Ася_И

ЧРД и от мен, Вендор! Бъди жив и здрав!

"Има три вида мълчание и три вида говорене. Гладният като се наяде – мълчи. Ученикът, като не си знае урока – мълчи. Учителят, който много знае – мълчи. Когато човек е много гладен – много говори. Ученикът, който много знае – много говори. Учителят, който малко знае – много говори. Ученикът трябва да знае кога да говори и кога да мълчи най-уместно." Свещени думи на Учителя към ученика. Привет към ученика - 250–300

Да се върнем към лечителите . Съгласна съм с думите на Диана, че За мен най-важното е първо да стигнем да извода, че трябва да променим нещо в себе си и начина си на живот за да се излекуваме. Трябваше ми време за да разбера, че това това означава да се освободим от всички емоционални травми, които задържаме в себе си (не само в този и миналите си животи, колкото и странно да звучи). Много често не ги осъзнаваме, но те са в нас и дават отрицателен ефект върху здравето ни и решенията, които взимаме. Здравето е дар, който може да унищожим много бързо, а възстановяването не става така лесно. Когато се осъзнаем, че искаме да се излекуваме, мисля, че на един етап се появява и истинският лечител (тук всеки разбира различни неща). Докато не се замислим сами – все ще попадаме на неистински лечители или ефектът от лечението ще е временен. Защо истинският? Защото е приел отговорността, която носи, намесвайки се в живота и здравето на другите хора. Отговорност, защото е много трудно да се раздават непрекъснато. Не може да се каже – ами аз имам приемно време от – до. Когато се лекува човек по т.н. нетрадиционни методи се осъществява много силна връзка и тя е непрекъсната, а не от/до. Поне аз така го приемам или хората, които са били готови да ми помогнат са Нон-стоп на линия. Последните няколко месеца ми помага, забележете – помага, а не лекува такъв човек. За мен е лечител. На моменти съм си мислела, че ще му е по-лесно да ми каже: скъпа, днес работих с теб 2 часа, дължиш ми това и това. Защото 2 часа са си време. Но не. Месеци наред всеки ден, защото аз имах нужда, отделяше от времето си за да работи с мен. Не да направи по-лесното – да ме зареди малко с енергия и стабилизира, а да работи. По някакви си негови критерии счете, че аз мога да се справя сама (всеки може сам, стига да поиска), просто малко да ме ‘подбутва’ както сам казва. И е много трудно да се измери в пари това което прави за мен, а предполагам и другите хора, занимаващи се с нетрадиционна медицина правят. Единственото, което получава е благодарност. Вярно е, това е вид енергия, нещо положително, но нали тези хора се справят по-добре с енергиите от неможещите? Значи той може и без моята благодарност. Но винаги я приема. По-лесно е да не се натоварва, да отдели време за себе си и семейството си. От друга страна, понеже се създава някаква връзка, този човек, както и другите, които по един или друг начин са ми помагали, знае, че във всеки един момент в който аз мога да помогна не само на него, а на някой друг в нужда, аз ще го направя. Това е пак вид заплащане, ако държим на думата. За мен е по човешкото - да помогнеш, щом можеш и знаеш, че някой има нужда. По-нагоре се спомена за Учителя. Някъде в спомените една от стенографките го цитира – той не е лекувал само физическото състояние, но е отделял голямо внимание на духовният начин на лечение. Но сам е казвал, че ако човек не е готов за това този метод повече вреди, отколкото помага.

Днес се навършват 136 години от обесването на Левски. Девет годин той скита се бездомен, без сън, без покой, под вънкашност чужда и под име ново и с сърце порасло и за кръст готово, и носи съзнанье, крепост, светлина на робите слепи в робската страна. Думите му бяха и прости и кратки, пълни с упованье и надежди сладки. Говореше често за бунт, за борба, кат за една ближна обща веселба, часът на която беше неизвестен; изпитваше кой е сърцат, сиреч честен, участник да стане във подвига свят; всяк един слушател беше му и брат. В бъдещето тъмно той гледаше ясно. Той любеше свойто отечество красно. Той беше скиталец и кат дете прост и като отшелник живееше в пост. Горите, полята познати му бяха; всичките пътеки кракът му видяха, пустинята знайше неговия глас, хижата го знайше и на всеки час вратата й за него отворена беше. Из Левски Още тук

Видях се с бащата на Лори. Каза, че всичко е наред. Все още са в Германия и в момента я раздвижват. По план в началото на март ще се приберат у дома. Благодаря на всички, които помогнаха.

