който през време на войната е служил 91 дни и уволнен, за да продължи образованието си, се освобождава от доизслужване на военната си тегоба. Този указ ме засегна, тъй като през военно време бях три месеца по изземването на храните и после 34 дни в казармата, както вече описах по-горе и не ме потърсиха повече. Отидох право на “Опълченска” 66 при Учителя, който ми каза: “Ти рекох, ще напуснеш университета. То “правото” не е там. Ще отидеш в Търново на Братската колиба, дето стават съборите. Там ще пазиш, ще обработваш братските имоти /лозя/, а след това с тебе ще направим един сериозен опит за осъществяване на братска комуна в Арбанаси. Там имаме две наши къщи, които на първо време са достатъчни. Отговорих: “Учителю, аз съм готов да отида там, където ме изпращате. Съгласен съм да замина за Търново още сега, но разрешете ми пyрво да отида в Стара Загора да продам зелето, да се сбогувам с моите родители и братя и тогава да отпътувам”. “Иди - каза - продай зелето, стегни си багажа и заминавай за Търново." Към края на септември 1920 год. бях на Колибата в Търново. Тук заварих края на събора. Учителят с около 50 - 60 души бяха останали там. Както отпосле разбрах, това ставало почти всяка година. И наистина, всеки който е имал възможност да остане след събора и да прекара 30 - 40 дни при Учителя, под неговата благодатна аура, помни това през целия си живот и пожелава това вечно да се повтаря." Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя", Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

maggee, Не знам дали е порочен кръгът. Колкото и да си мислим, че знаем нещо, май накрая се оказва, че нищо не знаем за това чудо, наречено Живот. Всъщност, точно когато са ти дадени по-добрите условия ти имаш възможност за избор - дали да се възползваш от тях, неправейки нищо. Или да продължиш нагоре и напред - именно това е осъзнаването, че винаги трябва да се стремим към доброто, независимо от условията. Има една мисъл (мисля на Майка Тереза), която възприемам така: вчера е минало и да искам, и да не искам - не мога да го променя. Утре още не е дошло, така че няма какво да го мисля - не знам какви изненади ми е подготвил живота. Имам само днес, но ако искам да свърша нещо добро, по-добре е да го започна днес, а не да чакам утре. Човек трябва да се старае да помага и да дава най-доброто от себе си. Независимо как изглежда понякога в очите на другите. (май малко се изместих от темата)

Молитвен наряд за начало: Свържете се с Христа (упражнение) Във мрак, тъмнота (песен) Добрата молитва Беседа: Страхът, Неделна беседа, 19.10.1914 г. Молитвен наряд за край: Искрен ли съм спрямо душата си (упражнение) Ще Ти служа през цялата вечност (упражнение) Господнята молитва „Когато се уравновесим, когато дойдем да разбираме какво желаем, какво искаме и знаем как да реагираме срещу вредните елементи и да ги подчиним, ще можем да живеем на Земята колкото време искаме – сто, петстотин, хиляда години – и ще можем да заминем пак, когато искаме, от нас ще зависи. След като живеем няколко хиляди години, ще кажем: „Наживяхме се и сега искаме да заминем на дълга разходка за другия свят“; тогава ще ни придружат нашите роднини и приятели, както ни изпращат сега при тръгване на трен.” „Вие искате да станете господари; не ставайте господари на вашите братя – най-голямото престъпление на съвременните хора е, че искат да властват един над други. Не бива да заповядвате на хората; на лошите духове можете и трябва да заповядвате.” „Когато искате да изтърсите дреха от праха, как я обръщате? Следователно ще вземете вашето сърце и вашия ум да ги обърнете и ще изтърсите праха им извътре. Обръщането има двояк смисъл – обръщане към Слънцето и обръщане дрехата към вътрешността, за да се изтърси прахът.” „И затуй казва Христос: „Не бойте се от онези, които убиват тялото“ – ако убият вашето тяло, душата ви ще остане свободна, а това е ценното в Живота. Всеки друг път, който ви отклонява от Истината, е пагубен и за тялото ви, и за душата ви.” „Там, където е Любовта, страха го няма и там, дето е страхът, Любовта я няма. Любовта е признак на Пълнота, на единство във всички сили, чувства и способности на човешкия Дух; а страхът е признак на отсъствие, разединение на тази вътрешна хармония на душевния мир.” Страхът

