Ася_И

Аз нищо не казах за нашите сестри. Мария е амбициозна и мисли, че тя знае най-много от всички наоколо. Тя не отрича качествата на другите, признава ги, но усещам, че винаги си е запазила правото да каже последната и най-авторитетна дума. Тя е пианистка и смята, че никой не е разбрал Учителя, както тя го разбира. Цветана Щириянoва е художничка. Тя е сериозен портретист и майстор на пастела. Но е дилетант. Винаги съм се ядосвал, че не работи композиционно, тя като че ли се затруднява в сюжета. Затова пък всичко, което не е направила в композоционния жанр, го дава в портретите. Обществото я познаваше. Цветана много обича пъпеши и дини. Тя се движи бавно през бостана, като привидение. Лекичко се навежда и с малко почукване, познава коя диня е узряла. Нищо друго не яде, освен пъпеши и дини и пак се оформя доста солидно. Нейните, винаги сведени и кротки очи, мечтаят за нещо. Дафинка е изфинен английски брюнет с тънка бяла кожа и с чаровна усмивчица, загадъчна като на Джокондата. В нея бяха влюбени няколко от анархистите. Тя е деликатна и внимателна. В черните й ириси има светлинки, които не можеш да разгатнеш. Всякога мислиш, че дружески ти се усмихват, а друг път, че се шегуват покровителствено, ако не малко иронично. Отиде си Дафинка от този свят рано - рано. Стопи се сякаш нейното изящно изтънчено тяло. Остави тя като спомен своята очарователна усмивка и тъга, поради нейната рано угаснала младост. Пенка е от Казанлък. Тя има повече земни потенциали и сили да се оправя. Пенка е педагожка, но има изглед на добра домакиня. Накрая е Виктория. Тя винаги се усмихва с тъмните си очи и никога не казва онова, което най-много я вълнува. Виктория мисли, че учениците на новото учение трябва да имат будна интуиция и да се разбират без думи. Това, което човек може да прочете в погледа на другия, е повече от това, което думите могат да м кажат. Затова тя върши мълчаливо всичко, което е нейна обязаност и някога недоумява, че в околните остават и неразбрани, и неизтълкувани неща. Около Виктория винаги има един невидим облак от топла магнетична доброта. Доматите, лукът и бобът са узрели. Ние ги събираме в сандъци и ги предаваме за експедиция. Такива хубави едри и вкусни домати никъде не съм виждал. Приличат на грамадни ябълки. Задава се и краят на нашето стоeне в Русе. При нас пристигна и Пaша Тодорова. С нея поработихме и върху материалите, които трябва да сe отпечатат, като резултат и синтез от станалия преди идването ни в Русе младежки събор в София. Преваля лятото. Сива мъглица лежи там върху полето зад ивицата на Дунава, където се простира Влашката земя. Бостаните са вече зрели. Ние често ги посещаваме. На 10 август ние тръгваме обратно за София. Знае се, че всяка стъпка от мястото, където си живял с любов към едно дело, е скъпа и наситена със спомени. Така е с Русенската комуна. Тя е далеч от мен, но аз нося в себе си хубавите, спокойни и чисти дни, свързани с нея – дни от моето ученичество при Учителя Беинса Дуно. Георги Томалевски Край Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Изходният път Лятото на 1924 година. На двора, в градината, пък и в стаята, навред мушици всевъзможни, малки и големи. Понякога на нас, обикновените хора те ни досаждат и гледаме час по-скоро да се освободим от тях. Но не е така за Мъдреца. Той използва и най-малките същества за своята велика работа, за него те са символи, сътворени от Бога, както и ние, с тях той се разговаря като с хора. Вън е топъл юнски ден. Пеперуди, пчелички, буболечки, мушици летят свободно и весело от цвят на цвят. Но на мене не ми е весело, нито топло. Някакво психическо, мрачно състояние ме гнети. Ден, два, три - не мога да се освободя от него. Никакъв изходен път не виждам. В един от тези дни бях при Учителя по работа. Свърших работата си, влязох в стаичката при него, но не с намерения да споделя с него за това обзело ме състояние, защото съзнавах, че се намирам в някакъв затвор, в безизходно положение и никой не може да ми помогне. Казах на Учителя какво съм свършила и се готвех да си отивам. Учителя веднага стана от стола си и се упъти не към мене. Аз очаквах да му целуна ръка и да си ида, но отиде до затворения прозорец. Видях на прозореца една муха, която се блъскаше ту на едното, ту на другото стъкло, искаше да намери път да излезе. В това време Учителя я гони ту с едната ръка, ту с другата. Мухата лети, не се спира на едно място, но и Учителя не спира. В един неочакван момент мухата се изгуби. Де е хвръкнала, не видях. Зная хората как се справят с мухите, но също знаех и Учителя как постъпва, затова, взимайки живо участие в движенията и живота на мухата, попитах: - Къде отиде мухата? Учителя каза: - Виждаш ли тук, в ъгъла на прозореца една малка дупчица. Аз я гоних по стъклото, за да я отправя към тази дупчица, откъдето може да излезе и да хвръкне на свобода. Тя мисли, че като хвърчи по стъклото, няма изходен път за нея. Обаче аз й показах малкото отверстие, в което ще намери изходен път. Слушах Учителя внимателно и като свърши да говори, приближих се до прозореца, за да видя дупчицата, през която излезе мухата. Наистина беше толкова мъничка, това ме трогна. Седнах отново на стола си. Не ми се тръгваше, забравих да бързам. Как стана, не зная, аз намерих изходен път. Почувствах се като волна птичка, като пеперуда. Причини и последствия на моето предишно състояние - всичко изчезна като дим. След години чух безсмъртните думи на Учителя: - Никога не забравяй, докато си в ръцете на Бога и пред Неговото лице, при каквито и трудни положения, тежки състояния да се намираш в живота си, и в най-отчаяни моменти да си, няма безизходен път. При всички условия на живота помни - всякога се моли, мисли и работи. Навсякъде ще намериш изходен път и отворена врата. Той на мухата беше казал: "Не се страхувай, ето един малък отвор, който ще те изведе на свобода.” Сърдечно благодарих тогава и сега, и винаги ще благодаря за тази велика Любов. 15 август 1967 година Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Когато Учителя ни показваше гимнастическите упражнения или упражненията на Паневритмията, тогава можеше да се наблюдава изяществото в движенията му. Вдигаше ли си ръката нагоре, сваляше ли си ръката надолу, правеше ли стъпка напред или назад, всяко движение беше свободно, без напрежение, но не отпуснато. В движентията имаше замах, лекота, красота и пластика. Толкова бяха красиви движенията му, че ние просто се захласвахме, възхищавахме се. Искам да подчертая , че такова изящество в движенията виждах главно, когато ни показваше новите упражнения. Когато играехме обща Паневритмия, Учителя играеше заедно с нас. Той играеше хубаво, правилно, но изящество не всякога виждах. Само когато ни показваше новите упражнения, винаги тогава съм виждала образец на красота и изящество. Тогава и ние се увличахме. Всеки искаше да направи същото движение, но на малцина се отдаваше това. Като наблюдавах другите, виждах, че почти никой от нас не беше в състояние да го направи така хубаво, дори не бяха в състояние да го направят точно, камо ли красиво. Допълнение от друг: Сестра Катя Грива ми е казвала, че на нея Учителя й е показвал новите упражнения в стаята си, като тя е играла след него. Той е искал от нея тя да ги показва на другите. Тя ми казваше, че в стаята си пред нея, той е играел така изящно и красиво, така великолепно и хармонично, че тя в никакъв случай не е могла да повтори същото. Но когато е бил навън, пред другите, не е показвал така и не е играл така изящно, както в стаята си. Със съжаление ще кажа, че малцина от приятелите можеха да наблюдават показването и предаването на упражненията. Това ставаше по някакъв повод или по-право, по някакво вътрешно разположение на Учителя, някакъв вътрешен ритъм у него. Обикновено, след като веднъж е показал упражненията, той не ги повтаряше, а ни караше да се учим от тези, които са ги учили веднъж. При редки случаи ги е повтарял." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

