Ася_И

"Овощната градина на Изгрева всяка година даваше изобилно плод. Брат Ради подпираше голяма част от дърветата с пръти, защото даваха толкова много плод, че клоните натежаваха и се чупеха. Имаше една череша, наричахме я „царицата”. Имаше ябълка, наречена „спасената”, имаше круши, праскови, орехи и грозде - имаше от всички плодове най-хубави сортове. Голямата грижовност на брат Ради беше причина за изобилието в тази райска градина. Един ден стоим на поляната около Учителя след Паневритмия и изведнъж Учителя със забързани крачки тръгна към градината. Някакъв човек крадеше плодове, но като видя Учителя, се смути и изпусна плодовете. Учителя се изправи пред него и рече: „Стой, не си тръгвай.” И тръгна към стаята на брат Ради. След малко брат Ради се върна с една голяма кошница, пълна с плодове. Имаше и ябълки, и круши, и грозде, и праскови. „Ето, вземи. Всичко това е за тебе - каза му Учителя. - Ела когато поискаш, пак ще ти дадем, но не бива да крадеш.” Непознатият човек не можеше да повярва на очите си. Той стоеше като вкаменен. Вдигна кошницата и плахо издума: „Ще я донеса утре, благодаря много.” И се поклони на Учителя, после и на брат Ради, защото той му каза: „Вземи, какво гледаш. Това всичко е за тебе.” А когато човекът стигна до оградата, обърна се и погледна - може би не вярваше, че това, което се бе случило, бе истина. Всичко беше така просто, естествено, красиво! Една година на Изгрева пострада една ябълка и онези, които разбираха от овощарство, искаха да я отсекат, да не заемала място, а на нейно място да засадим нова. Учителя я огледа внимателно и каза да я оставим, пък ако догодина не роди, тогава ще я махнем. Никой не я бутна. На другата година тя роди изобилно плод. Върхът на едно борче пострада, неизвестно защо. Поискаха да го отсекат. Учителя не позволи. Дървото заякна и малко деформиран, борът тръгна нагоре, порасна на височина и ширина и през горещите летните дни седяхме под него на сянка. В село Мърчаево, поради ерозия, на една круша й бяха позасъхнали корените и изскочили на повърхността. Учителя каза да засипем с пясък корените й, да я оградим. Така спасихме крушата. Учителя виждаше всичко, не подминаваше нищо, което се нуждаеше от помощ и сам той участваше в помагането. Над София се яви страшна буря и дойде до Изгрева. Учителя излезе, постоя малко - градушката, пороят, бурята - отминаха. Насажденията в Изгрева бяха спасени, а наоколо всичко беше пометено. Във Велико Търново по време на един събор трябвало да се направи ремонт на пристройката към склада за хранителни продукти. Пристройката била готова, трябвало да се сложат само керемидите на покрива. Работниците казали на Учителя, че им е необходим около час, за да завършат покрива. Изведнъж започнало да трещи, небето се покрило с тъмни облаци, засвяткало. Братята се разтревожили, складът с продуктите трябвало да бъде сух. Учителя тръгнал, дъждът спрял, бурята утихнала, небето се разведрило. Когато покривът бил готов, дъждът се излял като из ведро. Брат Неделчо Попов беше чистосърдечен, искрен идеалист, запален да проповядва Словото на Учителя, да го разнася. Жадува за подвиг. Въодушевен е като апостол на Христа, да тръгне гол и бос с тояга и тържик, да тръгне по села и градове да разпространява Учението. Това му е мечтата. Той работи като висш чиновник в полиграфията. Точен, уважаван от всички, но е готов да остави всичко. Явява се един ден пред Учителя с малко вързопче с дрехи и казва: „Реших вече да тръгна из страната да разнасям Учението.” Учителя, като гледа грейналите му от щастие очи, казва: „Освен че няма на кого да проповядваш, но ти ще обеднееш, ще се напълниш с въшки и гадини, ще видиш само мъка и невежество по пътя си и нищо няма да излезе. Върни се в службата. Моите ученици ще служат и ще се подвизават там, където животът ги е поставил. Светът има нужда от учители светии, от чиновници светии, от лекари светии и от бащи светии.” Неделчо взе живо участие при напечатване на беседите на Учителя. Той стана причина десетки томове беседи да достигнат до нас, като даде пример как трябва да се работи за Господа." Из спомените на Буча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

