Ася_И

На 4 Септември: През 1832 г. Високата порта разпорежда да се доставят от Смолянско в Цариград 1 000 000 аршина шаяк за нуждите на "царската армия". През 1867 г. Иларион Макариополски, Панарет Пловдивски и Партений Полянски се срещат с великия везир Али паша и настояват Високата порта да разреши по-скоро българския църковен въпрос. По внушение на Али паша тримата владици изготвят прошение, в което изтъкват, че българите искат възстановяване на двете предишни независими църковни области - Търновската и Охридската, унищожени от Патриаршията. През 1915 г. на аудиенция при цар Фердинанд I са лидерите на опозиционните партии в България - Иван Евст. Гешов, Александър Малинов, Стоян Данев, Найчо Цанов и Александър Стамболийски . По време на срещата те се обявяват против евентуален съюз на България с Централните сили (Тройния съюз). Александър Стамболийски дори заплашва монарха, за което е арестуван и осъден на доживотен затвор, а Александър Малинов е поставен под домашен арест. През 1916 г. по време на Първата световна война (1914-1918 г.) войските на ген. Тодор Кантарджиев освобождават гр. Добрич. Рано сутринта на 4 септември към Добрич откъм село Владимирово започват да настъпват части на Бдинската дивизия, а от към село Куртбунар – конница. Следобед ген. Кантарджиев заповядва един конен разезд разузнавачи да проникне в Добрич, след което там влизат пехотинците на 4-а рота, под командването на поручик Ненков. Градът е превзет без бой, тъй като румънската армия се оттегля на север, където се готви – вече с нови попълнения – да се върне обратно. На 5 септември започва голямото сражение за Добрич. Градът се отбранява от Осма и Четиридесет и осма роти на Осми Приморски полк, под командата на ген. Кантарджиев, полковник Ат. Христов и майор Илиев. На 6 и 7 септември сраженията при Добрич продължават. В отбраната на града българската армия участва с бойците на Осми Приморски полк, бойците от 35-ти Врачански и 36-ти Козлодуйски пехотни полкове. В най-критичния момент за защитниците на Добрич, руско-румънските части са атакувани изненадващо във фланг от Конната дивизия на ген. Колев. През 1916 г. от 4 до 6 септември, по време на Първата световна война, Трета Българска армия на ген. Стефан Тошев овладява Тутраканската крепост. Стефан Тошев е генерал от пехотата, командир на 5-а армия (1913 г.), 3-а армия (1916 г.) и 4-а армия (1918 г.). Роден е на 18 декември 1859 г. По време на Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) участва като доброволец в Българското опълчение. След Освобождението завършва Военното училище в София. През Сръбско-българската война (1885 г.) командва дружина в боевете при Сливница. По време на Балканската война (1912–1913 г.) е назначен за началник на Първа Пехотна Софийска дивизия, а през Междусъюзническата война (1913 г.) е командващ Пета армия. В Първата световна война (1914–1918 г.) ръководи Трета армия, която през (1916 г.) се сражава срещу Румъния, а по-късно е начело на Четвърта армия. Публикува редица материали, посветени на войните – "Писма от войната. 1885–1895 г.", "Войнишка клетва", "Победени, без да бъдем бити", "Действията на III армия в Добруджа през 1916 г." и др. През 1944 г. по време на Втората световна война (1939-1945 г.) подразделения от 1-ва германска планинска дивизия обкръжават и пленяват в Нишка баня (Югославия) щаба на 1-ви български корпус заедно с неговия командир генерал-лейтенант Асен Николов. Немските войски пленяват и щабовете на три дивизии, и започват военни действия срещу 63-ти и 66-и полк. През 1948 г. ВНС приема нов Закон за висшето образование. Висшите учебни заведения са обявени за държавни и намиращи се "под върховното ръководство на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК)" и са задължени "да развиват българската наука, изкуство и култура в социалистически дух". През 1954 г. е произведен първият български пеницилин, а на 5 септември е открит официално Заводът за антибиотици в Разград. Пеницилинът е първият в света антибиотик. Той е открит от Александър Флеминг през 1928 г. Антибиотиците от пеницилиновата група подтискат синтеза на бактериалната мембрана и действуват бактерицидно само срещу размножаващи се микроорганизми. В зависимост от характеристиките си, от спектъра на действие, резистентността и практическото им приложение се разграничават три основни групи препарати: Група на бензилпеницилина /пеницилин Г/, Пеницилиназа - полусинтетични пеницилини; Широкоспектърни полусинтетични пеницилини. През 1969 г. е открита ТЕЦ "Марица-изток 2”. ТЕЦ “Марица изток 2” е базова кондензационна топлоелектрическа централа, изградена върху 150 хектара в Източномаришкия енергиен комплекс. Тя се намира близо до село Радецки, на 60 км югоизточно от гр. Стара Загора. На изток граничи с язовир “Овчарица”, чиято площ е 627 ha. Проектирането й започва през 1960 г. и се осъществява от “Топлоелектопроект”- Москва и “Енергопроект” – София. Строителството на централата се извършва на три етапа: през първия етап (1963-1969 г.) са изградени четири блока по 150 МW и сушилен завод за въглища. През периода 1980-1984 г. е извършена реконструкция на котлите, които преминават на директно изгаряне на неподсушени въглища. Следват две разширения на централата: първото разширение включва два блока с номинална мощност по 210 МW, влезли в експлоатация през 1985 г. Второто разширение е с два блока – 7 и 8 по 215 МW. Блок 7 работи от 1990 г. Изграждането на блок 8, който е трябвало да бъде пуснат в експлоатация през 1991 г. е спряно през първата половина на 1990 г., поради липса на финансови средства. Сроителството му е възобновено през 1994 г. с предоставени заеми от ЕБВР, ЕИБ и програмата ФАР. Влиза в експлоатация през месец декември 1995 г. След пускането му в действие ТЕЦ “Марица изток 2” има 1450 МW инсталирана мощност и е най-голямата ТЕЦ в България. През 1992 г. Тодор Живков е осъден от Върховния съд на България на 7 г. затвор и парична глоба. Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 г. в с. Правец (днес град), Софийска област. Има две деца - син Владимир и дъщеря Людмила (починала през 1981 г.). След 1990 г. Главна прокуратура започва срещу него 5 дела. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. До 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военна прокуратура. През 1990 г. е обвинен за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. Арестуван е на 18 януари 1990 г. През юли 1990 г. мярката за неотклонение е заменена с домашен арест. На 25 февруари 1991 г. започва процес заради незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода, както и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т. нар. “Лагери на смъртта”. Привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет. Обвинен е и по т. нар. дело “Фонд Москва” за подпомагане на международното комунистическо движение. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. Родени: През 1928 г. - Йордан Друмников (псевдоним на Йордан Александров Мазнев) - български детски писател. Работи като редактор във в-к "Септемврийче" и "Другарче". Печата за пръв път през 1952 г. Сътрудничи със стихове и разкази за деца на всички детски издания. Някои негови творби са преведени на над 9 езика. През 1942 г. - Бисер Киров - български попизпълнител, китарист, композитор. Завършва ВХТИ, София и ГИТИС, Москва (1987 г.), специалност “Естрадна режисура”. От началото на 60-те години пее съвместно с Г. Минчев. Първият му концерт е през 1967 г. Като изпълнител получава престижни награди: трета награда в Сочи (СССР, 1967 г.), в Барселона (1968 г.) за изпълнение, първа награда на “Златният орфей” (1970 г.), първа награда на “Златният лъв” в Лайпциг (1973 г.), първа награда на “Шлагерфестивал” в Дрезден (1974 г.), първа награда на “Златният делфин” в Пареч (бивша Югославия, 1975 г.), голямата награда на фестивала “Нийуола”, Индепендънс, САЩ (1981 г.), голяма награда на “Гала” в Хавана (1982 г.), специална награда в Кевън, Ирландия (1985 г.). Той е активен участник в движението “Ален мак”. Издава плочи в “Балкантон”, в Германия, СССР (бивш), Мексико, Никарагуа, Куба, Финландия, САЩ, Испания и др. След 1989 г. работи предимно в Русия като продуцент, ТВ режисьор и водещ на музикални програми. Дискография: “Balkanton” (1968 г.), “Дождь” (1974 г.), “Heute ist Geburstag” (1976 г.), “Моя късна любов” (1977 г.), “Досвидание” (1978 г.), “Match alle Turen” (1979 г.), “Фернандо” (1980 г.), “Катастрофа” (1981 г.), “Biser Kirov en Habana” (1981 г.), “И всичко пак ще се повтаря” (1982 г.), “Русские глаза” (1983 г.), “Весели ваканции” (1987 г.), “Автограф” (1988 г.), “My Story” (1989 г.), “Събота срещу неделя” (1998 г.), “Донск и другие любимûе песни” (1998 г.), “Детскотека” (1999 г.). През 1943 г. - Боян Иванов - български естраден изпълнител. Той е солист на оркестрите "Балкантон", ЕО на КТР, "София" и др. Първият му запис е песента "Зеленоокото момиче" (музика Б. Карадимчев, 1965 г.). Участва на първия фестивал "Златният Орфей" (диплом за изпълнение), на фестивала в Сопот, Полша (1971 г.). Концертира в бившите европейски социалистически страни и Куба. Осъществява тв филм "На гости у Боян Иванов". Издава албума "Пак ще има музика" (1977 г.). Водещ на ТВ предаване "Брейн сторм" (1993 г.). Участва в триото "Бо-Бо-Бо" заедно с Б. Грънчаров и Б. Годжунов (1995 г.). Починали: През 1912 г. - Стамат Икономов - деец на македоно-одринското революционно движение. Завършва Военното училище в София (1887 г.). Икономов участва в Сръбско-българската война (1885 г.). На конгреса на Петрова нива е избран за член на главното ръководно боево тяло. Инспектира смъртните дружини и обучава въоръжените селяни на военно дело. Преди Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) изработва писмени инструкции за начина на водене на бойните действия. Води чета от 100 души, с която се сражава в Бунархисарско. На Варненския конгрес (1904 г.) е избран за член на Задграничното ръководство за Одринско. Делегат от Одринско на Рилския конгрес на ВМОРО (1905 г.). През 2001 г. - Стефан Продев - български публицист и журналист, писател. Роден на 15 септември 1927 г. Дебютира през 1942 г. във в-к "Железничарски подем". През 1945-1946 г. е член на редакторската колегия на в-к "Средношколско единство". Редактор е във в-к "Народна младеж" (1954-1956 г.), през 1957-1959 г. работи в отдел "Култура" на в-к "Отечествен фронт", през 1959-1961 г. - в списание "Септември", през 1961-1964 г. - в отдел "Публицистика" на в-к "Литературни новини" (един от основателите на вестника), през 1965 г. е в сп. "Българска музика". Главен редактор на издателството на БТА "ЛИК" и "Паралели" (1965-1979 г.), на списание "София" (1979-1983 г.), на в-к "Народна култура" (1990 г.), на в-к "Работническо дело" (1989 г.; от 1990 г. - на в-к "Дума"). През 1990-2000 г. е председател на СБЖ. Основател и главен редактор на в-к "Дума" (1990-1999 г.). Продев е депутат в VII ВНС (1990 г.) и в ХХХVI НС (от 1991 г.). Той е автор на романизирана биография на Фр. Енгелс ("Фред, или Пролетта"). Пише пътеписи, в които представя впечатленията си от своите пътувания като специален кореспондент на БТА; автор на разкази и новели. Съчинения: "Работнически вестник" - разобличител на милитаризма и царската военщина. 1900-1912” (1953 г.), "Паралели" (1962 г.), "Фред, или Пролетта" (1963 г.), "Отблясъци" (1968 г.), "Редове" (1971 г.), "Пътеписи" (1973 г.), "Червеното чудо" (1974 г.), "С обич и гняв. Есета" (1977 г.), "Живи теми" (1978 г.), "Мозайка" (1980 г.), "Пътуване към пижамата" (1982 г.), "Раждането на шедьоврите" (1983 г.), "Имало едно момче" (1986 г.), "Разказът на палача" (1987 г.), "Фо и ербика" (1987 г.), "В края на 80-те" (1990 г.), "Забравени новели" (1994 г.), "Носене на кръста" (1993 г.), "Сваляне от кръста", "Неприятни разкази" (2001 г.), "Да се чете след сто години" (2001 г.).

