Ася_И

"Към четири и половина сутринта всички лампи на Изгрева светваха. В пет часа започваше лекцията или беседата. В пет часа ние трябваше да бъдем готови за поредната лекция. В скромните къщички и бараки лампите светваха като звезди. Набързо приготовление и хайде на Школа. От малките чисти улички се запътваха към салона. От града също тихомълком прииждаха тези, които не живееха на Изгрева. През зимата всичко е отрупано със сняг и е приказно красиво. През пролетта всичко е нацъфтяло и ухае. През лятото мирише на окосена трева. Преди да влезем в салона, цветята ни се покланят за добър ден. Наесен овощните градини са отрупани със сочни плодове. Четири пъти седмично Учителя насищаше атмосферата, мястото, с красота и творческа мисъл, учеше ни на изкуството как да живеем. Всички, точно в 5 часа, сме по местата си. Влиза Учителя с Библия в ръка. Поздравява. Всички стават на крака. Кратко мълчание. Молитва. Песен. Лекцията започва. Вратата все още беше там, голяма, масивна, издялана сякаш от някакъв огромен дънер, цялостна, обкована с железа, прилепнала плътно в рамките на един железен лост и затваряше като желязна прегръдка част от салона и трапезарията. Много непретенциозна, но си имаше ключалка и не искаше да бъде подмината от погледа на минувача. Вратата приличаше на старите български порти на селските дворове, които широко се разтварят по време на жътва, на коситба или по време на гроздобер, за да минават големите коли, пълни със сено, царевица и т.н. Тази врата не беше официална, входна, ако така мога да се изразя. Тя не познаваше потока на ежедневието. Никой, който се връщаше от работа или отиваше на Изгрева, не минаваше през нея. Тази врата се отваряше и затваряше от бате Ради по време на съборните дни, когато трябваше да влизат коли с тежки товари от продукти за нашия събор. Тогава се готвеше в казани. За чай и топла вода също се използваха казани и големи чайници. Когато настъпваше летния сезон и всички от Братството се готвеха за лагер на Седемте рилски езера, тогава вратата пак се разтваряше, през нея минаваха колите и денковете с рилски багаж, рилски палатки - един внушителен инвентар за летните дни на Рила. В тези дни на Изгрева цареше голямо оживление. Копнежът за Рила и радостта, че след няколко дни или часове ще сме горе по високите върхове и езера, ни изпълваше от щастие. Бай Янко вече е идвал тук, за да се уточнява качването на багажа от Гюлечица до езерата. Изтегли ли се целият багаж за езерата, вратата отново се затваряше. Брат Георги Радев между многото си духовни и научни занимания, беше успял да отбележи всички събития, случаи, живот, които ставаха на Изгрева и в Братството, но вероятно и тази книга отиде за претопяване заедно с другите, на 6 декември 1957 година в същия кюп, където отидоха всичките ни книги, натъпкани в чували, мачкани, ритани, газени от цяла рота „блюстители на закона”. Гавреха се с портретите и стимките на Учителя, тъпчеха ги, подиграваха се с идеите като последни варвари и това е в двадесети век! Доколкото си спомням, беше 19 май 1936 година, когато на Учителя беше нанесен побой. Как, защо - никой не разбра. Засегнат беше десният крак и говора. Учителя беше получил парализа. Всички бяхме потресени от случилото се, но решихме пак да отидем на Рила с Учителя. Дните там протекоха тъжно, напрегнато, тягостно. Учителя не говореше. Нямаше сутрешни беседи на Молитвения връх. Един ден някой каза, че видял Учителя да отива на чешмата. Като мълния се разнесе тази вест през лагера. Със светкавична бързина новината достигна и до най-крайната палатка. Всички до един хукнахме към чешмичката, пътеката се задръсти. Радостта беше необикновена. Учителя беше съвършено оздравял. Говореше с тези, които първи бяха пристигнали при него. Той поздравяваше всички ни един по един. Мнозина плачеха от неописуема радост. Новината бързо стигна и до Изгрева, София и провинцията. Конете с натоварения набързо багаж потеглиха по обратния път. Пълни с енергия, с песни през целия път, пристигнахме на Изгрева. Нямаше арка, нямаше музика и цветя, а само песни, радост, хора. Всички пеехме, пристигащи и посрещачи се втурнахме един към друг за поздрав. Имаше хора и от провинцията, тръгнали веднага за София. Като чули, че слизаме от Рила без ничия принуда, спонтанно тръгнали радостно възбудени. Откъде се взеха толкова хора! До един поздравяваха Учителя, до един му целуваха ръка и той всички поздравяваше сърдечно, просто невероятно при неговата сдържана нежност. Топла вълна на любов обгръщаше всички ни. Много обич и много песни имаше през тези дни. Първата беседа след оздравяването на Учителя носеше заглавие: „Да им дам живот.”" Из спомените на Буча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Тя и водата 'воюва' за правото си да следва пътя си, стигайки до морето и океана. Е, тя не използва формули и молитви, но се подчинява на природните закони, които важат и за нас. Та накрая камъните, дето й пречат се смаляват. Отнема много време, но със сигурност работи. Успех!

