Ася_И

"... Този опит го направих няколко пъти и се получи много добър резултат. Трябваше да се чете, когато тя спи и то дълбоко. По-късно ми се изясниха тези неща, по-скоро аз си мислех следното: през време на сън умът и сърцето са в покой и душата е свободна. Аз четях на душата й, това беше величествен момент – душата попива сигурно всичко и майка ми наистина съвсем се ободри... " Из Спомените на Паша Тодорова, подготвяни за печат от издателство "Бало Братство"

"Искам да опиша моето състояние, когато за първи път видях и чух Учителя. То беше в салона на ул. „Раковски” и „Граф Игнатиев”. Тогава отидох за първи път на беседа с една моя приятелка. Салонът беше в сградата на дома на журналистите, на втория етаж. Влизаше се откъм „Граф Игнатиев” през една тясна и задна вратичка и се изкачвахме по една доста стръмна и тясна стълба. Влизаше се в широк вестибюл, нещо като хол, който беше абсолютно празен. Като се влезе, от лявата страна имаше две врати на две стаи, между които средната стена беше махната и това беше салончето, в което се държаха беседите. Това беше през 1920 година. Доколкото си спомням, имаше и на трите стени прозорци - към „Раковски”, към „Граф Игнатиев” и към двора. Най-дълга беше стената откъм „Раковски”. В средата на стаята имаше малък подиум от три стъпала, върху него малка масичка с бяла покривка и стол с облегало за ръцете. Не си спомням дали имаше някаква украса, картини или нещо друго в салона. Столовете бяха наредени около подиума, като беше оставено място за една пътека от първата врата при влизането в салона. Ние с приятелката ми влязохме през втората врата и застанахме зад столовете, където имаше място за правостоящи. В салона имаше вече заети места и в скоро време салонът се изпълни с посетители. Не останаха празни места, всичко беше заето. Изпълниха се и празните места за правостоящи. По едно време всички станаха прави и видях по оставената пътечка някой да се движи бързо. Пъргаво се качи на подиума и застана зад масата. Това беше Учителя. Всички казаха гласно една молитва. След това седнаха и изпяха една песен, която ни хареса. Когато Учителя се изправи на подиума, ми направи силно впечатление, незабравимо впечатление, израза на лицето му. Това беше силно концентриран човек, затворен в себе си, вглъбен, като че ли нищо не го интересува. През време на молитвата, докато пеехе, той беше все така концентриран. Понеже бяхме прави, зад седналите, можех добре да го наблюдавам. Лицето му беше спокойно, бледо. Понеже бях далече, не можах да видя очите. Започна беседата. Аз слушах много внимателно. При говоренето той се оживи, отвори се. Говореше тихо, но ясно, пазеше се пълна тишина. Всички слушаха внимателно. Аз разбирах това, което говореше. Не бях чула така да говори никой, но ми хареса, съгласна бях. Всичко, което чух ми се видя естествено, приемах го, то ме пълнеше с нова светлина и ме радваше. Когато свърши беседата и запяха пак песента, аз бях изпълнена с необикновена радост. Всичко в мене трептеше. Нещо ново долавях и казвах в себе си: „Това търся.” Този ден, когато посетих първата беседа, за мене беше първият неделен ден на 1920 година. От тогава аз посещавах беседите, а впоследствие и лекциите на Учителя. Чувствах, че ми бяха необходими. Те ми даваха знание, сила, подтик. Самочувствието ми беше повишено, чувствах, че съм изпълнена с нещо ново, което ми носеше радост. След свършване на беседата изпяха една песен, Учителя стана и всички казаха обща молитва. Той слезе от катедрата и излезе във вестибюла. Всички спокойно излизаха от салона, срещаха се със свои близки и разговаряха. Когато излязохме във вестибюла, той беше пълен със слушателите, които бяха на групи и между тях видях Учителя, да разговаря с някои от тях. Образът, който видях при първата беседа, която чух, остана в съзнанието ми. И досега го виждам вътрешно. Затворен съвършено за външния свят, съсредоточен дълбоко в себе си, животът на Учителя, насочен навътре, като че ли нищо отвън не го интересува и не съществува. Този образ виждах всякога при всяка лекция впоследствие, когато идваше на беседа или на лекция. Това лице ми се виждаше бледо, но светнало от някаква вътрешна светлина, която усещах вътрешно. След молитвата и песните Учителя започна беседата си. Мислите течаха плавно, леко. Не бързаше. Изразяваше се ясно и разбрано, както за интелигентните си слушатели, така и за неуките. Между слушателите му често имаше и неграмотни. Той намираше такава форма в изказа си, че да бъде разбран почти от всички. В течение на беседата началната затвореност изчезваше. Той излизаше от себе си, отваряше се, оживяваше се и говореше вдъхновено. Учителя говореше самоуверено, никакво двоумение не се долавяше, никакво колебание. Понякога се виждаше, че търси да намери израз, за да изрази идеята си, но убедеността, с която говореше, правеше впечатление. Той говореше като човек, който знае. Всякога знаеше и имаше какво да каже, но винаги избираше чисти образи, чисти думи, избягваше употребата на думи с двусмислено съдържание. Той имаше прост, но чист език. След беседа, Учителя беше отворен за нас. Ние можехме да се приближим до него свободно, можехме да задаваме въпроси във връзка с говореното и той с разположение отговаряше и разясняваше. В желанието си да ни изясни идеите и принципите на учението си, беше безкрайно щедър. Когато раздаваше знанието, което имаше, времето преставаше да съществува за него. Той можеше да говори неуморно. Към всички беше внимателен, на всички отговаряше. Когато Учителя се отваряше за нас, не трябва да се разбира, че той беше безогледен. Той всякога казваше това, което искаше да каже. Всичко в него беше контролирано. Неговата същност беше заключена с много ключове и той отваряше само с ключа, с който трябваше да отвори. Когато говореше за събранията, беседите и лекциите си, когато говореше пред различни групи, когато сме имали частни разговори с него, винаги съм усещала, че говореше само това, което искаше да каже. Никога не се изплъзваше езика му да каже нещо, което не иска или не трябва. Този абсолютен контрол и самообладание съм ги виждала и са ни правили силно впечатление. Учителя говореше с разположение, но не с увлечение, защото всичко, което казваше, бе контролирано. Не си позволяваше да каже нещо, което може да хвърли сянка в съзнанието на хората, на когото и да е. Дори когато изнасяше известни погрешки, говореше безлично, прецизен беше и в думите, които употребяваше. Най-често обличаше идеите с образи. С необикновена лекота той можеше да представи всеки, който беше в забъркано душевно състояние, с някой конкретен образ. Учителя имаше някакви невидими фарове, с които можеше да осветли всяко кътче на човешкото съзнание и да не остане неосветлено и най-малкото кътче от него. Затова всеки идваше при него с отворено сърце, чувстваше, че е разбран и му е показан пътя, как да излезе и от най-забърканото положение. Той правеше това без да засегне личността, без да унижи когото и да е. Човек сам трябваше да види погрешките си, за да ги изправи. Имаше изключително умение да влиза в съзнанието на другия човек, да засегне един или друг въпрос, без да нарани, без да хвърли сянка в съзнанието на човека, а човекът сам се чувстваше, като че ли е бил огрян от слънчевата светлина, която го е осветила и стоплила." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Мисъл на деня - 27 Март 2008 г. "Желанията, които хората имат, все ги карат да погледнат назад. Няма защо да се връщаме назад. Мнозина казват: „Какъв съм бил в миналото аз?” За миналото не говорете, не бутайте миналото. Всички онези, които искат да вървят напред, трябва да гледат към бъдещето." Из Лотовата жена, 16-а НБ, 21.III.1937 г.