“Каквото посееш, това ще пожънеш.” – всеки е чувал тази поговорка. Така е, всяко наше действие генерира енергийна сила, която се връща при нас. Ако искаме в този живот да откъснем цветето на щастието, то в миналия си трябва да засадим семенцето на това щастие. Как разбирам това? Ами имаме право на съзнателен избор. Всеки един миг трябва да избираме между няколко възможности. И колкото трудно е да го осъзнаем, всичко което става в момента е резултат от избор, който сме направили в миналото. Понякога казваме – нямаме избор. Избор винаги има. Но този, който ще донесе щастието за нас и хората около нас е само един. (Когато някой е говорил обидно за друг човек Учителя често е казвал на учениците си да не се обиждат, защото този, който обижда на практика обижда себе си.) „Животът има висок смисъл – всеки трябва да намери тоя смисъл на живота” – така е, ние сами трябва да го намерим. Няма общовалиден. Всъщност това е красивото – че смисълът на всеки един живот е уникален и ние сами трябва да го създадем. Това е един постоянен, много дълъг процес, води до задаване на много въпроси, понякога намираме отговорите, друг път – не. Важно е да намерим верните отговори, а те някой път водят до големи промени в живота ни. Кой е най-големият смисъл на живота за мен? Да давам любов. Независимо колко и на кого - може да е само на един човек, но да давам. И да не забравям, че Бог е създал Небето и Земята.

Маги, Много ми харесва поста ти, може би защото и при мен се получи така.

„Тогава право е, дето казват, че най-високият връх е Голгота, защото там се изживяха най-интензивни страдания.“ Здравият ум aorhama, Благодаря за беседата.

На 5 юли: През 1874 г. в Цариград излиза първият брой на в. "Напредък", редактиран от Иван Найденов. Сътрудници на вестника са Петко Р. Славейков, Стефан Бобчев, Светослав Сапунов, Иван Вазов, Никола Начов, Христо Стамболски и др. Иван Найденов е възрожденски учител и публицист, редовен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН). Роден е на 13 март 1834 г. в Казанлък. Завършва Куручешменското гръцко училище в Цариград. Работи като учител в родния си град, а след това в българското училище в Цариград. Заради участието си в борбата за независима българска църква е заточен в Мала Азия. През 1878 г. е капукехая на Българската екзархия в Цариград. След Освобождението става околийски и окръжен управител на Карлово, а от 1880 г. до 1886 г. на Пазарджик. От 1888 г. до 1892 г. е назначен от Екзархията за инспектор на българските училища в Одринско. Редактира в. "Право" (1869–1873 г.) и в. "Напредък" (1874–1877 г.). Издава "Францушко-български разговорник", "Кратка числителница", оставя в ръкопис някои преводи от гръцки и френски език. През 1877 г. в хода на Руско-турската война (1877- 1878 г.) руски части влизат в Бяла, Русенско. През 1879 г. е назначено първото българско правителство. Кабинетът е съставен от членове на Консервативната партия. Начело на правителството застава Тодор Бурмов. То има временен служебен характер и провежда първото си заседание на 7 юли. Консерваторите имат подкрепата на княз Ал. Батенберг. Кабинетът управлява страната в продължение на пет месеца и успява да изгради основните структури на държавната машина. Отделите за държавно управление прерастват в министерства, приети са Привременни правила за общинско, градско и селско управление, организирана е митническата система на по-южната граница, взети са мерки за ликвидиране на разбойничеството. Във външната политика основна цел е установяването на междудържавни дипломатически отношения. Назначени са дипломатически агенти в Сърбия, Румъния и Османската империя. За подобряване на отношенията с Високата порта са образувани смесени комисии, които да защитават интересите на турското население в Княжеството. Правителството прави опит да откупи железопътната линия Русе–Варна от английския й собственик. Сделката се осуетява поради прекомерните финансови претенции на компанията. Въпреки натиска на