Заглавие: Предполагам стремежът е към тема, различна от тези които не се броят/четат (последното е пак цитат). Ама що ли преброих доста - цитати, де? И то от непривържениците на цитатите? Както и да е, разговаряме се, нормално е всеки да каже това което мисли. Пък и темата е такава - да се намираме на раздумка. Та защо да сме търпеливи? За някои хора проявата на търпение е добродетел, която поражда други добродетели – прошката, търпимостта, вярата... Няма как да проявяваме милосърдие, ако не сме търпеливи. Сега сигурно ще ми кажете, че всичко това е в сферата на мечтите. Сигурно. Защо Аз искам да съм търпелива или проявявам търпение? Защото навсякъде около мен, всеки ден, срещам нетърпеливи хора. Които бързат, но сами не знаят закъде. Бутат се, за да се минат преди теб; родители, които тормозят децата си; шофьори, които смятат, че пътят е построен специално за тях. Примери много – може би ако всички проявяваха малко повече търпение нямаше да има толкова много катастрофи, нямаше да има непрекъснато „горещи новини” в криминалната хроника? Всъщност, не забелязвам да са много по-добре от мен или да са стигнали по-бързо до следващия светофар. Всяка една работа, която човек върши с желание (или Любов), трябва да се върши и с търпение. Иначе не знам как ще е добре свършена? Казват, че бързата работа е срам за майстора. Много хора не се научават на търпение, затова живота постепенно ги научава на нещо друго – това, че трябва да се съобразяваш и с другите, не само със себе си, което си е вид търпение или търпимост или - както искате продължете. И накрая – това, че ще проявя търпение, не означава, че непременно съм ‘прецакана’. Напротив, имам отговорности и само проявата на търпение ми помага да се справя с тях.

„Кажете им, че цветята се радват на водата. Вземете например една саксия с цвете, дръжте я 2–3 дена, без да я поливате, и след това накарайте детето да полее цветето и да наблюдава след 1–2 часа как постепенно цветето се развеселява. Тези методи постепенно, но сигурно влияят върху децата.” „Извеждайте децата напролет, когато цъфтят дърветата, да наблюдавате как завръзват, растат и зреят плодовете. Нека отрано се запознаят с тия неща. Съставете някое разказче за обяснение защо черешите са червени; карайте децата да разглеждат плодовете, после им дайте две-три ябълки, за да направят описание на една от тях, нека описват, както те виждат, по детски, да вложат поне една мисъл. Хубаво е да ги запознаете с изворите, реките, поточетата, да им говорите за тях, за ползата, която те принасят. Тези методи може да ги разработвате чрез наблюдение и опити. Кажете им после да не чупят и откършват клончетата, да не късат цветята. Изтъкнете, че това им причинява болка и страдания.” Из За възпитанието на децата

Помага и при отекли колянни стави. Чувала съм още една рецепта, но не съм пробвала. Мястото се намазва с олио. Прави лапа с настърган хрян за около 1/2 час. След като се махне се почиства, но без да се мие. Прилага се 10 дена.

„Има 3 начина, по които Бог е достъпен” Това го разбирам така – физическият, духовният и Божественият живот са трите прояви на единния Живот. Те са част от едно цяло и са тясно свързани. Различават се по своите начала, обекти и цели. Физическият ни живот постоянно се изменя и променя - за него Учителя казва, че „е живот на повърхността на водата, на морските вълни”. Духовният живот се променя, но не се изменя. Той е „живот на морските глъбини, на вътрешността на морето”. Божественият живот нито се изменя, нито се променя.

Факторите, които определят качеството на образованието са много. Но ето това чудо: "МОН вече оповести, че критериите за оценки на държавните изпити ще бъдат ясни едва след матурата" не знам как да го нарека. Източник В статията се споменава, че миналата година от 15 000 кандидат-студенти в УНСС, около 80% са с отличен успех от дипломата, но като парадокс 14% от тях са изкарали двойки. Това показва колко много пада нивото на образованието в България. Преподавателите, които работят с децата ми (поне по-голямата част) обичат професията си, добри педагози са, т.е. не може да виним само тях за проблемите. За мен те са потърпевши - всички искат от тях, но никой не желае да ги чуе. Системата е много объркана, има големи недомислици. Сега се правят промени, които ще започнат да се усещат след 5-6 години, но родителите, чийто деца тогава ще са ученици някак не обръщат достатъчно внимание на това. То всъщност, ако човек не е в системата много трудно може отстрани като гледа да разбере глупостите на МОН.

