Ася_И

Аделаида, Благодаря Да добавя още нещичко за употребата на лайката: Вътрешно се приемат 3 чаши чай дневно. Може да се използва за отвара за гаргара и инхалации, лапи при рани. Приготвяне: 2 чаени лъжици цветчета се заливат с 1/4 л. вряща вода, кисне 10 мин (за чай). Една малка препълнена шепа се запарва с 1 л. гореща вода (за гаргара). И нещо важно: Билката не се вари, а се пие под форма на запарка или студен извлек. Изпива се наведнъж, защото хамазуленът (даващ противовъзпалителното действие) се разлага бързо във вода. Една изпитана рецепта при хрема: една лъжичка за кафе цвят лайка, щипка сол, малко мед се запарват за 10 мин в 50 мл вода. Капе се 3-4 пъти дневно по 2-3 капки във всяка ноздра. За малките деца - по 1-2 капки.

Ако се загледа човек в движенията на лапичките им, може по същия начин, когато е събрал негативна енергия да измива ръцете си под струя течаща вода. Има такъв съвет от Учителя, заедно с формула. За себе си съм го променила малко - когато се прибера вкъщи първо измивам ръцете, а после лицето и си пожелавам да се махне натрупаната негативна енергия от мен. А Формулата, дадена от Учителя е: "Тъй както ръцете са измити, искам моето сърце да се очисти, моят ум да просветне, волята ми да стане диамантена!" и се духа върху ръцете (със събрани пръсти).

Да допълня нещо към казаното от Ани и Тина - те винаги искат разрешение за да те полекуват. Поне с нашите животни е така. А за болестите ни - дали ги поемат? Чела съм, че може да се жертват за да предотвратят някаква беда, която ще се случи на господарите им, но досега не съм имала животинка, която да загубя. Вярвам в това, че те са изостанали души и така отработват кармата си. Писала съм вече за Бебо - домашния ни терапевт - един грамадански 13-килограмов котарак. В зависимост от състоянията ни лечението от негова страна е различно. Може да ходи след теб и да мячи докато не го гушнеш като малко дете. Може да спи в краката ти или до главата, както е споделила Късметче. Когато децата са нещо в дискомфорт - направо отива и ляга върху тях и започва великото мъркане. Вибрациите се усещат и наистина има ефект. Но винаги сигнализира, че нещо не е наред и че иска да помогне. И двамата лечители (с прана и рейки), които са ми помагали постъпват по този начин - те не ме лекуват или дори не "поглеждат" как съм, ако не им дам разрешение. А в животните това си е заложено и те го спазват. При мен беше много интересно. Бебо беше на около 5 месеца. Беше посред нощ, явно съм вдигнала кръвно. Дойде, много внимателно ме събуди и след това легна на мястото, където е сънната артерия. Бях чела и чувала, но не ми се беше случвало до този момент. Имахме коте само от 3 дена . Реших да пробвам и се обърнах настрани - а то мъничето драпаше по гърба ми за да се качи и да застане там, където си усещаше че трябва да бъде. Постоя десетина минутки и се махна настрани. Винаги се преместват след като свърши сеанса . И започват да се мият - т.е изчистват негативната енергия която е в повече. Направило ми е впечатление, че и двете ми котки, когато имат възможност да легнат при мен, са на разстояние поне 50 см от тялото ми, само ако усетят че нещо не е наред се приближават и помагат. В "Книга за здравето" Учителя говори за "мравучкането", което понякога се получава като лежим. Всеки може да е имал такива състояния - лежиш и не можеш да си намериш място, ставаш лягаш. Обяснението е, че има дисбаланс между енергиите в горната част от тялото (където са органите) и краката. Прави ми впечатление, в такива случаи, че когато съм навън на двора и седна на стол - кучовците ни идват и си слагат главите в скута ми. И те помагат, но по-друг начин, малко по-различен от котките - те дават положителна енергия. Веднъж бях на разходка в планината с трите кучета и получих нещо като криза. Животните, които до този момент бягаха насам-натам, се събраха до мен и така в групичка се прибрахме вкъщи. Сами усетиха, че не съм наред. Но аз много си ги обичах - майката я бях прибрала от улицата и тя беше изключително животно. Майката Природа не напразно е създала животните - не само за разнообразие, а и като приятели

"Красотата - това е Бог, или Бог е красотата. Ние казваме, че Бог е мъдрост, любов, истина, но едновременно Бог е и красота. Само така можем да разберем значението на красотата при възпитанието на човечеството - когато разберем, че Бог е красота." "Ние виждаме красотата и в произведенията на изкуството, музиката, живописта, поезията, скулптурата, архитектурата и други някои добавъчни изкуства. Човешката душа е красива, защото в нея са вложени Божествени сили. Когато ние почувствуваме присъствието на Бога в един човек, тогава ние започваме да чувствуваме красотата на неговата душа." "Копнежът към красотата е копнеж към Бога. Който търси красотата, било в изкуството, било в природата, той търси Бога." "Всеки човек, който живее в света на красотата, който цени красотата, обича я и иска да се потопи в нейния възвишен свят, той непременно ще дойде до любовта, непременно любовта ще се пробуди в неговата душа." Из За красотата, беседа от книгата Доброто разположение (Лекции по теми из Словото на Учителя с автор Боян Боев)

27 Октомври е Международен ден на училищните библиотеки. Отбелязва се през последния понеделник на м. октомври по инициатива на Международната асоциация на училищните библиотеки. България: През 1912 г. по време на Балканската война Седма Рилска дивизия достига до Солун. Родопският отряд (имащ за цел да прикрие долината на река Марица и да свърже войските на Македонския и Тракийския театри), командван от Стилиян Ковачев, разбива войските на Явер паша. През 1915 г. руският черноморски флот в състав 4 линейни кораба, 2 кръстосвача, 14 разрушителя и 6 други кораба бомбардира Варна. Бомбардировката продължава 28 минути, през което време са разрушени 54 сгради и убити и ранени 37 души. Родени: През 1875 г. Петър Мидилев - български офицер и политик. Роден в Сливен. Завършва Военното училище в София през 1897 г., а през 1910 г. завършва Генералщабната академия в Петербург. По време на Балканската война през 1912–1913 г. Мидилев служи в щаба на Трета пехотна дивизия. През Първата световна война (1915–1918) г. първоначално е началник-щаб на Втора пехотна дивизия, а през 1917 г. е повишен в полковник, след което командва 58-и пехотен полк и ръководи оперативното отделение в щаба на Първа армия. След войните е началник e на Военното училище (29 октомври 1918 г. - 7 ноември 1919 г.), главен интендант на армията (1919–1920 г.) и началник-щаб на армията (септември-декември 1920 г.), след което минава в запаса. Петър Мидилев е активен участник в Съюза на запасните офицери и е негов подпредседател от 1924 г. до 1934 г. Председател е на Масонската ложа. През 1930 г. е повишен в генерал-майор от запаса. Участва в подготовката на държавния преврат на 19 май 1934 г. и след успеха му става министър на вътрешните работи в правителството на Кимон Георгиев (1934-1935 г.). Генерал-майор Петър Мидилев умира на 22 март 1939 г. в София. През 1878 г. - Стамен Григоров - български биолог. Ученият познал младостта Д-р Стамен Григоров Изворски е роден в село Студен извор, Трънско през 1878 година. Завършва гимназия в София. Следва естествени науки в Монпелие, а после медицина в Женева. Тогава там преподава бактериология известният професор Масол. Той оценява ерудицията на младия българин и го насочва в научните му занимания, осигурява му достъп до модерни лаборатории, в които да изследва киселото мляко, изпращано от съпругата му Даринка от България. През 1905 г. д-р Стамен Григоров за пръв път описва млечнокиселия микроорганизъм, който предизвиква ферментацията, необходима за получаване на българско кисело мляко. Той го нарича „Бацил А“. По-късно микроорганизмът е наречен „Лактобацилус булгарикус“, в чест на родината на неговия първооткривател. Днес официалното име на този микроорганизъм е „Lactobacillus delbureckii subsp. bulgaricus Grigoroff 1905“. Публикацията в престижното швейцарско медицинско списание „Revue Medicale de la Suisse Romande“ заслужено предизвиква интереса на целия световен научен елит. Д-р Стамен Григоров докладва своите резултати в Пастьоровия институт по микробиология, в Париж. Ръководството на института възлага на бъдещия лауреат на Нобелова награда за медицина и физиология Иля Мечников да потвърди докладваните данни. Иля Мечников потвърждава резултатите на д-р Григоров и въз основа на тях изгражда своята теория за стареенето. На д-р Стамен Григоров са предложени редица престижни постове - професор в Женевския университет, директор на Пастьоровия институт в Сао Паоло и други. Той отказва и в края на 1905 г. се връща в своето отечество. Започва работа, като околийски лекар и управител на болницата в Трън - днес тя носи неговото име. След завръщането си, започва изследвания за създаване на противотуберкулозна ваксина. През 1906 г. Григоров прави едно наистина велико откритие - създава ваксината. Подобен успех неминуемо му гарантира важно място в човешката история, но уви съдбата е отредила друго. Негова статия по темата излиза на 29 декември 1906 г. в парижкото списание „La presse medicale“. Малко по-рано обаче двама французи – Албер Калмет и Камий Герен, също изобретяват ваксина. Тя е известната БЦЖ, която се прилага и до днес. Французите „заселват“ туберкулозни бацили в животни, отслабват ги и после ги прилагат като ваксина. Доктор Григоров прави нещо наистина велико - "убита ваксина", която е по-безопасна. Той експериментира с морски свинчета и зайци и доказва, че ваксината му действа безотказно в девет от десет случая - при това и за лечение, докато БЦЖ е само за профилактика. „Работата е там, че микробите на туберкулозата имат дебела обвивка от мазнини и восъци, която трудно се пробива, затова и имунизирането е трудно“, обяснява Стамен Григоров в „Ла прес медикал“. А той открива микроорганизъм, който убива тази обвивка. „За да започна да прилагам ваксината на хора, моите опити трябва да бъдат потвърдени от водещите в науката и ако моето откритие се потвърди, ще направя клинично приложение на моята ваксина“, заявява Григоров. Резултатите са потвърдени, но уви страната ни не подпомага по никакъв начин учения и на него се пада задачата сам да популяризира откритието си. Просто папката с откритието остава да залежава в нечие бюро на Дирекция "Народно здраве". За съжаление и до днес то остава на заден план и въпреки предимствата си, ваксината на Григоров и до днес остава в сянката на БЦЖ. През Балканската война заминава на фронта, където е военен лекар. В края на войната е демобилизиран си се завръща към предишната си работа в Трън. По време на Междусъюзническата война в битката на Калиманско поле е ранен неговият брат - Христо Григоров. Въпреки усилията на Стамен, брат му почива на 32 години от раните си. През Първата световна война, д-р Григоров отново е военен лекар на фронта. В Петричко се бори с избухналата холерна епидемия. Награден е с орден „За храброст“ и златен медал „Червен кръст“. В периода 1922 - 1924 г. изпробва противотуберкулозната си ваксина в клиниката на проф. Парашкев Стоянов в Александровска болница в София. Работи във Велико Търново, Горна Оряховица, Провадия и Варна. След 1935 г. продължава туберколозните си изследвания в Италия. Завръща се в България през 1944 година, а работата му в Италия е продължена от сина му д-р Александър Григоров. По време на бомбардировките е евакуиран в семейството си в гр. Новоселци (днешният Елин Пелин). Остава там до рождения си ден на 27 октомври 1945 г., когато внезапно умира. На 30 октомври всички големи европейски радиостанции разнасят новината за смъртта на известния учен, който като, че ли и до днес остава по-известен в чужбина отколкото в Отечеството си.

Мисъл на деня - 27 Октомври 2008 г. „Хората не са създали света и няма защо те да го оправят. Божият свят е създаден за ония души, които от хиляди години насам са търсили и търсят Бога и живеят за Него. Божият свят е създаден за ония души, които светят... Сега, като говоря за света, аз имам предвид всички пробудени, съзнателни души. Под думата „съзнателни души” не разбирам само хора, но и животни, и растения. Има растения, които вървят по пътя на праведните; има растения, които вървят по пътя на грешните. Същото може да се каже и за животните.” Из Спасителни положения, ООК, 16 март 1927 г.