Мисъл на деня - 4 Септември 2008 г. “Защо Земята е студена на Северния полюс? Човешкият егоизъм е Северният полюс. Двата полюса са образец на онзи ужасен егоизъм, който съществува в сърцата на хората и на всички живи същества. Ако хората решат да живеят по Бога, и двата полюса ще се стопят и ще бъдат тропически места. Било е време, когато Северният и Южният полюс са били тропически места.” Из Бяга в Тарсис, 26-а НБ, 6.VI.1937 г.

Хайде без удари под пояса, моля. Това правило е измислено от мъжете, между другото. Всеки един от половете си има своето предназначение тук на земята, независимо дали осъзнаваме това. Дали един мъж ще уважава или не една жена и как ще се държи с нея - мисля, че това зависи най-напред от майка му - на нея се пада отговорността по отглеждането и възпитанието на децата. Ако някоя майка не се е справила добре, няма за какво да виним сина или респективно дъщерята.

На 3 Септември Прз 1877 г. по време на Руско-турска война (1877-1878) в битката при Ловеч руските войски превземат града за втори път. След тежки тридневни сражения, дължащи се на трудния хълмист терен, руснаците погребват в Ловеч труповете на 2 220 турски войници и офицери от общо 8 000. Не били малки и загубите на руските войски: 46 офицера и 1637 ниски чина. В числото на русите има особено трагични жертви - в мъглата по грешка руси стрелят срещу руси (войници от Първи батальон на Шуйския полк). За тях е поставен на хълма Стратеш в Ловеч, близо до каменния "Бял паметник" на загиналите руски войни, единственият в България "Черен паметник" (обелиск от чугун, боядисан в черно). На 3 септември 1879 г. в Ловеч са осветени общо 13 паметника, построени в чест на освобождението на Ловеч, включително няколкото мраморни паметници над братските могили на войните от Казанския полк, 5 паметници на Сър-Пазар и паметника на командира на Втори Псковски пехотен полк полковник Кусов в двора на ц. св. Троица. В битките за Ловеч участват и местни жители - доброволци. Загиват геройски Васил Колев, Цачо Шишков и др. През 1901 г. четници на Яне Сандански и Христо Чернопеев отвличат протестантската мисионерка мис Елен Стоун и бременната Катерина Цилка за откуп от 100 000 щатски долара. През 1916 г. по време на Първата световна война в битката при Кочмар и Гешаново конната дивизия на ген. Иван Колев удържа бляскава победа над румънските армейски части. През 1944 г. Министър-председателят Константин Муравиев спира изпълнението на всички смъртни наказания в България. През 1963 г. в София е открит Българският национален киноцентър. Родени: През 1891 г. - Любомир Владикин - български писател. През 1893 г. - Денчо Марчевски - български писател. Починали: През 1965 г. - Александър Бурмов - български историк. През 1970 г. - Васил Гендов – актьор, първият български кинорежисьор. Той е автор на първия български филм „Българан е галант“ (прожектиран на 13 януари 1915), комедия в стила на Макс Линдер. Роден на 24 ноември 1891 г. в Сливен. Завършва висша театрална школа във Виена, специализира в Берлин, във филмовата къща "АИКО". От 1920 г. е директор, режисьор и актьор в Софийския пътуващ театър. Основоположник е на българското филмово изкуство, създател е на първата българска филмопроизводствена кооперация "Янтра филм". Гендов е инициатор за създаване на Съюза на кинодейците в България (1931 г.), както и на Музея на българската кинематография (1948 г.). Създател е на първия български игрален филм „Българан е галант“, на който е сценарист, режисьор и изпълнител на главната роля. Гендов е автор на спомените „Трънливият път на българския филм“. През 1975 г. - Любомир Андрейчин - български езиковед. Статия, посветена на професора. През 1990 г. - Веселин Йосифов - български писател, публицист и журналист. През 1997 г. - Иван Ненов - български художник, известен най-вече със своите портрети. Роден през 1902 година в София. Учи в Художествената академия при Никола Ганушев, като се дипломира през 1925 година при Никола Маринов. Умира през 1997 година.

Мисъл на деня - 3 Септември 2008 г. “Много неща на Земята не виждаме. Има места на Земята, където човешки крак не е стъпвал. Хората не знаят Земята, а само отчасти я знаят и познават. Земята под Тихия океан е скрита, хората не я знаят. Тя ще излезе със своята девственост над водата. Сега имаме пет континента, ще излезе и шестият над водата и ще е по-голям от сегашните. От сегашните пък някои ще потънат. Промени ще станат духовни, умствени и физически на Земята.” Из Няма любов като Божията Любов, 29.XII.1920 г.

Луната в земеделието и градинарството Много интересна статия от сп. Житно зърно, год. 12, книжка 6-та. В нея има практически съвети, или по-точно казано, някои правила които трябва да се спазват за да бъде съобразено земеделието с Природата. Позволявам си да сложа линк и към една много хубава статия от Боян Боев - за Вътрешни връзки с природата, пак от същия брой.

Една формула, която може да ви е полезна: "Когато си измивате ръцете, в ума си ще държите възвишената мисъл всичко да се измие и да се махне навън. И ще си кажете: „Тъй както ръцете са измити, искам моето сърце да се очисти, моят ум да просветне, волята ми да стане диамантена!“, след което ще духнете в ръцете си (със събрани пръсти)." Беседа за младите

"Ще ви разкажа един случай, който скоро ми разказаха, че се случил в университета. Разказаха ми го за верен. Един студент имал два–три семестъра по математика. Един ден професорът го нямало в университета, той отишъл в дома му да го търси, да му разпише книжката. Като отишъл, професорът работил нещо вън и бил облечен с дълга дреха, бил с брада и дрехата не била такава видна. Студентът като го видял, казал: „Старче, тука ли е професорът?“ – „Тука е.“ – „Занес тази книжка да я разпише.“ Взема книжката, занася я в къщи и после му я донася. Той бързал само да свърши работата, да му се разпише книжката. Като отишъл в къщи, видял, че професорът не разписал книжката, но написал: „Да се анулират всичките семестри, понеже не познава професора си.“ Природата действува по същия начин. Като не я познаваш и кажеш: „Хей, старче, тази книжка дай я на професора!“, тя пише: „Да се анулират семестри.“ Ще познаеш, че той е професорът, няма да го наречеш „старче“. Ти мислиш, че работата така ще се уреди. Освен че няма да се уреди, но всичките семестри ще бъдат анулирани. Туй постоянно става. Ти казваш: „Какво си играеш с тия работи?“ – Тя пише: „Да се анулират всичките семестри.“ Вие се плашите от живота и мислите, че това е смисълът. Страхът е нещо хубаво, не е нещо лошо. Но страхът е едно проявление на човека." Налягане и напрежение

Вчера, 1 Септември, бе Симеоновден - празник в чест на св. Симеон Стълпник. Известен още като “Симеон орач” и “Нова земеделска година”, тъй като отбелязва началото на есенната оран и сеитба. Според житието преподобният Симеон Стълпник е роден през 357 г. в Мала Азия. Благ и смирен, Симеон искал да се изолира напълно от хорските очи и си построил каменна кула, висока 40 лакти. Заживял на върха й в тясна килия и затова бил наречен Стълпник. Там починал на 103-годишна възраст. Като начало на новата стопанска година Симеоновден е в най-голяма степен аграрен празник. В навечерието му стопаните носят семената за посев в църквата, за да бъдат осветени. В зърното се поставя стрък босилек, червен конец с нанизани на него червени чушки, плодове, орехи и сребърни монети. Народната традиция изисква на Симеоновден да не се изнася нищо от къщата и нищо да не се дава на заем. Тази забрана се спазва строго, за да не “излезе берекетът от дома”. Тъй като обикновено на Симеоновден започва бруленето и събирането на орехите, празникът често се нарича и “Симеон Брульо”. Честито на именниците! Да са живи и здрави !