На 19 Юли: През 1330 г. Михаил ІІІ Шишман потегля с войска към Сърбия, превземайки днешен Кюстендил. През 1344 г. Венецианският сенат излиза с решение, в което се документират кражби на стока на венецианските търговци във Варна. През 1864 г. в Букурещ е отпечатан единственият брой на в. Бранител, редактиран от Георги Раковски. През 1877 г. Руско-турска война (1877-1878) руските войски превземат Шипченския проход. Паметникът на падналите в Шипченската епопея Първата битка при Шипка е в дните 17–19 юли 1877. При нея руските войски установяват контрол над Шипченския проход, важен за връзките между Северна и Южна България. След пресичането на Дунав в края на юни руското командване изпраща към вътрешността на страната един преден отряд, под командването на генерал Йосиф Гурко, който трябва да установи контрол над проходите в Стара планина. След като овладява Хаинбоаз и няколко съседни прохода, той се отправя към Шипченския проход, където има по-сериозно концентриране на османски войски - около 5 000 души под командването на Сюлейман паша. На 17 юли Гурко атакува от север с четири дивизии. Двете флангови дивизии успяват да превземат предвидените позиции, но двете в центъра са отблъснати. На 18 юли той напада от южната страна, но основната атака към прохода отново е отблъсната, макар че руснаците превземат някои окопи. За 19 юли Гурко планира едновременна атака от север и юг, но в този ден османците сами се изтеглят от прохода и руските сили установяват контрол над него. Въпреки че Гурко успява да овладее пътищата през Стара планина, основните руски сили са блокирани в продължителната обсада на Плевен. Османците правят няколко опита да си върнат Шипченския проход, за да изпратят подкрепления към Плевен, но без успех. В началото на 1878 те са окончателно отблъснати от прохода в битката при Шейново. Боят при Иваново чифлик Втората битка при Шипка е в дните 21–26 август 1877. Тя се оказва една от най-важните в хода на Руско-турската война (1877–1878). При нея руските войски, включващи и голям брой български опълченци, удържат Шипченския проход срещу неколкократно превъзхождаща ги османска армия, опитваща се да открие пътя към обсадения Плевен. През август 1877 Сюлейман паша, отстъпил в Тракия след Първата битка при Шипка, получава значителни подкрепления, прехвърлени от Албания. Той успява да превземе Стара Загора и настъпва с около 30 000 души и 48 оръдия към Шипченския проход, решен да го превземе, вместо да го заобиколи по някой по-слабо охраняван път. Идеята на Сюлейман паша била да се нанесе главен удар от изток, да се разсече отбраната и да се унищожат по части отбраняващите се войски. След превземането на прохода през юли 1877 руските войски изграждат там защитни позиции. Генерал Дарожински разполага с около 5 000 души, разположени на три позиции - връх Свети Никола, Централния хълм и резерви между тези две точки. На 21 август османците подлагат на обстрел руските позиции и атакуват връх Свети Никола. Срещу предната позиция от изток действал Реджеб паша, а от юг - Шакир паша. Нападението е отблъснато и те се окопават на около 100 m разстояние. През деня на бойното поле пристигнал от Габрово Брянския полк. На 22 август османците придвижват артилерията си на по-висока точка и обстрелват прохода, докато пехотата обхожда руския фланг. На 23 август османците нападат всички руски позиции, като основният удар отново е насочен към Свети Никола. Една руска част на Централния хълм започва да отстъпва, но са прехвърлени подкрепления и атаката е отблъсната. На 24 август от север идват на помощ 53-ти Волински пехотен полк, 55-ти Подолски пехотен полк и 56-ти Житомирски пехотен полк с което бранителите на Шипка нарастват на 27 000 души, като българските опълченци се изтеглени и изпратени във военния лагер при село Зелено дърво. На 26 август османската атака към Свети Никола успява да достигне руските окопи, но отново е отблъсната. В този ден пристигат още руски подкрепления и е направен опит за контраатака срещу османските позиции, но без успех. С това битката завършва, като двете страни остават на позициите си. Няколко седмици по-късно Сюлейман паша прави още един безуспешен опит да превземе прохода През 1879 г. е основан Държавен вестник. През 1879 г. са открити първите български дипломатически представителства в Цариград, Белград и Букурещ и са назначени първите български дипломатически агенти. През 1880 г. е учреден е първият български медал За Освобождението 1877-1878 година. През 1923 г. в София е осветена румънската православна черква "Св. Троица" През 1923 г. Конституционният блок се саморазпуска под натиска на армията, ВМРО и правителството. Родени: През 1916 г. Димитър Списаревски, български военен летец, загинал като камикадзе през 1943 г. Димитър Списаревски български летец На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи Б-24 Либърейтър /"Освободител"/ се насочва да бомбардира за пореден път София. Димитър Списаревски е един от изтребителите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Ме-109G-2, които трябва да пресрещнат „освободителите“ преди да достигнат града. Според бойния дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, битката протича по следния начин: Либърейтърите летят към София в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Орлякът има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, двутелните П-38 Лайтнинги, а в това време другият орляк — 2/6, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София. Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Това е първият му въздушен бой. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва към група от 16 Либърейтъра и без да спре стрелбата се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява сe само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач са му признати три въздушни победи. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен. Димитър Списаревски е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища, Алеята на летците. Починали През 1877 г. Павел Калитин - руски офицер, загинал в защита на Самарското знаме. Подполковник Калитин е руски военен, участник в Руско-турската Освободителна война 1877-1878 година. Той загива в епичната битка край Стара Загора през лятото на 1877 г., отбранявайки Самарското знаме от заградилите го турски войници. Подвигът му е увековечен на много картини, изобразяващи как Калитин със сетни сили, намушкан с щикове успява да хвърли знамето на другите войници от своята армия и така успява да го съхрани. В Стара Загора днес на него е кръстен парк и улица. Село Калитиново носи също неговото име. Самарското знаме През 1937 г. Стефан Попов - български офицер, генерал.

