Ася_И

Честит Рожден Ден, Донче Пожелавам ти да бъдеш такава, каквато си - добра и любяща жена. Поздравявам те с една от песните, които много обичам: John Lennon – Woman Woman I can hardly express, My mixed emotion at my thoughtlessness, After all I'm forever in your debt, And woman I will try express, My inner feelings and thankfullness, For showing me the meaning of succsess, oooh well, well, oooh well, well, Woman I know you understand The little child inside the man, Please remember my life is in your hands, And woman hold me close to your heart, However, distant don't keep us apart, After all it is written in the stars, oooh well, well, oooh well, well, Woman please let me explain, I never mean(t) to cause you sorrow or pain, So let me tell you again and again and again, I love you (yeah, yeah) now and forever, I love you (yeah, yeah) now and forever, I love you (yeah, yeah) now and forever, I love you (yeah, yeah)...

На 11 Септември: През 1877 г. в хода на Руско-турската освободителна война започва вторият етап на третата атака на Плевен. Тогава се състои непосредственият щурм на града. Първата атака срещу Плевен е проведена на 20 юли 1877 г., като руските части са отблъснати. Долнодунавският отряд достига линията Черна вода–Кюстенджа, Добруджа. На 30 юли 1877 г. oтрядът на ген. Н. Криденер осъществява втората атака срещу Плевен. Тя е отблъсната, като загубите от руска страна са 7032 души. На 2 септември Военният съвет, свикан от Главната квартира на руската армия в с. Пордим, Плевенско, приема плана за третата атака на Плевен. В с. Пордим пристига и румънският княз Карол. Първият етап започва на 7 септември със засилена артилерийска подготовка. През 1916 г. българският торпедоносец „Шумни" се натъква на руски мини и потъва край Варна. През 1903 година, въпреки споровете в българската общественост относно нуждата от изграждане на военно-морски флот, българското правителство води преговори с френската компания "Шнайдер и сие" за изработката на торпедоносци (миноносци по тогавашната терминология). През 1905 и 1906 година тайно през Босфора торпедоносците са доставени на части в България, където са сглобени и спуснати на вода. Българските торпедоносци са наречени "Дръзки", "Смели", "Храбри", "Строги", "Летящи" и "Шумни" и заедно с учебния крайцер "Надежда" представляват основата на неголемия българския боен флот през Балканските и началото на Първата световна война. Няма информация за мотивите, с които са избрани имената на миноносците. Най-вероятното обяснение е свързано с бойното им предназначение и с надеждите, които се възлагат на тях. На 9 септември 1916 г "Шумни", "Строги" и "Смели" се насочват да атакуват намиращите се под н. Калиакра три руски миноносеца и транспортен кораб, но попадат в минно заграждение, поставено от руския подводен минен заградител "Краб". "Шумни" потъва (екипажът му е спасен), а "Строги" е повреден. Оттогава в българския военен флот няма кораб с името "Шумни". През 1924 г. започва Татарбунарско въстание в българските райони на Бесарабия срещу румънския режим, организирано от Коминтерна, което е жестоко потушено от румънската армия. През 1861 г. над 20 000 българи от румънската част на Бесарабия се преселват в Русия и получават земя в Таврия на мястото на напусналите този край ногайци. Преселниците от Бесарабия поставят началото на друга българска общност - таврийските българи. През 1940 г. в Добрич е учреден Централен добруджански комитет за подпомагане на установяването на българската власт в Южна Добруджа. С подписването на Крайовския договор от 7 септември 1940 г. Южна Добруджа се връща на България. Южна Добруджа е включена в границите на Румъния след сключения на 28 юли 1913 г. Букурещки мирен договор, с който се слага край на Междусъюзническата война - 1913 г. Румъния получава Южна Добруджа, Сърбия – Вардарска Македония, с изключение на Струмица, Гърция – Егейска Македония. Договорът е сключен между България, от една страна, и Румъния, Гърция, Сърбия и Черна гора – от друга. Отношенията с Турция се уреждат с отделен мирен договор. Тези два договора очертават първата национална катастрофа за България. След подписването на тези договори, за България, от придобивките, получени след Балканската война 1912–1913 г., остават земите между реките Струма и Места в Западна Тракия. След сключването на Ньойски мирен договор от 27 ноември 1919 г., с който се слага край на Първата световна война, Южна Добруджа остава в границите на Румъния. Според Крайовският договор границата между двете държави отново се възстановява такава, каквато е била през 1913 г. Договорена е размяна на българите от Тулчански и Кюстенджански окръг срещу румънски колонисти от Силистренски и Калиакренски окръзи. Тази размяна трябва да се осъществи до 3 месеца след ратифицирането на договора. Останалото българско население в Румъния и румънско население в България извън посочените окръзи може да се изсели в продължение на 1 година. Според договора българското правителство се задължава да изплати на Румъния 1 000 000 леи като обезщетение за изоставените румънски имоти. Създадена е българо-румънска комисия с център Гюргево, която да следи за уреждането на всички възникнали във финансово и правно отношение въпроси. Този договор е безспорен дипломатически успех на българската външна политика. По мирен начин в годините на Втората световна война 1939–1945 г. България успява да си върне територия. Родени: През 1890 г. - Петър Осоговец (псевдоним на Петър Лазаров Петков) - български писател, ентомолог. Следва естествени науки в София и Загреб. Завършва образованието си през 1914 г. в София. Работи като учител в Бургас и Самоков и като директор на Ихтиманската гимназия. Асистент е по зоология във Физико-математическия факултет на СУ “ Св. Климент Охридски” от 1918 г. до 1925 г. От 1925 г. е доцент, а от 1930 г. - професор в Агрономическия факултет. Член е на Българското природоизпитателно дружество, на Българското ентомологическо дружество, на Хърватското природоизпитателно дружество. Публикува повече от 50 научни труда в български и чуждестранни вестници и списания. Автор е на импресии и размишления - "Безмълвният Париж" (1941 г.), а също и на съчиненията: "Безмълвният Париж" (1941 г.), "Ентомология. Лекции" (1942 г.), "Горска зоология" (1943 г.), "Гьоте като природоизпитател" (1943 г.), "1000 рецепти. Полезни съвети по всички отрасли на земеделието" (1945), "Зоология" (1947, 1948, 1964, 1970 г.), "Приложна зоология" (1950 г. и др.), "Курс по физиология на селскостопанските животни с основи на анатомията" (1956 г., в съавторство), "Нашите млади питомци" (1961 г.), "Следи из планините" (1960 г.). Умира на 20 юни 1972 г. в София. През 1920 г. - Иван Маринов Братанов - български актьор. В периода 1943-1944 г. е концлагерист в лагера Белене. В киното дебютира през 1954 г. с "Песен за човека" на Б. Шаралиев. Участва в: "Септемврийци" и "Неспокоен път". Снима се в: "Границата", "Тайната вечеря на седмаците", "Гераците", "Командирът на отряда", "В тиха вечер", "Бедната улица", "Първи урок", "Стубленските липи", "Тютюн", "Веригата", "Паролата", "Вечен календар", "Горещо пладне", "Най-дългата нощ", "Привързаният балон", "Шибил", "Свобода или смърт". Носител е на множество награди: Национална награда на мира за "Песен за човека" (1955 г.), Медал за актьорска игра (Мито) за филма "Неспокоен път" на Международния кинофестивал (Венеция). Умира на 30 януари 1968 г. През 1922 г. - Димитър Методиев (Д. М. Христов) - български поет. Следва агрономство в Софийския университет в периода 1941-1944 г. Участва в Отечествената война. Кмет на Белово е в периода 1946-1947 г. и директор на фабрика “Родопи” от 1947 г. до 1948 г. Следва журналистика в Уралския институт “Максим Горки” в Свердловск в годините между 1948-1950 г. Завършва Московския литературния институт “М. Горки” през 1953 г. Работи като редактор в редица издания. Член е на ЦК на БКП от 1976 г. Член е на СБП. Носител е на украинската литературна награда “Максим Рилски” и на международната награда “Солензара” (1982 г., Франция). Автор е на съчиненията: “На щурм”, “Димитровско племе” (роман в стихове, 1951 г.), “Страна на мечтите” (поема, 1956 г.), “Шумят тополите” (1958 г.), “Така ще си умра” (1961 г.), “Затварянето на кръга” (1967 г.), “Великото преселение” (1970 г.), “И всичко пак ще се повтаря” (1975 г.), “В часа на есенната яснота” (1977 г.), “Монолози по пътя” (1979 г.), “И мирис сладък…” (1980 г.), “Песен за генералната линия” (1981 г.), “Душата ми е пълна с теб” (1984 г.), “Антология Манускрипта” (1985 г.), “Реките, от които пих вода” (1985), “Лиричен дневник” (1988 г.). Умира на 19 юли 1995 г. в София. През 1951 г. - Валентина Димитрова Радинска - българска поетеса. Следва българска филология в СУ “Св. Климент Охридски” в периода 1969-1971 г. Завършва Литературния институт "Максим Горки" в Москва през 1976 г. От 1979 г. е редактор в СИФ "Бояна". От 2000 г. е главен редактор на сп. "Европа 2001". Член е на българския ПЕН клуб. В годините от 1998 г. до 2001 г. е член на НСРТ. Превежда стихове и проза от Б. Золотарьов, В. Сипов, М. Цветаева, А. Ахматова, Б. Ахмадулина, Юнна Мориц, Силва Капитукян и др. През 1998 г. получава наградата "Мара Белчева" за цялостно творчество. Автор е на книгите: "Към мен върви човек" (1977 г.), "Нощна книга" (1983 г.), "Не" (1989 г.), "Чистилище" (1992 г.), "Поне 66 избрани и нови стихове" (2001 г.). Починали: През 1978 г. - Георги Иванов Марков - български писател белетрист, драматург, журналист. Роден на 1 март 1929 г. с. Княжево, Софийско. Произведенията му изследват пораженията, които тоталитарната система нанася върху обществото. В емиграция писателят работи в Би Би Си и “Свободна Европа”, откъдето излъчва в ефир “Задочни репортажи за България” (репортажите и есетата - “биография на политическия режим в България”, са издадени след 1989 г.). Убит е по политически причини. На 7 септември 1978 г. в Лондон, на моста "Ватерло", е извършено нападение срещу него. На следващия ден състоянието му се влошава и той постъпва в болница, където на 11 септември умира. Причината за смъртта му е отравяне с рицин. През 1993 г. - Марко Недялков (М. Н. Христов) - български писател, поет. Роден на 15 септември 1931 г. в с. Овчи кладенец, Ямболско. Следва българска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” в периода 1951-1957 г. Един от учредителите на Кабинета на младия писател при СБП. Дебютира със стихове през 1951 г. Автор е на книгите: "Рачо Ковача" (1973 г.), "С гласа на Балкана. Есета" (1974 г.), "След хиляда години раздяла. Любовна лирика" (1974 г., 1993 г.), "Разузнавачи. Разкази" (1975 г.), "Усмивката на моя ден" (1975 г.), "Зорницата за мама плаче" (1980 г.), "Стрелчански балади" (1981 г.), "Куцото Ване. Повест за деца" (1984 г.), "Живот - сълза неутешима" (1986 г.), "Колко малко се учим от птиците" (1988 г.), "Моят и твоят приятел Пеньо Пенев. Спомени" (1989 г.), "Думи за Денчо Знеполски" (1990 г.).