А какво би искал да постигнеш, когато се научиш как да отключиш и развиеш своите свръхестествени способности? Това е знание, и не само знание, а и сила. С някои неща не трябва да си играем, само защото така ни се е приискало. Има и още нещо - знанието трябва да се заслужи. Иначе няма да знаеш какво да правиш с него.

Може би поста ми не е вече по темата, но докато четях Спомените на учениците ми направи впечтление как Учителя е държал да прегледа всичко преди да се отпечата; какви усилия са полагали стенографките записките да са направени правилно; самите ученици колко старателно са учели. Днес с лекота заместваме някои красиви български думи с чуждици, приемаме олекотения западен вариант на писане, който по мое мнение не отговаря на нашия език и начин на мислене. И си мисля, че полагайки усилия да говорим и пишем правилно на български език, е част от задачата ни като българи да запазим уникалната ни същност. За мен духовността - общо казано пак, разбира се - е пробуждане на нашето същество, нашата душа, вътрешния устрем да се опознаем. Едва след като направим това може да помогнем и на другите по пътя. За мен „духовността”, тази духовна еволюция не е завършена. Това е процес, който продължава през целия ни съзнателен живот.

А как мислите, дали има някаква връзка между духовното (кой както разбира това) и грамотността? Според уикипедия: "Грамотността е способността за четене и писане. Стандартите за грамотност са различни в различните общества. В съвременен контекст терминът предполага четене и писане на ниво, достатъчно за осъществяване на писмена комуникация. В някои случаи се включват и други умения, като елементарно смятане или компютърни умения."

"Братството много преживя от външните, но и от вътрешните хора, които бяха отсам оградата и се бяха клели във вярност и стояха с дни пред вратата му, на колене му се молеха за благословия, за излекуване от тежки болести, които се смятаха за първи, едва ли не за светии, от тези, които пееха хвалебствия за него, от тези, които хиляди пъти са му целували ръка и са яли от сложеното на общата трапеза с години наред, от тези, които се смятаха пазители на Братството и накрая го предадоха. Грижата на Учителя за нас беше неизмерима, но след като той си отиде, за да запазят личните си интереси, се отказаха от Учителя, дори викаха да се запали Изгрева, да изгорят всички дъновисти. Например такъв беше Елизер Коен и много други комунисти, развели вече друго знаме след 9 септември 1944 година." Този текст е към пост #15 С него всичко от спомените на Буча Бехар е публикувано. Из спомените на Буча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Основаване на Комуната в Арбанаси. Идеята за предстоящото основаване на Комуната в Арбанаси бе най-актуалния въпрос за нас и вече няколко пъти се събирахме да уговорим и уточним подробностите по този въпрос. От Варна пристигна брат Стамат Тодоров, на когото предадох ръководството на братските имоти и ключовете от колибата и през месец септември се пренесохме с Марин в Арбанаси. Дойдоха и другите приятели. Бяха вече пристигнали и моите родители с брат ми Костадин и сестра ми Танка. Обявихме основаването на Братската Комуна при следния състав: Основно ядро: 1. Никола Гръблев от Габрово - военен капитан. 2. Христо Христов от Търнова - подпоручик, който си подаде оставката и като цивилен пристигна в Арбанаси. 3. Марин Камбуров 4. Аз - Петър Камбуров. Спомагателни: Руси Събев от София, Димитър Александров от Търново, Мария Каишева от Арбанаси /Кольо и Мика бяха временно в Комуната. По-късно заминаха за София/ и моите родители с двете деца, които не се считаха за членове, тъй като бяха малолетни. Бяхме всичко 11 души. Беше уговорено Никола Гръблев да не напуска службата си, за да може да помага със заплатата си. Отначало работата тръгна добре. Имахме на разположение над 100 хиляди лева и решихме най-напред да закупим ниви. Купихме изцяло имота на една вдовица - Мола хаджи Димитрова, която след това се изсели от Арбанаси. Имотът бе 12 декара ниви и 3 декара лозе. И от друг стопанин купихме една нива от около 12 декара. Набавихме инвентар: плуг, вили, лопати, мотики и др. Фураж за добитъка и две биволици на сестра Мария Каишева, две кози и едно магаре. Останаха 20-30 хиляди лева резервен фонд. Докато се ориентирахме в обстановката, дойде зимата. А приходи още нямаше никакви. Затова се наложи да теглим по малко от резервния фонд. Днес малко, утре малко, готовите пари се изнизаха хилядарка след хилядарка. А нашите славни трапези! Винаги имахме гости от Търново или от горна Оряховица, или от Лясковец. Пък песни, пък цигулки! Славно нещо било комуналния живот! Всички, които ни посещаваха оставаха с отлични впечатления! Да, така беше в началото, а за края ще говорим по- късно. През есента успяхме да изорем нивата, която купихме от Мола, а онази, които купихме от някой си Пейо от Горна Оряховица, беше посята с жито. Аз, за да изразя доволството си от покупката на нивата, казах: - Дай Боже да се роди хубаво жито, ще ви донеса два чувала жито подарък от мене! Но не му занесох, защото житото наистина не стана. И през есента на 1924 година получих призовка от съда. Съди ме Пейо за 1000 лева, т. е. стойността на два чувала жито, които съм се задължил по пазарлък да му дам. Отидох в Горна Оряховица. Намерих го в къщи на легло - болен. Не можахме да се разберем. Той твърди, че аз съм се зедължил да му занеса два чувала жито. Аз твърдя, че съм обещал условно - ако житото стане. Най-после му броих хилядарка и въпросът се уреди. На следния ден научихме, че Пейо починал.