"От многото опитности, които хората имат като опитности, аз ще изнеса само няколко. Един летен ден се връщах от Изгрева у дома. Реших да мина през Семинарската гора, която тогава беше много гъста и без очертани пътеки. Като навлязох навътре, веднага се изгубих, оттук да изляза, оттам да изляза и все повече се обърках. Спрях се да помисля накъде да поема, но никъде не виждам път. Погледнах надолу в тревата и виждам едно малко цветенце, беличко, с дълга дръжка, реших да се обърна към него за помощ. Тихо, съвършено тихо е, никакви стъпки не чувам и тогава се обръщам към цветето: - Моля ти се, покажи ми пътя, моля те, наклони се по посока, към която мога да се отправя, накъдето се наклониш, натам ще тръгна. Постоях малко и чаках отговора. Като че някаква ръка го хвана, наклони го в една посока и пак го изправи. Чакам да проверя дали не е случайно, но повече цветенцето не се мръдна. С доверие тръгнах по посока, показана ми от цветенцето. След малко, за чудо и благодарност към цветенцето, аз се озовах на пътека, която водеше направо към изхода. Живеех вече на Изгрева, в „парахода”. Един ден ставам рано сутринта и като продължение от няколко предишни дни нося в себе си една крива мисъл, но не мога да я изправя, не мога да се освободя от нея. Седнах вън от „парахода” на едно малко столче и започнах да размишлявам, но кривата мисъл така ме е обхванала и мъчи, че не мога друго да мисля. След малко над главата ми започна да бръмчи някакъв бръмбър. Погледнах го - стършел, от който изпитвах ужас. Стършелът слизаше ту близо до главата ми, като че искаше да ме ужили, ту се издигаше. Тръпки ме побиваха. От тези тръпки, които побиваха цялото ми тяло, от ужаса, който преживях, аз забравих лошата мисъл. Щом усетих, че лошата мисъл я няма, стършелът отлетя далеч някъде - не чух повече бръмченето му. Аз се усмихнах, зарадвах се и си рекох: - Колко било лесно, с дни я носех тази мисъл, а един стършел в няколко минути ми помогна да я изправя. Благодарих му, въпреки, че и днес ме е страх от него, но разбрах, че и той може да е проводник на някаква работа, дадена му Отгоре. Отивахме с Учителя голяма група на Витоша, на нашия бивак. Стигнахме вече до първата полянка над сипея, аз тръгнах напред да се опитам сама да вървя, но уви, скоро по навик се изгубих. Вместо да вървя по пътя, отклоних се доста надясно и вместо да се качвам, аз започнах да слизам надолу и дойдох до някаква река. Разбрах, че съм се объркала и започнах да се изкачвам нагоре, но къде нагоре - не знам. Попаднах в една гора, по-скоро шубраци. Спрях се, прочетох „Отче наш”, дано си намеря пътя, но пак загазих в непроходими храсти. В това време видях едно кученце, и то само. Познах го - изгревско кученце. Тогава аз му извиках: - Розке, аз съм се объркала, загубила съм се, но ти ми покажи пътя. Тя ме погледна като човек, втурна се в шубраките, после пак ме погледна и ме изчаква. Аз го следя и казвам: - Розке, ти си малко кученце, дребничко, навсякъде можеш да се мушнеш, но аз с тази раница не мога като тебе, затова ще вървя вън от шубраците и ще те следвам. А то все върви и поглежда, така около половин час сме вървели и изведнъж видях, че се намираме пред скалата на бивака. Как стана, не зная. Тук вече мога да се оправя сама. Погледнах за Розка, никъде не я видях. Тя свърши работата си и слезе вероятно надолу. На бивака имаше само един брат, който кладеше огън. Спрях се, благодарих за помощта и седнах да си почина. След десетина минути пристигна цялата група. Никой не разбра, че съм се изгубила и че съм пътувала с Розка." Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 30 Май 2008 г. „Любовта е изявление на Бога. Това е дрехата на Бога.” Из Идете при чистите извори, 35-а НБ, 19.IX.1937 г.