Когато започнаха да излизат новите книги на Мория под общо заглавие „Агни йога", някои приятели попитали Учителя какво представлява това учение. Той отговорил накратко, че това е старо учение и не е пригодено за съвременния свят. Брат Лулчев беше във връзка с Мория. Казвал го е лично на мене, казваше ми още, че Мория го е посещавал, и че Мория и приятелите му били във война с Учителя. Въпреки това Лулчев продължаваше да поддържа връзка с него. Веднъж Мория му дал ред окултни символи, които Лулчев начертал по вратата на бараката си на Изгрева. Учителят извикал една сестра и ù възложил: „Иди да кажеш на Лулчев да махне тези символи от вратата си, защото - Изгрева ли иска да разруши!" Сестрата му предала, Лулчев послушал и ги махнал. Така Мория опитал да направи пакост на Братството и на делото на Учителя. Учителят бил във Варна и една сутрин излязъл с група приятели да посрещнат слънцето на Ташлъ тепе. Като се връщали към града, двама полицаи, подтикнати от свещениците, поискали да го арестуват заедно с цялата група. Повечето от хората се разбягали. В това време се намесил един наш приятел, офицер - Н. Гръблев, който искал да спаси положението, но станало така, че отклонил Учителя и се наложило да минат направо през лозята. Там стражарите арестували Учителя и го повели към градоначалството. По пътя минали покрай къщата, където Учителят бил на квартира, и той помолил стражарите да му разрешат да се отбие и да си вземе друга шапка, понеже бил със старата. Но полицаят не му позволил, а го ударил с приклада на пушката по гърба и му извикал да върви напред. Като научил това, Гръблев поръчал на адютанта на началник-гарнизона да следи какво ще се случи с този полицай в продължение на един месец. Не минали и трийсет дни и адютантът му съобщил по телефона в граничната застава, където служел Гръблев, че същият този стражар бил убит на един селски събор - опитвал се да разтърве двама биещи се. Когато Учителят се явил при началника, той му казал, че иска само да го види, бил много любезен и го освободил веднага. През 1920 г. Учителят с група братя отишли на Сините камъни над Сливен на лагер с палатки. Една сутрин, след като направили молитвата и посрещнали изгрева на слънцето, Учителят обявил пред всички: „Днес ще пристигне една важна делегация от София." Приятелите го запитали каква е тази делегация и откъде има известие за нея. Той им рекъл: ,,Аз разбрах по облаците, че ще има такава делегация." Няколко часа по-късно сестра Паша тръгнала от лагера на Сините камъни да си дойде в София. Когато стигнала на гарата, спрял софийският влак и от него слезли трима души. Те отивали при Учителя на лагера на Сините камъни. Сестрата им съобщила, че Учителят ги чака, а те се учудили откъде знае, че идват, понеже на никого не били казали. Сестрата отпътувала, а те поели пътя към лагера. Пристигнали там и един от тримата - гимназиален учител, час и половина говорил на Учителя в палатката му, в присъствието на другите двама. Мисията им се състояла в това, да го убедят да не се връща вече в квартирата си на „Опълченска" 66, защото хазяинът на къщата бил обвинен в неморални деяния. След като ги изслушал, Учителят само с няколко думи разбил на пух и прах цялото им красноречие. После добавил: „Затова, че си позволихте да коригирате Божественото, вие и тримата ще пострадате: единият от вас ще си замине до година, другият ще изгуби богатството си, а третият ще остане на старини в самота и ще умре изоставен от всички." Станало точно така, както предрекъл Учителят. Единият в течение на една година си заминал, другият не удържал богатството си и се превърнал в последен бедняк, а третият останал самотник и почти изоставен от всички до края на живота си. Още докато били в палатката на Учителя, той им казал, че и тримата ще боледуват най-малко една седмица. Действително до вечерта и тримата се разболели от силна треска. Когато по време на бомбардировките през 1944 г. Учителят беше в Мърчево, свещеникът в селото, заедно с група враждебно настроени хора, подел кампания срещу него. Подготвяло се да бъде пуснато електрическото осветление в селото. По този повод се събрало импровизирано събрание в кръчмата, на което присъствали и попът, и зле настроените към Учителя хора. Там бил и кметът на селото, който беше наш приятел. Разгорещен от виното, попът заявил тържествено на събранието, че обявява война на г-н Дънов и се заканвал да му отреже брадата и да го изгони от селото. Тогава кметът се обърнал към него и го поучил: „Недей се занимава с Дънов, той е добър човек и нищо лошо не е направил." Но свещеникът още повече се разярил и настоявал на своето. Кметът останал огорчен от това и като се разотишли се отбил при Учителя и му съобщил за заканите на попа. Учителят си замълчал и само казал на брата да не се безпокои, и че всичко ще се уреди. След няколко дни се чуло, че свещеникът е тежко болен от някаква пневмония. След седмица си заминал за другия свят. Подир тази случка разгорещените глави, които подтиквали попа да поема кампания срещу Учителя, се смълчали и не се чули вече. Веднъж Учителят бил повикан в Обществена безопасност на разследване. Следователят покрай другото му казал: „Вие господин Дънов, отмъщавате на Вашите противници, така пишат вестниците. Които са се закачили с Вас, са умирали ненадейно." Учителят спокойно му отговорил: „Аз не отмъщавам, а благославям. Но какво съм виновен аз, ако една малка пеперудка иска да изгаси с крилцата си един голям огън? Аз съм един голям Божествен огън и който се опита да го изгаси, сам ще изгори в него. Аз нямам никаква вина!" Следователят подскочил от стола: „Ама Вие се заканвате, господин Дънов, и аз ще Ви арестувам!" Учителят спокойно му отговорил, че не се заканва и му обяснил, че всеки, който отива против Божественото, ще пострада. Привел му още един пример: „Представете си, че едно шише се удря в една канара, нали ще се счупи? Аз съм канарата, Вие сте шишето. Ако се ударите в мене, ще се счупите. Какво съм виновен аз за това?" Тогава следователят се нахвърлил остро срещу Учителя, а той само му отговорил: „Ако не внимавате, след два месеца ще бъдете убит!" След два месеца така и станало, сбъднало се това, което казал Учителят. Следващия пример посочва брат Георги Куртев от Айтос. В първите години от живота на Братството в града местният свещеник говорел много против братята, сестрите и Учителя. По-младите, буйни и неулегнали, едва-що влезли в Братството, решили да набият попа, за да му дадат урок и да ги остави на мира. Точно когато намислили това, брат Георги получил писмо от Учителя, в което той ги предупреждавал: „Вие искате да биете попа. Ако направите това, Небето ще вдигне благословението си от вас, но ако претърпите, Небето ще си вземе бележка от вашето търпение и ще уреди работата." Те се отказали от решението си и се случило следното. Големците в града, които познавали брат Георги, чули, че попът постоянно говори против него. Без Георги да им каже нищо, извикали попа и му рекли: „Попе, ти едва вчера си дошъл в нашия град, а си подел кампания против Георги Куртев и неговите приятели. Ние от деца сме израсли с Георги и го познаваме по-добре от тебе. Затова те предупреждаваме повече да не се занимаваш с него, или си вземай шапката и си отивай." От този момент попът престанал да напада братята. Често викаха Учителя на следствие в Дирекцията на полицията. Един път, след като го разпитал някакъв началник, го завели пред горящата пещ и го заплашили: „Ако не се откажеш от учението си, ще те хвърлим в огъня!" Учителят спокойно му отговорил: „Ако е волята Божия, ще ме хвърлите. А от учението си не се отказвам!" След още ред закани и въпроси го пуснали, защото нямало за какво да се хванат. Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов" Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Какво е мъжка и женска солидарност. Срещат се мъж и жена в 5 ч сутринта пред вратата на апартамента си. Мъжът започва да вика на жената: "Къде ходиш, ма, не виждаш ли колко е часа, къде си скитала до това време? Жената: "Ми бях у Пена, досега си бъбрихме, не усетих кога е минало времето." Мъжът решава да провери, обажда се на Пена и пита за жена си, а Пена отговаря: "Ей, Иване, тая твойта жена много несериозна, от месеци не се е обаждала, сума време не сме се виждали вече." Жената, сконфузена, напада: "Ми ти, бе, къде ходиш, що се прибираш чак сега, къде си хойкал?" Мъжът: "Аз у Гошо бях". Жената решава да провери тази работа, звъни у Гошо и пита: "Гошо, мъжа ми там ли е?" "Ааа, как. Тука е, играем карти. Искаш ли да го чуеш?" Връща се жена от командировка, вижда в кофата за боклук две пластмасови чинии. - Любовници ли си водил? - Ами не много, само една. - Защо ме излагаш пред хората? Все едно нямаме вкъщи нормални чинии? Мъж се прибира от работа и жена му намира дълъг рус косъм на сакото му. - А така, какво е това, пита тя. - Ами-и-и... - О, извинявай, скъпи, сигурно, като е минала секретарката покрай теб, се е закачил този косъм. - Да, да, скъпа така ще да е станало. На следващия ден пак се прибира, но този път жената намира отпечатък от устни с червило на яката на ризата му: - Това пък сега какво е? - Ами-и-и, не знам. - Не се притеснявай, скъпи, може секретарката да е залитнала и без да иска, е паднала върху тебе и така се е получило. Случват се и такива работи. - Да скъпа ,точно така си беше. На другия ден жената намира прашки в куфарчето на съпруга си: - А какво обяснение ще ми дадеш за това тук. - Ами-и-и, ми, ъ-ъ-ъ, такова, аз нали-и-и. Абе жена, ти си умна, измисли нещо. Луксозна кооперация. Солиден джентълмен бута вратата, опитвайки се да излезе навън. - Дръпнете, господине - подсказва портиерът. - Но тук пише "Бутнете" - обяснява джентълменът. - Точно така, господине - любезно се съгласява портиерът. - Това го измисли господинът от втория етаж. По този начин успява да догони любовниците на жена си. Още

