Ася_И

"Един цар искал да намери човек, който да му разкаже някаква приказка без край. Търсил той различни философи, които да задоволят желанието му. Обещавал големи награди, но не се намерил човек, който да му разкаже приказка без край. Идва най-после един мъдрец, който казва на царя: „Аз ще ти разкажа една приказка без край“. – „Добре, ето човекът, когото търся.“ Мъдрецът започнал: „В древността имало един цар, който разполагал с хиляди, хиляди декари земя. Тази земя била засята с жито и понеже годината била много плодородна, нивите му родили извънредно много. Царят заповядал да се съгради голяма каменна житница, в която да се прибере житото, и по този начин да се запази. Обаче, зидарите оставили една малка дупчица в този хамбар; един щурец успял да се промъкне през тази дупчица и изнасял едно по едно житните зрънца. Щурецът изнесъл едно житно зрънце, занесъл го в своята дупка и се върнал да вземе второ. Взел второто зрънце, занесъл го в дупката си и се върнал да вземе трето. Взел него и се върнал за четвърто“. – „Стига вече това, продължавай нататък, няма ли край това пренасяне на житото, пък и на цялата приказка“, рекъл отегчен царят. – „Чакай де, да се пренесе цялото жито от хамбара, че тогава и приказката ще се свърши.“ Съвременните хора искат да знаят края на нещата, но аз казвам: „Чакайте да се пренесе цялото жито, че тогава.“" Из Старият книжник

Вендор, не мога да разбера кой ти пречи да бъдеш себе си? А иначе по темата. Има тема за морала - там доста писахме "Що е то морал?". И всеки си е с неговата представа за отношение към света, за понятия като добро и зло, или иначе казано какво е правилно и какво не. Не мога да разбера защо в случая толкова много се акцентира върху 'хомосексуалността и морала'? Едното е сексуална ориентация, а другото принципи на поведение. Разбрах, че статията е много интересна - ОК, но има линкове за полезни и интересни сайтове. Чак пък цяла тема? По данни на САЩ - там около 2.5% от мъжете и 1.4% от жените са хомосексуално ориентирани. Ако приемем, че в БГ процентите са същите - за какво толкова се спори? За мен е по-интересно не дали един хомосексуалист ще прояви добро, а защо се налага една такава 'мода' на поведение, която води до изкривяване на по-младото поколение. Казвам го като майка, а не като млад и неангажиран с нищо човек, който мисли и носи отговорност само за себе си. Това не е укор, просто сме в различни житейски ситуации - оттам различно мислене и въпроси. И определено не смятам, че хомосексуалистите не могат да бъдат добри родители. Познавам такива хора - те са тук, сред нас, болни или не, добри или лоши - те са част от обществото и ние трябва да проявяваме толерантност към тях, както и те към нас.

"Надеждата е закон за човешкото сърце. Ако нямаш надежда, няма да можеш да подкрепиш своите чувства." Из Неподвижна точка "Но според мене животът е най-важното в света, но е и най-сложен. Трябва да се изучава животът. Има много начини за изучаване на живота. Животът трябва да се изучава от гледището на човешкия ум, от гледището на човешката душа, от гледището на човешкия дух. Човек, който [е] дошъл да живее на Земята, той трябва да има силна вяра. Най-първото нещо: в него вярата трябва да бъде основа. Вярата разполага с времето. Сега трябва да имаме надежда. Надеждата е за къс период. Надеждата борави от изгрева на Слънцето до залеза. На български под „надежда“ разбираме туй, което може да се надееш, то е много материално. Надяваш се, че ще се жениш за някого, надяваш се, че търговец ще станеш. Ни най-малко не се надяваш, че ще умреш. Надяваш се за живота, че силен ще станеш. Туй е материално. Но вярваш, че един ден добър човек ще станеш, умен човек ще станеш, силен човек ще станеш." "Щом се надяваш, ти си в човешкия свят. Надеждата са хората. Вярата са ангелите. Бог е в Любовта. Същевременно е [във] вярата и в надеждата. Надеждата и вярата са ръцете в Божествения свят, с които Бог работи. От едната страна са ангелите, от другата страна са хората." Из Важното в живота "Като изучава себе си, човек вижда, че много работа му предстои. Той казва: „Чудно нещо! Едно време имах повече надежда и вяра, а сега и надеждата, и вярата ми отслабнаха“. Защо са отслабнали? – Защото дружиш с хора, на които вярата и надеждата са слаби. Той се намира под тяхно влияние. Докато се кали и развие вярата и надеждата си, да не пада духом и да не се обезсърчава, човек трябва да дружи с хора, които имат силна вяра и надежда. Каквото и да прави, човек не може да се освободи от влияния. Като знаете това, работете върху себе си, да развивате своите дарби и способности, да се калявате, да издържате на чужди влияния." Из Функции на вярата