„Казва: „Трябва да завържеш приятелство с някого.“ Не, най-първо трябва да знаеш как да завържеш приятелство, трябва да има един повод. След туй второто положение: Трябва да поддържаш туй приятелство. Едновременно ти не можеш да бъдеш приятел на всичките хора. Отношение трябва да имаш, една вътрешна връзка има, която свързва хората.” Из Първата дума, 34-та Лекция МК, 4.IX.1936 г. „Приятелството не е завършен процес. – Защо? – Защото между двама приятели често се явяват малки или големи препятствия и мъчнотии. Колкото по-голяма е вярата им, толкова по-лесно се премахват мъчнотиите. Един ден, когато мъчнотиите изчезнат, ще кажем, че вярата на тия хора е съвършена. Да имаш абсолютна вяра в някого, това значи той да бъде готов на всякакви услуги и жертви за тебе. Преди да си казал нуждите си, той вече ги задоволява..” Из Ханизе, Лекция, 6.III.1931 г. „Старият приятел струва повече, отколкото новият. Приятелство, направено в детинството, трае повече, отколкото приятелство в старини. – Защо? – Защото приятелството в детинството има условия да узрее, когато приятелството в старини е лишено от тези условия.” Из Разбраната скръб, Лекция, 21.X.1931 г. „Може да се образува приятелство между хората, но ако това приятелство, което се образува, не може да даде един добър резултат, какво може да очакваш?” „Да допуснем, че имаш един приятел, какво трябва да направиш? За да запазиш своето приятелство, никога не трябва да криеш, никога не трябва да имаш една посторонна мисъл, която да скриваш от приятеля си. Не трябва да има в сърдцето ти нещо, което да криеш от него. И той трябва да прави същото. Щом скриеш, то се явява вече едно отдалечаване.” Из Слушане от вътре. Какво да направиш, 7-ма Лекция ООК, 8.XI.1933 г.

„Всеки живот, който не се храни със справедливостта, той изсъхва. Всеки един живот, който не се подхранва със светлината, с човешката разумност, остава в тъмнина.” „Твърдият човек е постоянен в доброто. Твърдият човек е постоянен в справедливостта. Защото справедливостта, която е жидка, има основата, върху която да почива. Върху твърдите неща текат жидките. Такова определение давам, като не намирам по-хубаво определение, да обясня. Твърдото е, на което може да разчитате. Жидката вода, ако беше твърда, тя не би дошла до София. Справедливостта значи отива на всякъде. Като говорим за справедливостта, ако нямаме туй състояние да помагаме на всичките, не е справедливост.” „Едно от качествата на справедливостта е милосърдието. Не само да осъждаме един човек. На каква основа може да осъждаш? Да осъдиш един човек, който определил да върне онова, което взел, излишното. Ти нямаш право да го лишаваш от известни блага. Вземи своето. Не вземай това, което принадлежи на твоя ближен! В нашата мисъл, в нашето сърце, в нашите постъпки, в изпълнението на Божия закон, никога да не вземаме чуждото.” „Ако има несправедливост, извън Божествения свят е, не е в Божествения свят.” „Та казвам: Бъдещата Любов трябва да дойде по пътя на светлината, по пътя на справедливостта, по пътя на доброто. Доброто, това е бащата. Справедливостта, това е майката. Светлината, това е детето. Аз така ги поставям в едно семейство. Цяло семейство трябва да дойде. Дом без деца не си струва. Когато дойде светлината, там дето има светлина показва, че справедливостта е на място и доброто е на място.” „Един народ щом се отклони от доброто, справедливостта и разумното, Божиите блага го напущат. Бог е на страната на доброто, справедливото и разумното. То е принцип, без разлика, всеки народ, който иска да се подигне, трябва да тури за основа доброто.” Из Иде в света, 31-ва Беседа, 3.V.1942 г.

Мисъл на деня - 25 Март 2008 г. "Вторият Адам, който слезе на земята, на физическия свят, е направен от материалите на този свят и в него Бог вдъхна дихание на живот. Той представя мъжкият принцип." Из Лотовата жена, 16-а НБ, 21.III.1937 г.

Станимир Учителя често е казвал, че Ученикът не трябва да поставя никого между себе си и Бога. А днес прочетох нещо много красиво, лично. Не расъждение, както ние правим, а споделен опит за пътя, по който поема ученика: "Макар и през малка дупчица зърнала този път, поех аз по него, смело и без страх, както казва Учителя: "Без страх и тъмнина, с любов и светлина." Първо поех пътя, после започнах да мисля, пък и пътят постоянно се откриваше. После чух Учителя да казва, че при Божественото първо се действа, после се мисли, при човешкото е обратно. При Божественото човек не е подложен на опастности и така излезе – поех този път и не се излъгах. Че имах противоречия, обезсърчения, неуспехи, това се дължи на мои стари дългове, които сама трябваше да си платя: плащах и растях. Вървейки в посочения път, намерих истински методи, закони и принципи за правилно решаване на всички задачи и мъчнотии. Учителя сочи този път не отдалеч, нито само с пръст, но с целия си живот, с всички свои действия и прояви." Цитатът е от спомените на Паша Тодорова за Учителя

„Много автори са правили опити да опишат любовта. В това направление те са успели само донякъде, а не напълно. – Защо? – Любовта има качества, които не се поддават на описание. Освен това, Любовта има качества, които и досега още не са известни на хората. Щом не са им известни, те не могат нито да говорят за тях, нито да ги описват. Някой казва, че сърцето му изгоряло от любов. Каква любов е тази, която може да изгори сърцето на човека? Любовта никога не може да изгори едно сърце. Ще кажете, че страдате от любов. И това не е вярно. Любовта не причинява страдания. Тя изключва всякакви страдания. Вярно е, че човек страда, че сърцето му гори от страдания, но причината за това не е Любовта. Огънят, който причинява страдания и горене на човешкото сърце, не е свещеният огън на Любовта.” „Всички хора говорят за Любовта, като атрибут на Бога, но какво представлява тази Любов, и те не знаят. Сложно нещо е Любовта. Едно от качествата на Любовта е нейното постоянство и неизменност.” „Докато обичате човека за това, което носи в себе си, вашата любов не е истинска. Истинската любов няма предвид това, което човек носи; тя има предвид самия човек, неговата неизменна, вечна същина.” „Задачата на всеки човек е да дойде до вътрешната, мистичната страна на Любовта. Който се домогне до мистичната Любов, той не говори никак за нея, или малко говори, а много работи. Добре е човек да прави всичко в името на Любовта, а малко да говори за нея.” Из Магическата сила на Любовта, Беседа, 15 август 1940 г.