"Един съботен ден при нас дойде Учителя. Ние го посрещнахме топло, с вътрешно смирение и обич. Все едно, че при нас дойде Добрият ни Баща. Той кротко се усмихваше и гледаше в очите ни, да види всичко, което ние искахме да му кажем. Той имаше доволно, радостно лице. Обядвахме заедно и дълго след това приказвахме под сенките на черницата. Ние сме доволни и усещаме неговата бащинска любов. Едно след друго разказахме за всичко. За работата си, за бурята, за новия мост и за това, че всичко възстановихме в най-бързо темпо. Същият този ден аз бях повикан долу, при анархистите, защото на един от тях кракът му се беше надул и страшно възпален. Убол се беше на стърнището и раната се беше инфектирала. Когато отидох, аз видях, че пострадалият беше Георги Шайтанов. Заех се да приложа методи, които бяхме научили от нашия Учител и за няколко дни кракът му оздравя. През време на беседата в следващата неделя, при нас дойде и Шайтанов. Той стоя до края и внимателно слуша беседата на Учителя. Шайтанов даде на Учителя две малки розички. Той много го хареса и каза, че е чул и научил нещо, което никога досега не е чувал. След вечерята, която направихме рано, Учителя се качи на кабриолета и замина за града. Ние го изпратихме сърдечно и му изпяхме няколко песни. Пак нощ, пак свирят щурци, пак дълбоко звездно небе. Аз лежа на малката черга и си мисля, че гласовете на щурците са като пробудени спомени от гробницата на милионите години, минали над земята. Те са като някаква морзова азбука на Всемира. Струва ми се, че и след други милиони години, ако има земя, щурците ще пеят пак по същия начин." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Здравей, Елфче, Радвам се, че операцията е била успешна. Пожелавам на майка ти по-бързо оздравяване. И да се пази. Ендокардитът е коварно заболяване и след него наистина трябва да се внимава, и то изключително много. Имам шест операции на сърцето, една от които беше инфекциозен ендокардит. Тъканите са много крехки и може много лесно да поддадат и да започнат да се порят шевовете. Ако са поставени клапи - трябва да се пази - защото при една инфекция може бактериите да се загнездят там отново и дори с антибиотично лечение трудно да се премахнат. Това е песимистичната страна на проблема. Клапното протезиране се променя много бързо, хирурзите са добри, просто трябва вие да внимавате малко повече, това е. Твоята помощ също е много важна. Сигурно са ти казали докторите - първите 3 месеца да спи само по гръб; никакви прхосмукачки, тупания, простиране - всяко от тях натоварва сърцето - и точно заради крехките съдове трябва да се избягват. Да не вдига повече от 3 кг, разпределено в двете ръце. Просто я пази. Те, по-възрастните не обичат да ги бейбиситваме, ама тези 3 месеца са много важни. Сега времето се оправя - разходки всеки ден, ако ще да обикаля квартала или да качва стълбите на входа. Колкото и смешно да звучи, това е едно много добро и равномерно натоварване за съцето. Не виждам Кучу какво те притеснява - те са заредени с толкова положителна енергия! Той просто усеща недостига на такава след операцията и иска да помогне. Сигур иска да ляга към краката й - нормално. Мисля, че е по-добре кучу а остане, отколкото да го махнеш - майка ти ще я заболи точно сърцето, защото там е цялата й любов към теб, кучу, целия свят. Всичко ще е наред, не се притеснявай! Ти като си спокойна и майка ти по-лесно ще се възстанови. Алфа вълни - знаеш. Успех!

Има хора, чрез които Господ не може да изпрати Своите благословения. От човека на Божествената наука се изисква голямо търпение, голямо умение. Някои от вас са много честолюбиви, някои са много користолюбиви, някои от вас имат затаени интрижки, вътре у вас е цял бит пазар. У вас има и много хубави работи, но има и много крадени работи, чудите се как да се освободите от тях. Ще се помъчите да се освободите от тях. Само една непреодолима Любов към Бога може да създаде у вас една мекота, единството на тази Любов трябва да бъде тъй високо, че да бъде един извор, който постоянно да ви вдъхновява. Туй трябва да го спазите. Като слезете сега от Мусала, забравете всичко старо и кажете: „Господи, днес аз изваждам един нов лист и ще живея по нов начин, и ще забравя всичко старо.” Към хора, които се стремят да живеят добре, Господ е снизходителен. Вие сте по-строги съдии, отколкото Господа. Господ е строг, но справедлив. И тъй, сега започнете работа! Тия от вас, които искат да бъдат образци, образувайте едно ядро от три сестри или трима братя и покажете как трябва да се живее. Направете опит не да оправите света, но да живеете добре по трима заедно. Тъй може да работят и възрастните, и старите, и младите, и децата. Всички могат да работят така. Господ винаги ходи в правия път, а той е много тесен. През него едва може да мине една слънчева прашинка. Само слънчевите прашинки на светлината могат да минат през този път. Мислите ли, че като ви прекара Господ през този път, та няма да усетите страдания, докато се освободите от всичкия излишен баласт, който е непотребен. Колко чист трябва да бъде човек, за да мине през този път! 11 август 1924 година, Мусала Край на записките на Минчо Сотиров

Палящите искри На „Опълченска” съм, дето дохождам всеки ден да работя беседите на Учителя на пишеща машина. За да не губя време да си ходя на обяд и се връщам, често оставах тук на обяд. И този ден останах. На трапезата обикновено имаше много братя и сестри. Седнала бях на стол, непосредствено до Учителя. Едва започнахме да се храним, когато нещо особено се случи с мен. Усещам, че се спускам в дълбок, необикновено дълбок кладенец. Спущам се надолу, но нито виждам някакво дъно, нито усещам къща под краката си. Станах някак си неспокойна, но това все още се търпи. Ставаше друго: над мен отгоре ми се сипеха безброй искри и ситна жар. Това беше непоносимо, палещите искри, както аз нарекох този огън, ме горяха, палеха цялото ми тяло. Всеки миг положението ставаше все по-тежко, горях от искрите и ситната жар, която безмилостно се сипеше върху мен. Какво да правя? Да изляза от кладенеца ми е невъзможно; да бягам на една или на друга страна, и това е невъзможно - кладенецът е тесен, а палещите искри се сипят отгоре безспирно... Всъщност, физически аз съм на стола пред масата, както всички останали гости, които спокойно се хранят. Обаче аз не мога да се храня. От време на време отчупвам по една хапка хляб, за да мине всичко незабелязано, мълча и горя. Стоенето ми в кладенеца и искрите продължи около пет минути. Както незабелязано ме пуснаха в кладенеца, така незабелязано ме и извадиха. Почувствах се свободна и продължих да се храня. Храня се и си мисля какво пък беше това нещо, това ужасно състояние, но не можех да си го обясня. Обядът свърши, Учителя стана, готвеше се да се качи в стаята си, станаха и братята и сестрите. Последна останах аз и се качих в приемната на Учителя, спрях и го помолих да ме приеме. Разказах му своята опитност, която току-що мина. Учителя ме погледна сериозно и каза: „Дадоха ти една опитност само за пет минути, за да видиш и опиташ силата на отрицателните мисли и настроения на духовенството и свещениците, които те непрекъснато сипят върху мен.” Представих си ясно какво носи Учителя. Благодарих на Учителя, че и на мен се даде микроскопическа възможност да видя силата на отрицателната мисъл, която иде от хора, наречени Божи служители, но които са лишени от възможността да видят, да познаят и почувстват онази любяща, безкористна ръка, която им се подава точно сега, когато те и цялото човечество се намират на кръстопът. Те така се опълчиха и развилняха, че днес само може да се срамуваме от действията им. Отидох си в къщи с благодарност, че небето е изпратило един Учител, който със сила и мощ в себе си е заел да понесе греховете на хората и да ги освободи от мрака и заблудата, в която са изпаднали. Ръката е подадена за спасение. Тази опитност, описана горе, се случи през 1911 година. 27 август 1967 година

