Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Ася_И

Участници
  • Общо Съдържание

    2091
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    10

Всичко добавено от Ася_И

  1. "През 1919 г. брат Стефан Тошев бил председател на един стопански комитет и получавал голяма заплата. От това време той ми разказа: „Работата не ме натоварваше и реших да напусна, за да стана съдия. Казах това на Учителя и го помолих да ми посочи в кой град няма Братство, за да отида там и да работя за Братството. Бях му приготвил и списък на различни селища, но той не го погледна. Върна ми го с думите: „Вземи си списъка, колкото до назначението, небето е решило къде трябва да отидеш." Подадох молба в Министерството и бях назначен в Свищов, където нямаше Братство. С течение на времето образувахме голямо Братство и Учителят дойде да ме види. След това и брат Боев беше назначен там за учител. Един брат постоянно си мислел, че ако Братството има много пари, работите по-добре ще се наредят. По време на беседа кроял наум различни планове как да придобие повече пари, за да се замогне Братството, Тогава в беседата Учителят вмъкнал: “Ако искате да направите най-голямото зло на едно духовно движение, дайте му пари.” Така той отговорил на мисълта на брата. Учителят бил в Айтос и по време на Петровденския събор отишъл с приятелите на Петров връх край града. На връщане брат Г. Куртев вървял с него и му казал, че искат да направят една братска градина в Айтос. Учителят го попитал с каква цел искат да сторят това, а брат Георги му отвърнал, че ще създадат градината с идейна цел. Тогава Учителят го посъветвал: „Помолете се и градината ще дойде." Така и станало. Сестра Василка Иванова от Айтос при подялба с брата си получила мястото, където сега е градината и го подарила на Братството. „Трябваше на Великден да посетя майка си в Цариброд, в Югославия - разказва сестра Олга Славчева. - Пътувах с открит лист. Беше 1921 година. Отидох при Учителя и му казах: „Учителю, Вие говорите, че в новата култура волът сам ще отиде при господаря си да бъде впрегнат и да тръгне към нивата, без да чака да го теглят насила. Ето, аз ида сама при Вас и моля да ми кажете какво мога да направя за моите братя българи оттатък границата." Учителят сложи на масата една раница, напълни я с беседи. Знаех, че листче българска литература не можеше да се пренесе, беше много строго. Слязох на Царибродската гара и прегледвачката ме вкара в една стая. Изгледа и мене, и раницата, без да я отвори, и само ми рече: „Хайде, иди кот матер." Българските младежи ме посрещнаха с радост, взеха книгите и заплатиха всичко с динари за Братството." Един брат ми разправяше, че написал статия за хора, които той не признава за гениални. Между тях бил и Наполеон. В статията си братът писал за него, че е престъпник, а не гений. Веднъж на поляната край Изгрева Учителят го срещнал и го попитал: „Ти какво мислиш за Наполеон, престъпник ли е или гений?" Братът отговорил, че смята Наполеон за престъпник. Тогава Учителят му казал, че Наполеон не е бил престъпник, а ученик на Бялото Братство, изпратен от Братството в Европа да събори феодализма. В това отношение той изпълнил мисията си, но направил грешка, когато се обявил против Русия. Понеже руският цар не го признавал, той решил да го застави да направи това. Учителят казал на брата също, че Наполеон имал един астролог, който го ръководел, и че когато обявил войната на Русия, астрологът му изчезнал. Наполеон дълго време се колебаел, но тръгнал на поход. Когато англичаните го затворили на остров Света Елена, Наполеон казал, че не са англичаните, които ще го съдят, а неговите прадеди. Из "Необикновеният живот на учителя Петър Дънов" Свидетелства на очевидци - Влад Пашов
  2. “Право е онова, от което никой не страда.” А ето и продължението на мисълта, в което за мен се крие и отговора: “Щом има страдания, това не е право.” Защо страдаме, след като „И направи Бог човека по Свой образ и подобие Свое.“ Значи, Той направи човека да мисли като Него и да чувствува като Него, да бъде справедлив, както Бог е справедлив.? Защото сме се отдалечили от първообраза си и понякога си мислим, че това, което правим е за добро, но на практика не е така. Какво трябва да стане? Да се погрижим първо за себе си - да възстановим връзката си с Бог. А после, след като сме развалили това, което ни е дадено, да се постараем да го поправим: "Та, онова, което трябва да дойде у човека и да работи, това е неговата душа. Та, новата култура, новото, което хората желаят, това е човешкият дух – мощното, силното, крепкото. Само човешката душа и човешкият дух могат да донесат силното, крепкото, мощното в човека. Сега хората със своя ум и със своето сърце приготвят пътя за новото." "Всички хора казват: „Защо светът не се оправи?“ Кой ще го оправи? Светът, който Бог е създал, е оправен. Има нещо, което не е оправено – то е човешкият свят. Човек сам е развалил условията, при които може да бъде щастлив. Следователно един ден, когато всички хора взаимно си подадат ръка, когато всички постъпват разумно, тогава ще имате условия за един добър живот, какъвто искате. Но понеже хората не се решават на това, всеки остава на своя морал – богатите си имат един морал, сиромасите – друг, учените – трети, религиозните – четвърти, всеки остава със своите разбирания и със своя морал. Следователно страданията в света се дължат именно на този различен морал на хората. Един морал трябва да имат всички хора – да се изпълни разумната воля Божия у нас." Из Да направим човека по образу и подобию Нашему, 15-а НБ, 14.III.1937 г.
  3. На 3 юли: През 1877 г. Българското опълчение преминава р. Дунав. БО е самостоятелна българска доброволческа войска, която взима участие на страната на руската армия по време на Руско-турската освободителна война (1877 г.- 1878 г.). След подписването на Санстефанския договор 1878 г. БО е отделено от състава на руската армия и става основа за изграждането на новата българска войска. През 1894 г. в периода 3 – 7 юли е проведен първият конгрес на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). През 1895 г. в центъра на София е извършено покушение срещу Стефан Стамболов. Два дни по-късно той умира от раните си. Съпругата му Поликсения не позволява на княз Фердинанд да присъства на погребението. Стефан Стамболов е роден на 31 януари 1854 г. във Велико Търново. Образованието си започва в родния си град, по-късно учи в Одеската семинария (1870-1872 г.). Израства в обкръжението на революционери като Христо Иванов-Книговезеца, Отец Матей Преображенски, Христо Караминков-Бунето и участвува в почти всички прояви на борбата за политическа независимост през 70-те години - член е на БРЦК в Букурещ, в Гюргево, изпълнява важна роля в подготовката на Старозагорското (1875 г.) и на Априлското въстание (1876 г.). След 1880 г. става подпредседател, а и председател на Народното събрание. В периода 1888-1894 г. е министър-председател. Допринася за Съединението на Княжество България и Южна Румелия. Участва е контрапреврата през 1886 г. Стефан Стамболов провежда ярко изразена националистична политика, способства за укрепване на дипломацията, на икономиката и на държавническата мощ на България. Влиза в конфликт с царска Русия и княз Фердинанд. През 1904 г. от 3 до 6 юли в София е проведен учредителен конгрес на Съюза на свещеническите братства под председателството на митрополит Максим Скопски. През 1908 г. в Ресенския османски гарнизон в Македония избухва Младотурската революция на комитета "Единение и напредък" за възстановяване на конституцията от декември 1876 г. (възстановена на 11 юли). На 5 юли младотурците публикуват обръщение към българите в Охридско за съдействие с обещание за равноправие. Дадена е политическа амнистия и са освободени около 1500 българи. През 1941 г. в дните между 2 - 3 юли са извършени масови арести на комунисти: до юли 1942 г. са арестувани около 1600 души. През 1944 г. в хода на Втората световна война англо-американската авиация бомбардира Русе и с. Чупрене. На този ден са родени: През 1924 г. в Попово е роден писателят Славчо Иванов Чернишев. Учи славянска филология и философия в Софийски университет “Св. Климент Охридски” в периода 1945 г.-1951 г. Работи като коректор и технически уредник в издателство “Наркоиздат” (1945 г.), уредник на сп. “Жената днес” и в-к “Стожер” (1946 г.). Драматург на радиотеатъра при Радио София, член е на сценаристката комисия и завеждащ редактор “Реклама и пропаганда” при Българска кинематография (1957 г.-1950 г.). Редактор е във в-к “Литературен фронт” за периода 1952 г.