На 18 Юли: През 1331 г. завършва битката при Русокастро с победа на българската армия, командвана от цар Иван Александър над византийската. Портрет на Иван Александър в Лондонското евангелие През 1868 г. четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, състояща се от около 127 души преминава в България при село Вардим, Свищовско. През 1899 г. е открита железопътната линия Роман - Плевен (83 км). През 1956 г. град Несебър е обявен за архитектурно-исторически резерват. Изглед от стария град Несебър е един от най-древните градове в Европа. Основан е под името Месемврия от Ойкист, който бил изпратен от Мегара заедно със значителен брой колонисти. Не е известно други гръцки градове да са участвали съвместно заедно с Мегара в това начинание. Градът става един от двата най-мощни града в района на пиргоския залив и запазва това си положение през целия период на Античността. Поради борбата си за надмощие в пиргоския залив с Аполония Месимврия не успява да създаде свой колонии в самия залив и е принудена да насочи колонистите си към вътрешността на Тракия, като основава град Аетос (днешен Айтос), а според някои учени и Диамполис (днешен Ямбол). Аполония дори успява да блокира достъпа на месимвриотите до залива със създаването на техните колонии Анхиалос (днешно Поморие) и Пиргос (днешен Бургас). Този период на противоборство завършва със завладяването на района от римляните. През целия период на Античността, римско и последвалото го византийско управление градът се развива и трупа богатства, видни и до днес въпреки преживените тъмни векове. Българските царе от първата и втората българска държава даряват града с широка автономия и никога не се намесват пряко в неговите дела, като от това време до присъединяването му от Третата българска държава той има олигархично и демократично управление. Или от заможните граждани, които били задължени да допринясят за развитието на общността или от градски съвет, избиран от демоса. Когато се намесвали бългаските владетели, то ставало било като ктитори или дарители и благодетели на града[източник?]. Византийското управление било по същество същото, като към всички завоеватели градът изпълнява честно финансовите си задължения към фикса. В 1925 г. част от гръцките жители на Несебър го напускат и се заселват в село Бугариово, Егейска Македония, Гърция, което е прекръстено на Неа Месимврия, в превод Нов Несебър. Несебър е обявен за архитектурен и археологически резерват през 1956 г., а през 1983 г. културните паметници в града са прибавени към списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство. През 1992 г. рождената дата на Васил Левски е обявена за празник на град Левски. През 1997 г. за първи път се чества и като празник на град Карлово. Старото име на гр. Левски (до 1897 г.) е Караач (от турски — Черен бряст). Село Левски е първото село в България, обявено за град след 1944 год. През 1945 год. селото е обявено за град. Исторически данни и проучвания установяват, че на територията на общината е съществувал живот от най-дълбока древност. Намерени са останки от праисторически селища, останки от римската епоха, археологически паметници от ранното християнство и средновековната култура. Храм "Всички български светии" в къщата-музей на Васил Левски Град Карлово възниква в края на 14-ти век. Има предположение, че името на града произлиза от владетеля на земите около Карлово през 14 век - Карлъ бей. През 1869 г. в Карлово се основава първото читалище. През 1869 г. Анастасия Райнова и Аница Пулева основават второто женско дружество в България. От 1953 до 1962 г. носи името Левскиград. Родени: През 1837 г. - Васил Левски. Левски във Втората българска легия 1867 - 68 г. Васил Иванов Кунчев, известен още като Васил Левски е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово. Родители са Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър, и две сестри — Ана и Марийка. Васил Левски, известен и като Дякона, Апостола, Главният книжар, Тропчо, Ефенди Аслан Дервишооглу, В. Лъвский, Аслан Дервишооглу Кърджалъ, Драгойчо, Дякон Игнатий, е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Левски учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира от мозъчен кръвоизлив и тримата братя сами остават да се грижат за семейството. От 1855 г. е послушник при вуйчо си архимандрит Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 24 ноември 1858 г. приема монашеството под името Игнатий, а през 1859 г. става дякон. По-късно (1861 г.) обаче под влияние на Георги Сава Раковски, Левски захвърля расото и се посвещава на революционното дело. През 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост и храброст получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. Отказва се от монашеския сан през 1864 г и до 1866 г. е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (до 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. Ноември 1866 г. се среща с Раковски. През 1867 г. става знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867 – 1868). След разтурянето й прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, Левски се прехвърля в Румъния. След това отново се връща в Зайчар и пак заминава за Румъния. След неуспеха на четническата тактика Левски стига до идеята, че за успешния изход на национално-освободителната борба е необходимо центърът на революционната подготовка да се премести в България чрез изграждане на мрежа от революционни комитети. На 11 декември 1868 г. започва първата си агитационна обиколка из България, която завършва през февруари 1869 г. Март-април 1869 г. се връща в Румъния. Започва втората си обиколка из България на 1 май 1869 г., по време на която основава революционни комитети. На 26 август 1869 г. се връща в Румъния през Русе. Убеждава за преместването на революционния център в България, но не среща подкрепа. В края на 1869 г. Левски участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО — „Привременно правителство в България“. През 1871 г. за помощници на Левски са изпратени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети. На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Съдът го осъжда на смърт чрез обесване. На 19 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник. През 1877 г. - Елин Пелин - български писател. Родният дом на Елин Пелин в с. Байлово През 1925 г. - Иван Кондов - български актьор. Роден във Варна на 18 юли 1925 г. Завършва техникум през 1945 г., а през 1973 г. завършва задочно актьорско майсторство във ВИТИЗ. Работи на театърните сцени в Хасково, Русе, Бургас и Сливен. После и в Сатиричния театър в София, Театъра на армията, "Сълза и смях", Народния театър "Иван Вазов", театър "София". Пенсионира се в Народния театър през 1992 г., но още четири години след това той ръководи трупата на театър "София". Иван Кондов е известен с ролите си в "Бягство в Ропотамо", "Сиромашко лято", "Бариерата", "Голямото нощно къпане". Носител е на Аскеер за цялостно творчество (1999). Умира на 8 септември 2004 г. Починали: През 1868 г. - Хаджи Димитър През 1895 г. - Стефан Стамболов През 1977 г. - Георги Брадистилов - български математик.

На 17 Юли: През 813 г. Българската войска, предвождана от хан Крум, обсажда столицата на Византия Константинопол. Крум пирува след победата над император Никифор През 1279 г. войските на Ивайло разбиват в Котленския проход 10 хилядна византийска армия на император Михаил VIII Палеолог. През 1393 г. след дълга обсада от войските на османския султан Баязид I, пада столицата на Втората българска държава Велико Търново. Крепостта "Царевец" - престолнина на Втората българска държава През 1821 г. по време на сражение край река Прут с турската армия загива Индже войвода. През 1879 г. е съставено първото правителство на България, начело с Тодор Бурмов. През 1913 г. е съставено тридесет и четвъртото правителство на България, начело с Васил Радославов. През 1942 г. по нелегалната радиостанция Христо Ботев е оповестена програмата на антифашистката организация Отечествен фронт.

На 16 Юли: През 1877 г. е битката при Никопол - един от първите сблъсъци по време на Руско-турската война (1877-1878), който открива пътя на руските войски към вътрешността на България. След пресичането на река Дунав при Свищов руските войски се насочват към укрепения Никопол. Османското командване прехвърля армията на Осман паша от Видин към мястото на руския десант. Неговото намерение е да укрепи и отбранява Никопол. Руският IX корпус, командван от генерал Круденер, достига до града и с масиран обстрел принуждава гарнизона да се предаде преди пристигането на Осман паша. Неуспял да достигне навреме Никопол, той се отправя към Плевен, където се води най-тежката битка през цялата война. Днес са родени: През 1818 г. - Спиридон Палузов - български историк, първият представител на модерната българска историография. През 1889 г. - Сава Чукалов - български писател, езиковед и преводач. През 1897 г. - Аспарух Лешников - български певец. През 1928 г. - Българският писател Дико Фучеджиев, в с. Граматиково, Бургаска област. Завършва право в СУ. Работи като партиен секретар на БКП и журналист. По-късно е член на Сценарната комисия в Българска кинематография, редактор в издателство „Народна младеж“ и в. „Вечерни новини“, съветник в посолството в Париж; 16 години е директор на Народния театър „Иван Вазов“. Умира на 28 ноември 2005 г. в София. Дебютира през 1956 г.. За фантастиката значение има алегоричният му роман „Зелената трева на пустинята“. Романът му „Небето на Велека“ е екранизиран от Любомир Шарланджиев (с Георги Георгиев-ГЕЦ), но забранен от комунистическите власти за цели 25 год. Автор на романите „Зелената трева на пустинята“ (1978 г.), "Реката“, „Небето на Велека“, „Жаждата, която ни изгаря“, „Студено отдалечаване“, „Лъжовен свят“, „Непредвидени мигове“. Новели: „Животът, тази кратка илюзия“, „Студеният северен вятър“. През 1946 г. - Паша Христова - българска певица. Паша Христова - Една Българска Роза Родена в София, умира на 22.12.1971. Смъртта прекъсва нейния полет, в момент когато е устремена нагоре, когато нейното дарование разцъфва, а пословичното й трудолюбие и сътрудничеството с Николай Арабаджиев дават своите плодове. Шест години са изминали откакто едно момиче - чертожничка в институт за електрокари, започва да пее. Завършва Школата за естрадни певци и постъпва като солистка в Ансамбъла на Строителни войски. Първият голям успех е на фестивала на забавната песен в Сочи, Русия през 1967 - златен медал и I награда. Година по-късно постъпва заедно с Борис Годжунов като солистка на оркестър "София" - водещият състав в българската забавна музика по това време. С него младата певица ще осъществи по-голяма част от концертните си изяви, гастролите си в Русия, Чехия, Унгария, Сърбия, Германия. Най-успешна в кратката й кариера е 1970 - Ш награда на фестивала "Златният елен" в Брашов, Румъния, I награда за изпълнение заедно с Мария Нейкова и Мими Иванова "Яворова пролет" (м.Светозар Русинов) на радиоконкурса "Пролет", а представянето й на фестивала "Златният Орфей" е истински триумф - Голямата награда е присъдена на песента "Повей, ветре" (м.Йосиф Цанков), Първата награда - на "Една българска роза" (м.Димитър Вълчев) - две песни, които ще останат в класиката на българската песен именно чрез изпълнението на Паша Христова. До онзи нещастен декемврийски ден тя ще изпее още една голяма песен - "Този дивен свят" на Чеслав Ниемен, с която ще спечели I награда за изпълнение на полска песен на фестивала в Сопот. А последната награда ще дойде, когато вече я няма - "Бяла песен" (м.Димитър Вълчев) ще бъде обявена за "Мелодия на годината" в едноименния телевизионен конкурс - 1972. През 2006 се навършват 60 години от рождението на Паша Христова и 35 години от трагичната й смърт. По този повод големият български журналист Иван Георгиев подготвя за издаване книга за живота на неповторимата певица, а един от най-добрите журналисти на bTV - Емил Дилчев снима няколко документални филма за Паша Христова. Птицата "Птицата" с подзаглавие "В памет на Паша Христова" "За последен път тя разтваря крила. За последен път синевата гребе. Ах, сбогува се тя с тези свои поля, с тези хълми край тях и със свойто небе! Ти, земя, я роди във едно гнездо. Ти, небе, я люля с песента. И затуй днес със вас като с роден дом, се прощава с тиха жал в полет тя. И върти се светът, този тъй хубав свят! И въртят се жита, слънце, облаци прах. Те след малко ще спрат своя луд кръговрат. Тя със мъртво сърце ще се върне при тях. Но, земя, ти пази пак едно гнездо! Ти, небе, я очаквай! Няма смърт! Ще си дойде тя при вас като в роден дом - песента ще я връща всеки път." През 1959 г. - Бойко Богданов - български театрален режисьор. Починали През 1822 г. Свети Йоан Търновски, мъченик за християнството. През 1990 г. Никола Русев - български драматург.