Липа - цвят (дребнолистна липа) - Flores Tiliae cordatae Mill. (Tiliaceae) Описание: Високо до 25 м дърво, с листа, отгоре голи и тъмнозелени, отдолу синкавозелени; цветовете в съцветието са жълтозелени, силно ароматни. Цъфтят юни - юли. Сребролистната липа е най-широко разпространена в стра­ната ни, докато останалите два вида са разпространени по-рядко в горите, по каменистите склонове на предпланинските и планинските области. Различни видове липи се отглеждат като декоративни дървета. Химичен състав: Цветовете съдържат около 0,06% етерично масло с главна съставка алкохола фарнезол; флавоноидния гликозид тилирозид (производно на кемпферола и р-кумарова киселина) и флавоноиди, производни на кверцетина. В прицветниците се съдържат слузно вещество, танини, производни на β-амирина, аскорбинова киселина и др. Помощно средство при: Температурни състояния, треска, заболявания на пикочните органи, ревматични болки и нефрити (диуретично), при атеросклероза. Има и противомикробно действие. Като отхрачващо средство при болести на дихателните пътища: бронхити, катари, ангини, пневмонии. Употреба: Като противоспастично, тонизиращо, потогонно и пикочогонно средство. Вътрешно: По 2-3 чаши чай на ден. С пчелен мед действието на чая се засилва. Външно: като гаргара при възпаление на устата и гърлото - ангини, пресипнал глас. Етеричното масло предизвиква разширяване на повърхностните съдове на кожата и засилва потната секреция. За потогонно действие има значение и приемането на гореща вода с чая. Противовъзпалителното действие се обяснява с наличието на етерично масло и дъбилни вещества. В народната медицина се препоръчва отвара от липов цвят под формата на бани при изгаряния, кожни обриви, възпалени хемороидални възли, ставни болки. Приготвяне: 2 супени лъжици липов цвят се заливат с 400 мл. вряла вода и се киснат 10 мин. Отварата се пие хладка, като чай. Външно: 100 гр. липов цвят се кипва в 2 л. вода, след което се ползва за бани.

"Изцеления Дойде някой болен, казва: Можеш ли да ме излекуваш? Казвам: „Стани!" Аз само веднъж, казах на едного да стане. Много пъти не съм казвал. Само един път. Пишат ми от Търново, че един брат се вцепенил. Лекарите го оставили за оня свят. Не може да стане, краката му се вцепенили и лежи на леглото. Пращам двама братя и казвам да го излекуват. И двамата много вярващи, обаче, като отиват, и двамата заболяват: единия го заболява кръста, другия - корема. Пишат ми: тази работа не е за нас, ела да си гледаш работата. Ставам, отивам. Гледам, братът лежи и ми казва: „Аз съм готов за оня свят. Като е дошло времето, ще си вървя." Смел брат. Рекох: „Какво има?" „Не мога да стана, краката ми се вцепениха." Казвам: „Това е духовно вцепенение." Като му говорих двайсет минути, казвам: „Стани!" Той стана на леглото. Пак му говорих, казвам: „Ти вярваш ли в болестите?" „Не вярвам." „Я стани от леглото!" Стана от леглото. Пак му говорих и му казвам: „Я се поразходи в стаята!" И той се поразходи в стаята. След два-три дни човекът оздравя. Той беше адвокат и отиде да си гледа работата. След това лекарят го пита: „Какъв цяр ти даде?" „Каза ми да стана на леглото." „После?" „Пак ми каза да стана от леглото. После ми каза да ходя из стаята." Лекарят казва: „Не може така, има нещо друго, ти го криеш!" „Не го зная скритото, каквото има!" За мен това е детинска работа. Влизам и виждам, Че дяволът го е вързал. Вързал краката с конци, вързал ръцете, вързал гръбнака му. На три места го вързал дяволът и не може да мърда. Изваждам ножчето и прерязвам конците на дявола на гръбнака и човекът става на леглото. Като му приказвам, без той да знае, развързвам конците, с които са завързани краката и ръцете му, и казвам „Стани!" Как оздравя? - развързах конците. А за това трябва да имаш остро ножче... Учителят През 1918 г. сестра Олга Славчева заболяла тежко от испанска болест. Ето какво се случило с нея: „Един роднина дойде да ме заведе в родния ми град, за да умра там. При пътуването се чувствах много зле, положението ми се влоши, не можех нито да седна, нито да стана, задушавах се. По това време камбаната често биеше на умряло. Забраниха на сестра ми да ми казва кои мои другарки са умрели от болестта. Приготвиха и моите дрехи и всички плачеха около мене. Идваха лекари, но бързо си отиваха, като не можеха с нищо да ми помогнат. Извиках сестра си и ù казах да напише писмо на Учителя, че съм на смъртно легло. Сестра ми веднага го написа и го изпрати. Когато близките ми отидоха в кухнята да вечерят и ме оставиха сама в стаята, изведнъж усетих някаква сила в себе си. Казах си: „Умирам, но за тебе, Господи, още не съм живяла. Искам да живея за тебе!" Смъкнах се на колене до леглото и пламенно се помолих да получа възможност да му служа. Втората ми молитва беше ридание. Бях едва на 24 години. Тогава сестра ми и майка ми влязоха и се уплашиха, като ме видяха простряна пред леглото. Изпитвах безкрайно блаженство. Те искаха да ме облекат в приготвените дрехи, но аз им прошепнах: „Аз няма да умра." В същия ден ми се привидя една детска люлка, гергьовска люлка, която се приближаваше към мене. В нея седеше малко момиченце с усмихнато лице - това бях аз, на 4-5 години, облечена в бяла рокличка. Детето и люлката се сляха с мене и аз седнах на леглото за първи път след 20 дни. Изпих чашка мляко и спах непробудно до сутринта. На другия ден станах от леглото и отидох до прозореца. Първата поща ми донесе писмо от Учителя: „Аз зная, ти си вече здрава, любовта е по-силна от смъртта. Пий горещо краве мляко и яж варени картофи. Природата най-добре лекува, а лекарите са само милосърдни сестри." Скоро се завърнах в София, целунах ръка на Учителя, а той многозначително ми каза: „Добре дошла!" В една от школните лекции Учителят посочи начин за постене, като се яде само по сто грама неварено жито, потопено във вода. Това се прави през февруари и началото на месец март и има за цел пречистването на организма преди настъпването на пролетта. Към житото някои прибавят ябълки и орехи. По този повод Учителят разясняваше какво е значението на тези три храни: „Ябълките влияят за тонизиране на нервната система, орехите влияят добре на мозъка като храна, а житото влияе добре на сърцето." Като малко дете брат Хр. Караиванов имал зъбобол и баща му го завел при Учителя. Братът си спомня: „Учителят ме погледна, позасмя се и ме успокои: „Зъбите сега те болят, но ще ти минат. Ще вземете орехови листа, ще ги измиете, ще ги сварите и с тази вода ще нажабуркаш зъбите си - от това болката ще ти мине." Помислих си: „Тази работа без лекар няма да премине." Но за мое голямо учудване, като се върнахме вкъщи, още преди да сме сварили ореховите листа, зъбите престанаха да ме болят." Друг брат боледувал от сливици. Лекарите казвали, че непременно трябва да се извадят, защото са гнойни. Братът не искал да му вадят сливиците и отишъл за съвет при Учителя. Той му дал наставление в никакъв случай да не се съгласява да ги вадят. Препоръчал му да намери старо 4-5-годишно вино и като го постопли, да прави с него гаргара няколко пъти на ден. Братът намерил такова вино, правел гаргара, сливиците му минали и никога повече не го заболели. Още един брат бил болен от сливици и отишъл при Учителя за съвет- Той определил: „Ще мине." „Ами какво лекарство да взема?" Учителят казал, че трябва някой да му духне в гърлото с цев чисто мляно кафе. Докато се върнал в дома си, сливиците му спаднали и нямало вече нужда от този цяр. Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов" Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

Днес, 24 октомври е Празникът на град Разлог. Освен с богата история, районът се отличава и с изумително красива природа. Баюви дупки - Джинджирица е един от най-старите резервати в България (създаден през 1934 г.). Намира се близо до Разлог, в Пирин. Резерватът е създаден с цел опазването на двата редки дървесни вида бяла и черна мура, както и на разнообразния животински свят на местността. Територията му обхваща площ от близо 3000 хектара земя, като надморската височина на Баюви дупки - Джинджирица варира между 1200 и 2884 м. Близо 60 % от територията на резервата е заета от гори като те са предимно от бяла и черна мура. Средната възраст на горите е над 150 години като на места горите достигат до възраст от над 500 години. Части от гората Малка Джинджирица са на възраст от 500 до 550 години. Белите мури достигат до височина от над 35 метра, а две дървета черна мура на възраст от над 1050 години са обявени за защитени обекти. Характерен представител на животинския свят е дивата коза, която е един от символите на резервата. Източник Легендата за Джинджирица разказва, че някога гъстите й гори били обитавани само от зверове, които хората смятали за зли духове, наречени джинове. Имало разкошни поляни, но овчарите ги било страх да пуснат там овцете си. Най-накрая един от тях се престрашил и пуснал стадото си там, последвали го и другите пастири. За да са сигурни обаче заградили поляната със синджири и така тя била наречена Синджирица. Обаче вълци нападнали стадото и го разпръснали. Уплашеният овчар побягнал с викове - Джин у Синджирица и от тогава местността станала Джинджирица.

Аз съм от по-старото поколение. Може би не съм възпитана като свободомислеща (?) или съм малко не в крак с модата, но някак си не възприемам изневярата. А комбинацията "оправдана изневяра" направо ме разбива. Хем лъжеш някого, хем е оправдано? То всяка лъжа си е оправдана - вид опитност. Но щом има лъжещ, значи има и излъган. Благодаря, но не приемам такова трупане на опит. По-нагоре някои споделят за обогатяването, което дава една такава свобода. Как всяка нова любов не само ги обогатява, но и извисява. Абе гледах днес по улиците - не видях много жени да хвърчат във въздуха. Контактувам с доста млади жени окло 30 или под 30-годишна възраст. За много от тях любовните триъгълници, многоъгълници и каквито щете пространствени фигури са нещо нормално. Особено ако мъжът е платежоспособен - тогава фигурата може да има n на брой страни. Наскоро моя позната много тъжно сподели, че хубавите и добри мъже са или женени или са преминали на другия бряг на любовта. Може би недостигът на качествен материал е причината? Споделям напълно казаното от Диана. Любовта е прекрасно чувство и ако я срещнем в живота няма нищо по-хубаво от това. Но дали, докато чувстваме, не трябва и да намерим миг време за да помислим - какво се причинява на децата, които са потърпевши в цялата ситуация? Предполагам, че тук за някои от четящите следва махване с ръка и нещо от сорта на "айде стига морал, и аз съм човек". Правилно. Но човек трябва да помисли какви последици ще има това, което прави. Ако не желае - след време си получава урока. И тук опираме пак до трупането на опитност. Да, явно някои залагат повече на практиката. Желая им успех.