На 10 Септември: През 1872 г. Васил Левски създава първия революционен окръг във вътрешността на страната с център село Голям Извор, Тетевенско. През 1915 г. в България е обявена обща мобилизация за участието на страната в Първата световна война. Първата световна война (1914-1918 г.) се води между Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Османска империя и България) и Антантата (Франция, Русия, Великобритания, Сърбия и др.). През 1924 г. е подписана е спогодба "Калфов - Политис". Документът е за осигуряване на националните и културните права на българското малцинство в Гърция и на гръцкото малцинство в България. Подписана е от външните министри на България (Хр. Калфов) и на Гърция (Й. Политис), по чиито имена е и наречена. Одобрена е от Съвета на Обществото на народите на 29 септември същата година. Гръцкото правителство подписва спогодбата не толкова от желанието да притъпи недоволството на европейското обществено мнение от извършеното убийство на беззащитни българи в с. Търлис, колкото от стремеж да получи външен заем в размер на 10 млн. стерлинги с помощта на Обществото на народите. С този си акт обаче то предизвиква реакцията на сръбско-хърватско-словенското правителство, което побързва да денонсира сключения между Сърбия и Гърция договор от 1920 г. След получаването на външния заем гръцкият парламент не ратифицира спогодбата, поради което тя не влиза в действие. Всички апели на българското правителство за санкции против Атина заради отказа й да изпълни един договор, получил одобрението на Обществото на народите, остават без резултат. Тази позиция на световната организация, в която решаваща дума имат Англия и Франция, чийто съюзник по време на Първата световна война (1914-1918 г.) е Гърция, е косвен израз на международната изолация на кабинета на професор Ал. Цанков, заграбил властта в България чрез държавен преврат на 9 юни 1923 г. През 1944 г. е издадено Постановление на Министерския съвет за създаване на Народна милиция. Нейни директори последователно са Енчо Стайков (от 16 септември), Раденко Видински (от 25 септември) и Руси Христозов (от 17 ноември). Разформироват се всички части на жандармерията. Родени: През 1841 г. - Филип Стефанов Щърбанов – български революционер, църковно-просветен и обществен деец, търговец. Участва в борбата за извоюване на самостоятелна Българска църква и е един от основателите на читалището в Панагюрище (1865 г.). Член е на Панагюрския революционен комитет от 1871 г. Заместник кмет на Панагюрище (1876 г.). Участва в Априлското въстание, член е на Военния съвет и Временното правителство в Панагюрище (1876 г.). След потушаване на въстанието лежи в пазарджишкия и пловдивския затвори, а по-късно емигрира в Сърбия. След Освобождението се установява в Източна Румелия. Ковчежник е в Панагюрище (1879-1880 г.) и в Пловдив (1880-1885 г.). Влиза в състава на панагюрската делегация, която връчва на Европейската комисия протест срещу решенията на Берлинския конгрес. Участва активно в подготовката на Съединението като член на панагюрския революционен комитет за съединение. Народен представител е на Панагюрище в III ВНС (1886 г.), в V ОНС (1887 г.) и в IV ВНС (1893 г.) и на Ихтиман в VI ОНС (1890 г.). През 1901 г. - Борис Митов Елисеев - български художник. Завършва живопис в Художествената академия в София през 1925 г. при Н. Ганушев, Н. Маринов и Ст. Иванов. Учителства 10 години в Трън, Кюстендил и София. В периода 1935-1936 г. специализира графика във Варшава при В. Скочилас. От 1931 г. е член на Дружеството на новите художници. През 1937 г. емигрира в САЩ. След 1964 г. се връща няколко пъти в България. Рисува портрети, пейзажи, натюрморти: "Автопортрет", "Писателят Г. П. Стаматов", "Портрет на Майстора", "Портрет на момиче", "Пейзаж от Мелник", "Саксия с фикус", "Дамски портрет", "Момиче на стол" - златен медал на международна изложба в Париж, 1937 г., "Из Созопол", "Арлин", "Кана". След 1947 г. попада под влиянието на абстрактното изкуство, но не скъсва с реалистичната традиция. През 1977 г. е организирана ретроспективна изложба на Елисеев, на която са представени творбите "Източната река", "Безнадеждност", "Нощ", "Есен", "Папрати", "Скреж", "Сиво-кафява композиция", "Композиция", "Майчина черга", "Стара бродерия", "На родна тема" и др. През 1934 г. - Васил Иванов Казанджиев – български композитор и диригент. През 1957 г. завършва Музикалната академия в София, специалност “Композиция” при проф. П. Владигеров и “Дирижиране” при проф. Влади Симеонов. В периода 1957-1964 г. е диригент в Софийската национална опера. От 1960 г. преподава дирижиране в Музикална академия “П. Владигеров”. В периода 1985-1994 е Главен диригент на Симфоничния оркестър на БНР. Съосновател и главен диригент на камерен оркестър “Софийски солисти” (1962-1978 г.). Творби: 4 симфонии, “Симфониета”, “Концерт за тромпет и оркестър”, “Дивертименто за малък оркестър”, “Концерт за цигулка и оркестър”, “Празнична музика” - “Псалми и ритуали”, “Живите икони”, камерни произведения, вокална, филмова и театрална музика. През 1943 г. - Йорданка Христова - българска естрадна певица. Йорданка Христова завършва първия випуск на Школата за естрадни певци в класа на М. Левиев (1964 г.). Ранните й успехи са свързани със “Студио 5”. Печели първа награда на фестивала “Златния Орфей” (1966 г., 1967 г.). Представя се с рецитали на “Златния Орфей” (1971 г., 1974 г.). Активната й концертна дейност включва повече от 60 концертни турнета и изяви в 25 страни на света. Албуми: “Йорданка Христова” (1971 г., 1973 г.), “Yordanka Kristova” (1973 г.) (на испански език, издаден в Куба); “Изповед” (1975 г.), “Йорданка Христова” (1977 г., 1979 г., 1981 г., 1983 г.); “Йорданка и Звънчетата” (1985 г.). През 1988 г. записва албум по стихове на Л. Стефанова и музика на Иван Калчинов с група “Спринт”. През 1965 г. - Андрей Баташов - български актьор. Завършва НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", специалност актьорско майсторство в класа на професор Енчо Халачев. През 1989 г. постъпва в Народния театър "Иван Вазов". Изиграва Антифол от Сиракуза в "Комедия от грешки", Басанио във "Венецианския търговец" и др. Играе в "Секс, лъжи и рокендрол" в “Театър 199”. Режисьор е на моноспектакъла на Георги Мамалев "Разбираш ли ме правилно" (2002 г.). Починали: През 1924 г. - Йордан Маринополски - български писател, народник, противник на естетизма, формализма и индивидуализма. Следва история и философия в Лайпциг (1895-1897 г.) заедно с П. П. Славейков. В София завършва славянска филология през 1910 г. и работи като гимназиален учител. Сътрудник е на периодичния печат. Изпитва влиянието на руската класика и се противопоставя на естетическите възгледи на Славейков и кръга “Мисъл”. Негови съчинения са “Българската литература подир Освобождението” (1898 г.), “Огледайте се!” (хуморески, 1898 г.), “Критици” (1910 г.), “Прояснени небосклони” (кн. 1, спомени и признания, 1922 г.), “Към младите” (кн. 2, 1924 г.). През 1944 г. - Каменова Димова - българска балерина. Следва немска филология и учи в танцовата школа на М. Вигман в Дрезден. По-късно посещава Париж, където се запознава с модерния балет и изкуството на А. Дънкан. През 1928 г. завършва танцовата школа на Трюмни в Берлин. След завръщането си в родината известно време е учителка в село Мала Кутловица и в София. Изнася няколко самостоятелни танцови спектакъла в София - "Цвете", "Магия", "Задушница", "Майчини жалби" и др. Работи в Русенския театър (1941 г.), след това е асистент-балетмайстор в Софийската народна опера. Сред най-добрите й постижения са постановките на балета "Нестинарка" от М. Големинов (1942 г.), на танцовите поеми "Тракия", "Приказка" (музика от П. Стайнов) и "Герман" (музика от Ф. Кутев), поставени през 1943 г. През 1948 г. - Фердинанд І Български (Фердинанд Максимилиан Карл Леополд Мари Сакс Кобург Гота) - български княз (1887-1908 г.) и цар (1908-1918 г.), основател на Кобургската династия в България. Роден на 26 февруари 1861 г. във Виена. Пето дете на княз Август Людвиг Виктор и на княгиня Клементина (дъщеря на френския крал Луи Филип). Завършва военно училище и служи като офицер в един от гвардейските кавалерийски полкове на австро-унгарската армия. Избран е за български княз от III Велико народно събрание; встъпва на престола на 2 февруари 1887 г. Управлява България в изключително сложна вътрешна и международно-политическа обстановка. Изборът му не е признат от Русия и останалите европейски страни. С помощта на министър-председателя Стефан Стамболов се утвърждава като суверенен български княз. На 2 февруари 1896 г. престолонаследникът княз Борис Търновски е покръстен в източноправославната вяра. Кръстник е руският император Николай II, представен от княз Голенишчев-Кутузов. След този акт Русия признава княз Фердинанд; скоро след това е признат от всички европейските държави. Балансирайки между Русия и Австро-Унгария, успява да обяви независимостта на България (22 септември 1908 г.). Скоро след това, с помощта на Русия, България успява да откупи цялата железница на барон Хирш, разположена на българска територия. Първите 25 години от управлението му се характеризират с икономическо развитие и укрепване на политическия авторитет на българското княжество. През 1913-1915 г., под влияние на Фердинанд І, българската външна политика се ориентира към австро-германския блок, към който през 1915 г. се присъединява България. Междусъюзническата (1913 г.) и Първата световна война (1914-1918 г.) довеждат страната до две тежки национални катастрофи. При сключването на Солунското примирие (29 септември 1918 г.) Антантата поставя задължително условие Фердинанд І да се откаже от българския престол и да напусне България. На 3 октомври 1918 г. Фердинанд I абдикира в полза на сина си Борис III. До смъртта си живее в град Кобург, Германия, и получава пенсия от германското правителство. През 1963 г. - Симеон Велков (Симеон Велков, Белишки) - български художник, пейзажист и илюстратор. Роден на 11 април 1885 г. в Панагюрище. Завършва Художественото-индустриалното училище (по-късно академия) в София (1910 г.), в класа на Иван Мърквичка. Професор е в същата академия. Негови произведения са "Асенова крепост", "Мост на р. Черна", "Помакини", "Гробищата при Бачковския манастир".

Мисъл на деня - 10 Септември 2008 г. “От окултно гледище Земята има кухина вътре в центъра. Вътре в топката на Земята има друга топка, която се движи. Всяка топка си има своя магнитен пояс. Земята в центъра си е най-плътна. Там има машинария, лаборатория, механици, които движат Земята. Там е малката мистерия. Който се посвещава, трябва да слезе долу, да види. Малцина могат да слязат. Другите остават по нея отгоре. Всяка година има магнитни течения, по които може да се слезе до центъра. За там се отнася текстът „в бездната да слезем, хоругва да поставим” от песента Напред да ходим смело. Тя е под 13-та сфера. Който падне, мъчно излиза. Остава за друга еволюция. Духовете, които сега връзват, там ще бъдат вкарани, поставени, и Земята ще бъде преграда да не излязат. Има само отдушници, там е поставен ангелът с меча на вратата, за да не излязат. Една душа, която оттам излезе на земята, е в Рая. Когато някой каже черната земя – това е именно бездната.” Из Няма любов като Божията Любов, 29 декември 1920 г.

Елена Андреева Завършва през 1923 г. Софийския университет с диплома по философия от Факултета по философия и педагогика. Допълнително през 1933 година взема успешно държавния изпит за учителска правоспособност по философия и педагогика като главен предмет, и история като второстепенен, за редовна гимназиална учителка, след което работи като такава в средните училища. Учи също и стенография още като ученичка, а след това завършва и специализиран курс, което и дава право да работи като стенограф в Народното събрание. Запознава се с Учителя Беинса Дуно през 1920 година и от 1921 година става една от основните стенографки на беседите Му. Сестра Елена Андреева посвети живота си в служба на Делото на Учителя. Тя бе абсолютно честна, акуратна и рядко педантична в своите описания. Като стенограф на беседите, тя първа описва упражнението “Изгрява Слънцето” още през 1922 година и поради това нейното описание е най-правилно и достоверно, защото тя фактически записва думите на Учителя. Бори се с всички сили за запазване чистотата на Паневритмията от всякакви посегателства и допринася изключително много за това.