-1953 г., завежда литературен отдел във в-к “Народна култура” (1953 г.). От 1954 г. живее в Созопол. Член е на СБП. Публикува за пръв път стихотворение през 1941 г. в сп. “Българска реч”. Автор е на съчиненията: “Земя и небе” (1952 г.), “Поема за летеца” (1954 г.), “Зад синия далечен океан” (1955 г.), “Неспокойно сърце” (1955 г.), “Вятърната мелница” (1957 г.), “Морето” (1957 г.), “Капитан Леванти” (1960 г.), “Созополски разкази” (1963 г.), “Стихове” (1965 г.), “Ветрове, пясъци и звезди” (1966 г.), “Стихотворения” (1966 г.), “Отвъд хоризонта” (1968 г.), “Корабни дневници” (1972 г.), “Лунните острови” (1980 г.) и др. Умира на 30 юни 2000 г. в София. През 1932 г. в Мъглиж, Казанлъшко е роден Стефан Гецов – български драматичен и филмов актьор. От 1955 г. е в Националния драматичен театър. Негови роли в театъра са: Отело (“Отело” от У. Шекспир), Дмитрий (“Братя Карамазови” по Ф. М. Достоевски), Македонски (“Хъшове” от И. Вазов), Големанов (“Големанов” от С. Л. Костов); роли в киното: Иван Шишман от едноименния филм, Г. Димитров в “Наковалня или чук”. Умира на 10 октомври 1996 в София. Лоурънс Оливие му казва: "Вие трябва да изиграете Отело!..." Още тук През 1933 г. е роден проф. Александър Фол - виден български историк - траколог и филолог, основател на науката тракология. От 1991 г. е професор по антична и българска култура в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От 1999 г. е професор по стара история и тракология в Нов български университет. Работи в областта на историята на стария свят и на Югоизточна Европа през древността, индоевропеистиката и тракологията, историята на старогръцката и тракийската култури. Бил е първи заместник-министър на културата от 1974 до 1979 г. и министър на народната просвета на Народна република България от 1979 до 1986 г. Александър Фол завършва история и класическа филология в Софийския университет през 1957 г., получава титлата „доктор по история“ през 1966 г. и „доктор на историческите науки“ през 1985 г. През 1967 специализира в „Колеж дьо Франс“ — Париж. Специализирал е и в Германския археологически институт в Берлин. Става доцент през 1972 г. и професор през 1975 г. През 1972 г. основава Института по тракология към БАН и е негов директор до 1992 г., както и генерален секретар на Международния съвет по индоевропейски и траколожки изследвания. Основател е също така (1979 г.) и на катедрата по стара история и тракология в Историческия факултет на СУ, която ръководи до 1987 г., както и на Националната гимназия за древни езици и култури в София 1977. Организира международните конгреси по тракология от 1972 г. до смъртта си и изложбата „Тракийските съкровища“ от 1974 до 1988 г. Носител е на орден „Стара планина“ (2003 г.) и на най-високото отличие на СУ — медала “Св. Кирил” със синя лента (2000 г.). Кавалер е на френския Орден за изкуства и науки (1998 г.). Пише множество монографии, студии и статии на български, немски, италиански и английски езици. Бил е гостуващ лектор в различни университети в САЩ, Германия, Русия, Англия и др. Членство в чуждестранни научни институции: Германски археологически институт в Берлин — член-кореспондент; Сръбска академия на науката и изкуствата, Белград — член-кореспондент; Академия „Медичи“, Флоренция; Европейско общество за култура, Венеция; Американски биографичен институт, Райли; Румънски институт по тракология, Букурещ — почетен член. Кавалер на Ордена за изкуства и науки – Франция Починали: През 1971 г. в София умира Цветан Савов Стоянов - български преводач, критик, писател. Роден на 28 януари 1930 г. в София. Завършва гимназия в София през 1947 г. и школата по журналистика през 1954 г. През 1970 г. защитава дисертация на тема “Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература от средата на ХVIII в. до средата на ХIХ в.”. Член е на СБП. Превежда и издава произведенията на Шели, Гамзатов, Байрон, Дикинсън, Суифт, Стайнбек, Колдуел, Брейн, Харпър, Шекспир, Б. Шоу и др. Завършва и право в СУ през 1952 г. В периода 1953 г.-1955 г. работи в БТА. За една година ( 1955 г. - 1956 г.) е литературен сътрудник във в-к “Земеделско знаме”. В периода 1961 г.-1963 г. е редактор в отдел “Критика” на сп. “Септември”, а след това във в-к “Литературен фронт” (1967 г.-1969 г.). От 1969 г. е научен сътрудник в Института за съвременни социални теории. Автор на съчиненията: “Ние и Арчи. Екскурзоводска история” (1961 г.), “Над твоя дом спокойствие” (1967 г.), “Нишките, които се прекъсват” (1967 г.), “Мъдростта на древните митове” (1968), “Изключителната биография на Буди Будев. Роман” (1969 г.), “Броселиандовата гора” (1973 г.), “Идеи и мотиви н отчуждението в западната литература” (1973 г., в 3 т.), “Геният и неговият наставник” (1978 г.), “Невидимият салон” (1978 г., в 2 т.), , “Отчуждението” (1988 г.), “Избрано и непубликувано” (1994 г.). През 1995 г. в Страсбург умира писателят Андрей Стоянов Гуляшки. Роден на 7 май 1914 г. в с. Раковица, Видинско. След 9 септември 1944 г. е редактор в редица издания: главен редактор е на сп. "Пламък" (1956 г.-1966 г.), директор е на Народния театър, главен редактор на сп. "Съвременник" (1972 г.-1973 г.), секретар на СБП (1956 г.-1962 г.), заместник-председател на СБП. През последните години от живота си пише в Сопот. Белетристичното му творчество е обвързано с философска проблематика. Автор е на съчиненията: "Дон Кихот от Селвеция" (1936 г.), "Жени" (1938 г.), "Смъртна присъда" (1940 г.), "МТ станция" (1950 г.), "Село Ведрово" (1952 г.), "Златното руно" (1958 г.), "Приключенията на Авакум Захов" (1962 г.), "Седемте дни на нашия живот" (1964 г.), "Малка нощна музика" (1965 г.), "Романтична повест" (1970 г.), "Скитник броди по света" (1982 г.), "Краят на Лалелия" (1987 г.) и др. Източници: Тук и тук
  4. Бездомници отказват грижи и работа "Никой не може да каже колко са бездомните на територията на столицата, защото те са ту тук, ту там. Има опити да бъдат събрани тези хора и да бъдат настанени в центрове за временно настаняване, но те отказват. Събират ги, изкъпват ги, нахранват ги и в един момент отново се оказват на улицата, защото това е тяхното желание. Те просто не искат никакви грижи. Това са отшелници, така да се каже. Агенцията по социално подпомагане към министерството на Масларова може да настани бездомни хора в центровете за временно настаняване със заповед към нас. Но там е проблемът, че някой път те нямат документи, което означава, че не могат да бъдат настанени никъде. А няма и такава институция, която да ги задължи да отидат в полицията и да си извадят лични карти. Те могат да останат в центровете за временно настаняване до три месеца. Там наистина се злоупотребява малко с престоя на хората, като им се удължава срокът от наша страна за престой по няколко пъти за по три месеца. Дори има някои, които с години са там. В крайна сметка те злоупотребяват и се обръщат към вас, медиите, за да искат съдействие, с печалната новина, че "ние няма къде да отидем, а те ни гонят навън". Все пак е отговорност на самия човек да си намери работа. При тях отиват и ние им организираме срещи с работодатели, за да могат те сами да организират собствения си живот. С помощ, естествено." Мисля, че не се нуждае от коментар. Промяна има, когато човек иска да се промени. Т.е. освен в битовите условия или заобикалящата среда, трябва да настъпят промени и в неговото съзнание, душа и дух.
  5. "Сега ще обясня и думата „търпение“, от окултно гледище. Всеки ученик от школата на Всемирното Бяло Братство трябва да бъде търпелив. Но как? Някои, запример, се въздържат и казват: „Аз бях много търпелив, въздържах гнева си“. Да въздържаш гнева си, това не е търпение. Търпеливият човек е богат човек, който постоянно изплаща дълга си на всеки, който идва при него. Той има сила в себе си. Да въздържаш гнева си, това не е търпение, това е мъчение. Сега проповедниците искат да ни убедят, че мълчаливият бил търпелив. Не е търпелив такъв човек. Когато друг се радва и весели, той мисли за съвсем друго нещо. Търпеливият човек, като дойде някой при него, той го пита: „Какво искаш от мене?“ – Ти ми дължиш. „Колко?“ – Плаща. Той постоянно пее своята песен. А сега като дойде някой при някого, казва му: „Ти си безчестен“. Той мълчи, нищо не плаща, въздържа се, казва: „Добре ме наругаха, аз съм много търпелив човек“. Никакво търпение не е това, ти си човек на мъчението. Но тук, в тази школа, никакво мъчение няма. Преди да влезете в тази школа, докато влезете, мъчение има, но като влезете в нея, трябва да бъдете търпеливи, весели, да обладаете цял свят. Тъй ще разберете търпението като ученици." Из Природни методи
  6. Мисъл на деня - 3 Юли 2008 г. "Право е онова, от което никой не страда." Из Да направим човека по образу и подобию Нашему, 15-а НБ, 14.III.1937 г.
