Ася_И

“Сега ние живеем миналия си живот. В бъдеще ще живеем сегашния си живот. Каквото сееш, това ще никне, това и ще жънеш.” “Най-добрият учител в живота са опитностите, не трябва обаче да изпускаме да се ползуваме от опитностите на другите души.” “Светът ще се оправи с даване. Носиш на гърба си торба жито 80 кг на 10 километра разстояние, занесеш го докрая, но паднеш изтощен и се свърши с тебе. Дай на първия километър половината от житото на друг и ще ти стане по-леко. Дай други 10 кг на втория километър, дай други 10 кг на четвъртия, други 10 на шестия и ще си отидеш вкъщи с 10 кг, но здрав. И сега, понеже хората доброволно не са давали, да им го вземат насила. Материалното се губи лесно – Господ го дава и го взема, но ако използуваме правилно, то не се губи.” Из Три закона, 28.X.1920 г.

Георги Томалевски Георги Томалевски е роден в гр. Крушово, Битолско на 16.IX. 1897 г. В семейството на родолюбиви българи, взели участие в Илинденското Въстание през 1903 г. Той оставя на българската литература множество белетристични творби. В жанровото разнообразие на творчеството му водещо място заема есето. С първичната сила и чистота на идеите си писателят Г. Томалевски се откроява като водеща фигура особено с есетата, които самият той определи като „научни с литературен вкус". Природата е в центъра на неговото творчество, но задълбочено и философско е и вглеждането му в човека, в неговия душевен мир и духовно израстване. През 1922 г. се запознава с Учителя Петър Дънов, приема неговото учение и се приобщава към Бялото Братство. Особен интерес във връзка с това представляват все още непубликуваните му романи „Един съвременен Одисей", „Един от учениците", „Богомил Еремиев", „Русенската комуна", „Ачларската комуна" и няколко сборника с есета. Той е един от основателите на списание „Житно зърно" през 1924 г. През 1927 г. е отпечатана първата му студия-есе „Душата на Македония". Следват „Псалми за живия Бог", „Човек, природа и Бог", „Сигнали", „Всекидневните чудеса", „Слънце след буря", „През зеницата на есето" и др. Радетел е на идеята за изграждането на Общество на българските писатели есеисти. Многостранна и богата е личността на писателя и публициста с безкомпромисна честност, духовна вглъбеност и винаги бликащ свеж хумор. Но над всичко това стои човекът с християнско милосърдие, който остави трайна диря в нашата духовна култура. Тук може да прочетете част от спомените му за Ачларската и Русенската комуни.

"Не разчитайте на хората! Тези мъчнотии, които сега имате в света, ще са благоприятни условия, които сега се дават за развитие на вашия ум, на вашите сили. Някои ви атакуват. Вие се оградете така: теглете еднаж един светъл кръг, изобразете около себе си светъл кръг. Ще теглите друг светъл кръг отпред - назад. Направете тези линии със светлина около вас и неподвижни застанете в центъра на тези кръгове и си кажете: „Със силата на Духа Божий всички лоши мисли да се разпръснат, да се разпръснат!” Ако имаш Любов, какъвто и да бъдеш, някой земеделец, овчар, някой обикновен учител на село, в тези положения ще събереш с Любов опитност да си създадеш бъдеще. Някои хора с високи длъжности ги мислим за щастливи, обаче ще ги претрепят някъде и в астралния свят ще си изкупуват греховете. Най-първо, между всички ви трябва да се образува една вътрешна връзка. Вашите материални работи да не разклащат вашето духовно положение. Вие седите и чакате да развиете красноречието и след това да излезете и изведнъж да говорите. Чрез проповед светът не се оправя. Единичните разговори са най-хубавите. Най-добрата работа е единичният разговор. Той ще пита, ти ще му отговаряш като сте събрани само двама - трима на едно място. А в един голям салон, дето има спор, това е биене на барабан. Специалният клас не е постоянен, той е временен. В природата специалните класове не са постоянни. На младите съм говорил за възможностите на ума, сърцето, волята и Духа, после за черната и бялата светлина. Така те решават задачите в живота. Трябва да ги заведа в живата природа. Например, известни извори говорят. Някой тих извор. Ще видите, че известни извори имат известно бълбукане, известни звукове и всеки един звук на извора буди във вас известни идеи. Друго бълбукане буди друга идея. Например Куш Бунар при Сливен. Млад чавек значи носител на Божествената Любов. Стар значи онзи, който е мъдър - не по възраст. Мъдростта и Любовта вървят ръка за ръка. Изобщо във всички общества - школи се срещат противоречия в живота на ученика. Противоречията се явяват като една необходимост, като една потребност. Това е един закон. Щом човек влезе в една окултна школа, каквото и да е, непременно на пътя му се изпречват известни мъчнотии. Най-първо е нужно следното: всеки един от вас трябва да има определена програма, която той иска да постигне в тоя живот. Цар не може да стане. Това ще го изключите из програмата си. Княз - също. Милионер не може да стане. Да стане някой учен, знаменитост, да се прослави в света - и това не е в програмата ви. Ще изключите, ще изключите! Може да станете някой селски учител, на тези деца ще бъдете полезни. Ще започнете да работите в тази обкръжаваща ви малка среда и ще ви благослови Господ. Ако станеш министър, ще те затворят, вестниците ще пишат за тебе, в затвора ще стоиш четири години, без да те осъдят. Ще се убие духът ти. Сега в живота ни често ония, които вървят в окултната школа, са изложени на нападки от света. Исайя, например, когото сега считате за гениален, в него време какъв са го считали? Христос, Който за 500 милиона души е Божествен днес, в Негово време какви неща са казвали по негов адрес? Казвали са му: „Ти си обикновен човек.” Мойсей - също. Вие сега сте ученици на окултна школа. Мислите ли, че вие ще направите едно изключение от общия знаменател? Вие мислите ли, че ще направите изключение след толкова пророци и след Христа? Същият закон ще ви засегне. Това е в реда на нещата. В бъдеще, когато целият строй се измени, когато дойдат нови хора, тогаз друго. Тогаз ще имаме обратното. Но при сегашната култура ние трябва да се приготвим да посрещнем някой път неща, които ще бъдат неприятни. Ние ще бъдем умни всичките тия неприятности да ги използуваме. От друга страна аз бих ви съветвал да концентрирате ума си, да дойдете в по-висока връзка с Бялото Братство. И то ето как: когато помислите за най-възвишените качества Любов, Мъдрост, Смирение, Кротост, Въздържание, Честност, Постоянство - всичко, което можете да намерите най-хубаво в живота, всичко това ще отправите и ще кажете: това е в Тях. Тогиз вие ще ги привлечете. Когато у вас се образува светлина, само тогава едно Висше Същество влиза във връзка с вас. Едно Висше Същество се привлича, когато ние мислим добро за него. 12 юли 1920 година, Сливен" По записки на Минчо Сотиров