"Искате ли да запазите съзнанието си будно, никога не допущайте крива мисъл по отношение на Божественото в света. Не питайте, защо са допуснати страданията и нещастията в живота. Не питайте, защо едни хора са създадени добри, а други - лоши. По естество човек е създаден добър. Когато се проявява някога лош, причината за това е той сам. Божията ръка не е взела и не взима никакво участие в страданията и нещастията на хората. Човек е създаден добър, но ако той доброволно не иска да се прояви такъв, насила никой няма да го застави да прояви своето естество. Да прояви доброто в себе си, това е право на човек. Ако не го прояви, той носи отговорността, че не се е проявил такъв, какъвто е създаден." Из "Големият брат", 31.XII.1938 г.

Бог е в нас, в нашата същност. Така че няма какво да запазваме. За мен е по-важно каква част от Него ще проявим. Това Той е оставил на нас като избор.

"С името "Исихия" се търси идейната връзка, препращаща към исихасткото религиозно движение, съпътстващо последните десетилетия от съществуването на Византия и второто българско царство. Исихастите от онова време са убедени, че всичко тленно е обречено на гибел, но онова, което трябва да бъде спасено и да оцелее са душата и православната вяра. За средновековния християнин думата "исихия" се свързвала със същината на исихазма и буквалният й смисъл е бил безмълвие, съзерцание, покой – духовната практика за постигане на мистичното единение с бога. "Исихия" е музикалната реплика на въпросите: "Кои сме ние?", "От къде идваме?", "Какви културни и исторически традиции носим?"" Тук Съединението Прави Силата Ето предговора към музикалното изпълнение. За съжаление не го намерих на български. "BULGARIA - The Spiritual Power ...my native land BULGARIA JOURNEY - The ancient spirit of the Bulgarian land Isihia is the musical answer to the questions "Who are we?", "Where do we come from?", "What cultural and historical traditions do we have?". Isihia is the sound tangle of pure folklore motifs of the Bulgarian song and melody, the Hesychast sound of the Christian singing, the mystery of the Balkan spirit and the romance of national drama in Bulgarian history. Isihia is the musical tale of the times of the most genuine belief in the history of the Bulgarian spiritual life -- Hesychasm. Isihia is the musical glance back to the history of the Bulgarians. The very end of the 20-th century was a time of severe trial for the Bulgarian people and the Balkan peoples as a whole, whose belonging to the European Christian civilization both in geographical and cultural, as well as in historical aspect is certainly doubtless. Most threatening to the Bulgarian nation today are not the political failures, the economic instability, not even the demographic collapse, but the weakness and impersonality of spirit. In such times, each nation turns to the stronghold of its traditions and history where its hidden strength lies. It is to reach the roots of that strength and to draw invigorating spirit from the shell of the Bulgarian identity that Isihia was born for, Isihia -- the bridge from the past to the present. The ancient spirit of the Bulgarian land, whose roots have been marked by the cultures of Thraceans, Romans, Slavs, Proto-Bulgarians, Byzantines and Ottoman Turks -- a spirit combining the pagan and Christian traditions is the strength giving inspiration and creating the musical aesthetics of Isihia. The name "Isihia" epitomizes the search for the conceptual link making a reference to the Hesychast religious movement that occurred in the last years of the Byzantine existence and the Second Bulgarian Kingdom. The Hesychasts of those times believed that everything mortal was doomed to death but what had to be saved and what had to survive were the spirit and the Orthodox faith. On the eve of the Ottoman occupation of the Balkan Peninsula, the Hesychast movement of the 14th century returned to the pure faith of the first Christians as a reaction to safeguard the Balkan Orthodox identity. In the very beginning of the 21st century, Isihia is going back to the Middle-Age Hesychast concept bearing the initial Christian ideas, which are so necessary today with their true faith, intact morale and genuine dedication of spirit. To the Middle-Age Christian person the word "Isihia" referred to the essence of Hesychast ideas and its literal meaning was silence, contemplation, peace -- the spiritual practice to accomplish the mystic union with God. "

"Всеки човек трябва да прояви любовта на сърцето си без страх. Ще кажете, че хората не ви обичат. Не е въпрос в обичането. Днес от човек се изисква не толкова любов, колкото умение да преценява любовта. Ние сме в епоха, когато трябва да преценяваме любовта.Ще кажете, че трябва да се възлюбите едни - други. Не, докато не цени любовта, човек не може да люби. Невъзможно е да любиш човека, докато не цениш душата му. Любовта е възможна само тогава, когато се научите да цените човешката душа. Да ценим човешката душа, това значи, да познаем в нея Божествения образ. Щом познаем образа на Божественото, ние ще почувстваме любовта му. Няма по-велико нещо за човек от любовта." "Големият брат", 31.XII.1939 г.

На 8 Септември: През 1869 г. по инициатива на Евгения Кисимова в Търново е основано женско дружество. Евгения Хаджигеоргиева Кисимова е родена през 1831 г. във Велико Търново. През 1869 г. основава в Търново Женска община, която има за цел да подпомага развитието на девическото образование в града. Кисимова съдейства за откриването на девическо неделно училище. С материалната подкрепа на Славянския благотворителен комитет в Москва и на румънската княгиня Елисавета, Евгения Кисимова изпраща девойки от Търново да учат в Русия и Румъния. Подарява много книги на местното читалище "Надежда" и Българското читалище в Цариград. Ръководи дейността на женското дружество при оказване на помощ на пострадалите по време на Априлското въстание (1876 г.) През Руско-турската освободителна война (1877–1878 г.) основава женско дружество "Милосърдие", което се грижи за бежанците и ранените. След Освобождението става инициаторка за събиране на средства за построяване на паметник на търновски революционери, обесени по време на Априлското въстание. Евгения Кисимова умира през 1886 г. През 1876 г. българските доброволци, участващи в сръбско-турската война, полагат тържествено клетва. Сръбско-турската война започва на 18 юни 1876 г. Тя избухва в резултат на желанието на сръбския народ да подпомогне въстанието в Босна и Херцеговина (1875-1878 г.) и да премахне своя васалитет по отношение на Османската империя. С известни прекъсвания войната продължава до 19 октомври 1876 г. На 16 февруари 1877 г. е подписан мирен договор, който възстановява положението, съществувало между двете страни преди започването на войната. В Сръбско-турската война вземат участие голям брой български доброволци. Със свои чети се включват известните войводи - П. Хитов, Филип Тотю, Илю Марков и др. През август се формират 3 батальона, които се включват в състава на руско-българската бригада. През септември и октомври българските доброволци участват в редица сражения с турските войски при Алексинац, Джунис и пр. След приключване на войната българските доброволчески формирования са разпуснати. Част от тях по-късно се включват в състава на Българското опълчение и участват в Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). През 1885 г. в Търново княз Александър І Батенберг издава манифест за признаване на Съединението. Съединението на Източна Румелия с Княжество България е извършено на 6 септември 1885 г. Веднага след неговото провъзгласяване е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Източна Румелия до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д-р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев. Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България. През 1898 г. Екзарх Йосиф I заедно с митрополитите на Княжество България освещава българската църква "Свети Стефан" (Желязната църква) в Цариград. „Свети Стефан“ в 1898 година Църквата "Свети Стефан" се намира в кв. "Фенер" в Цариград. Тя е построена от цариградските българи, които преустройват къща, дарена от княз Стефан Богориди, в дървена църква. Долният етаж на дървената къща е превърнат във временен параклис, тържествено осветен на 9 октомври 1849 г. от Созоагатополския митрополит. По-късно параклисът прераства в самостоятелен храм (известен като Дървената църква), посветен на св. първомъченик и архидякон Стефан. На следващата 1850 г. с камъните от разрушените две къщи срещу първата църква е завършен строеж на т. нар. Метох – голяма триетажна каменна постройка с 25 стаи. Така се оформя духовния център на цариградските българи, на около 300 м. от Вселенската гръцка патриаршия. На 3 април 1860 г. по време на Великденската служба в тази църква Иларион Макариополски отхвърля властта на гръцкия патриарх и застава начело на българската църковна йерархия. В нея за първи път е прочетен и издаденият на 28 февруари 1870 г. "Ферман", с който българите са признати за отделен етнос с право на самостоятелна Църква под името Българска Екзархия. На 25 юни 1890 г. е издаден султански ферман, с който се разрешава на Българската екзархия да построи на мястото на старата Дървена църква нова. По инициатива на екзарх Йосиф I в църковния двор започва строеж на нов храм, чиито основен камък е положен на 27 април 1892 г. По идея на архитектът Ховсеп Азнавур конструкцията е от сглобяеми железни плоскости. Те са изработени във фирмата на Рудолф фон Вагнер във Виена. Окончателното сглобяване на Желязната църква приключва на 14 юли 1896 г. Около формата на иконостаса възниква проблем, понеже е изработен по католически образец. В Москва са изпратени главния секретар на Екзархията Атанас Шопов и архитекта Азнавур, за да преговарят по изработката на нов иконостас в източноправославен стил. За направата му е сключен договор с московския придворен фабрикант Николай Алексиевич Ахапкин. Изписването на иконите е възложено на московския живописец Лебедев. В Русия е поръчано изработването на шест камбани с различна големина. Те са отлети в Ярославл във фабриката на П. И. Оловянишиков. Тържественото освещаване на новата църква "Св. Стефан" е извършено от екзарх Йосиф I на празника Рождество Богородично, 8 септември 1898 г. След освещаването на новия храм старата Дървена църква е съборена. Запазен е само напредстолният камък от олтара й, като спомен за историческата роля на малката църква. Църква "Св. Стефан" представлява трикорабна базилика в източноправославен стил. Две са били железните църкви в света, но днес е запазена само българската. Църквата е трикуполна и е с кръстообразна форма. Олтарът е обърнат към Златния рог, а над притвора се издига 40 метрова камбанария. Шестте камбани са изляти в руския град Ярославл, като две от тях звучат и до днес. Изящество и сдържано великолепие излъчва иконостасът, изписан в православен стил от руски майстори. Историческа стойност имат дарените икони и църковна утвар, както и дарителските посвещения. Желязната църква – душата на народа ни и днес продължава да е символ на българската вяра. През 1926 г. България получава външен заем от 3 326 000 британски лири от английски и американски банки под контрола на Обществото на народите за настаняване на бежанците (бежански заем). На 30 септември заемът е ратифициран от 21-ото ОНС. На 10 декември заемът е осигурен. През 1928 г. Финансовият комитет на ОН увеличава разрешената сума за външен заем до 5 000 000 британски лири, заради Чирпанското земетресение. Утвърждаването на разрешението от Съвета на ОН е отложено до 17 септември. Чирпанското земетресение е сред най-разрушителните земетресения, регистрирани в България. На 14 април 1928 г. трус с епицентър до Чирпан удря Южна Тракия. В продължение на 11 дни земята се люлее с различна сила. Чирпан е сринат напълно, а Пловдив е тежко засегнат. Оцелява само Старият град. Земетресението отнема живота на 114 души, ранените са 1000, а разрушените сгради са 73 280. Първия разрушителен трус от 14 април е с магнитуд 6.8 по скалата на Рихтер, а вторият от 18 април с магнитуд 7 степен по скалата на Рихтер. Правителството на Андрей Ляпчев изпраща самолет до засегнатия район. Цар Борис III, който по същото време е във Варна, спешно пристига в Чирпан, след което отива в Пловдив и лично ръководи акцията за спасяване на населението. През 1944 г. регентът проф. Богдан Филов подава оставка под натиска на правителството. Обявено е военно положение. На същата дата войски на Трети украински фронт настъпват на територията на България. Войските на Червената армия излизат на 31 август на румъно-българската граница. Настъплението на 3-и украински фронт е спряно в очакване в София властта да бъде завзета от просъветски сили. Когато това не се случва, дори след обявяването на война на България, търпението на Сталин се изчерпва. На 8 септември 46-а, 37-а и 57-а армия започват придвижването си в България. Въпреки че не срещат никъде съпротива, в няколко гарнизона българските войски са разоръжени, а командният състав арестуван. През 1946 г. е проведен референдум за ликвидиране на монархията и обявяване на България за "народна република". В него участват 91,63 % от гласоподавателите. 97,01 % от бюлетините са действителни и от тях 95,63 % са за република. Резултатите не са оспорени от нито една политическа сила. През 1964 г. с указ на Президиума на Народното събрание е утвърден химнът на Народна република България. Автор на текста и мелодията на националния химн на България "Горда Стара планина" е Цветан Цветков Радославов. Той е роден в Свищов на 21 април 1863 г. Следва във Виена и Прага, завършва философия в Лайпциг с докторат. След завръщането си в България работи като учител в гимназиите в Габрово, Русе и София. През 1885 г. написва песента "Горда Стара планина". Публикувана е за пръв път през 1895 г. в "Учебник по музика" на К. Махан. По-късно Д. Христов я хармонизира и песента е наречена "Мила Родино". През 1964 г. въз основа на нея е създаден националният химн на България. Цветан Радославов умира на 28 октомври 1931 г. През 1976 г. във Варна е открит Аспаруховия мост. Строежът на моста започва в началото на 1973 г. Дължина му е 2050 м, а височината - 50 м. Изчислено е, че моста може да понесе подвижен товар - две колони от 30-тонни камиони на разстояние 10 метра, при което провисването на средния отвор е около 0.30 м. Мостът може да издържи на ураганен вятър със скорост 180 км/ч и температурна разлика от -40° до +40°. Освен важен транспортен възел от няколко години Аспаруховият мост е и сборен пункт на търсачите на силни усещания. Тук се провеждат бънджи-скоковете на клуб "Адреналин". През 1996 г. след ремонт и реставрация отваря врати Софийската централна синагога. Софийската синагога е най-голямата на Балканския полуостров и трета по големина в Европа след тези в Будапеща и Амстердам. Тя се намира зад Централните софийски хали, в един от върховете на т.нар. “Триъгълник на веротърпимостта”, включващ още джамията “Баня баши” и катедралната черква “Св. Неделя”. Синагогата е изградена за 4 години (1905-1909 г.) по проект на австро-унгарския архитект Фридрих Грюнангер. Средствата за строителството са осигурени от израилтянския духовен съвет и от дарения. Големият й молитвен салон, заедно с галериите побира 1200 души. Сградата има собствена отоплителна инсталация и подземен канал. Наречена е “Централна”, защото по времето на построяването й в София има няколко синагоги. В началото на ХХ век еврейската общност в България наброява 10 000 души. Родени: През 1868 г. - Мара Иванова Белчева – българска преводачка и поетеса. Съпруга на Христо Белчев. След неговата смърт следва филология в Женева. През Междусъюзническата война 1913 г. работи като медицинска сестра, а след това е учителка в София. Съчинения: "На прага стъпки" (1918 г.), "Пенчо Славейков. Бегли спомени" (1923 г.), "Сонети" (1925 г.), "Избрани песни" (1931 г.). През 1868 г. - генералът от пехотата Велизар Лазаров. Той участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. По време на Балканската война е командир на 3-а дружина на 14-и Македонски пехотен полк от 11-а пехотна дивизия. По време на Първата световна война е командир на 1-ви пехотен софийски полк. Генерал Велизар Лазаров е един от основателите на Военния съюз. Починали: През 1940 г. - Стефан Бобчев - обществено-политически и книжовен деец. Роден в Елена на 20 януари 1853 г. След Освобождението Стефан Бобчев завършва право в Москва (1880 г.). Член е на Българското книжовно дружество (БКД). Заема различни административни постове в Източна Румелия. Депутат в 8-о, 9-о, 13-о и 14-о Народно събрание. През 1911-1912 г. е министър на просвещението. Дълги години преподава в Софийския Университет и е един от основателите и пръв ректор на Свободния университет.

