Ася_И

"В словото си Учителя многократно е изнасял тези процеси на съзнанието, за да се изяви душата ни. За да се изяви Божественото в нас, ние трябва да работим за развитието на добродетелите. Носителите и проводниците на Божественото са добродетелите. Това са отворените врати, през които могат да потекат висшите сили на нашата божествена природа. Учителя ни казва, че всяка душа носи нещо Божествено в себе си, че всяка душа носи Божествен елемент, частица от Бога, индивидуална, негова, неповторима. Нашата задача е да дадем път за изява на тая Божествена природа. Тази природа човек носи в зародиш. Ние носим в себе си дарби и възможности, чрез които Божественото може да се изяви – да се изявят добродетелите. Трябва да си поставим задача да си развием добродетелите. Учителя ни казва, че ако всеки си постави задача всяка година да развива по една добродетел, за 25 години той ще развие 25 добродетели. Такъв човек добива връзка с живата природа, тя го познава и отговаря на всички негови желания. Учителя ни казва, че човек може да развие поне първите три добродетели: първата година да работи за търпението, втората – за милосърдието и третата година да развие любовта към Бога. Това е задачата за три години – човек трябва да развие три основни добродетели. Учителя казва, че търпението е добродетел, която се изработва само на земята. Всеки от нас, който иска да се повдигне на по-високо ниво, то се постига с разумна, съзнателна работа. За повдигане на съзнанието ни ни е нужна работа, потребна е мисъл. Мисълта е творческа сила и когато човек се научи да мисли, той може да постигне каквото пожелае. С мисълта си можем да добием светлина, която да ни извлече от стария живот, от животинското състояние в нас, от низшата човешка природа. Това са задачи за всеки, който е тръгнал по пътя на светлината и истината. Ние трябва да добием творческа мисъл, да се освободим от асоциативната мисъл. При творческата мисъл човек е активен, а при асоциативната – пасивен. Много, много има да учи човек по пътя на познаване на Бога и Любов към Бога. Учителя ни води по пътя на Богопознанието. Спомням си, че когато Учителя отвори Школата на Общия клас, първото нещо, което ни каза, беше: „Аз искам да дадете празното си време, времето, когато не знаете какво да правите.” Празното време е бездействието, неоползотвореното време. Учителя не поиска времето, когато сме заети с една или друга работа. Той поиска най-малкото - времето, когато не знаем какво да правим. И за какво поиска да оползотворим това време? За най-красивата работа, за извисяването на съзнанието, за развитие на добродетелите, за освобождаване от стари, отживели идеи на миналите култури, в които сме живяли, опознаване на вътрешните възможности, които всеки от нас носи в себе си. Важно е всеки от нас да се научи да мисли, да се научим да бъдем активни в мисълта си. Не да оставим мисълта си да се рее безконтролно. Всичко красиво в света е плод на човешката мисъл. Човек може да контролира мисълта си и да получава идеи от възвишения свят. Учителя казваше, че нашите мозъци са нива, в която ангелите сеят своите семена, т.е. своите идеи. Ние трябва да помогнем да се пречистят умовете ни от тръните, за да може посятото да израстне и да даде плод." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

"Бих желал колкото е възможно по-точно да предам случките и преживяванията си от минало време /1909-1918 г./, но тъй като това описание извършвам сега, в 1968 година, някои подробности са се заличили вече от паметта ми и затова, може би,ще пропусна нещо, което все пак няма да бъде същедтвено. Съществените, важните преживявания, обаче, помня с най-малки подробности. През тези първи години до 1925 година включително, съборите на Бялото Братство ставаха в Търново. Покани за присъствие получаваха само ръководителите и затова в 1912 година от Стара Загора беше поканен само брат Панайот Ковачев. Към октомври същата година се обяви Балканската война, която продължи и през 1913 година. На фронта заминаха всички мъже от Братствата, също и баща ми. Учителя писал на всички приятели по градове да са спокойни, да се молят, да държат постоянна връзка с него и няма да им се случи никакво зло. И наистина, както през Балканската война, така също и през Първата световна война от 1915 до 1918 година, през тези шест военни години, от братята - войници не се даде нито една жертва. Напротив, всички се завърнаха здрави, бодри и обогатени с много духовни опитности. Мнозина от тях са имали чудни преживявания, в които са видели ръководството на Божия Дух. Така за пример брат Георги Куртев от Айтос и още няколко души обслужвали един лазарет само за холерно болни. Същата служба на друг сектор изпълнявал и баща ми, който прекарал цялата война, без да вземе нито един хинин. Брат Христо Касев от село Секирчево, Казанлъшко бил пленен от сърбите и имало заповед да разстрелят пленниците. Но той отправил молитвата си към Учителя и когато ги отвели на определеното място, където преди тази група са разстреляли други групи, неочаквано за всички, старшината - сърбин, наредил всички от тази група /8 - 10 души/ да се пуснат на свобода. Брат Христо Касев разказва как няколко дни след това пътували по гори и планини без без пътеки, докато стигнали българската граница, гладни и окъсани, и най-сетне щастливо пристигнали в България. Подобни и ред други преживявания са имали и много наши братя на фронта, където са видели Славата Божия. Може би много братя и сестри си задават въпроса дали Учителя е служил някога и защо не е бил на фронта. Този въпрос наистина е много интересен и важен, на който много малко братя и сестри знаят отговора. Аз, обаче, лично научих от брат Петко Гумнаров как Учителя се е освободил от военна служба. Учителя получава призовка да се яви в последния ден и час на военен преглед пред наборна комисия. В това време Учителя имал гост, разговарял с него и му казал: - Аз трябва да отида и да отбия военната си тегоба и след това ще продължим разговора. По това време имало закон, според който на всеки 20 000 новобранци, един се освобождавал. За тази цел на всеки новобранец, който се явявал пред наборна комисия, се предлага касетка с картончета. Онзи, който изтегли щастливия билет, се освобождава завинаги от военна служба. Такъв именно щастливец се оказва и Учителя. Явява се, изтегля щастливия картон и се освобождава завинаги от военна служба. Но да се върна по реда на годините. През 1913 година не си спомням дали се е състоял събор на Братството в Търново. Но през 1914 година, след прекратяване на войната, се състоя и от Стара Загора освен брат Ковачев, бяха поканени и моите родители. После, когато те се върнаха от Търново, дълго време се говореше за видяното, чутото и преживяното през време на събора. На 01.10.1915 година България бе въвлечена в Първата световна война. Съборът се състоял, но не завършил поради военното положение и всички си разотишли. Отново мъжете от Братството заминаха на фронта. Духовният живот затихна. Но всеки в себе си държеше връзка и се молеше. За мене,обаче, годините 1915, 1916, 1917 бяха години на отклонение. Като ученик в гимназията, под влияние на един мой братовчед, започнах да пуша. Той ме научи да правя лов на птички. През 1917 година си купих пушка и куче и станах истински ловец, разбира се, бракониер, понеже като малолетен нямах право да притежавам ловджийски билет. Убивах пъдпъдъци, яребици и зайци, за което по-късно си платих. Но за мене „зеления младеж”, може би това се допусна, за да разбера фалша на обикновения човешки живот: да се отвратя от него, за да се ориентирам след това към Учителя и да не поглеждам повече назад." Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя", Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Максим, Интересна тема. За мен (като нещо прочела тук-таме, без да съм лекар) хипохондрията има два вида прояви: Едната си е чисто психично заболяване, при което си самовнушаваме, че страдаме от тежко и неизличимо заболяване. В този случай хипохондрикът открива в себе си всеки един симптом от въпросната болест и независимо от мнението на лекарите, той продължава да си е ‘болен’. Наблюдавала съм един такъв случай – един колега на баща ми беше решил, че е болен от рак. Прочел човека, установил симптомите в себе си и даже беше и добил вид на онкоболен в последен стадий. Това нещо продължи близо година – докторите му правят изследвания и му доказват, че той няма никакъв рак, но той си знаеше неговото. Осъзнаването дойде един ден, когато един мастит професор не издържал и му зашлевил един шамар пред кабинета с аргумента, че чакат много наистина болни хора и той нямал време за неговите глупости. След няколко месеца човека се върна на работа и дълги години работиха заедно с баща ми. Вторият случай е на хора, които просто ‘мрънкат’, че нещо не им е наред и по този начин, бивайки все болни, предизвикват съчувствието на околните. То пак си е за психотерапия като разсъдим, защото тези хора не знаят или не искат да намерят друг начин, по който да обърнат вниманието на хората към себе си и се опитват да прехвърлят своите ‘проблеми’ върху другите, като непрекъснато си 'споделят' колко са болни. Нещо не те вмествам в описаното, все пак сме се виждали. Според мен, като човек прекарал пневмония и бронхит – имаш неизлекувана инфекция, която дреме в теб и трябва да си направиш едни по-сериозни изследвания. Бъди здрав!