Преди да пристъпя към описание на своите опитности около Словото, около Учителя и с Учителя, и преди да напиша нещо около постепенното ми, и то само отчасти, опознаване на Учителя, ще направя едно малко въведение. При това считам за нужно да обясня, защо толкова късно описвам своите опитности, когато те датират от 1915 година, 19 юли, в който ден за пръв път срещнах Учителя на физическия свят. Едно е вярно и то абсолютно вярно, макар и толкова късно да пиша, нито на йота, нито на косъм не е заличено от това, което е преживяно на времето. За мое щастие, паметта ми и до днес не е изгубила верността, за да мога да предам нещата, както са опитани и преживяни, всичко е оставило в съзнанието ми дълбоки бразди, толкова дълбоки, че нищо не е в състояние да ги заличи. Пък и не забравям своята съвест и отговорност за истинността на фактите, които описвам. Към това прибавям и следното: Аз пиша това главно за себе си, да претворя още един път пред себе си и в себе си, пред своята отговорност и искреност, като имам предвид, че пиша всичко за себе си, а дали някой след мене ще го ползува, това не е вече моя работа. Едно малко въведение към едно голямо събитие: раждането на великия Учител, на нашия обичен Учител на Земята, в България преди 100 години - 12 Юли 1864 година. Раждането на великия Учител внесе в народите, в цялото човечество, нов стимул към възраждане, стимул за освобождаване от външно и вътрешно робство. Едно малко въведение, не към едно голямо събитие, нито към голяма епоха, но едно малко въведение към един велик акт, едно велико дело на Вечността, която няма начало, няма и край, и е безначална и безпределна. Със своето Слово Учителя внесе в човешката душа онзи дълбок вътрешен стремеж към вечността, към вечния реален живот, в което се крие истинското възраждане, освобождение, пробуждане и усъвършенстване на човека. Дето е Словото, там е и Учителя! Епохално посещение Незабравими десет минути. „Храм Божи сте. Богове сте.” Думи на Христос, изречени преди 2 хиляди години, думи, които и мен са ме занимавали. Мислела съм върху тях, за да разбера вътрешния им смисъл. И си мисля: Божият храм, това е вътрешният човек - духовният, чрез когото Божественото начало работи и се проявява. Боговете пък са служители на това начало. Епохално посещение. Кого посетих? Учителя. Тогава го наричахме господин Дънов. Скоро обаче, почувствали го в себе си като Учител, започнахме и да го наричаме така. Това посещение беше в 1915 година, 19 юли, който ден аз нарекох моя духовен рожден ден. Посещението нарекох епохално, защото за мене то тури начало на нова епоха, на нов живот. Питам се: защо още оттогава,1915 година, не съм започнала да пиша своите бележки, впечатления, спомени, преживявания, а едва сега, когато оттогава до сега са изминали 50 години, но си отгаварям, че ако бях започнала да описвам своите спомени, опитности и преживявания около Учителя и делото му, както и моята микроскопическа работа около това дело, в края на краищата всичко щеше да представлява сбор от факти, които минават и заминават през съзнанието, без да оставят следа. Тогава, през тази далечна 1915 година, аз бях млада, доста млада, за да си служа с обективен език, за да може съзнанието, ума и сърцето - трима свидетели, да се подпишат едновременно под печата на две незаличими думи - вярност и истинност, в които думи влизат и отговорност, добросъвестност, искреност. Когато бях млада, като пеперудка кацах от цвят на цвят да събирам сладък нектар от цветята и го споделях с хората. Те го взимаха, правеха от него мед и го изяждаха. Това са хората на фактите, т.е. хората на формите, които дотук спират. Днес, когато минаха едни светли, съдържателни и смислени години, от 1915 до 1944 г., 10 Октомври, когато турям ново начало на работата за себе си, аз изнасям пак същия нектар, не само за хората на формите, но и за ония, които недоволни само от формите, спират се пред тях да търсят съдържанието в тях и го намират. Недоволни и от това, те продължават да търсят вътрешния смисъл на тези форми в тяхното съдържание. Когато намерят и смисъла, те започват да мислят право и дълбоко. Така задоволяват своя всестранен интерес на ума, сърцето, душата и духа си. Това са ония човеци, за които Христос е казал: „Богове сте и Бог /Божественото/ живее у вас.” Тия хора, получили сладкия нектар от цветята, преработват го не в мед за ядене, а в онзи жизнен елексир, който води към безсмъртието, към вечния живот. Няколко дни преди 19 Юли, по някакво особено стечение на обстоятелствата, чух да се спомене името „господин Дънов”, непознато за мен лице, толкова повече, че покрай този случай се спомена и името на мой колега и мой бивш учител - историк Ив. Радославов. Това ми даде възможност още тогава да отида в дома на колегата, чиято жена също беше учителка - математичка, а за щастие, пак моя бивша учителка. И двамата ме приеха с разположение и готовност, изслушаха ме за какво идвам и госпожа Радославова каза: „Много неща мога да кажа за г-н Дънов, но засега само ще ви кажа, че е високо учен, голям философ и дава добри съвети за здравето на човека.” - Щом е така, моля Ви да ме заведете при него. - Тя мислела, че съм комунистка, затова премълча, нищо не ми отговори, затова и не ми казала, че е духовен човек. Обаче аз помолих още веднъж и настоях да ме заведе и тя на 19 юли, в три часа след обяд, ме заведе. Стигнахме до улица „Опълченска” № 66, дето живееше г-н Дънов. Госпожа Радославова попита г-н Дънов може ли да ни приеме и след нея влизам аз, поздравих и усетих, че сърцето ми силно и радостно заигра, както децата скачат и играят, когато се радват, както детето в утробата на майката заиграва, както когато срещнеш обичан човек, когото дълги години не си срещал. Не беше сърцебиене, не беше смущение, но скрита, дълбока радост, че душата ми е познала Учителя – така отсега нататък ще го наричам, защото името г-н Дънов е вече отдавна забравено, чуждо, далечно, съвършено заличено от съзнанието на всички нас. Изведнъж сърцето затихна, настана необикновена тишина и аз попитах Учителя какъв съвет ще ми даде за майка ми и за леля ми, които не бяха особено добре със здравето. Докато ми даваше съвет, аз го наблюдавах: човек със среден ръст, на около 50 години, със слабо прошарена коса, погледът благ, спокоен, тих, изразът на лицето дълбоко внушителен. Това негово спокойствие сякаш и на мен се предаде. От него общо лъхаше някаква неземна чистота. Ето това търсех толкова години навред – в децата, в младежта, във всички хора и без да обиждам никого, нито себе си, все не намирах тази чистота, която душата ми разбира и търси и си мислех до този момент, че тя не съществува на земята. Днес, когато пиша тези редове, казвам първо на себе си, а после на всички: Съществува абсолютна чистота в света, която прави човека здрав, силен, смел. Учителят ме запита едва чуто: „Чели ли сте нещо?” Погледнах го и бързо се запитах в себе си, как да не съм чела, била съм ученичка, студентка, сега съм учителка, все съм чела нещо, но преди да отговоря нещо, веднага се сетих, че той ме пита дали от него съм чела нещо, тогава отговорих, че нищо от него не съм чела. Той влезе в една стаичка, забави се там малко и ми даде малка брошурка – „Митар и Фарисей.” От заглавието разбрах, че той е духовен човек. Толкова по-добре: не съм комунистка, не отричам Бога, дори Го търся навсякъде. Погледнах на гърба на книжката, пише 30 стотинки, но не се реших да подам такава дребна сума. Но той и едра не прие. Не остана друго, освен да благодаря. Гледам го и си мисля: Какво осмирение! Откакто го видях, оттогава заявявам: видях, познах, разбрах какво значи смирение. В ушите ми звучи: „Чели ли сте нещо?” Това нещо той не може да нарече свое, Словото, което ни даде, нито веднъж не нарече „мое”. „Митар и Фарисей - човечеството се движи между тия два колоса - беден и богат, слаб и силен, слуга и господар, смирен и горделив.” Сбогувах се с Учителя, турих в торбичката си, от никого невидима, няколко важни въпроса, задачи и портрети, които да изучавам с години и векове, да оживявам и прилагам, за да станат някога и моя кръв и плът, и това богатство, тогава сложено в торбичката и днес не мога да го изброя и пресметна. Слязох по четирите стъпала и вече съм на двора, дето ме чака с добродушните си очи моята учителка. Погледът й ме питаше дали съм доволна от посещението. - Как бих искала пак да дойда! - й казах. Тя бързо добави: „Ще ти се нареди.” Как ще стане това, аз не знаех, но стана и безброй пъти стана. Отивам си у дома, но не съм свободна. Нося със себе си жив, безсмъртен образ на безкористие, чистота, смирение, служене, любов, мъдрост - а това е неимоверно много. За мен - слабата. 14 Октомври 1964 година Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Ние с още по-голям ентусиазъм идвахме тук за беседи, независимо от разстоянието, което изминавахме, тръгнали пеш от всички краища на София в зори по проточилото се Дървенишко шосе, с песен и радост. За всички, които жадуваха за неговото слово, далечното разстояние и ранният час не беше проблем. В студ, мраз, дъжд и пек ние поемахме нагоре да бъдем там точно в 5 часа сутринта. „Изгревът” беше мощен магнит." "Към четири и половина сутринта всички лампи на Изгрева светваха. В пет часа започваше лекцията или беседата. В пет часа ние трябваше да бъдем готови за поредната лекция. В скромните къщички и бараки лампите светваха като звезди. Набързо приготовление и хайде на Школа. От малките чисти улички се запътваха към салона. От града също тихомълком прииждаха тези, които не живееха на Изгрева. През зимата всичко е отрупано със сняг и е приказно красиво. През пролетта всичко е нацъфтяло и ухае. През лятото мирише на окосена трева. Преди да влезем в салона, цветята ни се покланят за добър ден. Наесен овощните градини са отрупани със сочни плодове. Четири пъти седмично Учителя насищаше атмосферата, мястото, с красота и творческа мисъл, учеше ни на изкуството как да живеем. Всички, точно в 5 часа, сме по местата си. Влиза Учителя с Библия в ръка. Поздравява. Всички стават на крака. Кратко мълчание. Молитва. Песен. Лекцията започва." Из спомените на Вуча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 23 Март 2008 г. "Божественото в себе си носи вечна младост. Човешкото носи вечната старост. В Небето има 24 старци, които представят човешкия порядък на Земята. Всичките други са млади. 24 старци и Господ ги е турил на почетно място. Казвате: „Какво представят?” – Епоха на човешкото вярване. От всяка една епоха на човешкото вярване Господ взел по един екземпляр, че като го погледнеш, той представя цяла епоха на хората, които вярват като него. Тия старци казват: „Да не вярвате, да не живеете, както ние живяхме!”" Из Елате да разсъждаваме, 25-а НБ, 30.V.1937 г.

