Ася_И

"Лошите хора са канал в едно общество, в един народ. Те са необходими за да се изливат през тях нечистотиите от хората, от народа. Ако злото не бе вътре в Земята, тя не би се въртяла. Злото, силите на злото извършват трудовата работа - вулкани и пр. процеси. Това е най-трудната работа. Възпитание се дава само на добрите хора. Нали хората обичат да орат само добрите ниви? Не отиват на каменистите ниви, а на добре наторените и с дебел слой пръст. Търговия да се върши с продукти, които не носят карма и да си имат производство. Тия наставления се отнасят до приятелите. Сеченето на живи дървета и горенето им на кюмюр от духовно напредналите человеци носи за тях карма. Купените продукти трябва веднага да се продават. Задръжка от тях не се прави. Трябва да се гледа на такива продукти, които се намират, търсят се, не подлежат на развала и пр. Ние не сме против женитбата, но сме против наложничеството, сдружаването, а не сме против Божествения брак. Който е сгоден за някого, както казва Павел, не трябва да се жени, иначе ще страда, ще стане нещастен. Който е вързан с кармически връзки, да не се развързва. Който не е вързан, да не се връзва, т.е. да не си създава карма - да не се връзва с духове, за да не им дава плът, а който има връзки и обещания с духове, трябва да им дава плът, иначе ще страда. Не трябва да изменяме Божествените нареждания на нещата. С нашия ум ще попречим на Божественото развитие на нещата и ще страдаме. Господ изпъжда децата ти - остави ги, приближава ги - не ги отпъждай. Щом един човек люби, той е вече женен. Кармически свързаният човек, той трябва да се ожени, за да се разплати. С нашия морал сме смешни – чист отвън, а нечист отвътре. Чистият бил опозорен от нечистия, богатият направил сиромаха нещастен. Смешни са такива разсъждения. Безбрачието е на черната ложа - да ядят и да пият, без да дават плод. Божественият закон е да се даде плод добър. Не се позволява женитба между болни, слабоумни, покварени. Трябва да се женят здравите, за да дават добър плод. Може един момък да помага, да издържа една сестра духовно, за нейното образование, възпитание и ето, той е свързал сърцето си с тая сестра. Венчаването, кръщаването е от попа, а живота е от нас. Човек трябва да се освободи от закона на догмата."

„А знаете ли смисъла на търпението? То е основният стълб на живота. Имате ли търпение, можете да постигнете всичко; нямате ли го, нищо няма да постигнете в живота. Човек с търпение е като кораб с котва; човек без търпение е като кораб без кормило. Именно това е отличителното свойство на Любовта. Затова е казано: „Бог е Любов“, понеже Той е дълготърпелив. Дълготърпението е признак на великата Любов, която Бог храни към нас. Ако Той нямаше тази Любов, не би ни изтърпял досега; не би изтърпял нашето невежество и нашите низости и отдавна би очистил света от нас. И с каквато работа да се заемем, каквито блага и да искаме да добием в живота, за нас търпението е безусловно необходимо.” „Мнозина казват: „Търпението – това е воля“. Не, търпението е велико качество и в човешкия характер няма по-благородна черта от него. Търпението не се ражда с човека, трябва да се добие. Любовта може да ни дойде даром, но търпението трябва да го придобием. А страданието е един процес, чрез който може да се придобие търпението; този е методът за придобиване на търпение.” „Но Любовта казва и друго – търпението е пътят, по който тя може да дойде в човешкото сърце. Дълготърпението създава условия да се прояви Любовта. Без търпение Любовта не може да дойде у нас. То е първото основно качество – авангард на нейното идване. Когато усвоите туй търпение в неговото широко разбиране, вие ще видите, че то е голяма сила в ръцете на смелия, на решителния човек – такъв човек има велико бъдеще пред себе си.” „Затуй, онези от вас, които могат да разбират, трябва да схванат в какво се състои търпението в пълния смисъл на думата – не онова търпение да понасяш обиди: то още не е търпение; тайната на търпението е, когато човек ви обиди, да намерите в обидата добрата страна и да я използвате. Обидата – това е един много корав орех, който ви е дал някой; вие трябва да го счупите, да извадите ядката отвътре и да я изядете.” „Сега само това ще ви кажа: ако вземете първо да изучите търпението в живота – всякога и всичко да претърпявате със смирение и радост – ще намерите истината. С вашето нетърпение и лоши мисли създавате една тежка атмосфера във вашата къща.” Из Любовта

Смирение Представете си една градина с много цветя и плодни дървета. Тази градина е човешката душа. Разните цветя и плодни дървета, това са човешките добродетели. Сега ще говоря за едно такова цвете, което се нарича теменуга, символа на смирението от окултно гледище. Защо теменугата е символ на смирението? Тя е много скромна. През пролетта я виждаме на планината заедно с минзухара, съсънката, жълтата иглика и други цветя. Теменугата се гуши в храсталаците, едва ще я забележите. Тя е скромна, смирена, но има и голямо достойнство. Има хубави краски и силно благоухание. Смирението бива два вида: първо - смирение в отношенията ни към Бога и второ - в отношенията ни към ближните. Какво значи смирение в отношение с Бога? Всичко, което ти постигаш в живота със своя труд, старание, усилие, можеш да кажеш, че е лично твоя заслуга, но това не е вярно. Например ти си земеделец, изореш нивите, засееш ги и казваш, че житото е твое производство. А всъщност не е така. Това, което ти си направил, е много малко в сравнение с това, което е направила разумната природа. Ти трябва да имаш смирение пред разумната природа, в която работи Бог. Тези житни зърна, които ти си посял в земята, имат живот, той не е твой, той е даден от Бога. Самата почва, самият процес на никнене, светлината, топлината, влагата и пр. не са твои. Твоята част е много малка в сравнение с това, което е направила разумната природа. Следователно ти трябва да имаш смирение и да съзнаваш, че това не си ти направил, а Бог. Друг пример. Да кажем, че ти имаш дарба като музикант, поет, художник, оратор, учен и пр. Като гениален музикален изпълнител или композитор, можеш да кажеш: „Аз направих нещо красиво, велико.” Това не е вярно. Окултизмът обяснява този въпрос така. За да може човек да се прояви като добър поет, музикант и пр., трябва да има вдъхновение. Доказано е, че без вдъхновение е невъзможно художествено творчество. От материалистично гледище вдъхновението не може да се обясни. То е някаква загадка, тайна. Едно особено състояние на поета или музиканта, когато той твори гениално, с удивителна лекота. Какво нещо е вдъхновението от окултно гледище? Посещение на светлите същества от ангелската йерархия, които вливат Божествени сили в човека, придават му своята духовна мощ и знание. Тогава човек работи с вдъхновение и има успех. Музикантът се посещава от ангела на музиката. Когато ученият прави открития, духовни същества му дават нови идеи и той става гениален изобретател. Например знае се за Едисон, че той насън е видял електрическата лампа. Събужда се, работи и успява. Затова ученият, музикантът и поетът трябва да имат смирение, защото творческите им способности и импулси се дават отгоре. Те всичко дължат на Бога, на тези светли същества. Смирението не е някакъв външен белег. То е нещо вътрешно, в съзнанието на човека. Пример. Да кажем, че ти си блестящ оратор, държиш една хубава реч, след това гръм от ръкопляскания, всички идват да ти стискат ръката, поздравяват те, хвалят те и пр. Ако ти се възгордееш от похвалите на хората, пропаднал си. Ти трябва да кажеш: „Вярно е, че аз говорих така, но това е проява на възвишените сили, на Бога в мен.” Като останеш сам, кажи следната формула: „Господи, всичко се дължи на Тебе, аз съм само един скромен проводник. Славата е Твоя.” Нека само Бог да знае твоето смирение. Ти пред Него ще бъдеш смирен. Пред хората недей казва нищо. Затова Христос казва така: „Аз дойдох на земята не да търся своята слава, а славата на Отца.” Човек не трябва да се стреми да блесне в живота, а да прослави Бога. Това е качество на новия човек. Смиреният човек се повдига, а горделивият пада. Той няма условия за развитие, усъвършенствуване. Смиреният има тези условия. Има един стих в Писанието, в който се казва така: „Бог на горделивия се противи, а на смирения дава благодат.” Който е смирен пред Бога, ще има подкрепата на невидимия свят и такъв човек ще се повдигне, ще се усъвършенствува и ще има голямо бъдеще. Смиреният човек става възприемчив за благата, които идат от невидимия свят. Той придобива живот, дарби, красота и пр. Неговото радио е нагласено да възприема тези неща. Горделивият регресира в живота, защото неговото радио е затворено за благата на невидимия свят. Горделивият може да изпадне в много изкушения и съблазни в живота. Той може да се подхлъзне, пропадне и да избере пътя на злото, развалата и пр. Смиреният човек е обграден и запазен от тези изкушения. Има съблазни в живота, които могат да катурнат човека. Но ако той разчита на вътрешните сили в себе си и се смири, той ще издържи. Учителят е казал един случай с Буда. Веднъж той бил обхванат от една астрална змия, която щяла да го задуши, обвивайки се около неговото тяло. Това е символ. Астралната змия е светът на чувствата. Какво направил тогава Буда? Той знаел законите и започнал да се смалява, докато станал колкото една прашинка. Астралната змия вече нямала власт над него, не можела да го стисне и той по този начин се освободил. Смаляването е символ на смирението. Буда си казал: „Всичко е на Бога, аз съм нищо.” Така той се освободил от изкушението и победил. Така и ний, ако работим в живота за своя слава, тогава ний нямаме смирение. Ако работим за прослава на Бога, тогава ний имаме смирение. Христос казва: „Аз съм кротък и смирен по сърце.” Когато ти направиш всичко, което си длъжен да направиш за Бога, кажи: „Аз съм раб нищожен, аз трябваше това да направя.” Винаги търси славата на Бога. Смирението е път за постигане на щастието. Горделивият винаги се тревожи. Смиреният не се разяжда от червея на смущението. Самият корен на думата смирение „с-мир-ен” показва, че има мир в такъв човек. А щастие без мир е невъзможно. Смирението е условие за идването на любовта. Горделивият е човек на безлюбието. Какво значи смирение спрямо ближния? Да не смяташ никой човек по- долен от тебе. Никого не туряй по-долу от себе си. Смятай всички други хора за равни на тебе. Говори с тях като с равни, това е братството. Отношение на любов ще имаш само ако си смирен. Гордостта и тщеславието са две качества, които противоречат на смирението. Каква е разликата между гордостта и тщеславието? Има голяма разлика. Тщеславният търси слава пред другите хора, иска да блесне пред тях, търси мнението на другите. Горделивият не иска да знае за мнението на хората, но вътрешно в себе си смята, че е много по-ценен от тях. Дори не търси мнението на хората, той ги презира и надменно, пренебрежително гледа на тях. Гордостта е по-опасна от тщеславието. Тщеславният е по-повърхностен. И двамата нямат любов. При любовта трябва да се радваме, когато другите се издигат в живота. Знанието на човека можем да сравним с един кръг. Извън този кръг е неизвестното, непознатото. Периферията е границата между знанието и това, което не знаем. Всеки човек има един такъв кръг, един - по-голям, друг - по-малък. Този човек, който знае малко, границата на неговия кръг е малка, той има малко допирни точки с незнайното и затова е надменен, горд, въобразява си, че знае много. Който знае повече, той се допира с по-голяма линия към незнайното, затова той е смирен. В окултизма има закон: Колкото човекът има повече знание, по-голяма мъдрост, по-напреднал е в развитието, толкова е по-смирен. Колкото по-малко знание има, толкова е по-горделив. Степента на културност на един човек се мери по смирението. Смирението е мерило. Винаги смирението показва висока култура. Един пример. Аз имах един приятел, който като младеж беше много скромен, смирен, любезен към всички. Животът му помогна, той се издигна и зае много високо обществено положение, един много горен чин. Започна да говори много надменно и се отнасяше с презрение към другите хора. Когато един човек се намира в нисше обществено положение, когато е беден, това не значи, че е смирен. Ако той се издигне в живота и запази мекотата, нежността към другите, тогава той наистина е смирен. Аз познавам един професор в университета и всички, които го познават, се чудят от него. Когато говори с разсилния, с лаборанта, говори като равен с тях. Всички се чудят от него. Ходил е в странство, писал е много книги. Кой е, не е важно. Истински смиреният човек е с много силен дух. Той проявява в себе си Божественото. Горделивият е още ненапреднала душа, слаб дух, влияе се от външните неща. В 1938 година една малка група с Учителя направихме екскурзия към Мусала, през октомври месец. Вечерта, когато бяхме в хижата, по радиото предаваха новините и мен ме пратиха да слушам и после да докладвам. Тогава германците тъкмо бяха навлезли в судетските земи. По радиото се чуваше германския химн „Дойчланд, Дойчланд, юбер алес.” Аз съобщих тези думи на Учителя и Той каза така: „Гордостта предшествува падането.” От тези думи аз вече знаех какво ще стане с Хитлер и как ще свърши войната. Това е окултен закон. Всеки един човек, който се възгордее и търси своята слава, който иска да блесне пред другите хора, такъв човек непременно ще падне, ще се катури от височината, на която се е изкачил. Такъв човек непременно го чака разочарование, падане, катастрофа. Защо е така? Горделивият заключва своето радио за Божествените сили, които идат отгоре, и спъва своето развитие. Тогава невидимят свят, за да му помогне, от голяма любов към него, го прекарва през известни страдания, за да може да изтрезнее, да се излекува от гордостта. Затова непременно горделивият ще мине през разочарования и страдания. Гордостта има отношение към кармата. Вие виждате един човек, седнал край един мост, недъгав, сляп, проси милостиня. Покрай него минават хората и пускат пари в чинийката му. Той моли към всички за помощ. Питам: Защо е станало това с този човек? Природата, разумният свят, към всички хора гледа еднакво, няма лицеприятие. Това е станало, за да може този човек да се смири. В едно от своите прераждания той е бил много горделив и щом придобие смирението, излекуването ще дойде и той ще бъде здрав. Това не значи, че ние трябва да бъдем безчувствени към страданията на нашите братя. Не, ние ще им помагаме с каквото можем, но същевременно ще знаем дълбоко скритите причини и великото предназначение на човешките страдания. 22.11.1947 г. Беседа от книгата Доброто разположение