"Русия има бъдеще заради Северния пояс. Тя е светата Земя, където никой не е ходил и не може да я превземе. Всеки, който е отивал там, си е счупвал краката. Промени ще станат и на Небето, и на Слънцето, и на Луната, както и на Земята. Този живот си отива вече, заминава си, за да отвори място на новия живот. Става сега преустройство на всичката материя на Земята. От Слънцето има грамадни магнетични течения, които дигат континента и го тонират. Тази Земя е грешна, има големи нечистотии, трябва да се измие. Ще останат големите гори на Русия, Америка, където има 4 -5 хиляди годишни дървета, където човешки крак не е стъпвал. Африка е била континент на черната раса, тя е част от друг един грамаден континент, който е потънал. Черната магия е култура на тази черна раса, която заради греховете си е потънала. Това са лемурийците. Големи територии са били. Атлантида е на жълтата раса. Сега иде същото и за бялата раса. Нейният континент е Европа. Хората от черната раса са били безчувствени, страдания не са имали, болка не са изпитвали. Те са започнали отскоро да се развиват. Атлантците са били раса на чувствата. Бялата раса е раса на интелекта. И тя ще потъне. Това е законът на необходимостта. Ще се потопи цял континент, за да се спаси светът. Ще излезе нов грамаден континент от Великия Тихи океан, а сегашна Европа ще бъде един остров. Ще остане един голям остров на белите. Части от Франция, Белгия, Париж потъват вече. Край Нил възникна египетската култура. Черната култура в Африка се изолирва. Има проект Сахара да се наводни - ще бъде море и тогава около него ще възникнат култури. Климатическите условия ще се изменят. Човешкият дух трябва да премине към новите условия на живота. Магнетичната вълна, която иде, може да изгори цялата земна кора /повърхност/. Духовните хора ще се приспособят веднага към новите условия, а хората на света не ще се приспособят и ще се лутат, ще бягат по земята, покой за тях не ще има. Тая магнитна духовна вълна ще повдигне земната повърхност над Великия океан, а ще потъне Европа - континента на бялата раса."

Не съм съгласна това да се случва: "Около 20 хиляди ученици годишно отпадат от системата на средното образование... В България образование имат 44,2 процента от населението при средно за ЕС 57,5 процента" Източник. Много от децата отпадат защото няма никакъв контрол и не виждат смисъл в това, което учат. Не съм съгласна и с насилието в училищата. Агресивността на децата с всеки изминат ден става все по-голяма и силно изразена, макар че 'уж' има охрана в тях. Не съм съгласна и с ниските заплати на учителите, които за да водят един приличен живот са принудени да търчат, освен в училището, и в някоя школа след това. Знам, че има алтернатива - да напуснат системата. Но това няма да реши проблема. За случващото се в образованието ни в момента причините са много дълбоки и не знам как бихме могли да ги разрешим.

"Как оздравях Това се случи през един от съборните дни на 1922 година в град Велико Търново. Ако някой вън от мене ме запита как оздравях, мога да му отговоря с най-малки подробности, но първо аз ще опиша случая за себе си и ако стане нужда, мога да го разказвам на всеки, който се интересува. Как лекуваше Учителя? С инжекции, с лекарства, с бани, с масажи? Не, с нито един от тези начини. От това, което видях, виждах и чувах от излекувани братя и сестри, и външни хора, останах учудена от множеството разнообразни, чудновати методи, с които Учителя си служеше, когато лекуваше. Имаше случаи, когато при едно и също видимо заболяване, той прилагаше съвсем различни методи, не си служеше със стереотипни методи, защото имаше предвид темперамента, характера на заболелия, условията, причините - външни и вътрешни духовни. Той търсеше преди всичко причината на заболяването, нея хващаше и лекуваше. Общо взето методите за лекуване бяха духовни, макар че някои от тях да имаха и физически характер. Да разкажа впрочем, аз как бях излекувана. Някога съборите продължаваха цяла седмица. Свърши се последният ден от събора, братята и сестрите от цяла България почнаха да се разотиват. Обикновено с Учителя оставаха още няколко дни и онези, които искаха и бяха свободни от задължения. Останах и аз, обаче още на втория ден след събора се разболях. Какво ми е, не можех да си отговоря, никъде нищо не ме боли, нямам апетит, не мога да ям, пие ми се вода, пък не мога да пия, едва се държа на краката си, легнах на легло, положението ми се влошаваше. Усещам, че в мен всичко ставаше двойно: два носа, двойни уши, двойни устни. Искам да пипна носа си, но не зная кой от двата е истинският и т.н. ръцете, краката, всичко се удвои. Учителя влизаше в стаята да ме види, оставаше по няколко минути, следеше състоянието ми, но нищо не казваше. На петия или шестия ден ми стана съвсем зле, не можех да мръдна от леглото. По едно време сякаш някой в ухото ми каза: „Е, пък умри!” Чух го ясно и си мислех, наистина може би трябва да умра и ми беше някак леко или безразлично, не зная, но наистина ми беше все едно, толкова бях зле. След десетина минути чувам стъпките на Учителя пред прозореца, спря се и ме попита как съм. Едва, едва можах да отговоря, че не съм добре и след минута го виждам, застанал на вратата и остана на прага прав, сериозен, замислен. Аз се извиних, колкото можах, че не мога да седна поне в леглото, а съм простряна така. Учителя нещо говореше, вслушвах се внимателно и чух, че той ми казва да се опитам да стана от леглото и да кажа: „Аз съм мобилизирана, дадена ми е работа, която трябва да свърша, готова съм да остана и да свърша възложената ми работа.” Учителя ме погледна пак, затвори вратата и излезе. В същия момент, когато гледах на ставането ми като на нещо невъзможно, някъде дълбоко в мен дойде обратното решение: ще стана и то веднага, ставам! За момент забравих, че съм много зле, седнах на леглото, спуснах си краката долу, наведох се да търся чорапи и обувки. Облякох се, но при навеждането усетих, че от лицето ми падна някаква тежка, желязна, огнена маска, пипнах го - температура няма, приятно, хладно беше. Изпълни ме необикновена радост, че можах да стана и ми се прииска да изляза навън и да викам с пълно гърло: стана чудо в мене и стана за слава Божия! В това време в стаята влизат две сестри - Сафка и Стефанка и казват: „Но тя станала!” Поисках чаша гореща вода, пих с небивала наслада, сетне излязох на двора. Гледам красотата около мен, дишам благодатния въздух, трептя от умиление и благодарност. Както Бог работи скрито и тайно, така и нашият обичан Учител се крие, не го виждам, за да му благодаря. Какво се крие в чудесата, които Христос навремето си е правил? - Велика сила, знание, които хората не са познавали, закони, които човечеството едва сега налучква. Аз за себе си разбрах при това свое боледуване, че в света се проявяват светли и тъмни сили, наши приятели, доброжелатели и наши неприятели, и ние трябва да различаваме гласовете им. Ако аз се бях поддала на желанието на тъмните сили, които искаха моята смърт, те щяха да постигнат целта си. Обаче дойде гласът на светлите сили, които желаеха моето добро, които дойдоха да изпълнят волята на Бога, който не благоволява в смъртта, а благоволява в радостта на човека. Тази велика воля се проведе през устата на Учителя. Върнахме се в София и всеки продължи работата си и аз продължих работата си около беседите, за която бях мобилизирана тогава и до днес. Един ден Учителя ми каза: „Имаше някаква мистерия около твоето заболяване.” Но каква беше, не ми каза и до днес аз не можах да я разбера. Има велики неща, които не са за деца. 4 януари 1968 година Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 22 Април 2008 г. "Защо е смъртта? – За да се родиш изново. Защо е животът? – За да оживееш изново. Човек се ражда, за да оживее. И ако човек в живота си не умре, той не може да се освободи. И ако в смъртта си не оживееш, ти нищо не можеш да придобиеш. Защото в смъртта си човек научава онова, което в живота си не може да научи. Ти в смъртта само можеш да оцениш живота и само в живота ще можеш да оцениш смъртта. Това са антитези." Из Виделината и тъмнината, 19-а НБ, 11.IV.1937 г.