Русия е отхвърлено предложението на руските банкери Гинсбург и Поляков за построяване на обширна ЖП линия – правителството се ориентира към запазване на национална независимост в транспортната политика. Падането на кабинета се дължи на тясната социална база на консерваторите и някои непопулярни финансови мерки - повишаване на митото на солта, спадане на курса на сребърната рубла и други. През 1908 г. младотурците публикуват обръщение към българите в Охридско за съдействие с обещание за равноправие, след като в Ресенския османски гарнизон в Македония на 3 юли 1908 г. избухва Младотурската революция на комитета "Единение и напредък". Дадена е политическа амнистия и са освободени около 1500 българи. През 1937 г. в Букурещ приключва конференция на българите от Добруджа, Банат, Бесарабия, Букурещ, Браила и Галац, която учредява българска малцинствена партия (Върховен народен съвет на българското малцинство в Румъния). През 1943 г. Българската 7-ма пехотна дивизия завзема Халкидическия полуостров и части от Кукушко. В отговор на това на 22 юли в Атина избухват протести против разширяването на българските зони. а е сключен на 10 февруари 1947 г. в Париж На 5 юли са родени: През 1843 г. - Пьотър Паренсов - руски офицер, генерал от пехотата. През 1860 г. завършва Пажеския корпус в С. Петербург, а през 1867 г. Николаевската академия на Генералния щаб . През 1876 г. организира руското разузнаване на Балканите, разработва "Инструкция за работата на агентите". По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) е един от ръководителите на руското разузнаване в Дунавската армия. Участва в боевете при Плевен и Ловеч. Министър на войната в първото българско правителство на Т. Бурмов (5 юли – 24 ноември 1879 г.) и в правителството на митрополит Климент (24 ноември 1879 г.-24 март1980 г.). През 1880 г. е отзован от България, служи в руската армия. Автор е на книгата "Из миналото", в пет части (1901-1908 г.). През 1867 г. - Тодор Чипев - български издател. След Сръбско-българската война (1885 г.), в която участва като доброволец, отива в Пловдив и започва работа в печатницата на Хр. Г. Данов. Следващата година е настоятел на в. “Напредък” в уредената от брат му Никола печатница “Единство”. През 1889 г. е пътуващ книжар. Установява се в София през 1890 г., където открива малка книжарница. По-късно тя се разраства и става едно от най-големите средища за разпространение на български книги в България преди 9 септември 1944 г. Книжарницата претърпява тежка загуба по време на англо-американските бомбардировки над София 1944 г., когато са унищожени няколко десетки хиляди тома. Книгоиздателската му дейност започва през 1891 г., а между първите книги, които издава, е сборник “Повести и разкази от Иван Вазов” (т. I, 1891 г., т. II, 1892 г., т. III, 1893 г.). През 1894 г. с голям успех издава романът на Иван Вазов “Под игото” (преиздаден от него през 1896 г., 1910 г., 1920 г.); издава общо около 20 отделни книги с Вазови творби. Синовете му продължават неговото дело. От българските писатели са издадени произведения на Хр. Ботев, Л. Каравелов, П. Ю. Тодоров, Д. Бояджиев, Д. Дебелянов, Ел. Пелин, Ст. Чилингиров, Г. Райчев, Л. Стоянов, Евг. Марс, Хр. Ясенов, Г. Милев, Ст. Л. Костов, Ат. Далчев, Г. Белев, Н. Лилиев, Ас. Разцветников, Св. Минков, М. Исаев, Ламар, Н. Фурнаджиев, Й. Стратиев и др. Издава “Библиотека за послушни деца”, сп. за деца “Картина и приказка” (редактирано от Н. Райнов), първото библиографско списание в България “Българска книга” (редактирано от Т. Боров, 1930 г.), учебна и учебно-помощна литература. Отделя място и на преводната художествена литература - Л. Н. Толстой, М. Горки, М. Шолохов, Шекспир, Шилер, Гьоте, Бодлер и др. Изданията му неколкократно печелят награди на международни изложби на книгата. През 1880 г. в Карлово е роден Минко Генов - български педагог и литератор с интереси в областта на старобългарската литература. Учител, редактор на в. "Демократически преглед" (1924-1924 г.), сп. "Венец" (1926-1943 г.), секретар на Съюза на гимназиалните учители. Автор е на съчиненията "Стара българска литература в примери, преводи