Не е новина от деня, но днес го прочетох Археологически резерват Абритус Един от най-добре проучените, благоустроени и експонирани антични градове в страната е Абритус край гр. Разград. Векове този град е бил непознат за науката и местното население. Преди повече от 2000 години, на 1 км източно от днешния Разград е съществувало тракийско селище с неизвестно име. Римляните продължили неговия живот през средата на I в., след установяване на властта си в провинция Долна Мизия. Руините на Абритус напомнят за цветущ трако-римски град, просъществувал до края на VI в., когато е разграбен, разрушен, опожарен и обезлюден при грабителските нашествия на авари и други племена. През VII в. върху руините на античния град Абритус възниква ранносредновековна българска крепост, разрушена при походите на киевския княз Светослав (968-981 г.). В източния край на това средновековно селище е изграден представителен християнски култов комплекс – епископия, разрушен в края на Х и началото на ХІ век. Средновековното поселение върху развалините на Абритус е унищожено напълно през 30-40-те години на ХІ век при печенежките нашествия. След това, върху терена на Абритус няма обитатели. През XIII-XIV век западно от Абритус се намирало средновековно българско селище, известно под името Хръсград, Хезарград, Херазград, Хразград, както са го наричали турците, за което се знае твърде малко. Селището е превзето при турските нашествия на османлиите към 1388-1389 г. Днешният Разград е негов продължител. Разкопките започват през 1887 г., организирани от акад. Анание Явашов в западната част на Хисарлъшката могила. Той разкрил трикорабна базилика от V-VI в. С намерените материали е уредена сбирка в старата сграда на Разградската гимназия, което поставя началото на музейното дело в региона. Следващите разкопки Явашов провел през 1893 г., върху източната, най-висока част, където разкрил старохристиянска куполовидна църква от V-VI в. Резултатите от тези разкопки са публикувани през 1894 г. в "Български алманах" и през 190 4г. в "Юбилеен сборник по случай 35-годишнината на разградското читалище Развитие. През следващите години Карел Шкорпил публикува подробно описание и план на Хисарлъка. Систематични археологически разкопки и проучвания започват от 1953 г., под научното ръководство на проф. Теофил Иванов и сътрудничеството на разградския Исторически музей, продължили до 1972 г. През първите години в източната част на античната крепост е разкрита голяма робовладелска частна сграда с вътрешен двор и 22 мраморни йонийски колони и 15 колони на южната страна, покрит тротоар и малък храм до западната страна на сградата, датирани в V-VI в. До 1972 г. провежданите разкопки обхващат цялата крепостна стена. Така фортификационната система на Абритус получава своята завършеност с разкритите крепостни стени с 29 кули от 35 и 3 порти от четирите. Останалите шест кули и западната порта попадат под сградите на построения Завод за антибиотици и тяхното разкриване и експониране за сега е невъзможно. Застроената площ, включена в крепостната стена и фортификационните съоръжения, обхваща 150 дка. На изток, извън крепостта, на около още 150 дка било разположено неукрепено селище, в което живеели занаятчии, дребни собственици и други заселници, придружавали римската аркия. Така общата застроена площ на Абритус достига над 300 декара. Една от сензациите на археологията е откриването на най-голямото в страната златно късноантично монетно съкровище от 835 броя (4 кг) сечени от 10 императора и императрици от V в., управлявали Източната римска империя и 1 на Западната римска империя. Откриването на името и откриването на града е също голямо достижение на българската археологическа наука. В продължение на почти един век учените търсят античния град Абритус, описан от много летописци, особено във връзка с кръвопролитното сражение в околностите му през лятото на 251 г. между готи и римляни, когато загива римският император Траян Деций (249-251 г.) Археологическите проучвания продължават и днес. Абритус е град с международна известност. Неговото проучване е съществен принос в развитието на българската историография и култура. С Решение № 193 от 3 декември 1984 г. на Бюрото на МС на Република България, Абритус е обявен за археологически резерват. Към него е построена сграда на специализирания музей Абритус, с уредена археологическа експозиция с част от намерените при разкопките предмети, които изясняват картината за материалната и духовната култура през класическата древност. През декември 2002 г., в района на музея, е експониран открит Лапидарий, включващ около 60 броя епиграфски паметници, надгробни плочи и архитектурни детайли. Тук

Лори е едно много хубаво дете. Благодаря на Илияна за разходката, която си направихме трите заедно . Качихме се малко над Драгалевци, поседяхме на една полянка близо до манастира. Не мога да опиша колко щастлива беше Лори от това, че е навън сред природата и наоколо има хора. Заслужава си да виждаме децата ни щастливи и усмихнати. Дори и за 2-3 часа. От нас зависи дали часовете ще станат повече и дали Лори ще може да стои права, както преди.

"Ако жената е планински връх, мъжът трябва да бъде долина. Ако мъжът е планински връх, жената трябва да бъде долина. Ако жената представлява океан, мъжът трябва да представя суша. Ако мъжът представя океан, жената трябва да представя суша. Трябва да има възможности на нещата. Ако жената е суша като мъжа, нищо няма да излезе. Та казвам: Някои искат да определят жената по какво се отличава. Жената се отличава по устройството на своето тяло. Жената се отличава по устройството на своя мозък. Жената се отличава по устройството на своите способности и чувства, кардинално се отличава от мъжа, и мъжът, и той кардинално се отличава от жената. Това не е противоречие. Това е хармония. Мъжът на друга гама е създаден. Те са две велики гами в света. Жената представлява миньорната гама, а мъжът представлява мажорната гама. Децата представят смесените, хроматическите – ту миньорни, ту мажорни. Миньорните гами имат дължина, мажорните гами имат височина в себе си. Между дълбочината и височината, туй е, което дава хармония. Миньорните гами дават мекота, а мажорните – сила и мощ." Явих ви го!

Новина от днес: http://paper.standartnews.com/bg/article.p...;article=252488 "Разкошен палат на древен тракийски вожд откриха археолози край Синеморец. Той е живял в края на III и началото на II в. пр.н.е., владеел е вътрешността на Странджа и най-вероятно е контролирал износa на мед, смятат историците. ... "Това безспорно е изключително ценен обект и ще бъде от най-интересните по цялото Черноморие", категорична е Даниела Агре. Колегата й Деян Дичев твърди, че името Кортодзунтос има малоазийски корен и го свързва с времето след смъртта на Александър Македонски, когато се разпределят териториите по тези места."