„Когато споменеш името Бог, ти трябва да чувствуваш Бога и Той трябва да се проявява в тебе. Дето и да си, трябва да имаш този свещен трепет. И тогава ще видиш, че на такова състояние и камъните, и дърветата отговарят, и всичко в природата отговаря. Споменеш ли с този трепет свещеното име на Бога, всичко ще ти отговори. Достатъчно е да имате това благоговение към Бога в себе си.” „Ще кажете: „Отде накъде певците да определят живота?“ Ние не разглеждаме музиката като едно чувствуване, но музиката е основа на човешката мисъл. ... ... ... Следователно музиката в човека е един възел, който съединява електричеството и магнетизма, за да носи човешките добродетели и постъпки. Следователно, ако твоята мисъл не се влияе от тези възли, ако тези проводници не са съединени, ти нищо не можеш да прокараш в света.” „Тихото пение, но от любов, се чува и на онзи свят. При тихото пение мисълта е силна. Не мислете, че човек трябва силно да пее. Важно е като пее, да мисли.” „Та, ще знаете: Единствената сила в света, която регулира живота на хората, това е любовта. Този живот се изразява във вътрешна музика и песен. Когато започне да мисли за Бога, всичко му се вижда красиво. Като мисли човек за Бога, колкото и да е тъжен, веднага душата му ще се развесели. Тогава човек и художник ще стане, и музикант ще стане, и поет ще стане – всичко може да излезе от него. Тогава светът пред него се разширява. Дето и да отиде, всички хора, всички живи същества ще го обичат.” Из Той ми е и брат, и сестра, и майка, 33-та НБ, 5.IX.1937 г.