Пожелавам ти пътека, която всеки ден да те води до прекрасното утре. Честит рожден ден, Ани!

През годината водех идеално занятия с децата. Говорех им не само с думи, но с акорди и мелодии. Пианото ми беше най-скъпото притежание и го считах за благословено и неприкосновено. И когато на следната година настанаха тревожни дни и чужди самолети запрелитаха над страната, аз занесох в училището при пианото си всички мои ценни неща: книги, ръкописи и дори един чифт нови сини обувки. Въздушните тревоги зачестиха и бяха последвани от бомбардировки над града. Сутринта на 10 януари 1944 година се отбих в училището, въпреки че децата бяха във ваканция. Посвирих на пианото и още веднъж се възхитих на хубавия му тон. Дадоха тревога. Станах, спокойно огледах стаята и бързо излязох. Мама беше болна и сама, и трябваше да бързам за вкъщи. Стигнах точно навреме - една или две минути преди започване на бомбардировката. Целеха центъра на града и бе наистина ужасно. Опожариха го. Вечерта - нова тревога и още по-тежка бомбардировка. Решихме и ние да се изселим временно в някое село. Прибрах и опаковах багажа, а брат ми и по-малката ми сестра отидоха да си вземат заплатите. Помолих ги да отидат до училището, да преместят пианото до вътрешната стена и да го покрият с големия килим. Вечерта брат ми и сестра ми се извиниха, че не са имали време да отидат до училището и да се погрижат за пианото. Бях много недоволна от невниманието им. На следващата сутрин тръгнахме към гарата и се качихме на първия заминаващ влак. Там всички разказваха случки от последните две много тежки бомбордировки над града. Някой точно зад мене каза: - И училището, онова близо до църквата „Св.Седмочисленици” е в развалини. Развълнувана, обърнах се към говорещия: - Кое училище, гимназията ли? - Не, не гимназията, а детската градина. Почувствах, че побледнявам и с последна надежда отново запитах: - Коя част на сградата е разрушена? - Откъм петела - слънчевия часовник, като с огромен нож е отрязана наполовина - обясняваше мъжът. И четирима мъже от противовъздушната отбрана намериха смъртта си там. Изслушах всичко това и се обърнах към семейството си. Всички ме гледаха и очакваха да видят как ще понеса новината. Брат ми и сестра ми вечерта ходили в училището и видели всичко това, но нямали кураж да ми го съобщят. В този момент влакът спря на гара Мездра. Местните жители ни посрещнаха с храна. Един мъж се изправи с табла в ръка пред нашия вагон и когато аз почти щях да се разплача за разрушеното пиано, се чу детски плач зад мен и една женска ръка се пресегна зад мен към таблата и взе хляб и чаша мляко. - Не сме яли два дни, затова плаче - обясняваше майката. Вляво от мене много възрастна слаба жена с трепереща ръка поднасяше чаша вода към изсъхналите си и попукани устни. А аз щях да плача за загубата на едно пиано. Занапред ще стана образцова учителка на село, без пиано, мина ми през ума. „Не условията правят човека, а човекът - условията!” Със спокоен глас смело попитах брат си защо не ми е казал всичко това още вчера. Той ми обясни, че не е поискал да ми каже, че само капака на пианото видял изхвърлено на двора. Настанихме се в село Търнава. Селяните бяха много мили и състрадателни. Още на третия ден започнах работа с децата. Към края на януари се завърнах в София, за още багаж и да видя Учителя, който, както научих, се бе евакуирал в с. Мърчаево, много близо до столицата. Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Това се случи още втората или третата година след влизането ми в Братството. Бях нещо недоволна от себе си и реших чрез по-дълъг пост да се справя с недоволството си. Предприех шестдневен абсолютен пост през есента. През време на поста ми беше леко, приятно, като че с поста изгоря и недоволството, и причината за него. Дойде денят на отпостването, пих картофена чорбичка с една хапка хляб и тръгнах за гимназията, където бях учителка. Аз хвърча, весела съм, радостна, гледам и колегите са по-хубави, по-сърдечни, всичко ми беше мило. Свърших си часовете и тръгнах по „Цар Освободител” - оттам ми беше пътя за вкъщи. Движението беше голямо, едва си пробивах път, вървя и се сетих за недоволството си и за причината му и изведнъж усетих, че те не са изгорели, а са вътре у мене живи, каквито бяха и по-рано и изпитах ужас. Запитах се: нали постих? В този момент един силен прожектор освети улицата, после мен - отгоре, отдолу - обиколи ме безпощадно. Гледах наоколо дали този прожектор не осветява така и другите хора, но уви! Той осветяваше само мен и дойде само да ми каже, че онова, заради което предприех поста, е живо и не умира, нито изгаря. Леко и незабелязано се издигна прожекторът нагоре и изчезна. Благодарих му за светлината: не само пост, не само молитва, но много работа е нужна, Паша, за да се справиш с известни мъчнотии, недоволства и т.н. Тази светлина от духовния свят работи и върху цветенцето, и в стършела, и в кученцето, и в гласа, който иде от високо, за да учи човека. 5 юли 1963 година. Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Честит рожден ден на: Какче, ти си първа, макар и на патерица, ама Да си ми жива и здрава! Дълго да живееш - покрай внуци и правнуци да остарееш! Стан, приятелю! Пожелавам ти здравето винаги да е с теб, а Светлината да те съпътства и осветява пътя ти!