  7. Преди няколко дена в трамвая, с който пътувам, се качи една баба. С викове, крясъци да й се помогне, че била с патерици, после да я настаним да седне, после багажа, пък слизане - много натоварваща ситуация. Защо Ви разказвам това? Защото след като се качи на тротоара, тя си хвана багажа в едната ръчичка, патериците в другата и се оказа, че не е толкова болна, колкото се правеше. И се замислих, че хората, които са наблюдавали това, следващия път, когато срещнат човек с увреждане, който наистина се нуждае от помощ, може би няма да помогнат. И ще са прави. Всъщност, в повечето случаи хората с увреждания (ХУ) гледат да не затрудняват другите. Писах преди повече от години по темата и няма кой знае какво да добавя. Дали се е променило нещо за този период? Да, все по-често срещам хора, които са готови да помогнат. Особено в общините, социално подпомагане - независимо, че условията на работа са мизерни (който е ходил в СП има идея), хората са внимателни, учтиви. Надявам се все по-често да срещам такива хора. За частните фирми няма какво да коментирам - в големите лошо отношение няма как да получиш - особено тези, които работят с чужденци. В училищата - все още няма напредък, но е необходим един дълъг период, в който да се промени мисленето на, може би, цяло едно поколение за да има резултат. Дали ХУ имат право да съществуват? Има "Международна конвенция за опазване и насърчаване на правата и достойнството на хората с увреждания" (колко дълго и сложно). Та там се казва: "Позовавайки се на Международния пакт за икономическите, социалните и културните права, Международния пакт за гражданските и политически права, Международната конвенция за премахването на всякакви форми на расова дискриминация, Конвенцията за премахване на всякакви форми на дискриминация срещу жените, Конвенцията против изтезанията и всякакви други жестоки, нехуманни или унижаващи човешкото достойнство форми на третиране и наказание, Конвенцията за правата на детето, както и на Международната конвенция за защита правата на работещите имигранти и членовете на техните семейства," и едва след това се говори за правата на ХУ, т.е ние сме и жени, и деца, и малцинство (в някои случаи) - по-нищо не се различаваме от другите, а само че не можем да бъдем на 100% пълноценни в обществото. Но забележете - говори се за физическа пълноценност. И ето още един цитат, за който иска да помисли по въпроса: "Осъзнавайки, че всеки индивид, със своите задължения по отношение на останалите индивиди и на общността, към която принадлежи, е отговорен да се стреми към насърчаване и съблюдаване на правата, признати в Международната харта на човешките права." И сега искам да ви разкажа за почивката ми в Поморие, която, забележете беше организирана от здрави, прави хора, които с нищо не са задължени (в смисъл като работа) да го правят. Запознах се с хора, които, независимо от трудностите с придвижването (инвалидна количка) водят доста активен живот. Е, това че тротоарите не са пригодени за тях - ами няма голям проблем, свикнали са . Това, че я някои заведения не желаят да преместят 2-3 стола за да се освободи място за количките - ами няма да се караме я, отиваме там където сме желани. И така. Та тези хора ходят на състезания, общуват, когато могат. Често е по нета, ама какво да се прави? Достъпност на средата. Видях хора, които знаят, че са обречени - т.е. всеки един момент може да умрат (това не се коментираше - съдба); хора които знаят, че никога няма да могат да имат деца или поне да си осиновят - и те се усмихваха и гледаха много ведро на живота и по нищо не се различават като житейска ситуация от здравите. За първи път присъствах на място, където имаше събрани толкова ХУ, но беше весело и приятно. Най-интересно беше, когато излизахме привечер на разходка. Някой от страни подвикваше "Я, атракцията на Поморие минава", а те се усмихваха и продължаваха с количките напред. Какво да обясняват - че утре всеки един от нас може да е в количка? Това, който не желае няма да го разбере, той ще продължава да казва "уроди". И ако ви се чете нещичко, написано от един "инвалид", както често ни наричат, ето един друг поглед върху историята с Поморие, надявам се да ви хареса. Авторът е около 30-годишен.
  8. "Учителят ме запита едва чуто: „Чели ли сте нещо?” Погледнах го и бързо се запитах в себе си, как да не съм чела, била съм ученичка, студентка, сега съм учителка, все съм чела нещо, но преди да отговоря нещо, веднага се сетих, че той ме пита дали от него съм чела нещо, тогава отговорих, че нищо от него не съм чела. Той влезе в една стаичка, забави се там малко и ми даде малка брошурка – „Митар и Фарисей.” От заглавието разбрах, че той е духовен човек. Толкова по-добре: не съм комунистка, не отричам Бога, дори Го търся навсякъде. Погледнах на гърба на книжката, пише 30 стотинки, но не се реших да подам такава дребна сума. Но той и едра не прие. Не остана друго, освен да благодаря. Гледам го и си мисля: Какво осмирение! Откакто го видях, оттогава заявявам: видях, познах, разбрах какво значи смирение. В ушите ми звучи: „Чели ли сте нещо?” Това нещо той не може да нарече свое, Словото, което ни даде, нито веднъж не нарече „мое”. „Митар и Фарисей - човечеството се движи между тия два колоса - беден и богат, слаб и силен, слуга и господар, смирен и горделив.”" Спомени от Паша Тодорова
  9. "В светлината на Учителя задачата на окултния клас беше такава - хармоничното развитие на свободния човек по ум и сърце, по душа и по дух. Пълна хармония между тези четири свята в човека е възможна само тогава, когато съдържанието на ума, на сърцето, на душата и духа са проникнати от съответните сили - творчески сили, с които човек да манипулира при своето усъвършенстване и за доброто на ближните си. Ученикът на Специалния клас е дошъл по свой почин, над него не е бил упражняван никакъв натиск, ръководен само от любовта, свободата и копнежа към учение. Той сам си избира школата, сам се записва и дава обещание пред своя Учител и Бога. Веднъж пристъпил прага на класа, той трябва да е наясно за всичките правила и закони на Школата, които трябва да спазва. Както в обикновеното светско училище има програми и изпитни комисии, така също и тук, в окултната школа, съществуват и програма, и изпитна комисия. Никой ученик не пристъпва прага на едно училище, ако няма нужната подготовка за него. Влизането в един окултен клас е свободен акт, израз на вътрешен копнеж. Векове той е чакал мига да срещне Учителя си, да чуе неговия глас, да утоли жаждата си за знание, светлина и живот, да разбере целите и задачите си, какво се изисква от него, как да постъпва при даден случай и т.н. Всичко казано от Учителя трябва да се изучава, опитва, прилага. Окултният ученик учи, работи и живее под зоркото наблюдение на Учителя и с крепката му помощ. Зад ученика от Специалния клас стои като тил Общия клас. Здрави, изпитани ветерани, със същия устрем, идеали и задачи. Срещата на ученик с Учител на земята е велик момент, велико събитие. Ражда се нещо ново, ражда се култура на Любов, Мъдрост и Истина. Четеш „Трите живота” - лекция от Общия окултен клас. Първата страница: „Мълчание”. „Тази вечер ще имате едно квакерско събрание. Всички ще мълчат, докато приемат вдъхновение. Аз ви събрах тази вечер /първоначално за известно време лекциите са се държали вечерно време/ как да употребим празното време. Празното време е, което разваля живота.” Първият том е даден да се осмисли празното време, да се използва, за да се осъществи идеята на ученичеството. Имаш чувството, че се намираш пред баща, голям и мъдър, който направлява пътя, по който ще тръгнеш. Идеите следват една след друга. Учителя притежаваше богата и ценна библиотека, но така и не можахме да я поразгледаме, защото през 1957 година всички книги бяха натъпкани в чували и претопени като вторични суровини, заедно с беседите, печатани и непечатани. Това е двадесети век, това са претенции за култура!!!" Из спомените на Буча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  10. На 2 юли: През 1858 г. е роден Илия Куртев - български обществен деец, политик. Учи в родния си град. Взема участие в Руско-турската война (1877 г. - 1878 г.), в подготовката на Съединението (1885 г.), в Сръбско-българската война (1885 г.). Илия Куртев е русофил, уволнен от армията през 1895 г.. Председател е на дружество “Сливница”. Илия Куртев умира на 7 август 1923 г. в София. През 1886 г. в Пловдив е роден Михаил Йовов Йовов - военен и държавен деец, дипломат. Завършва Военното училище в София и Генералщабна академия в Санкт Петербург. Участва в Балканската война 1912–1913 г. и Първата световна война 1914–1918 г. След края на Първата световна война продължава военната си кариера. На 30 април 1933 г. е произведен в чин генерал-майор. След държавния преврат на 19 май 1934 г. е уволнен от армията. Министър на народното просвещение (23 ноември 1935 г. – 4 юли 1936 г.). Министър на железниците, пощите и телеграфите (23 октомври 1936 г. – 14 ноември 1938 г.). Същевременно е и представител на Съюза на бойците от фронта (1936 – 1940 г.). Депутат е в ХХV ОНС (1940 – 1944 г. ). След 9 септември 1944 г. не се завръща в България и живее в Швеция, а от 1948 г. – в Аржентина. Осъден е задочно от Народния съд на смърт. През 1906 г. е роден Петър Димитров-Рудар (псевдоним на Петър Димитров Келов) - български писател, литературен теоретик на детската литература. Завършва право в СУ”Св. Климент Охридски” през 1929 г. Той е един от основателите на Дружеството на детските писатели през 1925 г. Участник е в Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Преподавател е по детска литература в Държавния библиотечен институт в периода 1952-1962 г. Автор е на съчиненията "Нашата детска литература. Ч. I. Поезия" (1927 г.), "Детска литература. Учебник за учителските институти. Т. I-II" (1953-1954 г.), "Разкази за Георги Димитров" (1968 г.) и други. Петър Димитров-Рудар умира на 18 октомври 1994 г. в София. През 1940 г. е роден Георги Иванов - първият български космонавт, генерал-майор о.