Ще си позволя да сложа текста към първата книжка от поредицата, за която споменава Ани. Съжалявам, че няма как да кача снимката, може би е една от последните му, на която гледа благо и много мъдро един човек, живял достойно. "Народният лечител Петър Димков заслужено е нареден сред стоте велики българи. Преди 30 години хората се редяха в дълги списъци и на среднощни опашки за тритомника "Българска народна медицина". И днес нищо не се е променило, защото каквото е написал и казал за билколечението, остава като мярна единица. С изключение на неговия внук никой след това не можа да га замени. Режимът га бе сложил под възбрана да помага, а той приемаше хиляди в дома си. По правило те вече бяха обходили всички възможни болници и той бе последната им надежда. Доживелият до 95 гадини Петър Димков бе вековно учреждение за изцеление на човека. Многа от тайните му властта държеше съзнателно заключени. Хората не трябваха да знаят, че народният лечител е бил много близък с Учителя Дънов, нито за голямото му приятелство с Ванга, нито за това, че макар и да го забраняваха, тайно го викаха да лекува държавници. За лечителската си дейност Димков не взема нито лев от хората. "Това не ми е професия, че да ме храни. Даром ми е дадено от Бог, даром го дaвaм", казвал той. Дом имал във всеки град. Канели га благодарни хора, в къщите на които го чакали десетки хора за прегледи. Димков първо карал пациента да седне и га питал за малкото име. После слагал ръка на хипофизата и затварял очи. Така осъществявал връзка с космическите сили и разбирал лечима ли е болестта. Чак тогава пристъпвал към ирисовата диагностика. След прием по 30 души на ден се оттеглял да се моли и медитира. Излизал след четвърт час жизнен. Петър Димков доживява до 95 гадини в абсолютна физическа и умствена работоспособност. Преглежда и в последния си ден. Бил е голям патриот и по време на гонението му отказва предложение от Западна Германия да изнесат нелегално трудовете и да ги издадат там в голям тираж. "Не - книгите са за България", отсича Лечителя. Сега в. "24 часа" ги отпечатва за своите читатели. Оригиналът на тритомника "Българска народна медицина" ще бъде издаден в 14 книжки с любезното съдействие на фамилия Димкови. Поредицата ще завърши с още две книги от д-р Петър Димков - внук на лечителя. Спокойно може да се каже, че те са синтез на най-доброто, завещано ни в народната медицина. Започваме поредицата с това, което Петър Димков е оставил за най-накрая - туморите. Да се твърди, че ракът може да се излекува с билки и лапи, в онова време е било като ерес, която никой е нямало да позволи. Затова в тритомника, който социалистическата власт отпечатва, Петър Димков прави угаворката (доброволно или не), че при видовете рак народното лечение се състои в общото засилване на организма. Времето показва колко е бил прав. Днес точно това е в основата и на съвременните медицински системи за профилактика и лечение. И холистичната медицина, и хомеопатията, и фитотерапията мощно подпомагат естествения стремеж на човешкия организъм към самоизлекуване." Ето и списък на книжките, които ще се издават: * рака * нepвuтe * чернuя gроб, жлъчката u бъбрецuте * gueтuтe * гъpguтe, носа u гърлото * стомаха u xpaнocмилането * guабета, затлъстяването u сенната хрема * детето - първа част * детето - втора част * жената * мъжа * заразите * очите и раните * сърцето и кръвоносните съдове * рецептите на Петър Димков - внук

Мисъл на деня - 9 Юни 2008 г. „Има един лек, който лекува всички болести. То е панацея – то е Божията Любов. Любовта Божия лекува всички болести в света. Ако ти вярваш, няма болест, която да не се лекува от Любовта. Обаче, ако не вярвате, тогава болестите няма да се лекуват и ще трябва да дойдат хората да ви лекуват. И това не е лошо, но хората ще ни лекуват като хора. След три месеца вие пак ще имате нужда от лекар.” Из Царството небесно, 7-а НБ, 17.I.1937 г.

Здравей, Iv.Qnakieva, Добре дошла при нас! Както си видяла по-нагоре в постовете, повечето писали са или с такава диагноза, или имат познат човек, който има това заболяване, малко са лекарите. Та сме сподели кой каквото знае или мисли по въпроса. Тук не сме да съдим някой дали е отговорен или не към своето здраве. Независимо че ходим на лекар, крайното решение и отговорност за лечението ни е лично наша. Поне аз спазвам това правило. Ако един пациент не понася дадено лекарство или преценява че може без него и го спре - това е негово право. Затова има "информираност на пациента". А колкото до това дали лекарите слагат лесно такава диагноза - нито една диагноза не би трябвало да се слага ей-така, да се каже нещо на пациента. Въпросът е доколко добър специалист е лекарят, който консултира.

„Друга реална страна на Живота е молитвата. Който не знае да се моли, той само теоретизира. Обаче, да се теоретизира върху молитвата, това не може да се нарече истинска молитва. Съвременните хора мислят, че молитвата, изобщо, е достояние само на простия човек. Те считат молитвата за нещо просто по отношение на учения, гениалния или на светията. Всъщност, ако се вземе предвид животът на гения, на учения или на светията, ще се види, че той отначало до края представя само молитва. Животът му започва с молитва и свършва с молитва.” „И тъй, всички хора, които са готови да разберат молитвата по вътрешен, интуитивен път, само те са в състояние да проникнат в нейния дълбок смисъл. Между съвременните езици няма нито един, който е в състояние да изрази великата идея, скрита в понятието молитва. И днес, по нямане на съответна дума, ние си служим в разните езици с думи, които приблизително изразяват понятието молитва. Да се молиш, това значи да обърнеш ума, сърцето, душата и духа си към оня Източник на Живота, от който си излязъл.” „И тъй, помнете следната истина: няма по-велико нещо в живота на човека от молитвата. Каквото друго и да ви казват хората, не забравяйте значението и необходимостта от молитвата, от общението с Бога. Нито знанието, нито любовта, нито мъдростта на Земята са в състояние да се сравнят с молитвата, с общението на човека с Първата Причина. Силата на молитвата седи в това, като се моли човек, да впряга всичките си добродетели на работа. Молитва, в която човек не впряга всичките си добродетели, не е истинска. Молитвата трябва да включва в себе си качествата на Любовта, на Мъдростта, на Истината, на Правдата, на Добродетелта, на Милосърдието и на ред още добродетели. Отидете ли при Бога с такава молитва, вие ще мязате на дърво с узрели плодове.” Из Общение с Бога

На днешния ден - 8 Юни: През 1879 г. е роден Славейко Василев - политически, държавен и военен деец, полковник. Участник във войните 1912-1913 г. и 1915-1918 г. Един от ръководните дейци на Военния съюз и от създателите на организацията Народен сговор. Изиграл важна роля при подготовката и извършването на деветоюнския държавния преврат през1923 г. Министър на благоустройството и обществените сгради в кабинета на А. Ляпчев (1926- 1931 г.). Същия пост заема и в правителството на Ив. Багрянов (юни - септември 1944 г.). Известно време е и председател на Съюза на запасните офицери в България. Участва в организирането на националистическите организации "Хр. Ботев" и "Отец Паисий". Умира на 09.09. 1944 г. През 1965 г. България и Полша подписват подписват спогодба за премахване на визите и развитие на туризма. През 1894 г. в София е роден академик Борис Стефанов. Баща му е от далматински произход, опълченец от Освободителната война. Майка му, българка от София, умира при раждането му и той е даден за осиновяване на бездетното семейство на Стефан и Велика Попови, чиято фамилия приема. Борис Стефанов е ботаник със световна известност и признание. Описал е като нови за науката голям брой растителни видове. Според известния наш ботаник и историограф на ботаниката Стефан Станев, обемът на написаните трудове по ботаника от всички наши ботаници докъм 1950 може да се съпостави с обема на написаното от Борис Стефанов до този момент. Според друг наш изтъкнат ботаник - Стефан Ив. Кожухаров (1933-1997), "Б. Стефанов се отличава с мащабност на обобщения и идеи, която не е по възможностите на нито един ботаник от неговите съвременници и от последвалите го до днес изследователи на растителната покривка на България". Продължава да твори до края на живота си — 12.12. 1979 г. През 2007 г. завършва житейския си път Богомил Райнов – известен български писател и професор по естетика. Син е на академик Николай Райнов, от когото се отрича през 50-те години на ХХ век и брат на скулптора Боян Райнов. Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи.