По някакво странно стечение на обстоятелствата, последните постове в темата са началото на спомените на Елена Андреева. Тя и Вуча Бехар са ми любимите ученички на Учителя. Като чета спомените им и ... все едно е пред мен. Дано и на вас ви е било приятно Походката на Учителя Много пъти вниманието ни бе привлечено от походката на Учителя. Приятно ми беше като гледах как леко стъпва. Имаше нещо свободно в походката му. Тялото си държеше съвсем изправено - главата, гръбнака - в една линия, но не сковано. Походката му беше бърза, целенасочена и не можеше да се забележи кога тежестта на тялото преминава от единия крак на другия. Нямаше никакво залюляване на едната или на другата страна. Тялото се движеше право напред. При смяна на краката, тялото се придвижваше малко напред и нагоре. Никакво клатушкане не се забелязваше, никакво залюляване на тялото надясно или наляво. То се движеше изправено право напред. Крачките му не бяха нито ситни, нито много големи, но в хармонично съотношение с изправеното тяло. Може би затова ми беше толкова приятно да Го наблюдавам, когато се движеше. В движенията му имаше свобода, нямаше скованост, която да внесе дисхармония, нито в ръцете, нито в краката, нито в главата, нито в тялото. Всичко така се съчетаваше, че правеше приятно впечатление. Походката Му беше бърза и в никой случай бавна. Стъпваше много леко, като че нямаше тежест. Умерено се движеше напред. Като стъпваше, при всяко стъпване и ръцете се залюляваха малко напред и назад, но нямаше махане на ръцете. Главата си държеше изправена и при бързото движение, косата му, която беше дълга под ушите, леко се залюляваше, отскачаше назад и даваше илюзията като че ли са малки крилца. Когато ходеше, не си въртеше главата да погледне наляво или надясно. Винаги ми е правило впечатление бързото и силно устремено движение напред. Движенията му бяха свободни, леки, никаква скованост не се забелязваше в тях. Те бяха естествени, пластични, красиви. Когато отиваше на дълъг път, било на екскурзия или в града, винаги носеше бастун, но рядко се опираше на него. Когато се качваше по стръмнините на Витоша и Рила, само тогава си послужваше с него за опора. Бастунът си държеше в лявата ръка и го държеше близо до горната част, а долната част беше насочена напред. Когато сме се качвали по планините, Учителя и тогава вървеше бързо. Когато настъпваше умора, се спираше и казваше: „Да поспрем за тридесет секунди.” Спираше се за няколко минути и пак продължаваше така бързо да се движи. Виждала съм го да се движи бавно и равномерно, когато се разхождаше по поляната в разговор с някого. Когато се качваше по планината, пак вървеше бързо, дори млади, каквито бяхме тогава, като вървяха с него, често се изморяваха. При туй бързо изкачване по стръмнините, той се изпотяваше изобилно. Тогава спираше, сменяше ризата си със суха. И нас съветваше да правим същото. Обикновено като се качвахме на Витоша към Бивака, при първата чешма той сменяше ризата си и още веднъж, като пристигнехме на бивака. Правеше ми впечатление, че ризата, която сменяше, не беше овлажнена, но мокра. Това беше един от методите за поддържане чистотата на тялото, за освобождаване и почистване на организма от вредните утайки. Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Легенда за Седемте рилски езера Според легендата преди много, много хиляди години по тези места на Рила живеели мъж и жена великани. Те се обичали страшно много и боготворили красотата на своя дом. Украсявали с дребни тревички и цветя своя дом, почиствали до блясък заострените скали и се радвали на живота си. Домът им бил толкова привлекателен, слънчев и уютен, че очаровал всяко живо същество, а на любовта им се радвали всички стихии и целият свят. Един ден зли сили преминали покрай дома им. Ядосали се, че съществува такова красиво място, завидели на семейното им щастие и решили да унищожат всичко, и да заличат любовта им. Започнали да пращат черни облаци и опустошителни ветрове. Страшни земетресения започнали да тресат земята. Мъжът великан бил готов на всичко, за да опази и отбранява земята си и своята съпруга. Защитавал яростно всяка тревичка, поточе или цвете, бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили. Но за жалост тяхната злоба и жестокост нараствали с по-страшна сила. Решени били да свършат делото си докрай. В една тежка битка, младият великан паднал убит. Доволни от постижението си злите стихии си тръгнали, оставяйки след себе си много руини и съсипана от скръб жена. Мъката на младата вдовица била толкова голяма, че сълзите й бликали безспирно и се стичали по хребетите право в долчините. Леели се и се събирали в тях... Образували се бистри езера, чистотата, на които поразявала всеки. Към мъката на младата жена били съпричастни всички - всички живи твари, както и слънцето, и земята. Затова до ден днешен там слънцето грее ярко, а планината не спира да плаче. Затова от земята на Рила постоянно извират потоци... Скърбящата жена не се знае къде е, но казват, че до ден днешен броди тъжна по тези места, неспособна да се радва на нищо. Тя доста често помрачава слънцето с гъсти мъгли. От време на време покрива тялото на обичния си съпруг с бяло покривало, което тя положила на място огряно от слънцето, така че всеки да може да го види. До ден днешен то е там и може да се види от много места в планината. Кръстили са го "спящият великан", защото се вярвало, че един ден той ще се събуди отново. Легендата разказва, че ако погледнем от много високо можем да видим жената, полегнала на една страна с отворени очи, едното от които е езерото "Окото".