Мисъл на деня - 16 Юли 2008 г. "Вие трябва да носите в ума си само една идея – да учите. Този съвет ви давам. Не взимайте нещата в тяхното статическо положение. Не взимайте работите в тяхната съвършена форма. Никога не желайте да бъдете най-добрия човек, нито най-богатия, нито най-учения. Никога не мислете за нещата в тяхната завършена форма." Из Синаповото зърно, 20-а НБ, 18.IV.1937 г.

riky martin y chambao - tu recuerdo (balada)

"Нов живот Новият живот подразбира живота на новия човек. Понятие нов живот, обаче, говори за човек, който е прекарал някакво тежко заболяване, катастрофа и по някакво благоволение на съдбата, му се дава кредит да живее още. Такова е моето положение в момента, живея нов живот. Миналата година, 1967, прекарах сериозна, тежка болест и бях пътница за онзи свят - грип, бронхити, пневмония, като от последните две скоро преболедувах и сега ме повтаря. Гърдите ми така хъркаха, че нито легнала, нито седнала можех да заглуша този шум. Извикахме лекар, той ме прегледа и едва чуто каза: „Дано се пребори и преодолее.” Вкъщи нямах условия да се лекувам, затова ме взеха две мои приятелки, те да ми услужват. Когато бях минала всякаква опасност, си отидох вкъщи, със строги нареждания от страна на лекаря да се пазя. От 3 януари до 23 същия месец бях болна. Инжекции - мускулни, венозни, по няколко пъти на ден, изпонадупчиха ме, но търпях всичко, за да улесня работата на лекаря и на моите приятелки. Броях хапчетата, които ми даваха и един ден те станаха триста, уплаших се, но вече съм ги изгълтала. Даде ми се кредит от Земята и от Небето да поживея още. Подкрепата беше голяма, навременна и необикновена. На кого ли не се помага от онова Велико и Справедливо Око, което е създало всички същества. На трети януари 1967 година, някак си вътрешно, а и по състоянието се почувствах, че си заминавам и започнах да говоря с близките си за това заминаване. Бях дълбоко примирена, но близките ми се стреснаха и какво ли не правеха, за да помогнат това да не стане. Нощите прекарвах в будно състояние, на границата между този свят и другия, ясна жива граница, защото аз се разговарях със същества от другия свят така, както тези от този свят. Инжекциите и лекарствата не спираха, подкрепата от близките - също, но това, което се случи, обикновеният човек не може да даде. Ще ви опиша и вие ще се убедите, че помощта, която получаваме от обикновените хора е различна от помощта, която Необикновеният дава. Лежа, будна съм. До мене имаше друго легло, наблизо маса, тишина в стаята. Не съм видяла, че в стаята били Еленка - другата стенографка на Учителя и посегнах към масата да взема кърпа да изтрия потта си, но усещам, като че някой хвана двете ми ръце, със своите две, но така здраво, сигурно, две топли ръце. Оставих ръцете си в другите две, не дърпам моите, защото не се уплаших, нито се изненадах, напротив, оставих се на тези две ръце, ръце на любяща майка или любящ баща. Здраво ме държаха те и аз едва чуто за себе си дори попитах: „Кой си?” - никакъв отговор. Пак попитах - никакъв отговор. Трети път тъкмо щях да кажа: „Кой си Ти, Господи?”, нещо силно ме спря, видях образа на Учителя, като млад, усмихнат и чувствах как от ръцете му се вливаше в тялото ми жизнена, животворна сила. Докато се опомня от случилото се с мен, докато си дам отчет за тази велика изненада, усетих как двете ръце, както може би преди пет минути, бяха хванали моите, сега се отдръпнаха, а заедно с това изгубих и образа на Учителя пред себе си. В развълнувано още състояние попитах с цел да разбера кой е в стаята при мене. Чух Еленка да казва: „В стаята съм само аз и никой не е дохождал.” Изпълнена с особено чувство на благодарност към Господа и към Учителя, аз разказах на Еленка за Случилото се. От този ден състоянието ми започна да се подобрява. Небето и Земята се съюзиха, за да ми помогнат да живея нов живот. Дълго време не бях спала, а сега след тази случка, такъв сън ме налегна, че си наваксах всичко. Тъкмо се събудих и си рекох: „Значи съм спала.” - виждам пак образа на Учителя, пак като млад, но вече астралния образ, със същата усмивка, която познавам и на моите думи „Значи съм спала.”, ясно видях на лицето му сякаш мисълта: „Видя ли?”, и образът се изгуби пак. Даде ми се кредит за нов живот и така, като банките отпускат кредит и дават време да се изплаща този кредит, така и на мен се даде кредит, за да изпълня някои дългове вероятно. На 23 януари си отидох вкъщи, на 19 февруари 1967 година за много неща мислех, за много неща благодарях, но най-много мислех за усмивката на Учителя и за двете ръце, които ме възвърнаха към нов живот. И тъй като не спах тази нощ, съчиних нещо и му сложих заглавие „Една усмивка”, ще го напиша за себе си, да не го забравя, защото ми е ценно. Сутринта, едва станала от леглото, го споделих с близките си, но то произведе голям смях, като нещо неиздържано и нескопосано. И аз тогава му дадох такава преценка, но след това ми стана още по-мило и ценно..." Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