На 17 Февруари: През 1411 г. по време на междуособните войни за султанския престол в Османската империя Муса Челеби пленява и убива брат си Сюлейман и се обявява за едноличен владетел на Румелия. След победата той рязко сменя политиката си към балканските си съюзници. Напада земите на сръбския крал Стефан Лазаревич и пуска тюркменските акънджии да грабят българските земи като вражеска земя. На Балканите пристига и Мехмед І Челеби, третият син на Баязид І. С многобройна армия, предимно от войници от османската спахийска войска, той търси правата си над трона. Разбойническите действия на Муса Челеби предизвикват опозицията както на османските бейове, така и на всички балкански владетели. Поради това новият претендент получава пълна подкрепа. В армията на Мехмед наред със сърби и власи се включват и български военни отряди. През 1878 г. свиканото от главнокомандващия руската армия съвещание приема предложението на ген. Н. Игнатиев руските войски да завземат Сан Стефано, но да не влизат в Цариград. През 1881 г. е проведена конференция на България, Австро-Унгария, Сърбия и Турция във Виена за завършване на международната жп линия, свързваща Виена с Цариград. През 1902 г. се провеждат избори за ХІІ ОНС. Печелят управляващите прогресивнолиберали. Гласуват 50 % от избирателите. Прогресивнолибералната партия изразява интересите на търговско-лихварските и земеделските заможни среди През 1906 г. е открита артилерийска школа за подготовка на артилеристи-командири на полкове, отделения и батареи. През 1908 г. цар Фердинанд I сключва втори брак с принцеса Елеонора Ройс-Кьостриц в замъка Остерщайн край Гера, Германия. Царица Елеонора (1860–1917) проявява интерес към санитарното дело в България. Основава Детски морски санаториум за лечение от костна туберкулоза край Варна. Материално помага на болници и сиропиталища. След въвличането на България в Първата световна война 1914–1918 г. открива курсове за милосърдни сестри, самата тя участва в Балканските войни и в Първата световна война като медицинска сестра. Погребана е в двора на Боянската църква. През 1909 г. е разработен първият мобилизационен план за флота. Българският военен флот е създаден през 1879 г. в град Русе, първоначално е сформирана флотилия на р. Дунав от 12 кораба и катери предоставени от Русия. През 1897 г. започва изграждането на черноморския флот с главна база Варна. Изграждането му става под ръководството на френския офицер капитан Пол Пишон. От Франция са закупени един учебен кораб, шест миноносеца и две брегови батареи. Първите български морски офицери се подготвят в академиите на Русия, Италия, Австро-Унгария и Франция. По време на Балканските войни военният флот осигурява отбраната на страната по море. Най-голям успех е атаката на торпедоносеца "Дръзки" срещу турския ескадрен миноносец "Хамидие" . Миноносецът е изваден от строя до края на бойните действия. По време на Първата световна война са поставени основите на подводен, миночистачен, противоподводен флот и на морска авиация. След края на войната по силата на Ньойския договор военният флот е разформирован. Възстановяването му започва след 1938 г. След края на Втората световна война флота взема дейно участие в разминирането на р.Дунав, Черно и Егейско море. През 1941 г. в Анкара е подписана българо-турска декларация за ненападение и дружба. През 1945 г. в Първа българска армия е въведена корпусна организация (3-и и 4-и корпус) с цел да се облекчи командването на войските. През 1979 г. в предаването "Всяка неделя" на Българската телевизия за първи път е включена рубриката "Събеседник по желание". До края на годината в нея участват Григор Вачков, Никола Гюзелев, Въло Радев, Елисавета Багряна, Веселин Андреев, Блага Димитрова, Йордан Радичков, Андрей Гуляшки. През 1983 г. в периода 17 - 27 февруари в България се провеждат световните студентски зимни игри "Универсиада - 83". През 1997 г. правителството на Стефан Софиянски обявява желанието на България да стане член на НАТО, подкрепено и от президента Петър Стоянов. Молбата е депозирана в Брюксел. България получава покана за членство на 21ноември 2002 г. на срещата в Прага. Родени: През 1846 г. - Петко Василев Горбанов - български просветител. Завършва Роберт колеж в Цариград (1868 г.) и следващите години учителства в него и в Пловдив. Близък съмишленик е на П. Р. Славейков. След Освобождението на България е член на Консервативната партия. Работи в редакцията на вестник "Български глас", редактор е и на в-к "Будилник". Пише "Наръчни наставления за учители" (1871 г.). През 1891 г. - Марта Иванова Попова - българска драматична актриса, сестра на Зл. Недева и Н. Тенева. От 1910 г. е стажант-артист в Народния театър, София. Учи пеене и драматично изкуство в Прага (1911-1913 г.). Попова продължава артистичната си дейност в Народния театър. През 1925 г. постъпва в школата на Н. О. Масалитинов. Най-значителните й роли са в пиеси на Шекспир, Молиер, Ибсен, А. Н. Островски, Н. Гогол, А. Страшимиров, О. Василев и др. Прекратява творческата си дейност през 1963 г. Автор и на книга със спомени (1972 г). През 1935 г. - Кирил Нешев (К. Н. Михайлов)- български философ, етик. Нешев завършва философия в СУ през 1960 г). Преподавател е във философския факултет на СУ (от 1968 г.). От 1976 г. е доцент, а от 1986 г. - професор. За периода 1976-1979 г. е декан на ФФ. Основни монографии: "Тактът" (1974 г.), "Основни проблеми на моралната цел" (1975 г.), "Нравственият идеал" (1978 г.), "Азбука на семейната етика" (1981 г.), "Морал и общуване" (1984 г.), "Празникът" (1985 г., в съавторство), "Доброто" (1989 г.), "Моралът: светлини и сенки" (1990 г.), "Либералната идея" (1992 г.), "Българска идея" (1992 г.), "Българинът днес - съдба и свобода" (1993 г.), "Антична естетика" (1994 г.), "Български национализъм" (1994 г.), "Философия на монархията" (1994 г.), "Злото" (1994 г.), "История на европейската етика" (1995 г.), "От Хитлер до Паисий: Национализмите" (1995 г.), "Балкански сблъсък на цивилизациите" (1996 г.), "Политическа етика" (1997 г.), "Политологията на XX в." (1998 г.). Учебници: "Евдемонизмът" (1977 г.), "Проблеми на професионалната етика" (1977 г.), "Проблеми на журналистическата етика" (1978 г.), "Морал и право" (1980 г.), "Въведение в етиката" (1992 г.), "Етика" (1995 г.), "Система на етиката" (1998 г.) и др. През 1954 г. - Ивайло Герасков - български театрален и филмов актьор. Герасков завършва ВИТИЗ през 1979 г. Известен е с филмите: "Характеристика" (1985 г.), "Вик за помощ" (1986 г.), "Мечтатели" (1986 г.), "Левакът" (1987 г.), "Мъже без мустаци" (1989 г.), "Влак на смъртта" (2002 г., САЩ). Участва в театралните постановки: "Самотата на бамбуковите полета" (1995 г.), "Мистификации" (1999 г.). Починали: През 1371 г. - Цар Иван Александър (1331-1371 г.), от рода Шишмановци. Владенията му обхващали Ловеч и неговите околности. Възкачва се на българския престол след свалянето чрез болярски заговор на цар Иван Стефан. Първа грижа на Иван Александър е да продължи мирните отношения със своите западни и северни съседи. Чрез династичен брак (1332 г.) на новия сръбски крал Стефан Душан със сестра му Елена установява приятелски отношения със сърбите. Осигурява по мирен начин приятелски отношения и с влашкия владетел. Иван Александър предприема военни действия против Византия с намерение да освободи заграбените български територии между р. Тунджа и Черно море. В резултат на успешните действия на българските войски византийците са изтласкани от тази област, като в техни ръце остава само черноморската крепост Месемврия. Опитът на византийския император да си възвърне изгубената територия завършва без успех. Войските му претърпяват поражение в Русокастренската битка 1332 г. и той е принуден да подпише мир с Иван Александър. За да скрепи приятелските си отношения с българския цар, император Андроник III дал за съпруга на Михаил Асен (син на Иван Александър) своята дъщеря Мария. Мирните отношения между България и Византия не продължили дълго. Иван Александър се намесва във вътрешните междуособици в Цариград, настъпили в началото на 40-те години на XIV в. след смъртта на император Андроник III. Българският владетел застава на страната на малолетния византийски император и за това получава Чепино, Кричим, Перущица, Станимака и др. крепости в Родопската област. През 1366 г. Иван Александър отблъска флотата на граф Амадей VI Савойски, който като византийски съюзник, напада черноморските градове. Докато периодът от 1331 г. до 1364 г. се характеризира с успешни войни на българския цар, последните години от неговото управление са съпътствани с непрекъснати сепаратистични опити на отделни феодални владетели. От пределите на българската държава се отцепва боляринът Балик, който се обявява за независим владетел в Североизточна България и полага началото на т. нар. Добруджанско княжество. Вместо да предотврати тенденцията за разпокъсване на териториите, Иван Александър сам я продължава, като в началото на 60-те години на XIV в. разделя държавата на две части. Едната, с център Видин, поставя под управлението на първородния си син Иван Срацимир, а другата, с център Търново - на втория си син Иван Шишман. Освен това през 1363 г. влиза в съюз с османските турци против Византия и с това улеснява тяхното нахлуване и закрепване на Балканския полуостров. По време на своето продължително царуване Иван Александър насърчава развитието на търговията, покровителствал и дарявал редица манастири и черкви, съдейства и за развитието на книжнината и културата. По негово поръчение през 1356 г. е съставено евангелие, придобило известност като Иван-Александрово евангелие. През 1878 г. - Нешо Бончев- български литературен критик, фолклорист. Дописен член на БКД (днешна БАН) от 1871 г. Събира и обнародва народни песни. Превежда "Тарас Булба" от Н. В. Гогол и "Разбойници" от Ф. Шилер. Умира в Москва от туберкулоза. През 1925 г. - Тодор Тодоров Страшимиров - български писател, политик и общественик. Брат на А. Страшимиров и Д. Страшимиров. Член е на БРСДП от 1903 г. През периода 1911-1917 г. е адвокат във Варна. През ноември 1923 г. е избран за народен представител в ХХI НС. За антимонархическата си дейност е преследван и нееднократно заплашван. Литературната му дейност не е богата. За пръв път печата разказа “Назад” през 1891 г. в сп. “Денница”. Убит е. През 1925 г. - Никодим Павлович Кондаков - руски художник историк и византолог. Следва в Московския университет от 1861-1865 г. Член е на Руската АН и директор на Петербургския музей “Ермитаж” . След избухването на революцията в Русия (1917 г.) напуска страната и заема професорска катедра първоначално в София (1920-1922 г.), а после в Прага. Автор е на многобройни трудове върху староруското и византийско изкуство. По-важни от тях са: “История на византийското изкуство и иконография по миниатюрите на гръцките ръкописи” (1876 г.), “Руските древности в художествените паметници” (със сътрудничеството на граф И. Толстой, в 6 части, 1889-1899 г.), “Археологическо пътешествие в Сирия и Палестина” (1904 г.), “Македония, археологическо пътешествие” (1909 г.), “За манихейството и богомилството” (1927 г.) и др. През 1959 г. - Никола Петков Икономов – български драматург и театрален деец. Завършва гимназия в родния си град през 1913 г., след което през 1916 г. постъпва в Народния театър в София. Дебютира в ролята на цар Асен ("Иванко" на В. Друмев) през 1919 г. Специализира театрално изкуство във Виена (1921 г.). Налага се като професионален актьор през 20-те години. До 9 септември 1944 г. е ръководител на театрите в Русе, Пловдив, Варна и др. Икономов е един от основателите на Художествения театър в София. След 9 септември 1944 г. играе на сцената на Народния театър. Автор е на 8 пиеси: "Пленницата нощ" (1918 г.), "Хан Татар" (1939 г.), "Война" (1941 г.), "Калин Орела" (1941 г.), "Бог да прости леля", "Наследници" (1942 г.), "Отвъд вековете" (1943 г.), "Приятел в нужда се познава" (1955 г.). През 1968 г. излизат от печат спомените му "Между изкуството и живота". През 1996 г. - Марий Ягодов (псевдоним на Марин Петков Бочев) - български писател. Учи в административния отдел на Свободния университет (1941-1944 г.). Участва в Отечествената война като военен журналист. Работи във в-к “Земеделско знаме” (1945-1947 г. и 1953-1967 г.) и в Българска земеделска народна банка (1946-1953 г.). Член е на СБП. Печата за първи път през 1931 г. във вестник “Мисъл”. Автор е на стихове, драми, исторически хроники, романи. Получава втора награда на СБП и звание “заслужил деятел на култ.” (1985 г.). Пише: “Дим над градовете” (1938 г.), “Земя” (драма, 1938 г.), “Тревога” (1939 г.), “Нова чест” (1945 г.), “Ние можехме да бъдем безсмъртни” (1946 г.), “Предтечи” (1947 г.), “Нещастният пасианс” (комедия, 1948 г.), “В поле широко” (драма, 1951 г.), “Двубоят” (драма, 1953 г.), “Горун призори” (1956 г.), “Мюмюновите гълъби” (1962 г.), “Мечтател” (1966 г.), “Древният път” (1978 г.), “Оброчни пришествия” (1979 г.), “Юрлами, великият артист” (1979 г.), “Сватби в Анимерската котловина”, “Упокои за несретници”, “Автопортрети - и съвременни , и вечни”, “Мечтател” и др.

Мисъл на деня - 17 Февруари 2009 г. „Съвременните хора се намират в периода на познаване на доброто и злото. Познаването на злото води към животинското царство, а познаването на доброто – в човешкото царство. Запитвате защо човек трябваше да яде от забранения плод. – Защото не беше още ликвидирал с животинското начало в себе си. Бог му забрани да яде храни, които е ял в далечното минало, когато е бил в животинското царство.” Из Знайният Бог, УС, 5 януари 1936 г.