"Когато се отдалечавахме от време на време от Изгрева, усещахме колко много ни липсва и копнежът по него ставаше невероятен. Този копнеж го усещахме и дори когато за няколко часа слизахме до София по работа и бързайки, тогава да се върнем на Изгрева, да поседнем под лещаците, да потънем в тишината и чистотата на Изгревската атмосфера. Тези лещаци бяха застанали като страж над целия Изгрев. Ограждаха част от двора, хвърляха лека сянка и предаваха нещо много меко и красиво наоколо. Пряснозелените шапчици на плода, после узрелите едри плодове, после меките кафяви тонове на плода и листата. Всичко това излъчваше нещо, което влизаше направо в душите ни като велико тайнство на природата. В горещите дни листата като ветрила или като чадърчета ни пазеха от горещото слънце и ни разхлаждаха. На средата на лятната трапеза е седнал Учителя, а зад него безброй нацъфтели калдъръмчета, след тях са розите, цъфтят в надпревара. Дворът ухае, ние обядваме, пеем, размишляваме, разговаряме. Тази цветна градина се сменяше в зависимост от сезоните, от сръчните грижовни ръце на градинарите и особено от сестра Янакиева. През пролетта 500 броя лалета, като войници стройни и прекрасни, също пазеха нашия Изгрев. Под тези лещаци на масата и около салона по време на съборните дни се стичаше много народ - учени, прости, бедни и богати - тук всички бяхме едно. Една вълна на любов обгръщаше и радваше всички. В съборни дни Учителя още по-вдъхновено говореше. През всичкото това време по целия Изгрев се носеха неговите песни. Как не се умори брат Симеон Симеонов да обикаля всички, да свири с цигулката непрестанно, да дава тон за нова песен, независимо дали беше в салона, пред лещаците, при Рилския огън, на обедите и вечерите, на Паневритмията. След девети септември изсякоха лещаците и потъпкаха цялата красота на Изгрева. Нищо не остана от лятната трапезария, от цветната градина, от салона и поляната. Всичко изчезна. Остана да стърчи само насилието. Нашият рай изчезна. На всичкото отгоре иззеха цялата ни окултна литература, всичките беседи - около 19 камиона иззеха само от Изгрева и ги претопиха. Цялото Слово на Учителя мина в забранена литература. Малка спретната къща - бяла, скромна, наречена „сестринска”, а наоколо градинка, пълна с цветя. Състоеше се от две стаи, помежду им антре. В тези стаи отсядаха учителките по време на ваканция и гости от провинцията. Тя беше построена от един брат, който беше продал всичко, което имаше, за да купи това място на Изгрева, за да построи къща на болната си жена. Когато жена му почина, той остави къщата за братски нужди, а той замина за Америка. По едно време там живя сестра Янакиева, после се превърна в книговезница. Разтури се книговезницата и след това най-чести гости на тези две стаи бяха учителките, които отсядаха в двете варосани с вар чисти стаи. Там се водеха разговори около беседите на Учителя, разказваха се преживелици, заучаваха се песни, дадени от Учителя или братски песни. Къщите говорят и човек, който чува и разбира техния говор не може да ги отмине току-така, без да се поспре при тях. Ако пък отседне в тях или остане близо до тях с часове, може да слуша историята им. Това е досущ като историята на един човешки живот. Тази къща, за която искам да кажа няколко думи е съставна част от Изгрева. Нея можехме да я гледаме от всички страни. Едно хрумване на млади хора беше причина тя да изникне тук. Ентусиазирани, една сутрин направиха първата копка и така се започна градежа. Всички бяха студенти, пламенни идеалисти, носени на крилете на младежките си копнения. В скоро време я направиха. Има вече половин век от тогава. Къщата се намираше на един от ъглите на поляната на Изгрева с прозорци към юг, цялата от дърво, отвътре облицована с шперплат, с две стаи и една остъклена веранда, която по-късно бе превърната в хол и в очите ни тя беше доста голяма къща в сравнение с тези, които се построиха в нашия квартал. В тази къща се събирахме да изучаваме официалната наука и наред с всичко, атмосферата беше особена. Живот кипеше вътре. В тази къща се положиха основите на колективния живот. Търсеха се пътища и посоки, за да се предаде образ на онова, което казваше Учителя относно колективния живот, да се изработи и пробуди колективното съзнание. Да живееш колективно без изработено колективно съзнание, не е нищо друго, освен хабене на сили. В тази къща са правени какви ли не опити, водеха се спорове, чертаеха се планове, обсъждаха се проблеми. В нея са гостували много хора от провинцията и чужбина. Тук се пееха песни, слагаха се трапези. Вечер почти неизменно се правеше чай. Какво ли не мина през вратите и стените на тази къща! През последните години тя стана собственост на Борис Николов Дойнов, но въпреки това тя пак не загуби своята физиономия, остана си братска къща, отворена за всички. Особено когато в нея дойде да живее брат Боян Боев.Тогава тя наистина се превърна в средище на братския живот. При брат Боян винаги имаше посетители. Чистосърдечен, гостоприемен, той винаги знаеше на кого какво да каже, да го насърчи. С една дума, тази къща стана център на братския живот. Нямаше човек, дошъл на Изгрева, да не се отбие при брат Боев. Приятели и почитатели на Учителя идваха в тази къща да чуят още нещо, което не знаеха, а брат Боев беше винаги готов да изясни, да покаже, да поговори. Тази къща крепко стоеше срещу всичката пошлост на това, което днес се нарича цивилизация на века. Замина си брат Боян Боев. Къщата опустя, сякаш се сгърчи под натиска на новите стопани, които държавата наложи. Един ден изгоря. Неизвестни останаха причините за пожара. Къщата изчезна. На нейно място сега е част от съветската легация." Из спомените на Буча Бехар - "Така беше", подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 7 Май 2008 г. „Ако отвориш душата си, и хората ще станат добри; ако затвориш душата си, и хората ще станат лоши. Под душата разбирам съзнателното у човека.” Из Така трябва да бъде издигнат Син Человечески!, 8-а НБ, 24.I.1937 г.

Аделаида, благодаря. Ето от тук може да се изтеглят двете части на книгата: "Болестта като път - І част" "Болестта като път - II част"

"Ще продължа още за Кръстьо. Наближава вечерния час, когато ние се редуваме да бъдем тореадори. Това изкуство е чисто испанско, но то ни потрябва в Ачларе. Работата е в следното: Една от кравите си има теленце. Не зная дали това става винаги така или случаят се явява като специален каприз на Жечовата крава, но тя не отпуща млякото си да бъде издоено, докато малкото й теле не забозае. Процедурата се извършва така: Жечо донася една коричка хляб, слага го в устата на кравата, която започва да дъвче. В това време пускаме телето. То веднага се залавя за вимето и започва да бозае. В този момент започва моята и на Кръстьо интервенция. До нас чакат Коста и Александър, за да доят, а ние с Кръстьо трябва да отстраним телето от вимето на майка му. Това не е лесна работа. Аз обикновено хващам телето за рогата и с все сила извивах главата му, докато телето се откъсне от млечното виме. Телето беше доста силно и това беше една сериозна борба. Но и ние с Кръстьо не се шегувахме. Когато аз се затруднявах в този тореадорски двубой, Кръстьо хващаше опашката на телето и съдействаше с азиатска настойчивост за отстраняване на рожбата от майката. Веднъж при една такава тореадорска битка Кръстьо се разгневи за нещо на телето и забрави да отпусне опашката му навреме. То се втурна към обора и повлече Кръстьо, който по корем също се вмъкна вътре. Докато трае тази борба, Коста дои кравата с ревниво научно усърдие. Очилата му святкат и той дава някакви обяснения по теорията на доенето. Ръцете му са симпатично сръчни при тази деликатна манипулация, но все пак той успява да напълни котлето с топло мляко. Ще оставя за малко Кръстьо. При него ще се върна, когато ще трябва да разкажа за едно - две босяшки пътешествия, в които ние показахме нашия непокорен свободолюбив дух. Споменах за Коста. Непременно трябва да се опознаете и с този представителен очилат комунар, един съсредоточено мислещ и строг безвластник – някогашен летец, с респектиращо сериозно лице, но с необикновено мека и изтънчена чувствителност на сърцето си. Първият му вид внушава приятен респект, но когато се вгледате в ирисите на очите му, зад студено святкащите стъкла на очилата му, вие ще видите там една отразена душевна хубост, готова да откликне на всеки вопъл и готова за саможертва. Коста е един от инициаторите за основаването на тази братска комуна. Той е успял да прескочи много примамки и съблазни в живота и е прегърнал с любов несгодите и суровостта на този опит, в който всеки от нас влага дял от себе си и от своите копнежи. Горд и аристократичен дух, със сдържан и отмерен маниер, с хубава осанка, къдрокос, със златиста осанка в косите си, висок, привлекателен. Гласът му е най-приятен в ансамбъла на нашите мъжки гласове. Този глас аз всякога различавам между всички останали по неговия кадифен и мек тембър и наситен с някаква чувствителност, която идва не от земните недра, но от много по-високи светове. През цялото време в Ачларе, аз съм си мислел за това, колко е чужд Коста на тази селска обстановка, на тази империя. Докато ние по някакъв начин, макар и насилвайки себе си, се сродихме с нея, Коста остана чужд докрай. Той, обаче, имаше силно подчертано другарско и братско съзнание, за да не покаже никога това. Едно снизходително примирение покриваше всички грапавини, които без друго терзаеха чувствителната му душа. И Коста носи от сандалите, които ни приготвяше Борис с няколко замаха. И неговите гащи са дрипели като нашите. И неговата брада е избуяла по лицето му, но всеки момент да си мисля, че това е маскировка, под която се крие един истински благородник, дошъл тук да подчертае със своя подвиг на отричането от света, своята привързаност към идеите, които го вълнуват. Тъкмо поради тези свои качества Коста Константинов внушава доверие към добрия изход от този опит, за превръщане в практика на полето на труда и общежитието нашите идеи." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Силве, Благодаря за интересните постове. Очевидно си отделила доста време на този въпрос. Не ми стана ясно през 7,6,... век, за които говориш, какъв е бил броят на местното население? Казваш Пише ли някъде в трудовете какъв е бил броят на българите, които Аспарух е освободил при идването си? Защото има две възможности - да са били повече в пъти от тези 800000 човека, с които Аспарух е дошъл или да са по-малко. И в давата случая излиза, че по тези земи са живеели няколко милиона души. Ако приемем, че тези данни са верни, как обясняваш очевидното ненарастване на българското население за повече от 1000 години? През 1878 г. турците се хвалят, че сред българското население има около 2 млн. мюсюлмани и са били една немалка част от населението. По данни от 1926 г. населението на България е около 5 млн. Интересно е как продължава статистиката (колкото и относителна и да е) 1946 г. - 7 млн. българи, 1975 г. - 8.7 млн.