На 15 Юли: През 1878 г. с указ на княз Александър Дондуков-Корсаков се създава Българската армия. Българското бойно знаме През 1930 г. е роден Александър Пиндиков - български културен деятел. През 1971 г. е роден Александър Делчев - български шахматист. Гросмайстор от 1997 г. През октомври 2005 г. ЕЛО рейтингът му е 2669, което е най-доброто му постижение до момента. Участва на пет шахматни олимпиади, където изиграва 53 партии (20 победи, 24 равенства и 9 загуби). На европейското първенство по шахмат през 2007 г. печели индивидуален бронзов медал на четвърта дъска.

Горещниците С преминаването на Еньовден стихват вълненията и страстите по пролетните празници, обичаи и обреди. Настъпва времето на жетвата и усилната полска работа за прибиране на плода. Всички жетвари са почитали в началото на лятото големия църковен и народен празник Петровден. Без обичаи и обреди – не е имало вече време за това – но задължително с вареното петровско пиле на вечерната трапеза. Петровското пиле за народа ни е представлявало обредна жертва. Това е винаги първото пиле, излюпено в дома на стопанина през пролетта. И през най-напрегнатото време на жетвата и вършитбата, обаче в народния календар са съществували празници, отнасящи се до по-ограничена част от населението, които някога са били най-старателно спазвани. Такива с а свети Прокопий – 8 юли, когато е празник на пчелите и пчеларите, свети Панталеймон – 27 юли – покровителят на конопа, най-важното влакнодайно растение в живота на някогашния българин, мъченик Макавей – първи август – покровител на тиквите, които тъкмо по това време са показвали истинското плодородие, на което стопанинът е могъл да се надява. В средата на месец юли обаче – наричан на някои места от народа и “Горещляк” – съществуват три последователни дни, които почти целия ни народ ревностно е тачил. Това са 15 юли – когато църквата празнува деня на свети Кирик и Юлита, 16 юли – свети Антинген и 17 юли – света Марина, която хората от векове наричат “Огнена”, макар във великомъченическото й житие да не се споменава за никакъв огън. Явно е, че се касае за чествани още в езическо време празници на летния зной, припознати чрез посветяване на дните им на канонизирани християнски мъченици. Езическият култ към слънцето е бил честван на няколко пъти през годината. Първото му и най-тържествено празнуване е било раждането на слънцето от декемврийските ледове – дните на зимното слънцестоене. Второто – при пролетното събуждане на природата под благотворните лъчи на слънцето. Това е било по-скоро период от празници, които съвпадат приблизително с периода на подвижните християнски празници, водещи началото си от езическата древност. Безспорно езически празник е и денят след летното слънцестоене, когато “слънцето се обръща към зима”. Достатъчно е да припомним, който и да е обичай от Еньовден, за да се убедим в това. През “горещниците” се чувства плодния апогей на слънцето, могъщата му и несравнима сила в представите на хората.Внимателното разглеждане на обичаите и забраните изпълнявани от нашите предци през “горещниците” говорят недвусмислено, че в тези дни слънцето е отъждествявано с огъня – една от най-могъщите сили и символи на живота във вярванията на древните. Тъкмо и заради това основните забрани през “горещниците” са свързани с огъня. На първо място забранено е да се пали огън не само вкъщи, но и на полето, особено край нивите. Угасван е дори “вечният огън”, който стои зарит като жар в пепелта на домашното огнище през цялата година. Едва вечерта на “Марина Огнена” е бил запалван “нов”, “самороден”, “жив” огън. Много от тези забрани са рационални и напълно обясними през периода, когато се събира житото, времето е изключително сухо и най-малката искра може да причини пожар и унищожаване на събрания с толкова труд, лишения и надежди плод на земята. Наивно е обаче да обясняваме обичаите и забраните на “горещниците” само с рационална предвидливост. В основата на тези изпълнение с тежък труд, знойна задуха и душевно удовлетворение дни в средата на лятото, лежи праисторическата вяра на човека в могъществото на слънцето, плодоносния му апогей, който хората през всички хилядолетия са приемали като възможност за съществуване, и като висше благоволение на небето. Из Вечният бог - П. Константинов

Мисъл на деня - 15 Юли 2008 г. "Животът е един начин да се запознаем с Божията Любов и с Божия живот. За да се запознаем с живота, непременно трябва да има две противоположни посоки. Едната посока е сладка, а другата – горчива. Едната посока е мека, другата – твърда; едната е гореща, а другата – студена." Из Аз ще дойда, 31-ва НБ, 11.VII.1937 г.

Мисъл на деня - 14 Юли 2008 г. "Ние трябва да разрешим въпроса за живота, въпроса за човешката душа. Те са съществените въпроси. Цялата еволюция на човека се дължи именно на това разбиране. За в бъдеще хората ще почнат да мислят, че животът не е така произволен, както е сега, т.е. както сега мислят. Понеже съвременните хора имат материалистически схващания, те гледат временно да подобрят живота. Но временното подобрение не е никакво подобрение." Из Стана невидим, 22-ра НБ, 2.V.1937 г.