Здравей, Isobel, Цитросепт не е имуностимулатор. На българския пазар има и Биоцитрин - това е същият екстракт от грейпфрут, за който говориш, но разфасован тук в БГ, и съответно с доста по-ниска цена. Споменаваш за предстоящо раждане. Желая ти да протече безпроблемно и да си имате едно здраво бебе. Приложението на екстактът от грейпфрут при бременни не е добре проучен. Затова не се препоръчва да се пие през бременността. Може, в случай че трябва да се прави избор между лечение с антибиотик и екстракта, тъй като самият екстракт е със силата на природен антибиотик. Но в случая трябва да се прави консултация със специалист - кое е най-доброто за майката и детето. Много хора бъркат способността на екстракта от грейпфрут да унищожава патогени с повишаване на имунитета. Не, очиствайки организма, екстрактът му дава възможност сам да се справи. Затова напоследък все повече хора го използват като предпазно средство срещу гъбички, бактерии, вируси, паразити. Но е погрешно да се смята, че само пиенето на капките ще ни помогне. Трябва да се спазва и някакъв хранителен режим. Не можеш да се "чистиш" тъпчейки се с шоколад и кафе или ако цигарата не слиза от устата ти. За съжаление, от имуностимулаторите, които се предлагат на пазара, повечето са на растения, които са характерни за Северна и Южна Америка. Какво да се прави - бизнес. Американците използват изключително много Ехинацея. Да, растението има лековити свойства и те не са открити днес, а са били известни и използвани от местните индиански племена. Но и тук има едно "но". Ехинацея не бива да се приема повече от 6 до 8 седмици. В американските сайтове, посветени на това растение бях чела, че ако искаме наистина да се възползваме от лечебните й свойства, на ден трябва да се приемат определен брой милиграми, съобразени с теглото и състоянието ни. Това в много малко брошури може да се прочете. Защото ако решим да приемаме точните милиграми ще установим, че излиза безкрайно скъпо. Затова се минава с някакво междинно количество, което може да помогне, но може и нищо да не стане. Всъщност, ако се прекали с употребата на Ехинацея се постига обратния ефект - тя започва да вреди на организма и имунитетът ни намалява. Подобно е положението и при Golden Seal и Cat's Claw - по-известен като Котешки нокът при нас. За Котешкия нокът се знае, че би могъл да предизвика отхвърляне на трансплантирани органи. Затова се упоменава, че в тези случаи не е желателно да се приема.

