Ася_И

"Учителя живееше при неизгоди и неудобства, но никога не се оплака и никога не изказа недоволство. Той можеше да изтърпи всички. Фактът, че ни изтърпя такива, каквито бяхме, без да ни упрекне, показва неговото голямо търпение. Веднъж присъствах, когато няколко души дойдоха последователно и му разказваха едно и също нещо. Това беше за борбите на Дан Колов. Първият дойде и разказа на Учителя какво е видял и той го изслуша с внимание. Дойде вторият и той изказа впечатленията си от борбата. Учителя го изслуша със същото внимание. Дойде трети и той му разказа същото. Учителя не пресече никого, не каза, че знае. Дори зададе някои въпроси, на които те с готовност отговориха. Хората не обичат да им се разказва това, което знаят. Ако някой разкаже нещо, което другият знае, той веднага ще го пресече и ще каже: - Остави, това го зная. Не чух Учителя никога да каже такова нещо. Той изслушваше с внимание всички. Имало е случаи при общи разговори, когато някой от слушателите искаше да се покаже „колко много знае” и Учителя „да не го чуе” и да продължи да говори. Но това е възпитателен метод. Във всички случаи, когато някой изказваше страданието си, мъкато или болката си, Учителя слушаше внимателно и отговаряше заинтересовано, като му даваше съвет или наставление. Той сам е казвал, че понякога е трябвало да изслуша някого един час, а някого и повече. Така той пак ни показа своето търпение, своята сдържаност и своето благородство. Разказваха ми един случай, когато един от посетителите, по някакъв случай, упрекнал Учителя за някаква негова постъпка. Учителя през цялото време мълчал, не се защитил, нито пък се оправдал. В такива постъпки се вижда благородството на човека. Да те обвиняват, без да си виновен! Помня, че този брат не беше идвал при Учителя дълго време след този случай. Веднъж имахме братска вечеря и той дойде в салона малко по-късно. Когато влезе, Учителя го видя и се случи така, че аз бях близо до него. Учителя ми каза да кажа на този брат да дойде на масата на Учителя. Като му казах това, той трепна и отиде при Учителя. Веднъж един брат ми разказваше, че упрекнал Учителя за съвета, който дал на едно близко негово същество. Учителя пак не се защитил, като че ли е бил длъжен да се съобразява, когато дава съвети на някого, с мнението на другите. Учителя е изтърпявал упреци, без да се защити. Това е сила на характера! Един от студентите комунисти, които идваха да се хранят в нашия стол, ми разказа един случай с Учителя, на който той присъствал. Били сме на обяд. Хранили сме се и студентът е присъствал на този обяд. Обедът е бил почти завършен, когато дошли двама души от града. Спрели пред Учителя. Единият се нахвърлил върху Учителя с упреци и ругатни. Учителя го изслушал, нищо не отговорил, нито се защитил, но като свършил да ругае, Учителя му казал: - Ти си боледувал от сифилис и още не си се излекувал. Ако искаш ела, мога да ти помогна. Ругателят нищо не отговорил, обърнал се и двамата си отишли в града. Студентът, който разправи случката си е извадил извода, че Учителя, ако е искал, е могъл да направи всякого свой последовател. Само че този студент сигурно не знае, че Учителя не търсеше последователи, а оставяше всеки сам да дойде при него, по вътрешен подтик и свобода, за да се учи. Учителя проявяваше търпение не само когато някой му говореше. Той изслушваше дори и някои, които се опитваха да го поучават и да му дават съвети как да постъпва, защото имаше и такива случаи. Някои мислеха, че знаят повече от него и могат да му дадат съвет. Това бяха случаи, когато прост човек дава съвет на знаещ. Тъкмо в такива случаи се виждаше както търпението му, така и балгородството му, защото Учителя само премълчаваше, когато простият, простакът мислеше, че много знае, а сам не можеше да разбере невежеството си. Такива случаи бяха по-редки в сравнение с това, когато той претърпяваше проявите на нашето несъвършенство и незнание. На това търпение аз съм се удивявала и възхищавала. Той ни водеше в пътя на знанието и с любов и търпение, като следеше развитието на всеки и само в критични за някого моменти го предупреждаваше и съветваше бащински, без да ограничава свободата му и пак го оставяше свободен да постъпи според своите възможности. Какво величие на характера! Каква широта и благородство!" Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

Всички имаме матерен език, по-късно научаваме и други езици - често с много повече усилия. Но най-важният език, който мнозина цял живот не успяват да усвоят, е този на любовта. Това е когато се научим да виждаме доброто в човека отсреща; да ‘чуваме’ другите, не само себе си; да се научим да даваме, а не само да вземаме; когато правим добро, не защото някой го очаква от нас, а защото сме убедение, че така трябва да бъде. Всички тези ‘дребни’ на пръв поглед неща не се нуждаят от превод – това са прояви, които са универсални, те са показател че обичаме и сме обичани.

Късметче, мисля, че всичко се 'командва' от мозъка ни. Ето какво прочетох: „За да бъде човек добре, хармонично разположен, в двете половини на мозъка му трябва да има противоположно електричество.” „- Кои са признаците, по които можем да познаем кога има излишък от електричество в лявата, и кога – в дясната страна? - Когато човек е готов да се кара с всеки, когото срещне на пътя си, това показва, че в дясната страна на мозъка му има излишък от електричество. Когато човек е неразположен духом, когато изпадне в песимистическо състояние, това показва, че в лявото полушарие на мозъка му има излишък от електричество.” Това ме накара да се замисля доста: „Човек може да злоупотреби с този закон, когато съзнателно отправи към някого своето положително електричество. С това той увеличава количеството на същото електричество в дадения човек, вследствие на което усилва неговата грубост и го докарва до ожесточаване, до озлобяване.” Из Закон за енергиите Беседата е много интересна. Дадени са лесно изпълними начини как сами да си помогнем, как може да се трансформират енергиите между двама човека. Това обяснява и защо понякога инстинктивно галим някого по главата. Което важи за енергиите на физическото тяло е валидно и за астралното и духовното.