Разговори с Учителя Книга за онези, които искат да се запознаят с образа на Беинса Дуно. Миров учител, дошъл всред българския народ да побратими човечеството. Милка Периклиева Беинса Дуно Роден в България на 11 Юли 1864 година Преминал отвъд на 27 Декември 1944 година През наше време, преди 100 години, слезе на земята пратеник Божий - Учителя, за да покаже пътя към световете във вечността. Той ни разкри силата на природните закони и ни донесе методите за приложение на Божествената Любов, Мъдрост и Истина. Той посади идеята - семето за братство между всички народи. Учителя живя между нас, българите, в нашата родина така скромно, смирено и безшумно, както Слънцето сипе обилно животворните си лъчи, както планинският извор струи кристалните си води, както утринната роса освежава всеки цвят и всяка тревица, без избор и предпочитание. Говореше спокойно и тихо. Говореше направо от душата. Приятелски и бащински посрещаше всеки, който отиваше при него с отворено сърце. Присъстието му излъчваше спокойствие, а съветите му избърсваха сълзите и окриляха слабите. Болните лекуваше по чуден начин. Учителя дойде на Земята в дреха на обикновен човек, но чрез него се проявяваше сам Господ Бог. Той умееше да се смалява пред нас, обикновените хора, за да проникне в сърцата и страданията на всички, за да може по-отблизо, с примери от ежедневието, да ни съпътства и съветва. Обичах да го гледам и слушам. Присъствието му носеше спокойствие, независимо от това, дали разбирах или не онова, което той говореше. В продължение на 25 години почти не пропуснах негова беседа, дори когато някога дремех от умора или недоспиване. На „Изгрева” под сенчестите лешници, на общите обяди или в малкия салон, на полянката при изгрев Слънце за Паневритмия, на екскурзия в планината или на летуване в Рила – при всяка инициатива, подета от Братството, Учителя вземаше активно участие. Той живееше в Цялото. Във всекиго Учителя виждаше частица от Цялото Божествено Съзнание. За пробуждането на това именно съзнание, посадено във всяка човешка душа, той бе слязъл на Земята и когато почуквахме на вратата му, посрещаше ни и ни изслушваше с внимание и съчувствие. Когато отивах при Учителя, обикновено носех тетрадка да записвам ценни мисли, които исках да запомня. Но, приятели мои, сега ще ви разкажа за това, което не съм писала в тетрадките си, но което бе записано в душата ми и посято в сърцето ми. Спомени с Учителя от преди 25 - 35 години, които днес един по един изникват в съзнанието ми като свежи рози, цъфнали в ранната пролет на моя духовен живот. Уханието на Истините, казани при разговори с Учителя, днес очертават пред мен величието на неговия дух. Словото му - знамение за времето си - остава да трепти в пространството като Слънце от далечна галактика, което просветва в съзнанието ни, когато се приближим до него с душата си и разберем, че сам Бог ни е говорил, продължава да ни говори и шепне, докато Го чуем, познаем и разберем. Истините, които чух от Учителя преди години, едва сега по-пълно просветват в съзнанието ми и виждам, че всяка негова дума, съвет, жест, са били живо Слово, изречено и оставено да трепти в пространството, да звучи в съзнанието ми, докато душата постигне духовно пробуждане и разбере силата, светлината и духовното виждане на този, който говореше с прозрение през вековете и с помощта на Бога. За тези светли, свещени моменти в живота си искам да разкажа, за онова, което видях, чух и научих от Учителя, когато той беше на Земята сред българския народ. София, пролетта на 1967 година Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 22 Март 2008 г. "Когато светът се създавал, всички са пели. Този свят е създаден музикално. Първо ангелите пяха, а после създадоха света, и то по всички музикални правила, точно определено. Те наредиха музикално всички орбити, по които Слънцето се движи, както и звездите. Това е една велика идея. За да пееш, първо трябва да съзнаваш защо пееш, да има една свещена идея, един свещен трепет в душата ти." Из Той ми е и брат, и сестра, и майка, 33-та НБ, 5.IX.1937 г.

„Добри неща са само онези, които носят живот, които носят светлина и които носят свобода. Това са 3 неща, които човек постоянно трябва да държи в ума си. Но щом изгуби мярката на свободата, той изгубва свободата си. Щом изгуби мярката на светлината, той изгубва знанието си. Щом изгуби живота си, той влиза в смъртта. И тогава казвам: Онова, което липсва в съвременния живот на хората, това е, че те са изгубили тези 3 мерки. Те мерят нещата по съвсем друг начин.” „Та казвам: В съвременния живот има неща важни, които трябва да се изучават. Има едно положение, което хората заемат в света – неустойчиво положение. Защо изпада човек в това положение? – Защото е изгубил равновесието.” „Правото отношение, правото нещо съществува само между две души, а между много души, това е кривото отношение, кривото нещо, крива линия. Следователно право не може да съществува между много хора. Всички противоречия в живота се дължат на това, че човек разрешава една задача, която никой досега не е могъл да разреши. Хората искат да приложат правото между много хора. Това е невъзможно.” „Съвременните хора са по-силни в науката на разрушаването, отколкото в науката на съграждането.” „Та, потребно е всеки човек да си направи един вътрешен отчет. Но аз съм против вътрешната самокритика. Човек трябва да има ясна представа за себе си.” „Та, спазвайте законите, които функционират в природата. Два закона има, които трябва да взимате предвид: някога правата мисъл идва първа, а някога – последна. Някога правото чувство идва първо, а някога – последно. Някой път правата постъпка идва първа, а някога – последна. Коя е диагнозата, по която да познаете кога правата мисъл е първа или последна? Когато не си раздвоен нито в мисълта си, нито в чувствата, нито в постъпките си, правата мисъл, правото чувство и правата постъпка са дошли първи. Щом си раздвоен в мислите, в чувствата и в постъпките си, ще знаеш, че първата мисъл, чувство или постъпка не е права. Тогава ще чакаш да дойде последната мисъл, последното чувство и последната постъпка.” Из Той ми е и брат, и сестра, и майка, 33-та НБ, 5.IX.1937 г.