На 1 Септември: През 1762 г. Стойко Владиславов (Софроний Врачански) е ръкоположен за свещеник в Котел. До официалното му ръкополагане се стига след продължителни преговори с гръцкия владика, който иска да му се платят 100 гроша. С помощта на котелските чорбаджии парите са събрани и едва тогава владиката се съгласява да извърши тържествената церемония. Софроний Врачански е деец на Българското възраждане, книжовник, учител, църковен деец. Роден е през 1739 г. в Котел в семейството на търговец на добитък. На 3 г. остава без майка, а на 11 вече е и без баща. Осиновен e от чичо си, който също умира след няколко години. Учи в котленското килийно училище. През 1762 г. става свещеник, a по-късно учител в родния си град. Занимава се и с книжовна дейност - преписва и подвързва книги. През 1765 г. преписва "История славянобългарска", донесена в Котел от Паисий Хилендарски (в бележка към преписа си пише: "Тази история принесе Паисий йеромонах от Света гора Атонска и я преписахме у село Котил"). В средата на 70-те години отива в Света гора (Атон), където прекарва шест месеца. През 1781 г. преписва за втори път Паисиевата история. По време на кърджалийските размирици лежи в затвора. Около 1794 г. се замонашава и става епископ във Враца и приема името Софроний. През 1810 г. отива да служи във Видин, а по-късно в Крайова и в Букурещ. Там продължава книжовната си дейност. През Руско-турската война (1806-1812 г.) поддържа връзки с руското командване като представител на българския народ, а след края на войната помага на български бежанци принудени да напуснат страната. В напреднала вече възраст се оттегля в неизвестен румънски манастир в околностите на Букурещ. Последните вести за него са от 1813 г. Предполага се, че това е и годината на неговата смърт. Софроний Врачански е пръв ученик и последовател на Паисий Хилендарски. Той разпространява българското книжно учение, произнася църковни проповеди на български език. Преписва на простонароден български език книги, съставя два сборника, прави преводи. Бурния си и мъчителен живот описва в своята оригинална творба "Житие и страдания грешнаго Софрония" (написана около 1805 г. в Букурещ, днес се намира в Санкт Петербург). Отпечатана е посмъртно във в. "Дунавски лебед" през 1861 г. (бр. 55-61). През 1858 г. проливни дъждове предизвикват наводнения в Пловдивско, Пазарджишко и Асеновградско. В писмо до Найден Геров пловдивчанинът Артюн Гедиков разказва: “…валяха дъждове толико за големи, както други път не са е помнило, и така протекоха реките, най-паче Марица, толико много, какту плувна сичкио Мараш и Каршиака във вода и тако человеците в 30 сахата (часове) киснаха с вода до шия, а кой на тавано, а кой на керемидите…” През 1860 г. в Белград Георги Раковски започва да издава в. "Дунавски лебед" – първия революционен емигрантски вестник. През 1883 г. в Казанлък е открито първото след Освобождението педагогическо училище с тригодишен курс. Директор e Петър Стойнев. През 1886 г. е проведена Извънредна сесия на IV Обикновено Народно Събрание с председател Георги Живков. Гласуван е първият държавен заем в съкровищни бонове – 33 300 000 млн. лв. През 1914 г. край българската легация в Ниш мобилизираните българи от Вардарска Македония отказват да положат клетва за вярност на сръбския крал. Много от тях участват в Македоно-одринското опълчение и са наградени с кръстове "За храброст". През 1916 г. по време на Първата световна война с царски манифест България обявява война на Румъния. През 1934 г. правителство на Кимон Георгиев издава наредба-закон за защита безопасността на държавата, насочена против въоръжените прояви на националноосвободителните движения, предвиждаща наказания до 10 г. затвор и глоби до 300 000 лв. През 1943 г. е обявена декларация на "10-те" водачи на опозицията (без комунисти), изработена по предложение на Никола Мушанов, за свикване на Велико Народно събрание и възстановяване на конституционното управление. През 1944 г. Стойчо Мошанов започва официални преговори в Кайро с делегати на Великобритания и САЩ за сключване на сепаративен мир, за които е известен и СССР. През август 1944 г. Стойчо Мошанов е натоварен от правителството на Иван Багрянов да води преговори с представители на Англия и САЩ във връзка с излизането на България от Втората световна война. Мисията му завършва без резултат поради последвалото обявяване на война на България от СССР (5 септември 1944 г.). През 1945 г. в Пловдив е основан Държавен симфоничен оркестър. През 1947 г. Панаирът в Пловдив е възстановен като единствен национален международен мострен панаир. Началото е поставено през август 1892 г., когато се открива Първото българско земеделско-промишлено изложение. Целта му е да стимулира прохождащата българска индустрия и селско стопанство, да създаде международни контакти на българските производители, да покаже на населението към какво трябва да се стреми. Първото българско изложение се ражда като плод на развитието на стопанството и икономиката на България на онзи етап и има за задача да покаже новите форми на производство в страната, да приближи българските производители и търговци към Европа и света. Подготвяно с голям ентусиазъм и с помощта на много специалисти, то успява да развие мащаби и да събере участие, които впечатляват: изложението достига обща площ над 90 000 кв. м., общият брой страни-участнички е 24, а за два месеца и половина (толкова е времетраенето му) павилионите му са посетени от 162 000 души. Българските изложители показват успехите си в копринарството, винарството, тютюнопроизводството, текстилната промишленост, производството на етерични масла, кожухарството, растениевъдството. В чуждестранните павилиони силно впечатление правят техническите новости - електрически крушки, фонографът на Едисон, оръжието на немската фирма "Круп". Сърцето на изложбения град тогава било там, където е днес Цар-Симеоновата градина. Следващата по-сериозна стъпка в историята на българското панаирно дело се прави през 1933 г. - тогава в Пловдив е организирана Национална стопанска изложба. Изложителите са 424, а посетителите - над 120 000. Това е и първият мострен панаир в Пловдив. Вторият мострен панаир е през 1934 г. В неговите рамки специално се отбелязва 30-годишнината от създаването на Съюза на българските индустриалци, 40-годишнината от създаването на Българската търговско-индустриална камара, 100-годишнината на първата българска вълнено-тъкачна фабрика на Добри Желязков - Фабрикаджията. С постановление на Министерския съвет от 16 май 1934 г. Пловдивският панаир е признат за постоянен и единствен в България. Така той става част от икономическата панорама на страната. През 1936 г. поредният мострен панаир в Пловдив е обявен за международен. Освен български (над 1000) в Панаира взимат участие и 385 чуждестранни фирми. Съвременният панаирен комплекс в Пловдив е най-голям в Югоизточна Европа. Той е разположен на 352 000 кв. м площ. Общите изложбени площи са 137 831 кв. м, от които половината покрити. Пловдивският панаир разполага с 19 многофункционални експозиционни палати, предоставящи възможност да се показват всякакви експонати. Модерен Конгресен център предлага 13 зали за семинари и конференции. Целогодишно в панаира се организират и провеждат близо 50 изложбени прояви, в които участвуват над около 8000 изложители от 60 страни През 1948 г. Великото Народно Събрание приема Закон за опазване на държавната тайна. Публикуван е на 28 септември. На 22 октомври същата година Министерският съвет одобрява списък на данните, сведенията и въпросите, съставляващи държавна тайна. Родени: През 1858 г. - Трайко Цветков Китанчев - български писател, деец на македонското революционно движение. Редовен член на БКД (дн. БАН) от 1884 г. Учи в българското училище “Св. св. Кирил и Методий” в Цариград. Продължава учението си в Одеса (1875 г.), завършва Киевската духовна семинария (1879 г.) Следва право в Московския университет (1889-1890 г.). По здравословни причини прекъсва и се връща в България. Учителства в Солун, Пловдив, Карлово, София и Търново. Участва в политическия живот на страната. Близък е до П. Каравелов и Ст. Стамболов. Председател на дружеството “Братски съюз”, на ВМОК (1895 г.), народен представител (1884-1894 г.) През 1898 г. излизат неговите “Съчинения” под редакцията на Й. Иванов. През 1876 г. - Иван Вулпе - български оперен певец и педагог. Завършва гимназия в родния си град, след това Московската консерватория (солово пеене). Преподавател е в Музикалното училище в Иркутск (Сибир). Установява се в България през 1908 г. и заедно със Ст. Михайлов и Д. Казаков основава Оперната дружба, от която по-късно е създадена Народната опера, в която пее до 1926 г. От 1912 г. почти до края на живота си преподава в Музикалното училище (по-късно Академия). Изпълнява ролите на Мефистофел ("Фауст"), Марсел ("Хугеноти"), Радамес ("Аида"). Участва в много други опери. Умира на 26 август 1929 г. в София. През 1898 г. - Димитър Талев - български писател. Учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Битоля, Скопие и Стара Загора. През 1920-1921 г. следва медицина в Загреб и Виена. През 1925 г. завършва славянска филология в Софийски университет “Св. Климент Охридски”, където му преподават Ив. Шишманов, Й. Иванов, Б. Пенев, В. Арнаудов, Л. Милетич, Ст. Младенов. През 1927 г. работи като коректор във в-к “Македония”, от 1929 г. е в редакторската колегия, а от 1930 г. до 1934 г. е главен редактор и директор на вестника. От 1938 г. до 9 септември 1944 г. е в редакцията на в-к “Зора”. След 1944 г. е репресиран, изключен от Съюза на българските писатели и е лишен от правото да участва в обществения и литературния живот на страната. Печата за пръв път през 1917 г. във в-к “Родина” - разказа “Очакване”, а първата си книга издава през 1925 г. Мястото му в българската литературна история се определя от неговия голям принос на романист през 50-те и 60-те години. Творбите на Талев са преведени на над 18 езика, а по някои от произведенията му са осъществени успешни сценични реализации (“Железният светилник”, “Преспанските камбани”). Автор е на съчиненията “Сълзите на мама” (1925 г.), “Усилни години” (ч. I), “В дрезгавината на утрото” (1928 г., ч. II), “Подем” (1929 г., ч. III), “Илинден” (1930 г.), “Под мрачно небе” (драма, 1932 г.), “Златният ключ” (1935 г.), “Великият цар” (1937 г.), “Старата къща” (1938 г.), “На завой” (1940 г.), “Гоце Делчев” (1942 г.), “Град Прилеп. Борби за род и свобода” (1943 г.), “Завръщане” (1844 г.), “Железният светилник” (1952 г.), “Илинден” (1953 г.), “Преспанските камбани” (1954 г.), “Самуил” (1958-1960 г.), “Братята от Струга” (1962 г.), “Хилендарският монах” (1962 г.), “Гласовете ви чувам” (1966 г.).Умира на 20 октомври 1966 г. гр. София. Починали: През 1872 г. - Никола Първанов - един от първите български филолози. Роден в Лом. Завършва в Белград гимназия и Филологически факултет, след което учителства в Лом. Издава в Белград българския в-к "Възток" (1865 г.). Автор е на съчиненията: "Бележки върху граматиката на новобългарския език от Ив. Н. Момчилов" (Русе, 1868 г.) и "Извод из българската граматика" (Русе, 1870 г.). Умира във Виена. През 1970 г. - Зорка Янкова Йорданова – българска драматична актриса. Родена на 23 септември 1904 г. в София. Учи актьорско майсторство в театралната студия на И. С. Даниел и в школата на Н. О. Масалитинов, специализира във Виена и Париж. Артистка е в Народния театър "Иван Вазов" (1923-1970 г.). Известни роли: Розалинда ("Както ви се харесва" от У. Шекспир), Никол ("Буржоата благородник" от Молиер), Елисавета ("Мария Стюарт" от Ф. Шилер), Елисавета ("Дон Карлос" от Ф. Шилер), Клара ("Егмонд" от Й. В. Гьоте), Орлето ("Орлето" от Е. Ростан), Олга ("Три сестри" от А. П. Чехов), Надя ("Врагове" от М. Горки) и много др.