Не намерих темата за лечебната сила на ръцете, затова предлагам да разширим тази. Още повече, че в някои от упражненията по паневритмия има положение на ръцете, което отговаря на някои от мудрите. А ето един начин за хармонизиране, даван от Учителя - много простичък за изпълнение: "Човешкото тяло представя микрокосмос, построен по законите на макрокосмоса, или голямата вселена. Всеки орган от човешкото тяло съдържа, освен материални, и духовни сили. Например пръстите на човека не са само за хващане на предметите и за работа. Те имат отношение и към духовния живот на човека. От всеки пръст излизат грамадни енергии. Човекът приема от природата и едновременно дава от себе си енергии. От пръстите излизат понякога лъчи, дълги по един метър. Всеки пръст е свързан с известни добродетели или духовни качества на човека. Например показалецът има връзка с енергиите на Юпитер или е свързан с благородството у човека. Средният пръст е свързан със Сатурн и има връзка със справедливостта и мъдростта. Безименният пръст има връзка със Слънцето и има отношение към красотата и изкуството. Затова хората на изкуството имат под безимения пръст силно изразени линии, дълбоки, ярко изразени. Малкият пръст е свързан с Меркурий и има връзка с интелигентността и практичността. Палецът е свързан с планетата Венера, свързан е и с Божествената любов. Тази наука ние можем да използуваме за следния опит. Да кажем, че някой те обидил или си неразположен поради друга някоя неприятност в живота си. Как ще промениш това състояние в едно такова на радост, мир и хармония? Ето какво можеш да направиш. Хвани с всичките пръсти на дясната ръка основата на палеца на лявата ръка и движи нагоре, като едновременно мислиш за любовта. Хвани основата на показалеца и движи пръстите си нагоре. Така ти събуждаш енергията на благородството и повече няма да помниш обидата. След туй движи пръстите по средния пръст, мисли за разумността и щом ти си разумен, няма да се сърдиш и обиждаш. След туй хвани безимения пръст, мисли за красотата, която ще внесе хармония в тебе. Честото неразположение нарушава кръвообращението и може да доведе до парализация. Когато движиш пръстите си по палеца, ти събуждаш Божествената любов и тогава не само ще простиш на човека, който те е обидил, но и ще го възлюбиш. " Из "Първи стъпки на ученика - 2", беседа от книгата Доброто разположение

„... Някои упътвания, които Учителят дава на ученика. „Бъди твърд като земята! Бъди мек като водата! Бъди бърз като въздуха! Бъди лъчезарен като светлината!” Думите „твърд като земята” значат да си постоянен, устойчив в основните идеи на живота си. Никакви съблазни и изкушения да не могат да те отклонят от твоите убеждения. Думите „мек като водата” значат да имаш мекотата на любовта. Всяка груба постъпка на човека сгъстява и втвърдява материята на тялото му и в него не могат да проникват висшите трептения, които идат от Божествения свят. Думите „бърз като въздуха” значат бърз в служенето на Бога, във вършене делото Божие. Когато ти дойде една Божествена идея да направиш нещо, направи го веднага, пристъпи веднага към работа, без отлагане. Отлагането е спънка за духовния напредък на ученика. Думите „лъчезарен като светлината” значат да си озарен от лъчите на мъдростта и знанието. „Любов без мъдрост не може”, казва Учителят. Те вървят ръка за ръка. Мъдростта дава разумните методи за приложение на любовта.” Из Няколко думи за първите стъпки на ученика – 1

"Всеки може да заеме мястото на Христа, но със същия кръст. Силата на Христа, славата на Христа без кръст искат да ги вземат, без Неговите страдания. Не може така. Първото нещо беше баня - изповед. Второто нещо беше - да не вземате високи длъжности. Да имате стремеж, но този стремеж да е духовен, да се усъвършенствуваш, да имаш знание. Третото нещо е - вие взаимно да може да си помагате. Да кажем някой има немирни деца или друго главоболие. Можете един на друг да си помагате. Десет души ще си съсредоточите мисълта върху един брат. Ще се съсредоточите върху него и ще му дадате един подтик, да го подкрепят. Ще се молите заради него, ще му изпращате своите пожелания. Този брат, като закъса материално, ще му помогнете, но да не го правите ленив. Той да види, че с Божията Любов може да се поправи всичко. Животът трябва да е сносен, нормален, да не е в утеснение. Да кажем, че аз имам един клас от 100 души ученици. Хиляда лева туря всеки настрана. Един брат се нуждае от 5 или 10 хиляди лева. Тези пари, които сте дали, те пак ще дойдат при вас. Ще му дадете пари, но труда си да вложи в тях. Ученикът трябва да работи всякаква работа. Една година ще носиш пясък. После няма да бъде така. Като караш коне, ще научиш смирението. Имаш бодили, сега ще се повдигнеш. За ученика има изключителни неща, които ще ви дойдат до главата. Кармата ти е такава. Господ ще ти каже и ти ще напуснеш царската корона и ще станеш слуга, за да научиш урок. Ще кажеш: „Да бъде волята ти, господи. Ще стана слуга, ще работя.” Ще вземеш лопатата и ще почнеш да работиш. Ти трябва да бъдеш готов на всичко, това е Волята Божия. Но трябва разумност. Досега както сте вървели, вие сте били гениални деца на богати хора. Боси не сте ходили, в лишения не сте били. Аз искам всички духовно да укрепнете. Като една ядка да станете всички в братството. Да се даде един тласък. Много неща са казани и не са приложени. Трябва да се приложат. Тези наряди са за развиване на известни способности. Сутрин има, когато си в Божествено настроение. И по обяд е сутрин, и вечер е сутрин, когато си в Божествено настроение. И в това време всякога можеш да изпълниш своето задължение към Бога." По записки на Минчо Сотиров

Мисъл на деня - 23 Май 2008 г. „Всичките езици са излезли от един общ език. Следователно, за да бъде една дума силна, ти ще се молиш. Кога ще бъде послушана молитвата? Ако може да превърнеш думите, с които се молиш, на небесен език, веднага ще имаш отговор.” Из Възлюбете Господа!, 29-а НБ, 27.VI.1937 г.

