Ася_И

"Значи Любовта поддържа живота. Където има Любов, там има и живот. Където Любовта отсъства, там никакъв живот не съществува. Докато близките ви желаят да живеете, вие ще живеете. Щом те пожелаят да умрете, вие изгубвате живота си. Това е един от вътрешните закони на Битието. Като знаете това, дръжте връзката си с Бога. Прекъснете ли връзката си с Бога, и животът ви се прекъсва. А щом животът се прекъсва, нещастията идат едно след друго. Следователно, ако страдате, не търсете причината за страданията вън от себе си. Знайте, че вие сте нарушили своите свети отношения към Първата Причина. Какво трябва да правите тогава? Възстановете връзката си с Първата Причина. Щом възстановите тази връзка, животът ви отново ще потече правилно." Божият глас

На 13 Август: През 1911 г. се провежда първия полет на български военен самолет над София - пилот е поручик Симеон Петров, със самолет Blériot XI. Симеон Петров е роден на 01.09.1888 г. в Русе. Служи в 4-ти артилерийски полк в София. След конкурс е изпратен в школата за обучение на пилоти на Луи Блерио в Етамп край Париж. Симеон Петров е първият авиатор в световната история, който приземява самолет със спрял двигател. По повод на това геройство във Франция издават картичка с лика му. Заедно с Христо Топракчиев разработват методика за приземяване на самолети със спрял двигател, която е приета в програмата за обучение на пилоти в школата на Луи Блерио. Той е първият правоспособен български пилот и първият български авиатор, летял над България. Този полет е извършен на 13 август 1912 г. След това заминава за Русия за закупуването на аероплани. Изпълнил задачата си, той се връща в България към средата на октомври 1912 г. По време на Балканската война извършва редица бойни полети. На 14 март 1913 г. излита със своя самолет "Блерио" към противниковата столица Цариград/Истанбул, но поради лоша видимост е принуден да се върне след Епиватос. Симеон Петров конструира авиационните бомби тип „Чаталджа“, изключително успешна конструкция. Впоследствие чертежите са предадени на Германия и бомбата е използвана от Централните сили до края на Първата световна война. През Първата световна война Симеон Петров е началник на 2-ро аеропланно отделение. След войната Петров се занимава с внос на спортни стоки и най-вече велосипеди. Водач е на българския колоездачен отбор на Олимпийските игри в Берлин през 1936 г. През 1938 г. той създава дружеството "Симонавия" (от Симеон Авиатора), което най-първо внася от Франция грамофонни плочи, а по-късно организира производството им в България. Марката на плочите е "Орфей". Дружеството записва повече от 5000 плочи, които са основа на репертоара на Радио София. През 1947 г. то е национализирано и е преименувано "Балкантон". Самият Петров става работник-бобиньор в софийския Силнотоков завод. Умира, забравен от всички, през 1950 г. в София. Родени: През 1826 г. - Неделя Петкова - българска просветителка. Родена в Сопот, Неделя Петкова получава елементарна грамотност по взаимоучителната метода. По препоръка на Найден Геров става учител в новооткритото девическо училище в София (1858-1861), където работи със Сава Филаретов. По-късно е учителка в Самоков (1862-1864), Кюстендил (1864-1865), Прилеп (1865-1866), Охрид (1868-1869), Велес (1870-1871). Във Велес Неделя Петкова се включва в местния революционен комитет. След разкриване на участието й в комитета, тя е изгонена от града и основава училище в Солун. Участва в борбата на местното население срещу гъркоманите, създава женски и благотворителни дружества, съдейства за изпращането на български девойки на учение в Русия. След Освобождението живее в Кюстендил (1878), а през 1879 се заселва в София. През 1883 работи за просветата на чепинските българи. Умира в София на 1 януари 1894 г. Неделя Петкова е майка на Станислава Караиванова-Балканска,а също и най-младата вуйна на Васил Левски, с когото е поддържала най-тесни връзки,и който и поръчва да ушие знаме,което после е използувано за обявяване на Разловското въстание.Тя е била жена на най-малкия вуйчо(брат на майка му Гина)Петко Караиванов.Моминското име на Неделя е: Неделя Делюва Гульова. През 1870 г. - Цоньо Калчев - български писател. През 1873 г. - Кръстьо Раковски - български, румънски и болшевишки политически и държавен деец. Кръстьо Раковски (истинско име – Кръстьо Георгиев Станчев), известен в света повече с руските си имена като Христиан Георгиевич Раковский, е болшевишки политически и държавен деец, и дипломат от български произход. Роден е в Котел. Според някои източници е племенник на видния български революионер Георги Раковски. Учи в гимназиите във Варна и Габрово. През 1890 г. започва да следва медицина в Женева, (Швейцария), където попада под влиянието на социалистическите идеи. По-късно следва в университетите на Берлин и Цюрих и защитава докторска дисертация по психиатрия в университета на Монпелие (Франция). Той е един от основателите на Женевската група на българските социалдемократи. Участва дейно в живота на Втория интернационал и на Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП). През 1919 г. участва в учредяването на Третия (Комунистическия) интернационал. От 1905 г. до 1917 г. е един от водачите на румънското социалистическо движение. Опитва неуспешно да организира революция в Румъния, заради което е изгонен от страната. След Октомврийската революция е първият министър-председател на Украйна през периода 1919-1923 г. През 1923 г. за кратко е заместник народен комисар на външните работи на СССР. През периода 1923-1925 г. става първият съветски посланик в Лондон, а през 1925-1927 г. е посланик във Франция. През периода 1923-1925 г. К. Раковски е автор на няколко политически публикации. Близък до Лев Троцки, Раковски влиза в конфликт с Йосиф Сталин, изключен е от Болшевишката партия и е заточен в Централна Азия през 1928 г. През 1934 г. се връща в Москва, през 1935 г. е възстановен в партията и работи известно време в