"Необиновен между обикновените Това, което ще опиша, се случи през 1944 година, в първите дни на декември. Тогава Учителя не беше добре, не лежеше, но постоянно отпадаше. От месец септември у него се забелязваше чувствително отслабване. По това време се печатаха беседите на томчето „Великите условия на живота.” Аз отивах в горната стая на Учителя, там да чета това, което до този ден беше напечатано. Един ден, като отидох, видях, че Учителя не беше добре, но ме покани да седна. Като разгъвах шпалтите да чета, отвреме навреме го попоглеждах и сърцето ми се свиваше от мъка, но се въздържах да не се издам и по едно време някой сякаш забоде дълбоко в сърцето ми нож. За да трансформирам състоянието си, аз заговорих със задавен глас: - Ех, Учителю, ако аз бих могла да си представя само какъв товар носите, бих се схумила, на пихтия бих станала. - Само това можах да кажа и млъкнах... Пак погледнах към него и какво виждам? На моите думи той каза само: - Да - но аз видях, че той седеше на стола, но вече здрав, изправен, със спокойно изражение на лицето. Въртя шпалтите в ръцете си, но още не чете. Гледах смяната някак объркана и не знаех кое е истинското положение - здрав ли е Учителя или е болен. Кое е истинското положение? И докато мислех кое е вярно, чух бодрия глас на Учителя: „Четете.” Спокойна и доволна зачетох, защото мислех, че той е добре. Но погледнах след малко нагоре и се смутих отново - Учителя седеше с наведена глава, не беше добре, но следеше внимателно какво чета, защото ме поправяше навсякъде, където намираше за нужно. Свърших работата си и си тръгнах дълбоко замислена върху това, което бях видяла. Въпреки големите и необикновени възможности, с които Учителя разполагаше, той прие положението на обикновен човек - да яде, да спи, да боледува външно, както всички хора, като обикновен човек, а вътрешно да разполага с необикновени знания и възможности и да се изявява само в случаите, когато трябва, когато е необходимо, както за благото на отделния човек, така и за цялото човечество. Който има очи да види и който има уши да слуша, ще разбере, че някога е живял човек и работил като обикновен между обикновените, помагал на всички чисто и безкористно като необикновен между обикновените. Дойде на земята като необикновен и си отиде като необикновен. Необикновен покойник Датата 27 декември 1944 година е толкова велика, славна и незабравима, колкото и датата 12 юли 1864 година. Беше 26 декември - студен зимен ден, снежен ден, когато Учителя бавно се отделяше от Земята. Вторник беше, а на 27 декември ние, учениците му, бяхме в салона в клас в 5 часа сутринта, дето прекарахме в молитва - дълбока, тъжна - бяха последните минути на Учителя тук, на Земята. Беше голяма тишина отвън и отвътре. Сряда, часът е шест сутринта и с излизането ни от клас едно последно дихание отлетя, отиде в онзи необятен простор, откъдето дойде преди 80 години. Учителя временно завърши своя земен път. Един велик Учител напусна Земята, специално България, дето се роди и дето според него, свърши една микроскопическа работа. Ние, които видяхме тази работа, казваме: „Учителя завърши една грандиозна работа, която бъдещето и времето ще оценят.” Тленните останки на Учителя са пред нас, за погребението на които очакваме разрешението на Георги Димитров от Москва - ние искаме погребението да стане на Изгрева, където Учителя живя и работи тридесет години. Поради закъсняване на отговора, тленните останки стояха между нас в салона цели пет дни. Понеже тялото не се разлагаше, някои казваха, че е заради времето, което беше студено, други - защото е вегетарианец, трети - какво ли не - приказки много, учудвания много. На прощаване аз се приближих да целуна ръката му и като всеки химик, съзнателно поех дълбоко въздух, сама лично да се уверя дали вече не е започнал процесът на разлагането. Обонянието ми беше доста развито, но не усетих и най-малката миризма, до този момент нямаше никакво разлагане. Поех наново дълбоко въздух и по друга причина: един ден, когато споделям този факт, думите ми да са истински, макар че научно не мога да го предам. И тук видях необикновеното в обикновеното. 15 ноември 1966 година." Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

“Затова е казано: „С какъвто дружиш, такъв ставаш“. Дружбата не подразбира само външни приятели, но и приятелство с възвишените и светли мисли и чувства на разумни, велики хора.” “Та искам да ви изясня един велик вътрешен закон. Онази потреба, дето всеки един от вас иска да има един приятел, един познат. Това е обосновано на един вътрешен закон; за да може музиката, която имате в себе си или вашите дарби, или вашите чувства, да могат правилно да се проявят. И приятел е само онзи, какво нещо е в даден случай приятел? Аз ви навеждам това, за да имате психологически едно вътрешно схващане, да оценявате съдържанието на приятелството, което природата е вложила. Защото в човека има един орган в главата му, който е изключително само за приятелството. Следователно, приятел е само в истинския смисъл, който може да ви помага в даден случай; в известен момент да се прояви туй хубавото, красивото, което е във вас, то е приятел! Онзи, който не може да помага, никакъв приятел не е.” “Затова като имате един приятел, вие трябва да го цените, тъй както трябва да цените един гостилничар. А оценката какво е? Като си тръгнете от гостилницата, вие трябва с равносилното да му се отплатите. Какво е плащането? Вие изваждате, плащате пребогато за яденето на един ваш приятел, който ви помогна да се проявите. Какво трябва да му дадете? Признателност, благодарност. Благодарността това е една вътрешна духовна обмяна. Ако онзи, който ти е помогнал и ти не си му благодарен – ти си ял само даром и постиженията ти в света не могат да бъдат устойчиви. Защото щом този приятел, когото ти имаш, се оттегли, веднага твоята светлина угасва.” Из Първите отношения