Така беше На ул. „Опълченска” № 66 "Улица „Опълченска” № 66. Чист, покрит с плочи двор. Малка градинка с ограда, вишневи дървета, няколко стола и една скамейка. Тази малка скромна къщичка се състоеше от две стаи, свързани с малко антре, един хол, който служеше за приемна, маса и три стола, приземен етаж, превърнат в кухня. Всичко грижливо измазано и поддържано чисто. Това е домът на Петко и Гина Гумнерови, това е първата квартира, в която живееше Учителя Петър Константинов Дънов и в която държа първите си беседи, поместени в книгата „Сила и живот” - Неделни беседи. Почитатели, последователи, ученици идваха тук при него със своите нужди и противоречия, да черпят светлина като при дълбок извор на мъдрост, да дирят утеха и разрешение на своите проблеми. Посрещаше ги дребна пъргава жена, сдържана и сериозна - кака Гина. Да каже „Добър ден!”, „Добре дошъл!”, за да упъти кратко, да уреди среща с Учителя. Тук, в тази малка къщица, кипеше живот от сутрин до вечер. Една готварска печка, вградена в стената, гореше непрекъснато. Върху нея вряха чайници за сутрешния и вечерния чай. В една голяма тенджера вреше супа и други гозби. Всеки ден и постоянно трапезарията поемаше гости от София и провинцията. Винаги имаше поне 20 - 30 души, било за закуска или обяд, или за вечеря. Съществуваше странна хармония в този дом. Тук беше тихо, спокойно, лъчезарно, радостно. След като си имал среща с Учителя, настроението е бодро, свежо, всичко ти е наред. Небето е лазурно, радостно ти е на душата, готов си да прегърнеш целия свят. На двора, пред малкото каменно стълбище, имаше една лозница. Пред нея често ставаха срещите „на крак” - кратки, ясни, програмни за цял живот. Незабравими мигове с нашия Учител. Често се събирахме и при чешмата на двора, и там слушахме и се опивахме от Словото, което бликаше като от неизчерпаем извор. Улица „Опълченска” № 66 беше прашна, наоколо къщите бяха бедни, неугледни, но портата блестеше от чистота. Впрочем, имаше два входа - ляв и десен. Десният вход беше наш, а левият - на други стопани, които по-късно се постараха да заличат всичко, да изгонят бедната жена, която поддържаше този дом, да стъпчат едно свято място, да изтрият дейността на Учителя. Тук, на „Опълченска” № 66 се извършваше подготовката за печатането на І, ІІ, ІІІ, ІV и V серии и неделни беседи. Има неща, над които никоя власт не може да тури спирачка. „И виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе.”" Из спомените на Буча Бехар - "Така беше", подготвяни за печат от издателство "Бяло братство"