20 октомври – Световен ден за борба с остеопорозата Тази година кампанията за борба с остеопорозата преминава под мотото на Международната фондация по остеопороза “Останете високи, говорете открито за здравето на вашите кости”. Известно е, че една от всеки три жени в света на възраст над 50 години ще получи фрактура в следствие на остеопороза до края на живота си (повече отколкото рака на гърдата), както и един от всеки петима мъже (повече отколкото при рака на простата). Между 12 и 15% от хората с бедрена фрактура умират в рамките на година. Жените с вертебрална фрактура са в значителен риск от допълнителна фрактура в рамките на следващата година. Независимо от тези тревожни данни изследванията показват, че 80% от жените с висок риск от остеопороза и с поне една фрактура, не са били диагностицирани или лекувани за заболяването. На 20 Октомври: През 1915 г. в Божурище е открито първото училище за пилоти в България. През 1951 г. е издадена Заповед № 53 на Главната квартира на военното командване на американските въоръжени сили в Европа, с която се сформира Българска национална доброволческа рота № 4093. Кодовото название на подразделението е Cteator Hesse. Това е първото българско национално военно подразделение в състава на НАТО. Ротата е част от американските въоръжени сили в Западна Германия от 20 октомври 1951 г. до 30 юни 1964 г. В нея служат български политически емигранти, несъгласни с управлението на Българската комунистическа партия след 9 Септември 1944 г. През 1951 г. американските власти се обръщат към д-р Г. М. Димитров, тогава председател на Българския национален комитет, с молба да им съдейства за организиране на доброволческо военно формирование от български политически емигранти, в Западна Европа. Г. М. Димитров откликва с голям ентусиазъм. Той заявява на сънародниците си "ние ще бъдем съюзници, а не наемници". За 3 седмици д-р Г. М. Димитров успява да убеди над 200 доброволци да кандидатстват за служба в американската армия. Емигрантите вярват, че това е личният им принос за освобождаване на България от комунистите. Основните изисквания към доброволците са политическа и военна благонадеждност. Кандидатите попълват специални формуляри, разработени в Главната квартира на Северното командване на 7-ма Американска армия, в Западна Германия. Успешно преминалите теста са събрани в гарнизона Цайлсхайм - Франкфурт на Майн, през Октомври, 1951 г. През 1955 г. в София е учреден Съюз на българските журналисти. Родени: През 1838 г. - Марин Дринов - български историк. Проф. Марин Стоянов Дринов (на руски и Марин Степанович Дринов) е български възрожденски историк и филолог, работил през по-голямата част от живота си в Русия. Той е един от основоположниците на българската историография, член-съосновател и първи председател на Българското книжовно дружество, днес Българска академия на науките. Брат на Найден Дринов. Роден в Панагюрище. През 1858 г. Марин Дринов заминава в Русия, за да продължи образованието си. Учи в Духовната семинария в Киев, а впоследствие - в Московския университет, където се дипломира през 1865 г. Между 1865 и 1871 г. пътува и работи в Австрия и Италия. През 1869 г. става един от съучредителите и активен член на Българското книжовно дружество. През 1872 получава докторска степен и от 1873 е доцент по славянска филология в Харковския университет. В края на 1876 е признат за редовен професор. През 1878–1879 г. той завежда отдела за народното просвещение и духовните дела в рамките на Временното руско управление на България. В този период участва активно изграждането на държавните устои на нова България. Един от съставителите на Търновската конституция. Негово е предложението София да е новата столица на България. След 1881 г. живее в Харков и продължава своята научна и преподавателска дейност до края на живота си. През 1898 г. е избран за член-кореспондент на Императорската Санкт-Петербургска Академия на науките. Марин Дринов умира в Харков през 1906 г. след продължително боледуване от туберкулоза. На негово име е наречено издателството на БАН. През 1906 г. - Ангел Тодоров - български издател. През 1925 г. - Борис Димовски - български художник-график и карикатурист. Борис Димовски е роден на 20 октомври 1925 г. в с. Яворово, Асеновградско. Завършва гимназиалното си образование в Асеновград и учи една година в Художествената академия, София, в класа на проф. Илия Бешков. Работил е в областите на карикатурата, илюстрацията, монументалното живопис, сценографията, плаката и др. Важна страница в творческата му биография е съвместното им сътрудничество с писателя Радой Ралин, считано като най-смелата, антитоталитарна проява на творческо противопоставяне в българската култура срещу политическата доктрина у нас след 9 септември 1944 г. По-известни акценти от творческата му биография са илюстрациите му към книгите „Моля заповядайте“ (1966 г.) и „Люти чушки“ (1968 г.) на Радой Ралин, „Невчесани мисли“ (1968 г.) от Ст. Йежи Лец, „Габровски шеги“ (1970 г.), театралните сценографии към „Импровизации от Валери Петров и Радой Ралин“ (1961 г., Сатиричен театър), „Божествена комедия“ от Изидор Щок (1967 г., Русенски драматичен театър) и др. Починал на 26 март 2007 г. в София. Още със създаването на списание „Космос“ е посочен в програмната статия на изданието като един измежду художниците, на които се възлага роля в неговото развитие. С илюстрациите, които осъществява в списанието, Борис Димовски спомага за развитието на космическата тема в сатиричната рисунка. Примери за това са илюстрациите му към статията на С. Л. Валдгард „Без земно притегляне“ (сп. „Космос“, бр. 2, 1963 г.), „Кариерата на Хари Гордън“ от Генчо Узунов (сп. „Космос“, бр. 6, 1964 г.) и др. Редица от творбите му третират теми, които са свързани с бъдещето на света, роботиката, прекомерната технологизация и автоматизация, урбанистика, екологическите проблеми и др. През 1934 г. - Димитър Езекиев - български журналист. Роден в София. Завършва първия випуск журналистика в СУ "Климент Охридски". Работи в БНТ над 20 години, член на 7–мото Великото народно събрание, автор е на студии и телевизионни сценарии. "Любовната му история с писаното слово започва от откриването на Факултета по журналистика и преминава през вестниците „Патриот”, „Народна младеж” и „Орбита”, а веднага след 1989 и първото аналитично седмично списание „Български дневник”.. Над 20 години работи в БНТ - коментатор и водещ на живите дискусионните предавания "Пресконференция БТ", "Българската телевизия защитава" и "Сто минути на зрителя". По същото време е главен редактор на редакция "Съвременник. Автор на студии и телевизионни сценарии. През 1968 г. печели наградата "София" за публицистика. Носител на орден "Св. св. Кирил и Методий" - всички степени. "Обичаше да дава на приятелите си пламъчето, от което тръгваха експедициите за Еверест и околосветските пътешествия с яхта. После все връщаше спомените си там във времето на първата яхта излята от бетон от група млади авантюристи, яхтата която никога не видяла морето, но винаги пътувала." Починали: През 1892 г. - Иван Богоров - български кножовник. Иван Богоров е виден български енциклопедист от Възраждането. По образование е медик, но се занимава и с промишленост, икономика, стопански въпроси, транспорт, география, журналистика и езикознание. Учи във Великата школа на вселенската патриаршия в Куручешме, Цариград, където са учили Георги Раковски, Алеко Богориди и Сава Доброплодни. На 19 години учи в Решельовската гимназия в Одеса, училище и на Найден Геров, Ботьо Петков и Добри Чинтулов. През 1841 г. издава българския герб („царски беляз“) от книгата на Христофор Жефарович. Известно време пътува през Букурещ, Свищов, Търново, Габрово, Изворник и накрая се установява в Ески Заара. Опитва се да убеди българите из тези градове да учат български, а не гръцки. В Ески Заара остава само една година, заради разделението сред учениците, породено от гръцкия учител. По това време написва първата граматика на българския език, която след преместването си в Букурещ отпечатва под името „Първичка българска граматика“ (1844 г.). Заминава за Лайпциг, където издава първия български вестник „Българский орел“ (1846 г. - две години след първото българско списание „Любословие“ на Константин Фотинов). Връща се в Цариград, където 3 години пише в „Цариградски вестник“. След това заминава за Париж, за да учи медицина. Установява се в Пловдив където е лекар и издател на списание „Журнал за наука, занаяти и търговия“. По-късно в Букурещ издава вестник „Народност“ и подготвя „Академичен български речник“. В Цариград сътрудничи на вестник „Турция“. В Пловдив издава „Книговище за прочитание“ и „Селски лекар“. Написва „Упътване за български език“ и „Чисто-българска наковалня за сладкодумство“. По време на Руско-турската война служи като преводач. Иван Богоров е един от най-убедените български чистоезичници (както би казал самият той, вместо "пуристи"). Той се бори десетки години срещу затлачването на езика с чуждици, и най-вече срещу подмяната на българския език с гръцки, както и срещу вливането на множество руски думи в българския книжовен език. Припомня и запазва редица ценни народни думи. Опитва да въведе много нови думи, с които да замени чуждите. Често чистоезичието ("пуризмът") на Богоров погрешно се свързва предимно с израза „драсни-пални-клечица“ за "кибрит". Истината е, че Богоров изброява няколко народни думи за „кибрит“: паличе, палерка и др., а сам той предлага огниво. (В "Наковалня" изразът "клечица драсни-пални" НЕ е представен от Богров като една дума за "кибрит", а като израз вместо израза "клечица кибрит"). На Богоров дължим изобщо народната основа на новобългарския книжовен език. Той е първият наш книжовник, който поддържа навсякъде писане на думите според народния им изговор вместо по църковнославянски (руски) начин: български, тъкмо, мъка, лък, кръв, бъден, ред вместо болгарский, токмо, мука, лук, кров, будущий, ряд. Д-р Иван Богоров се нарежда сред най-личните градители на новобългарския книжовен език, сътворявайки голям брой нови думи на основата на вече съществуващи в народния език думи и начини на словообразуване.Богоров остава неразбран от съвременниците си, но приносът му към българския език все пак бива оценен по-късно от други бележити книжовни дейци. И Иван Вазов през 1919 г. признава: „Да, тогава Богоров трябваше, сега сто Богоровци трябват - те да ни разсмиват, но и ще ни стряскат, ще ни поправят, защото всички сега - турям и себе си в това число - грешим против чистотата на езика.“ Много от въведените от Богоров думи (предимство, приемлив и др.) поради незнаене и подценяване често се преписват на по-късни български книжовници (най-вече на Ал. Теодоров-Балан. Мисли на Богоров за българския език и руското вливане: „Русите са крият под булото на Славяни да разпростират Руският език, между сичките славянски народи уж с име панславизъм, а по-добре с име панрусизъм... А най-злото е, че тии ако и да не налитат толкова на нас, ний сами, без да са усетим, слугуваме на панруската им мисъл, и са затичаме да правим писмовният наш език Руско-Български, та им ставаме слепи подлизурки без да щем.“ "Най-лесно можем да отредим един общ език говорни и писмовни, като избегнем до край Руският, защото тук разликата стои в думите; с рѐчи булка, спор, сад, един Русец разумява: хляб, препирня, градина, когато един Българин разбира невяста, умножаване [изобилие], ново лозе..." (Из "Книговище за прочитане", книжка четвърта, Виена, 1874) Някои думи, въведени от Богоров: Предимство, предимствен, обноски, приемлив, приемливост, книжнина (литература), познавач, чакалня, дъждобран, сегашно време, минало (заминало, преминало) време, вестник, вестникар, часовник (сахат), `етец (читател), пратеник, деен, дейност, деец, бездеен. Творчество: Първият френско-български (1869) и българско-френски речник (1871); „Академичен български речник“; „Упътване за българский език“; „Чисто-българска наковалня за сладкодумство“ (1879); „Първичка българска граматика“ - първата ни граматика, написана на народен новобългарски език (преиздадена три пъти като "Първичка българска словница"); „Няколко дена разходка по българските места“ - първият български пътепис; „Българский орел“ - първият български вестник; „Цариградски вестник“; „Журнал за наука, занаяти и търговия“ (Пловдив); вестник „Народност“ (Букурещ), "Животът ми описан от мене" (1879), "Бранилник за българския език и за народна облага" (1880). През 1960 г. - Иван Данчов - български лексикограф и енциклопедист. Син е на художника Георги Данчов, по прякор Зографина, и брат на Никола Данчов. Завършва френска филология в Нанси, Франция. Работи в Дирекция на печата към Министерството на външните работи, а след 1944 г. става секретар на министерството. Съветник на българските делегации в Букурещ и Атина. През 1936 г. заедно с брат си съставя и издава „Българска енциклопедия“. Две години по-късно под псевдоним Ив. Д. Славянов издава „Правописен речник на българския книжовен език“. Ново издание на този речник излиза през 1954 г., допълнен в съавторство с Никола Данчов и подписан под псевдонима Братя Славянови. Иван Данчов е автор и на „Френско-български речник“ (1939), речника „Чужди думи в българския език“ (1944), и има принос към съставянето на „Кратка Българска Енциклопедия в 5 тома“ (1963-1969). През 1966 г. - Димитър Талев - български писател. Димитър Талев Петров-Палисламов e роден на 1 септември 1898 в Прилеп. Изтъкнат български писател, автор на тетралогията "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам". Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование; учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора; завършва гимназия в Битоля през 1920 г. Следва по 1 семестър медицина и философия в Загреб и Виена през 1920-1921 г. Завършва славянска филология в Софийски университет през 1925 г, където слуша лекции при професорите Иван Шишманов, Йордан Иванов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Любомир Милетич и Стефан Младенов. Коректор е от 1927 г, член на ред. колегия през 1929. Става главен редактор през 1930-1931 г. и директор през 1933-1934 г. на в. "Македония", който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение (на Иван Михайлов). Сътрудник е през 1935г. и редактор в културния отдел 1938-1944 на в. "Зора". Изключен от Съюз на българските писатели (СБП) през 1944г. През октомври 1944г. е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за "прояви на великобългарски шовинизъм" е задържан в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.). Изпратен е в "трудово-изправително селище" в Бобовдол (до края на август 1945). Отново е арестуван през октомври 1947, тежко болен е въдворен на работа в мина Перник, рудник "Куциан" (до февруари 1948); оцелява с усилията на сълагерници. Семейството му е изселено през годините 1948-1952 от София в Луковит, където в условията на обществена изолация Талев доработва романа "Железният светилник", създава "Преспанските камбани" и "Илинден". Посвещава се на свободна писателска практика. Става Народен представител в V-то (31-то) Народно събрание. За пръв път печата като ученик в Скопската гимназия през 1917г. разказа "В очакване" (в. "Родина"), написан по подражание на Иван Вазов, под чието влияние впоследствие укрепва дарованието му. През първата половина на 20-те години Талев публикува социални разкази и импресии; плод на временни леви умонастроения, във вестниците "Работнически вестник", "Работническо единство", "Лъч" и в сп."Нов път". През 20-30-те години се ориентира към македонския периодичен печат (излизащ в България), обнародва разкази, пътеписни очерци, легенди, импресии във вестниците "Македонска трибуна", "Свобода или смърт", "Вардар", в сп. "Родина" и др. Като редактор и директор на в. "Македония" публикува всекидневно уводни (програмни) статии, полемични материали, коментари, очерци, спомени, разкази, "поетическа география на Македония", отразяващи героичното минало и трагичното настояще на македонските освободителни борби. Публицистиката му разкрива фактическа осведоменост и идейно-политически противоречия, полемичен темперамент, лични пристрастия и самозаблуди; но неизменно е пронизана от дух на страстно българолюбие и синовна обвързаност със съдбата на родния край. Във в. "Зора" (30-те и нач. на 40-те години) печата разкази, пътеписи, спомени, театрални отзиви, портрети на писатели, статии по културни и обществено-политически въпроси. От 1957 публикува в централния периодичен и литературен печат по проблеми на художественото творчество, историческа белетристика, творческия процес, за личности и явления от националната литературна история. Първата книга на Димитър Талев "Сълзите на мама" - приказки за деца, носи белезите на неизживян социален сантиментализъм. Бюст-паметник на Димитър Талев в Борисовата градина в София Първото му голямо начинание - трилогията "Усилни години" ("В дрезгавината на утрото", "Подем", "Илинден") е смел опит на младия автор да създаде епическо романово повествуване за прелюдията, кулминацията и поражението на Илинденско-Преображенското въстание (1903), озарило с пожарите си детството му, породило в младостта убеждението, че "требва да напише нещо големо за Македония". Свидетелство за творческо дръзновение (Талев няма предходници и значителни съперници в илинденската романова проблематика), трилогията е документ за ранната целенасоченост, за обречеността на писателя на една съдбовна тема - революционно¬освободителните борби из Македония, за полувековното изстрадване на една идея - свободата на родината. В стремежа към всеобхватност и изчерпателност авторът изгражда повествуване, изпъстрено с епизоди на илюстративна доказателственост, самоцелно битоописателство и сензационни фабулни ефекти. Въстанието е представено като дело на учители-просветители; не се прониква в неговите исторически закономерности, в същината на социалнопсихологическите, националните и локалните му характеристики. Но в "Усилни години" се съдържат моменти, подсказващи появата на бъдещия писател сърцевед, народопсихолог и историописец: съзрява концепцията му за човешкия образ като средоточие на историческия живот на нацията, индивидуализацията на героите (убедителна или тенденциозно преднамерена) става основен изобразителен принцип на художника, а отделни сцени са симптоматични за значителни пластико-изобразителни възможности. Романистът се движи с по-голяма сигурност в света на второстепенните герои, носители на нравствените добродетели на българина, на историческия му скептицизъм и съзнателна жертвеност. Набелязват се доминантите в типологията на Талевата историко-психологическа романистика: намалена до минимум историческа дистанция, историзъм, подвластен на стихията на носталгичните пориви, на изгарящата съпричастност и възрожденското патосното преклонение пред героичното в неговите национални и индивидуално-човешки измерения. От обект на художествени изследване и реставрация историческите събития се превръщат в субективно изстрадани, премислени събития в собствената емоционална памет и човешко самосъзнание. Съзрява Талевият продуктивен автобиографизъм от възрожденски тип, при който биографията на художника съвпада с националната одисея на родния край, а трагизмът на историческите превратности се изживява като съкровена, неизразима лична болка. Прибързан опит за многопроблемно епическо сюжетостроене. "Усилни голини", е подготвителен етап, "генерална репетиция" за бъдещия четиритомен илинденски романов летопис. През 30-те години нараства пиететът на писателя към моралните устои на българина, към поезията в делничните взаимоотношения и етичния смисъл на човешкото битие. Създава разкази с битово-психологическа патриархална тематика, включени в книгите "Златният ключ", "Старата къща" и "Завръщане". Интертекстуално обвързани с късното му творчество, те съдържат постижения в областта на психологическия реализъм и приобщават писателя към националната повествователна традиция - Тодор Влайков, Йордан Йовков, Константин Петканов, Стоян Загорчинов. Книгата. "Великият цар" е свързана с дълголетия интерес на Талев към драматизма на Самуиловата епоха, към властната привлекателност и трагичната обреченост на личността на средновековния български цар. Писателят оценява по-късно тези книги като необходими "стъпала към големото" — същинското му художествено-историографско дело. Извороведски характер имат биографичния очерк "Гоце Делчев" и историческо-географското, политическо описание "Град Прилеп. Борби за род и свобода", съдържащи част от проучената информативно-документална, фактологична основа на илинденската тетралогия. Отклонение от тази идейно-тематична линия е романът "На завой", посветен на съвременната проблематика, оправдаващ напускането на политическата сцена в името на частнособственическата реализация, на любовта към земята и нейните пречистващи истини. Но Талев вече живее, съсредоточен в мащабния си замисъл да напише многотомна романова поредица за Илинденската епопея и трагизма на Балканите по време на войните. В началото на 40-те години създава първия роман - "Железният светилник", отпечатва завършени глави от него под формата на разкази във в. "Зора" (№7398, 7403, 7410, 7418, 7437, 7443, 7447, 7453, 7479, 7498, 7540 от 1944). По-късно - при наложената и съзнателно следвана самоизолация от обществено-политическия и литературен живот, при максимална концентрация и воля за самоотстояване, Талев написва следващите 2 книги от останалата незавършена (по авторски замисъл) романова серия. Тетралогията - "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам" е първият и уникален по обхват и дълбочина в българската литература романов епос за подготовката, зенита и епилога на Илинденско-Преображенското въстание, изобразено като исторически закономерен, неизбежен етап от многостепенния процес на разгръщане на Българското национално възраждане и национално-демократична революция. С епически замах и възрожденска влюбеност Талев пресъздава борбата на българския народ за независима национална черковна организация, за демократизация на учебното дело в антидогматичен, антиклерикален дух, за превръщането на българското училище от светско в общонародно. Възстановява процеса на организиране и утвърждаване на революционните комитети като характерна национална форма и своеобразен принос в развитието на европейските народноосвободителни движения и национални борби. Проследява извисяването на българската революционно-демократична мисъл до водещите тенденции във философско-светогледните системи на времето. Успоредно с това Талев отразява могъщите ренесансови процеси, протичащи в недрата на една локално ограничена освободителна борба. Летописът прераства в история на разкрепостяването и консолидацията на ренесансовата личност, усложнени и обременени от сгъстения исторически трагизъм, от абсурдите в националните, политически, етнопсихологически драми и конфронтация на балканските народи на един географски и исторически кръстопът (края на 19 и нач. 20 век). Усвоил класическия изобразителен идеал за триединство на морално съвършенство, физическа красота и жизнеустойчивост, писателят изгражда човешки образи — въплъщение на ренесансова хармоничност и цялостност. Изобразява Илинденската епопея като време на активно изграждане на българската народностна етична култура, на ускорено формиране на националния характер и ценностна система с устойчив, общочовешки смисъл. През 1986 г. - Кирил Вапорджиев - български виолончелист и музикален педагог. През 1989 г. - Стефан Попов - български писател и философ. През 2005 г. - Александър Христов - български журналист. Роден в село Яново в 1929 година. Христов е един от основателите и пръв главен редактор на вестника с македонистка ориентация „Народна воля“, поет. Работил е в Лондон, като говорител по българската програма на BBC. През 1980 година в Австралия заедно с Ангеле Вретовски, Георги Чочков, Митре Мойсоски и други македонисти, слага началото на вестник „Народна воля“.