"„Параходът” беше неделима постройка от поляната. За да посетиш поляната, непременно ще минеш покрай тази постройка. Там живееха трите стенографки на Учителя: Паша Тодорова, Савка Керимидчиева и Елена Андреева. И трите бяха с висше образование, предани на делото на Учителя и останаха до края на живота си като работнички при Учителя. През техните стенограми минаваше цялото Слово на Учителя, с изключение на разговорите, които се водеха на различни места и по различни поводи, които записваше брат Боян Боев. Той неотлъчно следеше тази неофициална част на братския живот. Разбира се, тези разговори, които Учителя водеше с хората, имаха същия характер, независимо от това, че бяха отговори на зададени от тях въпроси. В „Парахода” живееха и работеха стенографките в една стая с три стола, една маса и три легла. Постройката беше дървена, набързо стъкмена. Таванът от непромукаема мушама и кабинета бяха готови. От това по-скромно едва ли съществуваше някъде, но младостта е непретенциозна, щастлива е и така. По-късно се направиха ред подобрения и вътре стана приятно, приветливо, на тавана се направи прозорец, след това антре, за да не духа. Всичко стенографирано и дешифрирано се пишеше на пишеща машина и Паша стерилизирано нанасяше корекциите отгоре. Така коригирани, беседите се четяха от Учителя, той ги одобряваше и след това се носеха на печатница. Пристигаха шпалтите за корекция, пак се връщаха, докато в ръцете ни се появеше том - беседи. В „Парахода” кипеше работа и живот. Всеотдайна работа на работниците, обрекли себе си на духовна служба, обърнали гръб на образователния си ценз, на общественото поприще, жертвали забавления и младост за Словото. По всяко време идваха братя и сестри да донесат по нещичко, да кажат, да се посъветват, да прочетат и споделят нещо неясно, да поръчат, да си препишат. Стенографките бяха винаги готови да отслужат на всички. Така „Параходът” стана най-посещаваното жилище на Изгрева. Работата се разрастна, мястото стана неудобно и тясно, стенографките трябваше да се разделят, за да бъде работата по-спокойна. Наложи се Паша сама да остане в „Парахода”, а Еленка и Савка сами да излязат в други помещения. През много години Параходът беше средище на интелектуален живот. Оттам Словото минаваше, за да засияе в своя блясък. Често се случваше, минавайки оттам, да се отбиваме и да заварваме Учител и ученик да работят над казаното вече в беседа или лекция. Беше топло, задушевно, сдържано и скромно. Работеше се усилено, за да може да се напечати всичко, което е изостанало, а имаше и огромна работа около непечатаните беседи. Хартията беше дефицитна, водеше се мъжествена борба за нейното снабдяване. През един злополучен ден от прокуратурата връчиха едно листче със заповед за опразването на „Парахода” за определено време и обитателите - Паша и сестра й Аня - да напуснат жилището без право на друго." Из спомените на Буча Бехар - "Така беше", подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Един персийски шах живял в двореца си двайсет години и бил все щастлив. Излязъл един ден на разходка. Среща го едно момче бедно и му поискало помощ. Среща го втори човек с отрязана ръка, поискал му помощ. Шахът сега още повече се ядосал за смелостта на просяка. Среща го по-нататък трети човек без ръце и крака. Поискал му и той помощ. Шахът много се ядосал за тая смелост на неговите поданици. Извикал слугата си и му казал, че тоя ден му се развалило щастието. Върнал се в двореца си. Дал на слугата си шест монети и му казал: „Ще дадеш на момчето, бедното, една монета, на човека без ръцете – две, и на човека без ръцете и краката – три монети“. Когато да умира, искал и те да му благодарят, той обаче не ги приел, за да не му развалят щастието. Умира. Отива при персийския бог да го съди. Казва му, че раздал 9/10 от имането си на бедните. Персийският бог му казал, че това сторил, за да си запази щастието, а не от любов, и казва му още, че ще го прати наново на земята. Праща го беден син на един работник. При работа счупил си ръката. Трябвало да проси милостиня. От време на време му се отваряли очите, за да прозърне, и го питал как е положението му. Взела го най-после една вдовица бедна, за да го гледа по силата на Любовта. И сега хората са на света, за да научат Любовта. Животът е едно велико училище, за да почерпим наука от страданията. Животът има смисъл, за да разберем неговия зародиш, неговата вътрешност, неговата дълбочина. Преждевременната смърт не ще ни освободи от нашите задължения ще страдаме после повече. Който ни е дал живот, Той може да го отнеме. Человек не трябва да се стреми да бъде добър, а да казва: „Аз съм добър и мога да любя хората, и да правя добро.“" Из Щастието е в человека

По принцип се приема, че облъчването е в много малки количества, т.е. то е безвредно и на практика антените на клетъчните станции не ни влияят повече отколкото което и да е друго устройство, облъчващо ни всеки ден – мобилен телефон, микровълнова печка. Напоследък се заговори за това, че и безжичния интернет ни облъчва Безжичните устройства замърсяват радиочестотния спектър, но в определени граници. Това важи в по-слаба степен и за техниката, която ползваме всеки ден. Друг е въпросът с големите предаватели и безжични мрежи работещи на висока честота. Според някои публикации при непрекъснатото предаване, и то на голям поток от информация, радио емисиите могат да доведат до трайни увреждания. Тук следва неоспоримия аргумент на мобилните оператори, принципът на действие на клетъчната мрежа е безвреден и че на практика няма хора, които непрекъснато да са до радиоизлъчвателна станция и по случайност тя да работи извън приетите норми. На страницата, посочена от BlueHawaii може да прочетем и следното: „Другият важен проблем при поставяне на антените, е, че хората масово не се информират с подробности как ще им се отрази това. В договорите дори не се вписва мощността на лъчението или е упомената по-ниска, която впоследствие се завишава. С навлизането на цифровата телевизия, обяснява Бучков, положението става още по-страшно, защото се използват същите съоръжения, излъчванията стават много по-силни, а наредбата, която следи за това, не се обнародва.” Малко инфо и на английски.