"От 27 декември 1944 година, когато от земята си замина Учителя, до 6 декември 1957 година, денят в който иззеха цялата литература, библиите, евангелията, снимките, нямаше дълъг път. Тези две дати сякаш по незнаен път си бяха разменили ролите. Едната - да порази физическото тяло, другата - да порази духовното тяло. Коя дата беше по-страшна, трудно може да се определи, защото какво е творецът, когато унищожат творенията му. Какво е Словото на Учителя, ако го няма самият той. „Ако искате да ме намерите, търсете ме в думите, аз съм това, което говоря. Ако искате да се свържете с мене, четете Словото, беседите.” Духовното съкровище на един народ, на една нация, е хиляди пъти по-скъпо от всичкото материално богатство на този народ. Духовното е хиляди пъти по-силно, по-мощно и значимо. Затова и духовните личности в миналото и днес всяват страх и трепет в насилниците. Да се унищожат духовните ценности на един народ е кощунство, защото не се ограбва само един народ, а цялото човечество. Скъпо се плаща безумието на една диващина. Спечели ли нещо българският народ, т.е. властниците, като гониха и горяха богомилството? Беседите на Учителя не само трябваше да бъдат четени, а проучвани, използвани, прилагани, а властта най-варварски се разправи с тях - даде ги на претопяване в бившата шоколадена фабрика на бившия фабрикант Ст. Тодоров. От какво се уплаши властта, че ги унищожи? С какво пречеха тези Божествени слова на комунистическата власт? Само от квартал Изгрев бяха изнесени около 20 камиона беседи, окултна литература и всичко, което им се искаше, а да не говорим колко - от София, от провинцията." Из спомените на Буча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Днес думата движение вълнува всички хора, малки и големи, стари и млади. Ако бебетата биха могли да скочат от люлките си, и те биха спортували. Целият свят се движи, обхожда планините, обхожда планетата на шир и на длъж. Всяко живо същество, от микроскопическото до гиганта, се бори за живот, мило и драго дава само да живее. Никой на никого не може да даде живот, ако той не е даден Свише. Пък и никой на никого не може да вземе живота, защото той е непреривен и цялостен. Външно ще отнемеш живота на човека, но вътрешно той продължава да живее, видимо или невидимо за другите." Из Спомените на Паша Тодорова

"Движение, Живот, Вяра Три думи, независими една от друга, които представят три халки от една, колкото малка, толкова и голяма верижка, защото всяка една от тия думи представя цял свят, колкото и малък да е. Днес думата движение вълнува всички хора, малки и големи, стари и млади. Ако бебетата биха могли да скочат от люлките си, и те биха спортували. Целият свят се движи, обхожда планините, обхожда планетата на шир и на длъж. Всяко живо същество, от микроскопическото до гиганта, се бори за живот, мило и драго дава само да живее. Никой на никого не може да даде живот, ако той не е даден Свише. Пък и никой на никого не може да вземе живота, защото той е непреривен и цялостен. Външно ще отнемеш живота на човека, но вътрешно той продължава да живее, видимо или невидимо за другите. Хвала и слава на Онзи, Който е дал живота! Опитността, която искам да опиша, се отнася към годините около 1925, не помня точно коя, тя съвпада с времето, когато всички изпълнявахме задачата с носенето на вода от изворчето зад реката на квартал „Диана бад”. По време на задачата една от нашите сестри, доста възрастна, заболя сериозно от удар, беше свита почти на кълбо, непрекъснато лежеше, не можеше да се помести, нито да слиза от леглото. При тежкото положение на майка си, тримата нейни синове се обърнаха към Учителя за съвет, с молба да помогне на майка им. Тогава тя живееше в една барака на Изгрева. Учителя отиде да я види и първия му съвет беше да вземе две малки стомнички и с тях да ходи всеки ден на изворчето за вода. То се намираше на разстояние от Изгрева 15 - 20 минути само отиване, на връщане повечко, защото е стръмничко. - Как ще сляза от леглото? - запитала болната. - Ще се помъчиш, с ръце, с крака, с пълзене да стъпиш веднъж на пода, ще правиш усилия - рекъл Учителя и си отишъл. Мисли тази жена, чуди се какво да прави, поне да има кой да я поеме, тя само да прави опит. Правила опит с единия крак, с другия, не става. Помислила си за охлюва, решила, че стои къде - къде по-горе от охлюва и наново почват усилията с едия крак, с другия... и изведнъж се намерила на пода, но дали се е подхлъзнала и паднала или наистина е слязла с краката си, не знае. Ами сега, кой ще я вдигне на леглото, ослушала се да не би да идва някой, чува стъпки, минават и подминават бараката, но никой не влиза. Хваща юргана, но го изпуска, хваща се за одеалото и него изпуска; седи и гледа безпомощно, хваща ту едно, ту друго, но с нечовешки усилия стъпва на двата треперещи крака и с адски усилия се качила на леглото. Легнала, но с някаква вяра, че може би ще излезе някой ден от бараката. На другия ден пак същия опит, но вече с желание да стигне до прага на бараката. Силното й желание, с големи, неимоверни усилия, се увенчало с успех - стигнала до прага, после пак усилия наново до кревата. На третия ден вече успяла да излезе пред бараката, свита, прегърбена, седнала да се пече на слънце. Синовете й носели храна, наглеждали я и наблюдавали какво става с нея. След две седмици вече тръгнала с две шарени стомнички за вода, бавно, стъпка по стъпка, като охлюв. Колко време е пълзяла, не знае, но се е върнала в бараката, пила вода, благодарила и легнала да си почива, доволна, че свършила задачата. Но ето, че се чука, влиза Учителя... , тя се зарадвала, защото мислела, че той е дощъл да я похвали, но той строго и сериозно й казал: - Ще продължиш задачата десет дни и ще я правиш, както я правят всички. - Ужас ме обхвана, но нищо не казах, защото видях в строгия поглед на Учителя някакво доверие в мен, че и аз като другите ще мога да изпълня задачата, което значи на втория ден да отида два пъти за вода, на третия - три пъти и така до десетия ден - десет пъти да отида до изворчето и да се върна. Чудото стана, тази сестра укрепна, изправи се, играеше упражненията и Паневритмия заедно с всички, гласът й, малко дебел, се чуваше сочен и жизнерадостен, между остналите гласове. Ние всички се радвахме заедно с нея, а тя се питаше: „Кой ме излекува?” - и отговаряше: „Природата, Бог, Учителя. Понеже Природата е необятна, не мога да я хвана и да й благодаря. Бог като Въздесъщ, Необятен, Велик и Него не мога да хвана, затова хванах Учителя и на него блогодарих. Но как да изразя моята велика радост? Ето какво реших: с моите късогледи очи да изплета една покривка от чист бял памук, гъст бод, покривка за легло. Намислих и почнах - бод след бод, както стъпка по стъпка беше оздравяването ми, свърших покривката и я занесох на Учителя.” Тази сестра живя към 90 години, здрава, пълна с живот." Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

„Сама за себе си хармонията съществува като една същина. И според правилата на хармонията и в миналото, и сега, и в бъдеще се създават различни произведения.” Из Стана невидим, 22-ра НБ, 2.V.1937 г. Животът е като едно петолиние на което сме поставени. Човек трябва да осъзне, че независимо, че е отделно същество, той част от цялото. Всеки е нота, но за да има музика трябва да има повече ноти. А за да е приятна тази музика (живота) тоновете трябва да са хармонично съчетани помежду си. Така както при музиката има правила, така е и с живота – докато искаме да сме на петолинието трябва да звучим хармонично с останалите. Иначе просто ще изпаднем. Хармонията се подчинява на закони в Природата, които работят, и нашите усилия да ги променим са безполезни. Лесно се говори за това, но в съвременните условия много мъчно се прилага. На моменти ми се струва, че е много трудно постижимо - толкова различни сме хората - като нотите осминки, четвъртики, половинки, ... , но все пак трябва да се постигне съзвучие. Трябва да осъзнаем, че хармонията е необходима за нашето развитие, иначе непрекъснато ще имаме спънки и останалите ноти ще са виновни, че не са се подредили правилно около нас. Хармонията е резултат на разумното в човека, дано намерим сили да го проявим.