з. Истинското му име е Георги Какалов, но месеци преди полета на 10 април 1979 е решено, че трябва да смени фамилното си име, и днес е известен като Георги Иванов. По-късно е народен представител. Роден в Ловеч в семейството на електротехник. Родната му къща е в стария кв. Вароша. През 1954 завършва техникум. Постъпва в армията през 1958. Има квалификация на пилот I клас. През 1964 завършва военното училище в Долна Митрополия. През 1984 защитава дисертация като кандидат на физическите науки. Награден е от Тодор Живков с орден "Златна звезда на Герой на Народна република България". Съпругата му се казва Наталия Русанова. Имат една дъщеря Ани (р. 1967). С втората си съпруга Лидия имат един син - Иван (р.1984). На 1 март 1978 г. Иванов e избран за космонавт във втората група от програмата Интеркосмос. На 10 април 1979 г., в 20 ч и 34 мин. московско време е изстрелян в орбита около Земята космическият кораб „Союз-33“, с международен екипаж: командир на полета Николай Рукавишников и космонавт-изследовател Георги Иванов. През целия драматичен полет пулсът на Георги Иванов остава нормален и не се променя. Когато се приземяват, те се намират на 320 км югоизточно от Джезказган. Направили са 31 пълни обиколки около Земята. В Космоса прекарват 1 ден, 23 часа и 1 минута. През 1876 г. почива Велчо войвода - Велчо Петров Ночев - български революционер, участник в националното-освободително движение. Роден е през 1840 г. в махала Камено бърдо, днешно към град Априлци. По време на Априлското въстание е войвода на дружина. През 1949 г. почива Георги Димитров, български комунист, министър-председател на България. Източници: Тук и тук
  11. Мисля, че правдата, като една от добродетелите в живота, е плод на Любовта. Значи първо нашето развитие трябва да започне от прилагането на Любовта. Останалите добродетели – мъдрост, свобода, истина... идват впоследствие. Много хора се считат за праведни, но не знаят метода за постигането й. А и често не сме се отърсили от някои наши слабости. Има много праведни хора, но според мен Учителя говори за Новата епоха – когато се ражда нов тип човек. Затова казва: “Та онзи, който е влязъл в школата, трябва да изучава закона за Правдата и да го прилага.” Из Закон за правда, 24.X.1920 г. Това е разликата между Ученика и праведния човек – единия знае методите за прилагане на правдата, а другия – не. И тук е много важно едно качество на Ученика – той не критикува другите и техните грешки. Всъщност за да бъдеш такъв Ученик трябва да се самоотречеш.
  12. Мисъл на деня - 2 Юли 2008 г. "Правдата е закон за чистене. „Ще ходя със силата на Господа Йехова: ще помня Твоята, само Твоята Правда” (Пс. 71:16). „Заради името Си, Господи, оживи ме; заради правдата Си изведи душата ми из утеснението” (Пс. 143:11). Схващайте Правдата като наука. Дотогава, докато човек е нечист, той ще бъде далеч от Бога... И тъй, Правдата е наука за чистене в живота." Из Закон за правда, 24.X.1920 г.
  13. Съгласна съм с теб, Ани. В повечето случаи човешката логика е: “Казвате: „Да бъдем богати, защото богатството ще ни направи щастливи.“ Или: „Да бъдем учени, защото учението ще ни направи щастливи.“ Това са само условия за живот. Животът е повече от богатство.” “За материалните работи той иска да стане господар и на материалното в света. Мъчно се подчинява материята.” Великoтo малко и великото голямо Но колкото повече материални неща притежаваме, толкова повече започваме да им слугуваме. И накрая установяваме, че нищо не можем да вземем със себе си, когато си отиваме оттук. Всъщност взимаме – но не материалното. За мен отговора е тук: “Ако ти не се отречеш от всичко материално в ума си, в душата си, ти не може да разбереш законите. Не може да градиш новия живот. Не да напуснеш стария живот и да бягаш – това не е отричане.” “Това е една неразбрана идея. Желанието ти да бъдеш силен, да владееш над хората – ето една неестествена връзка, която ти имаш. Защото туй желание, Бог, Който създал света, Той ще го владее, ти няма да го владееш. Единствен, Който създал света, Той е господар.” Великoтo малко и великото голямо
  14. "Учителя помагаше лично на отделните личности. Имаше случаи, когато помагаше колективно – едновременно на мнозина. Такъв е случая с изселването на българските евреи. В годините, когато Хитлер върлуваше в Европа и пращаше евреите в камерите на смъртта, той се опита да повлияе и на българското правителство – и те да изпратят евреите в Полша – в камерите. У нас започнаха да се изпращат евреите от един град в друг. Имах близка приятелка – Вуча Бехар от Стара Загора – беше изселена в Търговище. Друга близка позната еврейка от Казанлък бе изпратена във Видин. Българският народ не одобряваше това. Започнаха се протести пред властта от разни групировки. Много организации се противопоставяха на властта в защита на евреите. Спомням си, че и писателския съюз направи това. Чест прави това на българския народ. Един наш приятел, който беше получил образованието си в Полша – Методи Константинов – работеше тогава в информацията при Казасов. Извикали брата и му казали, че той трябва да съпроводи българските евреи до Полша, тъй като той владее полски език. Отговорил им, че ще си помисли. Веднага отишъл при Учителя и му казал какво му предлагат. Учителя изпратил да повикат Владимир Лулчев, който по това време имаше връзка с цар Борис и му казал: „Кажи на царя, че ако пусне дори един евреин да изпратят в Полша, помен няма да остане от династията му.” Лулчев е отишъл да се срещне с царя, но му казват, че не знаят къде е отишъл. Учителя казал на Лулчев: „Ще отидеш и ще го намериш.” Лулчев отишъл втори път, но и сега му казали, че царят е отишъл някъде и не знаят къде е. Като опитал всички възможности, за да намери царя и не е успял, върнал се при Учителя и му казал: „Никой не може да ми каже къде е царя.” Тогава Учителя влязъл в стаята си, излязъл след малко и му казал: „Кричим”. Лулчев отишъл в Кричим и когато царя го видял, го попитал кой му е казал, че е тук, Лулчев му отговорил: „Учителя ми каза.” Лулчев предал на царя какво му е казал Учителя. Царят и Лулчев се върнали в София. Царят скъсал пред Лулчев указа, който е бил подписал за изпращането на евреите в Полша. И така българските евреи бяха спасени от смъртта. Учителя активно се намеси в спасяването на българските евреи. Това не е заплаха, която Учителя е направил с думите: „Помен няма са остане от династията му, ако пусне евреите в Полша.” Това щеше да стане по закона на кармата. Учителя не искаше да стане едно голямо престъпление. Ако царят не беше послушал, непременно щеше да има последствие и щяха да пострадат неговите наследници. Когато стана преврата на девети септември и след това България се обяви за Република, неговите наследници – децата му и царицата, напуснаха България без да пострадат. Те бяха оставени да отидат където искат и бяха подпомогнати от самата власт. В живота съществува закон за причина и последствие, наречен кармичен закон, който гласи: каквото направиш, ще ти направят. Царят имаше власт да не допусне евреите да бъдат унищожени в камерите на смъртта. Неговите наследници получиха благодатта от добрата постъпка на бащата. Те напуснаха България невредими. Вярно е и че българският народ не беше съгласен, и не одобряваше изпращането на евреите в Полша. Пряката намеса на Учителя попречи да се извърши престъпление към 50 000 евреи. Разказваха ми, че когато бяха подгонени евреите у нас, някои от консисторията били решили да съберат всички скъпоценни камъни, които били в синагогата за извършване на разни ритуали, били занесени и предадени на Учителя за съхранение. След като Учителя напусна земята, на Изгрева дошъл един от членовете на консисторията и запитал някои от ръководството на Братството, дали знаят нещо за това, което е предадено на Учителя. Брат Борис Николов му казал, че Учителя, преди да напусне земята, му предал кутията със скъпоценните камъни, за да ги предаде на някой от членовете на консисторията, когато ги потърсят." Из Спомени от Елена Андреева, "Учителят ни води по нов път"
  15. През 1881 г. - Народното събрание на България отменя Търновската конституция и дава извънредни пълномощия на княз Александър Батенберг. През 1921 г. - По предложение на Александър Теодоров-Балан е въведена правописна реформа. През 1997 г. - В България е въведен валутен борд и българския лев е приравнен към германската марка (1 DEM = 1000 BGN). На днешния ден Православна църква чества Празника на братята Св.св Козма и Дамян, почитан сред народа като Свети Врач. И нещо, което не знаех - Като празник в България се отбелязва Джулая (младежки празник, възниква през 1991 г. във Варна, посветен е на 1 юли и е инспириран от песента на Uriah Heep July Morning).