"Мисълта е магическа сила Беше петък, 5 часа сутринта между 1930 и 1935 година, не помня точно. Всеки петък Учителя държеше лекция на специалния клас или така наречения младежки клас. В този клас влизаха младежите, братя и сестри, неженените, необвързаните със семейни задължения, за да учат по-добре и да работят повече за духовното си израстване. Влизам в класа бодра, смела, здрава, чувствам почвата под краката си устойчива, но от класа излязох точно обратното на това, което бях и под краката си сякаш нямах почва. Защо стана това? Отговорът се дължеше на лекцията, която Учителя държа този ден. Каква беше тази лекция? Първа по рода си я нарекох аз, защото се изля във форма на въпроси, на които нито ние, нито Учителя даваше отговори. Първия въпрос го помня като днес. Учителя запита: „Какво представлява живота?” Никой от учениците не отговори, но всеки си е помислил нещо в себе си и то това, което знае или е чувал от другите хора. Но кой каквото и да си е помислил, това са все шаблонни отговори, никой не знае всъщност какво е Живота. Последваха ред още въпроси, на които също никой не отговори. Какво целеше Учителя с това тогава, аз нищо не разбрах, но лекцията протече цялата само във въпроси, които до края останаха без отговор. Днес, след толкова години аз си мисля дали Учителя не направи този опит, за да се разбере кой колко и как може да възприеме мисълта на Учителя и какво въздействие тя би оказала върху нас. Силна и мощна е мисълта на Учителя и всеки, който е могъл да я възприеме, ще я преживее по специфичен начин според вътрешната си подготовка. Зная от опит като учителка в гимназията. Всякога, когато съм задавала въпроси на учениците или на ученик, всякога съм била мислено готова с отговора, който ученикът би трябвало да ми даде. Макар и мислено, отговора на зададения от мен въпрос е бивал точен, недвусмислен, категоричен, тъй щото всеки ученик с горе - долу организирана мисъл, възприема моята мисъл и дава верен отговор. Така учителя помага на учениците си. Ако това прави обикновен учител, колко по-големи са възможностите на един велик Учител. Значи отговорите, които Учителя не даде на въпросите, проникваха дълбоко у нас по специфичен начин, кому - как всеки поотделно си знае. Ето, аз загубих почвата, която имах под краката си, когато влязох в клас. Чувствах тялото си леко, без никакво тегло и тежест, нещо като състоянието, което изпитват, предполагам, космонавтите. Видях Учителя на двора, приближих се към него с думите: - Учителю, намирам се в особено състояние, нямам сякаш почва под краката си, като че ли съм във въздуха. - Как си обяснявате това състояние? - ме запита той. - Обяснявам си го с магическата сила на вашата мисъл, мисъл, която може да преобрази света. Вие с Вашата мисъл коригирахте мигновено нашите мисли или по-право, поставяхте срещу тях своята положителна, здрава мисъл. С Вашите въпроси Вие разколебахте всички въпроси и отговори у мен, но не изпитвам от това някакво смущение или противоречие. Например Животът не е нито борба, нито движение, а какво е? Той е наистина сила необятна, необхваната, която не може да се предаде с думи. За големите неща няма думи за описване. Лека, здрава мисъл е Божествената мисъл за нещата, лек е животът, ако се гледа от Божествено гледище. 16 юли 1967 година" Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Другото 'ние' бяхме аз (of course ), Мона, Дина, Оги и Вендор. Здравата ме опушиха , но трите часа приятна компания си заслужаваха жертвата.

Над 30% от гимназистите признават, че са им предлагали дрога в училище. ... 62% от гимназистите не искат и да има униформи в училище. ... На въпроса "Какво трябва да се направи за децата в София?" повече от половината от анкетираните ученици смятат, че трябва да бъдат осигурени безплатни учебници за нуждаещите се деца, да се осигури безопасност на пътя, безплатни карти за градския транспорт за всички ученици, повече средства за домовете за деца без родители и по-добри спортни бази в училищата. Анкетираните искат и да бъдат изградени младежки центрове за прекарване на свободното време, повече алеи за велосипедисти и детски градини, както и да бъде разрешен проблемът с бездомните кучета в София. ... Най-отблъскващото нещо в столицата за учениците от V до ХII клас са мръсотията и боклукът (87%), следвани от мръсния въздух (57%) и задръстванията по улиците (54%). ... Една трета от учениците от V до VII клас смятат, че в училище има голям риск за сигурността им. Въпреки това училището и домът се възприемат като едно от най-сигурните места. Източник Понякога смятаме, че децата ни не знаят какво искат.

11 Февруари е Власовден (Св. Власий) Празнува се за здравето на впрегатния добитък, главно воловете. Според традиционните представи, болестта, която мори воловете, се нарича влас, в нейна чест е и празникът. Във всяка къща стопанките замесват и опичат по два обредни хляба. Единият се нарича св. Влас, другият - св. Петка. Хлябовете се прекаждат в обора. От хляба св. Влас слагат в храната на животните, а от хляба св. Петка раздават на съседите. По един кравай нанизват на рогата на животните. Вярва се, че така болестта влас няма да влезе в червата на животните. При раздаване на хляба срещана практика е хората да се ритат, "бодат" с глави, мучат, откъдето идва и другото название на празника. От воловете и козите се взима малко вълна за лек. На Власовден жените не предат, за да не става "влас" в очите им; не месят, за да не "власява" брашното. Мъжете не впрягат волове, защото се вярва, че волът този ден се разпасва. Празникът се спазва и от овчарите, за да не се раждат "власати", с груба вълна овце. В Централна Бълария Власовден се празнува и за нивите - да не ловят "влас", т.е. да няма празни класове. Власовден е тясно свързан с предхождащия го Чуминден. Обредните практики са еднакви - в основата им лежи идеята за омилостивяване чрез житна жертва на болестотворните демони. Отделянето на празника говори от една страна за остатъци от тотемични преживелици, а от друга страна характеризира аграрно-скотовъдното битие на българина и ценността на впрегатните животни. На 11 Февруари християнската църква чества паметта на свещеномъченик Власий, епископ Севастийски, загинал мъченически по времето на римския император Лициний (308-324).

Мисъл на деня - 11 Февруари 2009 г. „На физическия свят същественото е хлябът, а в духовния – Словото. Да живееш и да се храниш със Словото, това подразбира да изработиш своето духовно тяло. Като живее добре и се храни със Словото, човек прави мост между физическия и духовния свят. Няма ли мост за минаване, той пада в пропастта.” Из Коприненият конец, УС, 15 декември 1935 г.