"Когато държеше беседите и лекциите си, Учителя можеше и успяваше да създаде повишено състояние у слушателите си, да ги освободи от напрежението, от подтиснатостта, да повдигне самочувствието им и почти всички излизаха от беседа с повдигнато настроение, зарадвани. Мнозина можеха да разрешат някои мъчни за тях въпроси. Словото на Учителя омекотяваше човека. Той беше готов да прости всякакво оскърбление, да услужи някому, да направи някакво добро. Словото му внасяше примирение между хората, готовност за добро. Словото на Учителя създаваше една атмосфера, едно силово поле около нас. Докато бяхме с него, всеки се чувстваше по-добър и готов да прави добро. Беше първата беседа, която чух. Тогава аз изпаднах в такова повишено състояние, обхвана ме една неописуема радост, че човек може да бъде добър и да живее възвишен живот. Никога дотогава не бях изпитвала такава вътрешна възможност и това силно ме впечатли. Казах си: „Значи може да се живее добър и възвишен живот!” Тази радост продължи цели три дни. След третия ден изчезна, като че ли потъна някъде в мене, но споменът ми за нея остана жив за през целия ми живот. Словото на Учителя ни даваше разни импулси, но и ние влизахме във вътрешно общение с него. Когато говореше върху някой въпрос, който пряко ни засягаше, ние мислено питахме и задавахме въпроси. Той като говореше, ни изясняваше въпроса, който ни вълнуваше. Ние разбирахме как по-правилно трябва да постъпим. Дори си спомням случаи, когато той говореше по съвсем други въпроси, не това, което ме занимаваше мене, понеже не е говорил пряко за въпроса, но аз пак съм получавала светлина, за да реша моя въпрос. Чувала съм от мнозина приятели да казват, че и те така са получавали вътрешна светлина, как да постъпят правилно. Значи между Словото на Учителя и нас, ставаше скрита неизяснена обмяна, едно отношение на взаимност. Как ставаше това, аз не мога да обясня, но ставаше. Той говореше, ние слушахме, но и ние не бяхме пасивни. Ние мълчахме, разбирахме или не разбирахме това, което говори, съгласни или несъгласни с него, но вътрешно с мисълта си бяхме деятелни, одобрявахме или не одобрявахме. И той ни отговаряше със Словото си. Може би затова той нарече своите сказки Беседи, защото наистина ние вътрешно беседвахме с него. Един брат ми казваше, че като отивал на беседа на Учителя, той говорел върху някакъв въпрос и братът мислено си казал, че в това, което Учителя говори, няма логика. Веднага Учителя казва: „Някой ще каже, че това , което говоря, няма логика.”, и продължил беседата си. Братът останал изненадан и си казал: „Ами този човек мислите на хората ли чете?” Естествено, не всеки път, когато слушахме Учителя, можехме да преживеем тази вътрешна връзка със Словото му. Когато отивахме натоварени с грижи или имахме трудности, които са завладели ума и сърцето ни, мъчно можеше да стане това. Много често под действието на Словото можехме да се разтоварим от тежките състояния, в които бивахме изпаднали. Най-малкото, чувствахме известно облекчение. Но може да се случи човек така да е обхванат от едно отрицателно състояние и така да е притиснат от него, че нищо отвън да не може да му въздейства, като че ли човек е хипнотизиран от това състояние, никаква вяра и надежда не проблясва. При такива случаи личната среща с Учителя можеше да помогне. Учителя умееше да намери подход към всяко човешко съзнание, да му помогне да се отвори, да му помогне да се разтовари и да му покаже пътя и начина да се освободи. Той имаше мехлем за всяка рана, от каквото и естество да беше тя. Разбира се, че имаше и една зависимост от поведението и разбирането на лицето, на което се говори, защото има такива същества, затворени в себе си, че не искат нищо да приемат от страх или от предразсъдъци. Ако човек можеше да слуша Словото на Учителя, както слушаше една песен или някакво музикално творение, тогава ставаше преливане между говорителя и слушателите. Такава обмяна ставаше съзнателно или несъзнателно." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Мисъл на деня - 29 Април 2008 г. "Дяволът е същество, което работи според законите на Природата, той ги спазва точно. Той е толкова умен, че каквото и да прави, не могат да го хванат в никаква погрешка. Единствената погрешка, в която са го хванали досега, е тази с осъждането на Христа." Из И доведи тука сиромасите, и клосните, и хромите, и слепите!, 5-а НБ, 3.I.1937 г.

"През първата година на войната /1915/ аз напуснах гимназията и за една година ме назначиха като писар - разсилен при Комитета за стопански грижи и обществена предвидливост. Тогава бях завършил V клас на реалната гимназия в Стара Загора. С получената заплата от 90 лева, плюс дажбата на 3-4 души войници, делегирани към същото предприятие, които доброволно си отстъпваха дажбата на мене - три-четири хляба и една пълна бака с войнишка чорба - аз поддържах две семейства: нашето и това на вуйчо ми - Иван Котаров. На следващата година - 1916 - завърших шести клас, а през 1917 - 1918 година - VІІ клас. В края на учебната 1917 - 1918 година през месец юни ме мобилизираха по изземане на храни за войската и ме изпратиха с още един стар войник /с пушка/ в с. Сболище, Новозагорско. Бях началник на зърнения склад, а войника - подчинен на мене за охрана. Събирането на храна за войската може би щеше да продължи до неопределено време, но три месеца след започването стана пробива на „Добро поле”. Нашите войски масово започнаха да напускат фронта и да отстъпват. Станаха сблъскванията при Княжево и Владая и нас ни отзоваха да се явим незабавно в частите си. Пропуснах да кажа, че аз бях определен от наборната комисия, преди мобилизирането, да служа при ЖП полк в София. В това време цар Фердинанд абдикира и със специален влак отпътува за Австрия, а на престола се възкачи Борис ІІІ. В казармата престоях всичко 34 дни. Бях прикрепен към едно звено от 10 - 12 души по поддържане на мостовото дело. Тази служба като че ли ми беше определена от Небето, тъй като бях напълно освободен от военни обучения с пушка и пр. В деня на полагане на клетва за вярност на царя, мене ме поставиха дневален на опитно строящия се мост „Любеке” в района на казармата и така бях освободен от клетва. Излезе нареждане да се уволнят всички учащи се, които следва да продължат образованието си. В това число бях и аз. Тъкмо по това време беше големият глад. Ние, младите войници, получавахме по 200 грама хляб на ден, понякога полумухлясъл и просто гладувахме. На следващия ден от уволнението, снабдени с уволнителни билети за безплатно пътуване по БДЖ, получихме си дажбите и тръгнахме към гарата. От нашата ЖП дружина бяхме 40 - 50 души. Гледам на едно място надпис „Хранителен пункт” и войници, идващи от фронта се нареждат и получават по половин хляб. Казах на приятелите, които бяха край мене: - Хайде и ние да се наредим да получим хляб! Отговориха ми някои, които пристигнали по-рано на гарата и отишли за хляб, но не им дали, понеже уволнителният билет е с днешна дата, а това означава, че сме си получили дневната дажба. Обръщам се към двама от приятелите: Кънчо Стоянов от Враца и Петко поп Атанасов от Стара Загора и им предложих: - Елате да отидем заедно и ще видите, че на мене хляб ще се даде. Те се съгласиха. Наредихме се на опашка след старите войници, като Кънчо беше преди мене, а Петко - след мене. Кънчо си подаде билета, но веднага го отстраниха, тъй като бил си получил дневната дажба. Дойде моят ред. Аз силно отправих мисълта си към Учителя и го помолих да ми се даде хляб. И стана чудо! Удариха ми щемпела „дадена храна” и получих половин самун хляб. След мен Петко, който вече втори път се нареждаше, получи също отказ, както Кънчо. Аз разчупих хляба на малки залъци и раздадох на гладните момчета да си хапнат. Всички се почудиха. Как стана така, че на тях не дадоха хляб, а на Камбуров, който беше уверен, че ще получи хляб, наистина получи! Тогава аз снех шапката си, наложих у на главата на Петко и му казах: - Иди, Петко, сега за трети път с моята шапка и непременно ще ти дадат хляб. Отиде Петко с моята шапка и за голяма изненада на всички също донесе половин хляб, който пак начупихме и изгълтахме като нафора. Тогава се провикнаха от всички страни: - Камбуров, дай си шапката да отидем и ние да получим хляб. Казах: Способността на моята шапка да получава хляб е вече изчерпана. Пътуването до Стара Загора през онази октомврийска нощ в открит вагон с товарен влак никога няма да забравя! Просто бяхме посинели от студ. Може би младостта ни, силната ни кръв ни спаси от замръзване и простудяване. След завършването на войната животът в цялата страна започна да се нормализира. Колелото на нашата печатница, отново се завъртя. „Старият клуб” при баща ми отново се оживи. Само че сега не се събираха на разговор някогашните приятели на баща ми - иманяри, гуляйджии и др, а окултисти, теософи и други идеалисти." Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя", Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