ВЛИЯТЕЛНОСТ Извън физическия свят има друг разумен свят, който взима участие във всичко, което хората вършат. Та понякога вие се обезсърчавате, като мислите, че никой не се грижи за вас, че сте изоставени като някой кораб в пространството и трябва сами да се грижите за себе си. Не, това не е вярно. Това е едно заблуждение! УЧИТЕЛЯТ Една сестра си спомня от детството: „Когато баща ми тръгваше за фронта, отиде при Учителя да си вземе сбогом и той му казал да сложи едно евангелие в джоба си, от лявата страна, до сърцето. На фронта куршум попаднал точно срещу сърцето му, но се ударил в евангелието и не проникнал в тялото. Така баща ми беше спасен от смърт." Брат Г. Овчаров е записал своите спомени от войната през 1917 г.: „Бяхме на южния фронт, на позиция край отвесни скали. Ние стояхме на високото, а неприятелят - долу. Излъчвахме постове да пазим и наблюдаваме врага. Една вечер бях на един от тези скрити постове. Подпрян до скалата виждах лагера на чуждите войници. По едно време ми се стори, че отдолу приближават хора. Помислих си, че ако не събудя другарите си, неприятелят ще дойде и ще ги плени. Ако ги събудя и се разшумят, отсреща ще стрелят бързо и може да ги убият. За момент си спомних за Учителя и си казах: „Зад мен стои целият полк, а аз съм в двоумение как да постъпя?" В този миг във въздуха, през лъчите на луната видях Учителя и чух гласа му:„Няма нищо!" Повтори ми: „Няма нищо, не се безпокой!" После образът му се изгуби. Събудих другарите си и те почнаха да пълнят пушките. Бяха готови да стрелят, но началниците ни ги спряха. Предложих да отида сам напред и да разузная какво е това придвижване. Слязох по стръмнината до мястото, където ми се стори, че има хора. Като наближих, видях, че ме е заблудила висока папрат, раздвижвана от вятъра. След няколко месеца ми дадоха отпуск и отидох в София при Учителя на „Опълченска" 66. Първият му въпрос беше какво ново има на фронта. Много исках да го попитам за явяването му пред мене на поста, но не смеех. Той ме заразпитва за дома, за братята в Ямбол, за баща ми, а аз все исках да отворя дума за явяването му, но ми стана неудобно и се отказах. На тръгване му подадох ръка, а той ми каза: „В случай на нужда пак ме повикай." Тогава попитах Учителя истина ли е това, което ми се случи преди месеци. Той ми отговори: „Да, вярно е и при втори случай пак ме повикай!" А брат Иларионов бил на фронта няколко години преди това, през 1913-а. Учителят бил в Търново и живеел в неговата къща. Един ден Учителят излязъл от стаята и съобщил на сестра му, че брат Иларионов нещо не е добре. Сестрата почнала да плаче и през сълзи нареждала на Учителя, че без брат си не би могла да живее. Учителят ù рекъл: „Нима не можеш без него?" А голямата заплаха, която го застрашавала на фронта била в това, че заедно с войниците му били обградени от гърците. Брат Иларионов бил офицер. Тогава Учителят отишъл в стаята си, бавил се 10-15 минути и като се върнал се обърнал към сестрата: „Не се безпокой, всичко е оправено!" Какво се случило на фронта? През нощта в обръча, който заграждал нашите войски, се отворил проход и войниците се изтеглили през него, без да ги забележат гърците. След това взели добра позиция в Кресненското дефиле и от своя страна обградили гърците. Щели да ги унищожат, но пристигнало съобщение, че е сключено примирие и е издадена заповед за спиране на битките. Още една история от бойните полета- По време на Балканската война брат Георги Куртев бил на фронта като фелдшер. По войската плъзнала холера и всички бягали от заразените. Тогава Г. Куртев призовал желаещите войници от дружината да се притекат с него на помощ на болните. Гарантирал им, че никой от тях няма да се разболее от холера. Няколко войника отишли с него и обслужвали болните цели 7-8 месеца, без да се заразят. По това време от страх лекарите обикаляли с кон покрай болницата и отдалече давали наставления за лечението. Тогава брат Куртев получил писмо от Учителя, в което прочел: „Не се плаши от нищо, аз виждам всичко. Помагай на болните и ние ще ви подкрепяме." Без никой да му е съобщавал, Учителят виждал положението на брата и е помагал отдалече. Брат Христо разправя, че като офицер отишъл при Учителя и му разказал, че иска да подаде оставка, понеже считал военната служба за несъвместима с Учението. Учителят му рекъл: „Ще си стоиш там на мястото, има да изпълняваш една важна задача!" През септември 1923 г., когато стана въстанието на комунистите и земеделците, изпратили брат Христо в едно село да ръководи войскова част за потушаване на бунта. Мъже били наизлезли край селото с брадви, вили и колове и чакали войската да се бият с нея. Христо спрял войниците си на известно разстояние, отишъл при селяните и ги придумвал: „Защо сте излезли с тези брадви и сопи? Приберете се по къщите си, никой от вашето село няма да стане жертва, няма и да ви разпитвам. Иначе ще пусна войската и ще ви избием." Селяните послушали, прибрали се и никой не пострадал. Тогава братът разбрал, че това е задачата, която Учителят предвиждал да изпълни. По време на една от войните приятел, който бил войник на фронта, си дошъл в София в отпуск и отишъл при Учителя да го види. Той бил музикант. Разговаряли и по едно време Учителят извадил текста на „Пред Теб припадаме, Господи", написан от един брат, и му казал да съчини музика, за да стане песен. Изтекъл му отпускът и братът се върнал на фронта. Там се заловил по текста да пише музика. Бил военен музикант. Докато работел в палатката си, се завързало сражение между българите и сърбите. При него връхлетял свещеникът на полка и извикал: „Сърбите настъпват и гранати хвърчат около нас, да бягаме!" Но братът останал в палатката, продължил работата си и завършил нотирането на песента. Като се върнал в София и отишъл при Учителя да му занесе нотите, той му казал: „Ако не пишеше музиката на тази песен, когато падаха гранати около палатката, и ти щеше да пострадаш. Тази музика те спаси." Учителят изрекъл това, преди още братът да му е казал каквото и да било. Той е присъствал на полесражението и сам е предпазвал брата от опасност. Свидетелства на ученици - Влад Пашов