На 11 Февруари: През 1210 г. се провежда Антибогомилски църковен събор в Търново. На него присъстват всички висши духовници и столични боляри. Ръководи го цар Борил, който води разпита на доведените богомили. Целта на събора е публичното разобличаване и общественото отрицание на идеите и на основните постулати на богомилското учение. Проклятията и суровите наказания на богомилските ръководители трябва да бъдат назидание за техните многочислени последователи. Богомилските ръководители Петър Кападокийски, Лука и Матей Родоболски са низвергнати от обществото, осъдени на тежки телесни наказания и заточени. Последователите им в страната са подложени на преследване. По нареждане на българския владетел решенията на събора са записани в т.нар. “Синодик на цар Борил”. Основата му е преводът на един византийски антиеретичен синодик от Х в., към който са прибавени решенията на антибогомилския събор в Търново. Документът съдържа разнообразна и конкретна информация както за богомилските вярвания и ритуали, така и за духовната атмосфера в българското средновековно общество. Направените по-късно добавки към него документират важни събития от българската история през ХІІІ и ХІV в. Последователно добавяните славословения за българските царе, царици и патриарси разкриват механизма за поддържане на историческата приемственост в българската вътрешна политика. Многократно преписван и разпространяван в България и в съседни страни, “Синодика на цар Борил” е един от най-интересните извори с разнообразна и точна информация за историята на Второто българско царство. През 1515 г. в софийския храм “Св. Марина” е тържествено погребан св. Георги Нови Софийски, осъден на смърт и изгорен на клада по решение на мюсюлманския съд в града. Причината е отказът му да смени вярата си и да стане мюсюлманин. Животът и страданията му са познати от неговото житие, написано от софийския свещеник поп Пейо. Смъртта на златаря Георги е един от примерите на процеса на насилствено ислямизиране на християни, който се наблюдава в Османската империя от края на ХV в. В протоколната книга на софийския кадия няколко години по-късно е записан подобен случай с един млад евреин, който е обвинен, че е приема исляма, а след това се е отказва и без присъда е хвърлен от местните мюсюлмани в огнена клада. През 1867 г. земетресение разтърсва югозападните български земи. През 1872 г. Високата порта разрешава да се извърши избор на екзарх за българската църква. Българската екзархия е върховна национална организация (до 1953 г.) на Българската православна църква, учредена със султански ферман на 27 февруари 1870 г.. Извоювана в резултат на църковно-националната борба на българския народ. Екзархски устав е изработен от Църковно –народния събор в Цариград през 1871 г.. На 16 февруари 1872 г. за екзарх е избран Антим I, видински митрополит. Той е първият български екзарх. На 16 септември 1872 г. Българската църква е обявена от Вселенската патриархия за схизматична. Българската църква съдейства за обединението на българските земи. Воюва за културно единство и независимост на народа, противопоставя се на западно религиозна-политическа пропаганда. При обявяване на Руско-турската освободителна война Антим I е свален от османските власти заради симпатии към Русия. За екзарх е избран ловешкият митрополит Йосиф I. От 1915 г. Българската екзархия се управлява от Синод. През 1945 г. за екзарх е избран софийският митрополит Стефан I (до 1948 г.). От 10 май 1953 г. Българската екзархия преминава в патриаршия, за патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил. От 1971 г. патриарх е Максим. През 1868 г. от Цариград Васил Левски започва Първата си обиколка в българските земи. Тя продължава до 24 февруари 1869, когато той се прехвърля във Влашко. Целта му е да събере пълна информация за реалното състояние на политическите настроения сред българското население. През 1882 г. е прието устройството на ново Министерство на обществените сгради, земеделието и търговията, отговарящо на съответната дирекция в Източна Румелия. През 1909 г. с изменение на Избирателния закон се въвежда пропорционалната система за общинските и окръжните избори, избирателни книжки, постоянно местожителство, периодично преглеждане на избирателните списъци от общините, нараства броят на изборните секции, въвеждат се партийни цветове: син за народняците, розов за прогресивнолибералите, виолетов (морав) за демократите, кремав за радикалдемократите, зелен за либералите, оранжев за земеделците, аленочервен за широките социалисти и виненочервен за тесните социалисти. През 1910 г. се състои посещение на цар Фердинанд І и на министър-председателя Александър Малинов в Петербург. Неуспешни преговори за сключване на българо-руски съюз. През 1911 г. със закон пропорционалната избирателна система се въвежда пробно за парламентарните избори в Пловдивски и Търновски окръг. Тя е избирателна система, при която мандатите в избирателния район се разпределят пропорционално на гласовете, подадени за отделните листи на политически партии, коалиции и движения. През 1947 г. Великобритания уведомява Министерския съвет на България, че поради подписването на мирния договор е решила "да даде едно де юре признаване на българското правителство", но без това да означава, че смята "миналите начини на действие, прилагани от българското правителство за консолидиране на неговото положение, или че провеждането на последните избори са били в съгласие с духа и намеренията на Ялтенската декларация". Така са възстановени дипломатическите отношения между България и Великобритания. През 1948 г. по предложение на Сталин е подписан протокол между България и СССР за съвместни консултации по всички международни въпроси, които са от интерес за двете страни. Българската външна политика е поставена в пълна зависимост от Москва. От 8 до 11 февруари 8 - 11 февруари 1948 г. делегация начело с Георги Димитров е на неофициално посещение в Москва. Сталин остро критикува Георги Димитров за изказванията му, че се готви създаване на Балканска федерация, каквато не влиза в плановете на Москва. Сталин ясно показва, че България и Югославия трябва да съгласуват своите действия със СССР, на когото трябва да принадлежи контролът и последната дума при бъдещата федерация, в която според Сталин трябва да влязат България, Югославия и Албания. През 1949 г. е публикуван еобвинителният акт срещу 15 евангелистки пастори в България, в който се излага тяхната "противодържавна" дейност - предаване на чуждото разузнаване на сведения от военен, стопански и политически характер и получаване на субсидии от американската и британската легация. Съдебният процес срещу тях продължава от 25 февруари до 8 март. Подробни указания за организацията на процеса са разработени от Политбюро на ЦК на БКП в края на януари същата година. От 15-те обвиняеми 4-ма получават доживотни присъди, 4-ма - по 15 г. строг тъмничен затвор, останалите - различни срокове затвор. През 1952 г. в Съюза на българските писатели се провежда второто обсъждане на романа "Тютюн" на Димитър Димов. Критиците Пантелей Зарев и Емил Петров обвиняват автора в "надкласова" гледна точка, космополитизъм, "несчитане" със социалистическия реализъм. Обсъждането завършва с препоръки за основна преработка на романа в духа на отправените критики. На 16 март 1952 г. във вестник "Работническо дело"излиза редакционна статия под надслов "За романа "Тютюн" и неговите злополучни критици". С това заглавие се цели да се внуши, че статията изразява мнението на "Партията" и към Димитър Димов отново се отправят упреци, че положителните герои в романа са описани с по-малко внимание от отрицателните и се изисква борбите на работническата класа да се поставят в центъра на романа. Така Д. Димов е заставен да преработи романа си в духа на дадените от Вълко Червенков указания, което снижава литературните достойнства на творбата. Случаят "Тютюн" е ярък пример за грубата партийна намеса в сферата на културата. През 1946 г. е отпечатан първият откъс от романа "Тютюн" във "Литературен фронт", озаглавен "Тютюнев склад". През 1951 г. романът е завършен окончателно, предаден в издателство "Народна култура" След критиките на романа Димитър Димов го редактира като разширява описанието на работническия свят и въвежда нови герои.Работата по II редакция протича съвместно с ангажирания от изд. "Народна култура" литературен критик Я. Молхов - редактор и помощник на Димов през 1953 г.. През 1954 г. "Тютюн" се появява в новия си вид. През 1955 г. излиза III издание на романа, в което Д. Димов извършва допълнителни поправки върху текста. През 1992 г. романът се появява отново в първоначалния си образ. През 1958 г. е публикуван Закон за висшето образование. През 1971 г. България подписва Договора за забрана на складирането на ядрено и други видове оръжия за масово унищожение на дъното на моретата и океаните и в техните недра.Този договор, е разработен в периода 1969-1970 г. от Комитета на ООН по разоръжаване.Той вляза в сила на 18 май 1972 г.. Забранява монтирането и разполагането извън пределите на 12-милната крайбрежна зона на оръжия за масово поразяване и на съоръжения и др. устройства, предназначени за такова оръжие. През 1989 г. в Пловдив е създаден Независимият профсъюз "Подкрепа", оглавен от д-р Константин Тренчев. В тази дисидентска организация влизат несъгласни с официалната власт дейци от провинцията. На следващия ден, 12 февруари, създателите на "Подкрепа" внасят документи за регистрация в Пловдивския районен съд. Родени: През 1894 г. - Димитър Атанасов - агроном, фитопатолог вирусолог, основоположник на съвременната фитопатология в България, проф. Завършва земеделското училище в Садово (1910 г.) и Земеделски колеж в Ийст Лансинг, САЩ (1917 г.). Специализира фитопатология в университета в Уискънсин, САЩ, при проф. Луиз Ралф Джонс (световноизвестен фитопатолог). Доктор е по философия на Уискънсинския университет, САЩ (1920 г.). Работи във Фитопатологичния институт във Вагенинген, Нидерландия (1921-1925 г.). Доцент е и пръв преподавател в Агрономическия факултет в София през 1925 г.. С лична кореспонденция привлича Рокфелеровата фондация в построяването на Агрономическия факултет (1926-1928 г.). От 1939 г. е професор и ръководител на катедра "Частно земеделие". Внедрява холандския сорт картофи "Бинте", създавайки поминък на населението в Самоковско. Основател и пръв директор е на Института за защита на растенията в София (1935-1941 г.). Като министър на земеделието и държавните имоти (1935-1936 г.) написва и прокарва през Народното Събрание първия "Закон за опазване на природата" (1936 г.). Разработва първия "Правилник за контрол на химическите средства за борба с болестите и неприятелите по растенията". Проучва вирусните болести по растенията. Член е на: Американското дружество на отличените изследователи "Сигма кси", Американското и Холандското фитопатологично дружество, Дружеството за растителна патология и ентомология - Париж, научен съвет на Международния институт по земеделие - Рим, Дружеството по приложна ботаника - Берлин - Даалем, Българско ботаническо и Българско земеделско дружества. Написва първите на Балканите учебници по фитопатология - обща и горска (преведени в Румъния и Югославия). Публикува повече от 100 научни труда. През 1947 г. - Миряна Башева – българска поетеса, журналист. Автор е на текстове за песни по музика на П. Чернев, М. Белчев, Ст. Димитров, А. Косев, Ю. Ступел и др. Творбите й са преведени на много европейски езици. Сценаристка на филма "Последни желания" (1983 г.). Автор е на съчиненията: "Тежък характер" (1976 г.), "Малка зимна музика" (1979 г.), "Сто години суета" (1992 г.), "Ние сме безнадежден случай" (1997 г.). През 1953 г. - Стоян Денчев – български математик, политик. Специализира мениджмънт в САЩ и Япония. Ректор е на Колежа по библиотечно дело (от 2002 г.). Главен секретар е на Министерски съвет на България в правителството на Любен Беров (1993-1994 г.). През 1994г. е посланик във Финландия. Депутат е в XXXVII и XXXVIII НС. През 1997-1998 г. е политически секретар на Народното Събрание. До 2002 г. е главен координатор на български бизнес клуб "Възраждане". Има над 200 публикации в областта на информационните технологии. Починали: През 1966 г. - Иван Попов – български драматичен артист, един от създателите на Народен театър в София. Постъпва в Румелийския театър в Пловдив (1882-1885 г.), след Съединението е един от създателите на театър "Основа" в София (1888-1891 г.), който по-късно е преименуван "Сълза и смях" (1892-1907 г.), а след това на "Народен театър" (от 1907 г.). През 1901-1902 г. живее в Москва и Петербург, през 1911 г. - в Милано, Рим и Париж. В своята артистична дейност той създава около 300 образа, между които Граф де Ресор ("Отечество"), Македонски ("Хъшове"), Градоначалникът ("Ревизор"), Шейлок ("Венецианският търговец"), Генералът ("Лудетина"), Чорбаджи Петко ("Първите"). П. е и талантлив режисьор - "Хъшове" от Ив. Вазов, "Искам да живея" от Н. Г. Данчов и др. Автор е на "Из миналото на българския театър". През 1993 г. - Десанка Максимович – сръбска писателка, поетеса. Получава образование в Париж. Практикува учителската професия през целия си живот. Нейни трудове за първи път са преведени в България. През 1940 г. получава орден “Дамски кръст” от цар Борис III заради дейността си за сближаване между двата народа. През 1963 г. получава орден “Св. св. Кирил и Методий”. Превежда стиховете на много български поети, съставя антологии на българска поезия и проза. Автор е на стихосбирките: “Стихотворения” (1924 г.), “Дъхът на земята” (1955 г.), “Искам помилване” (1964 г.), “Летопис за потомците на Перун” (1976 г.) и др. Пише романи (“Бунтовният клас”, 1960г. и др.), разкази, пътеписи. През 1957 г. - Добрин Василев – български белетрист, драматург, преводач, театрален критик и историк. Завършва право в Софийския университет. В Германия се занимава с история на изкуството. Драматург на Варненския театър (1935-1938 г.).