За трихофитията накратко: Гъбично заболяване по кожата на тялото или главата, причинено от т.н. дерматофити, живеещи върху умрели тъкани по кожата, космите и ноктите. Поразената област обикновено е възпалена и сърби. Това се дължи на чувствителността към гъбичките или вторичните инфекции, предизвикани от бактерии. В по-сериозните случаи трихофитията предизвиква остра инфекция с тежки възпаления по кожата на главата или болезнени мехури по краката. Симптомите са суха кожа със сърбеж и люспести, кръгли по форма обриви. За съжаление инфекциите не създават постоянен имунитет. Ако не се лекуват, тези заболявания стават хронични - т.е. човек може непрекъснато да се заразява от един и същи вид гъбична инфекция. Обикновено трихофитията по главата започва с малки пъпчици, които увеличават размера си. Когато инфекцията се разпространи, централната част на поразеното място се изчиства и добива нормален вид. Най-често се предава чрез контакт със заразени животни (кучета и котки), ползването на замърсен гребен или облекло, или допир до повърхности, които са били замърсени с гъбичките. За повечето видове трихофитни инфекции инкубационният период не е точно определен. При инфекциите по кожата на главата обикновено е 10 - 14 дена след заразяването, по тялото се проявява от 4 до 10 дена след контакта. Докато 'дреме' в поразените участъци инфекцията може при контакт да се предаде на други хора. Много трудно се вземат специални мерки за ограничаване на контактите. На практика всеки един от нас може да се зарази. При инфекция по ноктите - те са по-дебели, обезцветени и крехки или може да станат тебеширенобели и чупливи. Малко и за познатите на всички ни гъбични заболявания по краката. Най-често срещана кожна инфекция по краката е Дерматомикоза Педис. Протича хронично, като засяга междупръстията на ходилата или свода на стъпалото. Тези гъби виреят в топла, влажна среда, като непроветриви и тесни обувки, чорапи от изкуствена материя, подовете на обществените бани, плувните басейни. Инфекцията се предава при рана или охлузване по долната част на стъпалото. Дерматомикозата се среща по-често при мъжете като обикновено започва през пубертета до към 50-годишна възраст. (Хората с намалена имунна система са изложени по-често на тези инфекции.) Има няколко вида: едната е с дразнещ, постоянен сърбеж по долната част на стъпалото или междупръстните пространства и кожата по пръстите (най-често между четвъртия и петия пръст). Протича хронично, с години и десетилетия. Когато прогресира, кожата става много мека, раздразнена и чувствителна на допир. Постепенно периферията на заразената област става млечнобяла и кожата започва да се бели. Може да има и отделяне на водниста течност. При втория тип може да образуват язви и кожата да почне да се бели. Големите поражения по кожата ни правят податливи на вторични бактериални инфекции. Инфекцията може да се разпространи и по други части от тялото чрез чесане, замърсяване на дрехите или спалното бельо. Третият тип често се нарича 'мокасинов тип'. При нея червени обриви се разпространяват по свода на стъпалото или странично, там където то контактува с обувката; кожата става дебела, бяла и на люспи. Сърбежът е умерен, но образуването на рагади може да доведе до болка при ходене. Четвъртата форма е съпроводена с появата на мехурчета, които се надуват и образуват ръб под кожата на стъпалото. Сърбежът е силен и обикновено е съпроводен с белене на кожата. Хората с остри гъбични заболявания по краката може да развият подобни симптоми и по ръцете, обикновено на дланите. Тази трихофидна реакция, известна като дерматомикоза манум, е отговор на имунната система към гъбичните антигени (антитела, които се борят с гъбичната инфекция). От трихофития страдат, както споменах и животните. Дори и любимите ми котки и кучета. Какви методи на лечение познавате? Най-лесният е да отидеш на кожен лекар, ако е добър - ще ти изпише подходящо лекарство и, дай боже, ще се излекуваш. По-бавно и трудно става с различни билки - ние си имаме една прекрасна - босилека. В такива случаи се използва маслото му, защото е със силно бактерицидно действие. Китайската медицина също се занимава много успешно с този проблем. За хомеопатията - не знам, не съм запозната. Дано някой пише . А вие какво ще кажете? Какви методи на лечение познавате и сте използвали?

Христос Возкресе! "Често вие изговаряте тия думи: „Отец“, „Син“ и „Свети Дух“, но какъв смисъл имат тия думи за вас? Те ще имат смисъл за вас само когато могат да произведат известен ефект." "Какво трябва да се разбира по Отца? – Учението на Божествената Мъдрост. Под Сина? – Учението на Божествената Любов. Под Духа? – Учението за въздигането, еволюцията на човека." Из Великден

Днес един приятел ми каза, че ако ако се съпоставят житния режим с дните от християнските пости / в момента най - големия - Великденския пост/, ще се открие взаимо/връзка/допълване... Според мен при житния режим - тук и тук се пречистваме духовно и физически; при постенето е същото - важното е не гладуването, а промяната в начина на живот и духовното изразстване, защото ако няма промяна, постът не би имал тежест пред Бог. Дали е прав моят приятел, как мислите? Аз съм съгласна с него.