На 7 Септември: През 1863 г. Георги Раковски напуска Сърбия и преминава във Влашко. Георги Раковски (истинско име Съби Стойков Попович, преименува се на Сава Стойков Попович, а по-късно - на Георги Ст. Раковски) е роден в Котел през февруари 1821 г. Той e първият идеолог на националното революционно движение. Георги Раковски участва в борбите за църковна и политическа свобода на българите. Книжовното дело на Раковски е неразривно свързано с революционната му дейност – и публицистичните му, и литературните и историко-етнографските му научни трудове. Автор е на “Горски пътник" (1857 г.), на “Показалец или ръководство…" (1859 г.), “Няколко речи о Асеню първому…" (1860 г.) “Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите" (1860 г.), “Българските хайдути" (1867) и др. През 1869 г. Солунската българска община тържествено открива ново смесено българско училище. Училището се помещава в къщата на търговеца Иван Пепов. В началото се обучават 110 деца, разделени в две отделения – за момчета и за момичета. За учител е поканен йеродякон Агапий Войнов, по-късно заменен от Стоян Божков. През 1877 г. със засилена артилерийска подготовка започва първият етап на Третата атака на Плевен, по време на Руско турската освободителна война 1877-1878 г. Обсадата на Плевен е най-тежката и продължителна битка в хода на Руско-турската война. Тя продължава 5 месеца. През 1883 г. е съставено първото в българската история коалиционно правителство от умерени либерали и консерватори начело с Драган Цанков. През 1896 г. на конгрес в София либералите на Петко Каравелов приемат името Демократическа партия и преименуват органа си на в. "Пряпорец". През 1913 г. избухва Охридското въстание на българското и албанското население срещу сръбската власт в Македония. Охридско-Дебърското въстание е съвместна акция на българското и албанското население срещу сръбския режим във Вардарска Македония, установен след Междусъюзническата война 1913 г. Избухва през септември и обхваща Дебърско, Стружко и Охридско. Обединени български и албански чети освобождават Дебър. Начело на въстаниците застава Петър Чаулев, подпомогнат от други дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Въстаниците успяват да прогонят сръбските войски и администрация от Струга. Освобождават и Охрид. Въстанието внася известно безпокойство в Белград и за да не се разрасне още повече, срещу него са изпратени значителни войскови сили и сръбски четници. В помощ на Сърбия се включва и Гърция. Въстаниците отстъпват пред многобройния в количествено отношение и по-добре въоръжен противник въстаниците. През 1916 г. ген. Иван Колев със своята 1-ва конна дивизия нанася съкрушителен удар на 47-и руски корпус. По време на Първата световна война ген. Иван Колев е инспектор на конницата и началник на Конната дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа по време на Първата световна война 1914–1918. През 1940 г. България и Румъния подписват Крайовския договор. С този договор се урежда връщането на Южна Добруджа на България (предадена на Румъния с Букурещкия мирен договор - 1913 г.; оставена за нея според Ньойския мирен договор 1919 г.). Според Крайовския договор границата между двете държави отново се възстановява такава, каквато е била през 1913 г. Договорена е размяна на българите от Тулчански и Кюстенджански окръг срещу румънски колонисти от Силистренски и Калиакренски окръг, която трябва да се осъществи до 3 месеца след ратифицирането на договора. Останалото българско население в Румъния и румънско население в България извън посочените окръзи може да се изсели в продължение на 1 година. Според договора българското правителство се задължава да изплати на Румъния 1 000 000 леи като обезщетение за изоставените румънски имоти. Създадена е българо-румънска комисия с център Гюргево, която да следи за уреждането на всички възникнали във финансово и правно отношение въпроси. През 1954 г. е открит Паметникът на Съветската армия в центъра на София. Паметникът се намира в идеалния център на града, на булевард "Цар Освободител", между Орлов мост и Софийския университет, в началото на Борисовата градина. Ръководител на творческия колектив е архитект Димитър Митов. Започва с две скулптурни композиции откъм булеварда и преминава през гранитен плочник, ограден с метални отливки на големи дъбови венци. Постаментът е обграден с бронзови барелефи от трите страни. Скулптурната група включва ликуващ съветски войник с вдигнат автомат, от двете страни на когото са застанали жена и мъж - съответно селянка и работник от България. През 1993 година Столичният общински съвет, доминиран от групата на СДС, взема решение за премахването на паметника. Въпреки това, опитите за реализиране на решението търпят неуспех. Паметникът не е поддържан от общината и е подложен на системен вандализъм. Станал е и традиционно място за събиране на младежи. В момента в близост до него се извършват изкопни работи за метро. По данни от пресата изкопните работи ще станат причина за временното премахване на паметника и поставянето му обратно след завършване на работата. Левите сили в София традиционно празнуват годишнината от 9 септември 1944 на паметника. Също така, русофилски дружества отбелязват там годишнините от 9 май 1945. През 1968 г. Във Варна е открит Дворецът на спорта и културата. Дворецът на културата и спорта във Варна e многофункционален комплекс за конгресни, културни и спортни мероприятия. Разполага с 6 многофункционални зали, възстановителен център, фитнес зала, прес-център, модерен търговски център. Зала "Конгресна" може да се преобразува с игрално поле (с размери 50х25м. и височина 15 м.) с електронно информационно табло за отчитане на реално, игрово време и резултати. Комплекс "Младост" е съставен от 5 самостоятелни зали, подходящи и за тренировки. Разполага с шумоизолиращи и електронно-управляеми завеси. Непосредствено до залите за тренировка се намира зала "Палас Прес". Подходяща за провеждане на пресконференции, анализи и разбори на спортни срещи и тренировки. Оборудвана е с видеотехника "Барковижън", шрайбпроектор, подвижен екран, Hi-Fi уредба, високоскоростен достъп до Интернет. Комплексът разполага и с 2 фитнес зали, оборудвани с модерни тренировъчни уреди. Спортно-възстановителният център е обзаведен с необходимата техника за пълноценно възстановяване (сауни, тангентори) и рехабилитация на спортистите, както и с електролечение и физиотерапия. Дворецът на културата и спорта има и голям търговски център, предлагащ възможности за отдих и приятно прекарване на свободното време. През 2004 г. в Пловдив е открита юбилейна ретроспективна изложба посветена на 70 годишнината от рождението на художника Йоан Левиев. Експозицията е озаглавена “Ангели, фарисеи и ахилесовци”. Йоан Исаков Левиев e роден на 31 октомври 1934 г. в Пловдив. Завършва през 1958 г. Художествената Академия в София, специалност “Декоративно - монументална живопис” при проф. Г. Богданов. Сред картините, свързани тематично с родния му град, са “Зора над Пловдив” (1970 г., НХГ), “Спомен за Паша Христова” (1972 г., НХГ), “Баща ми” (1974 г.), “Къща на Главната улица” (1978 г.) и др. Автор е на мащабни стенописи и мозаични пана - във Висшия селскостопански институт (“Земята и човекът, 1960 г., 1967 г.), в хотел “Марица” (“Из икономическия живот на Пловдив”, 1966 г.) и др. Прави сценично оформление на оперните постановки – “Антигона 43 от Л. Пипков, “Юлска нощ” и др. Умира на 11 март 1994 г. в Пловдив. Родени: През 1911 г. - Тодор Христов Живков – политически и държавен деец. От 9 юли 1971 г. до 17 ноември 1989 г. е председател на Държавния съвет на Народна Република България. През 1954 г. става Първи секретар, а през 1981 г. генерален секретар на ЦК на БКП. От 1942 г. е член на Окръжния комитет на БКП. От 1950 г. е кандидат-член на Политбюро и секретар на ЦК, от 1951 г. – член на Политбюро. През ноември 1962 г. става Председател на Министерския съвет на Народна Република България, остава на този пост до 1971 г. С решение на пленум на ЦК на БКП е изваден от състава на ЦК на БКП на 8 декември 1989 г., а няколко дни по-късно е изключен от БКП. На 4 септември 1992 г. Върховният съд на България налага на Живков 7 години затвор, заменен с домашен арест, за незаконно раздаване на пари за представителни нужди на държавния апарат, на жилища и коли. Осъден е да върне на държавата 21 010 380 лв. На 9 февруари 1996 г. Общото събрание на Наказателните колегии на Върховния съд признава на Живков статут на бивш държавен глава и прекратява делото срещу него. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София. През 1915 г. - Стефан Любомиров Каракостов – български историк, театровед и философ. Завършва славянска филология в Софийския университет през 1941 г. Работи като редактор във в. “Литературен глас” (1941-1944 г.), секретар е на Общинския комитет в Бургас (1944-1945 г.). Преподавател е в Държавното театрално училище, професор е във ВИТИЗ “Кр. Сарафов” (1951-1970 г.), професор в Института по философия при БАН (от 1970 г.). Редактор и главен редактор е във в. “Култура” (1937-1940 г.), сп. “Социалистическа борба” (1946 г.), в. “Народ” (1945-1946 г.) и др. Изследва дейността на видни възрожденски дейци (Ботьо Петков, Димитър Общи, македонски възрожденци, В. Левски и др.). Издава книги “Българският театър. Средновековие. Ренесанс. Просвещение. 865-1858” (1872 г.), “Българският възрожденски театър …” (1973 г.), “Революция и сцена” (1975 г.) и др. Умира на 28 февруари 1988 г. в София. През 1916 г. - Иван Димитров Сестримски – български историк и критик. Завършва гимназия в Пазарджик (1935 г.) и икономически науки в София (1943 г.). Библиотекар е на читалище “Виделина” в Пазарджик (1936-1942 г.). Редактор е във в-к “Освобождение”, сп. “Сердика”, Студията за научнопопулярни филми, сп. “Българо-съветска дружба”, в-к “Литературен фронт”, редактор, завеждащ отдел, заместник-главен редактор е в издателство “Български писател”, заместник-директор е на Българския културен център в Берлин. Член на СБП. За първи път печата през 1932 г. във в. “Ученически устрем”. Автор е на съчиненията: “Лопушанска дружина”, “Тодор Каблешков” (биографичен очерк), 1955 г., “Мария Грубешлиева” (литературно-критичен очерк, 1963 г.), “Отражения”, “Цветан Спасов”, “Литературни беседи. Етюди и портрети” “Крум Велков, “Етюди, “Елин Пелин, “Портрети и записки, “Димитър Бояджиев” “Български мотиви. Портрети: „Спомени” “Нешо Бончев. Литературно -критичен очерк, “Литературни акварели” “Никола Фурнаджиев”, литературна студия, “Избрани произведения”, в 2 т. “Земя и слово. Портрети и очерци”, “Мемоарни етюди” През 1943 г. - Виолета Кирилова Донева – българска театрална и филмова актриса. Снима се в: "Двама под небето" (1962 г.), "Обич" (1972 г.), "Допълнение към ЗЗД" (1976 г.), "Руският консул" (ТВ, 1981 г.). Театрални роли: "Любовни писма" (ТВ, 1993 г.), "Жена от морето" (ТВ, 1996 г.). Автор е на пиесата "Последната и първата жена" (1999 г.). Починали: През 1963 г. - Иванка Дочева Касабова – българска драматична артистка. Родена на 30 април 1883 г. в Плевен. Работи в “Съвременен театър” на М. Икономов (1906-1912 г.), в различни провинциални и пътуващи театри. От 1944 г. до 1956 г. е в Бургаския театър. През 1978 г. - Богдан Миланов Ковачев – български балетмайстор, балетист, изтъкнат хореограф. Роден на 18 август 1924 г. в Пловдив. Учи в балетната школа при Софийската народна опера (1947 г.). Работи като балетист (1947-1961 г.) и балетмайстор в Държавния музикален театър в София (1969-1977 г.), балетмайстор в Пловдив (1961-1968 г.) и в Националния академичен театър за опера и балет (1977-1978 г.). Един от създателите е на телевизионния шоуспектакъл в България.

Мисъл на деня – 7 Септември 2008 г. “Понякога вие искате да ви открие Господ нещо. Така правят религиозните хора. Като ги мързи да учат, те все искат нещо от Господа, да им открие Той нещата. Господ не е справочна книга. Той не е от тези, да открива нещата. Господ казва: „Ти ще познаваш хората така, както познаваш и себе си. Ако не познаваш себе си, и хората няма да познаваш; ако познаваш себе си, и хората ще познаваш.”” Из Най-голям в Царството небесно, 1-ва НБ, 27.IX.1936 г.

За мен най-силният имуностимулатор е положителното мислене. При едно имунологично изследване се оказа, че практически нямам имунитет. Изследват се NK (Natural Killers) клетките. Това са клетки от групата на левкоцитите, които "разпознават" нашественика в организма и го унищожават. При здравите хора показателят е в границите 4-8%. При мен се оказа, че съм почти на нулата. Съответно лекарите ме предупредиха да внимавам. На практика всяка една инфекция може да се окаже опасна за мен. Пих Изопринозин - това е най-често изписваното лекарство в традиционната медицина. Ако лекарят ви е дистрибутор на някое вносно - може и с него да ви обещаят чудеса. Та след като слушах лекарите 2 месеца, взех нещата в свои ръце. Използвах една хранителна добавка, която не е имуностимулатор (сега ги наричат имуномодулатори), а е със силно изразено антимикробно действие. Логиката ми беше, че няма как да стимулирам организма си, ако не съм се очистила първо. За близо година успях да очистя натрупаното - токсини от неправилно хранене и лекарства, разни гъбички от антибиотиците. Вече 3 години не пия нищо. Не вземам синтетични витамини, защото според мен те са вредни за организма. Позволявам си единствено калий като добавка, но то е свързано с лекарствата, които пия. Но дори и в този случай наваксвам чрез кайсии, портокали, домати, диня. Когато си благодарен на природата (в случая храната) за това, което ти дава, сякаш плодовете се усвояват максимално. Имах един период време, в който ядях само портокали, нищо друго. Но това стана, след като се научих да слушам организма си. Той ни казва от какво имаме нужда, ама ние все си мислим, че знаем повече от природата. Обикновено пропускам гриповете и инфекциите. В края на миналата година една моя позната се върна болна от САЩ - та пипнах т.н. Соломон. Лежах 3 дена вкъщи и толкова. Близките й се влачиха по 2 седмици - нали бил вносен грипа по-силен идвал, с високи температури. За известен период от време се занимавах с хранителни добавки. От това, което видях мога да кажа, че колкото по-шумно е рекламиран един продукт, толкова по-слаби са качествата му. Много от продуктите са тествани някъде по света (обикновено Южна Америка), където данните за положителния и многостранен ефект много лесно могат да се получат. Но това са подробности, естествено . Не може с едно хапче да лекуваш всичко. Такъв филм няма. За съжаление много хора предпочитат да си вземат хапчето и с това да приключат "задълженията" си към организма. После че чудят защо не са здрави. Забравят, че здравето цена няма.

Винаги има някакъв идеал, към който се стремим. И няма лошо в това. Но мисля, че споделеното от Донка и някои от писалите преди това по темата не е само мечти за това как би могло да бъде, а реално случващи се неща. Както казва един мой познат - това, че не вярвам в Господ не означава, че той не съществува. Всеки един от нас - независимо дали сме жени или мъже, защото сме хора, трябва да си отговори на въпроса: защо съм тук? Мисля, че сме тук за да се учим. В този си живот съм тук за да бъда жена, майка, сестра, приятел, спътник... Много неща мога да бъда. А ако не успявам да сбъдна мечтите си и да бъда това, което искам да съм, то затова не са ми виновни другите.