"Така се нареди, че си намерих работа като словослагател при печатницата на брат Лазар Котев. Той ми даде и безплатно квартира - една таванска стая без прозорец и врата на петия етаж в собствения му дом - пететажна къща, която оформяше ъгъла между улиците „Алабинска” и „Цар Калоян”. В непосредствена близост се вамираше и печатницата му на ул „Алабинска”, където сега е построено кино „Димитьр Благоев”. Затова не се върнах в Стара Загора. Сестра Гина Гумнерова ми даде една дебела меричлерска черга, приспособих едно легло от дъски и спях облечен и с обуща, тъй като в стаята ми, която освен дето не се отопляваше, но поради липса на стъкло на прозореца и без врата откъм тавана, студът и снегът безпрепятствено се провираха. Понякога по цяла нощ будувах от студ. Получавах половин месечна заплата - 400лева, тъй като се бях пазарил /условил/ да работя половин ден в печатницата, за да имам възможност да посещавам лекциите в университета. Писах на баща си, че съм на работа, че получавам 400 лева заплата, да не мисли за мене. Но тезе 400 лева по онова време бяха много малка сума и едва смогвах да се изхранвам и за по-голяма икономия се хранех само с хляб и малко маслини. В същото време Братстовто беше наело един салон на ул. „Граф Игнатиев” - ъгъла – „Раковски” на югоизточния ъгъл на площад „Славейков”. Учителя редовно изнасяше там своите беседи. Аз, разбира се, бях редовен посетител на беседите. Един неделен ден към 10 часа преди обяд пак се приготвях да отида на беседа. Слизайки по витата дървена стълба надолу се озовах в готварницата на хазяите. Трябва да кажа, че входът и изходът на моята таванска стая бе през готварницата на хазяите, оттам на двора и на пътя. В това време гледам хазяйката ми, сестра Котева /около 2 метра висока и един метър широка, около 150 кг/ дава нареждане на двете слугини какво меню да приготвят за обяд, понеже на обяда бил поканен г-н Дънов. Помислих си: „Значи Учителя днес ще бъде тук на обяд.” Отидох, слушах беседата и веднага се върнах в таванската си стая, като почти непрекъснато гледах през счупения прозорец как ще дойде, откъде ще се зададе Учителя. И наистина, след 10 - 15 минути видях откъм „Граф Игнатиев” се зададе един изкривен файтон. Помислих си: „Защо ли е толкова изкривен този файтон, като че ли ще се преобърне.” Интуитивно обаче разбрах, че с този файтон пристига Учителя. Файтонът спря. Първо слезе Котева и файтонът се оправи. След нея слязоха Учителя, брат Тодор Бъчваров и Лазар Котев. Всички се отправиха към къщи. „Значи наистина Учителя дойде.” - си казах, зарадвах се много и веднага се залових да приготвям и моя обяд. Постлах си носната кърпичка, която ми служеше и за маса, и за покривка, сложих едно парче хляб и няколко маслинки и зачаках. Исках да доловя оня сублимен момент, когато долу, в голямата трапезария Учителя, заедно с другите присъстващи на обяда – братя и сестри - ще произнесе молитва и аз да се присъединя към тяхната молитва. Но как ще доловя този момент? Съобразих, че когато престане да се чува шума от тракането на вилици и лъжици и др. Прибори, изнасяни от кухнята в трапезарията, който шум достигаше до мене по витата дървена стълба, тъкмо тогава ще настане този момент. И наистина шумът престана. Интуитивно почувствах, че вече е време и произнесох следната кратка молитва: „Благодаря ти, Господи, за тази хубава храница, която си ми дал.” В този момент ме обхвана едно необикновено преживяване! Голяма радост изпълни душата ми. Гърдите ми се разшириха едва ли не до спукване. Аз заплаках! Заплаках от радост, от умиление. Ето, мъча се да го предам с думи, но всичко казано бледнее пред действителността. И това преживяване за мене ще остане паметно през вековете. Най-после, след като се поуспокоих, реших да хапна, но преживяното бе толкова силно, че не можех да ям. Изядох едно съвсем малко залъче хляб и две маслинки. След като мина около един час, аз вече се бях почти успокоил. Реших да изляза малко да се поразведря. Минавайки пак през готварницата видях друга картина. Хазяйката с двете си дъщери изнасят блюда, подноси с гозби и се разговарят: „Язък ни за масрафа, толкова хубави яденета бяхме приготвили. Бъчваров и другите ядоха до пресищане, а г-н Дънов през всичкото време мълча. Накрая изяде едно залъче хляб с две маслинки - ето им костилките.” За мен това беше достатъчно да разбера на какво се дължеше моето необикновено преживяване. Учителя е бил тялом долу, където през всичкото време е мълчал, а духом горе при мен и е споделил моя скромен обяд - едно малко залъче хляб и две маслинки, з акойто обяд аз от сърце и душа, чрез моята молитва бях блодарил на Бога." Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя", Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Като се качвам на Витоша си ходя на "моето място" - има морени, случайно останали там. Наблизо тече река. Мястото е покрито с прекрасно ухаещ здравец (такъв не съм срещала другаде) и сядам на някои от камъните. Трудно стигам до тях, но усещането за хармония си заслужава усилията. Малко сантиментално звучи, но ми липсва това място. Учителя често е говорил за разумната природа и как във всичко, което става в природата, можем да намерим съответствие на някои процеси в човешкия живот. Та си мислих, че мекотата е точно показана от тези морени. Хората живеят заедно и искат или не, имат някакви взаимоотношения. Постепенно се научаваме да общуваме така, че да не се нараняваме (ако искаме разбира се). Така и камъните - търкалят се заедно и постепенно заглаждат ръбовете. Процесът е дълъг - отнема хиляди години. Та май и ние цял живот се учим как да се държим с другите, проявявайки мекота - без да ги нараняваме, но и без да ни се качват на главата отгоре. Хубаво е, ако ние сами поогладим нашите ръбове. Защото когато другите почнат да те дялкат, може да отчупят нещо, което да наруши същността ти, красотата в теб, а от това няма голяма полза. Отворих темата преди няколко месеца. Тогава ми подариха книгата 'Доброто разположение' и много ми хареса как лесно и достъпно са обяснени основни неща за живота. През тези няколко месеца Порталът беше затворен за известно време - може би прекалено много си търкахме ръбовете и от искрите не се получаваше нищо полезно. Промениха се доста неща. Дали се е променило и нещо в нас през тези няколко месеца? Съобразяваме ли се повече с човека отсреща? За мен мога да отговоря - да, или поне се надявам да е така. Беседата "Мекота" може да прочетете тук.