  16. Беседата е много хубава. А отговори на някои въпроси точно за отношенията между хората намерих тук: “Ако искате да вложите правото, вие можете да го вложите само между двама души, но не и между повече от двама. Всички хора не могат да постъпват право. Между всички хора двама могат да постъпват право, но всички хора не могат да направят двама души да постъпват право. Ако многото хора могат да накарат двама души да постъпват право, значи те са криви хора. Ако аз съм прав, каква нужда има хората да ме карат да постъпвам право?” “Та, спазвайте законите, които функционират в природата. Два закона има, които трябва да взимате предвид: някога правата мисъл идва първа, а някога – последна. Някога правото чувство идва първо, а някога – последно. Някой път правата постъпка идва първа, а някога – последна. Коя е диагнозата, по която да познаете кога правата мисъл е първа или последна? Когато не си раздвоен нито в мисълта си, нито в чувствата, нито в постъпките си, правата мисъл, правото чувство и правата постъпка са дошли първи. Щом си раздвоен в мислите, в чувствата и в постъпките си, ще знаеш, че първата мисъл, чувство или постъпка не е права. Тогава ще чакаш да дойде последната мисъл, последното чувство и последната постъпка.” “Следователно човек трябва да знае, че във всяка мисъл, във всяко чувство и във всяка постъпка, които решава, той решава една задача. Ако не си раздвоен, задачата е право решена. Ако си раздвоен, задачата не е право решена.” Той ми е и брат, и сестра, и майка "Ако аз съм прав, каква нужда има хората да ме карат да постъпвам право?" - това го разбирам и така: ако другите са прави, а аз греша, защо е необходимо да ме убеждават в тяхната правота? Това е лесно обяснимо - просто сме различни. Различно мислим, чувстваме. Но щом в мен има вътрешно противоречие, значи нещата не са както те ги виждат. А щом дългото убеждаване не доведе до промяната, която другите очакват да настане, то, дори и да греша, трябва да ме оставят да получа своята опитност. Макар че е хубаво да се учим и от другите.
  17. "И носеше той земята на гърба си Ето една мисъл колкото невъзможна, толкова и невероятна. Кой може да носи Земята на гърба си? Изключено е в прям смисъл на думите да може обикновен човек да носи Земята на гърба си. В преносен, в идеен смисъл, тези думи заслужават внимание. Необикновеният, великият човек може да носи Земята на гърба си. От астрологическа гледна точка всяка планета се населява от разумни същества, със съответна култура и съответно име. Човекът, населяващ Земята, носи името земен тип, съществата, населяващи Луната се наричат лунни типове и т.н. Обаче съществата, населяващи Земята не са чисти земни типове, а имат по-силни или по-слаби влияния от другите планети, носят характерни черти и от други планети. Говорим ли за земен тип, имаме предвид ония отрицателни качества, които е приел от земята. Казваме: този човек е материалист, егоист, алчен, користолюбив, всички блага тегли само към себе си. Тези качества дават израз на лицето му, форма на главата му, форма на тялото, тегло и т.н. Казано е за Христа: Дойде на земята и пое греховете на цялото човечество. За него може да се каже: И носеше Той Земята на гърба си. Сам по себе си грехът не е нещо материално, да го хванем, но се изявява чрез отрицателни прояви. Докато престъпността на човека е само в неговата мисъл, не е грях, но щом стане деяние, е грях. Докато не е съгрешил, човек е лек, подвижен, спокоен. Щом сгреши, губи спокойствието и свободата си, усеща вътрешна тежест. Спасителят на човечеството дойде именно за това, да освободи човека от голямата тежест, наслоена през вековете, да го върне в първоначалното му състояние, създаден по образ и подобие на Бога. С тази мисия дойде е нашият Учител на Земята, ще идват и други Учители да поемат греховете на хората. Топлото Слънце, птичките, пчелите, цветята - всичко говореше за настъпилата пролет. В такъв хубав пролетен ден на 1925 година аз и една от сестрите, също стенографка, отидохме рано сутринта на ул. „Опълченска” 66 да изчистим стаята на Учителя, да направим традиционното пролетно почистване. Тя ми подаваше одеалата отвътре, за да ги простра на въжето, да ги избухам и оставя известно време навън на слънце и въздух да се проветрят. Когато надигах одеалата, нещо ме спря, погледнах към градинката в двора и видях в дъното на градинката Учителя - там имаше един кошер с пчели. Пред кошера, седнал на малко столче, Учителя наблюдаваше живота на пчелите, те усилено работеха сега. Така, както е приведен леко над тях, виждам върху гърба му земното кълбо - Земята, в много голям мащаб. Виждала съм като ученичка земното кълбо - глобус, но то беше съвсем мъничко, а това беше огромно. В едната си ръка държах одеалото, гледах видението, не се решавах да го изтръскам, за да не би да раздвижа въздуха и земнато кълбо да падне, с другата ръка триех очите си, за да се уверя в това, което виждах. Стоя и гледам, колко време беше това странно явление не зная, но ясно видях как земното кълбо изчезна пред очите ми и отново видях онова, което беше в първия момент - Учителя седи и наблюдава кошера. И аз продължих своята работа, като че нищо не е било, прострях одеалата на въжето. Няколко години след този ден, в една от беседите си, Учителя каза между другото: „Вие носили ли сте Земята на гърба си, за да знаете какво значи това?” Тази мисъл като че ме събуди от сън и в паметта ми отново изпъкна онова незабравимо явление в онзи пролетен ден, от него нищо не е заличено в паметта ми. Нещо повече, близо до Учителя, според работата ми, аз имах възможност да наблюдавам, да изучавам живота му, поне от части да го позная и днес свободно, пред целия свят да кажа: Да, наистина той носеше Земята на гърба си. Употребих думата отчасти, защото малкото не може да обхване изцяло или напълно голямото, необятното. Колкото и да го обхване и познае, ако това е постигнато с чист, неподкупен поглед, многократно и при всички условия на живота си може да казва: И носеше Той Земята на гърба си." Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  18. "Уреди ли се въпросът? Беше красива звездна вечер. Вечерях пред палатката си и излязох към полянката. Пред салона бе поставен големия далекоглед и Учителя с група братя и сестри наблюдаваха звездните светове. Присъединих се към групата. Учителя обясняваше на кои планети кои същества живеят и какво е разстоянието между звездите - неща извънредно интересни, нови, нечути дотогава, но... много далечни. Безгрижни хора! Разговарят се за живота на звездите, а аз не мога да се справя с живота на земята! - угрижена, така разговарях със себе си, защото след два дни беше падежът на полицата ми в заложната къща. Трябваше да платя 500 лева лихва, срещу 5 хиляди лева бях заложила всичкото бижу на майка ми и ако не внесях навреме лихвата, щеше да пропадне, както пропаднаха наскоро двете пишещи машини... Трябваха ми 500 лева. Това бе животът, а звездите... Далечни приказки, мислех в себе си. „Учителю, кажи нещо реално! Кажи ми откъде да намеря 500 лева? Дай разрешение на всекидневните проблеми!” И докато в моята глава се въртяха 500-те лева лихви, които трябваше да заплатя, другите слушаха с интерес обясненията за звездните светове. Не дочаках края на звездните разговори, прибрах се и дълго не можах да заспя. Мислех си от кого мога да поискам пари. Сетих се за брат Стоименов. Той беше заможен, но аз не го познавах. Никога не бях говорила с него. Как тогава да му поискам пари? Поздравявахме се като съидейници, но не бяхме си чували гласовете. Как ще повярва, че ще му ги върна?... Кучето, моят пазач, изръмжа нещо насън и ме подсети, че трябва да заспивам. Беше вече твърде късно. Нощната тишина ме унесе. И с тези мисли заспах. Сутринта набълзо се приготвих и тръгнах през гората за игрището, където ме чакаха децата. Преди да вляза в гората, покрай мене мина брат Стоименов, за когото предишната вечер се бях сетила. Отново ми мина мисълта да поискам от него на заем, но нямах кураж. Поздравих го и се разминахме. Същият ден вечерта, след работа, отидох в колониала на Изгрева да си купя нещо за вечеря. Сепнах се, когато видях и него там. - Странно, това вече не е случайно - казах си. - Ако още веднъж го срещна, ще му поискам заем. Нали сме от едно Братство! - Убеждавах се мислено, а нямах и никакъв друг изход. Може би не беше случайно, че почнах да го срещам два пъти на ден, нещо, което досега не беше се случвало. На