Мисъл на деня - 21 Май 2008 г. „Изгуби ли вярата и правата си мисъл, човек всичко изгубва. Човек трябва да съзнае, че не е той фактор на своя живот. Той е само изразител на Онзи, Който работи в него. Божият Дух работи в човека и съгражда неговия живот. Затова е казано: „Не огорчавайте Духа, с Когото сте свързани.”” Из Права мисъл, Лекция, 1.X.1930 г.

"Как мога да забравя ония минути на отмора между високите ароматни стъбла на слънчогледовата нива, когато ние приказвахме унесени във виденията на един нов свят, на едно човешко общество, връзките между отделните членове на което, са връзки на взаимопомощ. А законът е любовта. Коста е бивш анархист и затова носи в нашите идеи оная компонента на благородна решителност, която характеризира........ Може да сме изглеждали наивни тогава, когато търсихме практическото приложение на Словото на Учителя Беинса, но тогава, между стъблата на царевиците и слънчогледите, ние имахме някаква стойност, която струваше повече от всяка друга в житейския ни път. Ние струвахме повече от практичните хора, от ловките търговци, от хитрите, успяли в кариерата, парвенюта, защото светът гъмжи от тях, защото земята е натежала от мазни вълци и лъжци. Ние никога не си правехме илюзии, че ще оправяме света като тия, които все го оправят и все го оставят в развалини и отчаяние. Ние знаем, че светът не може дасе оправи с тия методи, с които си служат хората. Оправяне има в човека. И не за всички е дошъл часът на този свят. Не всички ще се пробудят от многохилядния сън, но само тези, на които е дошло времето. Не само досегашните страници на историята потвърждават това, но ще го потвърдят и бъдните страници на тази уж мъдра, но все още неразтълкувана книга. Тиранията на този свят може да се справи с всяка героична съпротива. Гробниците на земята са гробници само на смели борци с оръжие в ръка. Но тиранията не може да се справи само със семената на любовта, посяти в нивата на живота, защото тези семена неминуемо нарастват и дават своите плодове. Подобен е ужасът на Атила, на Чингис - хан, на .........., на инквизицията и гилотината, но никой не може да победи кроткото Слово на Христа, което се носи като благодатен спасителен полъх и зов над пламналата в ужаси и противоречия земя. Тя изтрая 2000 години и още 2000 пъти по 2000 години не ще бъдат достатъчни, за да се проумеят тия „думи на живот”, които произнесе Назарянинът. Прекрасни младенчески копнежи! Вие стоите като ореол на нашия живот и сияете като драгоценни бисери над останалите пусти и безплодни дни и нощи! Вие сте като звездите върху мрачината на нашите земни суетни. Да можеше да завардим чистотата ви завинаги! С името на Коста са свързани почти всички сериозни почини. Той носи в себе си дух, склонен към независимост. Не само като остатък от неговия анархизъм се проявява този дух, но като една основна черта на неговия характер. Не веднъж и след опита ни в Ачларе ние сме приказвали с него по този въпрос и той винаги казваше, че е необходимо да се освободим по някакъв начин от унизителното положение да ни издържат домашните, докато следваме. Като резултат от тия решения, прилични на решенията на ония момчета, които побягнали от къщи, за да предприемат околосветско пътешествие, се явяват някои почини: Най-напред аз и трима приятели след завръщането ни от Ачларе постъпихме като надничари в един държавен разсадник. Там копаехме и сеехме семена под зоркото ръководство на един духовит стар градинар – дядо Георги. В разсадника ни плащаха нещо, което едва стигаше да си купим хляб и сирене и да се нахраним на обяд под сенките на буйно разлистилите се дървета. Макар и скромно възнаградени, ние се чувствахме горди, когато сутрин влизахме в редицата на работниците от близките софийски села, които ни гледаха с почуда. Втората атака към самостоятелност, когато с посредничеството на един наш приятел и член на Братството Тодор Попов от Ямбол, ние успяхме да вземем и една част от един голям търг във войската за изготвяне горницата на войнишки ботуши. Никой от нас не знаеше обущарски занаят, но в скоро време, приведени над миризливите конджове, започнахме да отхвърляме част от работата. Дали от нашите горнища щяха да станат най-добрите ботуши, това е отделен въпрос, но ние усърдно мушкахме шилата и иглите, седнали на малки столчета в двора и във вестибюла в квартирата на нашия приятел и брат Тодор. Картината е неуписуема: Коста работи най-усърдно. Той влага старание и особен смисъл в работата, тъй като тия движения, тези провирания на шилото и иглите, вече осъществяват неговата толкова мечтана независимост. Да си спомним добре края. Зная, че хората доста напулвали очи при приемането на поръчката. Те платили нещо, което е било достатъчно да покрие само разноските и тия няколко самуна хляб, сиренце и халвица, изядени при работата. За възнаграждение не остана нищо. Ние продавахме евтин труд. Бяхме готови да изгорим и последното гориво в нашите ентусиазирани души, само да придобием независимостта, на която Коста бе най-големия проповедник. За да охарактеризирам Коста, ще спомена и за едно друго предприятие, където аз, по ред причини, не вземах участие. То беше уговорка за направа на дървени печатарски букви за афиши. Заедно с това се работеше и резба на различни украшения, като подложки, етажерчици и най-главно една голяма фруктиера, с която усилено се занимаваха Коста и Жорж Радев. Спомням си колко време тази феерична фруктиера се мъдри на витрината на една сладкарница до бившето кино „Пачев” на булевард „Дондуков” с надпис „продава се”, но никой не я купи, за да зарадва майсторите и да придаде гордост на Коста, че човек лесно може да стане независим." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 20 Май 2008 г. „Всяка горчива дума, всяко горчиво чувство, всяка горчива мисъл, турете настрани. Сега много пъти вие мислите, че някой ви е обидил. Ако вас може да ви обидят хората, вие сте слаби хора. Всеки човек, който се обижда, е слаб.” Из Бяга в Тарсис, 26-а НБ, 6.VI.1937 г.