"Една усмивка Само една усмивка аз познавам, която и каменно сърце топи. Само една усмивка виждам, която никой в света не победи. С какво поддържаше се тази усмивка? С какво хранеше се тя, за да живей? Само с една дума - Любовта. Каква бе отплатата на тази дума - Усмивка? Сърце, чисто като кристал - нейния Въздух. Ум, светъл като Слънцето - Извор, в който тя се оглежда. Душа, обширна като Вселената - нейното необятно Отечество. Дух, мощен като Бога и едно с Бога - нейната Сила и Мощ. Само една усмивка аз познавам, която прави чудеса. Само една усмивка виждам, която носи безброй блага. Чия бе тази усмивка? Как я зоват и наричат? Това Природата само знай, но знае тя и да мълчи. За себе си само Логос я наричам аз. На 21 ноември заваля първия сняг. Вън беше доста студено, но аз се осмелих да изляза този ден, да се поразходя до една моя приятелка, да се порадвам на снега. Въодушевена от пресния и хубав сняг, през всичкото време говорих, нагълтах се със студ и влага и като се прибрах, усетих простудата, нещо, което ми напомни предишното боледуване, яви се малка температура, чувствах, че се започва старата история, че ще дойде лекар, че ще има инжекции и лекарства и за да не стане всичко това започнах да се моля, усилено започнах да се разговарям по-скоро с Господа и Учителя: - Господи, Учителю, Ти не си ли по-силен от инжекциите на лекаря? Ти не си ли по-силен от всички лекарства и антибиотици, сиропи и режими? И самата си отговарям: По-силна си от всички лекарства, от всички инжекции, сиропи и режими. Така дълбоко, с вяра, почти постоянно поддържах този разговор, но реших и да се пазя да не се простудявам. Ден след ден състоянието ми се подобряваше, аз укрепвах, външно и вътрешно. Молех се и благодарях. Боях се да не ме сполети нещо лошо, защото не изпълних обещанието си, което бях дала при първото ми излекуване, че ще се пазя, да заслужа вниманието и подкрепата, която ми се даде Отгоре. Ето защо и сега от една страна се моля и разговарям, а от друга - се вслушвам в това, как и по какъв начин ще ми се отговори. С подобряване на състоянието ми се видя и отговорът, който получих. Как живата природа и Разумният невидим свят говорят на човека и го поучават!" Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"В лекциите и беседите си Учителя изнасяше принципите, законите, върху които почива неговото учение, но има тънкости, има зависимости, върху които много време трябва да се мисли, да се намери правилния път на действие. Това, което той ни учеше, беше ново за нас. Никой не беше ни говорил за това знание, което той ни даваше. Трябваше да учим, да го разбираме, за да го приложим. Това не всякога ни се отдаваше. Имаше случаи, когато не можехме да разберем каква светлина ни липсва, изпитвахме вътрешни лутания. Много пъти ни пречеха лични недостатъци, неизяснени положения в самите нас – плод на нашето несъвършенство. Това Учение има изисквания от нас, които трябва да изпълним. Всеки от нас съзнава, че трябва да овладее своята нисша, животинска природа. Това изисква анализ, контрол на своя вътрешен живот. Едно абсолютно честно отношение към себе си и към другите. Ние трябва да различим, да опознаем своите положителни и отрицателни качества, да видим недостатъците си и положителните си страни, а това не е никак лесно. Когато човек види и осъзнае лошите си страни, своето несъвършенство, то подтиска човека, както когато постъпи неправилно към себе си и към другите. В такива състояния ние изпадаме в затруднение. Те предизвикват в нас страдание, напрежение. Трябва ни светлина, за да намерим пътя и начина да разрешим затрудненията, в които сме попаднали. Колко пъти съм казвала: Никак не е лесен духовния път. Много сериозни задачи ни поставя. Учителя разбираше моето състояние. Той непрестанно и многократно ни е изяснявал по най-различен начин как да излезем от трудните си състояния. Как да получим вътрешна светлина на съзнанието и да разбираме по-правилно. Всеки е преживял състояние от този род, преживял е вътрешна борба, обезсърчение, разочарование от себе си и от другите. Такъв е духовния път на всеки, който се е опитал да върви по него." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Интересна тема. Но мисля, че нещата се приемат малко едностранно. Англичаните били направили еди-какво си, да направили са, но при тях алтернативната медицина е на малко по-висооко ниво откъм изисквания за това кой може / не може да практикува. А при нас с голяма част от прилагащите я нещата не са така. Някои са си чисти шарлатани, но това е друга тема. От разговора с внука на Димков не останах с впечатление, че е много притеснен. Поне не толкова, колкото няколко от писалите. Познавам един от най-големите БГ производители на билки и билкови чаеве. Ами и той не е притеснен. Защото всичките му продукти са минали сертификация по ISO. Когато получаваше сертификацията един чужбински доктор, сертифициран специалист, дойде тук, водиха го по всичките бази, където се отглеждат и събират билки и той взимаше проби. Хоп с GPS координатите за да се знае точното място, взема се проба от почвата на определени дълбочини и се изследва в специализирана лаборатория за една камара неща. И ако отговаря на определени условия може да се гледат билки на това място. Ако не – съжаляваме. Самите изследвания могат да покажат кога е събирана една билка, как е изсушена и как е съхранявана. Много важен момент за да ни е от полза. То лечението с билки не е само да си забъркаш някаква смес. После периодически, за да се запази сертификацията, се правят проверки, защото явно има гяволета хора и могат да се правят шашми. Та при проверките за една партида не трябва да се губи и килограм, иначе лошо. Не става дума за 100 -200 килограма, а тонове. Имало е случаи за 5 кг да се притесняват къде се е объркало нещо. Обяснявам много елементарно, но има хора, които май виждат размахан червен флаг и са се юрнали, без флага да е за нас. Купувам си хранителни добавки, билки и чайеве само на тази фирма, защото знам какво купувам. И не е скъпо, забележете. И със сигурност няма да се купуват на по-високи цени, както по-нагоре някой е написал. Та този доктор казал, че изключая района около КЦМ-то България е уникално чиста. Дали трябва да се контролира кой и как ни лекува с билки? ДА! Категорично. Но хора като внука на Димков, които са стъпили на нещо за да ни лекуват. Защото една лекарка, която прилагаше корейска терапия ми забърка смес от петнайсетина билки. Когато помолих моя познат да ми я приготвят той ми каза, че не може така. Всяка билка има и странични ефекти и затова не се мешат по толкова много. Просто докторката не е фитотерапевт за да знае това. И беше прав. На 4 ден престанах да пия сместта, защото започнах така да кашлям, че състоянието ми се влоши. Погледнете рецептите на Учителя – някъде да виждате по много? Той лекува съвсем простичко. При Димков нещата са на по-високо ниво, но той е стъпил освен на традиционната ни медицина и на знание, което му е било дадено. Диана много точно е дала примера със събирането на билки и начина по който трябва да се прави. В темата за билките и имуностимулаторите съм писала за Златния корен. Уникално растение, но защитено. Ако не се прибира както и когато трябва ами просто няма да го има. Българският Златен корен се прилага под формата на спиртен извлек, а събирането му става на специално разработени терени, защото държавните се пазят и брането в тях става при определени условия. Та в тоя ред на мислене може би трябва да подкрепим опазването на природата ни. Сега за добавките или билките, които се предлагат под формата на добавки. По-горе се споменава European Medicines Agency (EMEA) като някакво зло. Ами ползвала съм техни заключения за да получа инфо по интересуващи ме въпроси. И за много неща съм съгласна с тях. Например ехинацеята. Май и за нея сложих инфо, не ми се ровят темите сега, но именно от публикациите на ЕМЕА разбрах как е най-правилно да се пие. Защото ако слушате ТВ реклама всеки божи ден трябва да започвате с капсула ехинацея. Но не е така. Според ЕМЕА, базирайки се на подадената от специалисти, занимаващи се с билки (отглеждане и лечение с тях) от повечето европейски страни (в това число има и българи, мисля 3 или 4); осланяйки се на трдиционната билкова медицина и опита в съответните страни, след като са направени съответните изследвания, се препоръчва: Не трябва да се използва за повече от 10 дни, забранява се използването на деца под 1-годишна възраст, тъй като е възможен нежелан ефект върху имунната система, не се препоръчва използването от деца между 1 и 12-годишна възраст, тъй като ефикасността му не е достатъчно документирана, не се препоръчва за използване при бременност и кърмене поради липса на достатъчно данни. Данните не са от фармацевтите, моля, а от традиционната медицина. Ще допълня, че специално за ехинацеята данните са главно от Германия, тъй като там се отглежда от години заради хомеопатията. Стигам до другия звънец, който някой раздрънка, че скоро ще забранят и хомеопатията. Мислете малко хора, тя официално е призната от СЗО и за да я прилагаш трябва да си доктор или да си завършил съответната форма на обучение. И май не става въпрос за седмица - две. Тука пак опираме до проблема кой може / не може да я прилага. Защото на мен ми препоръчаха лечение с две хомеопатични лекарства, а класическата хомеопатия не позволява това. Не искам да се спирам на такива като д-р Тошков, който лекува с билковите си таблети всичко, и академик Хлебаров, който ни обещава безсмъртие с Елексирите си. Те плачат за санкции, защото подвеждат хората. Някой беше писал, че ако си гледам билки в градината щели да ме арестуват. Моля ви, глупости на търкалета, в градината се гледат растения, а ако те имат лечебни свойства - ами да докажат, аз да не съм доктор та да знам. Освен това обичааам да готвя с подправки, какво ще ми забранят да готвя? Така че зависи на кои свойства на растанието се набляга - болшинството растения, които използваме за лечение се прилагат и в кулинарията. И се връщам в началото на поста си. Англичаните направили еди-какво си. Да, но те са помислили върху част от тези проблеми и са ги решили. А ние само мрънкаме, че това или онова забранявали. Ако ставаше само с билки и елексири... нямаше да има духовни учители, които да ни учат, че за да сме здрави, трябва сами да се грижим заздравето си, започвайки от помислите си и начина на живот. Лечебните растения са една патерица , на която да се подпреш, докато се пооправиш. Но ако не се промени човек вътрешно, болестта пак идва. Бъдете здрави!