"Сега идат на реда си славяните, чието предназначение е да внесат един нов елемент за по-широко разбиране на туй общочовешко обединение – възвишеното, благородното в света. И те трябва да направят този малък опит в себе си, защото те са народи с голямо индивидуализиране, широки амбиции, силно развит патриотизъм, силни волеви чувства, а сравнително слабо развит ум. Най-хубавото у славяните е това, че те имат силно развито религиозно чувство, но не фанатическо, а алтруистическо, общочовешко." "Следователно тия сили, заложени в славяните, за да се развият, изисква се една мощна и духовна среда, която да ги видоизмени и приспособи за общополезна работа. На славяните предстои да внесат чувството на съзнателно побратимяване на народите, т.е. всеки народ да вземе толкова, колкото му е необходимо за неговото развитие, без ущърб на своя брат или съсед! Така също и правилото, че всеки народ трябва в политическо отношение да действува не с насилие, а със силата на моралното въздействие и човеколюбието. Славянинът трябва съвършено да изключи насилието от живота си, защото насилието прилича на остър нож, който не позволява никакъв господар, никакво добро, никакво право, освен правото на оногова, в чиято ръка се намира. А тоя нож, с който отрязваш главата на други, със същия нож ще отрежат и твоята глава, ако попадне той в чужда ръка. Славяните не трябва да поддържат политиката на точилото и ножа; тази е най-старата политика, която съществува от памтивека – че ножът трябва да се точи, че без точило не може и без нож не може." "На славяните ние препоръчваме следните четири неща: Великият закон на битието е произвел четири лъча от себе си и ги е проектирал в света. Тия лъчи са: Светлината, Животът, Любовта и Свободата. Всеки народ, за да намери своя път, трябва да има светлина в ума си; всеки народ, за да може да постигне целта си, необходимо е да има съзнателен живот в душата си; той трябва да има чисто и непокварено сърце – трябва да разбира методите на Любовта, която е една от най-могъщите сили, които свързват живите същества и ги подготвят за вътрешния смисъл на живота – и на края – Свободата, която трябва да внесе хармония в човешкия дух, да примири всички противоречия и да даде правилна насока на всички сили, умствени, духовни и физически, към една велика цел – Божественото в света. Само чрез тия четири лъча ще изгрее новият живот и ще се появи новата култура, която ще даде нова насока на славяните и на всички други народи – към великата цел на обединението им." Из Към великата цел. Причините на международния антагонизм. Условията за обединението на славяните и на всички други народи, които търсят своето благо. Предназначението на славяните като носители на новото човечество

От самото начало Бог е вложил част от себе си в душата на човека. И страданията произтичат именно от това, че всички богатства са заложени в нас още преди милиард години, но ние не ги проявяваме съзнателно. Не изучаваме и прилагаме в живота законите и методите на природата, недоволстваме, искаме да е по нашему. Това което не осъзнаваме е, че независимо какво правим, лошите прояви са външни, те не засягат нашата душа. Тя винаги остава чиста, но непроявена. Това, което не сме разбрали е, че в Божествената любов отношението е към душата на човека.

"Идва ред да разкажа за един друг от членовете на Ачларската комуна. Нарича се Асен. Той е бивш военен от флотата. Среден на ръст, също с брада, с панталони от син док, с островърха шапка и с кротки усмихнати очи. Асен никога не говори със силен глас. Всякога е тих, системен, разсъдлив и умерен. Асен е човек на мярката. Кой знае защо, но движенията му по едно време напоследък, взеха да стават много бавни. От ден на ден те взеха да стават по-бавни и по-бавни, докато заприличаха на ония движения в киното, когато лентата се пусне по начин, че зрителят може да види в бавен разточен темп някой скок на кон или някое забележително движение на някой спортист, с което спечелва победата. Асен никога не отсъства от работа, макар че винаги ми изглежда много уморен и изтощен. Той отхвърля предположението от наша страна да остане вкъщи. Солидарен е с нас и не иска да остави впечатление, че ментира или изостава назад. И ето, той слиза методично по изкривените стъпала на нашата прословута библиотека, където в накривените рафтове сме натрупали много книги, взема мотиката, поставя я внимателно на рамото, като че тя е направена от трошливо стъкло, пъхва някаква книжка в джоба и тръгва със своя бавен вървеж, като всяка стъпка е обмислено сложена, сякаш гази между чупливи вещи. С бледичкото си лице, заобиколено с редичка мека апостолска брадичка, той прилича на ония евангелски типове, които са вървели по трънливия път да разнасят новото благожитие. Асен също чете астрология. Той владее отлично немския език и е прочут със своите миловидни умозаключения. Макар че по-рядко приказва, той винаги изрича умни приказки, полезни изводи и приемливи предложения. Както всички ние, така и той, познава много добре бай Жечо и винаги предугажда хитрите му намерения. Асен свири на цигулка. Не веднъж, сред безредата на Ачларския двор, сред разхвърляните сечива, сандъци, снопи, мотики и дрипи, когато на високото небе се палват първите звезди, Асен свири тихо и замечтано със своята цигулка. В звуците има проста сърдечност, която често ми напомня за моите домашни, за изоставената уютност на бащиния ми дом. Тя затрогва всички ни, освен Жечо, който в това време си мисли дали не може под звуците на тая цигулка и тия часове на вечерния здрач, да се свърши още някоя работа. Асен, макар тогава слабичък и нежен, вървя с всички нас до края на подвига, до един прекрасен незабравим ден, когато аз, Христо и Борис, като по-якички, пренасяме чувалите с жито, изсипвахме ги в хамбаря и чувахме тракането на житните зрънца като най-чудесна музика. Този ден нарекох празник на нашето усилие, положено под тежкия зной. Дали тези, които са яли хляба от тези зърна, не са санували чудните ни видения, нашата обич към небето, белите облачета по него и зваздните кервани? И Асен е там, Жорж, и Христо, и Коста, и Александър – доброволните работници на Божията нива, подали си ръка да останем докрай – до деня, когато хлебните зърна, родени от слънчевата обич, ще се приберат в хамбара на Ачларската комуна. Тогава Жечо за пръв път, макар и сдържано, се усмихна." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Някой казва: „Човек трябва да бъде късметлия.“ Всеки човек, на когото умът, сърцето и волята работят, е късметлия. Всеки човек у когото има съгласие в неговия ум, т.е. съгласие в неговите мисли, той е късметлия. Щом мислите не са в съгласие, умът не е в нормално положение. Щом чувствата не са в съгласие, сърцето не е в нормално положение. Щом постъпките не са в нормално състояние, волята му на човека не е нормална. Те са процеси. Мъчно ви е, криво ви е, като че ли всички хора, които срещате, не са ви приятни. И когото срещнете, виждате нещо лошо в него. Тогава вие се намирате в положението на онези маймуни. Една маймуна като се види в огледалото, тя ще иска да хване зад огледалото другата маймуна. И като види, че не може да хване, чуди се, как оная се е скрила, та не може да я хване. Като рече да я хване, онази се измества и тя вижда, че оная я няма зад огледалото. И тя се намира в положението на Настрадин ходжа. Той вижда 10 магарета и се качва на едно магаре и ги чете – 9. Слезе от магарето и ги чете – 10. Качва се, пак ги чете – 9. И казва: „Къде отиде едното магаре?“ А пък трябва да се качи на магарето. Той се чуди, къде се изгубва това магаре, когато се качи. Вие всякога не вземате предвид онова магаре, на което яздите. Вие не вземате предвид основната идея с която работите. Вие имате 9 идеи и като слезете, четете – 10. Не знаете откъде иде едната. Но тази идея, която отпосле идва, тя е основната идея, която ще ви допринесе във вашата работа." Из Слуги на Божествения ум и на Божественото сърце