Министерството на здравеопазването. През 1937 е отново подсъдим, заедно с Бухарин, Алексей Риков и Генрих Ягода, и е осъден на 20 год. трудов лагер. През 1941 г. пак е съден, получава смъртна присъда, която е изпълнена в околностите на гр. Орел на 11 септември 1941. През 1923 г. - Леа Иванова - българска певица. Лилия Иванова Иванова, наречена Леа Иванова е българска шлагерна и джаз певица, легенда в българската забавна музика. Родена в Дупница. Леа Иванова израства в Цариград, където учи в Робърт колеж и пее в детския хор на Българската екзархия. По-късно продължава да учи в Дупница. От началото на 40-те години се премества в София с намерение да следва в Художествената академия, но това не се осъществява поради силното ѝ увлечение към музиката. Леа Иванова започва да пее като солистка в джазовите формации „Славянска беседа“, „Джаз Овчаров“ и оркестър „Оптимистите“, с който работи до 1956 г. Изпълненията ѝ са в стил ѝ суинг. Тя е една от първите изпълнителки на джаз в България заедно с Лени Вълкова и Люси Найденова. През 1949 г. при участието си в „Джаз Овчаров“ групата получава покана за турне в САЩ. Това става причина за политически репресии за изпълнение на „упадъчна музика“; Леа Иванова е арестувана и изпратена в концлагера Ножарово. След като излиза от лагера, Леа продължава да гради кариерата си. От 1956 г. Леа Иванова е в оркестрите на Христо Вучков, Димитър Ганев и Големия оркестър към Концертна дирекция. Сътрудничеството й с певеца и композитора Еди Казасян започва от 1957 г. и продължава почти 30 години – до края на живота ѝ, тъй като двамата стават семейна двойка. В началото на 60-те години Леа Иванова прави турнета в Румъния, Унгария, Югославия (в Белград пее с оркестъра на Куинси Джоунс), Берлин. От 1963 г. до 1983 г. певицата работи във вариетета от висока класа в чужбина, като продължават концертите ѝ в почти цяла Западна Европа, САЩ, Канада, Южна Америка, Близкия Изток. Изявите ѝ в България до началото на 80-те години са много малко, поради което тя остава малко известна сред по-младите поколения. При едно от завръщанията си в България през 1983 г. Леа Иванова получава втори инсулт и остава, за да се възстанови. При този инсулт Леа е парализирана наполовина. Трудно движи единия си крак и лявата й ръка остава неподвижна, прикована към тялото й. Въпреки направената в Париж възстановителна операция, Леа е загубила гласа си и чувството си за ритъм. С много усилия на волята се научава да ходи отново на висок ток, както и да пее в полуречетатив, характерен за нейните късни записи. Тъй като не може вече да пее суинг, тя се примирява с композираните от съпругът й, Еди Казасян, песни, които тя преди инсулта никога не е харесвала. Въпреки трудностите, Леа продължава да пее и да изнася концерти у нас и в чужбина. Повикана е отново на турне от управителя на престижното вариете "Кайвохуоне" в Хелзинки. В София прави серия концерти, няколко месеца наред, заедно с Тодор Колев в "Новотел Европа". През 1985 е удостоена с орден „Кирил и Методий“ I степен. Има издадени албуми от фирмите "Qaliton" (Унгария), "Electrecord" (Румъния), "Deutsche Vogue" (Германия), Радиопром и „Балкантон“. Албумът „Нощен клуб Интернационал - на живо“ е записан в „Баеришерхоф“ в Мюнхен, Германия. Леа Иванова умира в София на 28 май 1986 г. от рак. През 1938 - Драгомир Шопов - български поет. През 1944 г. - Димитър Бочев - български писател. През 1946 г. - Михаил Белчев - български естраден певец,композитор, поет и режисьор. Завършва ВМГИ, София и телевизионна режисура в Драматическия факултет на Театрална академия "Черкасов", Ленинград. В началото на кариерата си пише текстовете, музиката и сам изпълнява своите песни. Едни от най-популярните от този период са: "Булевардът", "Младостта си отива" и "Не остарявай любов". Автор е на музика за театрални постановки и филми. Режисьор в дирекция „Художествено-творческа дейност“ в НДК. За песните си получава първи награди от фестивала „Златният Орфей“ през 1969, 1984, 1990, 1998. Същата награда за цялостно творчество му е присъдена през 1996 г. През 1960 г. - Андрей Слабаков - български режисьор. Починали: През 1895 г. - Трайко Китанчев - български революционер. Роден в село Подмочани, Ресенско. През 1869 г. е изпратен с помощта на митрополит Натанаил Охридски да учи в Цариград в българското училище в Фенер, където негов съученик е Димитър Благоев. Техен учител е бил П. Р. Славейков. От 1874 г. учи в духовната семинария в Киев, която завършва през 1879 г., след което за кратко следва право в Москва (1879 - 1880 г.). След завръщането си е учител в семинарията на Лясковския манастир и в Солунската българска мъжка гимназия. През 1884 г. Трайко Китанчев се премества в Пловдив, а след това - в София. През 1884 г. става редовен член на Българското книжовно дружество. Той се сближава със Стефан Стамболов, като известно време двамата дори живеят в една стая. По време на преврата през август 1886 г. Китачев е заедно с него в Търново и пише под негова диктовка прокламацията, с която превратът се обявява за незаконен. По време на управлението на Стамболов отношенията между двамата охладняват, а след убийството на финансовия министър Христо Белчев Трайко Китанчев е изпратен в затвора по подозрения в съучастие. След освобождаването си от затвора Трайко Китанчев отново е учител в Солун, а след това - училищен инспектор в Търново. Той се сближава с Петко Каравелов и Демократическата партия и е избран за народен представител. Става пръв председател на създадения през март 1895 г. Върховен македоно-одрински комитет. Китанчев понася тежко неуспеха на Четническата акция на ВМОК и умира от инфаркт през лятото на същата година. През 1913 г. - Илия Блъсков - български писател, публицист и педагог. През 1934 г. - ген.