"Как Учителят лекува При случая с майка ми, който описах вече, Учителя си послужи с мисълта като средство за трансформиране на отрицателните състояния в положителни. Мисълта е сила. Благословение е да може да си служи човек с тази сила. Ние, трите сестри, бяхме толкова уплашени, че не вярвахме в никакво лекарство, а с това повлияхме отрицателно на майка ми, но с четенето на Псалмите ние дадохме друго направление на мислите си и тя оздравя. Прост метод, но ефикасен. За потвърждение на този метод ще си послужа с едно от явленията в химията - заместване на субстанция. То е явление, при което един елемент при дадено съединение замества друг елемент от друго съединение и вместо първите две съединения, се получават други две, със съвършено нови свойства и нов състав. Например, сярна киселина и натриева основа, и двете силно разядливи, като отрицателните мисли в живота, при взаимодействието им, металът натрий замества водорода в сярната киселина и се получава безвредната сол натриев сулфат, а водородът от киселината отива на мястото на метала натрий и се получава вода. Ето и реакцията: убедени в метода, който Учителя приложи при лекуването на майка ми, подкрепен от опит, наблюдение, мисъл, наука, ние укрепихме вярата си в неговото учение и останахме верни на това, което видяхме и чухме, и описахме. 6 февруари 1968 година Казах вече как ние трите родни сестри станахме вегетарианки, но майка не беше. Учителя й препоръча постепенно намаляване на месото, от време на време можеше само малко пилешка супа и от бялото месо на пилето да яде. Така тя естествено и незабелязано мина на вегетарианска храна. Почти всяка вечер й правехме масажи на гръбначния стълб, дето всъщност беше ударът и тя стана по-жизнена, ръцете и краката й се движеха. Масажите бяха повече паси, отколкото разтривки. Напролет я изнасяхме на слънце, сутрин от 8 до 11 часа да грее гръбнака си и от ден на ден тя се чувстваше все по-добре и по-добре. Движенията, чистият въздух, слънцето, храната, казаха своята дума. Разбрах, че природата има такива отношения към тебе, каквито ти имаш към нея. Велико единство съществува в цялата природа и между съществата, които я населяват. Един ден Учителя ми каза: „Ще ставаш всяка сутрин рано, в четири часа, ще седнеш на стол близо до главата на майка си и тихо, безшумно ще отвориш Библията на онова място, което още от вечерта си определила да четеш и така ще правиш десет сутрини наред, след което ще си починеш една седмица. След изтичане на седмицата, отново ще направиш опита. Този опит го направих няколко пъти и се получи много добър резултат. Трябваше да се чете, когато тя спи и то дълбоко. По-късно ми се изясниха тези неща, по-скоро аз си мислех следното: през време на сън умът и сърцето са в покой и душата е свободна. Аз четях на душата й, това беше величествен момент - душата попива сигурно всичко и майка ми наистина съвсем се ободри, разпитваше за Учителя, за учението, за близки и роднини, чудеше се как да помогне на онези, които са в беда. Тя беше широк човек, но сега неизказано много се промени, сякаш изцяло живееше в душата си. В нашия дом се чуваше само веселие, песни, настана мир и спокойствие, майка ми беше здрава, но през 1918 година испанската болест завлече хиляди хора, между които и майка ми. През април се помина, но си отиде с вяра и пречистена. Много, много още чувах как Учителя лекува, но аз реших да опиша само тези случаи, които непосредствено съм наблюдавала." Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 26 Април 2008 г. "Ако пазиш Божиите закони, ти никога няма да умреш. Ти ще заминеш като свети Илия – тържествено, с огнена колесница, без да те погребва някой... Слушам един вярващ да се оплаква, че няма кой да го погребе. Това е стара култура. Не мислете за погребението си, но мислете за вашето възкресение – възкресението на новия живот." Из Така трябва да бъде издигнат Син Человечески!, 8-а НБ, 24.I.1937 г.

За мен не е важно дали ще изкрещим или прошепнем истината - хората са различни и всеки го прави по неговия си начин. Хубаво е да има и някой, който да ни чуе.