Мекота Човек, за да бъде издръжлив в живота, трябва да има мекота. Някои намират мекотата за слабост, но те не са проучвали какво нещо е тя. Мекотата е една магическа сила у човека, една велика сила. Мекотата има качествата на водата, въздуха и светлината. Светлината слиза от слънцето към земята без какъвто и да е натиск, тя не удря земята. Нейните лъчи много нежно милват земната повърхност и внасят всичкия живот. Има един окултен закон, който гласи така: „Човек възприема само това, което има вибрации, подобни на неговите.” Това е законът на резонанса. Човек приема това, което е подобно на него. Да кажем, че един човек има мекота, а друг му каже обидна дума. Тъй като последната има трептения, противоположни на неговите, ще отскочи навън и не ще може да влезе в неговата аура. Ще рекушира като куршум, който пада върху стоманена стена. Човек, който има мекота, е издръжлив. Пример: Имаме една гумена топка и една дървена. Ако удариш силно дървената, ще я повредиш, а гумената ще отскочи и ще възстанови първоначалната си форма. Така човекът на мекотата издържа на всичко, нищо не може да промени неговото вътрешно състояние. Без мекота животът е тежък. Човекът на мекотата живее в рая, защото нищо не може да наруши неговия мир. Който няма мекота, много пъти се мести от рая в ада. Душата, която е била при Бога, горе, в своята родина, тя е имала мекота. И сега душата на всеки човек вътре в себе си е много нежна, има мекота. В своята инволюция човек постепенно е потънал в гъстата материя и е изгубил мекотата, нежността, рая и сега проявява твърдост. Някой човек иска да влезе в рая, като умре. Тук сега човек може да влезе в една вътрешна хармония, в едно музикално състояние на душата - това е раят. Някой казва: „Щом е така, аз желая да придобия мекота.” Който казва така, той не разбира въпроса. Мекотата не се придобива. Бог е вложил мекотата като едно първично качество на човешката душа. Човек има мекота дълбоко в своята душа. Човек трябва да прояви това първично качество на своята душа. Учителят казва: „Не препятствувайте на мекотата да се прояви, тя е вложена от Бога във вас.” Като имате мекота, вие ще бъдете еластични. Каквато и отрицателна дума да ви каже някой човек, тя ще отскочи и той ще се чуди. Всяко нещо, което е отрицателно, като дойде до мекотата, и се връща. А всяко нещо положително, добро и светло влиза в човека. Например, когато кажеш една лоша дума или една лоша мисъл към един човек, който има мекота, тя ще се върне, не може да влезе в него. Ако му изпратиш една добра мисъл, той ще я приеме и тя ще му помогне за неговото развитие, ще го повдигне, ще внесе в него живот. Каква магическа сила има мекотата! Някой казва: „Да имам мекота, товазначи да съм мекушав.” Не трябва да се бъркат мекотата и мекушавостта. Последната показва слаб характер. Мекотата показва силен характер. Един пример за мекушавост. Ти си въздържател или вегетарианец и отидеш в едно семейство на гости. Сложат ти чаша вино и ти за приятелство, за уважение приемеш. После ти сложат месна храна и ти пак приемеш. Това е слаб характер и мекушавост. Онзи, който има мекота, той за Бога и за своите убеждения е твърд. Той може да бъде мъченик и да умре на кладата, но не отстъпва. Той ще прости на своите палачи, но в своите идеи ще прояви твърдост. Тук се вижда каква е разликата между мекота и мекушавост. Мекушавият човек прави всичко, което му кажат хората. Такъв човек има слаба воля. Който има мекота, той е със силна воля. Животът с мекота е радостен, а без нея е тежък. Защо говорим сега за мекотата, а не говорим за любовта? Аз питам: Мога ли да ви говоря за алгебрата, ако не знаете четирите аритметични действия? Мекотата подготвя пътя за любовта. Който иска да придобие любов, отначало ще прави опити да практикува мекотата много пъти в живота си. Например, като те обиди някой, ти не кипвай, а придобивай мекота и любов. Защо не говоря за смирението? Смирението е качество, по-високо от мекотата. Мекотата подготвя смирението и любовта. Някой иска да придобие знание, да изучи Божествената наука, да развие своите дарби и пр. Истинско знание не може да се придобие без мекота. Мекотата развива и събужда в човека мъдростта. Затова, който иска да има окултни постижения, да придобие знание и мъдрост, той трябва да почне с мекотата. Тя отваря пътя на мъдростта. Самият факт, че човек има мекота, показва, че той е много мъдър човек. Ние не можем да разсъждаваме правилно и да разбираме Божествените пътища, ако нямаме мекота. Има три вида мекота: към себе си, към другите и към Бога. Ще ги разгледаме поред. 1. Какво значи мекота към себе си? Някой човек казва: „Аз съм лош, бездарен човек.” Този човек е груб, той няма мекота към себе си. Той си внушава такива мисли и не може да се развива. Ти трябва да имаш доверие към Бога, Който живее в тебе - една висша душа живее в тебе. Тя има всички дарби, тя търси рая. Следователно Бог е вложил в тебе всички дарби и ти всичко можеш да направиш, стига само да знаеш методите, как да работиш. Значи, под мекота към себе си се разбира доверие към Бога, Който е вътре в човека. 2. Мекота към Бога значи следното нещо. Дойде ти някое нещастие, заболееш или пропаднеш на изпит, ти казваш: „Бог ме е забравил, не ме обича.” Щом ти роптаеш и негодуваш спрямо Бога, тогава ти нямаш мекота към Него. Всъщност ти разсъждаваш погрешно. В такъв случай трябва да кажеш така: „Бог е Любов, Мъдрост и Истина, Бог е висша доброта и красота.” С тези качества Той ръководи света и всичко добро иде от Него. Страданията идат от хората. Човек със своите криви мисли, чувства и тъпки докарва страданията върху себе си като последствие. Доброто, което е в човешкия живот, е от Бога. Лошото е от хората. Така трябва да разсъждава човек. Такъв човек има мекота. Какво иска Бог от нас? - Да не боледуваме, да не страдаме, да не умираме. Първоначално Божият план е бил човек да не умира. След грехопадението дойде смъртта. Има един стих в Библията: „Бог не съизволява в смъртта на грешника.” Гробовете и носилките са изобретение на човека. В бъдеще човек ще се освободи от смъртта. Няма да има смърт. Даже Учителят казва: „В шестата раса, особено към средата, човек при заминаването от тук ще се дематериализира и тогава гробища няма да има. Само в музеите ще има ковчези.” Който има мекота, той приема Божието благословение. 3. Какво значи мекота спрямо другите хора? Ако някой те обиди, ти кажи една формула от четири думи: „От мен да мине.” Защо? - Заради Бога. Като запазиш paвновесие и не отвърнеш, а подариш една ябълка или поканиш на обяд, този човек става твой приятел. Който има критически дух и казва, че този или онзи е лош, у него по никакъв начин не може да дойде любовта. За да имаш мекота спрямо другите, трябва вътре в себе си да имаш едно свещено чувство към всеки човек, защото в него живее Бог. Мекотата бива външна и вътрешна, в мисли, чувства и постъпки. Ако кажеш остри, обидни думи на някой човек, това е липса на мекота в постъпки. Ако външно има добри обноски, а мислите ти са лоши, тогава нямаш мекота в мислите. Мекота трябва да има едновременно в мисли, чувства и постъпки. Човекът на мекотата влиза в положението на всички хора. Той е педагог, много умен и тактичен човек. Знае как да се отнася с хората, за да изпълни волята на Бога. Защо трябва да извиняваме хората, които ни кажат някоя обидна дума? Да кажем, че в един клас има двама ученици: единият - силен по математика, а другият - слаб. Учителят дава класна работа от три задачи. Единият ги решава правилно, а другият - погрешно. Този, който не е решил задачите, не разбира математика, не знае да решава задачите. Така и всеки човек, който нагрубява и обижда хората, не може да решава правилно задачите, малко знае и затова пропада на изпита. С това той губи много. Не може да получи Божието благословение. Той има нужда от помощ. Прости му и му помогни. Ако ти кипнеш като него, пропадаш на изпита; ако запазиш равновесие, издържаш сполучливо изпита. Като виждаш, че другият е по-слаб, съжаляваш го и гледаш да му помогнеш. В човека, който има мекота, се влива свещеният извор на живота. Такъв човек е опитал какво нещо е Божията любов. Тази любов се проявява спрямо всички. Този, който няма мекота, туря преграда между себе си и любовта, която слиза отгоре, и не може да я приеме. Човекът, който има мекота, е по-близо до Бога. Без мекота човек не може да върши Волята Божия. В един разговор една сестра каза на Учителя така: „Всички силно желаем да станем слуги на Бога. Власт, богатство не щем, искаме да служим на Бога. А защо това не става, кое ни пречи?” Учителят отговори: „Само затова, защото говорите лошо за другите хора, критикувате се.” Значи нямаме мекота спрямо другите хора. Мекотата носи всички други добродетели и дарби след себе си. Тя прилича на една почва, на която виреят плодородни дървета - круши, ябълки, череши и пр. Който няма мекота, той е камениста почва, там нищо не може да вирее. Това е символично. Плодните дървета, това са добродетелите и дарбите. Те ще дойдат при онзи човек, който има мекота. Мекотата освобождава човека от страданията. С мекота всичко може да се постигне. Закон: Мекотата носи подмладяване на човека. Вие виждали ли сте хора в напреднала възраст, но с младенческо сърце? Те са хора на мекотата. Учителят казва: „Има един начин за мекота на вашите мисли, чувства и постъпки.” Който няма мекота, преждевременно остарява. Един човек на мекота до дълбока старост ще запази младенческото и детското у себе си. Хората с мекота имат дълъг живот и това се обяснява научно. Един човек получил голямо наследство. Напуснал работата в чифлика и понеже не бил културен, не знаел как да употреби богатството си. Събрал голяма компания и започнали да гуляят. След шест месеца изял и изпил всичките си милиони и отишъл пак при чифликчията си да копае като прост работник земята. Същото е раждането на човека на земята. То е голямо богатство. И ако той не да го пази и не живее правилно, ще го изгуби. При ядосване, тревожене, отчайване, при всички отрицателни състояния, аурата на човека се пропуква и той се демагнетизирва. А жизнената сила е богатството на човека. Човек, като един магнит, привлича жизнената сила от цялата природа. Затова човекът на мекотата е богат на магнетизъм. Защо изворът привлича всички хора? Защото дава чиста вода. Едно изсъхнало дърво не привлича хората. Един човек, който има в себе си жизнена сила, мекота, Божествен живот, всички му се радват и искат да го имат в своята среда, защото той пръска живот около себе си. Такъв човек е желан, той привлича хората, защото е богат с магнетизъм. Човек, който при обида премълчава и прощава, има власт над себе си. Той е господар на себе си. Следователно, да имаме мекота, за да станем господари на себе си. Мекотата е условие за това. От Учителя има едно много силно изречение: „Станете господари на себе си. Щом станете господари на себе си, ще станете слуги на Бога.” Правило: Който не е господар на себе си, не може да стане слуга на Бога. Нежността и мекотата са характерни за жената, а характерно качество за мъжа е благородството. В човека живее един женски и един мъжки принцип: човешката душа и човешкият дух - Божествената Душа и Божественият Дух. Душата е жената в човека, а Духът е мъжът. Тези два принципа ги има във всеки човек. Значи човек, който проявява мекота и нежност, проявява своята душа. А когато проявява благородство, проявява Божествения Дух в себе си. 15.03.1947 г., Изгрев Беседа от книгата Доброто разположение

Всеки родител иска детето му да постигне 'повече' от него. Какво е точно това 'повече' е много трудно да се каже. Аз имам една представа за живота и най-важните неща в него, децата ми, може, а и имат - друга. Нормално. Отдавна се научих да ги оставям сами да преценяват и решават какво да правят - така се чувстват по-отговорни, а и са много по-самостоятелни от болшинството деца на тази възраст. Не казвам, че сме слободия и безконтролна работа . Наскоро на една родителска среща, след като половината майка обясниха на какви безумно скъпи курсове ходят децата им, в кое велико училище ще кандидатстват и изразиха недоумение защо децата им не показват очаквания висок успех, а напротив - около четворките са, изказах мнение, че може би тези курсове не са цел на децата, а на родителите - затова и резултатите са такива. Ние без да ходим на курсове имаме по-висок успех. Погледнаха ме сякаш съм зелено човече . После хвърлих втората бомба - че детето ми само ще избере къде да учи, защото тази истерия с кандидатстването след 7 клас ми се струва пълно безумие. Аз само ще си дам мнението. Във всяко училище има добри и не дотам добри преподаватели, малко са тези с идеална база (обикновено частни). За мен е по-важно училището да е наблизо и детето да се чувства добре там. Ако иска да учи - може навсякъде да го направи. Ако не иска да учи - и най-елитното училище няма да помогне. Не знам доколко съм права, ама я караме по-спокойно така. И детето е амбицирано да се представи добре - защото това е неговия избор, а не защото мама така е казала. Но това, което най-много ме порази тези дни е как точно някои родители 'възпитават' или 'насърчават' децата си. Големият ми син има едно причтелче, което най-редовно го гонят от вкъщи. В истинския смисъл на думата - няма право да се прибира определен брой дни. Така се 'насърчава' послушанието му. Първият път го 'насърчиха' през месец февруари. Няма значение, че е зима, че детето няма пари. Попитах, ако не го подслоним или някой друг приятел не му помогне какво ще стане - "ами ще спи по пейките, да не му е за първи път?". Сега ще ни гостува за трети път. И не знам аз ли съм се сбъркала, или някои хора не са наред с централния процесор . Най-интересното е, че е много слънчево и възпитано дете. И за завършек да кажа как моите хубавци ме възпитават. Когато видят, че съм се напушила (разбирайте 'яхнала метлата') ми се усмихват широко и ми казват: И аз те обичам, маме . Определено лекува.