следващата сутрин пътьом се отбих при брат Тихчев. И ето, че почти веднага след мен влезе и брат Стоименов. Тогава вече събрах целия си кураж и казах: - Брат Стоименов, искам да поговоря нещо с Вас! - Да, аз минавам през гората, може да си поговорим - отвърна той и тръгнахме. В първия момент ми се искаше дърветата да сведат клони и да закрият лицето ми. Толкова се стеснявах. - Е, сестра, казвайте какво има? - запита той. Трябваше да се говори и започнах. - Моят баща беше търговец-бижутер във Варна. Преди няколко години при една сделка с Англия загуби. Води дела, но... напразно. Всичко загубихме. Сега сме дошли в София при баба ми. Седем души сме на една заплата. Баща ми е отчаян и възрастен човек вече. Трудно живеем на една заплата. Често залагам неща в заложната къща с голяма лихва и после или успявам да ги върна, или пропадат. Сега съм заложила всичкото бижу на майка ми за 5000 лева и давам месечно по 500 лева лихва. Този месец не мога да внеса лихвата. Бихте ли ми заели 500 лева за известно време? Рискувам да загубя бижуто, да пропадне така, както пропаднаха и много други неща - на един дъх казах всичко и спрях. - Добре, сестра, ще Ви заема. Кога е падежът? - Думите му прозвучаха спокойно, тихо. - Падежът на полицата е днес. - Тогава да се срещнем в 5 часа след обед? Къде е заложната къща? - Можем да се срещнем на пл. „Св.Неделя”, пред часовника. Там наблизо е и заложната къща. Вървяхме през гората. Върховете на дърветата се преплитаха и образуваха зелен свод над пътеката. За момент се огледах. Стори ми се, че вървим по друг път - изведнъж така ми бе просветнало, такъв товар падна от раменете ми! Скоро стигнахме до трамвайната спирка. Брат Стоименов се качи на трамвая, а аз продължих пеш към игрището. След обед помолих колежката да ме замести през последните два часа при децата, за да бъда навреме на уреченото място. Брат Стоименов беше там. Отидохме заедно в заложната къща. Помолих за моята сметка. Смутих се, когато видях,че брат Стоименов започна да брои много пари. - Лихвата е само 500 лева - му прошепнах тихо. - Защо да плащаш грешни пари? Ще платим всичко сега, а ти ще ми ги върнеш когато можеш и по колкото искаш. Така той даде 5500 лева и взехме цялото заложено златно бижу на майка ми. Това ме смая. Такъв жест! И то от непознат човек... чудно!... Невероятно! Не можех да намеря думи да му се отблагодаря. Дълго настоявах предметите да останат у него, докато му издължа сумата. Едва го склоних да ги вземе. Всеки месец му носех известна част от сумата, докато изплатих всичко и занесох у дома на майка ми златните й спомени от татко. Така, по Божия път се уреди този въпрос. А ето най-интересното от случилото се. Два дни след благополучното уреждане на въпроса група, начело с Учителя, тръгваше за Рила. През цялата нощ лампите пред салона светеха. До късно кръстосваха братя и сестри, стягаха денкове и палатки, мереха и сортираха багажа. Групата, която тръгваше с Учителя, винаги беше най-голяма. В зори, към 3 часа, целият Изгрев беше на крак. Едни тръгваха, други изпращаха. Учителя загаси лампата на горницата и цял сияещ, в светли дрехи, с бяла панамена шапка и с бастун в ръка, слезе по стълбите и се спря на площадката пред салона. Всички тържествено запяхме „Братство единство...” С радостен трепет изпращачите един по един му целувахме ръка. Дойде и моя ред. - Уреди ли се въпросът? - прошепна ми засмян Учителя. - Да, Учителю, много Ви благодаря! Поех десницата му с двете си ръце и с гореща благодарност я целунах. Това стана незабелязано от никого. Но аз разбрах, че този, който говореше за звездите на небето, мислеше същевременно и за душите на Земята." Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
  19. Права си, mvm, На пръв поглед нещата изглеждат разхвърляни и хаотични. В едни беседи смисълът, който Учителя влага в една дума е един, в друга - друг. Прави ми впечатление, че много често е говорил иносказателно, но в този случай всеки възприема смисъла по начина, който е най-близо до него. Няма съвети за това как да се четат беседите и как да се тълкуват - Учителя е говорил пред голяма аудитория. А и до нас достига само написаното, преписаното, друго е да виждаш човека, движенията му, да чуваш интонацията с която произнася една дума. Както казват учениците му " те били събрани от кол и въже". Но може би това, че в повечето случаи това са били хора с различни знания, различна възраст и социален статус, различен произход и съответно - различен начин на възприемане на казаното, прави беседите му да изглеждат така? Той все пак е говорил на всички, които са искали да го чуят. Понякога, един текст предизвиква в мен въпроси, отговора на които намирам в друга беседа. Всъщност при мен отговорите не винаги идват когато си задам въпроса, а когато съм готова да чуя отговора. Мисля си, поне за мен, че има един много дълъг период на натрупване на знания, после вече започваш да ги осмисляш вътрешно и едва след това може да говориш по дадения въпрос, т.е. да ги прилагаш. А и Учителя много е държал на това - да опитаме знанията, които ни дава, преди да ги приложим. Това е един много дълъг процес. Отнемащ години понякога. За мен лично беседите от книгата Великата майка са много по-лесни и разбираеми. Те са и по-кратки. И ако преди две години ми беше попаднала тази книга, със сигурност щеше да ми е по-лесно. Ако сега трябва да започна отнякъде, бих започнала от нея.
  20. На 30 Юни: През 763 г. - Българската армия търпи поражение в битка при Анхиало (Поморие). Константин V Копроним организира грандиозен поход срещу България, като превозва войските си по море с 800 бойни кораба. При равнината на Анхиало го очаква огромна българска войска, в чиито редове има 20 000 славяни. Сражението е изключително кръвопролитно и за двете воюващи страни. През 1871 г. - Васил Левски завършва Проектоустава на БРЦК, озаглавен "Наредата на работниците за освобождението на българския народ". В “Наредата” Левски аргументирано определя, че целта на БРЦК е премахването на съществуващата деспотско-тиранска система и нейната замяна с “демократска република”. Това според него може да се постигне чрез всенародна революция, която трябва да се подготви от комитетската организация. В изработения от Васил Левски програмен документ се фиксират и правата, и задълженията на всички комитетски членове. През 1971 г. - В автомобилна катастрофа загиват известните футболисти Георги Аспарухов и Никола Котков. Катастрофират в прохода Витиня и умират на място. Двамата играчи на "Левски" провеждат сутрешна тренировка на "Герена", после се качват в сивата "Алфа Ромео" с номер СГ 9999 на Гунди и потеглят за Враца, където са обещали да играят в юбилеен мач на местния "Ботев". На бензиностанцията преди Витиня те качват случаен спътник. Минути по-късно колата се забива с огромна скорост в излизащ от страничен път камион и лумва в пламъци. Тримата умират на място. Георги Аспарухов (Гунди) е български футболист. Играч на "Левски" и "Ботев" (Пд). В "А" РФГ има 245 мача със 150 гола, в националния отбор - 50 мача с 19 гола. Класиран е на 8-о място в Европа (1965 г.), спортист № 1 на страната (1965 г.). Избран е за футболист на ХХ в. за България. През 1882 г. в с. Ковачевци, Пернишко е роден Георги Димитров. Родителите му са Димитър Тренчев и Парашкева Досева, от Банско, преселила се с родителите си в Ковачевци. Има 7 братя и сестри. Четири години по-късно семейството му се преселва в София. През 1894, още 12-годишен, поради липса на средства започва работа като словослагател в печатницата на Никола Пиперов. Там се печата органът на Либералната партия на Васил Радославов „Народни права“. През периода 1923 - 1946 г. Димитров става активист на Комунистическия интернационал (Коминтерна), като извършва "конспиративна дейност" в Швейцария и Германия. Достига до поста ръководител на неговото Западноевропейско бюро. От 1927 г. сътрудничи на съветските тайни служби (ГПУ), включително като офицер за свръзка с Вътрешната македонска революционна организация (обединена). Завръща се в България през 1946 г. и оглавява БРП (к), която през 1948 г. се преименува на БКП. Като министър - председател на страната започва политика на постепенен преход към комунистически модел на управление и тоталитарна държава. Води курс на тясно сближение с Югославия и провеждане на поетапна македонизация на населението в Благоевградски окръг с оглед присъединяването на района към новосформираната югославска македонска