-лейт. Георги Вазов - български офицер, генерал-лейтенант от инженерните войски. Той е един от основните организатори на проруския преврат от 1886 г., целящ детронирането на княз Александър I Батенберг. По време на Балканската война командва Източния сектор при обсадата на Одрин, където е извършено настъплението, довело до превземането на града. Георги Вазов е брат на писателя Иван Вазов, на генерал-лейтенант Владимир Вазов и на политика Борис Вазов и чичо на политика Иван Вазов. Негов син е режисьорът Александър Вазов. Роден на 17 януари 1860 г. в Сопот. Той е петото дете в семейството на търговеца Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова-Вазова. От 1874 г. учи в Априловската гимназия в Габрово, но през 1876 г. заради възникнал бунт е изгонен от гимназията и се завръща в Сопот. Както е известно, Сопот не въстава по време на Априлското въстание, въпреки това сопотчани са свидетели на зверствата на башибозука. След потушаването на въстанието през есента на същата Минчо Вазов година решава да изпрати сина си Георги в Олтеница, Румъния при брат си Кирил. Там той остава една година и учи в българското училище. По време на Руско-турската война от 1877-1878 г. работи като писар в руската администрация в Свищов. През 1880 завършва Пехотното училище в Одеса. През следващите години е на служба в милицията на Източна Румелия и известно време е адютант на генерал-губернатора Алеко Богориди. През 1882 г. постъпва във Военно-инженерната академия в Санкт Петербург, но прекъсва обучението си, за да участва в Сръбско-българската война от 1885 г. През Сръбско-българската война (1885) изпълнява различни функции в Пионерната дружина и артилерията. Включва се в авангардния отряд на майор Петко Стоянов и взема участие в боя при цариброд (12 ноември *). Провежда разузнаване в тила на противника, с което пленява противникови войници на (14 ноември *). Награден е с Орден „За храброст“ IV степен. След войната води курса по фортификация във Военното училище в София. През 1886 г. е сред ръководителите на проруския преврат, целящ детронацията на княз Александър I Батенберг, а след контрапреврата емигрира в Русия. През 1888 г. завършва Николаевската военно-инженерната академия, след което остава на служба в руската армия. Под негово ръководство е възстановена крепостта Кушка в Средна Азия. След размразяването на българо-руските отношения в края на 90-те години, през 1898 г. Георги Вазов е върнат на служба в Българската армия. През 1899-1900 г. работи във Военно-инженерната инспекция, след това е командващ пионерна дружина (1900-1903 г.), командир на 2-ра инженерна дружина (1904), началник на инженерните войски (1904-1905 г.) и инспектор на инженерните войски (1908 г.). През 1906 г. е повишен в първия генералски чин генерал-майор. По-късно е обвинен в корупция при доставките на взривни вещества и през 1908 г. е уволнен от армията. При започването на Балканската война през 1912 г. Георги Вазов е мобилизиран и е назначен за началник на военните съобщения и транспорта. На 22 ноември* става военен губернатор на Лозенград, а от 1 февруари* е началник на Източния сектор при Одрин. Той ръководи сектора и по време на настъплението на съюзническите войски два месеца по-късно, при което Одрин е превзет. На неговия участък са превзети първите фортове Айвазбаба, Айджиолу и др. Участва в пленяването на Шукри паша. След започването на Междусъюзническата война Георги Вазов е назначен за министър на войната в правителството на Стоян Данев (11 юли-17 юли* 1913 г.) и в правителството на Васил Радославов (17 юли-4 септември* 1913 г.) и е повишен в генерал-лейтенант. Подава оставката си заради политически различия и се уволнява от армията. През 1915-1919 г. е общински съветник в София.[1] Той е един от хората, които се обявяват против участието на България в Първата световна война. Автор е и на десетки статии в областта на военното дело. Награди: Орден „За храброст“ III и IV степен, 2-ри клас, Орден „Св. Александър“ II степен с мечове отгоре, V степен без мечове, Орден „За военна заслуга“ III степен, Руски орден „Св. Станислав“ III степен, Руски орден „Свети Владимир“ IV степен, Руски орден „Света Ана“ I степен През 1936 г. - Д-р Иван Георгов - български учен философ-идеалист, педагог, академик на Българската академия на науките, председател на Македонския научен институт. Иван Георгов е роден през1862 г. в будния български град Велес, днес в границите на Република Македония. Учи философия в Йена, Германия и Женева, Швейцария. В 1889 година защитава докторат по философия и педагогика в Лайпциг. След това се установява в България и започва да преподава във Висшия педагогически курс, днешния Софийски университет. От 1888 до 1934 година е неизменен шеф на катедрата по история на философията, на два пъти е декан на историко-филологическия факултет (1900-1901 и 1908-1909) и четири пъти (1898-1899, 1905-1906, 1916-1917, 1918-1919) ректор на университета. От 1902 година е действителен член, а от 1928 до 1936 председателства историко-филологическия клон на БАН. Георгов развива активна дейност и в полза на каузата на останалите под чужда власт македонски българи. В 1905 година той става пръв председател на Благодетелния съюз, а в 1923 - съосновател и пръв председател до смъртта си на Македонския научен институт в София. Трудове: „Що е съвест?“ (1903); „Първите начала на езиковия израз за самосъзнанието у децата“ (1905); „История на философията. Том 1. Древна философия. Том 4. Нова философия до Канта. Част 1. Нова философия до Хобса.“ (1925-1936); „Днешното положение в Македония под сръбска и гръцка власт и Обществото на народите“ (1925); „Днешното положение в Македония под сръбска и гръцка власт и Обществото на народите“ (1926); „La Question macédonienne“ (1929).

Мисъл на деня - 13 Август 2008 г. „Досега не съм казвал, но ще ви кажа: като се готви, трябва да се пее. Като се копае лозето, пак трябва да се пее. Като се шият дрехи и като кроят, и като учи човек, все трябва да се пее. Каквото прави човек, все трябва да пее. Според мене пението е една формула. То представя правата мисъл.” Из Той ми е и брат, и сестра, и майка, 33-та НБ, 5.IX.1937 г.