"Трапезарията беше като продължение на големия салон, под прав ъгъл с него. По-ниска постройка, пак с големи прозорци, масивна, уютна. В студени и дъждовни дни се хранехме в нея. В големия салон хранехме душата, в малкия - тялото. За нас и малкия салон беше свещен дом, защото и храненето е свещен процес. Колко неща и колко процеси успя да очисти Учителя, осмисли и постави на нужната висота. За него общото хранене беше идея. Той още в 1903 година започна да говори за колективен живот, за колективно съзнание, а общото хранене е един от важните и свещени ритуали, една програма, която влизаше в обсега на Школата. В трапезарията винаги имаше топла вода, чай, топло ядене. Без да сме роднини, ние тук се познавахме и бяхме по-близки от роднини. Идеите за общ живот в началото плахо си пробиваха път, но те се развиваха, заякваха, процъфтяваха и думата колектив стана нещо естествено за Братството. Първоначално трапезарията беше сайвант, в който си слагахме разни строителни материали, а бати Ради окачваше царевични повесма, там се сушаха плодове, низи от чушки и други за общото домакинство. После този сайвант стана наша трапезария, изцяло с южно изложение. Вътре се поставиха дълги маси, като едната от редиците беше с широки маси, а другата - с тесни маси. Всички маси се покриваха с бели покривки; и отвътре и отвън всичко блестеше в чистота. До тази постройка имаше една стая с циментов под за кухня, а до нея друга, по-малка - за бате Ради. Тук се готвеше проста, постна, питателна гозба за всички. Не само за нас, а и за много хора, които идваха от града, да си хапнат чиста храна, приготвена с песни и любов, почти безплатно, защото за обяда всеки даваше колкото обичаше и колкото искаше. Имаше бедни и гладни, които нищо не даваха за обяда, но това нямаше значение. Всички гладни идваха в тази трапезария, да си хапнат в тишина и мълчание. Яденето на Изгрева винаги започваше с молитва и песен, и така завършваше. На тази трапеза се предлагаше така наречената „ангелска чорбица”, само от картофи и водица, малко сол и магданоз, ако има и лимон, а черния пипер всеки сам можеше да си го сложи в супата, според вкуса. Понякога се приготвяше оризена чорбица или от други зарзавати, варени картофи, варен ориз, плодове, пресен пшеничен хляб, жито варено, много рядко някое по-сложно ястие, като пълнени чушки с ориз и т.н., но все постна храна и то едно ядене. Принципът беше да не се свързват няколко яденета, в никакъв случай да не се смесват мазнините. Просто, питателно, обилно, кой колкото искаше му се сипваше. В празнични дни храната не се различаваше от делничната, с изключение на това, че мнозина носеха от къщи точени работи, готвени, плодове от собствените си градини. За Коледа на масите имаше изобилно плодове, на Великден - шарени яйца, а на Петровден имаше много плодове и козунаци и какви ли не ухаещи точени работи. В празнични дни масите бяха богати, оживлението - голямо. Всеки носи по нещо, всеки слага на общата трапеза. Всяка седмица от четвъртък на обяд до петък на обяд не се ядеше абсолютно нищо, не се готвеше, нито пък се пиеше вода или каквото и да е. 24 часа пълен пост. Точно в 12 часа се отпостваше с ангелска супа. Тази супа се сервираше обезателно и след екскурзия. Една група дежурни сестри имаха грижата да приготвят супата. Незабравимата сестра Милева сама излъчваше топла обич и супата ни се виждаше вълшебна след дългия летен ден, прекаран в планината. Незабравими са обедите и вечерите, прекарани в трапезарията. Незабравими са и простите гозби, почти без мазнина, приготвени с доброволен и любовен труд, без заплащане, от дежурни сестри и братя. Колко години студенти, колко софиянци, колко безработни идваха да си хапнат. Ако ние някога пропуснехме да сипем ядене или чай на някого, Учителя беше нащрек, напомняше, всичко виждаше и забелязваше, и тихо, и кротко посочваше кого сме пропуснали. В тази скромна сграда, цялата в бяло, беше топъл домашен кът, където винаги гореше огнището и винаги нещо димящо и вкусно ни привличаше неудържимо. Много често тук се събирахме само и само да си попеем, да се поразговорим, да се порадваме един на друг. Имаше и открита трапезария за летните дни под лещаците на Изгрева. Огромни лозници с едри, сладки плодове и под тях дълги бели маси, а наоколо пейки, на които сядахме да се отморим или пък на обяд с Учителя, или да се полюбуваме на цветната градина, която беше пред приемната на Учителя и точно срещу лещаците. Толкова много различни цветя и така хубаво, грижливо отглеждани, едва ли имаше някъде другаде!" Из спомените на Буча Бехар - "Така беше", подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Мене ми харесва това, защото аз винаги съм обичал разумното право и чисто непокорство. Поради това аз неведнъж напрягам сили, ожънвам своята норма и настигам Кръстьо по извитите пътечки между нивите. Усмихвам се и започваме да си приказваме прекрасни неща. Кръстьо има много солидни знания за много неща и при това една остра аналитична размисъл. Той е естествен и научава много съвестно своите науки. Освен дето не обича да се подчинява на Жечовите необмислени наредби и не проявява никакви грижи към нашия шеф. Има моменти, когато Кръстьо проявява качества на много сърдечен, мек и нежен приятел – неща, които на пръв поглед не отговарят на неговия свиреп атилски изглед. Един ден – един от онези пламнали прекрасни дни по жетвата, когато безпределната ширина прилича на златно развълнувано море, когато слънцето е взело земята в своите огнени прегръдки и небето е бездънен лазурен купол, ние двамата с Кръстьо сме дежурни и нашата обязаност е да вземем храната от къщи и да я занесем на нивата, където работят нашите комунари. Решаваме, както това става винаги, когато работим на отдалечена нива, да идем и да се върнем с коне. Трябва да разкажа и това, че между конете на бай Жечо, ние с Кръстьо сме си избрали два коня, единият от които е една жълтеникава кобила, която най-често яздех аз, а другият е черен и кокалест кон, който обикновено язди Кръстьо. Случи се през този ден така, че вещите, които трябваше да пренесем, бяха доста много: Едно котле с варен зелен фасул, един голям самун хляб, една стомна и един бъкел с вода. Тези неща напълно заангажираха ръцете ни и ние нямахме възможност да държим поводите на конете и още по-малко да ги направляваме. Единственото, на което разчитахме е това, че животните сами си знаеха пътя. Възседнахме конете и момичето на Жечо ни подаде нещата. Конете закрачиха един след друг по пътеката в горещината. Аз в едната си ръка държа гърнето с фасула, което е доста тежко и още топло, а в другата – хляба – един солиден самун, който трябва здраво да притисна към себе си, за да не падне. След мене язди Кръстьо, който държи стомната в едната ръка, а бъкела, подпрян на коляното, придържа с другата. Така стигнахме до една чешма. Кръстьо успя да слезе и да напълни стомната и бъкела. Качи се на коня и помоли един случайно минаващ оттам селянин да му ги подаде на коня. Ожаднелите коне се спряха и пиха вода колкото си искаха и пак неохотно тръгнахме към нивата. За да подкараме да побързат, ние ги пришпорвахме с босите си крака, но техните дебели кожи не усещаха твърде чувствително това подканяне. Не е без значение да припомня тук, че тия клети животни бяха поставени от Жечо на сериозен режим, който се състоеше главно от две неща: максимум работа, минимум храна. Напоследък той ги бе хранил само със слама и нищо повече. По едно време нашият малък керван спря. Конете усетиха от двете страни на пътеката примамливия дъх на зрелия ечемик и като се изравниха почти един до друг, и като задръстиха пътя между нивите, започнаха охотно, щастливо и продължително да ядат. Те така хрупкаха пресния ечемик от чуждите ниви, така малко обръщаха внимание на нашите подканяния с ритници да потеглят, че имаше опастност да останем едва ли не с часове. Аз силно сритах кобилата с босите си крака, но тя не мръдна. Едва не ми се присмя на нетърпението. Кръстьо и той шибна с яките си пети коня, но той като че се намести по-удобно на слога и продължи да пасе. Какво да се прави? Ръцете ни са заети с това, което носим. Поводите на конете са отпуснати, не можем да ги дръпнем, а приятелите на нивата вече сигурно огладняват. Мисля си така. Ако хвърля хляба в нивата и сляза да отмахна кобилата от пътя, после няма как да се кача, защото в другата ръка държа котлето със зеления боб. Ако пък Кръстьо хвърли бъкела, той непременно ще се излее и както е пълен, може да се изкривят шините му и да стане голяма авария. Така стояхме в недоумение няколко минути и започнахме да се смеем. Полето пред нас трептеше широко, слънчево, златисто. Тишина бе легнала над него. Тук - таме се чуваха щурци и хрупкането на гладните коне, които лакомо дъвчеха ечемика. Обхвана ме гняв на този конски апетит. Усетих, че и Кръстьовото мръщене на веждите се увеличава. Преди да предприемем нещо по-енергично, решихме да употребим една ловкост. Тъй като бяхме близо един до друг, сговорихме Кръстьо да протегне левия си крак към мене, да извие нагоре могъщото си стъпало и аз да закача на него котлето с варения боб. След това аз ще сляза, ще хвана за поводите двата коня и ще ги изтегля напред, като разбира се, веднага ще взема котлето от босия крак на Кръстьо. Но е известно, че не винаги се изпълняват плановете на генералния щаб. Има обстоятелства, които не могат да се предвидят. Те са, които осуетяват замисленото. Кръстьо протегна крака си и аз се наведох и внимателно окачих котлето на него. В този момент неговия кон, който дотогава си пасеше спокойно, прояви фатална за нас чувствителност. Един отблясък от повърхността на излъсканото котле попадна в окото му. Той се уплаши и като повдигна глава, хукна напред. При вдигането на главата си той така силно удари стомната, която беше в ръката на Кръстьо, че от нея шурна вода. Конят като усети вода на гърба си, още повече се уплаши и полетя. Кръстьо тогава едва не падна на земята, захвърли гневно бъкела и успя да хване котлето в ръка, като спаси значителна част от боба. Разгневеното животно и още по-разгневения ездач спряха. Кобилата, на която бях аз, се уплаши от тупурдията и полетя напред, но аз със свободната си ръка хванах повода и я спрях. Кръстьо и аз слязохме от конете и започнахме наказателната акция. При всичката си любов към тия животни, ние им ударихме по няколко „плесника” по пърхащите лакоми муцуни. Криво - ляво успяхме да занесем яденето на нивата, без разбира се, строшената стомна. Всички се смяха през глава на тая история. Само Жечо не се смя. Той остана твърде опечален за стомната. За тази стомна той се тюфка до края на сезона. Описваше я, хвалеше я, цъкаше с уста, припомняше цената й и обстановката на Карнобатския панаир, откъдето бе я купил. Колко много години има оттогава, но аз съм сигурен, че и днес, ако Жечо срещне някъде мен или Кръстьо, ще ни рече: „Тю, бре! Та как можахте да строшите такава стомна!” Той и до днес не вярва, че стомната е строшена с главата на неговия кон. Той би повярвал, ако му кажехме, че стомната е строшена с Кръстьовата глава." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Ще бъда особено доволен, ако успея да нарисувам макар все така като скица един друг от нашите приятели, който говори рядко, но когато заговори, казва всичко, каквото не е казал, когато е мълчал. Привидната строгост на неговия външен вид не отговаря никак на тишината и благодушието, което той нерядко показва. Като казвам „нерядко”, с други думи означава понякога, защото има моменти, когато от него лъха нещо доста демонично и трудно укротимо. Този приятел е Кръстьо. С него ме свързват повече подвизи и нещо друго, което лежи извън рамките на тази братска комуна. Кръстьо, който прави впечатление, че като не гледа всичко вижда. Той умее да съобразява мигновено и може да премине от своята миловидна усмивка в буреносен облачен ден. Кръстьо за мен е един от много интересните братя. Той се явява в различни гами и се приема винаги със симпатия и абсолютна вяра. Той може да премине, както вече споменах от вида на човек с рядко решение да всява своето недоволство и гняв, в друг – наивен, кротък и радостен последовател, който няколко минути с детски наивинитет и чистота преглежда на светлината тънката филийка хляб дали в нея няма крак от хлебарка, муха или връв от чувал, в който е било брашното. Бос, с яки крака, с дрехи като нашите, с едричка непокорна глава, върху която на различни места стои бяла, случайно спасена от Христо шапка, с отиловско брадище и с недоверчив взор. Кръстьо е най-критичният и когато потрябва, най-непокорният от всички комунари. Той всякога подлага на анализ и посреща с проверка предложенията на бай Жечо, защото е убеден, че в тях винаги има нещо, което подлежи да се промени. Кръстьо се гнуси от нечисти неща, дори се гнуси от гостбата и затова се храни само с хляб и пестил от сливи. Позата на Кръстьо е крайно характерна, специфична, Кръстьовска. Той стои винаги привидно чужд на разговора, струва ти се, че нищо не чува, но всеки момент може да отговори или да продължи някое прекъснато изречение, защото изцяло е потопен в разговора. Тогава той реже тънките филийки от хляба със своето остро като бръснач ножче. После тези филийки нарязва на квадратчета и преди да ги изяде ги набожда една по една върху връхчето на ножа и ги преглежда върху светлината. От ренгеновите му очи нищо не може да убегне. И тъкмо защото много се взира, винаги намира по нещо в тия правилни хлебни порцийки. Щом безпогрешното му око зърва нещо, по лицето му преминава вълна на смут. Той се изчервява и ме поглежда, като мигновено се засмива с една усмивка, която за мене винаги е имала фатално заразяваща сила. Мухата, мравките, попадналата сламка или връзка от чувала, биват отстранени с хирургическа сръчност. Пестилът е най-евтиното, което Жечо може да предложи на този постник. Жечо го купува от Карнобат, когато прескача понякога и му го поднася с особено слово, в което Кръстьо трябва да открие специалното към него внимание. Синкавата течност на айряна вероятно има по-висока стойност от пестила и затова домоначалникът няма нищо против да му го доставя като основно изпитана храна. Все пак най-икономично си остава вечерянето на дървото, направо от сливите, но Жечо се страхува да ни го предложи за постоянно, защото самият той трудно би го изпълнил. Кръстьо, който е решил да възпитава тялото си, спи не в сайванта, а вън на една пейка, не по-широка от 30 сантиметра. Той може да легне на тази пейка и да остане така неподвижен на нея до сутринта. Не зная защо е решил така, но то ни е много симпатично, защото Кръстьо го върши съвсем безшумно и без поза. Към казаното досега, аз искам да прибавя и едно обстоятелство, за което споменах само мимоходом. От всички хора, които съм срещал в живота си, Кръстьо ми е действал най-непреодолимо заразяващо със своя смях. Този смях за мене е бил колкото мил и забавен, така и фатално опасен. Когато си приказваме така един с друг, ние можем да се смеем за това и онова, и всичко минава добре, но когато сме някъде, където човек трябва да се държи сериозно и когато, не дай Боже, Кръстьо открие нещо смешно, тогава настъпва трагедията. Аз трябва или да напусна това място /дом, събрание или каквото и да е друго/ и да се спасявам или да избухна в безпричинен смях, който ще озадачи хората и ще развали всичко. И до сега не мога да открия причината за този заразителен смях. Вероятно затова, защото и той се бореше срещу него или защото някой се смееше по особен начин – така, без глас, със свити устни. Смехът на Кръстьо идваше винаги по един и същи начин: отначало лицето му се зачервяваше силно, очите ме поглеждат бързо и малко изплашено, а гърбът му започва да подскача като похлупак на котел, в който ври и клокочи нещо ужасно и заканително, готово да разруши всяка преграда. Трябва да се отбележи и това непременно, че Кръстьо поначало е крайно стеснителен човек. Той се стесняваше при всички случаи и пред всички хора. Една вътрешна импулсивна воля е възпрепятствана да се прояви. Тази стеснителност е като един бент, който спира водите на вътрешния му живот. Но колкото повече усилия прави Кръстьо да мине незабелязано, толкова по-шумно привлича вниманието върху себе си, тъй като стеснителността понякога прави човека по-несръчен и той извършва неща, които се забелязват от всички. Да разкажа следния случай: Един ден по време на училищния стаж /ние стажувахме с Кръстьо в една и съща гимназия/ той искаше да мине по-бързо край една дама, която влизаше в залата, където се четяха лекции, като носеше в ръцете си един куп тетрадки. За да не го спре и заговори бъбривата дама – учителка в същото училище, той се понаведе надолу като биче, което е готово да напада и бързо се озова към бавно приближаващата се тлъста госпожа. В това време, двойната врата, която отделяше рисувателния салон от другото отделение, се отваря и от нея важен, наметнат със своето черно пардесю се появява директорът Атанас Димитров. Госпожата с тетрадките, като усеща, че някой влиза зад нея, се обръща назад и така се отмества встрани, че идва точно пред засиления Кръстьо. Един ужасен тласък я мятва встрани. Тя са блъска силно в директора, който не може да устои на могъщата й маса. Дамата полетява назад. Тетрадките се разпиляват по цялото помещение и Димитров изпуска преписките, които носи в ръка и които заедно с пардесюто литват в пространството. Двама от прислужниците се спускат да задържат директора, единият от които се подхлъзва по пода, намазан скоро с подово масло и пада на задницата си. В това време Кръстьо, за да не види поразиите, които оставя след себе си, бърза напред. Вратът му е зачервен и гърбът му се раздрусва от този за мене фатален смях. Аз примирам вече на другата страна и се надявам да не изпусне гласа си – нещо, което би разгневило повече, както директора, така маститата дама. Страшна случка! Тя е плод на Кръстьовата стеснителност. И досега не мога да си обясня накъде се беше засилил този синковец? Кое го подгони така страшно, че трябваше по пътя му да падат жертви? Всичко това стана така бързо, светкавично, че никой нищо не можа да съобрази. Други път сам Кръстьо ми разказа следната случка: Веднъж той присъствал на едно събрание, където са се чели и после размишлявали и тълкували стихове от една древна индуска поема. Сред тишината, поддържана старателно от това сериозно общество, една дама, която седяла до него - една огромна, може би стокилограмова госпожа, се навела до ухото му и прошепнала: „Кръстьо, стана доста късно. Ще те помоля след събранието да ме занесеш до вкъщи, защото ме е страх да вървя сама”. Кой знае как съседката му по стол казала „да ме занесеш”, вместо „да ме заведеш” или „изпратиш” до вкъщи. Богатата фантазия на Кръстьо веднага пламнала. Той си представил как е нагърбил този огромен товар и как се тътри по улицата с него. Тогава в него пак настъпил смях, този негов страшен враг, който макар и старателно притискан, избухнал точно в този момент, когато събраните били потънали в размишление и медитация. Всички подскочили като ударени от електрически ток, а Кръстьо, обзет от отчаяние, трябвало да избяга навън. Ето какъв е този Кръстьо, който най-често беше моят партньор в Ачларе. Към него ме свързваше и неговият самостоятелен, и често непокорен нрав. Той не обичаше да се подчинява на всички Жечови наредби, макар и най-добросъвестно да изпълняваше работата си. Ако Жечо определяше на всеки един от нас някаква норма, т. е. площ от нивата, която трябваше да ожъне до обяд, Кръстьо избираше друго, макар и по-голямо пространство и го ожънваше за по-късо време. Тогава той си вземаше хляба и пестила и се запътваше за вкъщи. Жечо тогава примираше от мъка, че един жетвар може да се прибира в селото в 11 часа. Той нямаше какво да му каже, тъй като Кръстьо си бе свършил възложената му работа, но това пусто селско сърце едва устояваше. Тогава Жечо започваше да пъшка, да пуфти, усмихваше се горчиво, гледаше към нас за съчувствие, но ние бяхме на страната на този, който си бе свършил по-рано работата и сега отива да чете. И сега като че виждам невъзмутимата глава на Кръстьо с бялата платняна шапка как се носи към селото сред разлюляните ниви." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 25 Април 2008 г. "До идването на Христа беше старата култура. От идването на Христа насам започва новата – културата на Син человечески, т.е. културата на Божественото знание в света. Христос донесе новото знание. Това, че Христос умря показва, че заедно с Христа умря и старата култура. Нея разпнаха с Христа заедно на четири гвоздея, а новата култура представя главата на Христа, която остана незакована." Из Така трябва да бъде издигнат Син Человечески!, 8-а НБ, 24.I.1937 г.