На 10 февруари българската православна църква чества денят на Св. Харалампий, живял през II в. пр.н.е. и загинал мъченически през 198 г. за своята вяра в гр. Магнезия (Тесалия), където бил епископ. В народния календар, празникът е известен още и като Хараланбей, Араланбей, Хараламповден, Чуминден – денят, в който светията е успял да залови чумата и да я окове във вериги. Затова и в иконографията Св. Харалампий, възприеман като господар на болестите, често се изобразява като повелител, който държи окованата в девет вериги или затворена в шише чума. Празникът се почита главно в източна България. Св. Харалампий се приема и като покровител на пчеларите. На този ден имен ден празнуват Харалампий, Хараламби, Ламби, Ламбри, Хари, Валентин, Валентина, Валери, Валерия.

На 10 Февруари: През 1842 г. полицията в Браила разбира, че в дома на Георги Раковски има значително количество оръжие. Опитът Раковски да бъде арестуван, предизвиква престрелка, след която намиращите се при него заговорници се опитват да избягат. Властите успяват да арестуват 15 души. След като научава за арестите, Раковски се предава на руския консул в Браила, който от своя страна го предава на румънските власти. На 14 юли е осъден на смърт, но понеже е гръцки поданик, трябвало да бъде изпратен през Цариград в Атина, за да бъде изпълнена присъдата. Но гръцкият посланик в Цариград Ал. Маврокордатос вместо за Атина тайно го изпраща във Франция - Марсилия. Тук Раковски престоява година и половина. След като, лишен от средства, разбира, че не може да замине да учи в Париж, се връща в Котел. През 1867 г. Високата порта утвърждава Григорий VI за патриарх. През 1878 г. император Александър II изпраща телеграма на главнокомандващия велик княз Николай Николаевич, с която заповядва руски войски да влязат в Цариград, в случай че английски войници бъдат стоварени в турската столица. През 1879 г. е открито Учредителното събрание в Търново в състав от 229 депутати: 117 по право (представители на изборните административни и съдебни съвети), 88 избрани и 24 депутати - назначени от княз Дондуков. Задачата на събранието е изработване на конституция на Княжество България. За председател е избран митрополит Антим I Видински, а за подпредседатели - Петко Каравелов и Тодор Икономов. Представители от Македония, Одринска Тракия и Източна Румелия (45) участват в едномесечните частни заседания на депутатите по въпроса за националното обединение. През 1883 г. влиза в сила първият Закон за печата, приет от Държавния съвет. През 1885 г. е публикуван Закон за Пощенската спестовна каса. На 2 март 1951 г. пощенската спестовна каса се преобразува в централен влогонабирателен институт под името Държавна спестовна каса (ДСК). През 1885 г. е създаден Македонски комитет в Пловдив с председател Захари Стоянов и секретар Иван Андонов. От април същата година комитетът е преименуван на Български таен централен революционен комитет (БТЦРК). БТЦРК се ангажира с подготовката и реализирането на съединението на Източна Румелия с Княжество България. Българският народ не приема несправедливите решения на Берлинския конгрес 1878г. , по силата на които току-що освободената българска държава е разпокъсана на няколко части. От тях т. нар. Източна Румелия (Южна България), като автономна област, и Македония и Одринско са оставени отново в пределите на Османската империя. След неуспеха на Кресненско-Разложкото въстание 1878-1879 г. борбата против Берлинския договор 1878 г. продължава. В началото на 80-те г. на ХХ в. става очевидно, че по редица причини едновременното освобождаване на Македония и Одринско заедно с Източна Румелия е непосилна задача, поради което усилията на българския народ се насочват към осъществяване на идеята за присъединяване на Източна Румелия към Княжество България. До началото на 1885 г. борбата за постигане на тази цел се води неорганизирано и , поради което и резултатите са минимални. С цел оптимизиране на ефективността на действията е създаден БТЦРК. Уставът на организацията е изработен по образеца на устава на Българския революционен централен комитет (БРЦК) от началото на 70-те г. на ХIХ в. Програмата на БТЦРК предвижда постигане на задачата чрез "революция морална и с оръжие". През март е издадено "Възвание към българите от Източна Румелия", с което те се призовават към извоюване на своята свобода по революционен път. В края на същия месец започва да излиза и в. "Борба", редактиран от З. Стоянов. До юни 1885 БТЦРК се придържа стриктно към възприетата революционна тактика. В много градове и села на Източна Румелия се изграждат тайни революционни комитети и малки въоръжени чети. От този момент нататък настъпва пълен обрат в поведението на ръководителите на БТЦРК. Без формално да се отказват от дотогавашните си революционни действия, те се свързват с представители на Либералната партия в Източна Румелия, както и с правителството на Княжество България. В края на август 1885 г. е установен непосредствен контакт и с княз Александър I Батенберг. Ръководството на акцията по същество се поема от нови лица - политически и военни дейци, като д-р Г. Странски, Д. Ризов, К. Паница, Д. Николаев и др., които и придават военно-съзаклятнически характер. Предвижда се съединението на Източна Румелия с Княжество България да стане не чрез въстание, а чрез военен преврат, като за целта се използват Източнорумелийската милиция и сформираните вече в някои градове и села въоръжени чети. Според приетия на 23 август план акцията трябвало да се осъществи между 15 и 20 септември. Избухналите в някои селища на Областта вълнения в края на август и началото на септември заставят ръководителите на БТЦРК да насрочат нова дата - 5 срещу 6 септември 1885 г. След успешното и провеждане БТЦРК на практика престава да съществува, макар формално ликвидирането му да става чак в началото на 1886 г. През 1892 г. е проведен процес срещу Екатерина Каравелова и съпруги на либерали каравелисти по обвинение в предателство, завършил с оправдателна присъда. През 1918 г. в София е учреден Институт за защита на българските интереси начело с ген. Александър Протогеров. През 1922 г. в периода 10 - 11 февруари в София е проведен учредителен конгрес на Горския кооперативен съюз, в който влизат 21 кооперации и 1 районен синдикат.Печатния му орган е в. "Горски кооператор" (от януари 1923 г.). През 1939 г. българската секция на казионната румънска партия Фронт за национално възраждане подписва договор с румънското правителство за включване на българите във Фронта, за лоялност към Румъния и за спазване правата на българското население. През 1947 г. в Париж е подписан мирният договор между България и държавите от Антихитлеристката коалиция. От българска страна под договора слагат подписите си Кимон Георгиев, Александър Оббов и Трайчо Костов - подпредседатели на Министерския съвет. Според договора границите на България се възстановяват във вида, в който са съществували до 1 януари 1941 г., т. е. преди подписването на Тристранния пакт с държавите от хитлеристката ос. Освен това страната ни се задължава да изплати 70 млн. долара репарации, от които 45 млн. на Гърция и 25 млн. - на Югославия. Искането на България за Западна Тракия е отхвърлено, освен това тя се задължава да демилитаризира южната си граница. По настояване на западните велики сили в договора е поставен текст с невярно съдържание, а именно, че България е взела участие във войната против хитлеристка Германия едва след подписването на примирието от 28 октомври 1944 г., въпреки че тя се включва в нея още на 8 септември същата година. В сравнение с Ньойския мирен договор 1919 г. Парижкия мирен договор е сравнително по-лек. Най-важният фактор, допринесъл за това обстоятелство, е реалното участие на страната ни в окончателния разгром на хитлеристка Германия. Договорът влязъл в сила на 15 септември 1947 г. През 1953 г. Народното събрание приема изменения в Наказателния закон, с които като "измяна на Родината", наказваща се със смърт, са квалифицирани нарушения като напускане на страната без разрешение на властите и отказ от завръщане след изтеклия разрешен срок за пребиваване зад граница. Много тежки наказания са предвидени и за роднините на "изменниците", които са знаели за подготвяното "престъпление", но не са съобщили на органите на властта. Тези текстове създават големи неприятности на България в отношенията й с другите държави. Те не съществуват в никое друго законодателство и на 10 ноември 1953 г. са отменени. През 1976 г. в София се открива самостоятелна изложба на италианския художник Ренато Гутузо. Пейзаж от Калабрия Първото му голямо платно е "Разстрел сред полето" (1938 г.), посветено на смъртта на Лорка. През 1939 г. създава "Бягството от Етна" - "отправна точка на цялото реалистично направление в италианската живопис". По време на II световна война създава цикъла "Бог с нас" (1944-1945 г.). След войната развива социалната критика, въплътена в цикли с исторически и съвременни сюжети: "Просякът, ветеран от войните", "Завладяването на необработените земи", "Битката при адмиралтейския мост", "Въстанието в Алжир", "Убийството на Патрис Лумумба", "Дискусия" и др. Илюстрациите на поемата "Септември" на Г. Милев, направени от Гутузо, се смятат за най-сполучливите. Родени: През 1845 г. - Харалан Ангелов – български поет. Занимава се с търговия, започва да се самообразова - изучава френски, руски, италиански език. Запознава се с много произведения от западноевропейска литература и руска класика. Работи като учител и читалищен деец. През 1870-1873 е в с. Жеравна, където основава читалище "Единство" и развива широка просветна и обществена дейност; пише първите си стихове, обнародвани в сп. "Читалище". След Освобождението заема административни длъжности в Шумен, Разград, Лом, Стара Загора и др. Нар. представител. През 1881 г. е редактор във в-к "Работник". Поезията му е свързана тематично и художествено с творчеството на първите бълг. поети. През 1934 г. излиза книгата "Стихотворения". През 1861 г. - Тодор Кантарджиев – български офицер, генерал-лейтенант (15.08.1917 г.). Кантарджиев завършва Военното училище в София (1884 г.) и Военна академия в Белгия (1893 г.). Служи в пехотата. В Сръбско-българската война (1885 г.) като командир на рота участва в боевете при Сливница и Пирот. След войната заема различни командни длъжности: командир на 16. пехотен Ловешки полк, началник-щаб на дивизия и преподавател във Военното училище. Произведен е в звание полковник на 2.08.1903 г. От 1904 г. командва 1. бригада от 9. пехотна дивизия, а от 1909 г. и 2. бригада от 2. пехотна дивизия. През Балканската война командва 1. бригада от 6. пехотна дивизия, с която се сражава при Люлебургаз и Чаталджа. В Междусъюзническата война (1913 г.) воюва срещу сърбите и гърците около Струмица, Пехчево и връх Руен. След войната е началник на 5. пехотна Дунавска дивизия (1913-1914 г.); повишен е в звание генерал-майор на 14.02.1914 г. В навечерието на Първата световна война се уволнява от армията, но по-късно е мобилизиран и е назначен за началник на тиловото управление на III армия (1915 г.). Началник е на Варненския укрепен пункт (1916 г.). По време на войната срещу Румъния по своя инициатива съставя от подчинените му части дясно крило на III армия, което отбранява Добрич. По-късно сформира Сборна дивизия, която воюва до устието на р. Дунав. След победата над Румъния като началник на Сборната дивизия воюва на македонския фронт (1917 г.). През октомври 1917 г. се уволнява от армията. През 1891 г. - Димитър Осинин – български писател, поет. Завършва Духовната семинария в София (1911 г.) и славянска филология в СУ (1926 г.). Взема участие в Септемврийския селски бунт (1923 г.), след разгрома му емигрира в Югославия и Австрия. Дълги години работи като учител в родния си край, във Варна и София. След 9.09.1944 г. е директор на културата при МНП. Член е на СБП. Автор на стихотворения, пътеписи и очерци. Събира, обработва и издава народни песни. Превежда от немски и руски език. През 1934 г. - Татяна Лолова – българска актриса. "Обожавам сочните роли. Цяла бака да имам от тях, пак няма да им се наситя. Че на кого му омръзва да играе?" Лолова завършва специалност "Актьорско майсторство" във ВИТИЗ (1955 г.), в класа на проф. Ст. Сърчаджиев. Работи в театъра в Русе (1955-1956 г.). Тя е един от основателите на Държавния сатиричен театър, където работи (1956-1978 г. и от 1989 г.). В театър "София" е в периода 1978-1989 г. Член е на СБФД (1987 г.). Получила е наградите: На САБ за ролята на Лиди Василевна в пиесата "Старомодна комедия" (1977 г.) и за Уини в "Щастливи дни" (1992 г.), "Аскеер" (1992 г.) за същата роля, III награда за актьорско майсторство на I национален преглед на камерните театрални постановки (Враца, 1977 г.), награда за женска роля (Ангелиня) в "Авантюра" на "Златната ракла" (1992 г.). Професор Любомир Тенев: „…в нейната игра има нещо парадоксално. Колкото и кратко да е на сцената, тя ни „разказва” смешно-тъжната житейска повест на своята героиня. И същевременно играе остро, експресивно, задъхано, фантазно, между битовото и „ирационалното”, между реалното и недействителното… Сега в хумора на Татяна Лолова има нещо от трагиката на Молиер, а в драматизма й – нещо от хумора на Молиер. Радвам се, че я има. Без нея сцената ни би твърде опустяла.” Почетен ”Аскеер” за Татяна Лолова През 1934 г. - Георги Узунски – български писател белетрист. Завършва българска филология в СУ (1957 г.). Работи като коректор в различни градове на страната. Живее в Шумен, щатен сътрудник на местния в-к. Дебютира през 1954 г. с разкази във в-к “Вечерни новини”. Автор е на произведения за деца. Автор е на съчиненията: “Подземен град” (1957), “Подаръкът” (1962), “Ни горе връх, ни долу корен” (1988). През 1938 г. - Димо Димов – български цигулар. Той завършва БДК в София през 1961г. Възпитаник е на Б. Лечев. През 1956 г. основава квартет "Димов". Под негово ръководство квартетът се утвърждава като един от най-добрите камерни ансамбли в България. Завежда секция "Камерно изкуство" при Съюза на бълг. музикални дейци (1971 г.). Министър е на просветата и културата в правителството на Д. Попов. Починали: През 1915 г. - Георги Агура – български офицер, генерал-лейтенант (1913 г.). Агура учи в Духовната академия в Измаил и в Яш. Завършва Военното училище в София (1879 г.) и Военно-юридическата академия в Санкт Петербург (1883 г.). Агура е първият български офицер с юридическо образование. Известно време е флигел-адютант на княз Александър I Батенберг. След Съединението (1885 г.) е началник на Военносъдебната част и главен военен прокурор. През Сръбско-българската война (1885 г.) е командир на Владайския отряд; при настъплението към Цариброд командва колона, която участва в освобождаването на града. След войната служи във Военносъдебното ведомство, участва в разработването на Военнонаказателния закон. Ръководи приемането на нов Дисциплинарен устав във войската. Преподава законоведение и етика във Военното училище (1886-1901 г.). Произведен в чин "генерал-майор" (15.11.1900 г.). По време на Балканската война (1912-1913 г.) е главен военен прокурор и началник на Военносъдебната част. През 1922 г. - Христо Матов - деец на македоно-одринското революционно движение. Роден е в Струга. Първоначално учи в родния си гр., а след това в Солун и в СУ "Св. Климент Охридски". През 1893 г. се завръща в Македония и става директор и учител в четирикласното училище в Сяр. В редовете на ВМОРО влиза през 1894 г. Премества се да учителства в Скопие, където основава и първия революционен комитет. Взема участие в работата на Солунския конгрес на ВМОРО (1896 г.), а две години по-късно е избран за член на ЦК на организацията. По време на разкритията след Солунската афера 1901 г. е арестуван и изпратен на заточение в Мала Азия. След освобождаването си през 1902 г. заминава за България и се установява в София. Там заедно с Хр. Татарчев е включен в състава на Задграничното представителство на ВМОРО. Излага своите възгледи за развитието на македоно-одринското революционно движение в редица брошури: "Основи на Вътрешната революционна организация", "За управлението на вътрешната революционна организация", "Въстанишки действия" и др. След Младотурската революция 1908 г. се връща в Солун и участва в основаването на Съюза на българските конституционни клубове. През Първата световна война 1914-1918 г. служи в Скопие. Заболява тежко и се самоубива.