На 6 Септември: През 1885 г. се извършва съединението на Източна Румелия с Княжество България. По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, макар и с известна автономия. Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия. Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен. Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г. Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Вместо да се възползва от дадените му права по силата на Органическия устав и да повика незабавно турски войски от Цариград, Кръстевич, като родолюбец, предпочита да се предаде доброволно. Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев. Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело. Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България. През 1883 г. по искане на третото Обикновено народно събрание княз Александър І Батенберг възстановява с манифест Търновската конституция, която след организирания от него преврат през 1881 г. той отменя и въвежда “Режим на пълномощията” (1881–1883 г.). През 1899 г. в Плевен излиза първи брой на в. "Земеделска защита". През 1916 г. трети ден отбраняващите се при Добрич български войски под командването на ген. Кантарджиев водят кръвопролитни боеве. След като получава сведение за тежкото им положение, ген. Ив. Колев взема решение да им окаже помощ с дивизията си. Като оставя слаби заслони срещу руската конна дивизия на ген. Леонтович, той повежда конницата си от с. Алцек в 40-километров марш към Добрич. Без да спира, дивизията е развърната в боен ред и нанася удар във фланг и тил на атакуващите руски, румънски и сръбски части на ген. Зайончковски. За да избегне пълния разгром, руският генерал заповядва отстъпление, което се превръща в паническо бягство. През 1916 г. в периода 4 - 6 септември Трета Българска армия на ген. Стефан Тошев овладява Тутраканската крепост. През 1941 г. е прието изменение на Закона за защита на държавата. По силата на този закон повечето провинения се наказват със смърт. Законът за защита на държавата (ЗЗД) е наказателен закон, с който се забранява съществуването на всички видове организации, групи, сдружения и др., които използват нелегални структури и революционни методи за постигане на своите цели. Чрез този закон правителството на Александър Цанков се стреми да узакони разправата с политическите си противници и терора след Юнското и Септемврийското въстание (1923 г.). ЗЗД е гласуван от ХХI Обикновено народно събрание на 4 януари 1924 г. и влиза в сила с Указ № 2 от 23 януари 1924 г. Въз основа на закона Върховният касационен съд през април 1924 г. обявява за разтурени БКП, Партията на труда, Комунистическия младежки съюз, Общия работнически синдикален съюз и кооперация "Освобождение", като имотите им се отнемат. Впоследствие ЗЗД многократно е допълван и променян. През март и април 1925 г. са прибавени още 7 нови члена, а част от предишните са изменени с цел да се увеличат случаите на прилагане на смъртно наказание. През юли 1934 г. ЗЗД е допълнен отново, с което се намаляват възможностите за обжалване на произнесените присъди. Най-големи промени в закона са направени по време на Втората световна война 1939–1945 г. (до 9 септември 1944 г.). Санкциите се увеличават и вече се налагат и за най-малки прояви на неподчинение. Смъртното наказание заляга в почти всички текстове на ЗЗД, като то не се отменя дори когато касае непълнолетни. ЗЗД е премахнат от правителството на ОФ с наредба-закон на 16 октомври 1944 г. През 1941 г. Сталин издава заповед за разстрел на 170 политически затворници, сред които е и Кръстьо Раковски – български комунистически деец в Румъния и в Русия. Кръстьо Раковски е роден на 1 август 1873 г. в Котел. Изгонен е от Румъния заради комунистическите си идеи, след това от Швейцария. Завършва медицина в Нанси и получава докторска титла в Монпелие. Член е на ЦК на ВКП (б) от 1919 г. до 1927 г. и на ЦК на Румънската комунистическа партия от 1910 г. от 1917 г. През войната представлява българските и румънските леви организации на Цимервалдския конгрес (1916 г.). Избран е за член на първия ИККИ. Застава начело на болшевишкото движение в Украйна (1919 г.); председател е на Съвета на народните комисари. Бил е посланик на СССР във Великобритания (1923-1925 г.) и във Франция (1925 г. – 1927 г.). Замесен е в опозицията на Троцки, поради което през януари 1937 г. в Москва е арестуван. Разстрелян е в Орловския затвор на 11 септември 1941 г. Реабилитиран е посмъртно в СССР през 1988 г. и в България през 1989 г. Кръстьо Раковски е първият учен във Франция с докторска дисертация за престъпността на тема "Престъпността и израждането" (1897 г.). Депозирана е като брошура в библиотеката на Университета в Монпелие и в Оксфордския университет. Екземплярът от Британския музей е изчезнал. Един от основателите на Женевската група на българските социалдемократи и на списание "Социалдемократ" (1892-1893 г.). Участва в конгресите на Втория интернационал. През 1902 г. се запознава с Владимир Илич Ленин. Популярността му не е харесвана от Сталин и той го прави посланик в Украйна (1927 г.). По-късно е заточен в Сибир, след което е разстрелян. Сътрудничи на списанията "Ден", "Ново време", "Начало", "Съвременник", на вестниците "Другар", "Работник" и др. През 1944 г. започва обща стачка на трамвайните работници в София и демонстрации на Отечествения фронт в големите градове. През 1944 г. при изтегляне на българските части от Македония, по време на Втората световна война, започват сражения между български и немски подразделения. Прекратени са дипломатическите отношения с правителствата на Мусолини, на маршал Петен, с Хърватия и Словакия. Дадена е обща политическа амнистия, приета формално от правителството на 7 септември. Политическите затворниците са освободени, а изключените ученици и студенти са върнати в училищата и в Университета. Отменени са всички ограничения върху българските евреи. През 1948 г. Екзарх Стефан I подава оставка под натиска на правителството, която след два дни е приета от Светия синод. Той е освободен от длъжностите екзарх Български и митрополит Софийски. Стефан І (мирско име Стоян Попгеоргиев Шоков) е български екзарх, син на поп Георги. Роден е на 7 септември 1878 г. в с. Широка лъка, Смолянско. Завършва Богословско училище в Самоков през 1896 г. и Духовна академия в Киев с научна степен “кандидат на богословието” (1904 г.). Учител е в Пловдивската мъжка гимназия, протосингел на Българската екзархия в Истанбул (1910-1915 г.), където приема монашество (1910 г.). През 1915-1919 г. специализира в Швейцария, защитава докторат по философия и литература във Фрибургския университет. През 1921 г. е ръкоположен за маркианополски епископ; през 1922 г. е избран за софийски митрополит. От 21 януари 1945 г. до септември 1948 г. е български екзарх. Развива активна обществено-политическа дейност и има заслуги за вдигане на схизмата от 1872 г., наложена на 22 февруари 1945 г. на Българската екзархия от Цариградската патриаршия. Един от инициаторите за спасяване на българските евреи от преследванията на фашистка Германия (1942 г.). Като екзарх се стреми да запази демокрацията в България и да защити авторитета на Българската православна църква, за което е преследван от Отечествено-фронтовската власт след 9 септември 1944 г. През 1948 г. с правителствено решение е свален от длъжност и е поставен под домашен арест в с. Баня, Пловдивско, където умира на 14 май 1957 г. Погребан е в Бачковския манастир. Провъзгласен е за “праведник на света” в Йерусалим (2002 г.) за участието му в спасяването на българските евреи; заедно с патриарх Кирил са първите православни архиереи в света с това признание. През 1954 г. е представен филмът "Снаха" на Студия за игрални филми – София. Филмът е по едноименния роман на Георги Караславов и се разказва за сътресенията в патриархалния селски бит след Първата световна война. В главните роли участват: Петър Димитров, Маргарита Дупаринова, Вяра Ковачева, Милка Янакиева, Петър Стойчев. През 1959 г. е открит Баташкият водносилов път. През 1965 г. са открити пивоварните фабрики в Лом и Мездра. През 1974 г. в София е открита новата Централна гара. Гара София е построена през 1888 г. Можем само да предполагаме какво е наложило строителството и въвеждането в експлоатация на гара София едва 10 години след освобождението ни от османско иго. Отговорът е преди всичко в стремежа на тогавашното българско правителство да осъществи връзката между Запада и Изтока за развитието на индустрията и търговията и утвърждаването на българската столица като административен, стопански, търговски, културен и духовен център. Една от главните задачи на правителството на Стефан Стамболов е била да построи и открие железопътната линия Цариброд-София, София-Вакарел и Вакарел-Белово. Докато жп линия Одрин-Белово, която е открита на 5. VII.1873 г., е строена и експлоатирана от акционерното дружество на барон Хирш, то участъкът Белово-София-Цариброд е изграден от български строители и е пуснат за вътрешно жп съобщение на 5. VII. 1888 г. Откриването на линията за международно съобщение, както го описва проф. Иречек, а заедно с това освещаването на Българските държавни железници и на Централна гара София става на 12 август 1888 г., когато по обяд e пристигнал първият международен влак от Лондон и Париж, който отпътува рано на другия ден за Пловдив, Одрин и Цариград. Тогава в гарата два пъти седмично са преминавали международните влакове “Симплон – Ориент експрес” и “Директ – Ориент експрес”. За времето си гара София е била най-внушителната не само за България, но и за Балканите. Гарата е построена на километър от входната врата на града, северно от Ломско шосе, по проект на архитектите Колар, Прошек и Маринов. В строителството й участват италиански специалисти, но цялостната работа е ръководена от специалистите на българския предприемач Иван Грозев, който по-късно става кмет на столицата. Строителството е продължило от 1882 до 1888 г. Сградата е била едноетажна, дълга е 96 м. и широка – 12 м., в източната и в западната част е оформена с втори етаж, а в средата със скромен висок свод над вестибюла, споен с часовникова кула, която е с поглед към Витоша. В нея се помещават всички служебни канцеларии, а за пътниците има 3 чакални: първи клас с червени кадифени канапета, втори клас – със зелени и трети клас – с дървени пейки. В мазето е парното отделение и банята за персонала. Гарата е строена с разчет да обслужва 100-150хилядната столица, с технологично правилно разпределение на службите и модерно за времето си коловозно развитие. Първоначално то е включвало няколко приемно-отправни коловоза, няколко маневрени коловоза, коловоз за сточните пратки, както и коловоз за локомотивното депо, жп работилница. Влаковите локомотиви са обслужвани с дърва. Първият локомотив е пристигнал в гара София на 6 ноември 1887 г. с цел да изпробва железния път. Името му е било “Катерина” и той е поемал графика на влаковете в участъка София-Вакарел. Гарата се е осветявала от газови лампи. До главната врата на перона, под перонния часовник, е имало голяма камбана, а по-късно звънец, с който звънарят е обявявал: с първи звънец – продажба на билети, с втория – качване на пътниците и сбогуване, с третия – тръгване на влака. Пред гарата е имало красив бронзов фонтан, около който файтонджиите са чакали своите клиенти. Източният и западният райони са строени в началото на Първата световна война – 1915 г., а през 1927 г. западният район е преустроен и съоръжен с модерната за времето си осигурителна инсталация тип “Блок – апарат” с контролно заключване на стрелките. През 1923 г. гара София се е обслужвала от 144 души персонал. Движението се е осигурявало от телеграфните морзови апарати “Леополд”, белгийско производство, заменени в навечерието на Първата световна война със “Сименс”. За пръв началник на Софийската гара е назначен Йосиф Карапиров, служител в Хиршовата железница. След 6 години служба той предава управлението на гарата на Георг Унтенберг. Унтенберг е началник на гара София в продължение на 11 години, след което през 1905 г. е издигнат за инспектор в Главна дирекция на железниците, а от 1906 – 1907 г. е главен директор на БДЖ. Петият началник, ръководил гарата 12 години, е синът на Карапиров – Едгард. През 1948 г. се пуска първият етап от построената гара Подуяне-разпределителна като по този начин се разделя пътническата от товарната работа в гара София. Тогава именно гара София е наречена Централна. За благотворното влияние, което изиграва откриването на гара София, можем да съдим от запазената историческа справка от първото и второто преброяване на населението на столицата. На 01.01.1881 г., 7 години преди изграждането на гарата, градът има 20 201 жители, а на 01.01.1893 г., 5 години след откриването й – 46 600 жители. В първите години след откриването й гара София е обслужвала около 26 400 пътници годишно, през 1895 – 82 000, през 1900 г. броят им достига над 286 000, а през 1905 г. – над 415 000 годишно. Само 7-8 години след построяването на гарата започва да се мисли за разширението й или за построяването на нова гара. Първият проект от 1896 г. е на инж. Л. Хашнов и предвижда втората столична гара да бъде челна, разположена на ул. “Раковски” до бул. “Дондуков”. Но този проект не е приет. След 5 години отново се разглежда въпросът за нова гара, но този път от комисия от специалисти и влиятелни личности. Комисията също се насочва към центъра на града за построяването на новата гара, но поради ограниченото място за бъдещо разширение и този проект отпада. През 1905-1907 г. възниква нова идея – гарата да се разположи между улиците “Екзарх Йосиф”, “Искър”, “Дондуков” и “Сердика”, а старата гара да остане за маневрена и тракционна работа. Този проект също не е приет. През 1908 г. новият директор на техническата дирекция инж. Каракашев предлага разширение на действащата гара София, без да се търси нов терен. Отлично са аргументирани достойнствата на проекта. Очаква се, че след разширението гарата ще посрещне нуждите на експлоатацията поне за 50 години напред. Още същата година гарата е подложена на основна реконструкция. Строи се ново локомотивно отделение към жп работилница, нова рампа със складове, където временно е нанесена и митницата, за да освободи терена за локомотивното депо, разширява се магазията за багажни и колетни пратки. Коловозното развитие на гарата е основно реконструирано, като са предвидени коловози за композиране и разкомпозиране на товарните влакове по направления. По същото време са построени и други служебни постройки за вагонната служба и много жилищни сгради за персонала. През 1912 г. гарата е завършена. На 23 февруари 1971 г. е направена първата копка за новата гара от тогавашния министър на транспорта Григор Стоичков. На 15 април 1974 г. е съборена последната, западната част от старото приемно здание. На 6 септември 1974 г. е открита за експлоатация новата Централна гара София. Родени: През 1864 г. - Никола Христов Габровски – български публицист, един от основателите на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) (1891 г.). Редактира и издава "Българска социалдемократическа библиотека" и вестник "Работник" (1892-1894 г.). Народен представител е от листата на БРСДП (1894-1900 г., 1902-1903 г.). През 1914 г. преминава към социалдемократите – тесни социалисти. Автор e на статии по проблеми на българското работническо и социалистическо движение. През 1919-1923 г. е народен представител от листата на тесните социалисти. Убит е в София на 11 юли 1925 г. През 1879 г. - генерал-майор Атанас Христов (Молткето), военен теоретик и историк. Генерал Атанас Христов е един от най-видните военни историци в българската армия. Като капитан през 1911 г. публикува поредица от статии за Руско-японската война. През 1915 г. излиза първата му книга. Автор е на книги и статии за войните 1912 - 1918 г., учебници за Военното училище и Военната академия, където е преподавател. През 1892 г. - Васил Маринов Пундев – български публицист, журналист, литературен критик и историк. Участник в Балканската (1912-1913 г.) и в Първата световна война (1915-1918 г.). През 1919 г. завършва славянска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Известно време работи в Народна библиотека и като учител в Първа софийска мъжка гимназия. След възстановяването на ВМРО през 1919 г. се включва активно в дейността й. Участва в редактирането на в-к "Македония" (1926-1930 г.), в периода 1929-1930 г. е главен редактор на в-к "Вардар". Сътрудничи на много литературни вестници и списания: "Слово", "Литературен глас", "Демократически преглед", "Златорог", "Отец Паисий" и др. След разцепването на ВМРО минава в крилото на ген. Ал. Протогеров и активно подкрепя федералистките идеи. Убит е на ул. "Шипка" в София от привърженици на Ив. Михайлов. През 1896 г. - Станимир Лилянов - български писател, автор на разкази, повести, очерци, посветени на антифашистката борба, Отечествената война и строителството на социализма. Учи в Априловската гимназия в Габрово и в Русе, след което учителства в с. Обреник, Плевенско. Участник е в Първата световна война. Започва да пише по време на войната, но първите му публикации са от 1924 г. Лилянов завършва право в СУ “Св. Климент Охридски”(1920 г.). Адвокат е в Русе и в София. Защитава Гео Милев по делото за поемата "Септември". По време на Отечествената война Лилянов е доброволец на фронта. След Деветосептемврийския преврат 1944 г. е юрисконсулт в ЦК на БКП (1946-1952 г.), директор е на изданията "Български писател" (1954-1957 г.), "Техника" (1958 г.). Автор е на: "Ламя" (1925 г.), "Към победа" (1948 г.), "Преходно време" (1954 г.). През 1898 г. - Асен Николов Жабленски – български хоров диригент, общественик. Завършва Държавна музикална академия в София. Специализира хармония и дирижиране в Скола канторум в Париж (1928-1933 г.). Ръководител на хор "Г. Кирков" (1920-1923 г., 1944-1946 г.). От 1925 г. работи като гимназиален учител в Бургас, като едновременно с това дирижира (до 1928 г.) хора и оркестъра при музикално дружество "Родни звуци". Главен редактор и началник на музикалния отдел на Държавно издателство "Наука и изкуство" (1949-1961 г.). През 1900 г. - Вълко Вельов Червенков – български общественик, политик и държавник , функционер на БКП; министър-председател на България (1950-1956 г.) и генерален секретар на БКП (1950-1954 г.). Член на БКП от 1919 г.; участва в организацията на терористичните действия на КП (1923-1925 г.) и в атентата в църквата “Св. Неделя” (1925 г.), за което е осъден задочно на смърт. През 1925 г. заминава нелегално в Москва. Като емигрант работи в апарата на Коминтерна (1938-1941 г.). Член е на задграничното бюро на ЦК на БКП (от 1941 г.), ръководител и главен редактор на нелегалната радиостанция “Христо Ботев” (юли 1941 г. – септември 1944 г.). След Деветосептемврийския преврат (1944 г.), като член на т. н. Отечественофронтовско правителство, прокарва комунистическа политика за борба срещу демокрацията и участва в установяването на тоталитаризма в България. С негово участие в България е въведен режим на терор, насилие и потъпкване на правата на човека. На 9 декември 1961 г. е освободен от всички държавни длъжности, през ноември 1962 г. VIII конгрес на БКП го изключва от БКП; възстановен е през 1969 г. Умира на 21 октомври 1980 г. в София. През 1904 г. - Любомир Панайотов Пипков – български композитор, музикален педагог и общественик. Син на П. Пипков. Следва в Държавната музикална академия (БДК, 1924-1926 г.), възпитаник на Ив. Торчанов. Завършва Екол Нормал Мюзик в Париж (1932 г.); негови преподаватели са П. Дюка и М. Боанже. Работи като корепетитор в Софийската опера, а по-късно е неин хормайстор и директор (1944-1953 г.). Той е първият секретар на Съюза на българските композитори (1947-1957 г.). От 1948 г. е професор в класа по вокални ансамбли в Музикалната академия, завежда Катедрата по оперно-сценично изкуство (1962-1974 г.). Любомир Пипков е един от основоположниците на българската филмова музика: филмите "Тревога" (1951 г.), "Септемврийци" (1954 г.), "Земя" (1957 г.), "Командирът на отряда" (1959 г.), "Стубленските липи" (1960 г.). Един от създателите на дружество "Съвременна музика" (основана 1933 г.). Първите си музикални творби – малки клавирни пиеси, Соната в 3 части и 22 вариации за пиано, създава в началото на 20-те години. Други негови произведения са: Първи струнен квартет (1928 г.), Соната за цигулка и пиано (1929 г.), Клавирно трио (1931 г.), симфоничната поема "Сватба" (1934 г.), операта "Янините девет братя" (1937 г.), Клавирен квартет (1939 г.), Първа симфония (1940 г.), масови песни ("Шумете, дебри и балкани", "Химн на българските въстаници" и др.), операта "Момчил" (1948 г.), Концерт за цигулка (1951 г.), Втора симфония (1954 г.), "Оратория за нашето време" (1959 г.), операта "Антигона’43" (1963 г.), 5 песни по чужди поети (1964 г.), Трета симфония (1965 г.), Трети струнен квартет с тимпани (1966 г.), Четири мадригала (1968 г.), Четвърта симфония (1970 г.), Метроритмични картини и студии (1971 г.), "Пролетни приумици" (1972 г.), "Приглушени песни" (1972 г.) и др. Умира на 9 май 1974 г. в София. През 1921 г. - Михаил Михайлов – български актьор. Работи с повечето от известните ни филмови режисьори, но най-добрите си роли създава при Въло Радев и Иванка Гръбчева. Най-известните му роли са в: “Крадецът на праскови” (1964 г.), “Последна проверка” (ТВ, 1973 г.), “Насрещно движение” (1978 г.), “Златната река” (1983 г.), “Софийска история” (1990 г.), “Жребият” (1993 г.).