"Александър. Ето името, с което се кръщават всички големи люде или такива, които трябва да станат големи. В случая ние имаме едно лице, една усмивка, разлята по него като светликът, който се разлива по нивите, когато отмине облачето, препречило слънчевия лик. Двете големи черни очи на Александър всякога са миловидни и усмихнати. Той разлива по образа си тая мечтателна миловидност всякога и кагато жънем, и когато се перем, и когато напластяваме сеното в огромния прашен плевник. Александър, когото зная отдавна, който е близък приятел и състудент на Борис в естествения факултет и който заедно с Борис ходеше и през най-лютите зими без балтон, има винаги широко сърце. Той приема с тишина всички неща. В електрическите минути, които предвещават малки бури между Жечо и някой комунар, Александър пее на руски, замечтан в своя нежен фалцет, любимата си вечна ария от Миньон „Знаеш ли той страни... ” Може би тази ария стана причина без време и без повод да се залепя понякога на задния плет на Жечовия двор щерката на Ачларския поп. Имаше моменти когато Александър твърдо се заемаше с разрешаването на някой въпрос. Тогава той придобиваше твърд вид, присвиваше вежди и привидно се отдалечаваше от своя лиричен свят. Но при едно леко сърдечно докосване до него, някоя смешна история, някой инцидент с кравата или прибързаните стъпки на Жечо с босите лапи по двора, веднага се преобразяваше. Широката усмивка се разстилаше по лицето му и надвиваше над мръщината. Тогава черните очи се изпълваха с венеринска нега и от устата му наново се почваше непреодолимо мечтателаната тъга на Миньон. Единственият, за когото не споменавам нищо досега при пригледа на Ачларската фаланга, това съм аз. Но вие вече знаете толкова нещо за мен. Какво ли мога да кажа за себе си? Тия, които ме познават, знаят колко струвам на тия пък, които не ме познават, ще кажа, че е по-добре да ме мислят за такъв, какъвто ме препоръчват добрите ми приятели, защото както казва Учителя, ако имаше благоприличие на този свят и ако човек би имал кураж да каже всичко за себе си, едва ли би могъл да каже нещо похвално. Един ден се погледнах в огледалото. Това стана случайно, когато почиствах газената лампа. На нея имаше огледало. Аз дълго и изненадано гледам този образ. Това аз ли съм? Стана ми чудно, че досега нито един от приятелите не ми каза на какво приличам. Лицето ми бе обрасло с една страхотна брада с цвета на тъмен бакър и с твърдостта на зъбна четка. Мустаците ми бяха по-руси и облагородяваха някак тая свирепа растителност. Косите ми бяха дълги, прашни, на едри кичури и по края – избелели от слънцето. Приличах на кукла от куклен театър, която трябва да изобразява разбойник. Като поразгледах по-внимателно брадата си, с тъга си спомних немската пословица... В този час пред лампеното огледало оправдах тия, които хвърляха камъни към чешмата, когато точех вода и втренчения поглед на селяните по пътеката, когато правехме с Кръстьо своите пътешествия. Все пак благодаря на Господа, че не ме утрепаха някъде, защото тогава, по време на земеделското правителство на Стамболийски, имаше заповед до всички стражари, горски и други власти, разбойниците да се стрелят без предупреждение. Разглеждах се дълго и открих, че само в очите си бях запазил нещо по-човешко. Все пак, въпреки всички тия коси, хората бързо се отпуснаха пред нас и ни гледаха с доверие. Имаше нещо, за което те дори ни обикнаха. В Ачларската комуна аз жънех, вързвах снопи, месех хляб, когато дойдеше моето дежурство, борех се с телето и се радвах на добри физически сили. Научих се да се пера, но не можах да се науча да не късам дрехите, когато ги извивах. Те пукаха и когато ги просвах на въжето или на дървото да съхнат, по тях имаше дълги цепнатини. Може би това даваше кураж на Христо да се приближава до мене и както си жъне, да откъсва от спуснатата ми риза цял ремък за превръзка на порязания си пръст. Има дни и нощи, когато в душата ми настават съмнения дали така трябва да бъде всичко, което правим. Има особено нощи, когато след усилената работа не можех да спя. Помня тия нощи. Тогава ние с Кръстьо спяхме вън на двора. Той – на своята тясна скамейка, аз на една стара изхвърлена врата, върху която метвах една черга. Когато на небето имаше пълна луна, ние по-трудно заспивахме. Кръстьо мълчеше, но аз знаех, че той не спи. Ние и двамата мълчахме и потъвахме в лунния омайващ фосфорен и хипнотичен блясък. Мислех си за домашните, за студентството, което след уреждането на конфликта между университета и правителството, трябваше да продължи и за това, какво ще бъде новото човечество. Понякога ми се струваше, че съм изоставен от небето и от хората. Ставаше ми тъжно от тая самота, но тия мисли бързо изчезваха, защото си мислех, че наблизо в сайванта спят моите братя, с които ме свързва голяма обич." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

ВРЪЗКИ МЕЖДУ РАСТИТЕЛНОТО И ЧОВЕШКОТО ЦАРСТВО Чудесно направен материал. Браво!

"Мен ми разправяше един господин: „Аз – казва – се отказвам да бия вече котките. Влиза една котка, много пъти ми е яла сиренето – и много пъти е бил той котката, – но – казва – един ден една котка ме изплаши. И оттам насетне аз се реших да не бия котки. По едно време мечеше и като взе една поза, котешка поза така, че казва: „Само ако ме бутнеш, като те хвана, ще ти изпия кръвта!“ Онази котка като я видях, че като се хвърли отгоре ми, лицето ми и всичко тъй ще одраска! Ставам, отворих вратата, казвам да излезне навън. Онази котка, като се намери в трудно положение, казва: „Аз ще бъда бита, но и аз, големи промени ще видиш.“ Че и котката, ноктите ѝ работят.“ Сега, по някой път и туй животинско естество може да се опълчи против нас, както котката. И какво ще правиш тогава? Ще му отвориш вратата, да си върви навънка. Дето е казал Христос: „Не противи се злому.“ То е онова животинското естество. Ти ще знаеш, на туй животинско естество ще му дадеш ход. То си има закон, по който си върви. А ти, като човек, няма да се свързваш с него. Щом видиш един луд кон, който не можеш да яздиш, слез от гърба му, снеми му юлара и го удари по задницата, пусни го в гората. А ти си върви пеш. Ако си отгоре на гърба му, ще ти се случи най-голямата беля на главата. „Ама – казва, – аз ще го опитомя.“ Но изисква се време, докато го опитомиш. В дадения случай слез от гърба на коня. Някой път ние не искаме да слезем от гърба на нашето животинско естество и тогава се случват най-големите нещастия, които сега изпитваме в живота си. Сега, другата страна на животните – ако знаем техния език, животните се подчиняват на човека. Ако идете в Индия, има хора, които са научили езика на змиите и те ги гледат и никога не ги хапят. Змията обича много да се привързва. Тя е като котката. После, тя е много жестока. Но тя е музикална. Влияе се от музиката. Ако ѝ пееш, тя слуша. И се привързва. Привързват се най-свирепите животни – тигърът, леопардът. Аз веднъж гледах, един американец, той носеше една катерица. Тури я на рамото си, пусне я, тя слезне долу, между хората се скрие, крие се под палтото му. Тя постоянно тича, качва се по неговия гръб, той я ръководи. Има пчелари, които пчелите ги обичат тъй, че един пчелар може да извади цяла една пчела навънка, да излезе, около него хора да се съберат, и да ги носи на тялото си. Обичат човека. Всичките тия същества са съединени, че обичат човека. Само трябва да знаят езика им. Следователно, като ви казвам: изучавайте вашето естество – изучавайте ония животински предразположения, на които трябва разумно да говорите. И ако човек не знае разумно да говори на себе си, той ще се намери в едно голямо противоречие." Из Знайният Бог