Мисъл на деня - 20 Октомври 2008 г. „Съвършеният познава нещата отвън и отвътре, а несъвършеният ги опитва с всичките си сетива.” Из Източник на знанието, УС, 27 октомври 1935 г.

18 октомври – Европейски ден на борба с трафика на хора Преди една година ЕС обяви 18 октомври за Ден срещу трафика на хора. Годишно около 200 000 деца стават обект на трафик. В световен план, по данни на УНИЦЕФ, средно 1.2 млн. деца стават жертва на трафик годишно. 18 октомври – Европейска нощ без инцидент във Видин На 18 октомври 2008 г. сдружение „Отворена Младеж", с подкрепата на община Видин, ще организира за пръв път в България събитие за популяризиране на пътната безопасност, за насочване на общественото внимание към проблемите на пътя и за насърчаване на младите хора да не комбинират алкохола и шофирането. Събитието ще бъде част от ежегодната европейската кампания „Европейска нощ без инцидент" и ще се проведе в клуб „Мастър" на площад Бдинци в града. Инициативата „Европейската нощ без инцидент" се осъществява за първи път в Белгия през 1995 година. В събота, 18 октомври 2008, кампанията ще се проведе в 21 европейски държави: Белгия, България, Люксембург, Холандия, Франция, Дания, Полша, Португалия, Естония, Латвия, Литва, Словакия, Кипър, Гърция, Малта, Финландия, Исландия, Италия, Испания, Чехия и Унгария. Тя ще бъде осъществена от повече от 600 доброволци в над 180 нощни клуба. След 2003 г. „Европейската нощ без инцидент" се подкрепя и от Европейската комисия. Концепцията на кампанията е много проста, почива на доброволната воля и свободния избор. Доброволци на възраст от 18 до 29 години, ще бъдат на входа на клуба и ще насърчават младежите да определят един измежду тях за „избран шофьор". Последният ще бъде помолен да обещае, че ще остане трезвен през цялата нощ, за да гарантира своята сигурност и тази на приятелите си. Ако той/тя се съгласи да участва, доброволците ще му дадат гривна, като знак за даденото обещание. „Избраният шофьор" ще носи гривна и при напускане на клуба, той/тя може доброволно да се подложи на алко/нарко тест, за да докаже, че е спазил/а обещанието. Ако резултатът е положителен, той/тя ще бъде наградена с малки подаръци. Ако не, доброволците ще се опитат да го/я убедят да остави колата си на паркинг или на приятел, които не е пил. 18 октомври – Ден на парашутиста На 18 октомври 1944 г. е първото бойно кръщение на сформираната на 18 март 1943 г. Парашутна дружина на Българската армия. Чества се с решение на министъра на отбраната от 17 март 1994 г. Празникът на парашутните поделения от Сухопътните войски се отбелязва с тържествен ритуал за полагане на венци в Алеята на парашутиста на Централните софийски гробища и поднасяне на цветя пред паметника на героите-парашутисти на площад "Народно събрание". 18 октомври – Празник на художниците Празнува се в деня на Свети апостол Лука, който се счита за пръв християнски иконописец. Свещеното Предание говори, че той нарисувал две икони: на св. Дева Мария с Божествения Младенец на ръце и на светите апостоли Петър и Павел и по този начин е сложил началото на църковната иконопис. България: През 1795 г. е обесена Злата Мъгленска, след като е измъчвана зверски от османците, заради отказа и да приеме мохамеданството; канонизирана е за светица. Българска и гръцка светица и великомъченица Света Злата Мъгленска (на гръцки: Αγία Χρυσή, Агия Хриси) е българска и гръцка светица и великомъченица, живяла през 18 век по време на османското робство в България. Ражда се в бедно семейство в село Слатина (днес кръстено на нея Хриси), Мъгленско. Злата е имала още три сестри. Още от малка се проличала нейната рядка красота, смиреност, благочестивост и чистата, твърда и непоклатима вяра в Господ. Рядката хубост на девойката ѝ донaся големи изпитания и става повод да понесе изпитания на велика мъченица. Според житието на светицата млад турчин я издебнал и отвлякъл. Поискал от нея да се отрече от вярата си и да се ожени за него. Тя не склонила дори пред молбите на близките си да се отрече от християнската вяра. Турците дълго и безмилостно я изтезават, а след това я обесват и насичат тялото ѝ на късове. Пречистена в огъня на страданията, Злата Мъгленска предава душата си на Бога. Родени: През 1833 г. - Васил (Василаки) Попович - български писател. Роден в Браила. Родителите му са изселници от Ямболско. Първоначално посещава румънско училище, след това българското училище в родния си град. Работи като писар в английското консулство в Браила и Галац. После учи в киевската Втора гимназия. По време на Кримската война участва като доброволец във военните действия заедно с брат си Константин (Костаки) Попович (1821 - 1876). През 1857 - студент в Киевския университет. Прекъсва и се връща в Браила. 1858-1861 - студент в Московския университет. Редактира първия брой на сп. "Братски труд". През 1859 г. публикува "Откъс от разказите на моята майка. Разходка до лозето", "Монолог или мисли на владиката Иларион...". Завръща се в Браила, помага в издаването на “Дунавски лебед” в Белград. Учителства в Централното българско училище в Болград. През 1869 г. на учредителното събрание на Българското книжовно дружество е избран за дописен член. Публикува комедията "Наяве и насъне все то или списателски истерики", статията "Нещо за новата картина на г. Н. Павлович "Аспарух", публикува "Детска гусла". През 1880 г. е избран за народен представител във Второто обикновено народно събрание. През 1881 г. е избран за учител по български език на княз Александър Батенберг. Избран е за член на Учебния съвет към Министерството на народното просвещение. През 1883 - публикува "За звуковете. Конспект из етимологията на новобългарския език". Повестта "Беше" е печатана като подлистник на в. "Балкан". Избран за редовен член на Българското книжовно дружество. През 1888 г. публикува драмата "Примерните родители срещу примерните си деца". 1896 г. публикува драмата "Пролетариите или трай коньо за зелена трева". Почива на 7 август 1897 г. в София. През 1869 г. - Сребрен Поппетров - български революционер, общественик и политик, деец на българското национално-освободително движение в Македония. Роден в голямото село Екши Су в семейството на екзархийски свещеник. Завършва Солунската мъжка гимназия през 1891 година и в продължение на три години, до 1894, учителства в село Прекопана (днес Перикопи) и в родното си Екши Су. След това продължава образованието си в Софийския университет, където завършва славянска филология. Работи като учител, училищен инспектор и директор в Струмица, Скопие, Тетово, Солун и Сяр. Член на ВМОРО от 1895 година. През 1897 - 1898 Сребрен Поппетров е член на окръжния комитет на ВМОРО в Скопие, а през 1906 - 1907 е председател на градския комитет в Солун. След Младотурската революция в 1908 година Поппетров участва в създаването и управителното тяло на Учителската организация в Македония и Одринско и редактира печатния ѝ орган вестник "Учителски глас" (1910 - 1912), както и вестник "Истина" (1912), излизащи в Солун. След Междусъюзническата война е учител в Самоков. По време на Първата световна война е училищен инспектор в Скопско и Тетовско и окръжен управител в Битоля 1916 - 1917 г. и Куманово 1917 - 1918 г. След войната Сребрен Поппетров организира македонските емигрантски братства в България, както и учредителния конгрес на Македонската патриотична организация в САЩ и Канада. На 20.XII.1922 г. със съгласието на ВМРО е назначен за окръжен управител в Петрич. Като окръжен управител успешно използва противоречията в управляващите от БЗНС, за да смекчи опитите им за натиск върху ВМРО в Пиринска Македония. През април1923 година , след поредното обтягане на отношенията между ВМРО и правителството на Александър Стамболийски, свързано с подписването на Нишката спогодба, е уволнен и дори е изпратен в Сливенския затвор. Сребрен Поппетров е активен сътрудник на "Илюстрация Илинден". Като представител на Петричка околия е депутат в 21 Обикновено народно събрание (1923 - 1927) и е член на Македонската парламентарна група. В периода 1928-1931 г. е главен инспектор-организатор на църковно-училищното дело на българите в Албания. През 1937 г. - Акад. проф. Людмил Стайков - български кинорежисьор. Изтъкнатият български режисьор и кинодеятел проф. Людмил Стайков е роден през 1937 г. в гр. София. Завършва НАТФИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1960 г., а през 1962 получава магистърска степен по актьорство и режисура за драматичен театър. От 1960 до 1965 г. работи като режисьор в театър “А. Будевска”, гр. Бургас. Поставил е голям брой пиеси в различни български театри. Творчеството на Людмил Стайков е свързано с най-високи отличия. Още първите му постановки в Бургаския драматичен театър получават награди на национални прегледи. Следват успешни спектакли в Младежкия театър в София и поредица документални филми и предавания в БНТ, където работи като отговорен режисьор. През 1965 е назначен като режисьор в БНТ, където остава до 1971 г. Междувременно през 1967 специализира филмова и телевизионна режисура във Франция (1967 г.). От 1971 г. Людмил Стайков става режисьор и художествен ръководител в СИФ “Бояна”. Той е професор по филмова и телевизионна режисура (от 1976 г.) и заместник-ректор – „Екранни изкуства” (1983-86 г. и отново от 2000/. Създател и главен селекционер на Световната кинопанорама „София” (1987-1991 г.) и генерален директор на Българската кинематография (1986–1991 г.). Бил е член или председател на жури на различни международни кино- и телевизионни фестивали по целия свят и е отличен с „Академична палма” на Френската република (1987 г.). В киното Стайков дебютира през 1972 г. с филма „Обич”. Филмът е получил Златна награда на кинофестивала в Москва – може би най-голямото отличие, печелено от български филм. Отделно има награда на журито, наградата за женска роля за Невена Коканова и наградата на ЦК на ДКМС за Виолета Донева на фестивала във Варна през 1972 г., наградата на Сидалк на V фестивал на червенокръстките и здравни филми, Варна, 1973 и наградата на София през 1973 г. За Обич се изказва и самата Gina Lollobrigida. ”В Обич открих достойна художествена защита на голямата любов между хората, хуманен патос, изразен много искрено, топло, спонтанно.” Следващите му творби го утвърждават като един от най-ярките и талантливи творци на българското кино. Трилогията „Хан Аспарух” се превърна във феномен през 80-те години, а българо-американската версия „Величието на хана” е продадена в над 50 страни. „Време разделно” (1988 г.) по романа на Антон Дончев участва в десетки международни кинофестивали и е включен в 11-те най-добри филми на годината в Токио, селекциониран в програмата на кинофестивала в Кан и продаден в 31 страни. От 2004 г. Людмил Стайков е член на Президиума на Висшата атестационна комисия. Председател е на Асоциацията на хабилитираните преподаватели по екранни изкуства “Академика 21”. През 2004 г. е избран за председател на Националния съвет за кино. От 2004 г. е академик, действителен член на БАН. През 1942 г. - Калинка Вълчева - българска народна певица, известна изпълнителка на песни от добруджанската фолклорна област, солистка на „Мистерията на българските гласове“. Началото на кариерата си Калинка Вълчева започва като певица в Ансамбъл за народни песни и танци в град Тервел. През 1960 г. взема участие на първия добруджански събор, на който печели първа награда. Четири години по-късно печели златен медал на втория републикански фестивал на художествената самодейност в град София, с песента “Посъбра Стоян дружина”. Приета е за солистка в Държавния ансамбъл “Филип Кутев”, пее още в Ансамбъла за народни песни към Българско национално радио. В продължение на 23 години е солистка на “Мистерията на българските гласове”. Има записи на повече от 150 добруджански песни за Радио София, и радиата във Варна, Стара Загора и Шумен. Калинка Вълчева е носител на множество международни награди и отличия, сред които златен медал на Световен фестивал за младежта и студентите през 1968 година в София и първа награда на международен фолклорен фестивал в Тунис през 1969 г. Вълчева от 15 години живее в Ковънтри, Англия, омъжена за англичанина Мартин Дженкинс, който е музикален продуцент и изпълнител на мандолина, виола и флейта. Заедно с него и други британски фолклорни ансамбли изнася концерти с добруджанска музика. През май 2001 г. е обявена за почетен гражданин на град Тервел. Починали: През 1918 г. - Радко Димитриев - български генерал. Радко Русков Димитриев е български офицер, който на два пъти преминава на руска служба. В Българската армия достига чин генерал-лейтенант, а в руската - генерал-аншеф. Той е началник на Щаба на Българската армия от 1 януари 1904 до 28 март 1907 г. Rоден на 24 септември 1859 в с. Градец, Сливенско и отгледан от баба си в Котел. Учи в Априловската гимназия в Габрово. Активно участва в подготовката на Априлското въстание, като член и секретар на тайния революционен комитет в Котел. По време на Руско-турската война 1877–1878 е зачислен като преводач в Уляновския полк на 2-ра гвардейска кавалерийска дивизия на Руската армия. През 1879 г. завършва военното училище в София с първия випуск и е произведен в чин подпоручик. На 9 юли 1881 г. е произведен в чин поручик. През 1884 г. завършва Николаевската генералщабна академия в Санкт-Петербург. На 18 октомври 1884 г. е произведен в чин капитан. В навечерието на Съединението е началник на персонала в щаба на милицията и жандармерията на Източна Румелия. На 6 септември 1885 г. е назначен за началник на Щаба на Източния отряд (корпус). През Сръбско-българска война (1885) е назначен за помощник началник-щаб на Западния корпус (от 9 ноември). Командва авангарда на лявата колона, която обхожда Драгоманското дефиле от юг и се включва при овладяването на Пирот. За проявената самопожертвувателност и умението си на командир е награден с орден „За храброст“ IV степен. След войната взема участие във военния преврат през август 1886. След неуспеха на преврата емигрира в Румъния и става член на комитета на офицерите емигранти. Участва в бунта на офицерите русофили в Силистра през 1887 г. След неуспеха емигрира в Русия, където служи в руската армия като ротен и дружинен командир във военното училище в Тбилиси. На 18 май 1893 г. е произведен в чин подполковник от руската армия. Завръща се в България през 1898 г., след уреждане на емигрантския въпрос за офицерите. През следващата година е назначен за помощник началник на щаба на 5-та пехотна дунавска дивизия, а на 18 май 1900 г. е повишен в чин полковник. От 1900 до 1904 г. е началник на оперативното отделение на Генералния щаб, след което до 1907 г. е началник на Генералния щаб. На 18 май 1905 г. е произведен в чин генерал-майор. От 1909 г. е началник на 3-та военноинспекциионна област в Русе. На 2 август 1912 година, по случай 25-годишнината от идването си в България, цар Фердинанд произвежда 6 души генерал-майори в чин генерал-лейтенант. Димитриев е един от тях. Това е първия случай в историята на Третото българско царство, когато званието генерал-лейтенат е дадено на действащи офицери. До този момент то е давано само на офицери от запаса. По време на Балканската война (1912-1913) е командир на 3-та армия (от 17 септември 1912 до 21 юни 1913), разбила турците при Лозенград, Люлебургас и Бунар Хисар на Тракийския военен театър. При атаката на Чаталджанската укрепена линия командва обединените 1-ва и 3-та армии. За участието си във войната е награден с орден „За храброст“ II степен. През Междусъюзническата война (1913) е назначен за помощник-главнокомандващ на българските войски. Същата година е изпратен като пълномощен министър в Санкт-Петербург. През септември 1914 г. е произведен в чин генерал от инфантерията от руската армия. По време на Първата световна война служи в Руската армия, където командва 8-и Армейски и 3-и Сибирски корпуси, на 3-а и 12-а Армия. През май 1917 г. е произведен в чин генерал-аншеф от руската армия. След Февруарската революция от 1917 г. подава оставка. Заедно със семейството си отива в Кавказ, близо до гр. Пятигорск. На 18 октомври 1918 г., по заповед на есера Сорокин, генерал-лейтенант Радко Димитриев е екзекутиран, заедно със 100 други генерали и адмирали, живеещи в Кавказ. Тленните му останки са пренесени в църквата в град Пятигорск (Русия), където са и погребани. Днес, името му носи Шуменското село Радко Димитриево. През 1975 г. - Александър Оббов - български политик. Участва в правителството на Александър Стамболийски (1920-1923), както и в няколко кабинета след Деветосептемврийския преврат от 1944. Народен представител в XVIII, XIX, XX и XXVI Обикновено Народно събрание и в VI Велико Народно събрание. Роден в Плевен на 14 февруари 1887 г. Завършва Лозарското училище в родния си град през 1905 г. и право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ през 1913 г. Става член на БЗНС през 1904 г., а от 1908 г. участва в централното му ръководство. Оббов е министър на земеделието в правителството на Александър Стамболийски, а след Деветоюнския преврат през 1923 емигрира в Румъния. Завръща се в България през 1933 и е един от водачите на БЗНС Пладне. През 1944 Алексанъдр Оббов се включва в Отечествения фронт и в периода 1945-1947 участва в правителството. Той е един от лидерите на БЗНС и главен редактор на вестник „Земеделско знаме“ по време на унищожаването на БЗНС Никола Петков. През 1947 самият той е отстранен от ръководството на БЗНС и е подложен на преследвания. През 2002 г. - Генчо Стоев - български писател, публицист и общественик с разнообразно и обемно творчество. Rоден на 5 февруари 1925 г. в град Харманли. Завършва гимназия в родния си град през 1945 г. и философия в Софийския университет през 1951 г. Участва активно в антифашистката съпротива. Работи като редактор във в. „Народна младеж“ (1948-1949), в."Литературен фронт" (1950-1951; 1965-1967), издателствата „Партиздат“ (1956-1961) и „Български писател“ (1968). За първи път Генчо Стоев публикува стихове през 1946 г. във в."Младежка искра". Една от най-популярните му книги — „Цената на златото“ е определяна от публиката и критиката като Новият образ на Априлското въстание. Превеждана на много езици, тя носи и голяма международна слава на автора си.