и библиография" (1922 г., в съавторство с Божан Ангелов), "Начало и разцвет на българската литература" (1937 г.), "Черноризец Храбър" (1942 г.), "Иван Вазов - детство, юношество, младини" (1946 г.), "Етюди върху старобългарската литература" (1947 г.), "Старобългарска литература. Антология" (1947 г.). През 1934 г. - Николай Бинев - български театрален и филмов актьор. Участва във филмите: "Стръмната пътека" (1961 г.), "Последната дума" (1973 г.), "Допълнение към ЗЗД" (1976 г.), "Звезди в косите, сълзи в очите" (1977 г.), "Чуй петела!" (1978 г.), "Бумеранг" (1979 г.), "Сами сред вълци" (1979 г.), "Константин Философ" (1983 г.), "Нощем с белите коне" (1985 г.), "Немирната птица любов" (1990 г.), "Фатална нежност" (1993 г.), "Суламит" (1997 г.), "Жребият" (1995 г.), "Бюро за убийства" (1997 г.). На 5 юли умират: През 1897 г. - Евлогий Георгиев - български интелектуалец, индустриалец, банкер, дарител, почетен член на Българското книжовно дружество (днес БАН). Учи при Р. Попович в родния си град Карлово, после в Пловдив. Учителства известно време в Карлово. През 1837 г. отива да живее в Румъния. Там заедно със своя брат Христо и братята Хр. и Н. Пулиеви създава търговско съдружие. Открива клонове в Галац, Букурещ и Браила. Съдружието осъществява търговия с редица фирми от Франция, Англия и други страни. Русофил по убеждение, участва активно в обществено-политическия живот на българите в Румъния. Като един от ръководителите на Добродетелната дружина съдейства за развитието на българската просвета и култура – подкрепя част от книжовната дейност на Г. С. Раковски, подпомага със средства училища, читалища, болници, манастири и др. След Освобождението е дипломатически агент на Княжество България в Румъния. Прави дарения на болницата в Галац - 100 000 златни лева, на университета "Карол I” - 200 000 златни лева, построява фабрика за вълнени платове в Карлово за 500 000 златни лева, на Българското девическо училище в Солун - 50 000 на златни лева, Българската болница в Цариград - 120 000 златни лева. Чрез завещанието си от 1892 г., освен по-рано дадените 1 000 000, дарява още 6 000 000 златни лева за откриване на Висше педагогическо училище в София (днес СУ "Св. Климент Охридски"). През 1916 г. - Христо Македонски - деец на националноосвободителното движение. Участва в I и II българска легия в Белград (1862 г. и 1867–1868 г.), в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868 г.), в подготовката на Старозагорското въстание 1875 г. и на Априлското въстание 1876 г. Автор е на книгата със спомени „Записки на Христо Н. Македонски 1852-1877 г.“. През 1934 г. - Йордан Ковачев - български учен, професор по геодезия в СУ “Св. Климент Охридкси”. Завършва математика в София, специализира геодезия в Париж (1906-1907 г.), Берлин (1907-1908 г.) и Потсдам. От 1928 г. е професор и титуляр на Катедрата по геодезия в СУ “ Св. Климент Охридски”. Има над 170 научни и научно-популярни публикации. Автор е на трудовете “Формата и размерите на Земята” (1914 г.), “Геодезия” (1925 г.), “Нашето звездно небе” (1928 г.), “Принос към историята на картата на България” (1928 г.). През 1950 г. - Георги Дончев – български оперен певец (бас). Учи в Московската консерватория (1908-1910 г.). През 1911 г. постъпва в Българската оперна дружба. Дебютира в ролята на Цеко в операта "Камен и Цена" от В. Кауцки и Ив. Иванов. По-известни негови роли са Скула в "Княз Игор" от А. Бородин, Варлаам в "Борис Годунов" от М. Мусоргски, Джакомо в "Фра Дяволо" от Д. Фр. Обер, Селим бей в "Гергана" от Г. Атанасов и др. Източник: тук и тук

Мисъл на деня - 5 Юли 2008 г. "Сега ние живеем миналия си живот. В бъдеще ще живеем сегашния си живот. Каквото сееш, това ще никне, това и ще жънеш. Ние сме християни. Що е християнство? – То е освобождение от миналия ни живот. Следователно сега трябва да сеем само добри семена в мисли, желания и дела – сърце, ум и воля. Животът има висок смисъл – всеки трябва да намери тоя смисъл на живота. Най-добрият учител в живота са опитностите. Не трябва, обаче, да изпускаме да се ползваме от опитностите на другите души." Из Три закона, 28.X.1920 г.