Loosing my way

На 13 Юли 1878 г. е подписан Берлинският договор, който урежда отношенията на Балканите след Руско-турската война (1877-1878). Сърбия, Черна гора и Румъния получават пълна независимост от Османската империя. Разделена България след Берлинския конгрес литография на Н. Павлович 1881 г. - Съставено е шестото правителство на България, което няма министър-председател. Родени 1862 г. - Петър Гудев - министър-председател на България. Починали 1895 г. - Петко Славейков - български писател и публицист. Петко Рачов Славейков е роден на 17.11.1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията - в стар занаятчийски род. Бащата е слабо образован, но с горд български дух. Славейков учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Е. Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западно-европейската литература. Първото му литературно произведение - "Акатист на три светители" - е запазено. През 1843 г. става учител във В. Търново. Но за написаното "Прославило се Търново със славни гръцки владици" е изгонен и последователно става учител в други села и градове - Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимо-учителния метод като продължава да чете. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки. Н. Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги - "Смесена китка", "Песнопойка", "Басненик". Пише поемата "Бойка войвода" (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853-1856) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново П. Р. Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник "Гайда". След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество наред с А. Лонг, Ел. Ригс, Хр. К. Сичан-Николов. В Цариград П. Р. Славейков издава вестник "Гайда" (1863-1867), вестник "Македония" (1866-1872), списание "Ружица" (1871), сп. "Пчелица" (1871), сп. "Читалище" (1872-1873), "Звънчатий глумчо" (1872), в. "Шутош" (1873-1874), "Костурка" (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. По-късно бива учител в българската Екзархия. За статията "Двете касти и власти" (в. "Македония") е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ. 1873 г. създава известната поема "Изворът на белоногата". В 1874 г. основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора. Пише борчески стихотворения (1876), бива окован и затворен след Априлското въстание. Във възникналия пожар в Стара Загора загубва ръкописите си и събраните 15000 пословици. По време на Руско-турската освободителна война се сближава с руските войни, превежда през Стара планина отряда на генерал М. Д. Скобелев, става свидетел на шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано. След Освобождението се бори за демократична конституция заедно с Петко Каравелов като депутат във Великото народно събрание. Става председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880-1881). Издава в. "Остен" (1879), в. "Целокупна България" (1879), в. "Независимост" (1880-1883), в. "Търновска конституция" (1884), в. "Истина" (1886), в. "Софийски дневник" (1886) и в. "Правда" (1888). За подчертани демократични идеи и участие в политическите борби е арестуван, забранено му е да учителствува и му намаляват пенсията. Дълбоко огорчен, умира в София на 1 юли 1895 г. И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Пушкин, Фед и Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история - "Крумиада", "Кралев Марко", "Самуилка"). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17000 на брой). Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист. Издава "Български притчи и пословици и характерни думи", изследва българските обичаи, обредната система, демонологията и народопсихологията. Пише под множество псевдоними. 2005 г. - Асен Кисимов - български актьор. "„Разказвам на учениците неща, които не им се преподават в училище и те, и преподавателите са ми благодарни. Например, малко познат факт е, че, когато Ботев е написал "На прощаване" и го е прочел на Левски, самият Дякон е преписал неговите 131 стиха в тефтерчето си.”" Асен Кисимов е роден на 3.05.1936 в Пловдив и е кръстен в местната църква "Св. Петка”, която съществува и до днес и се намира в близост до Стария град на Пловдив. Второ дете на семейството, преди него през 1934 година е роден по- големият му брат - режисьорът Иво Кисимов. Баща им Ангел е известен още от млад с невероятната си жажда за знания, упоритост и амбициозност и изненадва мнозина, отказвайки се от цялото си семейно наследство в полза на следване в чужбина. Ангел Кисимов завършва инженерни науки в Бърно, Чехия и се връща в родината, където много успешно работи по специалността си. През януари 1949-та Асен играе за пръв път в детска пиеса, която се казва „Нова Година в нашата дружина” по Асен Босев. На 20.04.1950, когато е само на 14 години, Асен участва в пиеса на Народния театър по Ант. Запотоцки („Идат нови борци”) с режисьор Стефан Сърчаджиев. До края на живота си Кисимов не може да забрави това изживяване и мириса на топъл грим в гримьорната – усещането за театър го завладява. Пак през 1950 г. той играе „Аврамчо” в постановката „Под игото” по Иван Вазов в Народния театър, с режисьор Боян Дановски, а година по- късно участва и в пиесата „Немци”. След като завършва тогавашната Първа Руска Гимназия „Калинин” в София, Асен е приет да следва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, в класа на професор Георги Стаматов. Попада в силен клас, заедно с Вълчо Камарашев, Лилия Райнова, Виолета Бахчеванова, Сотир Майноловски, Живко Гарванов и Димитър Манчев. Изпитът му в първата година от следването е през юни 1955г., а на следващия месец Кисимов участва и за пръв път в кино-продукция - „Точка първа от дневния ред” е първият цветен български филм. Режисьор е Боян Дановски, по музика на Любомир Пипков. През 1958 г. Асен Кисимов получава за първи път театрална роля, в която героят му участва в цялата пиеса. Става дума за постановката „След 20 години”, където той се превъплащава в „Коля”. А година след това, през април 1959 се снима в трети филм: „Стубленски липи”, където играе „Ангел”. Годината 1959 е важна и в друго отношение – тогава актьорът полага държавния си изпит по художествено слово във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”. До този момент Кисимов е участвал в 18 пиеси и 3 филма. Думите на Учителя Стаматов обаче се запечатват в съзнанието на младия актьор: "Запазете детството, запазете непосредствеността. Това е основата на актьорската игра" – казва често Георги Стаматов.

Не възприемам страданията и хармонията като противоположности. За мен те са свързани. Ако можеше без страдания, сигурно нямаше да ги има. Всъщност, за мен, страдания има защото ние не разбираме за какво сме тук, отклоняваме се от заложеното в нас и сами си ги причиняваме. А като страдаш, понякога допускаш лоши мисли и чувства. Тези мисли няма как да не нарушат хармонията ни. Страданията са един начин за повдигане на човека, те ни каляват. Много често след големи страдания хората израстват духовно. И именно отработването на страдания води до постигане на хармония. За съжаление, в този натоварен живот, на човек му е трудно и става все по-трудно да постига хармония – вътрешна и външна. И на мен, като много от живеещите в големите градове ми е трудно цял ден да получавам в огромни дози негативни емоции и в края на деня да се прибера вкъщи и да съм добра и спокойна. Но всеки си има някакъв начин за постигане на душевно равновесие. За съжаление пълна хармония съм постигала само в планината. Учителя е казвал, че ни трябват чисти мисли, чисти чувства. Мисля, не напразно е акцентирал върху това.