Мисъл на деня - 18 Октомври 2008 г. „Съвършеният човек и като мисли, и като чувства, е повече в мълчание. Каквито противоречия и мъчнотии среща в живота си, той не се оплаква, не се гневи – мълчаливо се справя с тях. Той знае, че красивите и велики неща се извършват тайно и в мълчание. Не е лесно да видиш красотата. Който иска да я види, трябва скъпо да плати.” Из Източник на знанието, УС, 27 октомври 1935 г.

"Едно правило ще ви дам: не позволявайте отсега нататък теляците да ви мият тялото. Буквално ви казвам. Даже аз ви препоръчвам като ученици, даже и на баня да не ходите. Аз ви препоръчвам един метод за миене. Стоплете си вода на слънце, полейте се, измийте се вкъщи сами. Няма да казвате, че Учителя ни казва да не ходим на баня, но ще кажете: „Учителя ни заповяда всеки един от нас да си направи специална баня за себе си.” Не викайте никого да ви трие, самостоятелно ще се миете. Второто правило: падне някой от учениците и вие му помагате. Не тичайте да му помагате. Ако той ви вика, то е друг въпрос, но иначе, оставете го. Ще спазвате три правила: на баня няма да ходите, вкъщи ще се миете и то няма да правите много бани, в неделята 1, 2, 3. Лицето и врата си може да миете всеки ден. Щом се изпотите, ще смените веднага ризата. Потна риза на гърба си няма да оставяте да изсъхне. По никой начин! Изпотени ли сте, ще се преоблечете. Потна риза на гърба си няма да сушите. Аз не позволявам това. Сега ще ме слушате, а после ще ви кажа защо. Друго правило: главата си ще миете със сапун само един път в месеца! Иначе без сапун може да я миете и по-често. Сапунът прави голяма пакост на главата. Туй няма да ви го обяснявам, ще вярвате. Ще го опитате. Значи, веднъж в месеца и то с най-хубавия сапун ще си миете главата. А пък аз бих ви препоръчал друг един хубав сапун. Той е следният: ще вземете най-хубавата хума, ще я опечете в огъня, ще турите малко вода, ще капнете малко оцет и тя ще се размие. Ще си намажете с нея косата и след това ще се измиете с чиста вода. Така косата ви ще стане мека. Така ще се миете веднъж в месеца, а всяка седмица ще се миете с топла вода. Тази мазнина, която има косата, е нужна и не трябва да се измива. Ако тя се измива, главата ще диша свободно, но не ще може да мисли много, топлината и активността на мозъка изчезват. Българинът защо не може да мисли много? Той под калпака си има много пот и тези нечистотии остават там. Тази е една от причините. Не, никога няма да носите шапка, през която не може да става проветряване. Сутрин като станете, намокрете малко главата си с топла вода, според температурата на тялото, разчешете я с гребен и това е достатъчно. Ако искате да си направите сами сапун специално за главата, тогава вземете от най-хубавото масло и от него си направете, защото сегашните парижки сапуни са от умрели свини. Хумата ще употребявате само за главата и то не като абсолютно правило. Може да си миете главата с най-хубав сапун, направен от вас. Не трябва да миете главата си с много гореща вода, нито с много хладка. Водата трябва да бъде толкова топла, че като турите пръста си вътре, да издържа, да усещате приятна топлина. Запитват: „Как да се махне пърхотът?” - Като живеете редовно, този пърхот ще се махне. Той не е от сапуна. Пърхотът е от това, че кожата ви е обедняла. Щом живеете разумно, той ще изчезне. Космите ви по този начин ще придобият съвсем друг живот." Из Записки на Минчо Сотиров