Мисъл на деня - 1 Септември 2008 г. “Водата съдържа нещо повече от другите води – жизнена прана, според както индусите я наричат. Ако отидете на Хималаите, там има от тази вода, но индусите я крият. Който пие от тази вода, той коренно се преобразява. И Христос загатва за тази вода. Той казва: „Аз съм живата вода, Аз съм живият хляб.” Вие трябва да разбирате къде е тази вода. Тя може да бъде в самия човек – като извор, отдето ще извира.” Из Разумният човек, 10-а НБ, 7.II.1937 г.

Теодора, Благодаря, че отдели толкова време да ни разясниш кой бил Дяволът. А аз все се чудех защо е в мъжки род Сега остава да открия защо и "Господ" е в мъжки род? Пустите му мъже, какви са хитряги

Теодора Андреева, Едва като прочетох по-долу цитираната статия ми се изясни защо не те разбирам. Аз съм в България, пък по света не било така, както е у нас или по-точно казано - около мен : "Жените в различните страни са много различни. Но има и държави, в които представителките на нежния пол не са един тип. Такова е Кралство Непал - малко, изгубено в планините, а народностите в него стигат и за най-голямата държава. Същото се отнася и до статуса на жената - от домашна прислужница до жива богиня. Раждането на момиче в Непал никога не е смятано за особено радостно събитие. Въпреки че на практика домакинството в тази държава се крепи само на крехките женски рамене. Жените се събуждат още преди изгрев-слънце и бързат към източника на вода. Водопровод има само в богатите къщи, на останалите, дори в града, им се налага да си носят сами скъпоценната течност. Като това се повтаря всеки ден - в Непал с вчерашна вода не готвят, тя се използва само за миене. Непалките се хранят след мъжете и децата които са изпратени на работа или училище. След закуската домакините веднага се хващат за работа. За жените на село работата се заключава освен в обичайните домакински задължения и в наглеждане на добитъка и цепенето на дърва. Това е сложна задача, тъй като горите са доста далеч от населените места. Заради горещия климат храната бързо се разваля, а хладилниците са лукс. Затова непалките готвят и сутрин, и вечер. Едва когато в кралството настъпи обичайната суша и се понесе грозният призрак на гладната смърт, мъжете започват да се кланят на жените. Защото само те са способни да омилостивят боговете." Източник

"Често ще видите пред вратата му някогашни щастливци, за които горди и самонадеяни - някога всичко е било за подбив, но сега, сломени от житейските неволи, чули за него, идват да подирят последна утеха. И когато излязат, лицата им сияят, а очите гледат с друг поглед. Безкрайният оптимизъм, в чиято градина расте мъдростта на Учителя, е влял ново съдържание в техния суетен живот. Учителя лекува тялото чрез духа. Той най-много препоръчва утринните лъчи и вегетарианската храна. Такава храна поднасят и на скромната му трапеза, на която винаги има гости, дошли отблизо и далеч. Той беседва с тях или ги поучава, ако бъде запитван. Думите му се къпят в остроумие и духовитост. Братството има свое място близо до София - Изгрева. Наоколо са накацали малки тухлени или дървени къщички, където учениците му прекарват през лятото, а мнозина - и зимата. На най-високо място е построен широк, светъл салон, до салона - горницата на Учителя. Тук сутрин, преди изгрев Слънце, преди да се залови всеки със своите ежедневни трудове, учениците се събират на широка поляна с чудна гледка към Витоша, Рила, Люлин, за обща молитва. Правят гимнастически упражнения с хармонични движения, пеят песни - думите и мелодиите на повечето от тях са на Учителя, а други са композирани от музиканти по дадени от него образци. В салона всяка неделя от 10 до 12 часа Учителя държи публични беседи, достъпни за всички, а по веднъж в седмицата има общ окултен клас и друг специален - само за младежи, най-вече студенти, студентки и други младежи." Из Спомените на Мара Белчева "Учителя Петър Дънов и неговото учение"

На 30 Август: През 1040 г. избухва въстанието на Петър Делян, едно от най-големите на Балканския полуостров срещу византийското владичество. През 1873 г. областният съд в Одрин приема решения по Хасковското съзаклятие, като предлага на Високата порта арестуваните 22-ма души, членове на революционните комитети в Хасково, Чирпан, Пловдив и др., да бъдат “заточени и изпратени в изгнание до живот в място, което ще бъде счетено за подходящо”. През 1881 г. българските военни части получават в София първите си бойни знамена. По този повод е учреден медал "За раздаване на знамената на българската войска през 1881 г." През 1883 г. е представен Княжески манифест за създаване на комисия за изработване на нова конституция. На 6 септември 1883 г. по искане на III ОНС князът възстановява с манифест Търновската конституция. Търновската конституция е приета на 16 април 1879 г. от Учредителното събрание в Търново. С нея юридически се утвърждават настъпилите в резултат на Освобождението социално-икономически и политически промени. Проектът на конституцията е изработен от С. И. Лукиянов, началник на Съдебния отдел при Съвета на императорския комисар. Този проект има умереноконсервативен характер. Дава широки права на княза в областта на изпълнителната и законодателната власт. Според проектa в Народното събрание влизат депутати по право, назначавани от княза и избирани от народа по двустепенна система. Въвежда се имуществен ценз. Проектът предвижда създаването на Държавен съвет, който да има контролни и съвещателни функции. В умерен вид са застъпени основните граждански и политически права и свободи. Проектът на Лукиянов е изпратен в Русия, където е прегледан и допълнен от особена комисия под председателството на княз С. Н. Урусов. Направените промени допринасят за демократизирането на проекта. Правата на княза са намалени. Въвежда се пряко и всеобщо гласоподаване по примера на Швейцария. Разширени са правомощията на Народното събрание. На 10 февруари 1879 г. в Търново се открива Учредително събрание, което трябва да обсъди и приеме конституцията. Избрана е 15-членна комисия, която трябва да изработи основните начала, върху които да се изгради основният закон на страната. Рапортът на тази комисия е изцяло в консервативен дух. Изхождайки от идеята, че българският народ не е готов за самостоятелен политически живот, комисията предлага силна княжеска власт, въвеждане на имуществен и образователен ценз и създаване на Сенат (горна камара), който да тълкува конституцията, да потвърждава приетите от Народното събрание закони и т. н. Либералите, водени от П. Каравелов и П. Р. Славейков, отхвърлят рапорта на комисията и пристъпват към гласуването на конституцията член по член. В резултат на това приетата Търновска конституция е една от най-демократичните за времето си конституции в Европа. Търновската конституция е нарушавана два пъти – по време на режима на пълномощията 1881–1883 г. и след държавния преврат на 19 май 1934 г. Тя престава да бъде в сила след приемането на Конституция на Народна република България от декември 1947 г. През 1885 г. княз Александър I приема в Шумен пратениците на БТЦРК майор Сава Муткуров и Димитър Ризов и одобрява плана за съединението на Източна Румелия с Княжество България. Съединението на Източна Румелия с Княжество България е извършено на 6 септември 1885 г. по силата на Берлинския договор 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената Българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, с известна автономия. Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия. Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен. Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г. Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител. Вместо да се възползва от дадените му права по силата на Органическия устав и да повика незабавно турски войски от Цариград, Г. Кръстевич, като истински български родолюбец, предпочита да се предаде доброволно. Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. На 8 септември в Търново княз Александър I Батенберг издава манифест, с който обявява, че приема Съединението. Извършеното Съединение предизвиква остра реакция от страна на някои съседни балкански държави и Русия. Османската империя реагира незабавно и обявява акта за очевидно нарушение на Берлинския договор 1878 г. Под натиска на Англия обаче Високата порта е принудена да се въздържи от незабавни контрамерки спрямо България. В края на октомври 1885 г. в Цариград Великите сили свикват конференция за разрешаване на спорните въпроси, възникнали във връзка със Съединението. Сръбският крал Милан Обренович не желае да изчака нейните решения. Подтикван тайно от Австро-Унгария, той реагира крайно рязко на Съединението, което нарушавало "равновесието" на полуострова в полза на България. В началото на ноември Сърбия напада България. С военната си победа над Сърбия България утвърждава завинаги делото на Съединението. С подписването на Българо-турската спогодба 1886 г. окончателно се слага край на конфликта на Балканите и Съединението получава международно признание. През 1887 г. е вдигнато военното положение, въведено след преврата на 9 август 1886. и са насрочени избори за V Обикновено народно събрание. През 1907 г. е открит паметникът на Царя-Освободител в София по проект на италианския скулптор Арнолдо Цоки. Основният камък е положен на 23 април 1901 г. (Гергьовден) в присъствието на княз Фердинанд I, а работата по него завършва на 15 септември 1903 г. На освещаването му на 30 август 1907 г. присъстват участници от войната, Фердинанд I със синовете си Борис и Кирил, великият княз Владимир Александрович, син на Александър II, със съпругата си Мария Павловна и сина им Андрей, военният министър ген. Каулбарс, ген. Столетов, комендантът на Санкт Петербург ген. Паренсов, както и Арнолдо Дзоки. Изграден от полиран гранит, паметникът се състои от цоклен постамент, средна част с фигури и масивен ренесансов корниз, завършен със скулптурата на руския цар, възседнал кон. Бронзовият венец, поставен в основата на паметника, е дарен от румънската страна в памет на загиналите румънски воини. През 1908 г. в Цариград е устроена официална вечеря по случай рождения ден на Султана, на която са поканени дипломатически представители в страната с изключение на българския представител Иван Стефанов Гешов. С това младотурското правителство иска да подчертае васалното положение на България. От София отговарят с отзоваване на Гешов. Случаят е популярен с названието “инцидент Гешов”. През 1924 г. в гр. София е осветен православния храм „Св. Александър Невски“. На 30 август 1724 г. Петър Първи тържествено пренася мощите на Св. Александър Невски в новата руска столица Петербург. На този ден, но през 1924 г. е осветен храм-паметникът Св. Александър Невски в София, който е една от най-големите забележителности и символи на града, както и най-големият храм-паметник на Балканския полуостров. Той е построен в памет на Цар Александър II, наричан от българите Цар Освободител, чиято армия освобождава България от турско робство през 1878 г. Храмът заема площ от 2600 кв.м., с дължина от 70 м и широчина от 55 м. Представлява внушителна петкорабна постройка от кръстокуполен тип. Самата църква има кръгла форма, като се състои от три олтарни абсиди: централна, посветена на Александър Невски, южна – на Цар Борис I Кръстителя, и северна – на светите братя Кирил и Методий. Иконите и стенописите в храма са дело на видни български и руски художници. Сред тях се срещат много ценни уникални експонати, един от които е Бисерната икона, изобразяваща Св. Богородица и младенеца, за която се смята, че е чудотворна. Друг ценен експонат е камъкът от Голгота, поставен в седефена кутия с герба на Царство България, който е подарен на храма от патриарх Кирил. През 1944 г. съветски разузнавателен отряд достига българската граница в Добруджа. На същия ден, в хода на Втората световна война, е изпратена съветска нота, чрез която България е обвинена, че продължава да пропуска немски войски, напускащи Румъния. През 1984 г. в 17 ч. и 30 мин. в чакалнята на железопътната гара в Пловдив избухва саморъчно направено взривно устройство. На място загива 50-годишна жена от Кърджали, а 13-годишно дете остава без око. Ранени са още 41 души. Атентатът е дело на турски терористи. В 18 ч. и 5 мин. е извършен втори терористичен акт - на паркинга пред аерогара Варна избухва бомба, която ранява 2 жени. Родени: През 1932 г. - Данко Димитров – български белетрист, автор е на произведения за деца и възрастни. Завършва българска филология в Софийския Университет (1961 г.). За пръв път печата през 1952 г. Някои съчинения: "Зърното в пръстта кълни" (1962 г.), "Игуменът от Велчовата завера" (1968 г.), "Кога и как беше създадена Димитровската пионерска организация “Септемврийче", "Спомени" (1969 г.), "Български светини" (1971 г.), "Стоян Заимов. Книга за него и неговото време" (1971 г.), "Ако не беше книгата" (1974 г.), "Горският цар. Разказ за капитан Петко войвода" (1978 г.), "Съдбовно време" (1979 г.) и др. Починали: През 1960 г. - Петър Райчев - български оперен и концертен певец - лирико-драматичен тенор. Роден на 9 март 1887 г. във Варна. Завършва Московската консерватория, отива в Неапол, където учи при Фердинандо ди Лучия. В Петербург изпълнява ролите Дон Хосе ("Кармен"), Рудолф ("Бохеми"), Ленски ("Евгений Онегин"), Герман ("Дама пика") и др. През войната напуска Петербург, гостува в София в Народната опера. Пее с голям успех в Берлин, Париж, Виена, Будапеща, Загреб и др. Автор е на мемоарната книга "Живот и песен" (1951 г. През 1982 г. - Емил Радославов Манов - български писател. Завършва право в Софийския Университет “ Св. Климент Охридки” (1941 г.). Роден е на 29 юли 1919 г. в София. Член е на РМС, на БОНС. Публикува за пръв път през 1935 г. - стихове, белетристика - през 1936 г. През 1941 г. е осъден на доживотен затвор заради участие в бойните групи на Комунистическата партия. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. е полковник в армията, под председателството на Комитета за наука, изкуство и култура (КНИК), заместник-главен редактор е на издателство “Български писател” (1955-1958 г.), главен редактор е на сп. “Родна реч” (1958-1966 г.), подпредседател на СБП (1967-1968 г.). Автор е на произведения за деца и юноши, на романи, повести, новели, разкази, очерци, пиеси. Някои съчинения: “Млади герои на Отечествената война” (1945 г.), “Пленено ято. Затворническа хроника” (1947 г.), “Краят на Делиите” (1954 г.), “Недостоверен случай” (1957 г.), “Огънчето” (1957 г.), “Ден се ражда” (1959 г.), “Бягството на Галатея” (1963 г.), “Грешката на Авел” (драма, 1963 г.), “Стръмнини” (1965 г.), “Моето първо лято” (1967 г.), “Ваня и статуетката” (1967 г.), “Съвест” (пиеса, 1968 г.), “Галактическа балада” (1971 г.), “Младоженецът” (комедия, 1973 г.), “Синът на директора” (1973 г.), “Пътуване в Уибробия” (1975 г.) и др.