"Ачларе. Летен работен ден. Протоколът аз не спазих. При запознаването с членовете на Ачларската комуна трябваше да започна с шефа, бай Жечо. Като го гледам, струва ми се, че и векове да протекат на нашата планета, селянинът много малко ще промени от онова, което е в самия него. И да се култивира, и да се машинизира, и каквото и да стане с него, той не ще загуби нищо от своя натюрел и особено от желанието си да бъде хитър. Вярно е, че бай Жечо е наш привърженик по идеи. Съгласен е с всичко, което приказваме, но не забравя да прояви изненадващи постъпки. Той приема мълчаливо всички ползи, които му носи нашият безвъзмезден труд, като че това е в реда на нещата. Но все пак проявява една неочаквана за нашата обстановка скръжавост. Понякога ми става дори жално за тази едва скривана усмивка по лицето, обрасло с жълта сламена брада, с която усмивка той изразява скритото си доволство, когато успее да прокара някоя съвсем ненужна икономия. Късичък, набит, червендалест, малко тромавичък, бай Жечо топурка из двора с босите си тежки лапи. Косата, бедрата и мустаците му са прашни и пожълтели като ръжената слама. Ръцете му, също широки и тантурести, са покрити с дебели слинове. Те често се напукват и той ги лекува с катран. В бързината си той понякога не успява да си навие пояса и бозевите му потури се крепят на връв. Винаги ни предава една напрегнатост, която най-често пречи на производителността на труда, но той иска да я види. Иска всичко да е раздвижено и напрегнато в работата. Ако имаше някакъв апарат, който би могъл да измери действително полезно свършената работа, като извади безцелната тупурдия, тоя коефициент на Жечо щеше да е много малък. - Ха, братя! – Провиква се той- Да бързаме и да свършим днес по-навреме. И го гледаш как се засилва от стаичката в сайванта, от сайванта в кухнята и оттам в мазето, в дърварника. Бърза Жечо и повдига рижавите си мустаци, избърсва лицето си и поглежда към небето да не завали и да не му се попречи на това сноване, той търси сечива и не ги намира. Намира това, което не търси. Залавя се с него и мърмори, че кожата на кобилата все повече намалява. Такъв е и днешният ден. Ние не сме по нивите, защото има да се подредят доста домашни работи. Прекопаваме двора, посадения в лехи лук, поливаме градината, нареждаме разхвърляните на двора най-различни дървета, инструменти, непотребни остатъци. Всичко тук ние бихме могли да вършим стократно по-добре, по-организирано и по-полезно, ако той не се месеше. У него има един трудно изкореним недостатък – да бърза и да не може да подреди работата си. Той е ревнив към всеки, според него, загубен час, ако в тоя час ние или четем, или разговаряме за нещо, или пък някой от нас свири на цигулка. Да разкажа какво обикновено се случва в неделните дни. Ние сме облекли малко по-изпрани и по-свестни дрехи. Почиваме, защото умора е изпълнила мускулите и ставите на ръцете и краката ни. Като ни види седнали в двора или в стаичката, която сме приспособили за библиотека, Жечо започва нетърпеливо и безцелно да снове напред-назад. По лицето му се разлива червенина. Смутена конфузна усмивка се колебае по ръжената растителност на лицето му. - Братя, както виждам, вече не сте заети с нищо. - Заети сме - отговаря някой от нас. - Да бяхме оскубали малко лук. То барем не е никаква работа. Да скубеш лук е все едно, че си почиваш. - Ние нищо не възразяваме срещу тази мъдрост и след минутка - две някои от нас вече скубят лука. През един също така хубав неделен ден, когато ние, уморени от работа, сме решили да почетем или подредим библиотеката, Жечо пак започна да прелита насам – натам като оса. Ако не се лъжа, Асен бе взел цигулката и тихичко си свиреше нещо в библиотечната стаичка. Тогава маститият шеф реши да постави и музиката в услуга на труда. - Знаете ли колко хубаво бихме проскубали лука при тази песенчица - продума той, а върху лицето му грееше същата усмивка, която имаше за цел да прикрие хитрината му. Със същата усмивка той кани и Бориса на коситба и в неделен ден, както споменах, но го кани така, като че ли му предлага игра на тенис. За да го накара да работи колкото е възможно по-старателно, той изтъква неговото превъзходство над другите по отношение на всички видове селски труд. Ние сме се заели бавно, системно и по братски да го преустроим. Каним го на нашите вечери или обедни разговори, или четем нещо в негово присъствие, но това много малко помага, защото Жечо заспива, преди да са изтекли първите три минути. Макар че никой от нас не е специалист по земеделието, ние наистина разбираме какво липсва тук. Предлагаме му някои реформи, някои леки механизации за подобрение на работата, но той става все по-упорит и неподатлив. Бихме могли да модернизираме с нещо работата върху тези 160 декара земя, която ние в края на краищата изработвахме и прибирахме в пълен капацитет плода, ние - осем души, студенти и хора на града, дошли не за корист, а за идея; една идея и един опит, но Жечо, вместо това, ни показваше едно изоставено дървено рало и с трогателен глас ни уверяваше, че то е хранило тоя род повече от сто години. Ние не отричаме музейната стойност на това рало и уважението , което му се полага, но той трябва да направи нова крачка напред. Жечо слуша, дава вид, че се съгласява, но когато дойде време до осъществяване на това, което е решено, той се държи така, като че го караме да пипне с ръка небесната дъга. - Ти много хубаво жънеш - каза ми веднъж Жечо. - Още в началото те разбрах. Борис коси по-добре от всички ви, но ти при жътвата не отстъпваш. Гледам го - усмихнат, мил. Става ми отведнъж малко жал за него, че е такъв. Ех, ти земя, земя! - мисля си. - Какво не правиш ти с хората! Учиш ги на нещо, но не зная точно на какво. Обикват те хората, понякога и кръвта си проливат за тебе, напояват те с нея и пак те обичат. Ето, и тази усмивка, с която ме хвали този ми селяк, е пак заради тебе. Той иска с тази усмивка да ме накара още по-упорито и по-сръчно да пожъна захванатия чакъм. Разбирам аз душата ти, брате селянино. Какво имаш ти повече от тази земя! Гледам, Жечо се подсмихва. Милият! Той се радва,че има жетвари, на които няма да плати, а довечера ще им поднесе киселото мляко, добре разредено, готово да се сърба с големите супени лъжици." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Ще се спра на въпроса за децата. Защо са децата, знаете ли защо сте родили тези деца? – Да ги възпитавате както трябва... И всичката тази поквара идва от самите родители, те дават зародиша на злите семена – гордост, съмнение и всяко друго зло. И казва Давид в своя псалм: „Отчуждиха се още от матката на майка си и забравиха Твоя закон, Господи.” И всички вие всеки ден си чешете езиците с недобри приказки – защо станало това-онова и казвате: „Няма смисъл този живот и този свят.” Аз казвам: не сте изпитали Учението, което ви проповядвам. Хората правят изпит на Господа и постоянно Го дразнят, но Той се държи много добре с тях. Ще кажете, че Той може да се държи, Той е силен. Да, може, защото разбира с какво може да ви цери. Сега мъжът не може да се подвизава с жената, не могат двамата да се търпят. Не бива хората по този начин да се измъчват, но трябва да живеят колективно и да си помагат. Ако вие работите задружно, ще помогнете на много хора, ще ги избавите от много беди. Същото става и с Духовния свят – трябва да си помагате един друг. Ако ти помагаш на близкия си, по-добре ще вървиш по Пътя. Трябва личността да се премахне, а колективността да живее във вяра. В старо време как са живели хората задружно? Когато някой има нива за жънене, викат меджия и като идат на нивата, пожънват я. Също и с гроздобера, също и с царевицата – съберат се на седянка и отрошат царевицата. За каквато и да е работа – ще се съберат и ще я свършат. И вие така правете! Има някой някаква беда – съберете се две-три сестри, помагайте си и ще ви помогне Господ. Ако не може с двама или трима, съберете се четири, пет и така ще се облекчите, без разлика кой какъв е. Живейте всички в едно! Трябва да бъдете добри. Добър да си не значи да си като овца. Господ не иска овце, а иска добри и разумни хора. Добрите хора са ония, които не се вкисват. Вкисваш ли се, не си добър. Вие трябва да имате добра почва, да очистите ония вещества, които вкисват човека. Вашата почва е гнила, затова казва Господ, че семето, което паднало в тръните, заглушило се и не израснало. Друго паднало на камък, Слънцето го напекло и то изсъхнало – понеже в камъка не може да хване корен, затова не порасло. Не се лъжeте, ако сега не си създадете почва, никога няма да я създадете, отлагане няма. Доброто не отлагайте! Една добра мисъл ще привлече всички добри мисли, които ще помогнат да се свърши доброто дело." Венецът на живота

Мисъл на деня -19 Април 2008 г. "Вие бягате от себе си. Хубаво е това, защото всъщност вие бягате от греха, от злото в себе си. Но ако ти не влезеш в големия огън, да опиташ неговата сила и да останеш невредим, ти няма да познаваш колко си силен. Ти трябва да влезеш между жените, да те опитат, да видиш можеш ли да устоиш на този огън. Те са Божественият огън. И всяка жена трябва да влезе между мъжете, да опита техния огън. И като излезе оттам, да каже: „Аз съм минала през този огън, познавам го." Тя трябва да разчита на себе си." Из Да идем във Витлеем, 21-ва НБ, 25.IV.1937 г.

"За да се образува формата на една благородна, възвишена идея в мозъка, изисква се специфична енергия, която обхваща само горната част на челото. Долната част на челото може да схване друга идея. Човек трябва да разбира законите, по които се движат живото електричество и живият магнетизъм, така наречената от индусите прана. Гръбначният мозък е главният приемник и предавател на праната. Първо праната отива в малкия мозък, а оттам - в главния. Яви ли се някакво подпушване в малкия мозък, праната не може да продължи пътя си към главния мозък, вследствие на което в него се явява някаква дисхармония. Тази дисхармония се предава на целия организъм." "Засега още не е открита тази жизнена енергия, която се съдържа в природата, както и във всички елементи, и се нарича прана от индусите, или животворно електричество. Такива енергии се съдържат в нашия организъм в елементите водород и кислород, но не са водород и кислород; последните са само носители на тези енергии. Праната има различни състояния: тя бива физическа, сърдечна, умствена или ментална. Без прана, мисъл не може да се образува, без прана чувствата не могат да се проявят и без прана волята не може да действува. Праната е причина за създаване и проявяване на мислите, чувствата и действията в човека. Това не значи, че всички хора трябва да имат еднакви мисли и чувства. Всеки човек според развитието си ще приеме това, от което се нуждае, и ще изрази това, което може." "Ако умът, сърцето и волята ти не работят както трябва, ти ще се лишиш от праната, която ти е необходима." "В началото на пролетта има повече прана и организмите я приемат повече. През лятото топлината е повече, а не праната. Има известни признаци, по които може да се познае кога има набрана повече прана в природата." "Планините са складове на енергии, които помагат на хората да трансформират състоянието си. " "Праната е необходима за човешкия организъм. От нея зависи здравето на човека. Затова именно се препоръчва на хората да излизат сутрин рано, да възприемат по-голямо количество прана. След това те трябва да обработват енергията, която са възприели, да я използуват разумно. Не я ли използувате, тя ще ви причини пакости." Из Книга за здравето