„Ако човек мисли, че Бог е като виделината, като светлината, той ще придобие много по-ясно понятие, отколкото философските трактати като му дадат.” „Бог е виделина, човек е тъмнина. Следователно човек не може да обземе светлината. Той иска да обхване светлината и да я подчини. Досега човек се стреми, иска да заповядва на Бога.” „Вие искате да знаете де е мястото на Господа. Мястото на Господа е вътре във вас. Мястото на Господа е вашата глава. Има едно място, една станция в главата, дето Господ живее. Има една станция във вашата глава, дето Господ всеки ден ви препраща светлина. Христос казва: „И ти влез в скришната стаица“, а сега човек ще направи една къща, ще направиш скришна стая. Не е тази стая. Ти и 10 пъти да влезеш, не е тя. Ти ще влезеш в тази скришна стаица, която Господ от памтивека е направил заради [Себе си]. И там като се помолиш, за да приемеш Неговата светлина и виделина, тогава Той ще ти въздаде наяве. И външните условия ще се подобрят.” „Ако искате да имате дом, добри деца, ако искате да имате добродетели, трябва да почистите вашата стаица. Не може животът ви да се подобри, ако вашата стаица, вътре във вашият мозък, не е почистена, ако прозорците не са всякога отворени. Тя е стаица, в която човешкото око не може да проникне. Само вие имате право да влезете. Когато Божествената светлина влезе в тази стаица, тогава ще се отвори пред вас целият невидим свят и тогава ще кажете: „Сляп бях едно време, а сега виждам.”” Из Мислете за светлината!, 30-а НБ, 4.VII.1937 г.

"Когато Учителя говори, вижда ли ни? Когато Учителя говореше, салонът на Изгрева беше всякога препълнен. Който закъснее малко, оставаше прав до вратата, а понякога и вън, пред прозорците. Лете и зиме всички места се заемаха отрано. Към 9 часа и 30 минути брат С. засвирваше с цигулката и ние запявахме в хор. Точно в 10 часа, с Библия в ръка, Учителя влизаше в салона, заставаше прав на катедрата, докато завърши песента. След това поздравяваше с вдигане на ръка, казвахме няколко молитви и сядахме. Сядаше и той, прочиташе някоя глава от Евангелието и започваше беседа. Учителя говореше тихо, но ясно се чуваше навсякъде, като че шепнеше на душите ни. Всички се обръщахме на слух и всеки мислеше, че казаното е специално за него. Така ни допадаха неговите живи слова - словесното мляко, с което хранеше гладните ни души. Обикновено слушах беседите седнала някъде в края на салона. Случи се веднъж, че бях малко по-напред, до стълба пред вратата. Бях права, но много доволна, тъй като през цялото време можех да виждам Учителя. Слушах и гледах затрогната картината - стотици хора със съсредоточени очи гледаха и слушаха с притаен дъх словото на Учителя. За момент мисълта ми се отклони и си помислих: като говори, същевременно вижда ли ни? Дали ме вижда, че съм изправена до стълба? Може би, сваляйки тези Божествени слова на Земята, той се пренася в по-висок свят и се откъсва от земната материална среда. Беседата продължаваше и аз си записвах по-интересните за мен мисли. В 12 часа беседата завърши, както винаги, с „Отче наш” и песни. Отново Учителя премина между нас и се качи горе в стаята си. Пред вратата застанаха някои братя и сестри да му целунат ръка и да му благодарят за Словото. Народът се разотиваше. Едни разговаряха оживено, други тръгваха към града, а трети сядаха около масите за общия обяд. Дежурните сестри и братята приготвяха трапезата под сенчестите лешници, застилайки масите с бели покривки. Когато всичко биваше готово, Учителя слизаше и заемаше мястото си в средата на масите, казвахме молитва и обядът започваше. Гозбите бяха скромни, но много вкусни и приятни. Накрая дежурната сестра пускаше по масите касичка - по свобода и възможност всеки да пусне стотинки за консумацията. Отново прозвучаваше мотото „Божията Любов носи изобилния и пълен живот” и започваха песни и разговори с Учителя. А той ни гледаше и виждаше в нас онова, което ние не виждахме, дори и не подозирахме. Задаваха му въпроси - отговаряше, след това и той питаше и пак песни. Този ден и аз застанах права между другите присъстващи, точно срещу Учителя по време на пеенето. Гледайки всички, Учителя погледна и мен и съвсем тихо ми прошепна: „Ти стоеше до стълба.” В момента не мислех за това, но той отговори на въпроса, който си бях задала, когато го слушах в салона. Никой не чу и не разбра, защото тези думи той изрече съвсем тихо, с лека весела усмивка на лицето. Песента продължи: „Велик си ти, Господи, Велики са Твоите дела, Велико е Името Ти над всичко...” В мен звучаха думите: „Ти стоеше до стълба.” - отговора на моята мисъл." Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Казвам: В света съществуват условия, които трябва да използуваме. Често ние страдаме от това, че не сме използували всички добри условия, които ни са дадени. Да ви приведа един пример. В един от съвременните европейски университети един от професорите, няма да ви кажа името, той бил някак си неразположен към един от студентите, гледал да го скъса някак, да го смачка. Студентът се чудил, какво иска професорът от него. Неразположен бил професорът. Един ден професорът вървял по една улица, паднал някак си и изкълчил крака си – не може да стане. Притичва се един господин, повдига професора, хваща го под ръка и го пита, къде живее. Като го завел у дома му, професорът се обръща към господина и вижда, че това е този студент, към когото имал неразположение и късал на изпитите. Като погледнал към този момък, в тоя момент сърцето на професора се обърнало към този студент. Оттам насетне професорът бил крайно разположен към този студент и на последния тръгнало напред. До това време студентът беше неспособен, но един важен момент спаси положението му и той стана талантлив. Професорът казва: От този момент като влизах в класа, поглеждах, дали този студент е там. Той ми стана приятел. Докато беше злото в мене, студентът ми беше неприятен. Ако и студентът мисли, че професорът има само едно желание да го измъчва и той не е прав. Професорът, това е съдбата. Щом си внимателен към нея, и тя ще се смекчи. Ако студентът беше казал: Така му трябва, нека си счупи крака, съдбата нямаше да се смекчи към него. " "Друг един пример. Това се случва в България. Един господин върви по улицата и носи в джоба си едно хубаво перо от тези златните. Случайно пада перото от джоба му. Гледа един човек тича подир него и му подава перото. Той казва: Благодаря! Благодари той, но след два, три дни вижда същия господин – хванали го двама души и го карат някъде. Той се заинтересува и пита, къде го карат. – Има да дава, не си платил дълговете, затова ще го затворим. – Оставете го, не го затваряйте. Изважда от джоба си и плаща заради него дълга му. Това е услуга. Това е благодарност. Той казва: До това време аз нямах желание да давам, но от този момент в мене се пробуди чувството на състрадание и справедливост. Казвам: Този човек намери перото ми и ми го даде. Той можа и да го скрие. Тази постъпка събуди в мене чувство на справедливост и аз бях готов да му помогна. И аз пожелах да покажа своята човещина. Ако ти занесеш перото на човека, ще видиш от друга страна подкрепа. Така ще ти благодарят. И в света съществува един общ промисъл. Дойде един човек, иска от тебе една услуга. Господ работи чрез него, услужи му. Може да се случи този същия човек да помогне на другите хора. Той казва: Този човек ми помогна и аз ще му помогна. Той ми направи една услуга, и аз ще направя друга услуга. Той постъпи по човешки и аз ще постъпя по човешки. Ако ти в даден случай направиш една услуга, това е онзи Божествен импулс, който действува в тебе. Няма да се мине дълго време, ще видиш добрите последствия от твоята постъпка. Ако ти постъпиш по Божествено, и с тебе ще се случи това, което ти си направил. Ако не постъпиш по Божествено, ще носиш последствията." Из Разумни и незлобиви