На 15 Октомври: Отбелязваме Международния ден на белия бастун (ден на незрящите) Международният ден на белия бастун е провъзгласен в Париж през 1980 година на заседание на Световния съюз за благополучие на слепите. За първи път в света през 1931 г. френската графиня Гуили Хербемонт е подарила на незрящите хора в Париж 100 бели бастуна, с които да си служат за придвижване. През 1964 година на 15 октомври американския президент Джонсън е подарил на незрящите в Америка дълги бели бастуни, което е станало началото за системните им тренировки в ориентиране и мобилност. Белият бастун е приет и като защитен знак в законите за уличното движение на всички страни в света. Белият бастун е признат и като знак за тежко зрително увреждане и като символ за самостоятелността на хората без зрение. Той не само сигнализира на останалите хора за липсата на зрение у неговите носители, но засега е и най-надеждното помощно средство за ориентиране и придвижване на незрящите в пространството. България През 1014 г. след смъртта на Самуил за цар на България е коронован синът му Гаврил Радомир. Гаврил (Гавраил) Радомир е български цар (1014-1015), първороден син на цар Самуил и Агата. Във византийски извори е наричан и "Роман". На 14 юни 987 г. избухва свада между Самуил и властолюбивия Арон, който водил преговори за мир с Василий II. Тя завършва с унищожаването на целия Аронов род с изключение на сина на Арон Иван Владислав, за когото се застъпва неговият братовчед Гаврил Радомир. Допуска се, че Иван Владислав и Гаврил Радомир участват в битката при Ихтиманския проход през 986 г., когато византийците са разгромени. Тази теза е застъпена в някои исторически трудове, но редица изследователи я отхвърлят. Самуил и Гаврил Радомир са ранени при успешната за византийците битка при р. Сперхей през 996 г. Цар Самуил, на върха на своята мощ, оженва Гаврил Радомир за Маргьорита, дъщерята на унгарския владетел Геза (971-997). Този брак е разтрогнат след смъртта на Геза, тъй като българите не подкрепят сина му Стефан I в претенциите му за унгарския престол. В резултат на това византийци и унгарци чрез съвместни действия разгромяват българските войски на северозапад. Видин пада през 1003 г. Непосредствено след битката при Беласица, през лятото на 1014 г., Гаврил Радомир разгромява войската на солунския дук Теофилакт Вотаниат край Струмица. Цар Самуил умира на 6 октомври същата година. Девет дни по-късно Гаврил Радомир, който не отстъпва по пълководчески дарби на баща си, заема престола. Същата есен (1014 г.) император Василий II прониква с армията си до Битоля и опожарява дворците на Радомир. Според Скилица Гаврил Радомир е убит по време на лов от братовчед си Иван Владислав (лятото на 1015 г.), който се провъзгласява за цар и изпраща писмо на Василий II с предложение за мир и обещание за подчинение. Предполага се, че византийската дипломация участва в преврата. Най-големият син на Гаврил Радомир е измъчван и ослепен, а другите му деца се предават на Василий II в Охрид, след гибелта на цар Иван Владислав през 1018 г., заедно с царица Мария, нейните 5 синове и 6 дъщери, както и войводите. През 1204 г. Кардинал Лъв, пратеник на папа Инокентий III, пристига в Търново, за да миропомаже архиепископ Василий за примас на българската църква и да провъзгласи Калоян за крал от името на папата. Примасът е първи между равните му по ранг архиепископи. Той няма определена власт, а най-често изпълнява представителни функции. В православната църква титлата примас съответсва на главата на автокефалната църква - патриарх, екзарх или архиепископ. България е единствената съвременна православна държава, в която митрополита на Велико Търново е обявен за примас през 1204 г. (заедно с дадената от папата титла крал на цар Калоян) по повод на освобождаването на България от Византийско робство. По това време България привидно се отказва, във връзка с унията на цар Калоян с папата, от православието и става католическа страна. През 1923 г. във Виена е съставен Задграничен комитет на БКП в състав: Васил Коларов, Георги Димитров и Георги Михайлов. През 1996 г. Двата най-големи синдиката - КНСБ и КТ „Подкрепа“, провеждат протестен митинг срещу политиката на правителството на Жан Виденов на площада пред Храм-паметника „Св. Александър Невски“. Родени: През 1834 г. - Петър Оджаков - български просветен деец, юрист и фолклорист. През 1859 г. помага на Георги Раковски при издаването на вестник „Българска дневница“. През 1870 г. завършва право в Новорусийския университет в Одеса. През 1871 г. издава книгата „Наука за песнотворчество и стихотворство“. След Освобождението работи като прокурор, съдия и адвокат. От 1884 г. е действителен член на Българското книжовно дружество. През 1859 г. - Александър Теодоров-Балан - български езиковед. Балан е роден в село Кубей, Бесарабия, днес в Украйна, в семейството на българи преселници. Българският генерал Георги Тодоров му е брат. Балан следва последователно в Прага и Лайпциг, завършва славянска филология в Прага с докторат за труда "За звука ь в новобългарския език". През 1884 г. се установява в София и 4 години работи в Министерството на народното просвещение. След това става преподавател по славянска етнография, диалектология и история на българския език във Висшето педагогическо училище (днешния Софийски университет "Св. Климент Охридски"). От 1893 г. е професор и ръководител на катедрата по българска и славянска литература и катедрата по българска литература. Проф. Балан е първият ректор на университета, избран на 29 януари 1889 г. и няколко пъти след това е избиран на същия пост, а също така и за декан на Историко-филологическия факултет. В края на 19 век и началото на 20 век Балан е главен деловодител и деловодител на Българското книжовно дружество (днес Българска академия на науките). От 1939 г. е почетен доктор на Софийски университет и действителен член на БАН. От 1907 г. до 1910 г. е главен секретар на Българската екзархия. Александър Теодоров-Балан е един от създателите на българското туристическо движение, дългогодишен председател на Българското туристическо дружество и редактор на сп. "Български турист". Основно място в научните му занимания заемат изследванията, посветени на граматическия строеж на българския език, особеностите на българската звукова система, борбата с чуждиците, обогатяването на езика с народни думи и др. Публикува изследвания и в областта на литературната история. На тези проблеми са посветени най-известните му трудове: Паисий Хилендарски. История славянобългарская, Софроний Врачански... , Кирил и Методий. Жития... , Нова българска граматика, Борба за съвременен правопис, Нова българска граматика за всякого, Избрани произведения, Книга за мене си. Научното наследство на акад. Балан се определя на 866 заглавия на книги, студии, статии и бележки, от които 310 са посветени на българския език. Негов принос в съвременния български език са думите: възглед, дейност, заплаха, излет, летовище, общувам, поява, предимство, становище, съвпадеж, творба, украса, усет и мн. др. Личния живот на Александър Балан често е драматичен. Академикът изповядва умереност във всичко, освен в любовта към родината. Неслучайно, когато завистливи колеги го принуждават да напусне Висшето училище, а на съпругата му - французойката Юлия Гресо, отнемат учителското място, Балан не търси помощ от свои влиятелни познати. Велик майстор във Великата българска масонска ложа, той лекува с малката си заплата болната си от туберкулоза жена, а след това погребва и трите си дъщери от общо седем деца. Изплаща към банките заемите, които прави, за да си построи малък дом на днешната улица "Христо Георгиев" 4 в София. Каквото и да се случи, денят му е строго разпределен. Балан не обича компаниите, а приятелите Елин Пелин, Николай Лилиев, Петър Динеков и др., го виждат само за малко на университетски празници. Синовете му - Милко, Владимир и Станислав, имат тежка, но достойна съдба. Милко е професор по рентгенология и анатомия. Владимир Балан е летец и авиоинженер, директор на "Луфтханза" за България. По време на Втората световна война е мобилизиран в Скопие, а след 9 септември 1944 г. изчезва завинаги. Балан понася мъжки загубата на петото си дете. Когато се четат присъдите на I състав на Народния съд, ученият чува по радиото и името на сина си Станислав, който е бил секретар на цар Борис III. Присъдата е "доживотен строг тъмничен затвор". За първи път големият ни езиковед се обръща за помощ към Георги Димитров. Така Станислав е спасен. Той остава до смъртта на академика негов секретар и успява да подготви многотомните му трудове за печат. Александър Балан доживява почти 100-годишна възраст и умира на 12 февруари 1959 г. в София. През 1874 г. - Кръстьо Пастухов - български политик. Един от водачите на Българската работническа социалдемократическа партия (широки социалисти). Той е министър на вътрешните работи и народното здраве през 1919 г. Като един от лидерите на опозицията след Деветнадесетомайския преврат през 1934 и Деветосептемврийския преврат през 1944, Пастухов на два пъти е изпращан в затвора, където умира през 1949 г. Роден в Севлиево. През 1895 завършва право в Софийския университет, а през 1897-1898 г. специализира в Германия. След завръщането си в България е адвокат във Враца, а от 1923 г. - в София. Той се включва и в организирането на Българската работническа социалдемократическа партия, като от 1909 г. е член на нейния Централен комитет, а от 1911 до 1927 г. е народен представител. След Солунското примирие участва като вътрешен министър в широката коалиция, начело с Теодор Теодоров. През 1935 г., след Деветнадесетомайския преврат, Пастухов публикува открито писмо до цар Борис III, призоваващо за възстановяване на Търновската конституция, след което е интерниран за известно време на остров Света Анастасия. Той се противопоставя и на образуването на прокомунистическия Отечествен фронт. През август 1944 г. е сред инициаторите на подписването на Манифеста на 13-те, съдържащ искания за промяна на външнополитическия курс и възстановяване на конституцията. След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. отказва да сътрудничи на просъветското правителство и след разцепването на БРСДП (ш.с.) през 1945 г. влиза в ръководството на опозиционната Българска работническа социалдемократическа партия (обединена). Заради статиите си "Не ме изкушавайте, лицемери" и "Нашата войска", публикувани във в. "Свободен народ", през 1946 г. e осъден на пет години затвор за „антинародна дейност“. Кръстьо Пастухов умира на 25 август 1949 в Сливенския затвор, като според неофициални сведения е удушен от криминалния престъпник Антон Попантонов по заповед на тогавашния министър на вътрешните работи Антон Югов и заместника му Руси Христозов. Реабилитиран е през януари 1990 г. Политикът Кръстьо Пастухов е дядо на съвременния журналист, писател и поет Кръстю Ивайлов Пастухов През 1921 г. - Борис Ненов - български художник. През 1935 г. - Огнян Дойнов - български политик и държавник и дипломат. Завършва ВМЕИ, специалност "Топлотехника". От 1959 г. работи в Министерство на транспорта; старши инженер в отдел "Благоустройство"; директор на кантора във външно-търговска организация и заместник-търговски представител в Япония. След 1970 г. е на работа във висшия партиен и държавен апарат: съветник в Държавния съвет (1970-1973 г.); завеждащ-отдел "Промишленост и транспорт" на ЦК на БКП (от 1974 г.) и заместник-председател на Министерски съвет; член на ЦК на БКП (от 1976 г.) и е секретар на ЦК; член на Политбюро и министър (от 1981 г.); председател на Стопанския съвет към Министерски съвет. Изваден е от състава на Политбюро през декември 1988 г. и е акредитиран като посланик в скандинавските страни. След 1990 г. работи при Робърт Максуел, а по-късно е съветник на руския концерн "Нордекс". От 1990 г. живее в Австрия, въпреки опитите на главния прокурор да го върне в България, за да бъде изправен пред съда за предоставяне на нерегламентирана финансова помощ от страна на България на развиващите се страни. Умира на 13 февруари 2000 г. във Виена. През 1944 г. - Ставри Калинов - български скулптор и художник. Работи в областта на малката пластика, живописта и приложното изкуство. През 1964 г. завършва гимназия във Видин и в три поредни години от 1966 до 1968 г. кандидатства за специалността „Скулптура“ в ВИИИ „Николай Павлович“ (днес Национална художествена академия). През тези години работи на свободна практика в областта на плаката, търговската реклама и изработката на художествени предмети. Приет е да следва през 1969 г. в специалност „Дърворезба“ в класа на проф. Асен Василев и завършва през 1977 г. Работи с коприна, гипс, бронз, сребро, злато, студена керамика, но предпочитаният от него материал е стъклото. От 1973 г. взима редовно участие в скулптурни изложби. Първата си самостоятелна изложба Калинов открива през май 1980 г., когато излага 70 свои пластики. Следват изложби във Видин, Габрово, Варна, Несебър, Пловдив, както и в чужбина, Югославия, Италия, Австралия, Германия, Испания, Великобритания, Франция, САЩ, Швейцария, Белгия. Прави портрети на Васил Левски, Жул Паскин, Джон Атанасов, Борис Христов, Николай Гяуров и други известни българи. Рисува икони. Автор е на множество статуетки за фестивали и конкурси, сред които за фестивала „Златна Месемврия“ и за литературната награда „Балканика 2006“. Негова е скулптурата „Истината за перото“ в градинката пред БТА в София. Негова статуетка на ктиторите на Боянската църква Константин и Елена е дарена на папа Йоан Павел II от вицепрезидента на България Тодор Кавалджиев. Носител е на различни награди, измежду които „Кристалната звезда“ на галерия „Макта“ за най-добра изложба на 1995 г. и наградата „Златен век“ на Министерство на културата за особен принос в развитието и популяризирането на българската култура (2006). През 1998 г. Любомир Стойков издава книгата „Калинография. Разговори със Ставри Калинов“. През 1969 г. - Мариус Куркински - български актьор и режисьор. Роден в град Нови пазар. На 12 години постъпва в детското театрално студио към Драматичен театър - Варна, а след това в театър „Щурче“ на братя Райкови. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в класа на проф. Крикор Азарян в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1993 г. и, пак там, кинорежисура при проф. Георги Дюлгеров. Получавал е множество награди за актьорското си и постановъчно майсторство. Негови спектакли са гастролирали с успех в чужбина. Автор е на игралния филм „Дневникът на един луд“ по едноименната повест на Николай Гогол (1996) Издава музикалния албум „Любовна война“ (1997, написан от група „Тибетски сърца“) През март 2008 издава моноспектакъла си „Сътресение“ на DVD. Починали: През 1937 г. - Йордан Йовков - български писател, определян като майстор на късия разказ. Член е на Съюза на писателите от 1920 г. - избран е единодушно. Детските и юношеските години на Йовков преминават в родното му място, където получава основно образование (1895). Завършва гимназия в София. Учителят му по литература — поетът Иван Грозев, му предсказва бъдеще на писател. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в с. Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево (1902–1904), като по време на обучението си публикува първата си творба — стихотворението „Под тежкия кръст“. В началото на 1904 г. се записва студент в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му. Есента на 1904 г. Йовков се завръща в с. Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота. През юни 1913 г. е ранен край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин. След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война - „Утрото на паметния ден“. След като списанието престава да излиза, Йовков е принуден да търси работа и с помощта на Григор Василев е назначен за библиотекар и редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ в Отделението за социални грижи и благотворителност. Остава на работа до есента на 1915 г., когато отново е мобилизиран и изпратен в гр. Ксанти. А година по-късно е командирован в редакцията на сп. „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където е учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920–27 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията. Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. Неизлечимо болен, през есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното състояние е опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив, но след 24 часа Йовков умира. Погребението му в София се превръща в манифестация на народна любов и признателност. Йовков дебютира като поет. През 1902–11 г. публикува стихове (общо 31) в различни периодични издания - в. „Съзнание“, списанията „Пробуда“, „Художник“, „Ново време“, „Ново общество“ и „Бисери“. Лириката му не се отличава с особено богатство и разнообразие на мотиви - започнал като социален поет, по-късно Йовков трансформира социалния протест в резигнация, печал и умора. Първата си белетристична творба - „Овчарова жалба“, с подзаглавие „Старопланинска легенда“ - Йовков публикува в списание „Просвета“ през 1910 г. Годините, прекарани по фронтовете на трите войни, предопределят тематиката и персонажите в по-нататъчното му творчество. Военните си творби Йовков започва да печата от началото на 1913 г. („Утрото на паметния ден“); до 1917 г. името му се среща и по страниците на списанията „Звено“, „Съвременна мисъл“, на вестниците „Слово“, „Демократически преглед“, „Военни известия“ и „Отечество“. Открояват се импресиите „Те победиха“, „На старата граница“, „Безотечественици“, „Ехо“, разказът „Балкан“ и повестта „Земляци“. В документалните си очерци Йовков обективно свидетелства за войнишките делници и празници - баталните очерци са ярки художествени свидетелства за преживяното по време на войната — от първия ѝ ден до нейния трагичен край. В тях редом с летописеца присъства и есеистът; синтезът се постига чрез емоционално овладяване на военната тема, пречупена през индивидуалното впечатление. Йовков идва в българската литература с една болка, която пронизва всичко, написано от него за войните, и от която се ражда специфичният му хуманизъм. В прозата му няма ожесточение, викове на омраза. Най-значимите си военни творби Йовков събира в излезлите през 1917 и 1918 г. два тома „Разкази“. Въпреки че на два пъти по-късно се връща към баталните сюжети - веднъж с новелата „Последна радост“ (1920) и след едно десетилетие с разказите „Бели рози“, „Другар“, „На стража“, Йовков изчерпва темата, преди да е приключила самата война за България. В известен смисъл тези последни творби са равносметка, сумирала постиженията и недостатъците на периода, през който авторът израства и се налага като писател от национална величина. Ако с „Последна радост“ Йовков прави своеобразна рекапитулация на темата за войните, с повестта „Жетварят“ (1920) възвестява завръщането си към сюжетите и проблемите на българското село. В развитието му на белетрист това е началото на процес, който окончателно оформя идейно-естетическия му свят. „Последна радост“ е кръстопътна книга - в нея са събрани завършекът на един етап и началото на друг. Когато отсъства от България цели 7 години, тъкмо в чужбина Йовков подготвя трайното си присъствие в националния духовен и литературен живот чрез сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“ (1927), „Вечери в Антимовския хан“ (1928), „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“ (1936) и романа „Чифликът край границата“, както и незавършения роман „Приключенията на Гороломов“, драмите „Албена“, „Боряна“, „Обикновен човек“ и комедията „Милионерът“. 70 книги на Йовков са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби - на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици. Дом-паметникът на Йордан Йовков в Добрич е включен в Стоте национални туристически обекта под номер 23. През 1996 г. - Димитър Косев - български историк, академик. Акад. Димитър Косев е роден в село Грозден, Бургаски окръг, на 5 януари 1904 г. Завършва СУ “Св. Климент Охридски” през 1931 г., специалност История. През 1945 г. е назначен за асистент в Софийския университет, а през 1947 г. става доцент. В 1950 г. става професор. От 1951 г. е член-кореспондент на БАН, а през 1961 г. – академик. В периода 1962 – 1968 г. е ректор на Софийския университет. В Университета чете курсове по Нова българска история, Българско национално-революционно движение през втората половина на 19 в., Възраждане, Проблеми на революционното антифашистко движение, Националноосвободително движение през Възраждането.