"Ачларе, работен ден. Лято. Сега, преди прибирането на новата реколта, когато брашното е на свършване, Жечо прави едно оригинално нововъведение. За да не останем съвсем без запас от пшеница, той изпрати на воденицата да смелят два чувала ечемик. Към това ечемичено брашно ние прибавяхме и по малко пшеничено брашно и месехме хляб. В месенето се редувахме, макар че това би могло да извърши 12 - 14 годишното момиче на Жечо. Хлябът от това брашно става много твърд и по особен начин клисав. Когато потопиш залък в чорбата, той не поема нищо от нея. Само се намокря и нищо повече. Веднъж в нашата комуна бяха дошли трима приятели – гости от Бургас. Седнаха хората заедно с нас около насипаните паници с рядка плакия от зелен фасул и започнахме да обядваме. Гостите ядат и се споглеждат. Става някакво чудо. Всички топим в гозбата, а тя си остава все толкова. Учтиви са хората. Гълтат намокрените отгоре сухи залци и си мислят, че така трябва да бъде в една комуна, където учениците на Бялото Братство се превъзпитават. По-късно работата се изясни. Разпръстна се тайнствената загадка и всичко мина под знака на хумора. Котене и ние имахме еднакво меню. Десерта ние си вземахме направо – съвсем природосъобразно. Жечо знаеше, че сме плодоядци и горещо ни препоръча зреещите в двора джанки. След обяд или след закуска ние се покатервахме на дърветата, сядахме на някой клон и ядяхме направо джанки, които с течение на времето се превърнаха в жълти сливи, все пак с кисели кожички. Спомням си тия закуски на сливата. Аз съм седнал на някой клон удобно, а до мен се е настанил Христо. Ядем сливи и гледаме в полето, където бавно се спуща като грамаден зрял плод юлското слънце. Христо кротичко къса сливките, подмята встрани кокичките с един изучен жест и въздъхва. Аз мисля, че в тая въздишка се крие нещо като недоволство, че толкова е скромна тази вечер нашата вечеря., но Христо ми прошепва тихо и замечтано за това, колко ще бъде щастливо човечеството, когато всички хора се научат да живеят природосъобразно и направо от дървото ще приемат даровете й, както ние сега приемаме витамините от жълтите джанки. Аз малко се позамислих и разсмях на това хрумване на щастливия Христо, защото си представих бъдещото човечество накацало по клоните на дърветата, но лицето на Христо е много сериозно и залято в блаженото предвкусване на този здравословен и природосъобразен живот. Драги читателю, могат да изглеждат смешни някои неща в нашата комуна, но сериозната работа, за която по-малко приказвам тука е такава, че тя остава най-трайни и най-святи следи в душата ни за през цял живот. В Ачларската комуна се става рано. След обичайната молитва за няколко минутки играем гимнастика. Тя е съставена от бавни неуморителни движения, които са елементи от паневритмията. Жечо иска също да играе. Как той изпълнява тези упражнения, това ще оставим настрана. По интересно е какво се случва по време на тези упражнения. Тъкмо Жечо се изправи до сайванта или в широката кухня и започне бавно да свива ръце и да прикляка, кравите започват да се мушкат. Непогрешимия усет на Жечо долавя, че става нещо с тия ненавиждащи се крави. Като играе, той вторачва поглед в тях, замръзнал в средата на някое движение. Лицето му се залива в червенина. Той се опитва плахо да продължи движението, но изведнъж изхвръква като стрела, хваща някоя захвърлена тояга и веднага възстановява нарушения мир. Понякога той иска да спести излизането. Тъй както е превил коляно, изсъсква нещо, подвиква, но тези дивачки разбират ли от викане? Ще се изтърбушат. Тогава интервенцията става неминуема. Гневен, отчаян, той се връща в кухнята и ми казва: - Как да приложи човек идеите на новия живот, докато има такива диви крави? Ти ми казваш, че могло с любов да се живее, сега ги разтърви с любов! Привеждам този смешен епизод от живота на нашата комуна, защото тя е лаборатория за опити. Има и много хора, които също се противопоставят на идеите за живот в любов и братство, защото са горе - долу в такова положение, в каквото е Жечо с кравите. Те не могат да проумеят това, че методът на любовта е за любящи хора. Ако тия, към които ще се прилага законът на любовта имат културата и духовната висота на кравите, естествено е, че те няма да го разберат. Той ще изглежда като анахронизъм. Ето защо, преди всичко човек трябва да разбере що е любов между хората и тогава да започне да работи с нейните методи. Христос донесе любовта на земята като най-новия и последен опит за възкресението на това човечество от мрака и смъртта. Щом то още не е разбрало тази любов, към това човечество ще си послужат с тоягата, която непрестанно получава нашия гръб. Ще идват катастрофи след катастрофи, докато проумеем великата истина. То се знае, че като не разбираме любовта, ще дойде дървото. Но работата е да отворим душата си за нея, тъй като човек е нещо повече от ненавиждащите се крави от Ачларското стопанство. Това учение ние проповядваме в неделните дни, когато при нас идват селяните с напуканите ръце и с по-новички изпрани ризи. - Ще дойде едно ново време – говори този, комуто е ред да води събранието - Ще дойде отново Христос, но не вече в тая плащеница, която си поделиха разбойниците – човеци след разпъването му на кръста, но Христос в Дух и Истина, и като обич и милост. Тогава по широките ниви ще се люшкат пълни класове, всеки ще дири някой да му даде от преизобилието на сърцето си, а в гърдите му нещо ще пее като чучулигите, които отнасят към високото небе своята радост. На обяд хората си тръгват. Те се ръкуват със своите едри напукани длани и ни гледат със сияещи, чисти очи." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Всички, които имаха отношения и контакт с Учителя и прибягваха към неговите съвети, почти винаги с течение на времето разбираха, че съвета е бил даден навреме и на място. Учителя имаше пред вид само доброто на тези, които го питаха. Той не беше с нищо заинтересован или зависим от тях. Той нищо от никого не е очаквал, защото нямаше никакви интереси на земята, нищо не е искал от нас. Както в беседите и лекциите, така и в частните разговори, Учителя винаги разясняваше учението си и никога не се занимаваше с обикновени неща. Дори когато е ставало въпрос за обикновени работи, той ги изпълваше с друго съдържание, с по-висок смисъл. По такъв начин всеки, който се докосваше до него, получаваше просветление на съзнанието, повдигане на мисълта в по-чист свят. Той излъчваше такива вибрации от себе си като същество и със Словото си пречистваше средата около нас. Ние чувствахме мекотата, радостта, освобождението от нещо, което ни е ограничавало. Учителя действаше дори с присъствието си. Когато се случваше да ни говори по някой повод по-остро, и тогава съм чувствала това вътрешно освобождение. Еманациите, това, което излъчваше като същество, съм чувствала като озониран въздух и почти винаги в неговото присъствие се чувствах по-добре, с по-голяма готовност за слушане и учене. Учителя не проповядваше, не ни увещаваше да следваме неговото Учение, но ни обясняваше, че всякога изяснява законите и принципите, върху които се гради живота ни, насочваше ни да ги изучаваме и прилагаме, да живеем в хармония с Разумната Природа. При това всякога ни оставяше свободни, всеки да постъпва така, както разбира. Той посочваше някои наши криви прояви, неправилни постъпки, но в поучението си никого не упрекваше лично. За всички наши прояви се изказваше безлично, без да засяга някого, макар понякога да се досещахме кого има предвид. Той даваше пълна свобода на изява на всеки един от нас. Всеки сам трябва да види своите неправилни постъпки, защото сам трябва да ги изправи. Упреците и критиките, които правим един към друг никак не помагат за изправянето на нашите неправилни прояви. Напротив, те само влошават и препятстват за изправянето им. Учителя ни оставяше свободни да се проявим каквито сме, но винаги ни казваше да изправяме погрешките си. И това всеки да прави съзнателно, сам, без външно давление. Изправянето на погрешките ни да стане вътрешна необходимост. Затова непрекъснато, каквато и неправилна проява да имаме, трябва да я изправим в нашето висше съзнание заради себе си, заради нашата чистота и свобода. Погрешките ограничават. Когато Учителя ни изясняваше своето Учение, той се отнасяше с доверие към нас. Така ни говореше, щото ние чувствахме, че той вярва, че ние можем да направим това. Доверието, което имаше към нас, укрепваше нашето самочувствие, нашата самоувереност, вярата в собствените ни сили. Много пъти съм мислила за вярата на Учителя и нашите възможности, когато ние се проявявахме така несъвършено. Учителя ни виждаше в бъдещето, когато ще бъдем на по-високо стъпало от сегашното. Тази негова вяра ни предаваше сила. Свободата, в която Учителя ни оставяше да се проявяваме ни даваше вътрешен простор и по този начин ни освобождаваше от преструвки и лицемерие. Като ни даваше свобода, Учителя знаеше, че ние ще грешим и за тези грешки светът ще го държи отговорен, но той носеше нашите слабости, за да можем да се освободим от тях. Колко любов и безкористие имаше в това.Той се държеше с нас както майката със своето дете, което прохожда, пада, става, докато се научи да ходи добре. Той не ни упрекваше за нашите лоши и неправилни прояви, но ни казваше, че както постъпваме, така ние сами се опъваме и си пакостим. Да постъпваме правилно е необходимо за нас, за да бъдем в хармония с разумната природа, сред която живеем. Добрият живот е необходим за нас, за да получим благата, които живата природа може да ни даде.Ние живеем в един разумен свят и за да бъдем в хармонична връзка с него, трябва да опазваме законите му. Учителя ни оставаше свободно да проявяваме своето вътрешно естество не защото искаше да грешим, но защото като грешим, ние ще видим погрешките си и като ги осъзнаем, да ги изправяме, за да вървим в пътя на нашето усъвършенстване и духовно повдигане. Учителя ни водеше в пътя на вътрешното самоограничение, което от своя страна ни води към свобода. Целият свят, открай време, се бори за свобода, но свободата се дава отвътре, не отвън, не с борба. Свободата се придобива чрез ограничение на нашата нисша природа. Ограничението на животинската ни природа, която човек още носи в себе си. Учителя беше свободен и искаше и нас да освободи, като ни покаже пътя, по който идва истинското освобождение. Висшата природа в нас, това са сили, които са свързани с живота. На тези сили трябва да се даде правилна насока. Това значи, че трябва да се проявяват в хармония и в съгласие с висшата природа у човека. В човека всички сили трябва да действат в единство, а не да се борят едни с други. Човек е организирано същество, в него действат много сили. Всичките трябва да са в единство за преуспяване както на физическата, така и за духовната същност на човека. Задачата на съзнателния човек е да уравновесява тези сили в себе си, всяка на своето време и място, без да се противопоставят една срещу друга. Това е голямо изкуство, изисква се знание и мъдрост. За да организира силите в себе си, човек преминава през много падания и ставания, през много борби и страдания. Това е дълга работа, която се изисква от човека, докато той даде път на своята висша природа. Когато се говори за свобода, не се разбира човек да прави каквото си иска, това не води към свобода. Свободата се придобива чрез вътрешна разумна дейност - придобиване на контрол над нисшата природа и изява на висшата. Учителя казва: - Човек може да прави каквото иска, но после ще търпи каквото не иска. Човек може да прави добро и зло, но злото не води до свобода, злото води до външни ограничения и вътрешни разрушения и пакости на положителните сили в него, води към израждане. Не е свободен онзи, който прави каквото иска. Свободен е онзи, който може да даде свобода и да не ограничава никого. Човек може да понесе външни ограничения, но вътрешно да е свободен, да се чувства свободен. Учителя прие всички, които дойдоха да го слушат, такива, каквито бяха. Никакви изисквания, никакви условия не постави. Всеки се проявяваше според своето естество, своето разбиране и възможности. Обществото около учителя беше разнообразно, то произлизаше от всички слоеве на българския народ - от неграмотни, до високо образовани и интелигентни хора. Връзката между тях беше Учителя и неговото Слово, от което се интересуваха всички. Той беше обединяващото звено. Учителя остави всеки да мисли и действа свободно, но тази свобода не ги разедини, не се създаваха фракции. Създаваха се групи, които си хармонираха. Именно това Учителя насърчаваше - да работят на групи. Имаше нещо твърде странно: при разнородността на неговите членове, всички бяха единни по отношение на Учителя. Под неговото непосредствено влияние всички можеха да се обединят. Мисля, че една от причините за това беше, че Учителя имаше правилна мисъл за всеки от нас. Той виждаше добрата страна на всеки. Той не държеше в съзнанието си нищо отрицателно за никого. Ако трябваше да изнесе нечия погрешка, той изнасяше принципа, който е нарушен и лошите последствия на нарушителя." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Мисъл на деня - 12 Май 2008 г. „Човек трябва да бъде внимателен. Растителното царство е в човешкия организъм. Горите също са в човешкия организъм. Ако ти пренебрегваш растителното царство отвън, ти го разрушаваш в себе си. Щом го разрушиш и в себе си, всички болести идват около тебе. Ако ти се отнасяш така с растителното царство, същото ще стане и с тебе.” Из В начало Бог създаде небето и земята, 14-а НБ, 7.III.1937 г.