Мисъл на деня - 19 Май 2008 г. „Туй, свещеното място, там, дето Господ иде – в скришната стаица, там е щастието и всички блага на човека на Земята. Ако искате на земята да живеете един отличен живот, непременно стаицата трябва да бъде очистена.” Из Мислете за светлината!, 30-а НБ, 4.VII.1937 г.

Учителя имаше образен език, като че всяка мисъл можеше да я изрази образно. Той владееше едно изкуство, в което беше маг. Всяка отрицателна мисъл, чувство или постъпка можеше да превърне в положителна. Каквото нещо отрицателно да му се кажеше, веднага го превръщаше в положително. Някой се оплаква, че го боли крак. Учителя казваше: - Болестта е гостенин, дошъл ти е, приеми го, нагости го и той след ден - два ще си отиде. Друг се оплакваше, че има някакво страдание в тялото си. Учителя казваше: - Страданието е почистване на къщата. Един хубав ремонт. Друг казва, че го оскърбили, че му казали обидна дума. Учителя му казваше: - Думата е раздвижване на въздуха, какво обидно има, че някой е раздвижил въздуха? Някой казваше, че си е загубил парите, а Учителя му казваше: - Друг някой ще ги намери, ще се радва, пък ти кажи: За Господа ги дадох. - Болен съм от охтика, ще оздравея ли? - Ти още не си започнал да живееш. Ти ще живееш, щом спазваш Божиите закони. Друг казва, че някой го е обрал. - Аз зная, че не те е обрал. Той е преместил едно нещо от едно място на друго. Никакво обиране няма. Учителя среща едно дете, което плаче. Пита го: - Защо плачеш, момченце? - Една леличка ми каза, че съм откраднал брошката й. - Ти открадна ли я? - Не, Учителю. - Тогава това не се отнася до тебе, то се отнася до този, който я е откраднал. Един приятел дал назаем пари на един руснак, белогвардеец, за търговия. Минали няколко години, търговията му провървяла добре и тогава братът му казал да започне по малко да му връща парите. Като отишъл втори път, не го намерил и попитал къде е. Казали му, че той напуснал България. Братът отишъл да се оплаче на Учителя. Учителя тогава му казал: - С вълци угощение не прави, с лисици договор не сключвай, с мечка приятелство не прави, с лъвове не се състезавай и със змии не си играй. Един брат има приятелство с една сестра и тя като забременява, иска да се оженят. Братът искал да избяга и тогава Учителя му казал: - Ти беше мек, когато трябваше да бъдеш твърд, а сега си твърд, когато трябва да бъдеш мек. Кой каквото и да казваше на Учителя, какъвто и крив образ да му представяше, щом минеше през съзнанието му, той го предаваше поправен, осмислен, красив. И това правеше без усилия, изведнъж, с усмивка. Учителя можеше да разплете с леснина объркани въпроси. Светлината, с която осветяваше човешките сплетни беше от висок порядък. Това беше светлина, която осветяваше въпросите от всички страни и затова нямаше въпрос, който да не можеше да разреши. Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

В много от беседите си Учителя казва, че Божественото е във всеки един от нас, човешкото ни отличава. За да разберем каква е Божията воля, ние трябва работим по човешкото в себе си и да развиваме божественото. Това означава да надмогнем егото си, да разширим съзнанието си и да поискаме да сме част от останалия свят. Когато стигнем до този момент – да чуем Бог, ще правим по-малко грешки, ще вървим напред и нагоре в своето развитие. Какво ни пречи да Го чуем? Може би това, което ние смятаме че е гласа на Бога. Но едва когато прочистим ума си (превърнем го в един чист съд), когато отворим сърцето си за него нещата ще се оправят, ние само трябва да променим разбирането си за връзката с Бог. По какво ще разберем, че изпълняваме Божията воля – може би по чувството на спокойствие и удовлетворение, което изпитваме.