"Учителят ни води по нов път Словото на Учителя облекчава пътя на ученика към неговия възход. Едно е да те наказват, друго е да разрешаваш задачи, да учиш, да минеш една стъпка напред в развитието си. Както учениците от светските училища решават задачи, за да придобият знания, необходими за живота, така и ученикът от Школата на Учителя минава през процеси на обучение, което често е изпитание и страдание, за да върви в пътя на своя възход. В школата на Учителя човек придобива знания от опит. Всяко нещо трябва да бъде опитано. Всеки сам трябва да добие това знание. Нищо не се дава даром. В Школата на Учителя нищо не се запаметява, а се опитва, защото човек знае това, което е опитано. Школата на Учителя е опитна. Всяко нещо ученикът трябва да приложи, за да добие опит. Знанието, което не сме преживяли и опитали, не е положително знание, то е теоретично, то е само умствено знание. Дори знанието, което сърцето е придобило, ако не е опитано, и то не е истинско. Затова Учителя казва: - Моето Учение започва с приложението. Ученикът учи, като прилага знанието, което Учителя е дал. Който не прилага, не е ученик. В Школата Учителя излагаше Учението си на всички общо, но всеки сам трябваше да изпита и приложи това, което той ни учеше. Опитаното знание е знание. Както придобитата и смляната храна от организма ползва човека, така и опитаното и приложеното знание го ползва. Това, което човек е опитал, в него има увереност, че е така. Самоувереността идва от опитаните неща. Теоретичното познание подлежи на проверка. Знанието, което Учителя ни даде има отношение към живота изобщо, към нашето поведение, в отношението ни към хората, към възпитанието ни, към вътрешната работа за развитие на дарби и способности, към контрола на нашите прояви и т.н. Знанието, което Учителя ни даде, засяга целокупния живот на човека, както за външните изяви, така и за вътрешните възможности. Всичко, което Учителя ни учи, а ние не сме опитали, почива на вярата. Ние вярваме в това, което ни казва Учителя, че е истина. Но за да добием сигурност, трябва да го приложим, да го опитаме. Например, ние вярваме в разумността на Природата, вярваме, че законите, които управляват Природните закони, са разумни. В Природата ние не можем да правим опити, но ние можем да я наблюдаваме и да правим изводи. Голямата зависимост и въздействие на природните явления ни показва разумността. Като изучаваме и наблюдаваме природните явления, виждаме зависимост, взаимодействие, които говорят за разумност. Най-добре това може да се види в тази област на природата, където човек не е упражнил своето въздействие. Човек, като природно явление, не всякога е упражнявал правилно въздействие върху околната среда, правил е разрушително действие. В Природата няма хаос, но има ред и порядък, има закони, които регулират отношенията на съществата в Природата. Човек е упражнил голямо въздействие върху явленията на Земята, като е направил големи пакости. Той мисли, че може да стане неин господар. Това показва, че той е надценил себе си, своите възможности и не е намерил своето място в целокупния живот на Природата. Човек е разумно същество, но не всякога действа разумно, защото не познава напълно своето естество, своите възможности. В Природата няма случайности, а има зависимости. Видимите случайности са зависими от порядък, който човек не познава в природата, защото в природата действат много разнообразни сили. Човек може да се ползва от природните закони за своя полза, но когато се опита да им господарува, той може само да напакости, както на себе си, така и на самата Природа. Противодействието може да бъде пакостно за самия него и то може да дойде оттам, откъдето човек най-малко го очаква и подозира. В Природата има много блага и възможности за човека и ако иска да се ползва от нейните блага, той трябва да я проучва, да я наблюдава и да не прави опити, с които може да й навреди. Тя е необходимо условие и среда за неговото съществуване. Учителя ни съветваше да правим връзка с Разумната Природа или с живата природа, както той я наричаше, за да можем да се ползваме от нейните сили. Живата природа е склад на енергии и сили, от които човек може да се ползва, затова отношенията ни към нея трябва да бъдат съзнателни. Учителя ни учеше, че когато сме сред природата или планината, трябва да наблюдаваме всичко около нас и да правим връзка с нея. Като я наблюдаваме, да почувстваме живота в нея. Всичко в природата е живо, тя ни говори, ние трябва да я разбираме, да разбираме нейния език. Ние можем да приемем нейните енергии при каквото и състояние да се намираме за подобрение на здравето ни и за нашето духовно повдигане. Тя всякога има какво да ни даде. Разумните същества, които я ръководят, са всякога разположени да ни подкрепят и помагат. Ние сме потопени в един разумен свят, който разполага с безкрайни блага и който е готов да ни ги даде. Ако ние се затворим за нея с нашето познание и непознаване, тя не може нищо да ни даде. Една от задачите ни е всеки от нас да си изработи правилно отношение и разбиране за Разумната природа. Успеем ли да направим връзка с нея, ние ще имаме един верен приятел при всички положения в живота и никога няма да бъдем лишени от необходимото. Светлината, въздухът, водата, растенията, високите планини, това са складове на сили, от които човек може да се ползва. Контактът ни с живата природа ни дава здраве, бодрост, сили. Когато направим правилна връзка от нищо няма да бъдем лишени, затова трябва да освободим ума си от всички стари разбирания за природата, да освободим сърцето си от всички егоистични чувства, да обикнем всичко живо, за да почувстваме изобилието на живота, красотата и многообразния й език. Учителя многократно ни е говорил за тази връзка с Природата, давал ни е формули, задачи, упражнения, само и само да можем да излезем от старите вкаменени разбирания, да освободим себе си, ума си, сърцето си и душата си от робството, оковите и заблудите на миналите отживели разбирания. Разбира се, това не е лесен процес, за да може да се постигне бързо, но аз вярвам, че това е постижимо при постоянна вътрешна работа в съзнанието, в ума и волята ни. „Всичко в живота е постижимо, когато времето е добро и ний сме разумни.” - казва Учителя в една песен. Първо човек сам трябва да се убеди, че природата е разумна. Това не подлежи на аргументиране и доказване. Човек като наблюдава природата, може да почувства живота в нея. Едно вътрешно усещане чрез сърцето може да даде на човека по-голяма увереност, отколкото някакво доказателство. Ние виждаме с очите си, но също виждаме с ума си, със сърцето си. Виждането с ума и сърцето не е по-малко убедително от виждането с очите. Виждането с ума и сърцето разширява нашето познание за света и природата. Красотата в живота идва от тези вътрешни знания. Всички хора, които имат очи, могат ли да видят красотата на природата? Не. Красотата виждат само ония, които имат вътрешна възможност да я видят. Днес човек цени повече това, което е създал, отколкото всичкото величие, което съществува в самата природа. Ако човек вижда красотата и величието на природата, много по-големи работи би имал. Човек още не е видял, нито осъзнал богатството, разнообразието, големият живот в природата, от който живот той е част. Ние тепърва трябва да се възпитаваме, да доразвиваме нашето вътрешно виждане по отношение на природата. Всякога, когато съм ходила на планината и съм се спирала да наблюдавам живота, който блика от всяко кътче, например, покрай някое малко изворче, забутано някъде, то извира, носи живот около себе си. Множество цветя са нацъфтяли около него, красота и свежест лъхат покрай него, и съм се питала дали някой вижда тази красота. Или тихото бълбукане на малките поточета, които отнасят човека в света на музиката, внасят мир и тишина в него, ако се остави на техните песни. Има ли място в природата, където да няма живот? Дори тревните постелки, по които ние стъпваме, каква красота на зелени багри и форми, природата е надарила. Ако човек има очи, той навсякъде може да вижда само красота. За кого е създадена и кому е необходима? Животът се изразява в красотата. Животът е мощното, което твори и създава формите в природата в едно велико разнообразие. Изброими са формите, които животът създава в природата. Тя твори в най-малките невидими същества, до най-великите светове. Мощно нещо е животът. Той прониква всичко и го обединява в едно единство. Творческите сили в живота се ръководят от разумни принципи. Учителя ни учеше, че животът е проява на Великата Космическа Любов, изявена като принцип." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Станимир "Неприятели на Учителя имаше не само отвън, но и отвътре. Мнозина измежду нас искаха да играят някаква централна роля, да бъдат фактори, да имат ученици около себе си. Тшестлавието и самочувствието им беше неимоверно, а всъщност бяха жалки. Те черпеха от беседите на Учителя и после събираха около себе си слепци, за да им проповядват. Разправяше сестра Мария Милева как и тя попаднала на такъв учител. Школата била в града ......... . Такива обособили се школи, имало пет само на Изгрева, пред очите на Учителя. И всяка школа поотделно не признава другите. А всички говорят от името на Учителя, уж че той им диктува, но винаги се представяли по-големи от Учителя. По едно време престанаха да идват на беседи, не поздравяваха Учителя, изцяло бяха обзети от новите „учители”, които желаят тяхното „спасение”. Един ден Учителя каза на сестра Милева: „Сестра, малко ли изпитания ти причини живота, та и аз сега да те изпитвам? Ученикът не трябва да поставя никого между себе си и Бога.” ........... Големият спор на времето си: той ли е или не е. Мнозина се съмняваха и като този човек от Хасково щяха да изпадат в съмнение, и с книжка в ръка щяха да тръгнат да проверяват. На хората им липсва нещо много съществено - вътрешен усет и вътрешен контакт. Заинтересованите никога не вярват и не приемат нещата в техния кристален вид, защото излизат от личните си интереси. Кой е истинският Учител? Чистите по сърце винаги имат точен усет за живото слово. Те знаят, че Слънцето дава светлина, топлина и живот, а не месечината. Имат верен усет и не се лъжат." Из спомените за Учителя на Вуча Бехар

Мисъл на деня - 20 Март 2008 г. "Един ден, ако вашите очи се отворят, вие ще видите, както Мойсей видя, горящата къпина. Мойсей трябваше 80 години да работи, за да види къпината, която гори; да види, че има нещо, което гори и не изгаря. То е същественото. Мнозина, като дойдат до космическото състояние, винаги виждат дърветата да горят. И един ден, ако видите дърветата да горят, ще знаете, че във вас се е пробудило космическото съзнание. Радвайте се! Едно ново съзнание, едно ново разбиране се е пробудило във вас – че всичко в света е животворен огън, в който човешката душа се намира." Из Идете при чистите извори, 35-а НБ, 19.IX.1937 г.

"Единственото нещо, което можете да направите, то е да бъдете носители на любовта. В това седи силата на човека. Силата на човека се изявява в момента, когато любовта започва да се проявява в неговото съзнание. Този момент е свещен. Той не трябва да се изявява навън. Плодът на любовта може да се изявява, но не говорете нищо за самата любов. Аз не говоря още за любовта, но за плода на любовта. Самата любов е нещо свещено. Щом любовта дойде у човека, той трябва да мълчи. За любовта нищо не трябва и не може да се говори. От светлината на твоята любов нека се ползуват хората, но никога не давай самата свещ на хората. – „Че как да не я дам? Човещина е да услужа на хората.“ – Не, в действителния свят свещта никога не се дава. Окото, това е една свещ, която не може да се даде на никого. Светлината от тази свещ може да се дава в услуга на хората, но самата свещ – никога." Из И доведи тука сиромасите, и клосните, и хромите, и слепите!, 5-а НБ, 3.I.1937 г.