„Така е и с дишането. Когато искате да дишате трябва да имате разположение. Колко пъти са давани правила за дишането, някои считат мъчно е да се диша. Мнозина от вас, които са малко нетърпеливи, започва човек да се дразни, не може да търпи. Малко само го бутнат, кипва. Причината за това дразнене зависи от плиткото дишане. Някои дишате бързо, плитко. Това дишане най-после трябва да дойде. Вие така като дишате пълните само горната част на дробовете, долната част остава празна. Според закона, като поемате въздуха, долната част трябва да се напълни, дъното да се напълни, после да се напълни горната част. Вие пълните горната част на дробовете, долната остава празна. Вследствие на това, в бронхите, в тия малки тръбици, когато не дишате пълно, остават малки нечистотии. След време тия погрешки мъчно се поправят. След като поемете въздуха, имайте желание всичко онова благо, което е скрито във въздуха, една вътрешна интелигентност има. Вие мислите, че въздухът е много прост. Много прост е в едно отношение, в друго отношение е много учен. Има едно съзнание във въздуха, човек ако влезе във връзка с него, дишането става правилно.” Из Съзнание и самосъзнание „Дишането се състои от два процеса: вдишване и издишване. Дишането това е процес на чувствуване и мислене. Дишаш като чувстваш и издишаш като мислиш. Следователно, ако мисълта и сърдцето в един човек са нормални, това значи той има нормално дишане. Значи ти можеш да регулираш своето дишане чрез мисълта и чувствуването. Някои хора нямат дълбоко дишане. Онзи, който няма дълбоко дишане, той увеличава желанията и сърдечните течения са слаби.” „При дишането, щом вдишвате навътре, вие имате предвид да урегулирате вашите желания, сърдечните течения; а щом издишате, ще имате предвид да урегулирате вашите мисли, да пречиствате. Във всеки един момент трябва да има пречистване.” Из Три неща са потребни

Молитвен наряд за начало: Добрата молитва - молитва, Господи, изпрати ми един ангел - формула, Давай, давай - песен. Беседа: Сънищата на Йосифа, 20.07.1914 г., Неделя Молитвен наряд за край: Господнята молитва „Животът на човека не е нищо друго, освен изпитни – те са пробният камък, с който се изпитва характерът на човека. Най-ценното нещо в душата на човека е неговият характер, който трябва да мине през огъня – изпитните. И само когато мине през тоя огън и устои на всички изпитни, само тогава може да се каже, че човек има характер ценен, устойчив, вечен – има вечен дом, в който може да живее. Характерът – това е човешкият дом.” „Ни най-малко не бива да се самозаблуждаваме, че ако днес сме добре, утрешният ден няма да измени нашия живот и да ни донесе нещастия, които никак не сме очаквали. Съдбата или Провидението е определило през какви изпитни да мине човешкият живот; и тия изпитни са необходими. Защо са необходими? Ще ви дам само едно сравнение: за да минете една дълбока река, вам е необходима лодка; за да прехвърлите океана, вам е необходим параход; тъй и за да се преведете от един свят в други, ви е необходим този параход, който се нарича Вяра. И тия изпитни и нещастия са също необходими – те са горивото, това е вашият пътен билет. Всеки, който иска да измени пътя на необходимия закон, е глупав човек. Всеки, който казва: „Защо Господ ми даде тия страдания?“, който роптае, е глупав човек в пълния смисъл на думата. Всеки обаче, който каже: „Искам да науча техния смисъл“ и е благодарен на тях, той е умен човек.” „Животът се състои в постепенно развитие на зеленината до узряването – този постепенен процес се нарича в науката еволюция, развитие. Той е необходим, докато всички хора завършат процеса на развитието и придобият всички Знания и всичката Доброта на своето сърце. Когато придобият всички тия сокове, Господ ще изпрати Своята Благодат и плодовете у вас ще узреят. Тогава ще се яви Господ. Когато сте още зелени, Той отдалеч гледа на вас; когато узреете, непременно ще дойде и ще откъсне вашите зрели плодове, защото те са потребни Нему.” Из Сънищата на Йосифа, 20.07.1914 г., Неделя

Съгласна съм с Донка, Късметче, Диана и Кристиян. И мен въпросът за образованието ме вълнува (миналата година доста се бях поразпалила покрай учителската стачка ). Образованието оказва огромно влияние върху развитието на децата, а последните години не можем да се похвалим с много добри постижения. За което вината е не само на преподавателите и министерството, а и наша - на родителите. Много родители бягат от отговорност и смятат, че някой друг е длъжен да изучи и възпита децата им, нали били плащали някакви данъци за това? Истината е, че възпитанието е наше задължение, затова има една приказка, че като ти липсват първите седем години... А първите години детето трябва да бъде с родителите си. После идва отговорността на преподавателя. Някои учители така работят с децата, че сякаш и на най-слабите ученици им порастват крила и дават най-доброто от себе си. Други - способни са да ги смачкат и, макар и несъзнателно, да нанесат дълготрайни травми. С децата сме почти на финалната права - на големия му остават 4 или 3 години до края - зависи какво ще се реши за професионалните гимназии, предвид някои промени, които се очакват, а на малкия - цели 5. Та да видим какви изненади още предстоят . angeliiana, опитай се да поговориш с класната или другите родители, ако смяташ, че има сериозен проблем или детето ти си 'губи' един вид времето в училище, защото има повече възможности. Ако на тази възраст децата не се научат да общуват с други - по-различни от тях (няма значение дали са палави / кротки, повече или по-малко способни), после ще им е по-трудно да се адаптират. Хубаво е да се намери идеалното решение, но то трябва да се обсъди и с преподавателите. Малкият ми син е роден в началото на годината. Бях решила да го дам една година по-рано. Говорих с класната на големия, с други учителки, и независимо че той беше доста по-напред като знания спрямо останалите деца в детската градина, те ме посъветваха да изчакам и да си върви с набора. Оказаха се прави. В неговия клас имаше едно много умно и интелигентно момиченце, което доста отсъстваше. Наваксваха вкъщи с майката и сестрата, която беше преподавател, пък и така било по-спокойно за детето. Така минаха 2 години почти. На третата я записаха като частна ученичка с право да полага изпити, зашото не можела да издържа на натоварването (като среда) в училище всеки ден. Тук има интересно предложение на МОН. Някои от децата го одобряват, други не, същото е и с възрастните. Дано промените, които се предвиждат да са за добро. Макар че не споделям общия оптимизъм, че така както се правят нещата напоследък щели да ни уеднаквят с Европата и да издигнат образованието ни на ново, по-високо ниво.