"Бог ни гледа в малките работи, в ежедневния живот, в малките работи ние се изпитваме какво разбиране имаме." "В Божествения свят всякога по-хубавото дават на другите, а за себе си оставят по-малкото. Туй е едно изпитание. Когато Господ не иска да те изпитва, той ще ти даде толкоз много ябълки, круши, но това е изпитание. Щом имаш 4–5 крушки, не е изпитание. Няма какво да се изпитваш." "Бог иска да проявим своето благородство. Той сам няма да слезе, но всинца можем да бъдем проводници на Божията любов, на Божията светлина, на Божията сила, на всички Божии добродетели." Запалят свещ Да, когато имаш много е лесно да даваш, някак си не се усеща. Но когато е малко и дадеш от сърце, тогава осъзнаваш, че и за теб е останало достатъчно.

На 12 Август: По традиция на 12 и 13 Август се провежда Роженският събор. Съборът има над сто-годишна история. Началото е поставено през 1898 г., когато границата на България и Турската империя минава през връх Рожен и спонтанно родовете от двете страни на границата се събрали на върха. На събора през 1961 година изгрява "Чудото на Рожен" - самобитният гайдарски оркестър "Сто каба гайди". Тук е извършен и записът на песента "Излел е Дельо хайдутин" в изпълнение на Валя Балканска, излетяла в космоса със совалката Вояджър. Вояджър и Валя Балканска Истинското началото на Роженския събор е поставено далеч във времето и се дължи на силната и здрава традиция в Родопите да се почитат оброчищата. Празниците им обикновено са през летните месеци, когато мъжете се прибират по домовете. През останалото време на годината те са на “гурбет” по далечни чужди места. На Роженските поляни са почитани стари черковища, свързани с християнски светци, чиито празници са в рамките на 2 месеца - юли и август. Макар и на близки дати в календара, те били редовно посещавани от жителите на с. Соколовци, в чиито землище са. Празничният ден започвал с молебен, но основно място в него било отредено на веселбите, песните и хората. Изпълнявали се съборянските песни. Селището Соколовци остава в пределите на Османската империя, а най-хубавите му пасища - в Източна Румелия. До 1885 г. и Съединението границата е формална и постовете не създават проблеми за преминаване през нея. Петте параклиса на Рожен са почитани, съборите на тях се посещавали и от други селища, особено този на св. Пантелеймон. Проблемите за преминаване през границата се засилват след 1892 г. и създаването на с. Проглед от изселници от Соколовци. Това затруднява честия достъп до параклисите на Рожен. Отец Ангел Инджов, свещеник в с. Соколовци, дава идея за общ събор, като през 1898 г. призовава енориашите си да почетат всички светии на роженските параклиси в деня на св. Пантелеймон, но на параклиса “Св. Кирик и Юлита”, където и до днес се провежда съборът. В този период, края на ХIХ и първото десетилетие на ХХ в. Роженският събор придобива нов смисъл. Той масово е посещаван от българите от двете страни на граничната линия. За три дни на роженските поляни се стичат родопчани от Ахъчелебийско, Чепеларско и Широколъшко, разделени от българо-турската граница. Рожен става мястото, където роднини и близки се срещат веднъж в годината, разменят новини и най-вече веселят се заедно. Рожен става символ на свободата и българското единство. През 1908 г. съборът протича особено тържествено. В Османската империя е започнала младотурската революция, дадена е “свобода и опрощение” за българските поборници-илинденци. Чепеларският граничен пост и тамошната интелигенция отправят специална покана към турския щаб в Смолян да гостуват на събора на Пантелей. Турските офицери приемат поканата и оповестяват опрощението за родопските комити. На събора присъстват известните в целия район освен като комити и като прочути гайдарджии Хвойню от Левочево, Лакудата от Чокманово и Лютата от Смолян. След 1912 г. Роженският събор губи политическото си значение, придобито по стечение на обстоятелствата във връзка с граничната линия. Но запазва духа на традицията, времето и мястото на провеждането, ролята на средище за хората от Среднородопието. На Рожен се правят все повече родови и дружески срещи на изселени във вътрешността на страната родопчани. Създаването на Смолянски окръг дава нова насока в развитието на Роженския събор. През август 1961 г. е проведен тридневен събор-надпяване, организиран от Министерството на просветата и културата, Управлението за радиоинформация и телевизия, Дома на народното творчество - София, и Окръжен народен съвет - Смолян. Това е третият за страната събор-надпяване след Граматиково и Тервел и е обявен от специалистите за най-значимото фолклорно събитие на годината. На Рожен вземат участие над 500 самодейци певци и инструменталисти. Възторжено ги аплодира 60-хилядна публика, твърде разнолика по състав родопчани и представители на родопските дружби, видни български писатели, музикални дейци, журналисти, фолклористи, много туристи и курортисти, почитатели на родопската музика. За специалистите по фолклор и за радиожурналистите “Рожен 61” е изключително успешен - представена е цялата Среднородопска област, изслушани и записани са над 1500 автентични песни, открити са нови гласове и майстори свирачи. Жури и публика имат шанса да се срещнат с феномени като най-стария изпълнител дядо Стоян Делигегов, на 91 г., родом от Чокманово, навремето тежък кехая, с репертоар от над 600 песни. Следват години, през които Роженският събор търси социалната си значимост чрез национални събори на туристи, автомобилисти, на българо-съветската дружба или на единните родословни корени. Важно е, че не губи същността си като сцена на родопския фолклор. Връх в развитието на събора през тези години е “Рожен 72”. Изявяват се 3500 самодейци. Гайдарите са 300, представени от оркестъра за възрастни и детско-юношеския и от свирачи от различни селища. Публиката достига 150 хиляди души. През 1993 г. за първи път съборът на