република. През 1948 г. съветският официоз вестник „Правда“ публикува критична статия за неговите изказвания в полза на Балканската федерация. Георги Димитров умира през 1949 г. в санаториума „Барвиха“ край Москва, където е лекуван четири месеца. Видни съветски медици поставят диагнозата “сърдечна недостатъчност II степен, чернодробна цироза, диабет, хроничен простатит“. Има спекулации, че е отровен по нареждане на Сталин заради голямата му популярност в средите на международното комунистическо движение и политиката му на сближаване с Югославия (и дори обединяване в Балканска федерация), ръководена от нейния неконтролиран от СССР комунистически водач Тито. Тялото му е изложено в мавзолей в София, а след първите демократични промени е погребано в Централните софийски гробища през 1990. Мавзолеят е разрушен на 21 август 1999 г. На Г. Димитров са наречени градовете: Перник (Димитрово в периода от 1949-1962 г.), Димитровград, Димитровград, (Русия), Димитровград (Цариброд) - Сърбия. През 2002 г. почива Николай Хайтов - български белетрист, драматург, публицист и патриот, известен със сборника си „Диви разкази“, както и с изследванията си относно гроба на апостола на свободата Васил Левски. Един от най-популярните български писатели, автор на разнообразни по жанр и тематика художествени и публицистични творби. Влиза в книгата "Стоте най-велики българи на всички времена". Роден на 15 септември 1919 г. в село Яврово, Област Пловдив в бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град. Работи като чирак в магазин за брашна, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години, което го откъсва от училището и книгите. През 1938 г. завършва гимназия в Асеновград. Обича да чете З. Стоянов, Ив. Вазов, Елин Пелин и Й. Йовков. През 1943 г. завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944 г. е войник в Пловдив. От 1946 г. постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков лесничей в Персенкското горско стопанство. После работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство - Сапарева баня. От 1951 г. е инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство "Боровец", Самоковско. За неправилно раздаване на дърва е осъден на осем години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите. По-късно присъдата е отменена от Софийския окръжен съд, но две години остава без работа. Първият му очерк е публикуван през 1954 г. в списание „Септември“. Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ ("Случай без прецедент") и нов очерк. Пише очерци за в."Работническо дело", "Кооперативно село" и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга "Съперници" през 1957 г. От 1959 г. е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник „Народна култура“ и сп."Наша родина". От 1975 до 1977 г. е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 г. и секретар на СБП - 1966-1968 г. През 1966 г. става главен редактор на списание „Родопи“. През 1967 г. излизат знаменитите му „Диви разкази“. Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езици, включително китайски. През 1989 г. излизат „Избрани произведения“ в три тома. Н. Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра. Н. Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999 г., като преди това от 1966 до 1968 г. е негов секретар. Той е упрекван в авторитарност и за разцепването на СБП. Носител е на Димитровска награда за проза, на литературната награда „Йордан Йовков“ и на Вазовата награда за литература. Става носител на ордена „Стара планина“ през 2000 г. Избран е за академик през 1997 г. от Българската академия на науките. Умира на 82 от левкемия. Произведения: „Съперници“ (1957), „Искрици от огнището“ (1959), „Разбудена Родопа“ (1960), "Писма от пущинаците" 1960, "Хайдути" - очерци 1962, "Старите у дома" 1962, "Жени хайдутки" 1962, "Матей Миткалото" 1964, „Шумки от габър“ (1965), "Румяна войвода" 1965, "Родопски властелини" 1965, „Диви разкази“ (1967), „Родопските комити разказват“ (1972), „Капитан Петко Войвода“ (1974), „Последните мигове и гробът на Васил Левски“ (1985), „През сито и решето“ (2003, посмъртно), „Троянските коне в България“ (2002, посмъртно), „Гробът на Левски“, „Дневници“, „Родопски властелини“. По сценарий на Хайтов са създадени филмите „Козият рог“, „Мъжки времена“, „Краят на песента“, „Капитан Петко Войвода“ (1974),"Дърво без корен", "Орисия", телевизионната поредица "Семейство Калинкови","Ламята"
  21. “Ако вие не турите основното нещо, справедливостта като ваше качество, вие ще бъдете слаб и хилав.” “Ще превеждате нещата. Някои от вас сте богати, а някои сте сиромаси. В света трябват доброта, справедливост и разумност. На добрите хора Бог е дал власт, на справедливите хора Бог е дал сила, на разумните хора Бог е дал управление.” “Ти казваш: „Аз съм беден човек!“ Че твоята беднотия е условие, за да се обърне, за да се развие твоето добро, твоето богатство. Като се съединят вашето добро и вашата справедливост, ще се роди разумното във вас. И вие ще бъдете тогава господари и ще може да управлявате себе си. Най-първо човек трябва да управлява себе си.” Из Идването на Господа “Що е справедлив човек? – Да уредиш работите на всички хора, без да увредиш на другите, нито на себе си. Не считайте, че е справедлив да пожертвува човек себе си. Според мене то е относителна справедливост. Справедливостта подразбира да отдадем право на себе си и на всичките хора еднакво. Ако се жертвуваш, то е относително нещо, не е справедливост.” “Та казвам: Съвременният свят трябва да се устрои върху Добродетелта, бъдещият свят трябва да се устрои върху Справедливостта.” “Всеки, който е построен на Доброто, на Справедливостта, на Божествената Мъдрост, на Божествената Любов и Истина, може да му дам първото място в сърцето. Но онзи, който не е построен, казвам: Вън!” Из Добър слуга и господар
  22. Може да се каже, че седмокласниците вече са във ваканция Вчера беше вторият изпит за кандидатстване след 7 клас. Като майка на седмокласник какво да кажа? Че това с кандидатстването ми се струва едно абсотно излишно натоварване на децата или с две думи "пълна глупост". Факт е, че в така наречените "елитни училища" се влиза, в повечето случаи, след като си заплатил една доста значима сума. Та няма смисъл да се тормозят децата, особено тези, които не държат да бъдат "елитни". Моят син беше принуден да полага тези тестове и за какво? За правото да продължи да учи в същото училище, само че в друга паралелка. При положение, че последните години остават по 5-7 хиляди незаети места, не виждам смисъл от това. Изключвам главоболията, които се създават и за самите учители. За родителите не коментирам. Може би тези тестове са някакъв показател за нивото на образованието в България. Добре - да ги има. Но нека да са в някаква не толкова стресираща форма. Не мисля, че по цял свят нещата са така направени. А сега за самия изпит. Преди няколко дена в Стандарт имаше статия за преразказа, който трябваше да правят децата. В първия момент като я прочетох, възкликнах: нямам думи. Днес има няколко думи и за автора. Не се наемам да давам оценка за разказа. Това го направиха една от учителките, които готвиха детето ми и синът ми. Та преподавателката каза, че темата е била "благодатна" за децата, предвид описателните моменти в нея. И деца, които са се готвили и могат да мислят, а не само да зубрят, със сигурност са се справили. Синът ми беше във възторг как си е написал преразказа. Беше впечатлен от негативните реакции на героя, как наричал възрастната жена 'бабичка', т.е. детето беше доволно колко и как е писало. Сега думата имат оценяващиете , дано добре се е представил. Но за мен това не е от толкова голямо значение. Важното е, че детето се готви само, без да ходи по разни прехвалени школи, само от време на време му помагаха, и се е справил много добре. Което за мен е смислената част - децата ни да се научат да мислят, да имат желание да са грамотни, а не отличници. Може би затова на този изпит му беше лесно. И няколко думи за учителите и училището. Избрали сме си училище заради преподавателите, които преподават в него, а не заради имиджа, който има. Дори да има бал за "престижно" училище, със сигурност няма да подадем документи за там. И много се радвам, че има такива хора, за които може да се употреби думата "Даскал", влагайки в нея значението, което е имала тя преди близо двеста години. Тогава, когато Даскалът е бил най-учения, най-уважавания човек.