ЧОВЕКОЛЮБИЕ Като се намираш пред някое слабо същество, ти изпитваш известна приятност и колкото и да си силен, ти си готов веднага да помогнеш на това слабо същество. Ти си готов доброволно да му помогнеш. И като помогнеш, изпитваш в себе си едно вътрешно разположение. Бог постъпваше така. Бог мине край някого и му казва: „Всичко ще се оправи!" УЧИТЕЛЯТ Записал съм един подробен разговор на брат Михаил Ангелов от Варна. Ето го: „Бях чул за Братството и познавах някои от братята, но още не знаех нищо за идеите му и за живота в него. Един ден братята Араджиеви ми казаха: „В Търново ще има събор. Ще те заведем и ще те срещнем с Учителя. Точно по това време аз бях изпаднал в една душевна безпътица, чувствах вътрешно смущение и търсех смисъл в живота. Бях голям християнин. Стреснах се да отида в Търново на събора, понеже не познавах нито Учителя, нито братята. Но по настояване на Араджиеви, реших да отида - те ми казаха, че всичко ще се уреди. А имах и нужда от някаква опора, защото бях в такова състояние, че търсех начин да туря край на живота си. Като отидох в Търново, видях на събора много хора, облечени в бяло, но мене ми беше черно на душата. В града пристигнахме в петък, а съборът щеше да се открие в неделя. Брат Иванов, който беше ръководител на Братството във Варна, беше отишъл в Търново преди нас. Като ме видя, каза на братята Араджиеви: „Защо сте довели тоя човек, той е още нов, а тука идват улегнали братя?" Мен ми стана много мъчно и исках да си отида, но Араджиеви ме задържаха. Иванов повдигна въпроса за мене пред ръководителите от цяла България и те казаха, че аз не мога да остана на събора. Рекоха ми да си взема веднага багажа и да замина за Варна. Аз не им отвърнах нищо, но си помислих, че няма да се върна във Варна, а ще отида на моста на Янтра и ще се хвърля в реката. Така си мислех аз в себе си. В това време дойде брат Савов от София и като му разправих за състоянието си, без да го познавам, той ме посъветва: „Брат, не ги слушай ръководителите, а иди лично при Учителя и той ще те приеме." Започна да ми говори за него и аз си казах: „ Ако този Учител е Христос, той ще познае моето вътрешно състояние, ще види силното ми желание да остана тук, ще разбере душевното ми противоречие и ще ми помогне. Ако не ме приеме и не ми помогне, моята работа е свършена." Савов ми каза: „Днес ще постиш и вечерта ще отидеш при Учителя." Аз се съгласих. В себе си отново помислих: „Ако Учителят е Христос, той ще ме разбере и ще ме приеме." Отидох на лозето, не ядох цял ден и прекарах в размишление и молитва, макар че още не знаех да се моля. Надвечер тръгнах да се срещна с Учителя и като наближих колибата го видях да идва срещу мене. Като го гледах, съзрях в лицето му такова бащинско изражение, сякаш то сияеше в светлина. Аз бързо се отправих към него, целунах му ръка и почти проплаках: „Учителю, братята ме пъдят оттук, а аз искам да остана." Той ме погледна кротко и ми рече: „Остани, съборът ще се открие в неделя." Повече не добави никакви думи за утешение, но щом ми каза това, аз вече се успокоих. Отидох при братя Араджиеви и им съобщих, че Учителят ми разреши да остана. Те се зарадваха. В това време сърдито ме срещна Иванов: „Кой ти позволи да отиваш при Учителя! При него се ходи само с разрешение!" И пак ми нареди веднага да си отивам. Повечето братя от Варна бяха на моята страна. След като Учителят ме беше приел, аз не послушах Иванов и останах. Сега бях вече спокоен. Сутринта преди събора станах рано и всичко ми се видя много тържествено. Заедно с братята и сестрите посрещнах току-що изгряващото слънце. Прочетохме общо молитвата. След това насядахме на тревата. Аз седнах до брат Христо Араджиев и все се криех зад него, за да не ме види Учителят. Беседата беше на тема „Ученикът, който чакал пред вратата на училището, за да бъде приет за ученик. Чака да чуе думата на професора, приет ли е или не е приет." Това беше първата беседа от „Свещения огън". Учителят започна: „Вчера дойде един млад брат от Варна и ме пита: „Учителю, искам да уча при тебе, да следвам твоето учение." Аз го изслушах и помислих: „Чакай да видя какво ще рече Господ за този брат?" Господ ми каза: „Щом аз съм го пратил при тебе, ти го приеми." Кой съм аз да не го приема?" След това Учителят продължи беседата. Аз се срамувах и се криех зад гърба на брат Христо, но вътрешно ми беше радостно и весело, че съм приет в школата на Учителя. Като свърши беседата, всички се втурнаха към мене и почнаха да ме прегръщат." Един брат направил малко прегрешение и всички го укорили - това било на лагера в Търново. Когато Учителят отново отишъл в града на събор, лично поканил обвинения брат да дойде и той. На събора се провеждали наряди за молитва, но никой не искал този брат да бъде в неговата група. Тогава Учителят го повикал и сам отишъл с него в градината да си направят молитвата. На Изгрева една сестра казала на Учителя, че ще отиде на Витоша, за да може да се уедини в съзерцание сред природата и да размишлява. Качила се до Черни връх, но като се връщала паднала гъста мъгла и тя изгубила пътя в гората. Лутала се насам-натам и се объркала още повече. Решила да се помоли на Учителя да й покаже пътя. Направи¬ла молитвата и изведнъж видяла Учителя пред себе си. Тя много се зарадвала и го попитала откъде е дошъл и как я намерил. Той я превел през мъглата в гората, извел я на пътя, показал ù посоката, в която трябва да върви. Още когато Учителят дошъл при нея, тя му целунала ръка, което показва, че той не бил видение, а е бил материализиран. Сестрата си помислила, че Учителят ще върви с нея през целия път. Но за нейна изненада след малко той изчезнал. Когато се върна¬ла на Изгрева, отишла при Учителя и му разправила случая. Той се усмихнал и казал: „Винаги когато се намирате в затруднение, обаждайте ми се с молитва и аз ще ви помогна." Има много такива примери в живота на Учителя. Друга сестра изпаднала в много тежко положение от неразрешени лични въпроси, срещала непреодолими спънки и противоречия в себе си. В това състояние тя отишла на полянката на Изгрева и седнала под навеса. Било късно вечерта. Тя се чувствала изоставена и самотна, страдала, че никой не мисли за нея и не влиза в положението ù. Така прекарала повече от час и половина в скръб и плач. Към 11 часа вечерта откъм чешмата със зодиака, която беше на входа на полянката, се задала светлина от електрическо фенерче. Сестрата познала фенерчето на Учителя по осветяването, но не допускала, че самият той идва към нея. Изненадала се, когато светлината се отправила право към нея и видяла, че е дошъл Учителят. Той приближил до нея, осветил я с фенерчето и без да ù продума си отишъл. Тогава състоянието ù се променило и тя се упрекнала за заблуждението си, че никой не мисли за нея. Тя разбрала, че Учителят вижда страданията на хората и на всички помага. Учителят виждаше нуждите на всички същества и често по невидими пътища помагаше, без дори те да разберат. Бедна жена с няколко деца и без работа била много измъчена и като не намирала изход от положението, решила да изпие сода каустик, за да умре и да се отърве от неволите си. Тя наляла отровата в една паница и тъкмо се готвела да я изпие, при нея влязъл човек, взел съдината от ръката ù и попитал: „Какво искаш да правиш? Защо искаш да умреш?" Тя му отговорила, че е без работа и без средства, че няма как да изхранва децата си, отчаяна е от всичко и затова е решила да сложи край на живота си. Човекът ù казал: „Твоята работа ще се оправи и положението ти ще се измени." И действително, след тази тайнствена среща тя си намерила работа и се спасила. Един ден случайно дошла на Изгрева видяла Учителя. Веднага разбрала, че той е бил човекът, който я спасил и е помогнал да се оправят работите ù. Друг подобен случай. Един брат от София изпаднал в голяма мъка и вътрешна борба от неразрешени свои въпроси. Той отишъл на Витоша, към Драгалевския манастир, където имало гора, да си поплаче насаме и чрез молитви и размишления да потърси начин да излезе от мъчнотиите, в които е попаднал. Така и направил. В гората се уединил, отдал се на мъката си далеч от хората, като си мислел, че не го разбират. По едно време, за негово голямо учудване, видял, че Учителят идва при него. Стреснал се и го запитал: „Учителю, как ме намерихте? Аз се скрих тук далеч от хората, за да опитам да се справя с мъката си." Учителят му рекъл: „Това е задача, която ти сам трябва да разрешиш." И добавил: „ Еди-кога си, каквото ти се случи, аз ти го създадох пак като задача." Припомнил му ред противоречия от живота му, които е трябвало да разрешава, като му казал, че все той му ги е създал. Накрая пояснил: „Трябваше да ти дам урок, за да научиш известни неща, които трябва да знаеш. И това мъчение, което сега преживяваш, аз ти го създадох." „Една година с двете от децата си бях при Учителя - разказва един брат. - По това време голямото ми момче беше войник в Русе. Като си вземах сбогом, той ми каза: „Няма да си отиваш в село, а ще заминеш веднага в Русе. Там ще искаш да преместят момчето ти на друго място." Аз отначало упорствах и отказвах да замина, като обяснявах на Учителя: „Как с жена и две малки деца ще отида в Русе?" Но той ми повтори строго и категорично, че трябва да тръгна. Каза ми също, че там ще намеря брат Георги Димитров и той ще ми помогне. Послушах думите на Учителя и заминах за Русе с жената и децата си. Отидох веднага в казармата. Помолих часовоя, който стоеше на вратата, да извика моето момче Мванчо и той го повика. Иван пристигна със сълзи на очи. Попитах: „Какво има и защо плачеш? " Той ми разказа, че бил намислил тази нощ да се убие, защото вършил някаква нелегална работа и като го хванат, може да издаде другарите си. Аз му се скарах и му рекох да не му минават такива мисли, че нещата ще се оправят. След това отидох при брат Георги Димитров и му разказах всичко. Оказа се, че друг брат бил полковник в този полк. Г. Димитров отиде при него и му разказал, че Учителят е поръчал да изведе това момче от казармата. Полковникът бил в дома си и по телефона наредил в казармата да му доведат сина ни. Няколко войници го докарали под стража. Полковникът пуснал войниците да си отидат в казармата, а Иванчо задържал при себе си като ординарец. По такъв начин го спаси." Това било преди 9.ІХ.1944 година. След 9.ІХ. този брат, полковникът, изпаднал в немилост и военен съд го осъдил на смърт. Тогава брат Руси и Иван се застъпили за него, като казали, че е помогнал, когато Иван бил обвинен в нелегална работа. Успели да оставят полковника на доживотен затвор. След известно време бил помилван и освободен. Така Учителят спасил два живота. Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов" Свидетелства на очевидци - Влад Пашов Книгата може да изтеглите тук