"Учението, което ни показа с живота си, той го живееше. Това, което говореше, го проявяваше. Има много светлина и много възможности за изява на добрия живот, на красиви прояви, на обич и любов. Такъв е светът, от който дойде Учителя. Светът, от който дойде Учителя, е свят на доброта, на възвишен живот, на всичко красиво, за което човек може да помисли. От този свят лъха сила, възможности за добър живот, за здраве, за благородни прояви, за възможности, за красота. В този свят има всичко, за което човек копнее, за което жадува. Учителя ни показа този висок свят в своя живот, изразявайки го във всичката възможна красота и естественост. Като го наблюдавахме в живота му, той живееше като всички, но в целият му живот имаше нещо, което го отличаваше от нас. Това, което ни говореше, винаги беше положително и повдигащо. Не говореше за отрицателни работи, всякога поучаваше за добро. В постъпките си беше изискан, никога не изтъкваше себе си; да покаже, че е повече от нас. Той беше много повече от нас, но затова не говореше. Ако някога се е изразявал, изказвал е някаква мисъл за себе си, то е било, за да подчертае нещо, което ние не разбираме, имаме крива мисъл. Заради истината понякога той се изказваше по-строго, защото ние не можехме да се издигнем в света, за който ни говореше. В нас имаше криви образи, изопачени разбирания и за да разберем за нашите криви разбирания, споменаваше нещо за себе си, като контраст. Той нямаше нужда да се покаже, че може и какво може. За своите възможности той мълчеше и можеше да мълчи. В обходата си с нас беше внимателен, любезен, коректен. Можеше всички да ни изслуша, дори когато говорехме глупости. Той се отнасяше с уважение и почит към всички. Ако някои оставаха недоволни от неговото поведение, то е, защото те искаха нещо, което той не искаше и не можеше да направи. Това би понижило неговото достойнство. Той винаги се държеше достойно. Той не можеше да каже дума, да направи движение, жест, който да понижи достойнството му. И това той правеше, не за да се покаже пред нас, но заради своята висша природа, не искаше да понижи Божественото в себе си. Още като ученик, Учителя е изучавал музика във Варна. Свирил е на цигулка при един чех. И след това Учителя е продължил да свири на цигулка. Когато той е бил в Америка, един наш брат, който учил там заедно с него, казваше, че той е свирил пред студентите, давал им е концерти. Учителя продължаваше да свири през целия си живот. Ние имаме повече от сто песни, дадени ни от него. Повечето от тях – текст и мелодия, са дадени от него. Често в класовете – общия и младежкия, идваше с цигулката си и много пъти ни е свирил. Когато ни свиреше, беше празник за нас. Някои от песните той дори ни ги е давал в класовете – Общия и Младежкия. Най-силно въздействие имаше ритъмът на някои от песните, които ни е дал. Имаше ритъм, който проникваше в човека, завлядяваше го. Когато Учителя свиреше, ние се превръщахме в слух и оставахме на въздействието на музиката му. Слушаш и ти става хубаво, родостно, навлизаш в непознати области и се оставяш да те носят към нещо ново. Ритъмът на някои от песните му имаше непосредствено въздействие върху сърцето. То замлъкваше, свиваше се. В каквото и състояние да се намираш, щом попаднеш под влияние на Учителовата музика, щом се оставиш на нейното въздействие, всичко забравяш, само слушаш. Тези музикални вълни заливат човека, проникват в него, радост го обладаваше и се оставяше на това въздействие. Музиката му имаше завладяващо въздействие. Като слушаше, човек навлизаше в себе си и откриваше по-широк и по-достоен вътрешния си свят. Словото му и музиката му еднакво ни завладяваха, но различно беше въздействието им. Словото му носеше светлина, разкриваше простори и светове. Чрез въздействието на музиката, човек навлизаше дълбоко в себе си и там изживяваше нещо непознато и ново. Музиката му обхващаше не само емоционалната страна на човека, но и цялото човешко естество. В човека действат много сили. Всяка сила има особени трептения. Трептенията на силите могат да се допълнят и усилят. Един от методите за смяна на състоянията, който Учителя ни даде, е музиката, песните. Той ни съветваше да изпеем някоя песен, когато сме неразположени и така, чрез влиянието й да сменим състоянието си. Всяка песен има свой ритъм, свои трептения, които въздействат пряко върху сърцето. Музиката оказва тониращо въздействие. Човек може да се лекува с музика, ако знае как. Съветваше ни да правим опити, за да видим какво въздействие може да има една песен. Ние трябва да пеем не само когато сме здрави, но и когато сме болни. Ще пеем, за да оздравеем, за да се тонираме. Да настроим сърцето си и умът си така, че да могат силите и енергиите да проникнат в нас и да се възстанови нарушеното равновесие. Чрез музиката ние можем да се хармонизираме със силите на Разумния свят. Може всякога да не успеем да направим това, но трябва да правим опити, докато успеем. Каквата работа да вършим, каквито и препятствия да имаме да преодоляваме, можем да разчитаме на ума и на сърцето си, да намерим методи, чрез които можем да си помагаме. Ще мислим какво можем да направим, за да излезем от неблагоприятните състояния, в които сме попаднали. Когато мислим, ще преценяваме кой е най-добрият път, за да възстановим вътрешния си мир, да придобием вътрешна светлина и здраве. Мисълта е един от най-главните фактори за смяна на състоянията. Ако някога сме оскърбени, като започнем да мислим, ще видим колко е безсмислено, дори глупаво, да се наскърбява човек, че някой е казал нещо за него – каквото и да е то. Учителя казваше,че ако това, което ни е казано е вярно, значи ние трябва да се коригираме, но ако не е вярно, то не се отнася до нас. Ако казаното е злонамерено, то е лошо за този, който го е казал. Ние не трябва да правим като него, защото виждаме колко е грозно, когато постъпваме така. Трансформирането на енергиите е един важен фактор в самовъзпитанието. Този метод не зависи от външни фактори, а само от нашата добра воля и старание. Пречките да си послужим с него са само вътрешни, в нас самите. От друга гледна точка е лесно достъпен. Нужно е само будно съзнание и вътрешен контрол. Затова при прилагането на този метод, е нужна вътрешна подвижност на ума и на сърцето. Да имаме готовност да се съпротивляваме на всяка вътрешна вкостенялост. В ръцете на разумния, методът за смяна на сътоянията е силно средство за повдигане и запазване на вътрешния мир и равновесие. Човек може сам да си помогне. Това дава свобода. Човек трябва да отбягва всяко подтискващо състояние като разрушително. Трябва с всички сили да се преборим с отрицателните състояния, в които понякога изпадаме, за да можем да запазим добрите сили в нас, за да можем да запазим и здравето си. В природата действат положителни и отрицателни сили. И едните, и другите изпълняват своята работа, необходима за Природата. При тонирането на силите, няма да превръщаме положителните сили в отрицателни, а ще правим опит да впрегнем отрицателните сили в служба на доброто. Ако имаме недоволство или раздразнителност, да направим опит да завладеем силите си на недоволство и раздразнението си и да се накараме да направим някакво добро или услуга някому. Направим ли това, недоволството и раздразнителността си отиват. Особено трябва да се пазим от оскърбление и обида. Те са отрицателни състояния, които действат подтискащо, понизяващо. Със светла мисъл, с благородно чувство и добра воля, ние можем моментално да излезем от тия нисши състояния. И колкото по-скоро излезем от тяхното състояние, колкото по-скоро отворим сърцето си и ума си за светлината на доброто, толкова по-скоро ще повдигнем съзнанието си в едно поле на радост и разумност. Трябва да излезем от влиянието на всяко състояние, което помрачава съзнанието ни, а най-лесно това може да стане, като направим някакво добро. Каквото и добро да направим, то отключва положителните сили на радост и мир в нас. Всеки от нас носи в себе си добри и положителни сили, тези сили трябва да турим в действие, на тях да дадем път да се проявят. За тях пътя трябва винаги да е отворен, никакве преграда да не им туряме. Тогава ще се радваме на здраве и добро разположение. Това не е мъчно да го направим, при това то зависи само от нас. Трябва да организираме силите си в служба на доброто, разумното и красивото. Нека се запитаме: Искаме ли да направим това? Щом пожелаем да направим добро, отвън нямаме пречки. Ние имаме сили и знание как да го направим. Ако нещо не знаем, ако нещо не ни е ясно, нека потърсим в съзнанието си къде сме турили преграда на светлината. Преградите на светлината идват от егоистичните мисли, от надценяването, от повишеното самочувствие, от превишаване на собствените си права и възможности. Всички пътища на проникване на светлината в нашия ум трябва да бъдат отворени. Всички пътища за благородните чувства трябва да бъдат отворени, а волята ни всякога да е готова да прояви доброто. Това е най-чистият път за будното съзнание. Само така ние ще отворим пътя за изява на нашата висша природа, за изява на душата ни." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Мисъл на деня - 18 Април 2008 г. "Сега вие сте млади. Господ ви е пратил на Земята да учите закона на Любовта. Че, ако вие срещнете една млада мома или една жена, как да не знаете как да я обичате? Как да не знае мъжът как да обича една жена? Или може ли жената да не знае как да обича един мъж? Че Господ е вложил закона си в нея!" Из Да идем във Витлеем, 21-ва НБ, 25.IV.1937 г.