Мисъл на деня - 10 Февруари 2009 г. „Всеки ден, всеки момент човек трябва да се чисти, да се обновява. Иначе той е осъден на преждевременна смърт. Колко престъпления, колко погрешки стоят пред вас, с които непременно трябва да се справите! Всеки ден трябва да пречиствате храната, водата и въздуха, които приемате. Не е лесно да се нахрани човек! От храната, която възприема, зависи неговият бъдещ живот.” Из Двата порядъка, УС, 6 октомври 1935 г.

Ина предлага да се съберем тук: Чай във фабриката За по-точна ориентация: тук.

Драгалевски манастир Драгалевският манастир “Света Богородица Витошка” е разположен на 3 км южно от Драгалевци, в полите на Витоша. Той един от най-красивите и същевременно лесно достъпни манастири в България. Основан е от цар Иван Александър през 1345 г., по време на Второто Българско царство, като савропигиален манастир (подчинен директно на патриарха). Покровителстван е и от цар Иван Шишман. Разрушен при нашествието на турците в София през 1382 г., манастирът е възстановен през XV в., когато се превръща в средище на книжовен живот. По време на реставрацията, малката манастирска църква е декорирана с красиви стенописи, повечето от които са запазени и до днес. През XVII век централната част на църквата е украсена с нови стенописи. Историята на манастира е свързана с освободителните борби – през 1871-72 чест гост е Васил Левски.

Здравейте, Един варненски ветрец пошепна, че на 11.02. Атлантида може да ни е на гости - разбира се, ако остане време . Какво ще кажете да си уговорим среща за тази седмица? Някоя вечер след работа?

"Единъ день Настрадинъ Ходжа излѣзълъ на кушия съ своя старъ волъ, защото нѣмалъ конь. Нѣкои го запитали: „Ами защо съ този старъ волъ си излѣзълъ?“ – „Не го гледайте, че сега е старъ, какво хубаво, младо и пъргаво теле бѣше той,“ отговорилъ Настрадинъ Ходжа. Така и нѣкои хора живѣятъ съ своето минало. Нашиятъ сегашенъ животъ е изразъ на миналия ни животъ, а това, което сега приготовляваме, ще бѫде изразъ на бѫдещия ни животъ. Нѣкои питатъ: „Какъвъ ли е билъ моя миналъ животъ?“ Такъвъ какъвто сега живѣешъ. „Какъвъ ли ще бѫде бѫдещиятъ ми животъ?“ Каквито условия сега си приготовлявашъ." "Голѣмата лакомия въ живота ражда у всички хора голѣми нещастия. Разправяше ми единъ господинъ, който ходилъ на ловъ въ Стара планина, какъ наблюдавалъ какво правила една мечка съ петтѣ си мечета. Около рѣката тази мечка намѣрила една голѣма плоча, бъркала съ рѫцѣтѣ си вѫтрѣ и изваждала раци за мечетата. Едно отъ мечетата постоянно следѣло майка си и колкото рачета изваждала, то ги веднага изяждало. Тя му ударила толкова силенъ шамаръ, че то се търкулило на земята. Мечката продължила пѫтя си, но вижда, че мечето не идва, затова се върнала при него и видѣла, че било мъртво. Взела го у себе си, люляла го, но не могла да го съживи. Мечетата трѣбва да знаятъ какъ да се хранятъ, а вие трѣбва да знаете какъ да удряте плѣсници." Пръбѫдване