"Ще ви представя един окултен разказ. Някого в едно царство всички граждани и гражданки живеели щастливо. Живеели братски и били щастливи, понеже техният цар не бил женен. Гражданите се заинтересували: "Как тъй нашият цар да стои сам; да му намерим някоя красива мома, да го оженим, за да имаме наследник в бъдеще, защото другояче нашата държава ще пропадне". Избрали най-красивата мома и венчали младия цар за нея. Тя родила две дъщери. Едната - толкова красива, че привличала всички с хубостта си. А другата - толкова грозна, че всички я отбягвали. Но нещастието било там, че когото от поданиците поглеждала красивата дъщеря, заболявали го очите; когото пипнела, осакатявал; когото срещнела из пътя на разходка, здрав не се връщал в дома. И така осакатели всички поданици. Като излизала грозната сестра, обаче, когото поглеждала, оздравявал и на когото полагала ръка, излекувал се. Вие ще речете, че това е само разказ, че не е действителност. Не е разказ, а самата действителност - това е сегашният живот." "В онова царство, за което ви говорих, че хората са страдали от красивата царска дъщеря, явил се един велик мъдрец, който носел една ябълкова семка и им казал: "Аз ви нося лек против вашите нещастия". От тази семка израства дърво, високо десет метра, дава сочни плодове, които тежат по половин килограм, и всеки, който яде от тях, няма да бъде заразен от погледа на царската дъщеря. Това е Дървото на Живота. Хората не посели семката и не дочакали да даде плод, но я взели, един на друг я предавали и казвали: "Чувате ли, тази семка ако се посади, израства такова и такова голямо дърво и дава сладки плодове по половин килограм, които лекуват болни". Всички почнали да говорят за семката и все вярвали в целебните свойства на нейните плодове. Най-после изгубили семката и почнали да казват, че това, което се говори за нея, е невярно и глупаво; може ли да съществува толкова голямо дърво и да дава такива плодове; лъжа е. И престанали да вярват. Когато някой от сегашните хора каже, че не вярва, казвам: приятелю, изгубил си семката. Ти можеш да бъдеш учен, сериозен човек, но нямаш ли в себе си тая семка - Любовта, ще бъдеш подложен на хиляди страдания. Няма да се спирам да обяснявам какво нещо е религия. Това вие сами ще си го разрешите, защото сега ви говоря за Любовта. Питам имаме ли ние тая семка? Кой от великите учени в миналия и сегашния век е донесъл тази семка? Някои ще отговорят, че Христос я донесъл. - Къде е, я да я видим? Исус Христос страдал, възкръснал, но я да видим плода на това страдание и възкресение. Изгубена е семката! Ще продължа разказа. Този същият мъдрец се явил втори път в онова царство и казал: "Понеже първия път вие изгубихте семката, сега няма да ви я дам да я предавате от ръка на ръка, но като намеря най-достойния гражданин, ще му река: Приятелю, ти имаш хубава градина, аз ще посадя семката, а ти ще я поливаш и наглеждаш; и след пет-десет години ще имаш плодове, цяр за всички". Вие трябва да посадите тази семка и да се ползвате от нейните плодове. А първият плод на тази семка е Любовта, която трябва да цари между всички хора, безразлично от какво верую и от каква народност са. Те трябва да се издигнат по-високо от дома, обществото и народа си. Любовта трябва да обхване цялото човечество, понеже всички сме негови членове. То съставлява общ организъм и когато бъде добре нему, ще бъде и на народа, и на обществото, и на дома, и на отделния индивид; и обратното." "Ние трябва да постъпваме спрямо своите ближни като онзи светец, който отивал да се разговаря с Бога. И като минавал покрай един богат човек, последният му казал: - Кажи на Господа, че ми дотегна това богатство. Да го отнеме, за да живея като хората. - Много добре - казал мъдрецът, - ще кажа на Бога. Повървял по-нататък и видял един бедняк, който пък му казал: - Кажи на Бога, че ми дотегна този живот. Стига съм ходил гол и бос. Да ми даде дрехи, изобщо - да измени условията на живота ми. - И твоята молба ще представя - рекъл мъдрецът. Отива при Господа и му разправя за двамата. Господ му рекъл: - Кажи на богатия да стане недоволен и да започне да роптае против Мен и Аз ще му отнема всичкото богатство; а на онзи бедняк кажи да бъде доволен от живота и всичко ще му се даде. Връща се мъдрецът и казва на богатия какво му поръчал Господ, но богатият възразил: - Как мога да направя това? - Тогава богатството ти ще остане. Минава край бедняка и му казва поръчаното от Господа, но и той му възразил: - Как мога да бъда доволен при такива лоши условия? Тогава мъдрецът му казал: - Ще ходиш гол и гол ще бъдеш погребан." Из Мировата Любов