Ако се ограничим само в грешките - пак добре. Но някои от учебниците са написани в такъв странен стил - с едни сууупеееер сложни думи, които мисля, че самите автори не знаят какво означават. Имам чувството, че писалите ги не са наясно с материята и си мислят, че колкото по-неразбираемо го напишат, толкова ще е по-важен учебника. Или просто могат да препишат отделни извадки от дисертациите си. На всяка родителска среща се чудим заедно с преподавателите какво да правим за да се 'смели' всичко това до едно по-разбираемо съдържание. Всъщност, освен да се кара наизуст, друг начин няма. Нашата преподавателка по химия дори не иска да се купуват учебниците - тя написва всичко на листове и го дава на децата да си го копират и научат. В резултат на това имаме по-високи оценки. Но дали това е правилният начин? Днес слушах по радиото как във Франция има протест на обществото срещу това, че техният представител на Евровизия щял да пее на английски. Как можело? Какъв срам! Те не са английско говоряща страна! А нас ни е срам да говорим на български, та затова всяка втора дума е чуждица

Късметче, Благодаря за темата. Радвам се, че започваме да действаме като общество, което мисли за бъдещето си. Защото тези промени не касаят мен и децата ми, но един ден, когато техните деца ще са ученици, ще стане късно те да бъдат направени. Ако въобще е останало нещо от българския език. Независимо, че управляващите се опитват се опитват да омаловажат проблема (то с кое не е така), за една седмица са събрани още 30000 подписа. Това, което ме радва е, че познатите ми разширяват кръга на съпричастните, като пускат петицията до всички, които са включени в контактите на пощата им. Мисля, че трябва да се обърне внимание и на децата върху тази петиция - не разбрах защо в училищата не се споменава за нея, а децата ни имат също право на мнение по въпроса, нищо че са непълнолетни.

"Роден съм на 01.12.1899 година в град Стара Загора в семейството на Стефан и Екатерина Камбурови. Аз съм първият им син, след мен са двамата ми братя Марин и Костадин и сестра ми Таня. Грижите и възпитанието на децата бе почти изцяло предоставено на нашата майка, която наистина можа да ни предпази от много детски простъпки и да ни даде едно сравнително добро възпитание. Кварталът, в който живеехме, т. н. „Новата махала”, бе прочут със своите зле възпитани младежи, от които нищо добро не можеше да се очаква. Разбира се, имаше и добри деца, но те бяха малко. Баща ми беше печатар. Имаше частна печатница, която отчасти играеше ролята на клуб, където след работно време се събираха приятелите на баща ми на разговори. Много често се случваше баща ми, който беше добър цигулар, със същите приятели да се отбиват вечер на път за вкъщи в някоя кръчма, където гуляеха до късно през нощта. Не помня някога тати да ни е правил строги забележки или да ни е наказвал за някои провинения.Напротив, винаги е намирал смекчаващи вината обстоятелства и е гледал, макар и виновни, да ни оправдае пред мама, която лесно не прощаваше. Тази именно характерна черта у тати стана причина аз окончателно да стана вегетарианец и да приема Учението на Учителя, което по-късно ще опиша. Животът на нашето семейство до около 1909 година протече по обикновеному. Ние бяхме малки и родителите ни освен всекидневната си работа, отделяха и доста грижи за нас. Но точно по това време - около 1909 година - пристигна един ветеринарен фелдшер, Панайот Ковачев, със семейството си, идващ от Казанлък и делегиран на служба по ветеринарното дело в Стара Загора. Той бил един от пионерите на Новото учение на Учителя и предан негов радетел. Чичо ми - Никола Камбуров - също печатар в Казанлък и последовател на същото учение, дава на Ковачев адреса на баща ми и пристигайки, намира го в печатницата. Ковачев информира баща ми относно мисията си и апелира да стане член на Братството. Баща ми, който до това време бил голям атеист - социалист, неусетно, без сам да съзнава, приема предложението на Ковачев, като в момента почувствал голяма радост. Нещо топло се разляло в душата му. Първото молитвено събрание направили в печатницата. От този момент баща ми заживява вече нов живот - приема вегетарианството, напуща гуляите и пиенето, а с това заедно и старите си приятели-гуляджии. Рано се прибираше вкъщи и всичкото си свободно време употребяваше за духовно обогатяване. Така двамата братя, Панайот и баща ми, сложиха началото на Братството в Стара Загора, което по-късно достигна до 60 души членове. За мама промяната, станала с тати, бе истинско щастие. Сега и двамата бързо усвояваха идеите на Братството, четяха, учеха песните, които тати свиреше на цигулката си. Същата година Учителя, който по това време правеше своите обиколки из цялата страна, пристигна и в Стара Загора, като отседна в Ковачеви. Тогава още не го наричаха Учител, а г-н Дънов.Той беше около 45-годишен, със светлокестенява коса и брада, телосложение хармонично и с необикновено красиво лице и очи - белези, от които даже и от пръв поглед можеше да се разбере, че г-н Дънов не беше обикновен човек, като нас. Учителя и Ковачев направиха посещение на всички братски домове. Посетиха и нашия дом. От това първо посещение на Учителя у нас, си спомням само онова, което Ковачев след отпътуването на Учителя казал на тати, какво казал Учителя за нас, децата: „Да се радва и благодари брат Стефан, че са му изпратени добри духове.” През 1910 година животът на Братството чувствително се засили, като се присъединиха още нови членове - семейства: Димитър Маркови, Сава Вълканови, Иван Котарови и др. През 1911 година Учителя отново посети Стара Загора, като обяви публична сказка по френология. Баща ми, като печатар, отпечата два вида афиши - голям формат за разлепване на съответни места в града и малки, които ние, момчетата от братските семейства, разнесохме на ръка по учреждения, сладкарници, кафенета и раздавахме и на случайно срещнати лица. Сказката се състоя в салона на Общинското управление. В определения ден и час гражданите масово започнаха да пълнят салона. За съжаление 9/10 от публиката бяха правостоящи, тъй като нямаше повече столове, освен идонесените от канцеларията на общинското управление 30-40 стола, наредени на две редици отпред и заети от най-видните представители на гражданството: кмета, съдиите, някои свещеници, начело с владиката Йосиф, някои висши чиновници, стари чорбаджии и др. Тук ще отбележа първата ми опитност, преживяна на тази сказка. Тогава бях на 11 години. Чувал бях от тати и от брат Ковачев, че Учителя можел да чете мислите на човека и ако мислено се обърнеш към него за нещо, той ще ти отговори наяве. Като видях, че салонът е вече препълнен, а от друга страна, че е време вече сказката да започне, аз, който бях един от правостоящите в десния фланг на салота, където също бяха и родителите ми, Ковачев и много братя и сестри, реших да проверя дали Учителя действително може да чете мислите на хората. Отправих му следната мисъл: Учителю, салонът е вече препълнен, не е ли време вече да започнеш сказката? В това време Учителя, както седеше до масата на един стол, погледна ме в очите, после извади часовника си, погледна го, пак погледна мене, стана и започна сказката. След тази първа опитност имах още много други знаменателни опитности и преживявания с Учителя, които последователно /по годините на преживяванията си/ ще опиша." Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя", Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Първо трябва да си отговорим на въпроса какво е “старо” и какво “ново”? Двете думи показват, че духовния живот не е в покой, като и жовотът на отделната личност – всичко се движи и стреми напред и нагоре. В случая това нагоре е стремеж към по-доброто, към по-съвършеното. И тук идва противоречието със ‘старото’ – което вече е преминало през тези промени. За него именно настоящото състояние е символа на ‘новото’ до което той е достигнал. В един момент се получава така че ‘новото’ започва да става от своя страна ‘старо’. Защо трябва да има хармония между старото и новото? Вместо да се противопоставяме на промените, които неминуемо ще настъпят, е по-добре осъзнаем, че ‘новото’ е една необходимост, че всичко това става по едни закони, и не сме ние тези, които можем да заповядваме на законите за живота и духа. За да разберем новото не стига само ум, трябва човек да е цялостно завършен, да принадлежи по душа и сърце към това ново и да бъде обхванат от него. Както казва Учителя: „Трябва да преминете към едно ново състояние – трябва да схващате Живота като наука, като изкуство.” Цитатът е от книгата "Великата Майка"