  23. На 27 Юни: През 1877 г. в хода на Руско – турската война под командването на ген. Михаил Драгомиров Четиринадесета пехотна дивизия осъществява успешен десант в района на Свищов. През 1945 г., в дните между 24 и 27 юни се провежда първия конгрес на Българския народен женски съюз - единна масова организация на българските жени. Неговото изграждане започва през октомври 1944 г. по решение на Националния комитет на ОФ. С тази задача се заема Централната женска комисия към Националния комитет на ОФ, начело с Р. Тодорова. Пристъпва се към реорганизация на съществуващите женски дружества, създадени от Българския женски съюз. През юли 1945 г. се провежда учредителният конгрес на БНЖС, на който се избира и ръководният му орган – Управителен съвет. Дългогодишен негов председател е Ц. Драгойчева. Печатен орган на съюза е в. "Народен женски глас" (1945 г.–1950 г.). От 1945 г. започва да издава и сп. "Жената днес". През 1850 г. на 27 юни (по стар стил) в Сопот е роден Иван Минчов Вазов - класически български писател, академик, смятан за патриарх на българската литература. Вазовото творчество е отражение на две исторически епохи — Възраждането и следосвобожденска България. Министър на образованието е от 7 септември 1897 до 30 януари 1899 г. от Народната партия. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважението към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов. Завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие. През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество“ излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“. През 1879 г. е роден Атанас Илиев Кирчев - български драматичен артист. Учи драматическо изкуство в Петербург и Берлин. Атанас Кирчев е един от първите артисти на “Сълза и смях”. Изгражда запомнящи се образи - Тетерев (“Еснафи” от Горки), лорд Горинг (“Идеалният мъж” от О. Уайлд), Дяволът (в едноименната драма на Молнар), Свещеникът (“Младост” от Халбе), Борислав (в едноименната драма от Ив. Вазов), Драгой (“Искам да живея” от Н. Г. Данчов) и др. Умира на 5 ноември 1912 г., в гр. София. През 1929 г. е роден Доньо Петров Донев - български художник и режисьор. Завършил Художествената академия в София. Режисьорският му дебют, съвместно с Тодор Динов, е "Дует" (1961 г.), а първият му самостоятелен филм е "Приказка" (1962 г.). Доньо Донев създава много филми и като художник. Той е автор на първия български пълнометражен анимационен филм "И ги нарекоха Монтеки и Каполети" (1985 г.). Заснел е също "Цирк" (1962 г.), "Кравата, която …” (1967 г.) (съвместно с Христо Топузанов), "Тримата глупаци" (1971 г.), "Умно село" (1972 г.), "Тримата глупаци ловци" (1972 г.), "Дефакто" (1973 г.), "Тримата глупаци и кравата" (1973 г.), "Лъвът" (1975 г.), "Мнима работа" (1977 г.), "Тримата глупаци и глупачката" (1977 г.), "Тримата глупаци педагози" (1980 г.), "Тримата глупаци рибари" (1983 г.), "Пардон" (1984 г.), "Вълча сюита" (1987 г.), "Тримата глупаци в ресторанта" (1988 г.), "Бон апетит" (1990 г.), "Хамлет" (1994 г.), "Вагнер" (1998 г.; като актьор). На този ден са починали: През 1870 г. - Добри войвода, български хайдутин (* края на 18 век) През 1967 г. - Георги Генов, български учен и политик (* 1883)
  24. Мисъл на деня - 27 Юни 2008 г. „Като говоря за Любовта, тя е един свещен акт. И ние не трябва да обичаме така, за да покажем любовта си пред света, но тя трябва да бъде един таен акт. Свещено нещо е Любовта! Обичаш някого – остави го свободен! Ангелът, който освободи Петра, имаше Любов в себе си. Само по този начин човек разбира какво нещо е Любовта. Когато този ангел дойде при човека, в сърцето му ще пламне особен пламък. Така стана и с Петра, но оттам насетне Петър беше готов да понесе всички страдания.” Из Но Аз ще погледна, 32-ра НБ, 29.VIII.1937 г.
  25. "Вървяхме пеш. Хълмовете и долинките блестяха с предобедната светлина на августовския ден. Движим се като бродяги по дългите прашни друмища. Сега, обаче, нямаме бради. Преди да тръгнем, ние се обръснахме. Над земята трепти мараня. Дочуват се познатите подвиквания на щурците. Над широката равнина, над по-високите ридове, върху жълтеникавите ивици на пътя, летния ден се чувства като топла милувка. Ние крачим с мисълта, че сме оставили зад гърба си тежък, но хубав труд. Малката горчивина от постъпката на Жечо изчезна. Ние знаем колко трудно се преустройва една закостеняла в собствеността човешка душа. Разбрахме колко е трудно на един селянин във време на работа, макар и не най-важната, да даде конете си за пренасянето на един болен човек. Обути сме в сандалите, които ни направи Борис, защото единствените сандали, които ни купи Жечо от Карнобатския панаир са във вързопчетата ни. Тях не бива да разваляме. С тях ще се явим на събора в Търново. В Карнобат се отбихме при наши близки приятели. Семейството на двете сестри, Мара и Фанчета Савови, ни прие топло и братски. Ние разказахме, че сме тръгнали за Търново, но нашите мисли са все още в Ачларе при братята, при Коста, който оставихме болен и за който предупредихме, че ще пристигне наскоро в Карнобат, откъдето ще бъде изпратен или за Търново, или за София. Това ще се реши във връзка с неговото състояние. След обяд, към седем часа, ние сме вече във влака. Кръстьовите и моите пари стигат да си купим билети до Стара Загора. Колкото се отдалечаваме, толкова Ачларе ни става по-мило. Мил ни става и Жечо с всичките си навици и хитрини. Този бяг на влака, всичко преживяно в Ачларе, ни става скъпо. Дощя ми се пак да върна изкривеното помещение на нашата библиотека, да седна на дъските и да сложа дебелия том на Астрологията на Катцер, Либериус, Либра. Поиска ми се да прегърна Христо и да тръгна по прашния друм към нивите. Много ми се искаше пак да чуя мърморенето на Жечо и неговия въпрос: „Братя, с какви лъжички искате да ядете киселото мляко? С чаени лъжички или разредено на айрян с големи супени лъжици?” Спомних си и за черната руска рубашка – как се редувахме да я обличаме, когато ни идеше реда да гоним кравите, впрегнати в тежката диканя. Тя беше толкова пъти изпотявана и изсъхвала, че можеше да стои права, ако я поставим на земята. Приличаше на бойна раница. И за тази дрипа дори ми стана мило. Лети влака по релсите стремително, гладко. Колко е различно возенето от онова, с което свикнахме в село. Каруцата на Жечо беше без пружини, пътя беше каменист, а кобилата винаги бягаше в неравен тръст. Над земята пада мрак. Най-после става тъмно. Ние се люлеем уморени на дървените пътеки във вагона и често заспиваме и се пробуждаме. Усещаме гарите по бляскавите светлини и после пак потъваме в полудрямка и в унасящия ритъм на колелата. Най-после стигнахме в Стара Загора. Неприятно нощно слизане. Багаж, вързопи, хладни тръпки в гърба. Колко са тъжни ....... през нощта. Къде ще спим? Ние, разбира си, няма да безпокоим никого сега. Затова се спряхме в едно широко помещение, натъпкано с куфари, денкове, кошове и сандъци. Те са превързани с въжета и имат криви надписи. Аз легнах на една дъска, свих се и заспах, както спят носачите по железопътните гари. Кръстьо легна наблизо до мен. В съня си усещам тръпки първо в гърба, а после и по цялото тяло. Умората, обаче, надвива и аз като тръпна продължавам да спя. Като се събудих призори, усетих, че целият съм вкочанясал от нощния хлад. При нас дойде от някъде един наш ямболски приятел. Видяхме се с него и тръгнахме да търсим Александър, който се беше прибрал в Стара Загора при домашните си няколко дни преди нашето тръгване. Аз останах да гостувам при Александър, а Кръстьо отиде в друга къща. Като си легнах вечерта, разбрах, че съм болен. Усетих съвсем ясно признаците на маларията. Челото ми пламна, разтърси ме треска с неприятни студени тръпки по гърба и после огън, като че съм в пещ. Когато през деня малко се поокопитих, но все още сериозно разтърсен от маларията, ние с Кръстьо излязохме за около половин час, за да продадем часовниците си. За моя ръчен часовник получих 100 лева, а Кръстьо за неговия получи 150 лева. Часовникарят дълго разглежда марките на тия часовници и нашите лица. Кой знае какво си е помислил, но плати парите. Това са пътните ни разноски до Търново. Наново легнах в дома на Александър. Замаян съм и усещам, че изгарям от огъня на болестта. Като в просъница виждам как минава край мене бабата на Александър – една мила старица в народна дебърска носия. Усещам, че се грижат за мен, усещам, че Кръстьо е до мен и ме разтрива с яките си ръце. Въпреки всичко ние вечерта трябваше да пътуваме. Извадихме си билети за подбалканската линия до Дряново. От това пътуване имам само кошмарни спомени. Нищо друго не помня. Какво ли пък може да запомни един пламнал в огън човек. Пред очите ми отвреме на време пламваха лампите на някоя гара и шумът на вагонните врати, който достигаше до ушите ми. Усещах как понякога Кръстьо идваше до пейката, на която лежах и проверяваше състоянието ми. Изобщо кошмар! Пристигнахме на гара Дряново. С мене на тази гара стана нещо, което аз мога да нарека истинско чудо. Още със стъпването си на земята, аз се почувствах съвършено здрав. Никаква медицина, никаква наука не могат да обяснят как стана това, че когато вдъхнах за първи път хладния и чист планински въздух, аз се почувствах като новороден. Нито следа от умора, нито следа от треската и огъня, който ме бе обхванал през нощта. Може би моят организъм, роден на планината, усети нещо свое, родно и лекуващо. Аз живях толкова месеци в полето и сега, когато усетих планината, моето здраве веднага се възвърна. Вдигнах багажа си и тръгнах с бодри стъпки." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"
×
×
  • Добави...