“Хармонията изключва думата не мога. Който иска да живее, да се развива, той трябва да казва мога, а който не иска, той трябва да отиде на гробищата. Който не може, пращат го вън от училището и тогава започва обратният живот. Хармонията съществува само тогава, когато казвате мога.” Много ми харесва тази мисъл на Учителя. Но на практика е трудно да "можеш" - т.е. непрекъснато да преобразуваш отрицателната енергия в положителна, така че да достигнем до състоянието на вътрешен покой и удовлетвореност. Понякога си мисля, че съм достигнала до едно такова състояние и животът веднага ми показва, че постигането на хармония е нещо на което ще се уча през целия си живот. “Сега, не че у вас няма усилия – у вас има много усилия, стремеж и всички тези неща са добри, но стремежът, желанията ви трябва да се насочат разумно във великия стремеж на Любовта. Може да имате стремеж, но ако не изберете онова време, което изисква хармонията, ако не вземете в съображение законите, които работят, всички ваши усилия ще бъдат безплодни.” “Когато се въдвори хармонията, чувствата ще дойдат; когато се въдвори хармонията, правилните движения ще дойдат. Всичко това зависи от тази Божествена хармония. Щом тя се нагласи, подобно на махане с един магически жезъл всичко ще се нагласи. Когато няма хармония, с години може да работите, но нищо няма да направите. Сега всички във вашия живот мислите само за себе си, т.е. вие казвате: „За това мисля, за онова мисля.” Из "Влиянието на хармонията в живота", Беседа от книгата Великата Майка, Издателство Бяло Братство Мисли за Хармонията

На 12 Юли През 1859 г. българското население в Кукуш отправя петиция до папата, с която обявява, че се отмята от Цариградската патриаршия поради беззаконията, насилията и безчинствата на своя архипастир - гърка Мелетий. За да запазят вярата си, жителите на Кукуш молят Пий IХ да ги приеме в лоното на католическата църква. През 1876 г. група от около 50 доброволци начело със Сидер Грънчаров се отделят от сформираната на сръбска територия чета на Филип Тотю и се отправят към вътрешността на България с намерение да подпомогнат евентуални въстанически действия в района на Стара планина. Сидер Костадинов Грънчаров (Сидер войвода) е деец на националноосвободителното движение. Той е роден в Горна Оряховица през 1839 г.. Привлечен е в националнореволюционната борба от Васил Левски. Като член на местния революционен комитет и на окръжния комитет в родния си град взема дейно участие в подготовката на Априлското въстание през 1876 г. Сидер войвода се занимава с прехвърлянето на революционни дейци и оръжие през Дунав. След погрома на въстанието той участва като доброволец в Сръбско-турската война (1876 г.). През юли 1876 г. Грънчаров прави опит да се свърже с оцелели дейци и чети от Априлското въстание. Той и придружаващите го петдесетина въстаници попадат на турска потеря и след сражение край връх Мургаш (Стара планина) загива. През 1877 г. в хода на Руско–турската война предният отряд на руската армия освобождава гр. Елена. Легендата за двама млади влюбени може да прочетете тук През 1914 г. след едногодишни борби между френски и немски банкови групи е сключен консолидационен външен заем за 500 000 000 франка от "Дисконто Гезелшафт" при 5 % лихва. Берлинските банки получават право да строят жп линия до Егейското крайбрежие и да разработят държавни мини "Перник". На 15 юли заемът е одобрен с решение на 17 ОНС след скандали и силова разправа в залата. През 1922 г. в София основана Македонска католическа благотворителна лига с патронен празник на Петровден и с девиз: "За Бог и Родина". През 1991 г. е приета Конституцията на Република България . На днешния ден са родени: През 1872 г. е роден българският общественик Борис Петров Сарафов. През 1904 г. е роден Димитър Аджарски - български писател През 1958 г. е роден Пламен Христов Павлов - български историк. Завършва във ВТУ "Св. св. Кирил и Методий" през 1982 г.. Преподавател е във ВТУ от 1984 г. по история на Византия и балканките държави (IV-XV в.). Докторска степен защитава през 1991 г. с дисертация на тема "България, Византия и куманите". От 1995 г. е доцент. Председател е на Държавната агенция за българите в чужбина към Министерски съвет на Република България (1998 г.- 2002 г.); председател на асоциация "Световната България" (от 2002 г.). Днес През 1911 г. умира Димитър Бояджиев - български поет. През 1938 г. в София умира Петър Великов Гочев - български геолог палеонтолог. От 1936 г. е в минното отделение при Министерството на търговията, промишлеността и труда. Гочев извършва стратиграфски и палеонтологични изследвания на палеогена в България. Автор е на съчинения: "Еоценът в Североизточна България" (1926 г.), "Бележки върху стария терциер в Южна и Югоизточна България" (1927 г., на немски език), "Геологични наблюдения по Черноморското крайбрежие между устието на р. Камчия и н. Емине" (1932 г.), "Опит за паралелизация на палеогена в балканските страни" (1935 г.).

Добре дошла!

Мисъл на деня - 12 Юли 2008 г. "За мене страдание няма, за мене мъчнотии няма, за мене противоречия няма. Искам и вие като мене да намерите Тоя същия Господ!" Из Две лепти, 30.X.1920 г., В. Търново

"Като ученици, работете върху сърцето и ума си, да развивате мекота и сила. Мекотата е в състояние да разтопи и най-коравия камък. Да бъде човек мек, това не значи, че е баба. Мекотата е велико качество. Мекият човек може да влияе и на най-суровия. Обаче пристъпите ли към суровия със строгост, нищо няма да постигнете. Мекотата е подобна на водата, която полива растенията и смекчава и най-твърдата почва. Докато си мек, т.е. докато имаш вода в себе си, ти можеш да влияеш на хората благотворно. Изгубиш ли мекотата си, нищо не можеш да постигнеш. Като знаете това, стремете се да придобивате мекота, с която да работите като с мощно оръжие." Освобождаване "Ще ви дам едно обяснение на въпроса защо трябва да има мекота между двама души в живота. Представете си, че турят двама души в един сандък, пълен с течност. Сандъкът е закован добре и тъй те пътуват по железницата. Как мислите, като се бълникат вътре, ще излязат ли здрави? Ако са шишета, нали трябва да има стърготини помежду им, за да няма търкане? Щом кажем, че трябва да бъдем меки, ние подразбираме, че сме в сандъка и пътуваме. Щом не пътуваме, може и без мекота. Само шише няма нужда от стърготини, но пращаш ли го с други шишета от един град в друг, непременно трябва да има мекота помежду им. Когато кажем, че трябва да бъдем меки, милостиви, подразбираме, че помежду ви трябва да има нещо, за да не става голямо търкане." "И тъй, разбрахте вече какво нещо е мекотата и защо е необходима в живота ви. Като ви турят мекота, тогава не питайте: Без тази слама не можем ли? Или не казвайте: Да се махне тази слама! Двама души, които са меки, те сами се поотдалечават един от друг и между тях не се произвежда това търкане. И тогава, щом искате да се скарате с някого или ви дойде някое противоречие в живота, кажете: В сандък съм, чакай да видя дали има стърготини, та да не стане някоя катастрофа с мен." Противоречията като необходимост при всяко растене

На 11 Юли: На днешния ден през 1864 година е роден българският духовен водач Петър Дънов - Учителя Биография на Учителя Беинса Дуно Още за Учителя - Учителя Беинса Дуно (Петър Дънов). Живот и идеи. Кратък преглед. През 1884 г. е съставено е десетото правителство на България, начело с Петко Каравелов. През 1829 г. в хода на Руско-турска война (1828–1829), руски отряди овладяват Месемврия (днес Несебър) и Анхиало (днес Поморие). През 1901 г. е роден Илия Бешков - български художник. През 1939 г. е роден Марко Семов, български писател През 1925 г. умира Никола Габровски, български публицист и политик.