На 4 юли: През 1850 г. селските старейшини, събрани на Връшка чука, отправят чрез сръбския княз Александър Карагеоргевич ново изложение до султана. Изготвен е и писменият отговор на поставените от турските власти искания за връщане на населението по селата. На 6 и 7 юли пратеници на Али Риза паша и на сръбския княз преговарят на Връшка чука с водачите на българските въстаници за завръщането на населението по домовете. През 1913 г. е формирано правителство от Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия под председателството на Васил Радославов. През 1916 г. с царски указ е учреден Военноисторическият музей в София. Със заповед № 391 започва действителното комплектуване на колекциите на музея. Военният музей е третата общонационална музейна структура след разделянето през 1906 г. на първия български Народен музей на два музея - Археологически и Етнографски. Той обединява създадените след 1879 г. военноисторически къщи - музеи. Първата експозиция на Главния Военен музей е открита едва на 12 май 1937 г. на ул. "Московска" № 15, в сграда, дарена от Софийското офицерско събрание. През 1949 г. музеят е преименуван в Централен музей на народната армия. През 1950 г. – 1951г. Музеят е преместен на бул. "Ген. Скобелев" № 23 и след година открива нова експозиция. От 1956 г. в музея започва работа реставрационно ателие. След спогодба между правителствата на България и Унгария, през 1967 г. колектива на военния музей създава единствения в чужбина Музей на Първа българска армия. През 1968 г. музеят получава статут на национална институция и променя името си на Национален военноисторически музей. Негови филиали стават Военноморският музей и Парк - музей на бойната дружба "Владислав Варненчик" в гр. Варна. От 1971 г. Военният музей започва да издава научно списание "Известия на Националния военноисторически музей". През 1975 г. за своята дейност в областта на науката, просветата и културата Националния военноисторически музей е награден с І степен на орден "Кирил и Методий". От април 2001 г. НВИМ се премества на нов адрес - ул."Черковна" 92. Той издирва, съхранява, научно обработва и популяризира културни ценности, свързани с националната и европейска военна история. НВИМ развива своята дейност на територията на цялата страна. Той създава и методически ръководи полковите сбирки и музеи, музеите на видовете и родовете войски. За своето почти вековно присъствие в културноисторическото пространство, в неговите фондове са съхранени и проучени повече от един милион музейни експонати - свидетели на българската и европейска военна история. Днес Музеят разполага със застроена експозиционна площ от 5000 кв. м. Библиотеката и компютърния център осигуряват достъп до специализирана литература и електронен достъп до колекциите на музея. Външната експозиционна площ е 40 дка, с покрита част от 500 кв. м. Фондохранилищата на музея са разположени на площ от 4 200 кв. м. Извън експозиционната си площ Музеят има зали за временни изложби, брифинг зали, две мобилни конферентни зали с 50 и 200 места, книжарница, кафенета. През 1936 г. е създаден Втори кабинет на Георги Кьосеиванов. През 1952 г. Петър Вичев е арестуван от комунистическата милиция по обвинение в шпионаж в полза на Ватикана, в организиране на въоръжени групи за борба с "народната демокрация" . Овбинен е също, че е водач на католически заговор срещу държавата. Екзекутиран е заедно с отец Й. Шишков, отец П. Джиджов и епископ Евгени Босилков. При идването си в България през 2002 г. папа Йоан Павел II го обявява за блажен. През 1964 г. България и СССР подписват спогодби за оказване на помощ от страна на СССР за ускоряване развитието на нефтената промишленост и на геологопроучвателните работи по нефт и газ в България. СССР предоставя дългосрочен кредит на България. През 1971 г. след смъртта на патриарх Кирил наместник-председателят на Светия синод на Българската православна църква митрополит Максим е избран за патриарх от Патриаршески избирателен църковно-народен събор с 98 гласа от 101 участници. През 1972 г. се открива изложба на тракийското изкуство, организирана в чест на Първия международен конгрес по тракология в София. За тракийското изкуство може да прочетете тук. На този ден са родени: През 1881 г. в Търново е роден Богомил Минков Радославов - български минен инженер. Завършва висше образование в Германия. Член-кореспондент е на БАН от 1929 г. Радославов е директор на мини "Перник" за периода 1923 г.