Ученикът няма право да коригира другите. През лятото на 1920 година се разнесе слух между братята и сестрите, че един от по-възрастните братя се е проявил с нещо в неморално отношение. Това създаде настроение срещу него, особено между възрастните братя, които се отличаваха със своето установено, статическо благочестие. Как се е провинил, с какво и защо - не се разбра нищо. Обаче съдейки по известното и на мен благочестие на възрастните братя, мислех си, че простъпката на брата ще е голяма колкото влакно, което по строгия човешки закон може да се превърне в руно. И така стана. В скоро време тя се превърна в голям източен въпрос, който въпреки това се държеше в тайна. Той беше достояние, въпрос на разглеждане, само от възрастните братя. По тава време Учителя беше в Сливен с малка група от десет братя, на Сините камъни. В негово отсъствие братята, взели службата на съдии, се сбират вечер да обмислят, да обсъдят постъпката на провинилия се брат и да вземат някакво решение. През същото лято аз пожелах да отида за малко в Стара Загора, а оттам в Сливен, да се поразходя, а може и да стенографирам, ако Учителя държи някаква беседа, пък и да не е беседа, все около него ще научиш нещо. В Сливен посетих някои братски семейства. Една сестра ме попита дали бех желала да отида на Сините камъни при Учителя. - Разбира се - бързо отговорих аз. - Да, но Учителя е казал, че не приема никого. - Щом е така и аз не настоявам, не искам да престъпвам желанието на Учителя. Надвечер, както се разговаряхме със сестрата, пристига един брат и ме попита дали искам да отида на Сините камъни. - С удоволствие, силно желая, но не искам да наруша волята на Учителя. - Ти остави какво казват другите, това е по буква, а не по дух. Приготви се и утре сутринта в 4 часа ще дойда да те взема - каза братът и излезе. На път сме вече, в приятната хладина аз съм щастлива, че ще видя Учителя. Вървим, мълчим, всеки се мисли нещо. Така неусетно ние приближихме вече бивака и аз казах на брата: - Моля Ви се, Вие идете при Учителя и му кажете, че аз пристигам и попитайте дали мога да се кача горе. Аз ще чакам тук, докато дойдете и ми донесете отговора. Аз не мога да отида против волята му. Братът се съгласи и отиде. Докато чаках, си мислех: Ако Учителя не ме приеме, ще се върна, но как като не зная пътя, а имам и голямата способност да се губя из планините. Да се върна сама назад ми се вижда невъзможно Чаках дълго и по едно време Учителя иде срещу мене и ме вика по име. Аз веднага се затичах към него, целунах му ръка е го запитах: - Братът, който дойде от града каза ли Ви, че съм дошла от града и питам дали мога да Ви посетя? - Нищо не каза, само се обади и отиде да се види с братята - /Значи той наистина ме е забравил, си помислих аз, ами... Учителя ме е видял и идва да ме посрещне./ Учителя ми показа какви изворчета са направили братята в околността, поразходихме се, погледна часовника си и каза: - Време е за обяд, братята ще чакат. Като пристигнахме в лагера, всички останаха изненадани, че и аз пристигам. Седнахме да обядваме и един от възрастните братя каза: - Ще дадем хубав обяд на сестрата и след това ще я изпратим до града. Учителя му отговори: - Не, тя ще ни бъде гостенка. Тези думи смутиха малко брата, макар и с духовен стремеж, у него се появява турски дух. Нахранихме се и аз влядох в ролята на сестра, почистих лагера. Дойде време за вечеря и този брат пак каза: - Сега е още рано, братът, който ще слиза в града, ще придружи сестрата. Мисля си: Бушува турчинът у него, не може да приеме това, че една сестра е на гости при десет братя. Обаче Учителя пак му каза: - Ето, братът слиза в града за два - три дни и освобождава палатката си, така че сестрата може да остане при нас, да ни гостува и види планината. Останах три дни. Чистият планински въздух ме ободри, не усещах никаква умора. Много рано бях будна и готова за излизане. Чувам гласа на Учителя, който се обръща с име към брата, който два пъти предложи да ме заведат в града. - Брат... , иди при палатката на сестрата да й изпеем „Събуди се братко мили.” Слушам отвътре, усмихвам се и се възхищавам на безболезнения метод, с който Учителя си послужи. Ако му беше казал истината направо, той щеше да се засегне, пък и една ли би видял турчина в себе си. Не е лесно човек да се освободи от наследствени качества. С колко грешки, слабости, наследствени черти, недъзи у нас имаше да се справя Учителя! Всеки от нас слуша Словото, харесва го, иска да го следва, но старият живот го спъва, противодейства му и го изобличава. Човек не признава лесно грешките си, силен е старият човек, силно е старото, това видях навсякъде в живота между прости и учени, между млади и стари, между бедни и богати. Чудя се само на умението на Учителя как можа да организира, да хармонизира, да обедини всички тези хора да слушат с години Новото учение, предадено с любов и свобода, без насилия, без дресировка. Вече 22 години, откакто Учителя не е между нас физически, но нито Словото му е престанало да звучи и отеква в душите ни, нито методите му са остарели, нито подтикът и импулсът, който ни даде, е престанал да работи в нас. Времето не заличава Великото и Мощното, напротив, усилва го, докато стане то плът и кръв на човека, докато го направи нов, истински, докато думите му, словото и живота на човека станат единни и правдоподобни. Не е лесно да станеш истински човек, нов, въпреки че видяхме образец на този човек - жив, безсмъртен, верен и истинен. Петдесет години наред опитвах с перо и наблюдение, отчасти разбрах и изпитах, но което познах е чиста монета, която никога не губи своята стойност. Братът, в чиято палатка бях, си дойде и аз трябваше да му освободя палатката. Три незабравими дни! Благодарих на Учителя, на братята и си тръгнах. Като се сбогувахме, Учителя погледна нагоре към небето и каза, че от София пристига една делегация от трима души. Аз попитах: - Писмо ли имате? - Не, никакво писмо. - Някой Ви е казал? - Не. Не посмях да попитам по-нататък, но той отговори на въпроса ми с вдигане на ръка, посочи нещо небето, но аз не разбрах и той тогава каза: - Ето, тук на небето е писано за неща важни, които предстоят да станат. Тръгнах. На пловдивската гара трябваше да сменя влака и да чакам да дойде влака за София. Ето влакът идва, чух, че някой вика: - Паша. Видях един възрастен брат от София и до него още две глави на други двама братя, пак от София. - Ти откъде идеш? - От Сините камъни. Засмях се и казах, че Учителя знае за пристигането им. - Окъде знае? Никой не му е писал и никой от София не знае за нашето заминаване! - Да, но Учителя прочете това нещо на небето. Замислихме се и влакът потегли. Те сигурно са продължили да мислят, но и аз във влака дълго мислих върху думите и постъпките на Учителя. Мълчи, знае, но и с мълчанието си говори. Да говориш, но да знаеш кога и колко, да мълчиш отвън, да говориш отвътре, като поучаваш човека, да знаеш какъв метод да приложиш, за да има резултат. Една седмица след връщането ми в София срещнах един от братята, които ходиха като делегати в Сливен на Сините камъни. Той ми беше някога учител в гимназията, а после - мой колега в І-а девическа гимназия в София. Той ме спря и заговори за резултатата от срещата си с Учителя. - Аз бях определен да говоря с Учителя и да предам нашето решение и мнение, дори съвет да дам на Учителя, как да постъпи с провинилия се брат, според нас. Аз говорих цели два часа на Учителя и то така убедително, категорично, на висок академичен стил, че сам изпитах удоволствие от това, което говоря. Другите двама братя ме слушаха с одобрение. Учителя ме изслуша с голямо внимание и с необикновено търпение; наистина, дълго говорих. След това той ми каза само една дума, която няма да кажа на никого и с тази единствена дума в един миг събори моята дълга реч. Аз се почувствах като оголен и крайно засрамен. Учителя млъкна и ни остави свободно да се изкажем по-нататък, но и ние мълчахме. Мълчахме дълго. Сетне един от нас запита: - Кажете ни нещо за самите нас. - Ако сте силни да понесете това, което ще ви кажа сега, мога да задоволя желанието ви. - Готови сме, Учителю - отговорихме и тримата в един глас. - Слушайте тогава: първото нещо, което като ученици трябва да научите, е следното - ученикът няма право да коригира Божественото. Независимо от това, ето какво ви очаква в скоро бъдеще: един от вас скоро ще фалира, ще пропадне материално, другият ще си замине, а третият е осъден на старческа самота. Братът продължи по-нататък: - Разделихме се с Учителя добре, доволни, че научихме един хубав урок и през всичкото време на пътуването коментирахме думите на Учителя. Въпросът за фалирането на единия брат беше ясен, защото само той беше обезпечен добре като книгоиздател, аз и другият брат при пътуването бяхме на негова издръжка. Следващата година той фалира. Другият брат се помина през годината. За брата, с когото говорих, остана третата съдба - самотен на стари години. Няколко години след това жената и децата на този брат се поминаха един след друг и той остана без никой покрай себе си. Доживяваше последните си години и често казваше: - Това значи да се осмеляваш да коригираш Божественото и да съветваш Учителя си, когото наричах велик. Това не беше наказание, а велик урок, от който научих максимата на Христос: „Не туряй ново вино в стари мехове.” Старият морал, старото външно благочестие не може да бъде мярка за новия морал, за истинската чистота и святост. Пред великата Божия Любов всичко старо отстъпва, мълчи, слуша и се учи. Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Пример: на софийския пазар двама апаши измамили един селянин, та му взели едно гърне с масло, дали му една бележка да отиде при попа да му плати. Същите апаши преварили селянина, отишли при попа, комуто, като дали 20 лева, казали му, че след малко ще дойде при него един смахнат селянин, та да му почете за здраве и затова му дават тия пари и си отишли. След малко дохожда и селянинът при попа, а той веднага туря патрахила над главата на селянина, взема требника и започва да чете. Селянинът се зарадвал, че попът бил много добър, та преди да му плати, охотно му чете за здраве, обаче като свършил попът молитвата и тръгнал да се отдалечи от него, селянинът му извикал: „Ами парите за маслото?“ А той му отговорил, че никакво масло не е вземал и че преди малко двама млади хора дошли да му платят 20 лева и го помолили да почете за здраве на селянина, който ще дойде след малко, и си отишли. Тогава селянинът му казал: „Дядо попе, плати ми поне половината.“ А когато попът отказал, той му казал сърдито: „Трябва да сте ортаци с апашите.“ Сега, ако този свещеник не четеше с пари, не би се изложил така. Онези хора, които четат с пари, са ортаци с разбойниците. Няма никъде писано в Словото Божие, че за пари се чете, а е казано: „Даром сте приели, даром давайте.“" "Христос бе силен, защото бе послушен на волята Божия. Аз ви показвам пътя да бъдете щастливи и да живеете по Бога, и тогава работата ви ще спори и ще бъде благословена. В старо време един светия, като дошъл в Атина, шест дена гладувал и като нямало кой да го нахрани, той започнал да вика: „Убиха ме.“ Събрали се около него и го запитали кой го е убил. Отговорил: „Гладът.“ Тогава един богаташ го попитал: „Би ли се продал за роб и за колко?“ И той се съгласил да му се продаде за 1000 динара и като отишъл в дома му, стоял цели 10 години при него, обърнал към Бога двете му дъщери и целия му дом. Този свят е създаден от Бога и животът е разумен. Вярата подразбира, че трябва да имаш едно изкуство, с което да послужиш на хората. Затова трябва да знаем и един какъвто и да е занаят, щото при всички условия и промени в живота да си изкараме прехраната." Из Когато посрещате, 10.X.1920 г.

„След войната ще се заговори за Съединени европейски щати и тази идея ще се осъществи.” (1 май 1940) „След сто години ще намерите Европа съвсем друга. Границите ще бъдат премахнати и ще се създадат други отношения между народите и човеците.” (20 септември 1935) „Днес светът се намира пред наказание и ликвидация, затова будни бъдете. До 1999 г. светът ще види това, което никога не е видял.” (1939) „В Европа идва едно земетресение, което ще започне от север, ще разтърси цяла Европа, така че ще се помни с хиляди години. Обяснява се и причината за туй земетресение. В Стария завет се казва: ‘Гледайте да не станат вашите дела и мисли толкова лоши, че да не може Земята да ви търпи.” Из Предсказания на Учителя

„Ученикът пие вода само от едно място. Който пие вода от много места и прелива водата от едно шише в друго, прави престъпление.” „По какво познавате вие, учениците, вашия Учител? Кажете ми, по какво се познава, че ученикът обича своя Учител? Че ученикът обича Учителя си, ще познаете по това, че той винаги учи и прилага, и изпълнява в дадения момент всичко, което знае от Учителя си.” „Ученик, който слуша двама Учители, има черна точка. Слуга, който има двама господари, има черна точка. Дете, което има две майки, има черна точка, а ученик, който има черна точка, той спи.” „Ученикът е поставен в известни условия, но той никога не трябва да се движи по тях като по готова стълба – било вляво или дясно. Той трябва да преустрои условията си, той да си създаде условия и да тръгне нагоре. И според това, как ще измени своите условия, означава доколко ще бъде зависим от външните условия. От това се съди за развитието и силата на ученика. Ученикът сам трябва да може да уреди своите условия, за да може да учи.” Из спомените на Савка Керимидчиева Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

И аз не успявам да отгледам цвете вкъщи , но при мен не са децата, а котаците. Изпасоха де що има цвете за пасане, дори и такива, които според жената в магазина имат 'предупреждаваща' миризма. Накрая решихме, че сме решили проблема и аз все пак ще си имам цветенца - подариха ми кактусче. Да, ама - не, както се казва. Бутаха саксията, обръщаха я, независимо къде си я скривах и така докато го умориха. Виж с цветята на терасата нямам проблеми. От години си гледам босилек. Май миризмата му им харесва, щото не го тормозят. Сега имам три вида здравец - розов (най-разпространения), бял и тъмнолилав. Последният е с много красив и нежен цвят. В началото слагах саксиите на разстояние една от друга, за да не се омешат. Но сега си представям (мечти, де) как догодина ще имам тъмнолилави цветчета с беличко по тях или бял здравец с лилави капчици и други такива красоти. Може и да стане, кой знае.