Рожен е национален. Поканени са и участват състави и индивидуални народни изпълнители от цялата страна и е представено разнообразното и невероятно богато фолклорно наследство на България. В своята над стогодишна история Роженският събор носи най-големите ценности и отлики на българския народностен дух, почитане на традициите, на семейството и родовите корени; поклонение пред светците-покровители, завещани от дедите; воля за свобода, неподвластна на разделяне от държавни граници; простор и триумф на родопския фолклор. Рожен и съборът са едно наследство, в което намираме идентичността си като българи. През 1860 г. във Варна е открито българско училище. За учител e поканен Константин Арабаджиев от Търново. Година по-късно започва строежът на нова двуетажна училищна сграда. Това начинание среща съпротива от страна на гръцката и гагаузката общност, затова се налага да се потърси влиянието на Иларион Макариополски. След неговото застъпничество българите във Варна получават султански ферман, който им разрешава да построят свое училище. То е открито на 25 юли 1862 г. През 1875 г. на заседание на Българския революционен централен комитет е взето решение за организиране и избухване на Старозагорското въстание (1875 г.). През май 1875 г. избухва въстание в Босна и Херцеговина, което поставя началото на Източната криза. БРЦК преценява, че е настъпил благоприятен моментът за общо въстание в България. Старозагорското въстание (1875 г.) има за цел освобождение на България от османско иго. В плана на въстанието Българският революционен централен комитет набелязва главните райони за действие, а така също и комитетите, които ще ги ръководят. Определени са и главните апостоли: Никола Обретенов - за района на Русе, Шумен, Варна и Разград; Михаил Сарафов - в Търновско; Панйот Волов - в Троянско; Ст. Драгнев - в Ловеч; Стефан Стамболов - в Старозагорско; Т. Стоянов и С. Танасов - в Сливенско. Заедно с тях в подготовката на въстанието вземат участие и други революционни дейци като Иларион Драгостинов, Ив. Хаджидимитров, Георги Икономов, братя Жекови и пр. Планът на БРЦК предвижда въстанието да бъде подкрепено с чети отвън, да се подпали Цариград от група, ръководена от Стоян Заимов и Георги Бенковски. Старозагорското въстание завършва с поражение. Причините за това са от най-различно естество: краткото време, с което разполага Българският революционен централен комитет, не му позволява да извърши необходимата подготовка. Не са без значение и предателствата, извършени от някои местни чорбаджии. Неуспехът на въстанието предизвиква остра криза в Българския революционен централен комитет. Христо Ботев се оттегля от него и не много след това комитетът на практика престава да съществува. Въпреки поражението му обаче Старозагорското въстание изиграва не малка роля за засилване на общия революционен подем сред българския народ. То показва нарасналото национално и политическо съзнание на населението и заедно с това допринася за задълбочаване на общата криза в Османската империя. През 1886 г. след превратът на 8 срещу 9 август извършен от група офицери русофили, недоволни от външнополитическия курс на княз Александър I Батенберг, на 12 август 1886 г. е съставено княжеско наместничество в състав: Стефан Стамболов, Петко Рачов Славейков и Георги Странски. Кабинетът на митрополит Климент подава оставка. Новият кабинет е образуван от представители на различни политически сили, обединени около идеята за предотвратяване на гражданска война и политическата криза. Правителството е назначено с прокламация “Към българския народ” от 12 август 1886 г. За министър- председател е назначен Петко Каравелов. Два дни по-късно, след като е предотвратена опасността от гражданска война Стефан Стамболов изпраща телеграма до княз Батенберг, намиращ се по това време в Австро-Унгария, с която го кани отново да заеме престола. Част от войсковите единици, които участват в бунта, са разформировани, а офицерите са разжалвани или дадени под съд. Поради разногласия при оценката на вътрешнополитическото положение между ръководителите на контрапреврата и правителството Каравелов подава оставка на 16 август 1886 г. През 1906 г. в периода 12 - 15 август в София се провежда Първият учредителен конгрес на Радикалдемократическата партия. Изработва се устав и програма на партията. За председател е избран Найчо Цанов (на снимката). През 1920 г. в периода 12 - 20 август Българска църковна делегация, състояща се от архимандрит Стефан и протопрезвитер професор Стефан Цанков участва в подготвителната конференция в Женева на икуменическото движение "Единство на църквите". През 1941 г. с министерско постановление еврейските трудови групи преминават от Министерството на войната към Министерство на общите сгради, пътищата и благоустройството. Еврейски въпрос е условно обозначение на расовата и етническата дискриминация спрямо еврейското население в Европа в навечерието и по време на Втората световна война (1939–1945 г.). Проповядвана най-открито от немските националсоциалисти. След идването на А. Хитлер на власт в Германия (1933 г.) става и официална държавна доктрина. Под натиска на Берлин антиеврейската политика се възприема и от редица европейски държави, сред които и България. На 24 декември 1940 г. правителственото мнозинство в XXV Народно събрание гласува специален Закон за защита на нацията, чрез който се регламентира лишаването на българските евреи от граждански и политически права, отстраняването им от стопанския живот на страната и отчуждаването на имуществата им. След като България подписва тристранния пакт (1 март 1941 г.), тя е подложена на още по-голям натиск от страна на хитлеристка Германия. От началото на 1942 г. годното за физическа работа еврейско население е разпределено принудително в работни групи и изпращано на обекти, където се изисква упражняването на тежък физически труд. Пристъпва се и към непосредствени мерки за ликвидиране на българските евреи. На 22 февруари 1943 г. е сключено специално споразумение между пълномощника на Гестапо Т. Данекер и комисаря по еврейските въпроси на България Ал. Белев за депортиране на 20 000 д.