"Учителя вижда ли в отвъдния свят? Разпуснахме децата за Коледната ваканция. Същата вечер се готвех да замина за София. Прибрах куфара си. На вратата се позвъни. Майка ми отвори и покани да влезе госпожа П., жената на главния учител. Беше облечена в траур, потопена в голяма скръб. Откакто ги постигна нещастието, тя за първи път се виждаше с майка ми и изказвайки съболезнованията си, мама я запита за случилото се. Бликнаха сълзи от очите на неутешимата жена и тя заразказва, че няма мир и утеха ни денем, ни нощем без Дорка. - Треперехме над нея с баща й. Другите ни две деца починаха малки. Нея я отгледахме като писано яйце. За нея купихме къщата, подредихме я и точно завърши гимназия, през лятото отидохме на село и какво стана, как се простуди... - сълзи задавиха майката и едва изрече - за два месеца свърши с преплитане на червата... Баща й и аз ще полудеем! Моята майка се стараеше да я утеши, но тя кършеше ръце, въздишаше и плачеше. - Искам някой да ми каже нещо, да ме излъже макар, че е някъде... и затова съм дошла. От Димитър разбрах, че Милка заминава за София. Тя нали вярва в задгробния живот, а там, в София е техният Учител. Нека го попита къде е сега Дорчето. Като чух разговора, доближих се и за утеха й казах, че при удобен случай ще попитам Учителя, а същевременно си мислех: Горката, докъде е стигнала! Че какво ли би й казал Учителя! През десетте дни, които прекарах в София, разговарях пак два - три пъти с него, но не посмях да го попитам за дъщерята на главния учител във Варна. Мислех си: Къде ще занимавам Учителя с такива въпроси. Той е Учител, философ, мъдрец, но да вижда отвъд и да разправя какво правят заминалите!... Това не можах да си представя. Върнах се във Варна. Още през първия учебен час разсилният ме повика да отида в канцеларията. Майката и бащата с трепет очакваха да чуят спасителните думи. Аз се засрамих, изчервих се, казвайки им, че не съм успяла да питам Учителя. Сълзи се стичаха от очите на двамата. Стана ми съвестно, жално. - Е, нищо! Нали ще ходиш и за Великден. Дано тогава ти каже нещо - събра сили да продума г-н П., за да утеши жена си. В деня преди великденската ваканция г-жа П., със сълзи на очи и с кутия бонбони ме молеше да попитам Учителя, къде е сега Дорчето, какво прави и защо не я сънуват поне. Докато говорех, Учителя проницателно ме гледаше и слушаше. - Сега тя е на по-хубаво място и е по-добре. Е, това е много общ разговор, всеки може да го каже - помислих си аз. - Те не могат да я сънуват, защото от сълзите им дъщеря им не може да се приближи до тях - продължи Учителя. - И това всеки може да каже - пак помислих аз. - Слушай сега! Слушай сега, тяхната дъщеря беше дошла в тяхното семейство, за да разтопи ледените им сърца. И двамата са големи егоисти. След като не си научиха урока така... - Продължи да разказва такива подробности за двамата съпрузи, които ме зачудиха... - Небето опита и друг начин, отне им Дорчето и сега по пътя на страданието ще си научат урока. Разбра ли? Но това го казвам само на тебе, а на тях ще кажеш, че сега тя е по-добре, че е с тях. Да й пращат хубави мисли, да не плачат. Ако искат да я сънуват, да раздадат някои от нейните дрехи. Стига ли толкова? - завърши Учителя. Като чух да разказва подробности, които знаеше само по вътрешен път и като разбрах, че прочете и моето безверие, цялата изтръпнах. Прехапах си устните, не знаех де да се дяна от срам и едва чуто повтарях: - Да, Учителю, така е Учителю... Така разбрах, че Учителя вижда и в отвъдния свят. Този път, като се върнах във Варна, имаше какво да разкажа на скърбящите родители." Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

По записки на Минчо Сотиров, 11 Август 1924 г., Мусала "Ново Небе, Нова Земя - новите порядки. Новий Ерусалим е Европейското царство. Няма море - сегашният човешки живот. Ерусалим - Обществото на народите. Скиния ще се засели - Бог ще се засели. Риби и море - сегашният живот с неговите порядки. Двадесетият век е век на съдба. Двадесетата глава се повтаря ХХ век. От окултно гледище Земята има кухина вътре в центъра. Вътре в топката на Земята има друга топка, която се движи. Всяка топка си има своя магнетичен пояс. Земята в центъра си е най-пълна. Там има машинария, лаборатория, механици, които движат Земята. Там е малката мистерия. Който се посвещава, трябва да слезе долу да види. Малцина могат да слязат. Другите остават по нея. Всяка година има магнитни течения, по които може да се слезе. За там се отнася текста: „В бездната да слезем, хоругва да поставим.” Тя е под 13-та сфера. Който падне, мъчно излиза. Остава за друга еволюция. Духовете, които сега връзват, там ще бъдат вкарани, поставени и Земята ще бъде преграда да не влизат. Има само душници, там е поставен ангел с меча на вратата, за да не излизат. Една душа, която излиза оттам на Земята, е като на рая. Когато някой каже: „Черната земя” - това е именно бездната. Около нас има друга преграда, магнитна, други хора живеят. Ако тръгнете към Слънцето, през тоя пояс не може да се мине. Там е астралният свят. Той е над нас, но граничи с тоя свят, както земята и водата се опират. Тая материя, като отидем там, ще бъде под нас и ще ни се види като ефирна. Водата се крепи върху твърда почва - така е и с астралния свят. Много неща на Земята не виждаме. Има места на Земята, където човешки крак не е стъпвал. Хората не знаят Земята, а само отчасти я знаят и познават. Промени ще станат духовни, умствени и физически на Земята."