Мисъл на деня - 30 Август 2008 г. „Молитвата не е нищо друго, освен една прочута реч, държана от някой красноречив говорител. Тази реч се държи пред някое възвишено същество. Като свършите речта си, то ще ви направи една добра критика. Докато им държите реч, те – възвишените същества, ще ви слушат с най-голямо внимание, но после ще ви държат критика. Много безсмислени речи са държали хората на Господа.” Из Виделината и тъмнината, 19-а НБ, 11.IV.1937 г.

Виждам, че темата се измества повече към равноправието на половете. Но май има вече такава. Дали да не се върнем все пак към заглавието? Мъжът - всичко за него? Благодарна съм на живота, че ме срещна с добри мъже, т.е. хора.

„Нито мъжът без жена може да се прояви, нито жената без мъжа може да се прояви. Това са два полюса. За да бъде човекът човек, той непременно трябва да бъде и мъж, и жена. Щом не е и мъж, и жена, той не е никакъв. Ако ти едновременно не си и мъж, и жена, не си тези двата полюса, ти не можеш да носиш името човек, иде бъдеш едно същество безименно.” „Ти трябва да минеш през положението на жена и през положението на мъж. Това е закон. Човек сам по себе си съдържа два елемента – и любовта, и мъдростта. Това са двата полюса на живота. Това са две велики сили, които образуват човека.” Побеждавайте злото