"В древността един от египетските фараони на име Кухи Бентам бил един от посветените членове на Бялото Братство. Той имал дъщеря – Изис Бухи, която посвещавал в знанието на Бялото Братство. Тя изучавала закона на четирите щастливи дни на годината. Първият ден бил в началото на пролетта, вторият ден – в началото на лятото, третият ден – в началото на есента, а четвъртият – в началото на зимата. За да изучи законите на щастието, Изис Бухи взимала уроци от Мелсадек – Учител на Бялото Братство. Тя отивала на урок през четирите щастливи дни на годината. На всеки урок той й давал по няколко скъпоценни камъка, между които имало три особени камъка. Тя трябвало да изучава всички скъпоценни камъни, но с трите от тях се занимавала специално. Тя туряла камъните в специално сандъче, дадено от Учителя й. Задачата на Изис Бухи била следната: взимала сандъчето със скъпоценните камъни и обикаляла града с цел да посети всички къщи, в които имало бедни, болни, сакати; да види какво влияние ще окажат скъпоценните камъни върху страдалците. Като влизала в къщата на един от страдалците, тя изваждала сандъчето със скъпоценните камъни и му казвала: „Хвани един от тези камъни и виж какво влияние ще окаже той върху тебе. Който камък пипнеш, той е за тебе“. Всеки камък носел специално благо за човека. Един от камъните бил камъкът на Любовта. Години наред тя посещавала бедни и болни, но никой не се докосвал до камъка на Любовта. На вид той бил прост, обикновен, с нищо не издавал своята стойност. И до днес още се разнася това сандъче по света, но никой още не е турил ръката си върху камъка на Любовта. Преди пет–шест хиляди години се разнасяло това благо в Египет, във времето на посветените. И тази година Христос отваря сандъчето и предлага на хората да се докоснат до тези скъпоценни камъни. И в църквата се отваря сандъчето. Страданията, през които минава сегашното човечество, не са нищо друго, освен отваряне на сандъчето с благата на живота, които Бог е определил за човешката душа. Учените от миналото и сега спорят върху въпроса има ли човек душа и дух. Едни приемат, че има, а други отричат. Някои учени отиват още по-далеч. Те отричат даже съществуването на ума и сърцето. Обаче повечето учени поддържат съществуването на ума и на сърцето не в смисъл на физически органи мозък и сърце, но като органи на умствения и духовен живот на човека." Из Петимата братя

Ще перефразирам част от спомените на Савка Керимидчиева: Какъв трябва да бъде Ученикът? Най-добрият, най-способният, най-верният. Най-добрият, защото най-много обича Учителя си. Най-способният, защото спазва всички закони на Мъдростта. Никога не е нарушавал никое правило, което Учителя му е давал. И най-верният, понеже е опазил свещената Истина неопетнена. Не е нарушил нито една заповед на Учителя си. Лоша мисъл не е допуснал в ума си, не е извършил нито едно лошо действие. В неговия ум Учителя винаги е една светлина без сянка. Трите закона на ученика: Възлюби истината в душата си! Правдата с духа си! Мъдростта следвай с ума си! Любовта със сърцето си! Прилагай добродетелта със силата си!