Хубава тема, с голяяямо развитие. И понеже иде реч за свободата на словото, та и аз да кажа. От каква позиция? От една страна като участник - пиша рядко, повече чета. Доста са тези, които само четат, между другото. Има прекрасни материали, за тези които търсят това. От друга страна като модератор. Там е по-сложно май? Чувах оплаквания как съм трила и модерирала постове - абе хващаш гумичката и де що смислено има, триеш - горе-долу така излизаме в постовете на някои от пишещите. На практика - изтрила съм няколко поста (голямо престъпление), модерираните са, за да се поправи или постави линк към източника. Позволила съм си само веднъж да слея два поста и то след изричното съгласие на писалия. Боже, колко лоши неща съм направила Чета как по принцип голямата част от постовете не били насочени срещу модераторите, ама по принцип. Но те, модераторите, само осакатявали правата и свободите на участниците, трият/променят постове, отварят/затварят теми и бан, бан, бан до дупка на всеки инакомислещ. Всички креативни и извисени личности били ограничавани. С две думи - в този форум няма свобода на словото и сме се събрали екип от сатрапи, които просто няма какво други да правим освен да спираме творческото развитие на участниците. Грешката ни е, че не сме посетени от божествения дух, както е при някои участници, може би затова не разбираме правилно божествената светлина, която те ни носят. Естествено, бедната духовно душа на модератора не ги разбира тия неща. Грешни сме, ограничени сме, но какво да правим? За да има форуми, трябва някой и да ги поддържа. Такива сме се събрали поддържащите - ако има по-добри да предложат конструктивни идеи. Чудех се, защо навсякъде по света журналистите имат етичен кодекс. То по принцип няма общо с този форум, но аз си разсъждавам на глас, както правят и някои от участниците. И малко суха статистика. За последната една година има постоянен бан само за 1 участник. Други са били банвани за период от време - максимално за един месец. Няколко участника са слагани под модераторско наблюдение временно. Познайте сега колко човека са били банвани? Сто? Не. Петдесет? Не. Под десет? Да. По-скоро са 5, ама хайде, да не издребняваме в разни бройки. Важното е да се казва, че има банвани. Ма то голямо ограничаване на свободата има тук. Особено като се вземе предвид, че уникалните влизания в сайта са между 4000-5000 на ден. И накрая - ако някой се почувства засегнат от поста ми - моля, коментар на лични. От тях разбрах че съм 'гестаповка', та няма да ми кажете нещо, което да ме впечатли. Може само да ме разсмеете. Хубав ден на всички. Продължавайте така активно да се борите за правата и свободите си.

Мисъл на деня - 5 Юни 2008 г. „Това Учение, върху което ви говоря, не сравнявайте с други учения и не говорете абсолютно нищо за него навън. Защо да не разправяте? Докато не опитате това, което учите, какво ще разказвате на другите хора? Добийте опитност, резултат и тогава ще имате силата да разказвате и на другите хора... Българите казват: „Който много говори, малко върши.” И вие сте от тези герои.” Из Силите в природата, 19.II.1920 г.

„Голям и малък, това са две противоположности, които са свързани заедно. Те са две възможности. Голямото е възможност на малкото и малкото е възможност на голямото да се смири. Ние виждаме, че този закон съществува и в природата. Големият дъб, голямата ябълка, големите дървета, изобщо, се смиряват най-после в своите малки плодове. Те се смиряват и започват оттам, отдето са излезли.” „Следователно човек не трябва да разчита на онова, което е сега. Той трябва да разчита на онова, от което е произлязъл.” „„Кой е най-голям в Царството небесно?“ Кой е голям човек? Голям човек е този, който знае да расте. Това подразбира правилно растене в живота. Душа, която не може да расте, тя не може да стане голяма. Малките неща стават големи. Човек трябва да расте, за да стане голям. Не е мъчно това. В тази големина трябва да има едно вътрешно разбиране, една сила, която да разбира нещата. Това може да направи всеки един човек, който има тази прозорливост, която наричаме „интуиция“.” „Тъй щото, желанието на хората за големство е опасно желание, опасна работа. Сега всички хора се стремят към това, именно, кой да стане по-голям, по-силен, по-добър, по-напреднал, по-учен и т.н. И оттам, всички спорове, които стават между хората, се дължат все на желанието за големство.” Из Най-голям в Царството небесно, 1-ва НБ, 27.IX.1936 г.