На 29 Август: През 866 г. българско пратеничество, в което участват кавханът Петър и боилите Йон и Мартин, пристига в Рим. Те носят списък от въпроси, чиито отговори очакват от папа Николай І (858-867 г.). Питанията се отнасят до теологични и политически проблеми, до необходимите промени във всички страни на християнизиращото се българско общество, до организацията на българската църква. Заедно с тези общи въпроси българският княз поставя и въпроса за личната си греховност поради жестокото потушаване на антихристиянския бунт и за статута на бъдещата българска църква. През 1869 г. в Охрид е създадена самостоятелна българска църковно-училищна община. През 1871 г. в лозята край Ловеч се провежда комитетско събрание с участието на осем души: Васил Левски, Димитър Общи, Ангел Кънчев, Марин Поплуканов, Иван Драсов, Димитър Пъшков, Христо Бояджията и поп Кръстьо Никифоров. Димитър Общи е определен за отговорник за района от Ловеч и Тетевен до София. Обсъден е текстът на "Наредата на работниците за освобождението на българския народ". През1878 г. е основан благотворителен комитет "Единство" в Търново по инициатива на Георги Живков, Стефан Стамболов, Любен Каравелов и др. През 1878 г. Проф. Марин Дринов издава Привременен устав на народните училища, въвеждащ държавно ръководство и единна образователна структура в страната при задължително и безплатно светско начално образование за децата от двата пола. Той се основа на просветното законодателство на Княжество България и Източна Румелия. Марин Стоянов Дринов е учен историк, филолог, обществен и държавен деец. Роден в Панагюрище на 20 октомври 1838 г. Образованието си получава в Киевската семинария и в Московския университет. От 1873 г. е доцент, а от 1876 г. и професор в Харковския университет. По време на Руско-турската освободителна война 1877–1878 г., е включен в Гражданската канцелария към щаба на Дунавската армия, оглавявана от княз Вл. А. Черкаски. След освобождението на София (1878 г.) е назначен за вицегубернатор. През 1878 г.–1879 г. завежда отдела за народно просвещение и духовни дела и е съветник на руския императорски комисар княз А. М. Дондуков-Корсаков. Взема дейно участие в изработването на Търновската конституция. По негово предложение Учредителното събрание 1879 г. обявява София за столица на Княжество България. Един от инициаторите за откриване на Софийската публична библиотека (днес НБ "Св. св. Кирил и Методий"). Негово дело е и изработването на устава на Държавния съвет 1881 г. – 1883 г. Умира на 28 февруари 1906 г. През 1881 г. на вечно съхранение се сдават бойните знамена на дружините от Българското опълчение и частите получават новите светини. На 29 август 1881 г. пред двореца, в присъствието на правителството и народните представители, военна делегация от Русия, дипломатическия корпус и гражданството, Князът приема строените части на Софийския гарнизон, командирите и знаменните взводове на частите от провинцията. След тържествен марш те връчват бойните знамена на военния министър за вечно съхранение. Князът връчва новите бойни светини на всички командири на части, които да се отнесат в Лагера. На следващия ден при особено тържествена обстановка в Лагера, в присъствието на същата публика след приемане на частите, е извършено освещаване на знамената от Софийския клир, последвано от молебен в чест на Тезоимения ден на Княза и Царя Освободител. След него столичният гарнизон и знаменните делегации от провинцията провеждат тържествен марш, воден от новите светини. През 1945 г. в Москва пристигат Трайчо Костов и Вълко Червенков, които заедно с Георги Димитров и Васил Коларов се срещат със Сталин, за да получат инструкции с оглед на променената ситуация в България. Сталин ги успокоява: "Отложихте изборите - поставете точка на това. Отлагането на изборите не е съществено искане и затова ние се съгласихме... Ние не ще се съгласим на никакви съществени отстъпки, а без нас нищо не може да се направи..." Той съветва да се легализира опозицията и заявява, че отстъпките няма да забавят изграждането на съветската система, до която може да се стигне и по парламентарен път През 1954 г. е открит е Химкомбинатът в Девня. През 1966 г. е открит Международният дом на учените край Варна. Родени: През 1838 г. - Тодор Петров Икономов – български възрожденски просветител, обществен деец, публицист и естет. Член кореспондент на БАН от 1881 г.; редовен от 1884 г. Учи в Жеравна и Сливен, а по-късно при С. Филаретов в София. През 1861 г. се установява в Цариград, където работи в близко сътрудничество с Др. Цанков. Учителства във Френския колеж, за кратко време е католически монах. Завършва Киевската духовна академия (1865 г.), учителства в Шумен и Тулча. Като публицист се противопоставя на опитите на Митхад паша за сливане на българските и турските училища. От 1871 г. е отново в Цариград, където сътрудничи на в-к "Македония", "България", "Турция", "Право", сп. "Читалище" и др. Участва заедно с П. Славейков в борбата за църковна независимост, интерниран в Тулча. След Освобождението е народен представител, подпредседател на Учредителното събрание в Търново, министър, кмет на София, председател на Държавния съвет. Издава съчинения: "Нова българска читанка" (1867 г.), "Читанка за приготвяне към граматиката" (1867 г.), "Пълна читателница" (1868 г.), "Възкресник, или Черковно въсточно песнопение" (1872 г.), "Ръководство за словосъчинение на българский язик" (1875 г.), "Българска граматика" (1881 г.), "Писма за Сърбия" (1883 г.), "Мемоари" (1897 г.) и др. Умира на 28 октомври 1892 г. в Шумен. През 1919 г. - Пеньо Николов Русев – български писател, литературен историк и критик. През 1943 г. завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. От 1945 г. работи в Института за българска литература при БАН. През 1972 г. защитава докторска дисертация на тема "Психология на художественото възприемане" в Ленинград (дн. Санкт Петербург). В периода 1963 - 1967 г. е заместник ректор и ректор на ВТУ, зам. ректор на ВИТИЗ (1969-1972 г.), ръководител е на секция "Културна история на балканските народи" към Института за балканистика при БАН (1968-1975 г.). Дебютира със стихове, разкази и статии през 1938 г. Изследователските му интереси са от областта на българската литературна история, руско – българските и румъно-българските литературни връзки. Автор е на съчиненията: "Ние и те" (1947 г.), "Пейо Яворов. Възприятия и художествена творба" (1947 г.), "Творчеството на Елин Пелин до Балканската война" (1954 г.), "История на българската литература от Смирненски до наши дни" (1957 г.), "Никола Вапцаров" (1965 г.), "Григорий Цамблак в Румъния и в старата румънска литература" (в съавторство с А. Давидов, 1966 г.), "За възприемането на художествените произведения. Психология на художественото възприемане" (1968 г.), "Похвално слово за Евтимий от Григорий Цамблак" (в съавторство с Ив. Гълъбов, А. Давидов и Г. Данчев, 1972 г.), "Как възприемаме художествените произведения" (1975 г.). През 1938 г. - Антон Венциславов Диков - български пианист. Завършва Българската държавна консерватория в София (1961 г.) като ученик на Л. Енчева. Концертира от 1954 г. От 1974 г. е преподавател по пиано в БДК. Носител е на наградата "Марсел Кювелие" (Брюксел, 1960 г.), на Бахова награда от конкурса "Хариет Коен" (Лондон, 1960 г.), на III награда от конкурса "Маргарита Лонг" (Париж, 1963 г.). Изпълнява с успех творби на Й. С. Бах, Й. Брамс, Л. ван Бетовен, Ф. Лист, Р. Шуман, М. Равел, С. Прокофиев, Д. Шостакович, Б. Барток, В. Стоянов, П. Владигеров, Л. Пипков, К. Илиев, Л. Николов и др. За първи път в България изпълнява "Концерт за пиано" от В. Стоянов, "Концерт за пиано" от М. Големинов и др. Починали: През 1921 г. - Никола Павлов Корчев - участник в българското национално-освободително движение, опълченец. Роден през 1836 г. в с. Долна Диканя, Пернишко. Работи като резервен машинист по ЖП линиите Русе - Варна и Одрин - Цариград (1868 г. – 1875 г.). Участва в четата на Филип Тотю през 1867 г. и в Сръбско-турската война през 1876 г. През 1877 г. постъпва в българското опълчение, участва в спасяването на Самарското знаме. Изобразен от Я. Вешин в картината “След боя”, известна още и под името “Самарското знаме”. През 1942 г. - Данаил Цонев Николаев -български офицер, генерал от пехотата (от 1909 г.), първият българин с най-висок военен чин - за проявена храброст в боевете на връх Шипка получава чин "поручик". Роден на 18 декември 1852 г. в Болград, Бесарабия. Завършва Одеското военно пехотно училище през 1875 г. Участва в Сръбско-турската война през 1876 г. и в Руско-турската война (1877 г. – 1878 г.). След Освобождението е началник на източнорумелийската милиция. Командва войските в Пловдив при обявяването на Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г. През Сръбско-българската война (1885 г.) е командир на Източния корпус. През 1895 г. – 1897 г. (след смъртта на Тр. Китанчев) е председател на Върховния македонски комитет (от 1900 г. - ВМОК). В периодите 1886 г. – 1887 г. и 1907 г. – 1911 г.) е министър на войната, като такъв разформирова всички части, участвали в детронирането на Александър I Батенберг. Организира извънреден съд, който издава смъртни присъди на офицерите в русофилския бунт в Русе. За големи заслуги към Българската армия е наричан "патриарх на българското офицерство". Награден е с орден "Св. св. Кирил и Методий" (1936 г.). Кръстник е на престолонаследника Симеон II (12 юли 1937 г.). През 1965 г. - Елисавета Георгиева Консулова-Вазова – българска художничка, съпруга на д-р Б. Вазов. Родена на 4 декември 1881 г. в Пловдив. Завършва живопис в Държавното рисувално училище (днес Художествена академия) в София през 1902 г. в класа на Я. Вешин. Специализира в Мюнхен (1909 г. – 1910 г.) при Х. Книр. Рисува предимно женски и детски портрети в сребриста въздушна тоналност, в които внася много мекота и нежност. Нейни произведения са “Автопортрет” (1905 г.), “Портрет в бяло” (1911 г.), “Иван Вазов на почивка” (1917 г.), “Иван Вазов на разходка” (1917 г.), “Портрет на писателя Стоян Михайловски” (1918 г.), “Добри Христов” (1919 г.), “Портрет на момченце” (1920 г.), “Портрет на д-р Борис Вазов” (“Човекът с лулата”) (1954 г.) и др. Организаторка и редакторка на сп. “Беседа” (1934 г. – 1940 г.), на сп. “Дом и свят” (1940 г. – 1944 г.). Занимава се с художествена критика и популяризиране на българското и чуждото изобразително изкуство. Превежда научна и художествена литература от немски, френски и английски език. През 1979 г. - Алекси Романов Пухлев – български лекар - интернист, кардиолог и нефролог, академик (от 1967 г.). Роден на 8 септември 1905 г. в Габрово. Завършва медицина в София през 1931 г. От 1938 г. до 1939 г. специализира във Франкфурт на Майн, в Грайфсвалд и Лайпциг (1942 г.). Асистент (1937 г.) в Клиниката по вътрешни болести на Медицинския факултет на Софийски университет “Св. Климент Охридски” при К. Чилов, доцент (от 1947 г.), ръководител на Катедрата по вътрешни болести на Медицинския факултет (1949 г. – 1950 г.), професор (от 1950 г.), ръководител на терапевтичната клиника на Медицинска академия (по-късно ВМИ в София, 1950 г. – 1975 г.); ректор на ВМИ в София (1959-1960 г.). От 1964 г. е ръководител на Групата по сърдечно-съдови заболявания (по-късно Група за изучаване на хипертонията). Разработва проблеми предимно от областта на сърдечните, сърдечно-съдовите и бъбречните заболявания. Автор е на трудове: "Лекции по теория на вътрешни болести" (1951 г., 1952 г.), "Терапия на вътрешни болести" (1955 г., 1962 г.), "Наръчник на терапия на вътрешни болести" (1958 г., 1964 г.), "Венозно гликозолечение при сърдечни болести" (1946 г.), "Хематологичен атлас" (1960 г.), "Ендемичният нефрит в България" (1960 г.), "Болести на бъбреците" (1963 г.), "Кръвното налягане в българското население" (1964 г.), "Болести на сърдечно-съдовата система" (1968 г.). Редактор е на "Наръчник по вътрешни болести" (1968 г.), "Артериална хипертония" (1972 г.).

Мисъл на деня - 29 Август 2008 г. „Дали ще бъдеш на Земята или в онзи свят, все ще се намери някой, който да те обича. Любовта не може да се унищожи. Никой не може да живее сам. Човек трябва да обича и да го обичат. Ако ти не можеш да видиш Бога във всички форми както действа, ти не можеш да бъдеш щастлив човек.” Из Синаповото зърно, 20-а НБ, 18.IV.1937 г.

"Ще кажете, че растението е неразумно същество. Лъжете се, растенията са разумни същества, те са добри химици, превръщат материята и така я използват. Те се справят и с най-трудните условия, които срещат в живота си. Растенията познават закона за дълголетието по-добре от човека. Има растения, които живеят на земята 8,000 години. В Стария завет се говори за дълъг живот, но никой не е живял повече от 1,000 години. Растенията могат сами да си приготвят парфюми. Някои от тях разнасят такова благоухание, каквото човек никога не може да постигне. Още отдалеч се усеща този аромат." "И растенията, и животните се стремят да заякнат, да станат силни. Разликата между растенията и животните, от една страна, както и хората, от друга, се заключава в това, че грижите и безпокойствата на хората са по-големи от тези на животните и растенията." "Растенията, животните са също фактори на земята." Трите посоки

"Съвременните хора се плашат от живота и се питат какво ще стане с тях. Да задава ученикът такъв въпрос, това значи да се страхува. Какво ще стане с ученика, когато учителят му замине за другия свят? Този страх не е на място. Съзнателният учител е подобен на опитния капитан на парахода. Той никога няма да спре парахода всред морето. Щом е тръгнал на път, той благополучно ще изведе пътниците на определеното пристанище. Ако учителят замине, учениците му ще се намерят в същото положение, в каквото са били при него. Добрият и съзнателен учител внася светлина в умовете на учениците си, благодарение на което и без неговото външно отношение към тях те продължават да се учат. Ако това можем да кажем за обикновения учител, колко повече може да се каже за Великия Учител, който представя външно отношение на Бога към хората. Учителят предава част от своята светлина на окръжаващите, както свещта дава част от светлината си на всеки, който иска да се ползва от нея. Учителят е проява на Божествената светлина. Колкото повече приема човек от тази светлина, толкова повече е свързан с Учителя си, не по форма, но по съдържание и смисъл. Словото излиза от Учителя, но принадлежи на Бога." "Помнете: Един Учител съществува в света. Искате ли да се ползвате от благословението Му, пазете името Му свещено в ума, в сърцето, в душата си. Това трябва да бъде идеалът на човешката душа." Божият глас