"Той работеше и през нощта Зимна нощ Студът свободно нахлуваше през процепите на дървените стени на стаичката. Печката не гореше. От студ не можех да заспя. Когато стрелките показваха 2 часа след полунощ, реших да отида в салона на топло. Това правех често, когато преспивах на Изгрева срещу беседа. За няколко минути се приготвих и тръгнах. На пръсти преминах преметената пред салона площадка и влязох вътре... Разпалената печка ме посрещна радушно и аз седнах съвсем близо до нея. Стоплих се, поотпуснах се и започнах да мисля. Винаги, когато идвам насам нощем, всички лампи на полилея на Учителя светят. На светло ли спи или?... В този момент нещо тропна горе в стаята му, която беше точно над салона. - На каква ли силна синя светлина спи! Защо ли не си оставя само нощната лампа? - продължавах да разсъждавам аз. В този момент повторно, по съвсем същия начин, горе в стаята на Учителя се тропна. - Навярно е станал да сложи дърва в печката - продължавах да разсъждавам. Но ето, че за голямо мое учудване, за трети път се тропна по съвсем същия начин, както предишните два пъти. Стреснах се, престанах да мисля и се огледах наоколо. Салонът беше тъмен, проблясваха само светлинки от горещата печка. От време на време се чуваха леки стъпки и едва чуто прелистване на книга. Разбрах, че не случайно светеха десетте крушки на полилея му. Учителя работеше и през нощта. Когато приемаш услуга, внимавай Учителя и цялото Братство летуваха край Рилските езера на палатки. Този път успях да се откъсна за десетина дни от детското игрище. Без много приготовления, качих се с раницата на камиона с провизии и се озовах в лагера. Всички ме посрещнаха с радост. Сестра К. мило ме попита дали имам палатка и като разбра, че нямам, ми каза: - Аз съм сама в моята палатка. Тя е доста голяма и двете ще се чувстваме удобно в нея. Заповядай! Тя ми приготви меко, топло легло и се грижеше за мене като майка. Всяка вечер пиехме ароматичен чай от мащерка. Накратко, чувствах се добре при нея и единствената ми грижа, която ми оставаше, бе да дишам чистия въздух и да събирам сили за през цялата година. Сутрин се изкачвахме на върха. Слушахме Словото на Учителя. Посрещахме чудни изгреви, красиви като небесни сказания, играехме Паневритмия, пеехме и ходехме по върховете. Вечер край лагерния огън с Учителя бе неизказано красиво. За града и грижите престанах да мисля. На такава височина човек се откъсва напълно от всекидневието и си почива. Учителя знаеше къде да ни води. Но с мен започна да става нещо странно. След два - три дни ме застяга една мъка. Без болка, без причина започнах да се чувствам много нещастна. Тази мъка постепенно се изрази в желание да се хвърля от някоя скала. Налегна ме безсмислие и апатия към всичко. Започнах да избягвам другите. Плачех непрекъснато насаме и избирах скалата, от която да се хвърля. След няколко дни напълно бях решила да сторя това. Изчаквах момента и само една мисъл ме спираше: какво ще кажат хората?... И още едно петно за Братството. Ще пишат вестниците... тази мисъл ме спираше. Беше на осмия ден. Като слизахме от върха след беседа, Учителя, минавайки край мен, някак си по-особено ме погледна. Не ми каза нищо. След обяд дълго плаках зад една канара край езерото и намислих да отида при Учителя. И тъй, както бях с подути от плач очи и още неизсъхнали сълзи, минах по брега на езерото и стигнах до палатката на Учителя. Той разговаряше с една сестра, а един брат чакаше реда си по-настрана. Скрита застанах да чакам и аз. Сълзите ми се ронеха безспирно. Езерните води блестяха в позлата. Пъстърви подскачаха над водата и със силен плясък се гмуркаха отново във весела игра. А аз плачех и чаках. Дойде и моят ред. Целунах ръка на Учителя и задавена от сълзи, едвам му продумах: - Учителю, искам да умра, да се хвърля от някоя скала. - Сълзите съвсем ме задавиха и млъкнах. - Защо?... Не плачи! - кротко ми каза той. Като видя, че се стеснявам да не ме виждат другите, че плача така горчиво, ми каза: - Ела, седни тук. Посочи ми едно столче в палатката. Сам той седна пред масичката вътре и започна да чете мълчаливо от Бибилията. Той четеше, а аз плачех. Не зная колко време продължи това. По едно време сълзите ми престанаха. В мен се проясни и като през чист прозорец погледнах Учителя. Той продължаваше да чете. Аз стоях успокоена в тишината на неговата палатка. Когато престана да чете, погледна ме и рече: - Слушай какво ще ти кажа: Когато приемаш услуга, внимавай! Сестрата, в чиято палатка пребиваваш, е имала дъщеря. Тя се е самоубила. Нейната мъка и страдание са преминали в тебе. Тя се е обесила. И затова ти страдаш. Иди си с мир: тя повече няма да те безпокои - каза той и затвори Библията. Какво точно чете, не зная, но почувствах лекота и ни помен от мъката и желанието да се хвърля от скалата. На сестра К. не казах нищо. Тя забеляза, последните дни пак бях весела и радостна и се радваше с мен. През тези последни два дни бързах да наваксам за изгубените осем. Черпех с пълни шепи от рилската благодат и славех Бога." Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Мисъл на деня - 11 Юли 2008 г. "Всичко, което съм поискал, аз съм го направил. Аз поисках да дойда на Земята, и дойдох. И вие сте толкова силни, колкото съм силен и аз. И вие сте поискали, и сте дошли. Следователно колкото съм силен аз, толкова силни можете да бъдете и вие. Де е вашата слабост тогава?" Из Синаповото зърно, 20-а НБ, 18.IV.1937 г.

Молитвеник В долната част на страницата също има наряд за всеки ден от седмицата.

Пояснения върху окултизма, спиритизма, теософията, мистицизма и християнството, 12.II.1920 г. Тук можеш да намериш темата по мисъл от тази беседа.