Наряд за начало: Молитва на Духа Беседа: Пребъдване, 27 май 1917 г. 15.02.2009 г. Наряд за край: Добрата молитва "Думата „държа“ има отношение къмъ човѣшката воля. Да държимъ заповѣдитѣ, значи да ги изпълняваме, а заповѣдитѣ може да ги изпълняваме само чрѣзъ волята си." "Когато хората искатъ да ограничатъ любовьта, това значи, че не разбиратъ основния законъ: Любовьта спада къмъ свободнитѣ дѣйствия, трѣбва да се прѣбѫдва въ нея. Въ прѣбѫдването всѣки възприема, но и дава, има обмѣна." "Когато нѣкой мисли, че не може да разбере единъ въпросъ, азъ това обяснявамъ логически така: ако затворимъ очитѣ си и кажемъ, че не може да виждаме, това невиждане зависи отъ нашата воля, да виждаме или не и когато човѣкъ има умъ и каже, че не разбира нѣщо, то значи той си е затворилъ очитѣ. Но въ думата „разбиране“ има процесъ на движение. Напримѣръ за да изучите една мѣстность, трѣбва да я пропѫтувате и тогава ще я разучите. Нѣкой въпросъ може да ви е тъменъ, но не казвайте, че не мога да го разбера, задайте си малко трудъ и той ще ви стане ясенъ." "Всички съврѣменни хора страдатъ отъ това, че искатъ по единъ лесенъ начинъ да влѣзатъ въ Царството Божие и да придобиятъ лесно знания и казватъ: „Покажи ни лесния пѫть.“ Така никой нѣма да го намѣри. Който влѣзе въ живота, нека каже: „Дайте ми най-трудния пѫть.“ Азъ рекохъ: „Ето човѣкътъ, който ще се подигне.“" "Опитайте Господа чрѣзъ законитѣ Му и тогава ще разрѣшите мѫчнитѣ въпроси." Пребъдване

На 7 февруари: През 1878 г. руските войски освобождават Поморие в хода на Руско-турската война. През 1921 г. започва работа Вторият църковно-народен събор. През 1921 г. Народното събрание приема Закона за трудовата поземлена собственост - за образуване на държавен поземлен фонд, за оземляване на безимотни и малоимотни селяни. През 1940 г. Би Би Си открива редакция в България. Родени: През 1858 г. – Александър Найденович - един от основателите на научната фармация у нас. Роден в Одрин. Завършва химия в Париж през 1883-а, след което е главен аптекар на българската армия, ръководител на химическата лаборатория и главен аптекар в Дирекцията за опазване на общественото здраве. Преподава токсикология във Висшето училище. Член-основател на Българското химическо дружество. Умира на 10.VII.1927 г. През 1864 г. - Киро Узунов - български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Роден в град Малък Самоков, днес в Турция, тогава в Османска империя. В началото на януари 1903 г. Георги Костадиев поставя началото на революционната организация в село Бяла вода. През март организаторите Киро Димитров Узунов, Дико Джелебов, Иван Делбозов и Иван Тамахкяров събират и заклеват мъжете от цялото село. Дългогодишен четник при Георги Кондолов. Избран за войвода от конгреса на Гьоктепенски участък, негов подвойвода е Иван Делибозов, отстъпил впоследствие на поручик Коста Стоянов. Умира на 28 септември 1938 г. в Бургас. През 1866 г. — Иван Стойков - български генерал, командир на Конната дивизия през Първата световна война. Иван Стойков е роден в село Гайтаниново, Неврокопско през 1866 година. Баща му участва в Българското опълчение по време на Руско-турската война. Иван Стойков участва като доброволец в Сръбско-българската война в 1885 година. През 1887 година завършва Военното училище в София, а след това и Генералщабна академия в Торино, Италия. През Балканската война полковник Стойков е началник на щаба на 9-та пехотна плевенска дивизия. През Първата световна война Стойков е командир на Конната дивизия, която освобождава Охрид, а от май 1916 командва новата Втора конна дивизия. На 30 май 1917 г. е произведен в генерал-майор и става началник на Девета дивизионна област. Генерал-майор Иван Стойков загива при атентата в църквата „Света Неделя“ на 16 април 1925 година. През 1882 г. - Тодор Георгиев - български генерал. Роден на 27 февруари 1882 г. в село Чешнегирово, Пловдивско. През 1902 г. завършва Военното училище в София, произведен е в чин подпоручик и зачислен във 2-ра рота на 9-и пехотен полк. През 1905 г. е произведен в чин поручик. През 1908 г. поручик Георгиев постъпва в Николаевската генерал-щабна академия в Санкт-Петербург, Русия, през 1909 г. е произведен в чин капитан. Завършва през 1911 г., и след завръщането си във България продължава да служи в 9-и полк. През Балканската война (1912 - 1913) е щабен офицер, като на 18 септември 1912 г. е назначен за офицер за поръчки в щаба на 2-а армия, на 28 септември 1912 е причислен към щаба на армията, а от 27 април 1913 до 11 август 1913 е началник на Оперативната секция на Щаба на 2-а армия, след което до март 1914 е офицер за поръчки към Щаба на 2-а военноинспекционна област. В периода 1914 - 1915 година капитан Георгиев е ротен командир в Двадесет и седми пехотен чепински полк. На 18 май 1915 г. е произведен в чин майор. През Първата световна война (1915 - 1918), в периода 1915 - 1916 г. е началник-щаб на 3-та бригада от 9-та пехотна дивизия, а от 28 декември 1916 е командир на дружина в 57-ми пехотен полк. От 24 май 1917 е началник-щаб на 3-та бригада от 9-та пехотна дивизия. На 17 август 1917 г. е произведен в чин подполковник. След демобилизацията полковник Георгиев служи в Щаба на армията, а през 1920 г. е назначен за началник на Мобилизационната секция. На 30 януари 1923 е произведен в чин полковник и назначен за командир на 7-ми пехотен полк. Преди всичко полковник Тодор Георгиев в добър щабен офицер и през 1926 г. е назначен за началник-отдел в Щаба на армията. На 31 октомври 1930 г. е произведен в чин генерал-майор, през 1932 година е назначен за началник на 3-та военно-инспекционна област, като от 19 ноември 1932 поема командването на 4-ти пехотен преславски полк. От 2 май 1933 г. е председател на Военно-историческата комисия към Щаба на армията, а от април 1934 - началник на военно-учебните заведения. На 21 май 1934 г. генерал-майор Георги Тодоров е назначен за началник-щаб на българската армия, на 26 август произведен в чин генерал-лейтенант и 2 месеца по-късно, на 26 декември 1936 г. се уволнява от армията по собствено желание. През 1883 г. – Борис Денев - български художник. Роден във Велико Търново. Учи в Мюнхен, участва като доброволец в Балканската война, а през 1914 - 1925 г. е художник в Министерството на войната. Един от най-добрите представители на българската пейзажна живопис е автор на платната "В полите на Витоша", "Патриарх Евтимий се прощава с търновци" (в Светия Синод), "Пейзаж от Търново", "Рилското езеро под Мусала", "Зима в Пловдив", "Праведният Йов", "Погребална процесия" и "Зрелището на Голгота", на много пейзажи от Велико Търново, Свищов, Мелник, София и Пловдив. Умира на 31.XII.1969 г. Починали: През 1876 г. - Партений Зографски - български духовник, Поленински и Нишавски епископ, и книжовник, един от първите български филолози и фолклористи . Роден e през 1818 г. в мияшката паланка Галичник под името Павел Василков Тризловски. Първоначално учи в манастира „Свети Йоан Бигорски”, а през 1836 г. в Охрид при Димитър Миладинов и в гръцки училища в Солун и Цариград. Става монах в Зографския манастир в Света Гора, през 1842 г. под името Партений, а по манастира и презимето Зографски. Учи в Духовната академия в Одеса, след това постъпва в Киприяновския манастир в Молдова. В 1846 г. завършва семинария в Киев, а в 1850 г. Московската духовна академия. Започва да служи в църквата на руското посолство в Цариград, но още в същата 1851 г. открива богословско училище в Зографския манастир, в което преподава до 1852 г.. От 1852 до 1855 г..на е учител по църковославянски език в Богословското училище в Халки, а след това до 1858 г. в българското училище в Цариград, като служи в българската и в руската църква. На 29 октомври 1859 г. по настояване на кукушката българска община Цариградската патриаршия назначава Партений за Поленински (Дойрански) митрополит, за да спре развитието на униатството в Южна Македония. Партений разширява употребата на църковнославянски в богослужението в църквите в своята епархия и съдейства за отварянето на български училища. В 1861 г. е повикан от солунския митрополит Неофит и епархийски духовен съд му отправя 22 обвинения, но е оправдан и в 1863 г. се връща в епархията си. В 1867 г. е назначен за Нишавски (Пиротски) митрополит и на този пост подпомага българското училищно дело и отблъсква опитите на сръбската пропаганда за проникване в Пиротско. От 1868 г. Партений Зографски е част от отцепилата се от патриаршията българска църковна йерархия. След създаването на Българската екзархия в 1872 г. Партений Зографски остава като екзархийски митрополит в Пирот до октомври 1874 г., когато подава оставка. Партений Зографски развива активна книжовна дейност. Сътрудничи на списанието „Български книжици“ и на първите български вестници - „Съветник“, „Македония“, „Цариградски вестник“ и други. Партений Зографски се опитва да наложи употребата на повече западнобългарски елементи в новосъздаващия се български книжовен език. В 1857 г. издава „Кратка свещена история на ветхо и новозаветната църков“, а на следната 1858 г. - „Началное учение за децата“. Партений Зографски умира в Цариград на 7 февруари 1876 г., в деня на Партений Лампсакийски. През 1900 г. - капитан Петко Войвода (Петко Киряков Калоянов, Петко Каракирков) - български революционер. Прословутият български хайдутин, възпят в много народни песни, се ражда на 18 декември 1844 г. в Доганхисар, Дедеагачко (днес Есими в Гърция). Сбира първата си чета през 1861 г., с която действа в Беломорска Тракия и Родопите. Посещава 1 година военно училище в Атина, участва в Критското въстание (1866-1869 г.), а през Руско-турската освободителна война е в Родопите с отряд от 3000 души. Обявен за капитан от руската армия и награден от император Александър II с орден за храброст. От 1880 г. живее във Варна, където е един от водачите на Либералната партия, работи като касиер в Кредитна банка, занимава с търговия и известно време е адвокат. Преследван и арестуван заради русофилските си убеждения. Днес паметта му пазят 22 паметника в България, един в родното му село (2004 г.) и един, издигнат на 2.XII.2004 г. на хълма Джаниколо (Гарибалдийския хълм) в Рим, редом с този на Гарибалди. Николай Хайтов - Капитан Петко войвода Паметник на Капитан Петко Войвода в Рим