Мисъл на деня - 15 Октомври 2008 г. „Ние трябва да живеем съзнателно, за да заслужим вниманието на съществата от разумния свят. Те се интересуват от нас, изучават ни, както ние изучаваме растенията и животните. Колкото по-добре се развива едно дърво и колкото по-добри плодове дава, толкова повече ни интересува то. Така постъпват и възвишените същества с нас. Колкото по-добри плодове даваме, толкова по-голям интерес имат те към нас.” Из Огън на пречистване, УС, 1 декември 1935 г.

Филмът грабва. Какво повече да кажа за него? "Българският филм "Истината за Орфей" проби почти едновременно в няколко чужди страни, в които досега българското кино не бе стъпвало. Продуцентите на лентата сключиха в края на миналата седмица договор за разпространението й в Турция, САЩ и Канада. Филмът, който е смесица от игрално, документално кино и анимация, разказва историята на тракийския певец и на орфизма. Сниман е на два континента - в Европа и Азия, като най-далечната точка, в която са правени кадри за него, е Индия. В събота той бе представен за първи път в една от държавите, където са правени снимките - Турция. Веднага след това той бе откупен от турската национална телевизия, която ще го разпространява безплатно. Освен това кинотворбата, която е заснета в най-съвременния HD формат, бе откупена и от най-големия разпространител в тази сфера "ДиджиТюрк". Компанията ще го пусне за платено разпространение в останалите медии заедно с друг филм на режисьора Стилиян Иванов за лечителя Петър Димков. Иванов сподели, че през ноември лентата ще излезе на DVD и в България. "Турските снимки са правени в Одрин, Истанбул, Троя и Антакия. Публиката дори си мислеше, че възстановките на тракийските сцени, заснети в Античния театър в Пловдив, са правени в Ефес", разказа той. В САЩ и Канада пък правата за разпространението му са закупени от компании, които държат по няколко тв канала. В момента се водят преговори за пускането на лентата в Швейцария, Франция и Италия, където също са правени част от снимките. "Във филма се набляга не толкова на певеца Орфей, колкото на орфизма като религия и култура. Съществено се преосмисля значението на траките за развитието на тази културна епоха", разказа Иванов." Повече тук

Поредната идея на МОН: Връщат вечерния час - Забраняват късите поли и татуировките в клас Накратко, какво се предлага: Вечерен час до 22 ч за децата до 18 г. Без татуировки, пиърсинг и религиозни символи в училище. "Прилично облекло" в час. Въвеждане на оценка за поведение. Изготвяне на личностна характеристика на учениците. Общественополезен труд за провинилите се ученици. Глоба от 250 лв. за родители, чиито деца пропускат часове. Отмяна на разрешените 15 неизвинени отсъствия. Повече тук Как мислите? Ще се промени ли нещо? Вчера на колкото познати споменах (главно на моята възраст) казаха: Да, съгласни. Трябва да се направи, макар и не така строго. На мен ми се струва, че всичко започва от семейството. Май съм споменавала, че моите деца пиърсинг, изрусяване на косата, тату може да си правят само след като станат пълнолетни. Това е положението. Дискусии по въпроса няма, макар че за всичко останало ги изслушвам. С майките на приятелите им се чуваме и ако се закъснее в някое дете предпочитаме нашето да остане там да пренощува. Това са елементарни неща, но колко родители го правят? Класната на едното ми дете най-редовно ни уведомява, ако има проблем в училище. Разбира се, това е за тези родители, които се интересуват от децата си. Защото има някои на които очите не можеш да видиш за няколкото родителски срещи, които се провеждат. Да не говорим за вдигане на телефона, когато класната ги търси. В квартала, в който живеем, най-редовно има патрулиращи полицаи, които проверяват децата след 23.00 часа и ги карат да се прибират вкъщи - особено ако не са от квартала. Познават местните деца. Знаят, че се събират в църквата и училището, особено в по-късните часове, и наминават по-честичко там. Така че не знам какво повече да искаме от учители и полиция. Може би да си пожелаем някои родители наистина да станат такива.

"... казвате: „Защо ми е това голо здраве?“ Не, за онзи, който разбира, няма по-хубаво нещо от здравето. Здравето е най-голямото благословение, което Бог ни дава чрез нашия ум, чрез нашето сърце и чрез нашата воля. Щом си здрав, ти си кандидат за всички блага в живота. Това трябва да го знаете. Щом имаш здраве, ти всичко можеш да постигнеш. Щом се разболееш, политическото положение се разклаща. Изгубиш здравето си, ти изгубваш всички условия на земята за постигане на своите желания. Следователно, на първо място, на първа стъпка аз поставям здравето на човека." "Та на физическото поле нам е потребно здраве, за да можем да оценим всички физически работи. А в духовния свят е необходимо доброто, за да можем да оценим всички работи в реалния свят. Следователно, за да е силен по сърце, човек непременно трябва да тури за основа на сърцето си доброто. Тази основа расте в човека. Бог му е дал възможност да прояви доброто в себе си. Като е създал тялото му, той е вложил в него и доброто в сърцето му. Бог казва: Ако следваш моя закон, винаги ще бъдеш здрав. И щом изпълняваш всички мои закони, винаги ще бъдеш добър." "Страданията представят една временна функция. Страданията произтичат от неразбиране на живота, от противоречията в него." "Същото се отнася и до противоречията в човека. В първо време положението като че се усилва, но постепенно се намалява, докато всичко изчезне. Щом всички противоречия, всички болести между хората изчезнат, те стават братя помежду си и започват да живеят в любов." Който приеме свидетелството Негово

Специален поздрав!