-1925 г. Негови трудове са: "Минното дело в България" (1913 г.), "Рудничарството в Етрополския балкан" (1915 г.), "Мини, кариери и минерални води в Софийския окръг" (1918 г.), "Мина “Цар Асен" (1920 г.) и др. Богомил Радославов умира на 12 януари 1953 г. През 1881 г. в Горна Оряховица е роден Стефан Станчев Цанков - български богослов и юрист. Става академик през 1931 г. Професор е по църковно право и християнска социология в Богословския факултет на СУ “Св. Климент Охридски” и в Духовната академия в София. Автор е на трудове по църковно право. Умира на 20 март 1965 г. През 1883 г. в с. Боженци, Габровско е роден Петър Стоянов Мутафчиев - български историк медиевист и византолог, редовен член на БАН от 1937 г. Баща е на професор Вера Мутафчиева. Мутафчиев завършва специалност “История” и “География” в СУ “ Св. Климент Охридски” през 1910 г. Специализира византология в Мюнхен. Работи в Народния музей в София за периода 1910 г.-1920 г. Преподавател в Катедра “История на Византия и Източна Европа”. Уредник на Средновековния отдел към Народния археологически музей в София през 1910 г.-1920 г., с прекъсвания по време на войните. Мутафчиев участва в Балканската и Междусъюзническата война, както и в Първата световна война като запасен офицер. Награден е с орден “За храброст”, IV степен през 1917 г. Специализира византийска история и гръцка палеография в Института по византология и новогръцка филология към Мюнхенския университет при проф. А. Хайзенберг като стипендиант на фонда “М. Дринов”. Мутафчиев е редовен доцент в Катедра “История на Източна Европа и Византия” от 1923 г. Получава Първа награда за наука от фонд “Берлинов”, присъдена му от УС на БАН през 1927 г. Мутафчиеве член-кореспондент на Славянския институт в Прага от 1929 г., по-същото време е избран и за почетен член на Българския археологичен институт. През 1935 г.-1943 г. е главен редактор на сп. “Просвета”. Мутафчиев е редовен професор в СУ “ Св. Климент Охридски”, почетен член на Полското историческо дружество и действителен член на БАН (1937 г.). Титуляр в на Катедра “История на Източна Европа и Византия” в СУ “Св. Климент Охридски” през 1937 г.-1943 г. Декан е на Историко-филологическия факултет на СУ “ Св. Климент Охридски” през 1936 г., а на следващата година е избран за действителен член на БАН. Мутафчиев е почетен член на научното дружество “Стефан Тиса” в Дебрецен от 1938 г. Почетен д-р на СУ “ Св. Климент Охридски” и с-р. на Историко-филологичния клон на БАН (1938 г.). Член на Полската АН (1939 г.); почетен д-р на Виенския университет (1943 г.). Автор на над 270 научни статии, студии и книги. Негови съчинения са “История на бълг. народ” (в 2 т., 1943 г.; 1986 г., с редактор В. Гюзелев), “Избрани произведения” (в 2 т., 1973 г.), “История на българския народ (681-1323 г.)” (1986 г.), “Книга за българите” (1987 г.), “Лекции по история на Византия” (в 2 т., 1995 г.), “Лекции по история на културата” (1995 г.), “Изток и Запад в Европейското средновековие” (1997 г.), “История на българския народ. От наченките на човешки живот по нашите земи до Бълг. възраждане” (1998 г. в съавторство с В. Мутафчиева). Петър Мутафчиев умира на 2 май 1943 г. в София. Източник

Мисъл на деня - 4 Юли 2008 г. "Сега ще ви кажа следната истина: за човека трябва да мислите, а после да го обичате. За Бога е точно обратно – Бога първо трябва да Го любиш, а после да мислиш за Него... Само Един има в света, Който заслужава да Го обичаме, без да мислим." Из Разумният човек, 10-а НБ, 7.II.1937 г.

На който желае да потърси още отговори или нещичко за размисъл предлагам беседата Мировата Любов