Мисъл на деня - 7 Февруари 2009 г. „При виолетовия цвят се създава сила в човека да може да преодолява известни мъчнотии. Когато човек се обезсърчава, това показва, че в него виолетовият цвят е слабо застъпен. Ако животът му е слаб – червеният цвят е слабо застъпен. Ако той не знае защо е дошъл на Земята – портокаленият цвят е слабо застъпен. Ако на човека не му се учи, това показва, че зеленият цвят в него е слабо застъпен. Всеки цвят внася известен подтик в човека.” Из Някой си стотник, 29-та НБ, 1 май 1938 г.

Студенти, последователи на Учителя, се връщали след ваканция от провинцията, от Айтос и Бургас. Те били с по-дълги коси, което ги отличавало от другите младежи. В купето имало още студенти и един възрастен офицер. В разговор по пътя другите младежи с обидни думи започнали да се подиграват на последователите на Учителя. Тогава офицерът станал, отворил прозореца и извикал: „Само още една лоша дума да чуя от някого за господин Петър Дънов - Учителя - веднага ще го изхвърля през прозореца. После започнал да им говори за него, като разказал случай със собственото си дете. Офицерът имал единствено дете - момиченце, което заболяло от неизлечима болест. Той бил материално добре и го водил по разни лекари не само в България, а и в Париж, Виена и други големи европейски градове. Но отникъде полза не намерил. Болестта се влошавала от ден на ден. Някои го посъветвали да отиде при Учителя, който помага на всички хора, идващи с пълна вяра, при него. Офицерът влязъл при Учителя, коленичил и с плач го помолил да излекува детето му. Учителят бил кратък: „Иди си, детето ти е вече здраво." Офицерът му благодарил, целунал ръка и си тръгнал. Още с влизането жена му казала, че точно когато бил при Учителя, детето се почувствало съвсем добре и бодро. От този ден то напълно оздравяло. Още един от многобройните си спомени представя сестра Елена Иларионова от Търново: „Преместиха мъжа ми Костадин на служба в Цариброд. При пристигането ни той заболя доста сериозно. Там нямахме никакъв познат, багажът ни още не беше дошъл, в хотела беше много неудобно. Съдържателят видя това и се погрижи да ни намери квартира, услужи ни с дрехи, докато пристигнат нашите. Обстановката беше мизерна, а зимата - студена. При това положението на болния ми мъж се влошаваше. Военният лекар Таджер полагаше големи грижи. Бяха се ангажирали и другарите му - офицери, но нищо не помагаше. Успокояваха ме, че поръчали за някакви специалисти, които ще му помогнат, а всъщност бяха решили, че ще мре. При това положение аз не знаех към кого да се обърна, от кого да поискам помощ. Пристигна ни багажът, нагласих на болния леглото, с войника го преместихме и му заговорих: „Направи усилие, Костадине, да станеш. Сега никой не може да ни помогне, освен Бог!" През нощта сънувах, че трябва да се отнеса за съвет към Учителя. Тогава знаех само, че живее в София, не го познавах, нямах адреса му. Написах една отворена картичка „До г-н Петър К. Дънов - София", и я изпратих. Скоро получих отговор от него: „Г-н Иларионов не е болен, той има задължение в живота. Аз ще ви помогна." Написахме, че сме съгласни и вместо отговор пристигна сам Учителят. Може да си представите радостта и изненадата. „Господ ме прати - каза той - да ви помогна. Когато размествахте и нагласявахте леглото, госпожата каза на болния: „Направи усилие да станеш, сега освен Бог няма кой да ни помогне." Тогава Бог ми нареди: „Иди помогни на тези хора." С голямо удивление го запитахме как е чул разговора ни, като е бил толкова далече от нас. Учителят каза: „За тия, които чуват и виждат, няма разстояния и прегради." После той прати войника да донесе прясна вода от чешмата. Налях от нея една чаша и той с малка лъжичка подаде на Костадин да пие. След половин час му помогна да стане от леглото, а малко по-късно болният се поразходи из стаята. Костадин се почувства здрав, но беше още много слаб. Учителят го насърчи, че вече може да отиде в казармата, но Костадин не се решаваше. На другия ден той го изведе на разходка до един много висок връх. В това време пристигна лекарят да провери състоянието на болния и като не го намери на леглото възкликна: „Тук е станало някакво чудо!" Остана, за да разбере какво се е случило и кой е гостенинът ни. Като се запозна с Учителя, разговаряха дълго и лекарят се убеди, че има и други сили, извън земните, които помагат. Тогава офицерите поканиха Учителя да им говори. Той държа няколко беседи, от които всички останаха доволни. На една от тях Учителят посочи един офицер: „Например госпожата на този офицер да не му се сърди и да не се заема да го изправя да бъде редовен домакин, защото неговите домашни чувства не са развити." Като се върнахме вкъщи добави: „Това семейство имат едно дете живо погребано. Човек може да е умрял повидимому, но на задния мозък има един център, където е скрит животът. Там като се пипне, познава се дали човек действително е заминал или още е жив." Разказ на брат Г. Попов от с. Горна Поляна, Търновско: „Детето на родната сестра на един брат боледувало от „Свети вито хоро", болест, при която треперят всички части на тялото, не може нито да се върви, нито да се държи нещо в ръце. Момиченцето било водено по всички лекари в Бургас и София, но помощ не получило. Най-после брат Г. Попов го взел и го довел в София, като от моста на „Граф Игнатиев" до Изгрева го носил на гръб. Още с влизането им в двора на Изгрева Учителят отворил прозореца, поздравил ги и ги повикал веднага да влязат. Било през месец април, около Великден. Учителят слязъл от стаята си, поразговарял с тях и накарал брат Попов да отнесе детето у баба Мария и да го сложат на легло. После сам щял да отиде при него. Още когато детето било в двора на Учителя, той го заговорил и го питал как върви училището. То му казало, че е във второ отделение, че се учи добре, но вече няма да може да ходи в клас, защото е болно. Детето било много отчаяно. Тогава Учителят обещал на момичето, че ще му мине и даже утре ще отиде с тях на Витоша. Георги Попов не повярвал на ушите си, но Учителят само го погледнал и братът разбрал, че той е прочел недоверчивите му мисли. В квартирата на баба Мария Учителят накарал да стоплят вода, измил лицето на детето с топла водичка и му дал да пие от нея. Поговорили малко и си отишъл. Към полунощ детето събудило вуйчо си и му извикало; „Вуйчо, виж, виж, аз вече мога да държа. Помогни ми да стана и да походя малко." Г. Попов си спомня, че в този момент усетил силен трус на леглото си, но не казал нищо на детето, а му помогнал да повърви. Наистина до сутринта детето малко по малко възвърнало силите си и заедно с друг брат, изпратен от Учителя, тръгнало заранта към Витоша. За там вече били поели Учителят с други братя и сестри. Като поддържали от време на време детето за ръцете, то, Г. Попов и другият брат пристигнали към обед на Бивака на Витоша. Върху скалата с песни ги посрещнали Учителят и други сестри и братя. Една от сестрите се затичала, прегърнала момичето и го занесла на Учителя. Той го погалил и казал да отидат до някой храст и да го изкъпят с топла вода. След това го преоблекли с чисти дрехи, които приготвили по нареждане на Учителя от вечерта. През целия ден детето играело паневритмия и скачало без умора. Вечерта само, неподкрепяно от никого, слязло от Витоша. Това момиченце днес е вече омъжена жена, има деца, здрава е и спазва желанието на Учителя да не яде месо." Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов" Свидетелства на очевидци - Влад Пашов

На 6 Февруари се чества св. патриарх Фотий Днес празнуват всички, които имат светлина в името си - Доротея, Огнян, Огняна, Светла, Светлин, Пламен, Пламена, Фотий. Да са живи и здрави! Името на светеца идва от гръцкото photos – светлина. Свети Фотий се родил в Цариград около 820 г. в богат и знатен род. Фотий получил най-доброто образование на своето време и бил най-ученият представител на тогавашна Византия. Той бил преподавател в знаменитата Магнурска школа в Цариград, където се учел славянският равноапостол Константин – Кирил Философ и малко по-късно – българският цар Симеон Велики. Фотий заемал високи служби в държавата, на най-много обичал да се занимава с науките. Заради изключителните си дарования и високото си образование той бил поставен през 858 г. за цариградски патриарх. Патриарх Фотий насърчил Константин Философ да стане християнски мисионер на славяните. Той написал до българския цар Борис І обширно послание върху християнската вяра и живот. Свети Фотий оставил богато книжовно наследство, благодарение на което узнаваме за съчинения на древни свети отци, които той имал под ръка, но до нас не са стигнали.