"Понякога лежа върху топлата пръст на разкопаната бразда. Полето е така просторно и небето е така високо, та ми се струва, че вися в небесното пространство. Едно малко човешко тяло, едно бедно самотно дете на земята, виснало между два свята. Мръдвам. Усещам топлите буци пръст на гърба си. О, това е моята майка Земя. Колко горести, колко сълзи видях аз на нея. Познавам й безкрайно тъжния поглед, който излъчват нейните тъмни ириси. Над мене, върху фона от небесната синевина трепкат някакви бели точици. Дали това не е дъжд от праната, която храни земята? Сърцето ми се научи да лекува тихо. Радва се това горко човешко сърце и тупка до браздата на широката нива. Защо се радва моето сърце? - питам се, а то, окъпано в талазите на една небесна ласка, продължава да тупти. След като си отпочина, ставам. Опирам се на лактите и гледам напред в ширината. После ставам и отново мотиката ми разбива буците пръст. Браздите се редят една след друга, като че огромна ръка чертае тъмни черти по нивите. Туп, туп, туп - чува се отвсякъде. Поглеждам встрани. Наблизо друг от нашите разбива коравата пръст. В далечината се извива път. Той е като лъкатушна черта, сякаш огромна ръка го е написала с креда. Извива се този път край ниви, ливади, рътлини и логове и се губи в далечната ширина. Кой ли ще дойде по този път? - питам се аз. Никого не очаквам, но съм уверен, че някой непременно ще дойде по него. Моят взор го търси, очаква го моята жадна душа. Може би по този път ще дойде и радостта на днешния ден! Върху широкото Ачларско поле от небето слиза една ласка, която докосва и мен. Сякаш това е топлата длан на моята майка. Кой изпраща тази обич на света? Настъпило е зрялото лято. По равнините вече се белеят изкласилите и готови за жътва ниви. По далечния склон зеленеят и разни нюанси на неокосените ливади. Като че някой е постлал килим от зелено кадифе. Може би в природата ще има празник! Прижуря слънцето. В маранята просвирва щурче. То иска да ни каже нещо. О, то какво е било. От хоризонта от югоизток се надига едър плътен облак. Ще вали. Щурчето знае това преди нас. Небето се покрива с хладна мръщина. Проехтява далечен грохот и първите капки, осветявани от слънцето, тупват, като че ли някой хвърля от небето скъпоценни елмази. Тупкат капките по прашния път край нивата, звънкат в класовете, гъделичкат кожата по гърба през тънката риза. Заглъхва гръмотевицата успокоена като глас на човек, който сред гнева си е зърнал усмивката на малко дете. Пред очите ми се извисява могъщо и с живи тръпнещи багри небесната дъга. Птици се стрелват, като че идат от този седмобагрен свод и политат нагоре, пренасяйки своята пресекнала от вълнение песен. Тръгваме обратно към селото. Там ние имаме сайвант, застлан с ръжена слама. Ние спим на тези сламени одри като върху ложе, стократно по-хубаво от това на Соломон. Колко малко дворци има по земята, където сънищата са така вълшебни! Те идат тук над простия сайвант по тънички копринени нишки. Изпращат ни ги среднощните съзвездия и оня огромен небесен пояс, с който е препасана Вселената. В дневника на Ачларската комуна не са описани никакви сабития, които биха направили тази книга интересна от приключения. В нея са описани нашите безбурни слънчеви видения и някои детински наивни и смешни неща. Млади и неопитни в селската работа, ние понякога наистина вършим комични неща." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Ани, благодаря!! Радвм се, че има хора, които успяват да видят красотата на града ни. Искрено се надявам, че ние самите ще положим усилия за да възвърне столицата ни великолепието си.

" Не пропускай своя влак Облегната на скалата край второто езеро на Рила, наблюдавах как спокойно и благо Учителя разговаряше с ония, които идваха при него. Чаках своя ред и аз. Пред палатката му имаше площадка от бели плочки, където на дървена маса и две сглобяеми столчета почти целия ден той приемаше гости. Струваше ми се, че тук Небето и Земята си бяха дали среща. Току-що бе дошъл моя ред, когато една сестра ме помоли да й отстъпя реда, за да попита нещо Учителя. - Моля, заповядайте! - казах учтиво и се отстраних. Но докато тя говореше с Учителя, ето че дойде и втора, и тя също ме помоли да й отстъпя своя ред. Нямах работа и беше естествено да отстъпя и на нея. Когато тя привършваше разговора, започнах бавно да пристъпвам по пътечката към Учителя, но и сега мина край мене един брат и без да ме забележи, застана пред палатката и ме пререди и той. Аз останах четвърта. Щом стъпих на бялата площадка, Учителя ме погледна и каза: - Не пропускай своя влак! Друг влак ще дойде и ти ще се качиш на него, но онова, което е било предназначено за тебе, ще го вземат ония, които са се качили на първия. Разбрах, че казаното се отнася за отстъпването на реда ми, но го приех, че се касае само за този случай. Благодарих на Учителя за вниманието му към мен и изразих възторга си, че за десет дни успях да намеря сили за цяла година. На тази височина човек се развързва от материалните неща и душата му си почива. - Утре се връщам на работа в детската градина и ми се струва, като че ли ще се върна от някакъв друг свят. Благодаря, Учителю, загдето ни водите тук всяко лято." Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"