Молитвен наряд за начало: Песен: Благата песен, Красивата молитва, Псалом 91 Беседа: Оправдание и спасение, 05.04.1917 г., Четвъртък, София - Цикъл беседи пред Сестрите, от книгата Великата Майка Молитвен наряд за край: Добрата молитва "Всяка жена се стреми към независимост. Докато е мома, тя гледа да излезе от къщата на баща си, да се освободи от майка и баща, да стане господарка в своя къща. Този стремеж е естествен и Божествен. Когато се ожени и влезе в новия живот, тя занася в своята къща чеиза си – ризи, възглавници, постелки; дарува тези онези, нарежда къщата си и изпитва приятност от тази нова, така добре наредена къща. И наистина, нещастни са бездомните жени. Човек без дом е човек без характер. Тялото е една къща на човешката душа в духовния живот. Като при жената, по същия закон душата трябва да влезе в тялото и да го устрои. Някои искат да се освободят от тялото си и казват: „Кога ще се освободя от тялото си?” Има тела, от които човек може да се освободи. Това са онези нездравословни влажни изби без прозорци, в които хората хващат ревматизъм. Като излизаме от тях, това не значи, че трябва да излизаме и от здравословните къщи." "Понятието оправдание произлиза от израза да оправим нещата. Кой човек е оправдан? Онзи, който не греши. Но за да не греши, човек трябва да има Знание, да разбира смисъла на нещата около себе си, да прави правилен избор." "Друго едно правило: ако някоя от вас сама не може да си помогне, ще повика една сестра; ако и двете не могат, ще повикат трета и заедно ще изпълнят молитвата си. Събирането всякога трябва да става преди обяд, до 12 ч. най-късно, защото тогава има добри влияния. Ето как се „оправдава” и „спасява” човек. Това е първото значение на тези думи."