уши в лагерите на смъртта. Междувременно в столицата и други градове на страната непрестанно се предприемат нападения и погроми над еврейски домове и цели махали. От друга страна, против Закона за защита на нацията, както и срещу предприетите дискриминационни действия срещу българските евреи, надигат глас видни обществени и културни дейци – Янко Сакъзов, Д. Казасов, Л. Стоянов и др. В протестната акция се включват и видни представители на Българската православна църква – митрополитите Стефан Софийски и Кирил Пловдивски, както и цели обществени организации – Съюзът на адвокатите, Съюзът на лекарите, Съюзът на художниците и др. При тази обстановка цар Борис III и тогавашното правителство на проф. Богдан Филов не се решават да изпълнят постигнатата договореност с Берлин. Като "компромисен вариант" е възприето депортирането на евреи само от новоприсъединените земи в Беломорието и Тракия. През март 1943 г. под предлог за прехвърлянето им във вътрешността на България 11 836 души евреи са отведени до дунавските пристанища и от там отправени за концентрационните лагери. Разработва се и нов план за допълнително депортиране на още 8 560 души евреи. Неговата реализация не се осъществява поради острата протестна вълна, в която се включват и някои дотогавашни правителствени симпатизанти – Димитър Пешев, подпредседател на Народното събрание, и др. Те обаче набързо са свалени от заеманите от тях постове. Друг съществен фактор, който попречва за изпращането на новата група български евреи към Полша, е настъпилият обрат в хода на Втората световна война. Войските на Вермахта през 1943 г. и 1944 г. търпят тежки поражения не само на Източния, но и по другите фронтове. Между стъпките, които предприема дошлото на власт в началото на септември 1944 г. правителство на Константин Муравиев, е и отмяната на антисемитското законодателство в страната. На практика обаче действителното възстановяване на гражданските и политическите права на еврейското население в България настъпва след политическата промяна на 9 септември 1944 г. За приноса на Учителя и ролята на Бялото Братство - тук През 1965 г. в периода 12 - 15 август в Копривщица се провежда Първият национален събор на народното творчество. Надпяването става на 7 естради в местността “Войводенец” близо до Копривщица. Участниците са 4 000 души – народни певци, свирци, танцьори, разказвачи на приказки и легенди от цялата страна. Показани са много народни носии и народни художествени занаяти. Първият събор определя облика на следващите събори. Наградите са 100 златни, 160 сребърни, 190 бронзови медали и 1 144 грамоти. През 1994 г. е учреден е “Съюз за отечеството”. Регистриран през септември същата година. Председател е Гиньо Ганев. Други по-видни дейци: Кольо Георгиев, Румен Статков, Румен Скорчев и др. Родени: През 1839 г. - Иван Попхристов Кършовски - български книжовник, общественик, участник в борбата за освобождение на България от турско иго. Учи в Елена и Свищов. Работи като учител на различни места. Постъпва в Първа българска легия на Г. С. Раковски (1862 г.); в Белград остава до 1864 г. Учителства в Добруджа и се занимава с революционна дейност (1865-1866 г.). Емигрира в Румъния и се включва в организирането на чети през Дунава (през 1867 г. е писар в четата на П. Хитов), включва се във Втората българска легия в Белград (1868 г.). След кратък престой в Одеса се установява в Румъния. Един от дейните членове на Гюргевския революционен комитет. В Плоещ издава на румънски език в-к “Вултурул” и “Индепенденца национала” (1876-1877 г.). След Освобождението е съдия, адвокат, член на Либералната партия, народен представител в I и II НС. Доброволец в Сръбско - българската война (1885 г. ). Редактор на вестник “Струма” (1889 г.), “Вардар” (1889-1891 г.), “Юнак” (1898-1900 г., заедно с Ив. Бобевски); сътрудничи на български и румънски периодичен печат. Издава книгите: “Нова българска Света гора - Бузлуджа” (1898 г.), “Неразбранщина” (1899 г.), “Румъно-българско скарвание и истинските му причини” (кн. 1-3, 1900 г.). През 1853 г. - Стоян Стоянов Заимов – български възрожденец, революционер, просветен деец, общественик и писател. Роден в Чирпан. Първоначално учи в с. Рупките, Старозагорско, а след това и в родния си град. През 1867 г. продължава образованието си в класното училище в Стара Загора, където се включва и в революционната борба. Изпълнява куриерска служба между Стара Загора и Чирпан. Дейността му не остава скрита от местните османски власти и това го принуждава през 1870 г. да се прехвърли в Пловдив, където завършва едногодишен педагогически курс. През 1871 г. е учител в Хасково и участва в организирането на местния революционен комитет. През 1871 г., заедно с А. Узунов, П. Берковски и други революционни дейци, взема участие в покушението на местния чорбаджия и предател хаджи Ставри Примо (т. нар. Хасковско съзаклятие). Заловен е и осъден на "вечно заточение" в Диарбекир. През следващата година успява да избяга и се прехвърля в Румъния, където попада в средата на българската революционна емиграция. Установява контакти с Любен Каравелов, Христо Ботев и други видни български революционери. В началото на 1875 г., в продължение на няколко месеца, редактира в Браила хумористичния в. "Михал". По време на подготовката на Старозагорското въстание 1875 г. Стоян Заимов е определен за ръководител на групата, която трябва да подпали Цариград. След неуспеха на въстанието е един от дейците, които изиграват най-голяма роля за създаването на Гюргевския революционен комитет. Той е определен за апостол на III - Врачански, революционен окръг и в началото на 1876 г. се прехвърля на българския