Ето какво прочетох днес: През 1997 г. на 5 Септември умира майка Тереза (светско име Агнес Гонджа Бояджиу) - мисионерка; албанка по произход, доктор по богословие. През 1931 г. дава обет за послушание и приема монашеското име Тереза. През 1959 г. създава Ордена на милосърдието. Дейността му се разпространява от 450 манастира в над 95 страни. Братята и сестрите от ордена поддържат над 126 000 бедни семейства, обучават 14 000 деца в 97 училища, грижат се за повече от 22 000 стари хора и инвалиди, за 180 000 болни от СПИН. През 1969 г. получава от индийското правителство наградата “Джавахарлал Неру” за международно сътрудничество. През 1971 г. е удостоена с наградата за мир на Ватикана “Папа Йоан XXIII”. През 1979 г. й е присъдена Нобелова награда за мир. През 1992 г. ЮНЕСКО й присъжда наградата си за мир за приноса й в образованието. Девизът й е: “Ние не можем да правим големи неща - само малки, но с голяма любов.” Толкова кратко... Но за великите хора говорят делата им. Поклон! "Ако съдиш хората, няма да ти остане време да ги обичаш" „Плодът на тишината е молитвата. Плодът на молитвата е вярата. Плодът на вярата е любовта. Плодът на любовта е служенето. Плодът на служенето е мирът!” През 1996 г. общинската управа на Вечния град обявява Майка Тереза за свой почетен гражданин. На 19 Октомври 2003 г. Папа Йоан Павел II я обявява за "блажена". "Божи дар за най-бедните от бедните." са думите, с които Светият отец канонизира Майка Тереза пред близо 400 000 вярващи на пл. "Св. Петър" във Ватикана. Огромни екрани, инсталирани на централния площад, предават директно месата, превеждана едновременно на шест езика. В края на церемонията за всички вярващи е обявен официалният празник на светицата - 5 Септември - денят на нейната смърт.

Виновна, признавам. Затова те да приемеш моите Занапред обещавам да слушам и изпълнявам Поздрав:

"Спомням си за два случая, които станаха на бивака, където бяхме на екскурзия с Учителя. Първият случай беше в делничен ден. Бяхме отишли на бивака на екскурзия, трябва да е било четвъртък, защото в този ден ходехме тези, които бяхме свободни. Пристигнахме на бивака, направихме закуската и понеже беше ден, в който Учителя държеше беседа на Витоша, събрахме се на най-високото място на бивака, около разпръснатите големи камъни, обиколени с трева, до самата пътека, която идваше от София. Всички бяхме насядали там. Учителя започна беседата си. Тогава говори 15 - 20 минути. Не мога да възстановя нищо от това, което е говорил в беседата. Спомням си, че както говореше, Учителя започна да изразява недоволството си от нашето поведение, от работата ни като ученици и каза: „Ако така постъпвате, ще си отида.” Действително стана, взе си шапката и бастуна и тръгна по пътеката, която водеше за града и по която бяхме дошли. По това време за Бивака отивахме през Драгалевци. След като повървя малко Учителя, сестра Балтова скокна и тръгна след него да го настигне. Той пресече долчето, където течеше малка река и започна да се изкачва на другия бряг на реката. Там сестрата го настигна. Той се спря и започнаха разговор. В това време от мястото си скочи и един брат и отиде при Учителя, който говореше в това време със сестра Балтова. Поприказваха и не след дълго време тримата се върнаха при нас. Всички останали стояхме в недоумение, не ни беше ясно защо стана това. Ние не знаехме какво е говорила сестрата, нито какво е говорил брата. Като се върна Учителя при нас, седна на мястото си и продължи да говори. Аз нищо не можах да разбера от това, което стана и защо стана. Като свърши лекцията, изпяхме една песен, както винаги, направихме молитва и се пръснахме по поляната. На втория ден след тази екскурзия срещнах брата, който беше отишъл при Учителя на Витоша, разговарял бе с него и се върнаха заедно със сестра Балтова при нас. Като разговаряхме, той ми каза, че е използвал своите знания от миналото и чрез тях е искал да изпита Учителя, да види как ще реагира той. Наистина този брат беше нечестен, имаше знания, придобити навярна в стари окултни школи, но беше отскоро дошъл в Школата на Учителя и неразумно използвал своите знания. Ученикът никога не може да изпитва Учителя си. И осъзнал това, братът бързо е станал от мястото си и е отишъл при Учителя, за да изправи неразумната си постъпка. И Учителя, който е най-добрият изразител на Божествената любов на земята, му е отвърнал с тая Любов - простил му е и се върнаха заедно при нас. Другата случка стана пак на Бивака. Бяхме на екскурзия с Учителя. Някои неща са отпаднали от съзнанието ми, затова ще кажа само това, което си спомням ясно. Всички бяхме събрани сред поляната – прави и Учителя говореше. И тогава изрази недоволството си от нашето поведение. Пак беше строг и каза, че ще ни остави. Нещо пак беше станало, което аз не можах да разбера. И както Учителя говореше строго, лицето му потъмня. Кожата на лицето му огрубя. Учителя имаше нежна кожа на лицето си, но тогава кожата на лицето му стана тъмна, някак неравна. Никога до тогава, а и след това не съм виждала лицето на Учителя така променено. Когато ни каза, че ще ни остави, тогава беше станала тази промяна. След като ни говори малко, каза: „Ще се изправим всички на молитва. Всеки ще се моли сам. И аз ще попитам Господа какво да направя.” Всички се изправихме на молитва, всеки сам се молеше. Като свърши молитвата си, Учителя каза: „Господ ми каза да остана при вас.” Великият във всичкото си смирение питаше Безграничния - Бога. След молитвата лицето на Учителя беше просветнало, просияло. Беше по-бледо, но кожата като че ли беше станала прозрачна. Всичко, което бях видяла да става, се запечата в съзнанието ми и аз го виждам всякога, когато си спомня за този случай. И друг път бях виждала лицето на Учителя помрачено, но както тогава, не бях го виждала. Вероятно е имало някаква атака срещу Учителя, някакво нападение, но нищо не можах да разбера. Останаха само двата образа на Учителя в съзнанието ми за цял живот." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Нина, Диана, Използвате ли готова формула на благодарност или слушате какво ви казва сърцето?