"- Новият живот трябва да се покаже на дело - говори Коста в една от срещите с младите приятели. - Тъкмо това е най-важното - обажда се друг глас след него. - Един опит трябва да се направи, за да изпитаме на практика това, за което приказваме. - Какво може да се направи сега? - пита Жорж Радев. Коста отново взе думата. В гласа му трепти решителност, увереност. Той разказва, че Земята е най-прекрасното училище. И в школните беседи не веднъж е казано това. Освен това съжителството е най-подходящия метод за опознаване на хората и лаборатория за преодоляване на някои грапавини в характерите. Решаваме да се образува първата братска комуна. Намерено беше едно село в Югоизточна България, където младите братя да я осъществят. Един селянин, наскоро овдовял с две деца, има сто и шестдесет декара земя. На него му трябват работни ръце. Този селянин е наш съидейник. Колкото и да са напластени у него стари навици, които ще му пречат да свикне с една нова постановка, ние ще му повлияем. С други думи, ще го превъзпитаме, защото всичко започва оттам. Работите се развиха необикновено бързо. След няколко дни големите денкове са стегнати и първата група от приятелите тръгна. След няколко дни тръгнахме и ние с Коста. - Къде ще заминаваш? - пита майка ми. - С приятелите отивам в едно село, там ще работим земята. Ще се учим, майко, да ставаме самостоятелни хора. - На добър час! - каза ми тя - не се преуморявай! Майка знаеше, че ние сме сериозни и както ни наричаше „честни деца”, не се опита да ни разубеждава. Влакът ни закара до гара Карнобат. Пролет е. Небето е дълбоко окъпано в свежест. Бели облачета бавно се носят по лазурния му свод. Радост трепти в сърцата ни, сякаш сме птички, побегнали от някакъв кафез. За нашата комуна от Ачларе - селото в Карнобатска околия, аз ще разкажа по-долу доста неща, но сега искам като увод на моя разказ, да ви го представя със следните думи: Ачларе - това е богата плодородна шир. Над нея царува мир, свобода и тишина. Ти си на полето. Очите ти гледат дълги равни бразди. Отначало се чуват удари на мотики. Това е в дните, когато дръвчетата, разпръснати тук - там из нивите, са облечени в бяла копринена премяна. Същите дръвчета, когато дойде лято и класовете със звънкащите зърна наедреят, изглеждат като наметнати със зелени кадифени наметала. Привечер е много тихо. Чува се само започналата преди милиони години песен на щурците." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Когато говоря за страданията и нещастията, аз разбирам скръбта като обвивка на Божествената Истина. А съвременните хора обвиват скръбта в радост и следователно те я подслаждат отвън. Има такива хапчета – отвън ги обвиват със захар, а отвътре са горчиви. Господ сега не поддържа нито хомеопатията, нито алопатията. Първата лекува с малка доза горчиви прахове, за да действат, а втората – с голяма доза горчиви прахове; и болките престават. Когато е здрав, човек няма нужда от никакви хапчета. Знам много хора, които по навик от време на време си гълтат по някое хапче аспирин или хинин, за да не заболяват. С това те си внушават мисълта, че може да заболеят. Всеки ден си казвайте по една дума, която да е положителна. С това вашето положение ще се подобри." Из Оправдание и спасение

Мисъл на деня - 24 Април 2008 г. "Христос знаеше за какво бе дошъл. Той дойде на Земята, за да изправи всички погрешки на хората. Една от погрешките на първите хора се заключаваше в това, че те си казваха, че тази работа няма да се поправи с Любов, но живот трябва. Те се заблуждаваха с живота. Вторите хора казваха, че животът няма да оправи света, но знанието. После си казаха, че и Истината няма да оправи живота, но свободата." Из Ти си Христос, Син на Бога живаго, 13-а НБ, 28.II.1937 г.