„Под думата „семейство“ аз разбирам мястото, дето любовта царува, дето мъдростта учи хората, а истината ги осветява. И тогава, според мене, любовта е майката, мъдростта е бащата, а истината представя първия син или първата дъщеря на Бога. Всички, съединени в едно, съставят човека. Дъщерята и синът, съединени в едно, представят истината. Истината представя единственият Син на Бога, роден преди самата вечност.” „Човек е дошъл на Земята да живее, но на онзи, който иска да живее, природата е поставила две условия: да учи и да работи. Така му казва природата: „Да учиш и да работиш!“ Така се казва на човека в сегашния век.” „Какво означава пътят във физическия живот? Това означава метода на любовта, с който трябва да се работи. Да ходиш в пътя означава да ходиш в пътя на любовта и на мъдростта.” „Съвременното човечество е направило едно отклоняване от правия път и време е вече да излезе от това отклоняване, да се върне назад.” „Нас ни е страх да говорим истината, вследствие на което изпадаме в заблуждения. И като направим някаква погрешка, не казваме даже пред себе си, че сме направили една погрешка. Търсим начин как да я прикрием. И за да я прикриете, вие си служите с лъжата. По никой начин не употребявайте лъжата.” Из И доведи тука сиромасите, и клосните, и хромите, и слепите!, 5-а НБ, 3.I.1937 г.

"В горницата влизахме с нови дрехи, облечени празнично, чисти, а там сякаш ни обгръщаше едно друго небе. В тази малка стаичка, около 16 - 17 квадратни метра, имаше нещо странно, успокояващо, наситено с жив магнетизъм. На една от стените висеше нарисувания образ на Христос и една картина на Пентаграмата. Учителя ни приемаше такива, каквито сме, а ние пристъпяхме някак си тържествено, като че ли не с телата си, а само с душите и духа си. А аз, пристъпвайки бавно, си казвам на ума: Покланям се пред, Тебе Господи, Вечната Канара, от Която съм изсечена, Вечният Извор, от Който съм утолявала жаждата си. Омий нозете ми, омий сърцето ми, избели душата ми, за да съм чиста и свята пред тебе. Освежи душата ми. Излизахме радостни и всичко, което ни чакаше долу, беше вече изгубило тежестта си. Приемната - когато тази първа постройка на изгревския двор беше готова, прозорци не бяха успели да поставят и по време на събора на тях имаше само бели перденца. Отвън и отвътре тя блестеше от белота и честота. Имаше форма на правоъгълник с много прозорци и много проветлива отвън и отвътре. По-късно се остъкли едно малко антренце и над него беше поставена емблемата на Братството. Тук Учителя по цял ден приемаше гости от София и провинцията. Тук се осъществяваше личния контакт между него и хората. Четири очи и четири стени, една библиотека, едно писалище, една маса и няколко стола. На една от стените имаше картина, която изобразяваше Хималаите в кафяви тонове. Нищо друго. Кой ли не идваше тук да стовари част от товара си и противоречията си. Учител и ученик често тук продължаваха работата на школата. Приемната се обръщаше на учебна зала, ученикът приемаше необходимите напътствия, съвети, уроци и неусетно всичко тутакси се обръщаше на необикновени събития. Заставаш срещу него и разговорът започва. Понякога ученикът разкрива болката си, неудачите си. Учителя отговаря, разяснява, съветва. Накрая се усещаш окрилен, вярата е възвърната, доверието - възстановено. В ушите ти звучат думите: „Всичко е за добро.” Учителя помагаше на всички, които идваха с чистота на сърцето, с тежки проблеми и обикновено не приемаше такива, които идваха при него само от любопитство, да им гледа на ръка, да им каже какво ще се случи тази година с тях и т.н., а такива имаше много." Из спомените на Вуча Бехар - "Така беше", подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

„Питам, при тия идеали, какъв е нашият живот? [Г]де е същественото, благото, в което ние живеем? Къде е спасението? Мекота трябва на хората! Новият човек, който сега иде на света, носи две неща – мекота и чиста мисъл. Новият човек, новата култура, носят мекота, една пластичност и чиста мисъл. Мисъл, която е толкова лека, че почти няма никаква тежест. Не е безматериална, но тази материя е толкова чиста.” „Но, за да може животът да се прояви, потребно е друго. Вие искате сега без новите идеи да бъдете щастливи, без мекота и без чистота в света, не можете да бъдете щастливи в света.” „Новият човек, който иде, носи мекота. Не да мязате на остро желязо. Казва: „Какво нещо е мекотата?“ Мекотата може да се определи, като ти турят едно тяло, стотина игли да те бодат и да ти турят една мека топка. Кое е по-хубаво да носиш меката топка или която има сто игли.” Из Увеличаване и размножаване, 30 Лекция, МК, 24.IV.1936 г.

Мисъл на деня - 18 Март 2008 г. "Когато хората съгрешиха, това бяха децата – те съгрешиха. Умът не беше дошъл още в света, нямаше го още. Този ум, който сега хората имат, Адам го нямаше на времето си. Тогава Адам нямаше този ум, това съзнание, за да може да различи кое е приятно и кое – не; кое е право и кое – не." Из И доведи тука сиромасите, и клосните, и хромите, и слепите!, 5-а НБ, 3.I.1937 г.

"Изобщо във всички общества - школи се срещат противоречия в живота на ученика. Противоречията се явяват като една необходимост, като една потребност. Това е един закон. Щом човек влезе в една окултна школа, каквото и да е, непременно на пътя му се изпречват известни мъчнотии." Из спомените за Учителя на Минчо Сотиров "Учителя Дънов иска да направи своите ученици ратници на Волята Божия. Затова те трябва да убият у себе си всякакъв страх. И затова се иска абсолютна вяра, абсолютно доверие на живата природа и чист живот - чисто сърце, чиста мисъл, чисто тяло. Абсолютна справедливост и безкористие. „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди.” Ученикът трябва да закали волята си, никакви препятствия не трябва да го спъват. ... При каквито условия да бъде поставен ученикът, той трябва да работи, защото при всички условия все има нещо благоприятно. Дето и да си поставен, ти трябва да работиш. „Редувай физическия с умствения труд.” Ученикът трябва да се учи навсякъде и на всичко." Из спомените за Учителя на Мара Белчева