На 27 Август: През 1869 г. в Тулча е основано женското дружество “Надежда”. През 1871 г. Ангел Кънчев пристига в Ловеч, среща се с Васил Левски и получава от него задачата да се заеме с организационна и агитационна дейност в Северна България. През 1871 г. в Копривщица е изработен устав на местната българска община. През 1880 г. излиза първи брой на в. "Независимост", орган на Либералната партия. Либералната партия (ЛП) е политическа организация, изразяваща интересите на дребните и средните собственици. Образувана е през октомври-ноември 1879 г. Партията е най-многобройната политическа организация в България след Освобождението. Видни нейни дейци са Др. Цанков, П. Каравелов, П. Р. Славейков, които са водачи на либералното течение по време на Учредителното събрание от 1879 г. Либералната партия води борба за запазване на Търновската конституция. Във външнополитическата си ориентация се обявява за сближаване с Русия. Печатни органи на ЛП са в. "Целокупна България", в. "Независимост" и в. "Търновска конституция". През 1890 г. се произвеждат избори за VI ОНС, спечелени от управляващата Народнолиберална партия. Народнолибералната партия e Политическа организация, образувана през 1886–1887 г. след отцепването на привържениците на Ст. Стамболов от каравелисткото течение на старата Либерална партия и реорганизиране на дружинките на организацията "България за себе си". Народнолибералната партия изразява интересите на промишлено-търговската буржоазия. Нейни лидери са: Ст. Стамболов (до убийството му през 1895 г.), Д. Греков, Д. Петков и Н. Генадиев. Партията управлява страната от 1887 г. до 1894 г. и от 1903 г. до 1908 г. Взема участие и в коалиционния кабинет на В. Радославов (1913–1918 г.). Печатни органи на партията са в."Свобода" и в. "Нов век". През 1908 г. в с. Баня, Панагюрско, е основана първата тютюнева кооперация "Работник". В нея членуват 80 души. През 1916 г. по време на Първата световна война започва укрепяването на отбраната на Българската армия на целия Солунски фронт. През 1949 г. Завършва втората сесия на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) в София, която препоръчва на страните-членки да съсредоточат стокообмена главно помежду си и да преустановят изцяло вноса на кредити и инвестиционни обекти от капиталистическите държави. Разработени са принципите на научно-техническото сътрудничество и на размяната на технически опит Съветът за икономическа взаимопомощ е бивше икономическо обединение на социалистическите държави, функционирало в периода 1949–1991 г. Целта на организацията е икономическо и научно-техническо сътрудничество между страните членки, както и подобряване на икономическото развитие на страните участници, повишаване нивото на индустриализация, жизненият стандарт, производителноста на труда и др. Органите на СИВ приемат решения по различни икономически и научно-технически въпроси, като тези решения нямат обезателно юридическа сила и приемат само със съгласието на заинтересованите страни членове. През 1959 г. Политбюро на ЦК на БКП решава да се ликвидира трудововъзпитателното общежитие (ТВО) - Белене, където има общо 1423 души, от които 276 - за "контрареволюционни прояви и намерения" и 1147 - за криминални. В изпълнение на решението са освободени всичките 276 души с "контрареволюционни прояви" и 931 от "криминалните". Освобождаването на тази голяма група рецидивисти води до нарастване на престъпността и през септември-октомври същата година, вероятно по устно нареждане от Политбюро, започва въдворяване в "трудовата група" край Ловеч. През 1960 г. в България е приет указ за защита на родната природа. Родени: През 1828 г. - Христо Груев Данов - български просветител, издател, писател с голям принос за развитието на новата българската култура. Христо Данов учи в Панагюрище при С. Радулов, както и при Н. Геров в Копривщица. Работи като учител. Основател е на класното училище и читалището в Клисура. Залавя се с книгоиздателска дейност. Печата в Белград и Будапеща, разнася книгите из страната. През 1857 г. основава с И. Трувчев и Н. Бояджийски "Дружествена книговезница", която от 1862 г. работи като фирма "Хр. Данов и сие" (съдружници са Трувчев и Й. Груев). Издава главно учебници и първите географски карти, приспособени за училищата. Откриват се клонове в Русе и Велес. През 1874 г. открива печатница във Виена, която пренася през 1878 г. в Пловдив. От 1873 г. книжарницата му работи без съдружници. След Освобождението продължава активна издателска дейност, както и списването на в-к "Марица" (1878-1885 г.). През 1882 г. е народен представител, а в периода 1896-1899 г. е кмет на Пловдив. Христо Данов умира на 11 декември 1911 г. в Пловдив. През 1867 г. - Марин Василев (М. В. Сельовлев) - български скулптор. Завършва каменоделско-ваятелско училище в Хорица (Чехия, 1886-1890 г.), Художествената академия в Мюнхен (1891-1894 г.) и Художествено-индустриалното училище по скулптура в Прага (1894-1896 г.). Професор е в Художествената академия в София. Автор е на паметниците на Левски (в Карлово), на Измирлиев (в Горна Оряховица), на падналите борци за Освобождението (в Свищов), и на много бюстове: на цар Фердинанд и др. Марин Василев умира на 14 декември 1931 г. в София. През 1948 г. - Владо Георгиев Даверов - български писател, сценарист и журналист. Завършва немска филология в СУ (1972 г.). Дебютира през 1965 г. в сп. "Родна реч". Работи във в-к "Народна младеж" (1972-1974 г.), "Студентска трибуна" (1977-1980 г.). В периода 1980-1991 г. е сценарист в СИФ "Бояна". Бил е ръководител на Центъра за производство на тв филми към БНТ (1999 г.) и директор на телевизионния фестивал за игрални и документални филми "Златната ракла". Пише разкази, новели, романи, киносценарии. Автор е на киносценариите: "Царска пиеса" (1982 г.), "Живот до поискване" (1985 г.), "Вчера" (1988 г.), "Делото" (1989 г.), "Голямата ченгеджийница" (1992 г.), "Трафик" (1994 г.), "Нощта на самодивите" (1995 г.), "Суламит" (1997 г.), "Двама мъже извън града" (1998 г.). Написал е 14 книги, повечето от които са филмирани. Знакови за автора остават романът "Вчера" (1989 г.) и едноименния филм по негов сценарий, който му донася 4 награди. Съч.: "Което е било" (1978 г.), "Имена на жени" (1985 г.), "Много дни до есента" (1987 г.), "Вчера" (1989 г.), "Спасение. Вероятни и невероятни разкази" (1990 г.), "В оня звезден миг" (1992 г.), "Кенеди" (1992 г.), "Трафик" (тв, 1994 г.), "Голямата ченчеджийница" (тв, 1994 г.), "Възторжен и див. Роман" (1996 г.), "История с папагали или разкази за моите деца" (1996 г.), "Суламит" (1997 г.), "Нощта на самодивите" (1997 г.), "Ангели небесни. Роман" (1998 г.) и др. Починали: През 1936 г. - Иван Стефанов Енчев-Видьо - български художник - живописец и сценограф, изкуствовед, етнограф. Роден на 29 февруари 1882 г. в Казанлък. Завършва живопис в Държавното рисувателно училище в София (по-късно Художествена академия). Специализира в Мюнхен. Работи в читалище "Искра" в Казанлък, където е актьор (по името на своя роля получава псевдонима Видьо) и сценограф. Най-голямата му сценографска работа е към постановката на М. Икономов на пиесата "На дъното" от М. Горки, поставена през 1925 г. Реставрира уникалните декори на Петко Илиев - Ганин от 1879 г. за постановката на драмата "Иванку, убиеца на Асеня I” от В. Друмев (1872 г.). Изработва завеси и универсални декори за читалищни сцени из цялата страна. Автор е на многотомен ръкопис с рисунки "Български народен кръст" (1914 г.), на книгите "Стари и нови паметници в Добруджа" (1918 г.), "Изкуството в Казанлък" (1929 г.). Сътрудничи със статии на "Известия на Българския археологически институт". През 1952 г. - Кръстьо Петров Сарафов - български драматичен артист и режисьор, брат на Б. Сарафов и син на П. Сарафов. Роден на 6 април 1876 г. в с. Либяхово, днес Илинден, Софийско. Учи в Серес, Солун и София. Дебютира на сцената като ученик на 6 януари 1891 г. в ролята на Спиро Македонски (“Ст. Караджа” на Т. Хаджистанчев). През 1895 г. печели конкурс за стипендия и завършва Императорското драматично училище в Санкт Петербург (1899 г.). На 3 октомври 1899 г. дебютира в ролята на Борис Годунов (“Василиса Мелентиева” на А. Н. Островски). Играе в Народния театър (1904-1952 г.), където е и главен режисьор (1915-1919 г.). Актьор и режисьор на театрите в Русе (1922-1925), Варна (1935-1936) и Бургас (1932-1934). Участва в много постановки на радиотеатъра; снима се в няколко филма: Драган (“Децата на Балкана”, 1918 г.), Дойчин (“Безкръстни гробове”, 1931 г.), Вуйчото (“Изпитание”, 1942 г.). През 1963 г. - Константин Сагаев (псевдоним на К. Димитров Стаматов) - български театрален деец и писател. Роден на 7 декември 1889 г. Учи право в СУ “Св. Климент Охрисдски” и Белград, завършва във Виена. Основател е на първата българска драматична школа, съществувала до 1931 г. Автор е на няколко книги в областта на театралната теория: “Елементи на драматическото изкуство” (1927 г.), “Театър за селото” (1930 г.), “Българската драматическа школа …” (1931 г.), “Българският Народен театър. 1931-1933” (I и II ч., 1934 г.). През 1931-1935 г. е директор на Народния театър и Народната опера. Редактира сп. “Обществена обнова”. Автор е на: “Театър за деца и юноши”, приказни пиеси (1928-1929 г.), “Детският театър като дидактическо средство”, есе (1931 г.), “Прорези, драматически скици” (1934 г.), “Ронливи брегове, драски” (1934 г.). През 1982 г. - Магда Михайлова Колчакова - българска драматична и филмова актриса. Родена на 20 септември 1914 г. в Банско. През 1940 г. завършва Театралната школа към Народния театър, в който работи до пенсионирането си. Сценичното £ присъствие се отличава с яркост и жизнена правдивост - “Хъшове”, “Боряна”, “Под игото”, “Големанов”, “Прокурорът”, “Женитба”, “Дванадесета нощ”, “Тартюф” и др. Участва в рециталите “От извора”, “Народно творчество” и др. Авторка е на очерци и статии, роман в 3 ч. - “Банскалии” (1966-1975 г.), пиеси: “Гераците” (1955 г., по Елин Пелин), “Вдъхновение” (1958 г.), стихосбирки “Песни” (1948 г.). Създава характерни роли във филмите “Страхил войвода” (1938 г.), “Любимец 13” (1958 г.), “Пленено ято” (1962 г.), “Тютюн” (1962 г.).