Един ден, на връщане от училище, отидох в печатницата и видях, че чичо ми Слави Камбуров, който беше широк социалист, атеист, беше пристигнал от Нова Загора. Той водеше сериозен спор с пристигналия от София брат Тодор Бъчваров. Чичо ми поддържаше материалистическия възглед, като по най-убедителен начин аргументирано доказваше, че първичният принцип, това е материята. Тодор Бъчваров пък по още по-убедителен начин доказваше, че духът е първичното начало и т. н. После тати каза, че този спор между двамата продължил три дни по три часа и в края на краищата не могли да дойдат до никакво разбирателство. Накрая, когато чичо Слави си тръгвал за Нова Загора, казал на баща ми: „Баша (Баша е обръщение към по-голям брат вместо „Бате”) искам като дойде господин Дънов в Стара Загора да ми телеграфираш да дойда. Искам да се срещна с него, да му задам три кардинални въпроса и ще го оборя!” Баща ми обещал и наистина, след известно време Учителя пристигнал в Стара Загора. Баща ми му телеграфирал и той пристигнал с първия влак. Учителя щял да държи беседа в дома на Димитър Караенев в квартал „Шипиниерата”. Тати завел и представил чичо ми на Учителя. Учителя му казал, че след беседата ще го приеме. След беседата разговорът се състоял. Половин час по-късно всички си разотишли. Тръгнали за дома и тати, и чичо Слави. Тати казваше: - Гледам, Слави върви омърлушен, с клюмнала глава. Вървим и мълчим, но си личеше, че той е дълбоко замислен и озадачен. Чак когато стигнахме вкъщи го запитах: - Е, Славе, как мина разговора с Учителя? А той отговорил: - Аз мислех, че в лицето на г-н Дънов ще срещна, може би, един голям учен и затова се бях въоръжил с ред необходими факти и доводи в подкрепа на моите възгледи, но той ми показа такава страна от науката и живота, въведе ме в един съвършено нов свят на четвъртото измерение и аз напьлно капитулирах и се уверих в съществуването на друг, духовен свят. От този ден чичо ми Слави стана ученик на Учителя. И както преди това ревностно и убедително говореше в полза на атеизма, така сега по същия начин, с още по-голям жар учеше, възприемаше и проповядваше идеите на Бялото Братство. Тъкмо по това време се разболя кай-малкият ми брат Костадин - десетгодишен от плеврит в най-остра форма. Баща ми водеше много лекари, но нито един не можа да помогне на болния ми брат, а междувременно болестта все повече се усложняваше и застрашаваше да го задигне. В това време чичо Слави се готвеше да пътува за София. Тати реши да напише едно писмо на Учителя, в което с няколко думи съобщаваше за състоянието на брат ми, като го моли, ако е възмжно, да направи нещо за подобряване на състоянието му. На следния ден, когато Учителят прочел предаденото му от чичо писмо, в Стара Загора става чудо! На тати, на мама и на свако ми Димитър Петков едновременно идва една и съща мисъл - да се повика д-р Витанов! Мама оставила домакинската работа и тръгнала към печатницата да каже на тати да повика д-р Витанов. Свако ми хвърлил табашката престилка и се упътил към печатницата. Тати и той тръгнал за същата цел и се срещнали тримата на улицата. - Къде сте тръгнали? - ги запитал баща ми. - Идваме да ти кажем да повикаш д-р Витанов. - Ами и аз тъкмо за него съм тръгнал - казва тати. Дошъл д-р Витанов, прегледал болния и му предписал някакво лекарство. Тати занесъл рецептата на аптеката и на път за вкъщи, минавайки през църковния двор, намерил една кесия, извезана със сини и бели синци /мъниста/. Доста се помъчихме докато я отворим и намерихме в нея един лев и десет стотинки. В този ден тати плащал полица и нямал в момента никакви пари в себе си. Но когато отишъл в аптеката да вземе и плати лекарството, оказало се, че то струва точно 1.10 лв!Това лекарство помогна. Братчето ми заспа, започна изобилно потене и в скоро време оздравя. Така Учителя го излекува през пространството. Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя", Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 18 Май 2008 г. „Първото условие за един ученик в окултната Школа е да има един висок идеал, стремеж към Бога... Когато се стремим да мислим дали има Бог, дали Бог мисли за нас, тогава ние Го изгубваме. Любовта и Господ не търпят никаква философия.” Из Когато дойде Духът, 14.IX.1920 г.

Свободата.

С брат Ради се запознахме на Рила. Той живееше в провинцията, в едно ямболско село. Чул че лагеруваме на Рила и един ден дойде със свой другар. Двамата бяха облечени в полуселски груби дрехи. Бате Ради беше висок, едър българин с хубава глава и широки плещи. Те двамата се бяха отделили от общия бивак, може би от стеснение някакво и си бяха направили бивак между две скали. Имаха си огнище и много натрупани дърва за огрев, за печене на хляб, за чай. Колко беше приятно да останеш при тях на разговор! Тяхната чистота и искрена чистосърдечност бяха пословични. Такива хора не могат да се забравят. Бате Ради прие Словото на Учителя с цялата си душа. Всичката си енергия, сърце, духовна работа той вложи на работа на Изгрева. След престоя си на Рила, той не се върна на село и така стана, че без него Изгрева сякаш не можеше. Всички го познаваха и го търсеха за лични услуги, но най-много за градинарска полска работа. Градините на Изгрева имаха нужда от яки ръце. Един ден на Рила, Учителя му каза: „Не можете ли да останете при нас. Около градините има много работа.” И без никакво възражение, той моментално се съгласил, метнал вързопчето си на рамо и тръгнал право за София. Къде е живял първоначално, не си спомням, но до трапезарията се пристрои една стаичка за него и там той живя до последните си дни. Рядко се случваше някога Учителя да поканеше някого да живее на Изгрева, а често казваше на тези, които искаха да живеят там, че по-добре би било всеки да си остане там, където е, там да остане и че всеки тежи на мястото си, при близките си, че мястото не е това, което прави ученика, че работници трябва да има навред. Някои проявяваха непослушание, идваха на Изгрева да живеят, ала не излизаше нищо по-добро от тях. За бате Ради имаше точно определено място, затова Учителя го покани, затова всичко, свързано с него беше добре направено, честно, тихо, мълчаливо. Работата му спореше, всичко излизаше хармонично и ритмично, нямаше никакви сътресения. Работата при градините си вървеше спокойно, разбираше я и я обичаше. Овощните и зеленчуковите градини даваха изобилен плод. Той беше идеален служител, безкористен работник. На него му се поверяваше всичко. Събираше лев по лев, скътваше ги и после знаеше къде отиват тези пари. Зарзаватите и плодовете се съхраняваха на склад, навреме заравяше праз, моркови, картофи, навреме плетеше лук и чесън, и всичко беше образцово. Той не допускаше да се похабява едно зрънце. Една година, на Рила, когато трябваше да се направи кухнята и големите огнища за казаните, мнозина искаха да се поканят майстори от Самоков, за да стане всичко бързо. Учителя отхвърли тази идея категорично. „Платени работници в света има много, но тук няма да се работи за пари.” - каза той. С общите усилия на всички братя и сестри се устрои целият лагер за летуването на около 300 души всяко лято. Беше радост да се включим в общата работа, да работиш безвъзмездно. Така винаги работеше бате Ради физическата работа, но не се отказваше и от духовната. Редовно посещаваше Школата на Учителя, намираше време да чете, да вади бележки от прочетеното. До последния си ден остана изправен като бор и винаги готов за работа и услуги. Последните години си пусна брада и така беше по-внушителен. Характерната му мекота и любезност никога не го напуснаха. Никога не е повишавал тон, никога не е бивал груб, нито пък много разговорлив. С две думи обясняваше. Но когато нощем някой се промъкнеше нощем на поляната или в градините, той го гонеше с тояга като истински войник. Беше прям и простодушен в отношенията си и така си остана, като голямо и мъдро дете, готово да предложи рамото си за всякакъв товар. Типичен българин от равнината: обич към труда и към земята, почтеност, искреност,честност. Единствен той не идваше на Рила през лятото - все имаше работа, не можеше да остави градините. А когато се стъмнеше, грабваше едно одеяло и спеше или пред горницата, или пред вратата на приемната. Спеше ли, никой не знаеше, но вардеше. Когато се основа Ачларската комуна и бати Ради пожела да отиде, Учителя му каза: Не е време, когато Школата вече се откри, младите да се занимават с работа, която не е по силите им, нито по призвание, далеч са още хората за колективен живот. Не те спирам, но ако решиш да вървиш, знай, че няма да намериш своята работа на Изгрева вече. Бате Ради отговорил веднага: „Га е тъй, оставам тук, Учителю.” Той единствен послуша и не сбърка. От Ачларската комуна нищо не излезе. Изразителната фигура на бате Ради и добре сложената му глава, привлече вниманието на скулптора Марко Марков, който го взе за модел на един от най-светлите образи на нашата история - Патриарх Евтимий. Минавайки покрай този паметник на „Граф Игнатиев” и „Толбухин” на ъгъла, си спомням с нежност за бате Ради. Из спомените на Буча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