бряг, откъдето се отправя за определения му район. Поради присъствието на многобройни османски войски и съпротивата на местните чорбаджии Стоян Заимов е възпрепятстван да вдигне въстание във Врачанския край. По същите причини не успява да окаже помощ и на четата на Христо Ботев. След разгрома на Априлското въстание 1876 г. Стоян Заимов е заловен и е осъден на смърт, но впоследствие смъртната му присъда е заменена с доживотен затвор. Той е изпратен на заточение в крепостта Акя (Сен Жан д'Акър) в Мала Азия. Амнистиран е след края на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. През 1880-1882 г. следва в Педагогическия институт в Москва, след което в продължение на няколко години учителства в Шумен, Варна и Кюстендил. Заема и редица други административни длъжности - директор на Софийската библиотека (днес Народна библиотека "Св. св. Кирил и Методий"), член на Учебния съвет при Министерството на народното просвещение, окръжен управител в Стара Загора и др. Заради откритото си русофилство по време на първия стамболовистки режим (1887-1894 г.) е преследван и затварян. Това го принуждава за известно време да емигрира в Русия. Завръща се след падането на Стамболовото правителство и се включва дейно в обществено-политическия и културния живот на Княжеството. Възглавява Комитета за увековечаване на българо-руската бойна дружба и подпомага акцията за изграждане на стотици паметници на загиналите руски офицери и войници по време на Освободителната война, както и за изграждането на военноисторическите музеи в София, Плевен, Пордим, Бяла и Шипка. Избран е и за председател на Върховния поборническо-опълченски комитет. Умира в Плевен. Оставя богато книжовно наследство от преводи, мемоари и пр. По-главни трудове: "Миналото. Белетристически и исторически очерци из областта на българските движения от 1870-1877 г." в 4 т. (1884-1888 г.), "Васил Левски. Дяконът. Кратка биография" (1895 г.) и др. През 1901 г. - Асен Вапорджиев – български контрабасист виртуоз. Завършва Софийската музикална академия и Парижката консерватория. През 1927-1929 г. е солист на различни оркестри в Берлин, Брюксел, Лондон и други европейски градове. През 1929-1944 г. е преподавател в Музикалната академия в София. Вапорджиев е контрабасист със съвършена техника, красив и изразителен тон. Притежава богат репертоар, обхващащ както пиеси за контрабас, така и транскрипции за пиеси за виолончело и цигулка. През 1940 г. - Александър Йосифов - български композитор. Израства в семейство със солидни музикални традиции. Учи в БДК при проф. П. Владигеров. Занимава се активно с обществена и организационна музикална дейност. Автор е на симфонии, симфонични пиеси, инструментални концерти, вокално-инструментални творби, песни, музикално-сценични произведения, твори в областта на музикалния театър (радиооперата "Завръщане към началото", мюзикъла "Моряшка чест", балетните сцени "Партизанката", "Криле на дружбата" и др.). През 1979 г. завършва операта "Хан Крум Ювиги" (либрето - Банчо Банов, поставена на софийска сцена през 1981 г.). Автор на операта за деца "Тошко Африкански" (по едноименната повест на А. Каралийчев) и оперетата "Златното копие". През 1941 г. - Димитър Якимов – български футболист, нападател. Играч на “Септември” (1955-1960 г.) и “ЦСКА” (1960-1974 г.). Шампион е на страната (1961 г., 1962 г., 1966 г., 1969 г., 1971 г., 1972 г., 1973 г.) и е носител на купата (1960 г., 1961 г., 1965 г., 1969 г.). Има 308 мача и 151 гола в групата на майсторите. Голмайстор е през 1971 г. с 26 гола. В националния отбор има 60 мача с 8 гола. Дебютът му в националния отбор е на 6 декември 1959 г. срещу Дания (2:1), последният му мач е на 11 юни 1970 г. срещу Мароко (1:1). Участник е в 3 Световни първенства (1962 г., 1966 г., 1970 г.). Причисляван е към най-добрите български футболисти. През 1967 г. - Емил Костадинов - български футболист, нападател. Юноша на “ЦСКА”, на 17 години дебютира в мъжкия състав. С “ЦСКА” Костадинов печели 3 шампионски титли (1987 г., 1989 г. и 1990 г.) и 3 национални купи. От 1990 г., в продължение на 4 години, е състезател на португалския “Порто”, след това на испанската “Ла Коруня”, а в сезона 1995/1996 г. облича фланелката на “Байерн”, с който печели и Купата на УЕФА, като във втората финална среща срещу “Бордо” отбелязва и гол. На 17 ноември 1993 г. на стадион “Парк де Пренс” Емил Костадинов отбелязва двата най-важни гола в кариерата си и класира България за световните финали в САЩ. Той е титуляр в единадесеторката, постигнала най-големия връх в българския футбол - четвърто място в света в САЩ-94. Участник е на Европейското първенство в Англия’96 и Световното първенство във Франция’98. Костадинов е Футболист № 1 и Спортист № 2 на България за 1993 г. Починали: През 1935 г. - Никифор Петров Никифоров - военен и държавен деец, дипломат. Роден на 12 април 1858 г. в Ловеч. Завършва Военното училище в София през 1879 г. Участва в Сръбско-българската война 1885 г. като командир на 6-ти Пехотен Търновски полк. По-късно заема отговорни постове в Министерството на външните работи и изповеданията. Дипломатически агент е в Германия (1905–1908 г.) и е пълномощен министър в същата страна (1908–1909 г.). Произведен е в чин генерал-майор на 15 септември 1900 г. и в чин генерал-лейтенант на 2 август 1912 г. Военен министър е от 16 март 1911 г. до 1 юни 1913 г. Приема закона за Военната академия през 1912 г.

Мисъл на деня - 12 Август 2008 г. „По някой път някой реже хляб – на този, когото обичаме, даваме повече, по-дебела филия режем, а когото не обичаме – по-тънка филия. Не. Тури пръста си и по три пръста на всички давай... Винаги по-голямото парче давай, а по-малкото оставяй. Каквото имаш – плодове или дреха, или плат – по-хубавото давай. В Божествения свят всякога по-хубавото дават на другите, а за себе си оставят по-малкото. Туй е едно изпитание.” Из Запалят свещ, 27-а НБ, 13.VI.1937 г.