„Разликата между съществата във висшите светове е по-голяма от тази, която съществува между хората. Там съществата се различават по степента на светлината си. Колкото по-възвишени и по-интелигентни са, толкова по-голяма е тяхната светлина. Казват за някого, че има светъл ум. Значи този човек живее в умствения свят, ползва се от неговата светлина, която му помага да решава лесно задачите си. Кажат ли за някого, че е благороден, с меко и топло сърце, това показва, че той има отношение към духовния свят и се ползва от неговата топлина.” „Чрез мозъчните си центрове човек възприема светлина от горните светове и по този начин се развива умствено. Колкото повече светлина възприема, толкова по-добре са развити умствените му способности. Чрез моралните си чувства човек възприема топлина от горните светове. Колкото повече топлина възприема, толкова по-добре са развити моралните му чувства. Значи количеството на светлината и на топлината, които човек възприема, показват докъде е дошъл той в развитието си. Следователно, ако лишите човека от топлина, чувствата му се атрофират; ако го лишите от светлина, умствените му способности се атрофират. Като знаете това, никога не затваряйте прозорците на своите вътрешни очи, за да приемете всякога духовната светлина. Никога не затваряйте прозорците на моралните си чувства, за да възприемате топлината от духовния свят. Затворите ли прозорците, от които иде светлината и топлината на живота, вие ще изпаднете в мрачни, песимистични състояния.” „Светлината и топлината в човека имат две главни свойства. Ние познаваме топлина, която разрушава, и друга, която съгражда. За светлината пък знаем, че има светлина, която ослепява, и друга, която отваря очите на хората. Ние имаме предвид обаче топлината, която съгражда, и светлината, която отваря очите. Казано е в Евангелието: „И виделината свети в тъмнината, и тъмнината я не обзе“. Следователно, когато се натъкнете на голямо умствено противоречие, мислете за светлината в различните ѝ степени. Когато изпаднете в тъмната нощ на живота си, мислете за звездите, които светят на небето, и за слънцето. Няма да мине много време, и съзнанието ви ще просветне. Когато животът се обезсмисли, свържете се с добрите хора. От тях ще потече топлина, която ще ви ободри. Светлината и топлината са тясно свързани. Когато светлината се яви, и топлината дохожда.” „Мнозина искат изведнъж да станат учени. Това е невъзможно. От колко конци е изплетено гемиджийското въже? За да се оплете такова въже, нужни са най-малко 10–20,000 конци. С една идея ставаш ли учен? Много време, много усилия и работа са нужни, за да стане човек учен. Същевременно човек трябва да се свърже с умовете на учените хора в света, да работи с общи усилия. В това отношение учеността е колективен процес, резултат на колективна работа. Умовете на всички учени се обединяват и работят заедно. Истински учен е онзи, който има светлина в ума си и топлина в сърцето си. Той никога не пита какъв е смисълът на живота. Той знае, че животът е подобен на река, която тече. Както реката полива цветя, дървета и треви, така и животът носи блага за всички живи същества. Това обаче е второстепенна задача на живота. Първата му работа е да тече.” Из Влияние на светлината и топлината върху човека