За красотата Един основен принцип, от който трябва да изхождаме при разглеждане на този въпрос е: Красотата - това е Бог, или Бог е красотата. Ние казваме, че Бог е мъдрост, любов, истина, но едновременно Бог е и красота. Само така можем да разберем значението на красотата при възпитанието на човечеството - когато разберем, че Бог е красота. От Шилер има една книга – „Принципите за естетичното възпитание на човечеството”, тя не е преведена на български, но е много важна. Шилер е бил голям разбирач на красотата. Това се вижда от неговата поезия. Каква е неговата основна идея? Той казва, че човечеството ще дойде до една нова култура и ще прояви Божественото в себе си, само когато влезе в света на красотата. Ние си мислим, че един човек, който е мистик, който е тръгнал по Божия път, съвсем е занемарил своята външност, че той мисли само за някои мистични неща, а не е потопен в света на красотата. Най-големият разбирач на красотата е мистикът. Един пример. Един окултист, който е изследвал живота на Иоан Кръстител, казва, че древните пророци са се прераждали. Ние си представяме Иоан Кръстител груб човек, облечен с кожи, но той е бил една фина душа, с едно тънко разбиране на красотата. Той е имал много възвишени прераждания. Преди това си прераждане той е бил ученик на Питагоровата школа. Още по-рано е бил пророк Илия. По-късно той е бил художникът Рафаел, един голям познавач на красотата, който даде голям тласък за влизането на човечеството в една нова култура. Видните музиканти и живописци са допринесли много за идването на новата култура. Някой ще запита защо като Рафаел той пак не е проповядвал за Христа. Той пак е предтеча, но по друг начин работи, пак верен на своето призвание. След Рафаел той е идвал на земята като германския поет Новалис. Защо ние обичаме Бога? - Защото човешката душа има копнеж към красотата. Ние търсим красотата, защото търсим Бога. Първо ние виждаме красотата в природата, звездите и второ - виждаме красотата в човешката душа. С какво се отличава човешката душа? - Тя е най-красивото нещо. Тя има най-голяма красота. Ние виждаме красотата и в произведенията на изкуството, музиката, живописта, поезията, скулптурата, архитектурата и други някои добавъчни изкуства. Човешката душа е красива, защото в нея са вложени Божествени сили. Когато ние почувствуваме присъствието на Бога в един човек, тогава ние започваме да чувствуваме красотата на неговата душа. Когато виждаме Бога в един човек, тогава ние го обичаме. Човек не може да обича нещо, което не е красиво. Всяка красота, която виждаме в природата, е едно отражение или отблясък на Бога. Това е едно второ важно твърдение. Ние долавяме тази красота в природата, която е отражение на красотата на Бога. Щом виждаме нещо красиво, там Бог присъствува. Това място, дето е красотата, е свещено, то е олтар на Бога. Копнежът към красотата е копнеж към Бога. Който търси красотата, било в изкуството, било в природата, той търси Бога. Такъв човек е набожен, религиозен. Един човек, който търси красотата, разбира я и е във възторг от нея, такъв човек вярва в Бога, той разбира Бога. Значи ние трябва да имаме за религиозността едно друго понятие. Външно човек може да минава за материалист, но той е религиозен, щом се стреми към красотата. Разумната природа е наредила така, че чрез красотата ние идвамe до Бога. Всеки човек, който живее в света на красотата, който цени красотата, обича я и иска да се потопи в нейния възвишен свят, той непременно ще дойде до любовта, непременно любовта ще се пробуди в неговата душа. Тези изкуства, които се разцъфтяха в Европа от Ренесанса насам, тези творци на красотата като Микеланжело, Рембранд, Рафаел, Ван Дайк, Бетовен, Бах и редица други, всички са Божии пратеници, те имат за мисия да подготвят човешкото съзнание за влизането му в свещения храм на любовта. Не е случайно тяхното идване. Че наистина Бог е красота и че красотата е Бог, се вижда от следното. Колкото повече човек е проявил Божественото в себе си, толкова той става по-красив. И колкото повече се отдалечава от Божественото, от възвишеното, животинското в него взима надмощие, толкова неговото лице загрубява. Оттук виждаме много ясно, че красотата и Бог са едно и също нещо. Затова е казано, че любовта, красотата и истината са едно и също нещо. Те са разни страни на една реалност. Метерлинк, в книгата „Съкровище на смирението” (препоръчвам да се прочете) казва така: „Търсете поезия и в най-голямата проза.” Навсякъде ние трябва да търсим красотата. Къщата на един немски художник, Албрехт Дюрер, аз посетих преди няколко години. Ето какво ми обърна внимание. Дръжките на вратите бяха изработени лично от художника от метал с най-фини орнаменти с голяма красота. Един от начините да влезем в Божественото е да бъдем оградени от една естетична обстановка. Един окултен закон казва така: Всеки човек, който живее в една грозна обстановка, нечиста, неподредена, такъв човек ще стане песимист. Затова, ако искаме да събудим у нас Божественото, трябва да бъдем поставени в една естетична обстановка. Стаята ни, макар и малка, в нея трябва да има красота. Всеки ден трябва да влизаме в контакт със света на красотата - било с музика, гледане на изгрева, звездите, цветята и пр. Красотата в цялата природа е за възпитанието на човечеството. Природата е красота. Отворете един старогръцки речник и ще видите, че думите „красота”, „природа” или „вселена” са синоними. Думата „космос” означава и цвете. Ние казваме козметични средства, пак от същия корен на думата „красота”. Така, когато всеки ден влизаме в контакт с красотата, ние можем да дойдем до любовта, до съвършенството. Беседа от книгата Доброто разположение