"Един ден ще бъдеш благодарна Потънала в собствената си мъка, с наведена глава, крачех напред-назад по циментовата площадка пред стълбата на Учителя. Исках Учителя да слезе и да ми каже, че този въпрос ще бъде добре уреден. Но той не идваше. Слънцето беше залязло. Птичките престанаха да пеят и задрямаха в своите гнезда. Цветята в градината затвориха цветните си чашчици и заспаха, сънувайки Слънцето. Само моето сърце не можеше да се успокои. Единствената ми надежда бе Учителя. Погледнах нагоре към осветения му прозорец и си мислех: Учителя разрешава най-правилно всички проблеми. Този е моят спасителен бряг... Мина час, може би и два. Без да държа сметка, че Учителя може да възприема моите мисли, аз продължавах да разговарям мислено с него, марширувайки пред стълбата, която водеше към неговата спалня. Най-после вратата се отвори. Дървените стъпала изскърцаха и Учителя, много сериозен, застана пред мене. Аз го погледнах плахо поради дързостта си да го безпокоя в такъв късен час и преди да отворя уста, той строго ми каза: - Слушай какво ще ти кажа, ти няма да се ожениш за Д.! - Но, Учителю, защо? Във Вашите беседи Вие казвате, че когато някой обича някого достатъчно дълго, той също го заобиква. - Аз ти казвам: Твоята задача по отношение на Д. беше да му възвърнеш вярата в жената след жестоката изневяра, която той беше изживял. И ти стори това. Ти издигна образа на жената в неговите очи. От тази обич нищо не си изгубила, само и двамата спечелихте. Ти го обичаш и той те обича, но това не значи, че непременно трябва да се ожените. - Но, Учителю, защо? Аз го обичам и искам да бъда постоянно с него. - Ако настояваш, може да успееш, но въпросът ще бъде уреден по човешки. Слушай да ти кажа: Обичта е едно нещо, женитбата е съвсем друго нещо. На земята ти имаш кармична връзка само със своя баща. Ако желаеш да бъдеш ученичка, не си създавай нови връзки и нови карми. Една женитба обвързва, усложнява, спъва свободата на човешката душа. Понякога хората се женят, за да се разплатят. Такава женитба е на мястото си. Тя е в пътя на тези души за развързване. Но най-често хората се женят по силата на своите чувства, по сметка за материални облаги или по амбиция. Тогава и двамата, а и децата теглят и носят последствията. Та сега и на тебе казвам: обичай без да се обвързваш и един ден ще бъдеш благодарна. Слушах и гледах Учителя, но чувствата заглушаваха разума ми и не можех да мисля трезво. - Всяко преживяване е един урок. Ти ще разбереш по-късно. Храни гладния, а не сития. Това е достатъчно... „Това е достатъчно.” - отекваха думите в мен. Учителя се качи по стълбите обратно в стаята си. Отидох си замислена. Минаха години. Продължавах да обичам и да страдам за Д. Бях негова духовна приятелка, „Моят талисман”, както той ме наричаше. Той не споделяше моите вярвания и моят начин на живот, но въпреки това с часове разговаряхме и винаги имаше какво да си кажем. Често, когато разговарях с Учителя, той ме запитваше за Д. Тогава аз му разказвах подробно как той ме е погледнал, какво съм му казала и т.н. Учителя ме слушаше с внимание и понякога се смееше весело на наивните ми разкази. Това, че той ме питаше за Д. много ме радваше и аз споделях с него всичко преживяно. През декември на 1944 година Учителя премина отвъд. Оттогава никой вече не ме питаше за Д. Минаха години и аз започнах да се моля на Учителя, да престана да мисля за Д. Бях разбрала, че той си има интимна приятелка. Получих помощта отгоре и престанах да виждам Д. И да мисля за него. Две - три години по-късно го срещнах на улицата. - Защо престана да ме обичаш? - попита ме той развълнуван. - Това е достатъчно - отговорих тихо с думите, които Учителя ми беше казал преди доста години. Сбогувах се и всеки тръгна в противоположна посока. Противоположен бе и начинът на нашия живот." Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 4 Юни 2008 г. „Не е важно външно да станеш дете, но вътрешно ти ще имаш това смирение и няма да гледаш на знанието на околните хора, няма да гледаш и на своята външност. Нека знаят другите хора повече от тебе! Но ти ще влезеш в един свят, ще видиш една стълба от същества над тебе, които се отличават със своето знание, със своята сила и със своята доброта. Ако станете като малките деца, ще видите, че Земята не е такава, каквато сте я виждали. Вие нито сте видели още цялата Земя! Като станете като малките деца, вие ще обгръщате цялата Земя, ще я виждате отвсякъде и ще виждате онези, които управляват Земята.” Из Най-голям в Царството небесно, 1-ва НБ, 27.IX.1936 г.

„Още не се знае смисълът на красотата, но чрез нея природата имала предвид да постави човека при условия да може от едно грубо състояние да премине в едно благородно, възвишено състояние. Красотата е един подтик, който природата е вложила с цел да помогне на човека да излезе от своето грубо състояние. Всички неща, които не са красиви, съдържат тъмнина, а всички красиви неща съдържат светлина, знание и мъдрост в себе си.” „Красотата е сбор на всички велики добродетели, които съществуват в битието. Това е общо и за външната, и за сърдечната, и за умствената красота. И духът е красив, и душата е красива. Значи красота има навсякъде. Тъй щото, външната красота на тялото се обуславя от вътрешната красота на човешката душа и на човешкия дух.” Из Защо плачеш и кого търсиш?, 12 НБ, 21.II.1937 г. От едната страна е Бог, който е дошъл при нас – чрез неговата любов към нас се проявява Божественото в нас. От другата страна сме ние – човеците. Трябва да престанем да се страхуваме от Бог, защото в това е смисълът на живота, да намерим пътя към него. И тогава ще оценим самият живот в цялата му красота. Когато ние обичаме някога, ние му правим един божествен подарък, но не трябва да очакваме всеки път това да бъде разбрано. Има една мисъл на Чехов, че красотата ще спаси света. Да, тя е велико нещо. Има я навсякъде – във всеки един ден / миг от нашия живот, в душите ни, може да я открием дори в непотребните на пръв поглед неща. Просто трябва време и желание за да се научим да я виждаме и ценим.

"Сега ми стават по-ясни тези думи. Той е от друг свят, не мисли като нас, не постъпва като нас, не живее като нас, макар да има физическо тяло като нас. Физическото тяло е само връзка, посредник между него и нас, за да ни предаде Учението си, да ни покаже пътя на новия начин на разбиране и живеене. Учителя живееше между нас. Понякога три, а понякога четири пъти в седмицата сутрин в 5 часа ни държеше беседи и лекции. Шест месеца от първия пролетен ден всяка сутрин играехме Паневритмия до началото на есента. През зимата, след свършване на лекцията правихме гимнастически упражнения, дадени от него. И през деня по всякое време можехме да го видим да разговаря с някой брат или някоя сестра, а често и с група, с която водеше разговори. При такива групи всеки можеше де се прикрепи и да слуша, да вземе участие в разговора, да зададе въпроси. Учителя с разположение отговаряше на зададените му въпроси. Обясняваше ни, но някак винаги стоеше далече от нашия обикновен свят и живот, дори когато говореше за обикновени случки и събития в живота ни. Той ги осветляваше с нова духовна светлина и затова винаги беше интересен и оригинален. Много често засягаше теми, за които е говорил и друг път, но винаги ги разглеждаше в друг аспект, от друга страна, малко по-различно от предния път. Винаги беше интересно и ново. Когато говореше на групи, често слушателите се меняха - едни идваха и слушаха, други си отиваха - според задълженията, които имаха или според интереса към това, което се говореше. Той говореше на тези, които го слушаха, а тези, които си отиваха, това беше тяхна работа. Никога и на никого не е направил забележка защо си отиват и не го слушат. Той говореше на тези, които искаха да го слушат. Които не искаха да го слушат, бяха свободни да си отиват. Това не го засягаше, не търсеше слушатели. Той даваше на тези, които бяха готови да го възприемат. Учителя беше душата на Изгрева. Където и да отидеше, беше център, който привличаше. Мнозина искаха да чуят какво ще каже Учителя. Около него имаше оживление. Той беше извор, който изливаше Словото си и всеки можеше да вземе от този извор, което му беше нужно. Темата можеше да бъде известна, но начинът на разглеждането винаги беше нов и оригинален. Учителя говореше в определени дни и часове - неделни беседи и школни лекции. През останалото време имаше и частни разговори с приятели, които идваха или за съвет, или за разрешаване на някои мъчни въпроси - задача или някакъв въпрос от личния живот. Много часове от деня той отделяше за лични разговори, за лични срещи с всеки, който се обръщаше с молба към него. Във всички срещи с неговите последователи и ученици Учителя имаше предвид тяхното добро, как по-добре да изясни въпросите, които ги интересуваха, като в същото време даваше един или друг урок на слушателите си. Това съм го наблюдавала в много случаи. Той говореше общо, но ще даде такъв пример, който се отнасяше специално за едного и той разбираше, че това се отнася специално за него и си вземаше поука. По такъв начин той непрестанно помагаше на слушателите си, макар и да говореше общо, но всеки разбираше и вземаше това, което се отнасяше за него. В общите разговори вплиташе частните въпроси с цел да помогне и насърчи този, който имаше нужда от насърчение. Как видях това? Знаех, че някой от слушателите е натоварен, има някаква мъка. Аз виждах как Учителя поглежда това същество от време на време и това, което говори, беше насочено към него. Някой от слушателите е задал някакъв въпрос. Той се обръщаше към него и обясняваше въпроса, докато му стане ясно. Ако този, който е задал въпроса не разбираше това, което Учителя изясняваше, тогава поглеждаше някой от слушателите, които разбираха и продължаваше да изяснява въпроса, като все поглеждаше към този, който го разбираше. Така възпитаваше и тези, които не го разбираха, и тези, които го разбираха. Със Словото си Учителя възпитаваше и колективно, и лично. Това беше умение на Учителя да поучава и който има будно съзнание и разбира, да се ползва от Словото му. Можеше да се случи изказването му да не му е приятно, можеше да се посочи и някаква погрешка, но така Учителя възпитаваше безлично. Тези неща ги видях и разбрах за другите, защото го разбрах, когато се отнасяше за мене. Учителя възпитаваше с поглед, думи и постъпки. Веднъж Учителя говореше на една група. Отидох да слушам и се изправих точно срещу него, но той се обърна веднага с гръб към мене. Аз отидох на другата страна, на която Учителя беше с лице, но той пак се обърна с гръб към мене. Това ми направи впечетление и се замислих защо Учителя ми обръща гръб. След някой друг ден аз отидох пак да слушам разговора и пак се изправих срещу лицето му. Той пак много естествено се обърна с гръб към мене. Аз вътрешно бях спокойна, не се безпокоях, че Учителя ми обръща гръб, но все пак следях да видя ще продължава ли все така да ми обръща гръб. Това се случи три - четири пъти. И като ми обърна още веднъж така гръб, аз мислено се обърнах към него и му казах мислено: - Благодаря ти , Учителю, че ми обръщаш гръб, защото по този начин ми обръщаш внимание. Той веднага се обърна с лице към мене. Това нещо той правеше естествано, като че ли нищо не е станало. Естествено се обърна. Така Учителя възпитаваше, като в същото време поддържаше будно съзнание у нас да наблюдаваме себе си и другите. По такъв начин той ни караше да мислим, да търсим в себе си дали има нещо неправилно, което трябва да изправим." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