"През учебната 1918 / 1919 година завърших 8 клас на реалната гимназия в Стара Загора и заминах да следвам право в Софийския университет. Реших през лятото да поработя нещо и подадох заявление в акцизното управление. В резултат получих назначение - контрольор на тютюните, пак в същото село Сборище, Новозагорско, дето бях но изземването на храните преди една година. Практиката беше такава, че контрольорът получаваше храна от тютюнопроизводителите и наистина, получавах богата и пищна храна, днес от един стопанин, утре от друг, докато се изредят всичките и пак отначало. Особено ме разглезваха момите. Понеже свирех на седенките и на хорото в празник, надпреварваха се коя по-лицев обяд или вечеря да ми донесе. Например, аз поръчвам печен праз, тя ми носи печено пиле; аз поръчвам сирене, тя ми носи ишмерим /„бял мъж”/ от прясно сирене и пр. Понеже при мене всякога имаше обилна храна, започнаха да ме обикалят приятели и да се хранят при мене. Започнахме и да се черпим с червено винце - и най-после се създаде навик да се храним /с приятелите/ в кръчмата, дето по татюв маниер, всички разходи плащах аз. Приятелите ми, разбира се, бяха много доволни и не изпущаха случай да ме похвалят за моята щедрост. И какво се получи накрая? През време на тютюневата кампания, която продължи три месеца, освен трите ми месечни заплати, които отидоха в касата на кръчмаря, задлъжнях му с още 300 лева. Но кампанията привърши и аз трябваше да си заминавам, но нямаше как да платя на кръчмаря и затова му предложих да отидем заедно с него до Нова Загора при тати, който тогава работеше в печатницата на чичо ми Слави, като се надявах, че той ще плати задължението ми. Един съботен ден кръчмарят впрегна каруцата си, качихме се и тръгнахме за града, където освен че кръчмарят щеше да получи 300 лева от тати, но щеше и да купи някои стоки от пазаря, тъй като съботата беше пазарен ден в Нова Загора. Пътя до Нова Загора е около 20 километра. През време на пътуването какви ли не тревожни мисли ми минаваха: „Ами ако тати откаже да ми плати задължението?”... „Ако като повечето бащи ме изругае, изгони и ме изпрати да отида там, дето съм ял и пил и да си плащам дълговете сам?”... Щях да бъда осъден на провал. Сега всичко зависеше от тати. Ако той се съгласи да ми изплати задължението, аз съм готов веднъж завинаги да се откажа от този начин на живот и окончателно да приема учението на Учителя, от което въпреки че познавах, се бях отклонил в продължение на три години и три месеца. Наближихме града. Аз бях смутен. Каруцата спря край печатницата. Ето ни пред тати, който работеше на машината. Събрах всичкия си кураж и казах на тати за какво водя този човек - че му дължа 300 лева. Тати веднага слезе от машината, ръкува се с кръчмаря и с мене и весело рече: „Е, триста лева - дребна работа!” - веднага извади от портфейла си парите и ги брои на човека, който благодари и си излезе. Постъпката на тати ме трогна до сълзи. Образът на баща ми се очерта в мене не само като необикновен баща, но и като необикновен човек - като бял брат. Той ме слиса, че не ми поиска сметка за трите месечни заплати, но с готовността на любящ баща ми плата и дълга, без да го коментира. „Няма - казва - нищо, това е дребна работа!” С това той ме остави сам да преценя постъпката си - дали е права или не. И наистина, аз прогледах. Реших в себе си: „Край на месоядството, пушенето и пиенето!” Приех наряда и напълно се отдадох на новия духовен живот, какъвто водеше тати и по-младият ми брат Марин, който също помагаше в печатницата на тати. И тъй, към септември 1919 г., аз приех вегетарианството и окончателно се приобщих към учението на Учителя." Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя", Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 27 Май 2008 г. „Знаете ли от какво произтичат страданията и мъчнотиите на Христа на Земята? Понеже Той даде голямо доверие към хората, Той вярваше, че ще излезе нещо от тях. Когато човек се е създавал, казва се: „Да създадем човека по образ и подобие Божие”; казва се, че е гарантирано за него, защото ще излезе нещо от този човек. Обаче, когато се създаде човекът, той не беше доволен от себе си. Адам не беше доволен от себе си, той не разбра какво се крие в неговата душа.” Из Ти си Христос, Син на Бога живаго, 13-а НБ, 28.II.1937 г.

Тук е публикувана част от книгата.

Прабългарски рунически надписи, открити в Добруджа

Преди няколко години се интересувах от едно много специфично нарушаване на паметта. Тогава прочетох нещо, което ми звучеше странно: "Карл Прибрам, неврофизиолог от Университета в Станфорд, дава следното обяснение: "Съзнанието не е просто машина за регистриране на реалността такава, каквато е. Информацията се кодира, разработва и съхранява на холографски принцип - мозъчни вълни, които не са копие на "оригиналния образ". Тоест, мозъкът конструира реалността и в това е същността на битието". Прибрам очевидно не приема дотогавашния възглед, че мозъкът съхранява всеки бит информация в отделни клетки или клетъчни мрежи. След като провежда редица експерименти, той стига до извода, че спомените се съхраняват в целия мозък на принципа на холографията, а не в отделни негови зони. Тезата на Прибрам е, че подобно на холографска плака мозъкът запечатва информацията и я възпроизвежда цялостно, а не локално. Чрез холографския метод той обяснява феномени като ейдетичните спомени (зрителни образи, възникващи в паметта и наподобяващи халюцинации), "фотографската памет" или защо, например, при нарушения в отделни мозъчни центрове конкретни умения се изгубват напълно или се възпроизвеждат пълноценно." Източник Това схващане дава едно разумно обяснение на промените, които настъпват при някои хора след клинична смърт - или изведнъж стават като малките деца - с намален речник и знания като десетгодишни или загубват 'цели периоди' от живота си, сякаш са изтрити, или стават гении в област, в която никога не са се изявали преди. А ето и още нещо интересно: Човекът вижда бъдещето, не настоящето

В една беседа Учителя сравнява живота с керван от каруци. Всеки един от нас кара своята каруца. На някои каруци колелата скърцат, на други - не. Скърцането на колелата са страданията ни, а смазката - това е любовта. Какво трябва да се направи - ами да вземем катранника и да ги смажем. И така както катрана трябва да е точно премерен за да върви колата добре, така е и с любовта - не трябва да даваме на сърцето повече или по-малко, отколкото е необходимо. Няма да има полза.