Неделните беседи за месец Септември: 07.09.2008 г. - 23. Новото основание - Станимир 14.09.2008 г. - 24. Божественият Промисъл - Васил 21.09.2008 г. - 25. Стари и нови мехове - Моника13 28.09.2008 г. - 26. Свобода на Духа - Таня Молим, желаещите да подготвят някоя от беседите да пишат на модераторите на форума.

Аделаида, Благодаря за поздравите. Ще си позволя да повторя единия. На днешния ден е роден Фреди Меркюри. Поздравявам всички с едно уникално изпълнение:

На 5 Септември: През 1881 г. в София се провежда първото заседание на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). Заседанието е председателствано от проф. Марин Дринов. Подновява се издаването на "Периодическо списание" (от 11 май 1882 г.) с редактор Васил Стоянов, който е секретар на дружеството. Българското книжовно дружество (БКД) е научно и литературно дружество. Основано е в края на септември 1869 г. в Браила (Румъния) от представители на българските общини във Влашко, Молдова и Южна Русия. Поставя си широки научни и патриотични цели, с които се стреми не само да подтиква развитието на научната мисъл на българската интелигенция, но и да оказва положително въздействие на националноосвободителната борба на българския народ. Затова инициативата за неговото създаване среща симпатиите на българската революционна емиграция в Румъния и особено на Васил Левски, Любен Каравелов и Христо Ботев. На първото общо събрание е приет устав на Българското книжовно дружество (БКД), който регламентира неговото организационно изграждане. За пръв председател на Българското книжовно дружество (БКД) е избран проф. Марин Дринов. Дружеството издава свой печатен орган - "Периодическо списание на Българското книжовно дружество". По време на Априлското въстание (1876 г.) и Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) временно прекратява своята дейност. Непосредствено след Освобождението в Браила е свикано общо събрание на Българското книжовно дружество (БКД), което взема решение за неговото преместване в София. На Българското книжовно дружество (БКД) се отпуска от княжеското правителство ежегодна субсидия. През 1884 г. е приет нов устав на Българското книжовно дружество (БКД), според който то фактически се превръща в академия. За осъществяване на научния му живот се създават три клона: историко-филологически, природо-медицински и държавно-научен. През 1901 г. – 1911 г. дружеството издава "Летопис на Българското книжовно дружество в София", а от началото на 1902 г. започва да излиза и поредицата "Българска библиотека". През 1903 г. дружеството се натоварва и с издаването на "Сборник за народни умотворения, наука и книжнина", излизал до този момент като орган на Министерството на народното просвещение. От 1906 г. то открива нова поредица "Български старини". Българското книжовно дружество (БКД) развива богата и многостранна дейност, особено в годините непосредствено след Освобождението. На 6 март 1911 г. то се преименува в Българска академия на науките (БАН). През 1908 г. в периода 5 - 9 септември се провежда стачка в Източните железници, организирана от синдикати, основани от българските социалдемократи Илия Янулов и Григор Василев. На 6 септември БДЖ и Дирекцията на железниците подписват споразумение и на 9 септември Източните железници са окупирани от българската армия (на османска територия от османски части) и стачката е прекратена. Правителството отказва да ги върне на компанията, но предлага да ги откупи въпреки протестите на Портата. Съгласно подписаният през 1869 г. договор “Източни железници” е концесионна компания за построяване и експлоатиране на жп линии в европейската част на Османската империя. Компанията продължава своята дейност и след Освобождението на България. През 1909 г. българската държава откупува линиите, които са на нейна територия. През 1915 г. е проведен първия конгрес на градовете в България. На правителството са препоръчани мерки за провеждане на единна общинска политика в страната. През 1943 г. Цар Борис III, е погребан в Рилския манастир. Около 21 август българският монарх неочаквано заболява тежко и след едноседмично боледуване умира на 28 август. Смъртта му е съвсем неочаквана и причините за нея и до днес остават неизяснени. На престола се възкачва малолетният цар Симеон II. Поради непълнолетието на престолонаследника функциите на монарха се поемат от Регентство в състав: проф. Богдан Филов, княз Кирил Преславски и ген. Никола Михов. През 1944 г. правителството на България скъсва съюза с Германия и взема тайно решение да обяви война на Германия на 8 септември същата година. (обявяването на война е отложено за 8 септември 1944 г. по тактически причини, свързани с изтеглянето на българските войски от Македония). Междувременно в същия ден – 5 септември 1944 г., СССР обявява война на България. Кабинетът нарежда да не се оказва съпротива на съветската армия и веднага иска примирие. През 1945 г. доктор Георги Михов Димитров (Гемето) получава разрешение да напусне страната и да замине за Италия и оттам – за САЩ. Георги Михов Димитров (Гемето) е политически деец. Роден е в село Ени чифлик, Одринско (в Турция) на 15 април 1903 г. Член е на БЗНС от 1922 г. Завършва медицина в Загреб през 1929 г. и след завръщането си се отдава на активна политическа дейност. Включен е в Управителния съвет на Български земеделски народен съюз (БЗНС) "Ал. Стамболийски" (1932-1933 г.), а след това и в Постоянното присъствие на БЗНС "Обединен" ("Александър Стамболийски" и "Врабча 1"). След държавния преврат на 19 май 1934 г. е в опозиция на монархическия режим в страната. Възглавява полулегално дясната групировка в БЗНС " Александър Стамболийски". През януари 1941 г. организира внушителна акция против подготвяното присъединяване на България към Тристранния пакт. След неуспеха на акцията минава в нелегалност, а скоро след това и емигрира вън от страната. От 1941 г. до 1944 г. е ръководител на проанглийския емигрантски Български национален комитет със седалище в Кайро и на нелегалния радиопредавател "Свободна и независима България". Завръща се в България след политическата промяна на 9 септември 1944 г. и застава начело на БЗНС. Заради дейността му, насочена против отечественофронтовската власт, през 1945 г. е снет от ръководството на съюза, а скоро след това е изключен от неговите редове. През май същата година напуска страната. Две години по-късно заедно с други емигранти от други страни от Източна Европа създава т. нар. "Земеделски комитет" ("Зелен фронт") със задача да се бори против комунистическите режими в техните страни. Заедно с това възглавява и Българския национален комитет, съставен само от български емигранти, който преследва същите цели. Умира на 28 ноември 1972 г. във Вашингтон. През 1953 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП от лагера в Белене са освободени 584 души. Лагерът е закрит, а останалите 485 "вражески и престъпни елементи" са предадени на съдебна процедура. На 19 септември същата година министърът на вътрешните работи Георги Цанков разпорежда да се закрие Трудововъзпитателното общежитие (ТВО) – Белене и от края на 1953 г. до ноември 1956 г. не се извършват въдворявания в Трудововъзпитателно общежитие. Лагерът в Белене е създаден през юни 1949 г. за противници на режима. Официално е открит със заповед на министъра на вътрешните работи Георги Цанков от 22 декември 1956 г. Там още в края на ноември обаче има 580 души, като част от тях са освободени и в края на годината остават 394. До 1962 г. през Белене минават над 1200 души, от които 150 умират в лагера в резултат на издевателствата на надзирателите и непосилния труд. През 1971 г. в периода 27 август - 5 септември в България се провежда XXIX-то световно първенство по класическа борба, на което българският отбор печели първо място, както и XIII-то световно първенство по свободна борба, на което българите се класират втори. Родени: През 1896 г. - Сергей Румянцев (псевдоним на Димитър Диловски Митов) - български поет. Завършва гимназия в Плевен през 1916 г. Завършва Школата за запасни офицери в София през 1917 г. През 1917 г. става адютант на дружина в щаба на полка в Плевен и командир на рота. Участва в I Световна война, в която е раняван 3 пъти. Учителства в с. Златна Панега (1918-1919 г.) и в с. Блъсничево (1919-1921 г.). Членува в организацията на тесните социалисти от 1919 г. През април 1922 г. заедно с Александър Стамболийски участва в международна конференция в Генуа, където се среща с министъра на външните работи Г. В. Чичерин. Придружава Стамболийски в обиколката му във Франция, Италия, Швейцария и Англия. След завръщането си е един от основателите и редактор на хумористичния в-к "Див дядо". Негови съчинения са : "Селски бодили" (1924 г.), "Стихотворения. Под редакцията Н. Пенчев. Рупци, Луковитско" (1945 г.), "Избрани стихотворения. Под редакцията на Д. Гундов" (1955 г.), "Избрани стихотворения. Под редакцията на В. Андреев" (1959 г.), "Избрани стихотворения. Редакция и бележки от П. Патев и П. Диловски. С предг. от Ив. Бурин" (1964 г.), "Избрани стихотворения. Послеслов Д. Гундов" (1976, 1978, 1986 г.) Починали: През 1990 г. - Иван Михайлов (Иван Михайлов Гаврилов) (Ванче Михайлов, Скромнио) – български македонски революционер, един от лидерите на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). Ванче Михайлов е роден на 26 август 1896 г. в с. Ново село, Щипско. Учи в София и в Солун; през 1915 г. завършва гимназия в Скопие. Като ученик попада под влиянието на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и става неин член. Ванче Михайлов служи в българската армия по време на Първата световна война и проявява забележително усърдие. След Солунското примирие от 1918 г. напуска армията и се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“. Поканен е от Тодор Александров за негов личен секретар в задграничното представителство на ВМОРО в София. Междувременно Иван Михайлов е един от основателите и председател и на студентското дружество „Вардар“. Иван Михайлов е избран в ЦК на ВМРО и се заема с наказването на убийците на Тодор Александров. В следващите години се налага като фактически лидер във ВМРО. Името му се свързва с издадената от ВМРО смъртна присъда на сръбския крал Александър, изпълнена в Марсилия през 1934 г. от Владо Черноземски. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г.Ванчѐ Михайлов напуска България като прекарва няколко години в Турция, Полша, Хърватия, Унгария, Германия, Испания, докато най-сетне се установява в Италия. Ванче Михайлов умира на преклонна възраст в Италия. Той и в изгнание не спира да защитава своето дело и издава хиляди брошури и статии, както и няколко книги. Автор е на четири тома „Спомени“, „Македония — Швейцария на Балканите“, „Сталин и македонският въпрос“ и други книги.