Индивидуално лекуване Учителя при една и съща болест прилагаше различни методи за лекуване. Една от младите сестри, като ученичка от ІV клас на гимназията, сега осми, заболя от апендицит, т.е. възпаление на сляпото черво. Младата сестра усетила болки, но не се решила да отиде на лекар, страхувала се от нож и отишла при Учителя за съвет. Той й казал да прекара три дни в абсолютен пост, без никаква храна и вода. Тя изпълнила съвета, яла след поста лека храна и оздравяла. Тя живя 45 години, без да усети болки в тази част на своето тяло. Учителя казва, че възпалението на сляпото черво се дължи понякога на някакво чуждо вещество, частици от храна или друго нещо в този орган. При глад, организмът, лишен от храна, продължава да работи и всмуква тези частици; премахва се причината и самото възпаление. Втори случай на лекуване на апендицит. Млада мома, 21 годишна, не е вегетарианка, заболява от апендицит, да си прави операция не се решава. Помоли ни да я заведем при Учителя, защото болките й били непоносими. Учителя я посъветвал да не яде месо само един месец, през което време да мие краката си всяка вечер с гореща вода, колкото може да търпи, след това да измива слабините си и да легне да спи. Тя изслушала съвета и очаквала той да й даде някакъв лек, не получила нищо друго, благодарила и си излязла. Навън тя попитала придружителката защо не са й дали лекарство. „Нали ти даде съвет, ти изпълни съвета точно и чакай резултат.” Тя изпълнила съвета и оздравяла. Днес тя е на 40 години, майка на две големи деца, без вече да е почувствала болки в сляпото черво. Лечебна разходка Една наша близка, млада сестра, 23 - 25 годишна, получи удар, от който пострада единия й крак, едната ръка, устата й малко се изкриви, и очите й слабо виждаха. Тя се допитваше до Учителя, излизаше сутрин рано на разходка, правеше дълбоки вдишвания, но здравето нещо особено не се подобряваше. Една сутрин я виждам на поляната на Изгрева, Учителя нещо й се кара и се чудя за какво ли, след като я познавах добре и не можех да допусна, че нещо се е провинила. Тази разходка на поляната продължи повече от час, а може и два часа. Дали тя говореше нещо, не чувах, но след като строгата разходка свърши, тя бързо се отдели от Учителя, мина покрай мене, проговори нещо и тръгна към бараката, в която живееше. Но: Чудо! Погледът й беше спокоен, равен, устата изправена, кракът и ръката се движат леко, свободно, както преди, когато беше здрава. Как стана това нещо? Лекарства не взимаше, лекар не я лекуваше. Някакъв прост, чудноват, невидим начин на лекуване. И тези случаи на лекуване са безброй, но аз не съм в състояние да опиша всички. Нека всеки от нас опише случаите, на които той сам е бил свидетел или сам той е преживял. Учителя лекува по прост или сложен начин, невидим, изключителен, чудноват начин, но винаги на основание на факт - той вижда причината на заболяването и именно причината лекува. Всичко видимо, което ние наричаме болест, Учителя нарича състояние, резултат на някаква вътрешна причина, и нея лекува. Самата болест, която всички виждаме, е последствие на дадена причина. Лекарите лекуват последствията на болестите, а Учителите лекуват причината. Учителите и знахарите знаят как, кога и по какъв начин да разтворят съзнанието, да го разтърсят, че да го освободят от онова външно, механическо сътресение, което природата по външен път му е причинила. Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Иди сега! Това се случи на 12 декември 1912 година. В Инспекцията бяха обявени последните списъци с назначения за детски учителки в София. Моето име не фигурираше там. Предстоеше ми да пътувам обратно за Варна и да продължа да учителствувам там. Унила, тръгнах към Изгрева, за да се сбогувам с Учителя и се видя с някои приятели. Обиколих полянката и пих вода от хубавата изгревска чешма. Чудните багри на есента красяха превалящия ден. По алеята около чешмата бяха нападали сухи листа. Без да разсъждавам, взех от братската кухня метла и почнах да ги мета. Поне за сбогом да свърша някаква работа тук. - Е, ти метеш! Добре правиш, Милке - чух изведнъж гласа на Учителя. Не бях забелязала, кога и откъде бе дошъл към мене. - А какво става с назначението ти? - Нищо, Учителю, днес беше последния ден, но не ме назначиха. Утре тръгвам за Варна, да не изпусна и там мястото си. - Иди сега в Инспекцията. Опитай - тихо и убедително ми каза той. - Но сега няма приемен час. - Нищо, рекох, иди сега! С такава мекота произнасяше всяка дума, същевременно убедително, като че ме заставя да отида. - Ще довърша метенето и ще отида, Учителю - казах аз и по-бързо забръсках с метлата. Учителя ме гледаше внимателно. След като свърших, оставих метлата на място, целунах му ръката и тръгнах по шосето към града. Беше ми леко, като че щото Учителя беше много внимателен. Влязох в тъмния коридор на Инспекцията. Недоумявах какво ще правя по това време тук. Приемаха само от 10 до 12 часа преди обяд, а сега беше около 5 часа след обяд. Няколко минути се суетях на коя врата да похлопам. - О, здравей, Милке, какво те носи насам? - провикна се един мой познат, г-н А. Д., журналист и който в момента излизаше от стаята на председателя. - От цял месец идвам всеки ден за назначението си - изненадана му отговорих. Той знаеше, че издържам семейството си, което вече живееше в София, а аз продължавах да работя във Варна. Без да продума нищо, даде ми знак да чакам и се върна при Председателя. След известно време при него влезе и инспекторът. Говореха вътре оживено. След 15 - 20 минути моят познат отвори вратата на стаята и засмян ме повика да вляза при тях. - Напиши си акта за встъпване в длъжност - прошепна ми той. Като на сън подписах трите екземпляра. Моят познат ми честити назначението и двамата излязохме от кабинета на председателя. - Е, г-н Д., много Ви благодаря за услугата. Че как не ви срещнах досега. - И все пак навреме ме срещна. Днес са назначили една софиянка, но не бяха й изпратили писмото. Аз им обясних твоето материално положение. А тя е единствена дъщеря на архитекг, богат човек. Както виждаш, зачеркнаха нея и писаха тебе. Така стават тези работи. Довиждане, че бързам за редакцията. Като в сън литнах обратно към Изгрева с акта за назначението и си шепнех: Учителю, назначена съм в София! Как знаехте точно момента, кога да ме изпратите? Ах, Учителю, как не Ви познаваме! Безкрайно Ви благодаря! Как дойде при мен, за да ми каже: „Иди сега!” С тези мисли и тази радост не усетих как стигнах Изгрева. Пред салона, заобиколен от братя и сестри, Учителя разговаряше. Като се приближих до групата, той се усмихна леко, погледна ме и съвсем тихо каза: - А сега работи и учи! Никой друг не разбра какво беше станало. „Работи и учи!”, отекна в съзнанието ми. Целунах горещо ръката му и тръгнах за дома, за да зарадвам и домашните си." Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 9 Май 2008 г. „Красотата на живота седи в това, когато онзи, който те обича, идва при тебе. Красотата на живота седи и в това – и ти да отидеш при онзи, когото обичаш. В това седи смисълът на живота. Хората се страхуват от Бога, страх ги е да отидат при Него.” Из Защо плачеш и кого търсиш?, 12 НБ, 21.II.1937 г.

Много интересна тема. Поздравления. Искам да поразширя малко горния въпрос: Жената, при сключване на брак, в повечето случаи приема фамилията на съпруга си. Тази промяна сигурно дава отражение, няма как. Но ми е по-интересно, когато името става с тиренце по средата как се разглеждат нещата? Смята се едно общо число или и двете (на фамилията преди брака и новопридобитата) се разглеждат поотделно? И ако бракът е несполучлив, т.е приемем обратно първоначалното си име - дали нещата ще се възстяновят? Все пак новото име известно време е оказвало влияние? Или не е точно така?

Станимир, благодаря за споделеното. Не бях поглеждала досега някои от нещата от такъв ъгъл. Така че, в това отношение темата бе от полза за мен. А дали трябва да има такава тема? Писах по-горе. Разбрах, че не съм достатъчно дипломатична , съжалявам че казаното не се е харесало на някои. Ани, написала си това, което и аз исках да споделя за нетолерантността. Когато съм преценявала дали постъпката на един човек е морална или не (по моите представи за правилно или не) досега не съм се замисляла: тоя човек дали не е хомосексуалист? Срещу мен има човек и толкова. След активното агитиране в полза на "правото на хомосексуалните да имат морал", нещо което май почти никой не отрича, вече ще трябва явно да меря с друг аршин - демек, те са много по-различни. А аз си мислех, че и те са хора. И нещо за статията. Добре е написана. Личи си, че авторът има дар слово. Но ако същият този човек, който така добре борави с понятията и думите реши да пренапише тази статия, замествайки думата 'хомосексуалист' с 'педофил' и само малко поразмести нещата - дали няма да звучи по същия начин така убедително? Може би и за това ще отворим тема? Защото едното го приемам, ама другото - да ме пращавате - за смъртно наказание си е. Вендор, не разбрах - това Ему ли е или някой плаче с кървави сълзи от нашето неразбиране? Ако е Ему - не ми се връзва като представа с хомосексуалните.

"Тялото е една къща на човешката душа в духовния живот." "Думите оправдание и спасение имат седем значения. Аз ви говоря сега за едното значение и ако разберете него, тогава ще ви говоря за другите." Из Оправдание и спасение от книгата Великата Майка Какво значи да имаш знание и да направиш правилния избор? Кои качества и добродетели трябва да проявяваме? Трудни въпроси. И още по-труден отговор. Трябват ни свобода, истина, вяра, любов, благост, милосърдие, търпение. Безспорно ще минем през страданията и нещастията, но те са част от пътя. Трябва да вярваме в себе си и да приемем Божията воля, защото вярата в нас, и в Бог, ще ни даде сили да преодолеем трудностите. Именно вярата и добрите дела, които извършваме ще допринесат за нашето спасение.