„В живота на съвременните хора има много непотребни неща, които постепенно изместват важните и красивите неща. За да не става изместване, човек не трябва да спира вниманието си на маловажните неща. За пример, хората искат да станат велики, богати, учени, да се прославят и най-после, ако има време, тогава да търсят истината. Не е ли по-добре човек да тръгне по обратния процес, да намери истината, а после да се стреми към останалите неща? Ако първо придобиват благата на живота, а после истината, всичко придобито ще се изгуби. Ако първо придобиете истината, а после – останалите блага, всичко, което сте придобили, ще го запазите. Следователно, за да не губите благата, които придобивате, намерете първо истината. Ако истината остане на последно място, придобитите блага едно след друго ще изчезнат.” „Една от великите истини на живота е, че Бог е изпратил човека на земята нито да господарува над ближния си, нито да му слугува. Ако някой е изпратен на земята да бъде господар или слуга, той непременно щеше да носи своите акредитивни писма. Ако не носи такива писма, положението му не е сигурно. Човек трябва да слугува на Бога чрез ближния си, а не на самия човек. Не е лошо някога човек да бъде господар, нито е лошо да бъде слуга, но той трябва да знае защо иска да бъде господар или защо иска да бъде слуга.” „Засега истината е скрита за вас, защото не сте се справили още с противоречията, т.е. не сте изплатили дълговете си. Всеки човек носи истината в себе си, но всички не са я проявили. Идете в света да я приложите. От начина, по който я приложите, ще зависи как ще издържите изпита си. Ако можете са предадете истината на хората, вие сте издържали изпита си добре и влизате в новия живот.” Из Първият ден

Любимата ми пролетна супа: Пресен лук, моркови, мнооого лапад, киселец и връхчета от коприва - комбинацията от трите дава един неповторим вкус . Малко пресни картофи и фиде. Правя застройка и овкусявам със сок от лимон. За по-капризните - може и натрошено сиренце.

Босилек – известен още като „Царска билка”. Името произлиза от гръцката дума basileus – „цар”, и е свързвано с благоуханието му, считано достойно за кралете. Интересно е, че наименованията на босилека в повечето европейски езици са сродни, с някои различия в гласните: на исландски - basilíka, на руски васильки, белоруски - базылік, на сърбохърватски е босиљак, унгарски - bazsalikom, чешки - bazalka, северните ни съседи го наричат busuioc, на гръцки – βασιλικός, английски – basil, френски – basilic. В Италия това растение е символ на любов, поднесеното клонче е знак за вярност. В Индия го наричат „Свещен босилек” заради лечебните му свойства. Босилекът е широко разпространен в Азия, Африка, Централна и Южна Америка. Смята се, че най-напред е култивиран в Индия. Днес билката се отглежда главно в азиатските и средиземноморските страни, като България успешно се нарежда сред един от големите производители в Европа, както на сушен, така и на пресен босилек. Има няколко вида босилек – едър (широчина на листата до 32 мм) и дребен (8-10 мм); със зелени, пурпурни или на петна листа. Някои от видовете се използват за декориране в градината, другите са с широко приложение като билка и в кулинарията. Известни са повече от 60 вида, но ще се спрем на този, който се отглежда в България. Сладкият босилек (Ocimum basilicum) е слъчелюбиво едногодишно полухрастовидно растение от сем. устоцветни. С много ароматни листа и приятен вкус – подобен на анасона и карамфила. В България се отглежда в цялата страна. Стъблото, което достига до 60 см височина е четириръбесто, с разклонения (до 30 на брой), коренът е силно развит. Листата, с дължина 16-50 мм и широчина 8–32 мм, са срещуположни, по форма елипсовидни или овални, в долната си част изтънени, връхчетата – заострени, по-рядко назъбени. Дължината на дръжките е 5-20 мм. Цветовете са бели, по-рядко розови или виолетови. Подредени са в класовидно съцветие. Имат късо стъбълце – до 2.5 мм. Израстват последователно и са по 2 срещуположно разположени. Чашката е голяма между 1.5–3 мм, когато нарастват плодовете стига до 9 мм. Венчето е петлистно, с дължина 8–9 мм. Тичинката са 4 на брой, разположени по двойки. Плодът е сух и когато узрее се разделя на две. Босилекът цъфти през цялото лято. Медоносно растение. Употребява се надземната част на растението, която се бере по време на цъфтежа юли - август. Босилекът се реже на около 20 см от върха, а от оставащата част покарват нови стъбла. Ако се допусне образуването на семена, растението не произвежда нови листа Дава до три реколти годишно. Стръковете се сушат на сянка или в специални сушилни. Изсушената билка е с яснозелен цвят и характерна миризма. Няколко думи и за етеричното масло, добивано от босилека. Богато е на евгенол, линаоол, пинен и др., горчи, има танини и сапонини. В някои страни се добива само от цветовете за да е по-качествено, в други – се преработва цялата част. Евгеноловият босилек е характерен за нашите съседи в Гърция и отглеждан предимно в Африка. Това е многогодишно полухрастовидно растение. Различава се от босилека, отглеждан у нас. Достига до 100 см височина и има до 50 странични стъбла, едри листа. Използва се главно за получаване на етерично масло. Босилекът е с широко лечебно действие – противоспастично, болкоуспокояващо, противовъзпалително, потогонно и леко възбуждащо. Прилага се при стомашни проблеми, умора, депресия. Българската народна медицина използва отварата от босилек при задух, магарешка кашлица, газове, възпаление на бъбреците. Външното приложение е за жабурене при болки във венците.

Мисъл на деня - 1 Юни 2008 г. „Възпитавайте децата никога да не хващат птичките, да не развалят гнездата им, да не чупят яйцата им; да не ловят мухите, да не им късат крилцата, краката, като им разправяте, че и тях ги боли. Не им казвайте, че това е грях – детето ще разбере страданието, но у него не е развито схващането за греха. За греха то няма опитност. Само старите хора имат понятието за грях.” Из За възпитанието на децата, 26.IX.1920 г.