"Как започнах да пиша приказки? Беше дъждовна есенна вечер. В приемната на Учителя светеше. Почуках на вратата. Той отвори и ме покани. Свалих обувките си и влязох. Стана ми светло и приятно. Почувствах се в друг свят. Учителя ме погледна и ме заля с оная светлина, която излъчваше. Забравих за какво бях дошла и не знаех какво да говоря. Мъката, с която идвах изчезна и аз мълчах. - Защо ти са мокри чорапите? - Запита Учителя, за да ми даде възможност да отпуша бента и да разтоваря тежката си житейска раница. - Така си ходя по цял ден. Това нямане, безкрайните разстояния, ми дотегнаха. Най-хубавите години от живота ми ще минат в оскъдица - заокайвах се аз. - Умният човек използва всякакви условия, а глупавият - и при най-добри - губи. Всяко изпитание идва за добро. - Кажете ми какво добро да видя в моята мизерия? - Е, зависи какво съдържание искаш да вложиш в живота си. Кое е по-красиво и по-ценно: да бъдеш бездушна кукла с гердани и копринени рокли или да си изработен човек, лицето ти да говори за вътрешен дълбок духовен живот? - весело запита Учителя. - Не желая да съм кукла, но и моето тегло не е малко. Живея на ул. „Д. Петков”, работя до зоологическата градина и по три пъти на седмицата идвам до Изгрева. И всичко това най-често правя пеша, извървявам километри пеша. Не хленча, не бих приела да ме съжаляват хората, но Учителю, моля, кажете ми, кога ще се сложи край на това тегло? - Ако беше материално добре, ти нямаше да идваш на Изгрева. Радвай се, че жертваш от своите блага за другите, а с условията лесно можеш да се справиш, ако ги обърнеш за добро. - А какво добро да виждам в това, и в дъжд, и в сняг трябва да вървя километри пеша? - Ще ти кажа: всичко може да се обърне в добро. Като вървиш, мисли! Измисляй сюжети за приказки и като се прибереш вечер, записвай ги. Опитай, рекох, и ще видиш, че няма да ти тежи вече пътя. - Значи да измислям приказки? Ще се опитам, но надали ще мога? - Ще можеш! Спри се на един сюжет и го облечи в приказна форма - спокойно и убедително добави Учителя. И всяка негова дума като кристална изворна вода се поглъщаше от жадната ми душа. Животът ми продължаваше все така. Често си спомнях думите на Учителя и като вървях, се опитвах да мисля за някой герой. Една вечер като шляпах из калта, връщайки се от училище вкъщи, с хляб в чантата и без стотинка в джоба, представих си един куклен град, където няма бедни. Царицата на куклите всяка вечер с хвърковатата си колесница обикаля целия град и пред всяка врата поставя кошница с плодове... и тъй нататък, и тъй нататък. Докато стигнех у дома, приказката звучеше в съзнанието ми отначало докрай. За първи път се върнах неусетно в къщи. Преди да си легна, написах първата си приказка - „Кукленият град”. На следния ден я разказах на децата в училището. Те я харесаха и искаха да я повтарям дни наред. След някой ден - все така по пътя, измислих приказките „За живота на едно камъче”, „Снежната царица и първото кокиче” и т.н. Скоро във вестник „Нови дни” започнаха да излизат мои приказки. В дъжд, в сняг, в мраз... вървях усмихната и мислено разговарях с моите герои от приказките. Условията се превъзмогват, когато човек мисли за нещо полезно и не се оплаква. „Всяко изпитание идва за добро.” - беше ми казал Учителя." Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 26 Май 2008 г. „Казвам ви сега едно правило, което трябва да приложите: никога не изливайте Любовта! Не мислете, че Любовта е като водата. Любовта е много ценно нещо. Вие мислите, че Любовта можете да я разливате навсякъде.” Из Идете при чистите извори, 35 НБ, 19.IX.1937 г.

Мисъл на деня - 25 Май 2008 г. „Съвременните християни трябва да дойдат до едно дълбоко разбиране на молитвата като велик процес. Ако човек знае да се моли, това е изгубената дума! И досега още и най-напредналите същества на Земята все търсят една изгубена дума. Коя е тази дума? Думата, с която започва молитвата.” Из Най-голям в Царството небесно, 1-ва НБ, 27.IX.1936 г.