Скептиците Казвам, който и да се опита днес да изнесе истината, той всякога ще бъде подозиран. Във вярващите има едно подозрение. Като те чуят да говориш, веднага ще те попитат: „Ти какъв си?" Ако отидеш в една православна църква, ще те попитат православен ли си. Ако си православен, ще те приемат. Ако отидеш в една евангелистка църква, ще те попитат евангелист ли си. Ако си еванге¬лист, ще те приемат. Ако отидеш в една католическа църква, ще те попитат католик ли си. Ако си католик, ще те приемат. Все таки човек трябва да има някакво име, но името не създава човека. Човекът създава името. Учителят Такава беше по характер сестра Веселка, че мъчно вярваше. Тя често казваше, дори и пред Учителя: „Аз съм Тома неверни." Съмняваше се и в него. Но дълбоко в себе си имаше желание да се случи нещо, което да я убеди да вярва в Учителя. Тя споделяше, че сама пращала такава мисъл на Учителя с думите: „Ти си Учител и разполагаш с възможности, можеш да ми дадеш някаква опитност да повярвам." Една година, като била на Изгрева по време на събора, присъствала на беседа. Учителят стоял зад катедрата и говорел. Сестрата си казала наум: „Много хубаво приказваш, но аз все пак се съмнявам." В този момент изведнъж от очите ù сякаш паднало перде и тя видяла Учителя в огнено кълбо, самият той целият греел като слънце. Косите му били като слънчеви лъчи, брадата му излъчвала сияние, обагрено в най-различни цветове. От лицето и цялото му тяло избликвала и вибрирала светлина. Сестрата си помислила, че това е някаква халюцинация, потъркала си очите, да не е задрямала, дори се ощипала, за да се събуди. Но картината не се променяла. През цялото време Учителят кротко я гледал, без да спира беседата си. Сестрата огледала другите около себе си, но разбрала, че те не виждат същото. Колко време е продължило това тя не може да определи. После картината се изгубила и сестрата видяла Учителя така, както всички го виждали. Помислила си: „Това е някаква халюцинация." В този миг Учителят погледнал право към нея и леко се усмихнал. Когато сестра Веселка отишла при него и му разказала преживяването си, той се засмял: „Още ли си неверни Тома?" На една друга беседа, докато Учителят говорел, човек от публиката си помислил: „Ама че шарлатанин, а!" Понеже Учителят минавал от въпрос на въпрос, думите му се сторили шарлатанство. Учителят го погледнал право в очите и казал на всеослушание: „Аз не съм шарлатанин и мошеник, а отговарям на въпросите на присъстващите." Човекът, който си помислил това, потънал в земята от срам. Той сам ми е разправял този случай. Един брат от провинцията, който не бил виждал Учителя, много искал да го срещне, но нямал пари, за да дойде в София. Той имал богат съсед, чието момче се разболяло тежко и според лекарите било обречено на умиране. Съседът поискал от нашия приятел, който тогава бил и кръстниковист, да го заведе при Учителя. Приятелят ни отговорил, че няма пари. Богатият човек му обещал да плати всички разноски. По това време Кръстников беше издал една книга, в която беше подредил по класове всички духовни хора и на първо място беше поставил себе си, а Учителят - по-долу. Братът взел тази книга със себе си и си помислил със съмнение: „Ако Дънов е действително Учител, аз ще държа книгата в ръката си, той ще ми я поиска, ще отвори точно на мястото, където пише за него и ще прочете. Тръгнал от Хасково и с богатия си съсед дошъл при Учителя. Когато влезли в двора на „Опълченска" 66, където живееше Учителят, имало голяма опашка от хора, които чакали да бъдат приети. Двамата си казали: „При толкова много хора, кога ли ще дойде нашият ред?" Малко след като разменили тези думи, Учителят се показал на вратата и за тяхна почуда наредил: „Нека двамата от Хасково дойдат при мене." Влезли крайно учудени. Учителят посъветвал бащата на болното момче какво да прави, за да го излекува. След това се обърнал към нашия приятел и смеейки се го запитал: „Ти какво искаш?" Посегнал, взел книгата от ръцете му, отворил точно на страницата, на която пишело за него. Прочел, пак се засмял и му върнал книгата. От този момент хасковецът стана наш ревностен брат. Някакъв студент, който чул за Учителя, решил да отиде на Изгрева, за да се подиграе с него. Със своята скрита мисъл влязъл в салона по време на беседа, но изпаднал в паника като усетил, че една мощна сила го подела сякаш на ръце и го изхвърлила навън. Нямал време да разбере как станало това. В първите години от дейността на Учителя, тъкмо да започне лекцията в един провинциален град, на вратата на салона се изправил някакъв човек и се разкрещял: „Ей, ти там на сцената, защо заблуждаваш хората, че има някакъв Господ? Никакъв Бог не съществува, ти си въобразяваш!" Учителят спокойно отговорил: „Аз ще ти докажа, че има Господ!" - и започнала сказката. Докато говорел, не се случило нищо особено. През нощта, като си легнал човекът заспал, но се събудил от ужас - леглото му се движело из стаята заедно с него. Той си разтъркал очите, да не е сън, но се убедил, че е буден и веднага се сетил за думите на Учителя: „Аз ще ти докажа, че има Господ!" Мъжът започнал да се моли: „Моля ти се, господин Дънов, вярвам, че има Господ!" След тези думи креватът се прибрал на мястото си. Човекът не могъл да заспи до сутринта и още рано отишъл в хотела, където бил отседнал Учителят, за да му каже: „Извинете, г-н Дънов, вече повярвах в Господа." После му разказал какво е преживял през нощта. Слави Камбуров е брат на Никола и Стефан Камбурови. Никола и Стефан бяха в Братството, а Слави беше широк социалист и материалист по убеждение. Един ден той се заканил пред братята си: „Само да се срещна с вашия Учител и на бърза ръка ще го оборя." Той мислел, че Учителят е някакъв книжник като него и с диалектически спорове можел да го обори. Един ден, когато Учителят отишъл в Стара Загора, там били и тримата братя. Отишли при него и Слави влязъл с надутостта на учен, който има амбицията да опровергае Учителя. Учителят го приел и повел с него научно-философски разговор за четирите степени на съзнанието и за четвъртото измерение. Слави Камбуров не бил чувал за тези работи и се объркал, не успял на нищо да възрази. Учителят му говорил повече от два часа. От този момент Слави влязъл в Братството и даже е държал сказки и писал статии за Учителя и окултната наука. Като офицер брат Т. Б. бил на фронта и трябвало по важна работа да си дойде в София. Историята ми разказа самият той. Отишъл при генерала да му разреши отпуск, за да си дойде. Генералът щом го видял му казал: „Ти си добър офицер, известен си в цялата артилерия, но не мога да ти се начудя как си се увлякъл по тоя Дънов?" След това генералът отправил няколко заканителни думи срещу Учителя, като добавил, че ще се справи с него... Надсмял се: „Нима мислиш, че той знае какво говоря аз?" Братът отговорил: „Да, аз вярвам, че той знае какво Вие говорите сега." „Аз ти се чудя на ума - казал генералът, - но хайде, върви на добър път!" Братът дошъл в София и се срещнал с Учителя. След като говорили дълго по свои работи, братът тръгнал да си отива, но бил изненадан, че Учителят: дотогава весел и добре разположен - изведнъж станал сериозен и дори строг: „Кажи на твоя генерал, че аз зная всичко, каквото говори, и да си затваря устата, защото може да му се случи нещо." Като се върнал на фронта, братът се представил на генерала. Той най-напред го попитал: „Е, ходи ли при твоя Учител?" Братът отговорил: „Да, ходих и без да му кажа нищо, той ми рече да Ви предам, че знае всичко, което сте ми говорили, и да Ви предупредя друг път да не се отнасяте така, защото можело да Ви се случи нещо лошо." В този миг генералът се сепнал, отдръпнал се някак си и поискал потвърждение: „Нима наистина знаеше какво съм ти говорил?"„ Да - повторил братът, - без да му кажа нищо, той ми заговори с много строг тон за Вас. "Оттогава генералът никога не говорил пред брата против Учителя. След една година умрял от сърдечен удар. Цигуларят Петър Камбуров имал едно вълнуващо преживяване: „Беше през 1921 година. Получих съобщение от пловдивските братя да отида в града им, където Учителят ще изнесе във военния клуб лекция за гражданите. Във влака се срещнах с ямболци и с бургазлии, а в Пловдив ни разквартируваха по къщите на братя. На другия ден салонът беше претъпкан с хора. Аз бях с няколко приятели в средата на редовете. Беседата си, която беше на тема „Влиянието на светлината върху телата", Учителят започна с думите: „Когато някои материални предмети стоят в изба, където слънчевата светлина не влиза и температурата е под нула градуса, те са в замръзнало състояние и в тях няма никакъв разлагащ процес. Но ако се пусне слънчевата светлина да проникне в тази изба, тогава предметите почват да се разлагат и да миришат. Същото може да се каже и за човешките мозъци. Когато проникне в тях Божествената светлина и топлина, те отначало почват да се разлагат и миришат, докато туй, което в тях се разлага, изчезне и остане онуй, върху което може да гради Божественото." Като каза Учителят това, млад мъж скочи, стъпи на един стол и извика: „Господа, човекът, който стои на сцената, е черен магьосник. Той умори майка ми, не го слушайте!" След това си седна - беше през два реда пред мене. Учителят продължи да говори. Аз забелязах, че след като каза тези думи и седна, лицето на човека се измени, ръцете му се изкривиха, започна да прави гримаси и изпадна в конвулсии. След това пак се изправи на стола и се провикна: „Господа, аз дълбоко съжалявам за думите си, които казах преди малко. Човекът, който е на сцената, не е черен магьосник, а е светия. Не мога повече да остана в салона, защото Христос ме пъди оттук! Дълбоко съжалявам за думите си и искам прошка!" Човекът слезе от стола и излезе. В салона настана смут, чуваха се думи за и против Учителя. Редакторът на вестник ,,Юг"също се качи на стол и извика: „Господин Дънов, тези теории ги проповядвайте в Патагония, а не между нас!" Друг се обади за друго, подвикнаха трети и четвърти, в салона се вдигна голяма врява. Учителят стоеше на сцената и спокойно слушаше. По едно време си вдигна ръцете, публиката се умири и той продължи. Беше вече към края на беседата. В един момент се чу глас откъм задната врата на салона - беше същият мъж, когото Христос изпъди. Той извика: ,,Господа, ако ние приемем и приложим учението на този човек, на този Учител, светът и животът на Земята в 24 часа ще се променят!" След думите му Учителят продължи: „Аз мога на всеки от вас да кажа кой какво мисли и какво чувства в дадения момент." Тогава един поп скочи: „Аз искам да ми кажеш какво мисля!" С думите му целият салон се развика, вдигна се голяма врява и вече нищо не можеше да се чуе. Настана пълен безпорядък, а вътре сигурно имаше 2000 души. Една сестра се втурна напред, за да защищава Учителя, но други я блъснаха и тя залетя. Аз се обадих да кажа нещо за Учителя, но една голяма ръка се стовари върху главата ми, събори шапката ми и чух: „И ти ли си от тях!" Най-после Учителят успя да вземе думата: „Приятели, мога да кажа всичко на попа, мога да кажа всичко на всички ви, къде е вашето благоденствие мога да ви кажа. Вие постъпихте ли по правилата на благоразумието? Аз приемам всички хули, които изсипвате върху мен и благодаря за тях. С тях аз ще наторя моите ниви и градини, а на вас оставям моята Любов." Като каза това, Учителят си тръгна. Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов" Свидетелства на очевидци - Влад Пашов Книгата може да изтеглите тук