"... Каква беше тази лекция? Първа по рода си я нарекох аз, защото се изля във форма на въпроси, на които нито ние, нито Учителя даваше отговори. Първия въпрос го помня като днес. Учителя запита: „Какво представлява живота?” Никой от учениците не отговори, но всеки си е помислил нещо в себе си и то това, което знае или е чувал от другите хора. Но кой каквото и да си е помислил, това са все шаблонни отговори, никой не знае всъщност какво е Живота... Например Животът не е нито борба, нито движение, а какво е? Той е наистина сила необятна, необхваната, която не може да се предаде с думи. За големите неща няма думи за описване. Лека, здрава мисъл е Божествената мисъл за нещата, лек е животът, ако се гледа от Божествено гледище." Из спомените на Паша Тодорова, Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Очакване През август, всяка година по случай събора на Братството, Учителя отсъстваше от София, но чух от братя и сестри, че тази година, 1915, той бил разтурен от духовенството и властта, и не се състоял. Очаквах да го видя с нетърпение, но ето, че когато той се върна, аз не можах веднага да отида, защото майка ми внезапно се разболя, от удар. Положението беше тежко, цяла седмица не можа да прочисти стомаха си, въпреки всички средства, които приложихме. За да се разхлаби стомаха, дойде ми внезапно на ум да отида при Учителя и да го помоля за помощ. Отивам при Учителя и му разказвам за положението. Той ме посъветва: Ще си отидете у дома и веднага ще започнете да четете Псалми за майка си. В къщи веднага прочетох няколко, които ми попаднаха, а майка ми знаеше от Псалмите доста наизуст и въпреки, че говорът й беше затруднен, тя на глас казваше някои. Не се мина и половин час и тя се освободи, положението се подобри, но все пак майка ми беше болна и аз отново отивам за съвет при Учителя, като прекратихме лекарската помощ. За резултатите ще кажа на друго място, където описвам методите за лекуване. Ходех често за съвети, но непрекъснато го запитвах по всевъзможни въпроси, които лично мен ме интересуваха. Винаги оставах доволна от отговорите, защото почиваха на научна база. Особено ми бяха ясни и разбрани отговорите, на които говореше с езика на химията. Нещо дълбоко вътре в мен работеше, кипеше, анализираше, наблюдаваше, вадеше заключения, растеше. Днес, на всеослушание мога да кажа: радвам се, че срещнах човек на земята, който живее и работи според закона на Великата, Абсолютната Свобода, без никакво насилие. Пред цял свят и пред себе си викам с пълен и радостен глас: Да живее Свободата! Тези посещения продължиха до 16 Април 1916 година, когато за пръв път чух беседа от Учителя. За мене този ден беше велик ден. За мене този ден още от детството ми беше свързан с радостни неща - с нови дрешки, нова панделка, нещо новичко. Често това великденско новичко е било по-голямо от очакванията ми и за което много, много благодарна съм била винаги на добрите същества от този свят и другия. Разумният свят за този Велик ден ми даде нещо ново, неизмеримо по форма, съдържание и смисъл. Аз чух Учителя да говори, да държи беседа. Нарекох този ден Новият Велик ден на моята душа, за което безкрайно благодаря. Ранно пролетно утро: излизам в двора да подишам чист въздух, да се порадвам на красотата и свежестта на деня, да погледам цъфналите вишневи дървета. Люляците също са нацъфтели. Изведнъж решавам да откъсна няколко стръкчета люляк и да отида на „Опълченска” 66, на гости на Учителя. Каквото помислих, направих. Стигнах до бялата къщичка, влязох вътре, гледам да видя кака Гина, хазайката на дома, за да й предам букета, но вместо нея виждам братя и сестри, разхождат се из дворчето, разговарят. Ето и кака Гина, попитах я какво става, подавайки й букета. Тя бързо го взе, още по-бързо отговори: „Беседа ще има.” и се гмурна в сутерена. Един по един другите се качваха по стълбичките, влизаха при Учителя и аз се видях сама на двора. Чудех се какво да правя. „Беседа ще има.” Думите на кака Гина отекваха у мен и аз си мислех, днес като е Велик ден, дали няма да ми се даде нещо непознато, ново, дали ще се завърши процеса на очакваното? Бързо минава кака Гина и аз я запитах: Моля ви се, моля ви се, може ли и аз да слушам беседа? - „Качи се горе.” - още по-набързо ми отговори тя и отмина. Качвам се, минавам по коридорчето, но в коя ли стая Учителят държи беседа? Гледам отдясно една врата отворена и отвътре се чуват песни. Спрях се на прага на стаята и се подпрях на дясната рамка на вратата, а на лявата се беше подпрял един брат с очила. Той пееше въодушевено, както останалите, насядали на столове. Слушам непознати песни, но не са протестантски, тях ги познавам, пък и православни не са. Сестрите, забрадени с ленени кърпи, столовете поставени на изток пред прозорците, до един от прозорците поставена кръгла маса, с чиста бяла покривка и стол, сигурно там сядаше Учителя, а вън пред прозорците също имаше хора, дошли и те да слушат беседата. Гледам цялата обстановка, слушам песните и се моля на Господ да направи така, че с нищо да не наруша тази хармония, която е тук и в мене. В този момент влиза Учителя, с Библия в ръка, толкова леко стъпва, сякаш не ходи, тихо, леко, изведнъж го видях пред масата. Всички бяха прави. Той каза нещо и всички заедно започнаха да четат някаква молитва, която аз не знаех. Всяка дума от молитвата се докосваше до струните на моята душа, като звучен музикален тон, като особена мелодия. Изпя се после една песен и всички насядаха. Учителя прочете нещо от евангелието: „Истината ще ви направи свободни.” Започна да говори - тихо, спокойно. Слушам и всяка дума пада върху ожаднялата ми душа, като пролетен, благодатен дъжд върху цветята, които дни и месеци са го очаквали. Нито една дума, нито една капка гледах да не изпусна. Колкото повече слушах, толкова повече капчиците се увеличаваха и се превърнаха в хубав, свеж пролетен дъжд. Аз се намирах в някакъв неземен свят. Физически, с ушите си чувах всичко, но вътре в мен нещо усилено работеше и поставяше всяка дума на своето място, като в калъп, приготвен тъкмо за това Слово, и за мен сама незнайно, кога и от кои времена очаквано. Не усетих как се свърши беседата. Гледам, всички станали пак прави и пеят. Прочете се общо на глас „Отче наш”, тази молитва знаех от най-ранно детство. Нашата нежна и любеща майка ни беше обърнала внимание отрано към онази сила в света, на която да уповаваме единствено и напълно в живота. Всички целуваха ръка на Учителя, благодаряха за словото и аз, разбира се, целунах ръка и благодарих. Учителя излезе от стаята пак така тихо и незабелязано, както и влезе. Братята и сестрите взеха уж да се разотиват, казвам „уж”, защото виждам, че не им се отива в домовете, приказват си нещо във връзка с казаното. По едно време Учителя, заедно с един брат, носеше голям панер с червени яйца и с нещо, написано върху всяко яйце. Взех си и аз едно, на което се белееха буквите ПС-35, което значело Псалом 35 /върху този псалом впоследствие много съм мислила./ Върнах се в къщи и започнах да разказвам всичко на болната си майка и двете ми сестри. За обяд имаше време и аз се уединих в една от стаите да си помисля върху всичко, което чух и видях. Седнах, но изведнъж неудържим наплив ме обзе да играя, взех стола и с него тичах и играх около масата. Така изредих и шестте стола, с необикновена радост и въодушевление тогава играх, необикновена енергия ме изпълваше, идваше ми да прегърна цялата земя, да помогна на всички нуждаещи се, да обичам всички и всичко. Играех си със столовете и си мислех: нима цар Давид не игра пред скрижалите и своя народ и когато неговата жена - Михала го упрекна, че се излага пред своя народ, Давид отговори: „Да не играя ли пред Господа?” И аз играх със столовете пред Господа, заради великото Слово, което се вливаше у мене, заради Учителя - пратеник на Господа, който дойде на Земята да донесе това Слово. Тази беседа е печатана във втора серия - неделни, първо издание под заглавие „Сила и живот” и същият том, второ издание, под ново заглавие „Духът и плътта”. Божието слово е Божествен нектар, който се налива в предварително специално приготвени форми, съсъди, но така внимателно, че капка да не се разлее. Дават се кому повече, кому по-малко, според формата и големината на съда, в който ще се налива и според възможностите на човека да ги използва и обработи. Ако днес не може, утре, но ден след ден, вечността е пред нас. Небето работи, а аз чувствам, че съм като че ли някакво тесто, поставено в голямо корито и някаква ръка - фино, пластично, нежно ме меси в коритото, обръща ме на една страна, после на друга, но аз не усещам болка, обратно, весело и приятно ми е. Казвам това нещо един ден на Учителя, а той ми отговори: „Когато възвишените същества работят, те не искат да ги виждат и разбират другите.” Аз отговорих: Уважавам и ценя тяхната работа, затова ще мълча, докато ми се разреши или докато те си свършат работата. Днес се питам, какво омесиха тези същества от това тесто? Една форма, в която се налива Божественото слово и аз трябва да внимавам нито една капчица да не се разлее или да остане неизползвана. 11 януари 1965 година Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

„Значи вярата на човека постепенно се усилва, докато един ден той стъпи здраво на краката си, както малкото дете. – Така е, но вярата не е способност, както мнозина мислят. Вярата е особено чувство, което има отношение към разумния свят. Много чувства има в човека: лични, семейни, обществени, общочовешки, приятелски, морални и др. Такова чувство е и вярата.” „Казвате, че имате вяра. – Всеки има вяра, но и тя има степен. Казва се „силна и слаба вяра“. Някога вярата помага на човека да се справи с изпитанията си, но някога е слаба, не може да му помогне. Значи и вярата расте като растенията. Чрез вярата човек се свързва с разумния свят и вижда, че той не нарежда работите, но друг ги нарежда. Ако не вървиш в правия път, работите не се нареждат.” „Ако вярата ви е силна, използвайте я за нещо разумно, а не за борба с бик. Вярата може да лекува, но всички хора не се лекуват с вяра. „Ако имате вяра като синапово семе.“ Значи вярата е на степени. Който следва духовния път, трябва да вярва на ближния си, като на себе си.” „И тъй, да произнесеш правилно думата „надежда“, това значи да се радваш на онова, което Бог ти е дал за деня; да се радваш на малките благословения. Да произнесеш правилно думата „вяра“ значи да се радваш на големите благословения, дадени от Бога. Да произнесеш правилно думата „любов“ значи да се радваш на живота, който Бог ти е дал за вечни времена.” Из Слизане и качване, УС, 3 юли 1938 г.