"Тук аз ще опиша един необикновен случай - как Учителя спря бурята с проливен дъжд, който можеше да наводни вилата /колибата/ тъкмо в навечерието на събора. Оказа се, че покривът тече и Учителя се обърни към всички ни: “Има ли между вас някой, който разбира от покриване на покрив, за да се качи и поправи покрива на колибата?” Никой не се представи като специалист и аз се реших да се кача и поправя покрива. Беше точно 12 часа по обяд на 15 август 1921 г. Учителя с групата седнаха да обядват на приготвената маса под беседката. Времето беше тежко, горещо, чувстваше се голяма атмосферна депресия. Аз не отидох да обядвам, но веднага изправих голямата стълба до самия покрив. С мене се качи и екип от млади братя и Елиезер Коен и започнахме работа. Най-напред разкрихме около два - три квадратни метра. Тъкмо започнахме да прехвърляме и пренареждаме керемидите и от северозапад се зададе тъмен облак, придружен със силни гръмотевици и буря. Едри дъждовни капки заудряха по покрива, предвестници на пороен дъжд. В това време Учителя стана от трапезата, мина пред източната страна на колибата, застана на поляната и се обърна към мене с думите: “Имате ли още много да поправяте?” Отговорих, че тъкмо сме разкрили около три квадратни метра и едва сега започваме да пренареждаме керемидите. Учителя, без да губи нито секунда, мина от северната страна покрай щерната като застана на бялото мостче, което се намираше точно срещу входа на западната страна. Взе да прави някакви движения или да произнася някакви думи, постоя така срещу бурята около половин минута и чудото стана! Бурята престана, дъждът пресекна, гръмотевиците затихнаха и облаците като заковали застанаха на мястото си. След миг те /облаците/ укротени започнаха бавно да се придвижват на изток, към Арбанаси. Тогава един от братята извика: “Учителю, Вие спряхте бурята!” - Да - каза Учителя - но само за два часа. Пътят на бурята е оттук и ние измолихме съществата да отсрочат само за два часа.“ И като се обърна към мен добави: “Бързайте да завършите, защото след два часа бурята пак ще дойде.” Разбира се, ние заработихме с двойно по-голяма енергия и старание и след около два часа почти завършихме покрива. Останаха да се сложат около 7 - 8 капаци на югоизточния ръб на покрива. В това време бурята и облаците пристигнаха с предишната си сила и докато поставим капаците, рукна такъв проливен дъжд, че нямахме време да слезем от покрива. Решихме да се оставим на топлия летен дъжд, да ни окъпе добре и останахме горе на покрива докато престане. След това цели измокрени, слязохме. Учителя ме потупа по лявото рамо и рече: “Това се казва герои! Идете да се преоблечете и елате да пиете топъл чай”, който сестрите бяха приготвили. На следния ден /16 август/ започнаха да прииждат братя и сестри от цялата страна и до 19 август се събраха не по-малко от 1000 души. Мнозина от тях бяха настанени на квартири в града, но повечето останаха на палатки в обширния двор на колибата. На 19 август 1921 година, “Преображение”, стана официалното откриване на събора в читалище “Надежда” в града. Там Учителя изнесе пред търновското гражданство, братята и сестрите, беседата “Пробуждане на колективното съзнание”. След това в продължение на цяла седмица се проведе събора под ръководството на Учителя. Всичко това е изнесено в тома “Беседи и упътвания, дадени от Учителя на събора в Търново през лятото на 1921 година.”" Из спомените на Петър Камбуров "Моят път с Учителя", Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

На 11 Август: През 1791 г. по време на Руско-турската война (1787-1791 г.) руският флот под командването на адмирал Ушаков побеждава турския флот край нос Калиакра. След победата на руската флотилия турският флот окончателно губи своето господство във водите на Черно море. За извоюваната победа при нос Калиакра адмирал Ушаков получава орден Св. Александър Невски. Същия ден в Галац турците подписват предварителните условия за мир с Русия. През 1877 г. на 11 (23) август е най-тежкият ден от отбраната на Шипка. От 9 (21) до 11 (23) август 1877 г. на връх Св. Никола (днес връх Столетов), връх Шипка и Орлово гнездо войските на Сюлейман паша срещат руско-българския отряд на ген. Н. Г. Столетов. След битката при Стара Загора Сюлейман паша насочва войската си (27 000 редовна войска - без башибозука, и 34 оръдия) за преминаване на Шипченския проход. Придвижванията на турските войски остават неизвестни за руското командване и то ги очаква на друго място. Едва на 7 (19) август ген. Столетов донася, че целият корпус на Сюлейман паша е построен срещу Шипка, че силите му са огромни, но че неговите бойци (Тридесет и шести Орловски пехотен полк и пет български опълченски дружини - 5500 души с 27 оръдия) ще се бият докрай и че подкрепления "са крайно необходими". На 9 (21) август сутринта войските на Реджеб паша започват атака срещу позициите на връх Св. Никола, а челните части на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо. Положението на защитниците на прохода се влошава и от липсата на вода. Турската пехота държи под постоянен обстрел единствения водоизточник - един ручей в източното подножие на връх Св. Никола. В отбраната на Шипченския проход българските опълченци се сражават героично. Отблъсквайки 7 атаки през първия ден, руско-българският отряд дава 250 убити и ранени. Решителният и най-тежък бой започва на 11 (23) август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Около 10 ч. турците получават подкрепление. Към обяд всички турски атаки са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите са на привършване. Към 17 ч. настъпва критичният момент. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 защитници. В боя се хвърлят всички, включително и тежко ранените. Суеверен страх обхваща турците, когато срещу тях полетяват трупове. В последния момент пристига помощ. Ген. Радецки пристига с две сотни казаци и взвод планинска артилерия. Шипка е спасена, а армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, и заедно да изтласкат руската Дунавска армия северно от р. Дунав. По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника - на повече от 8200 души. Турците минават към отбрана. През 1923 г. с постановление на българското правителство са отпуснати 30 000 000 лв. за подпомагане на бежанците и още толкова за подпомагане на инвалидите, сираците и вдовиците от войните. През 1941 г. на юг от устието на Камчия са стоварени две групи от българи-инструктори за партизанското движение, начело с Цвятко Радойнов и Съби Димитров (14 души), изпратени от СССР за изграждане на военно-разузнавателна организация. През 1944 г. по време на Втората световна война (1939-1945 г.) англо-американската авиация извършва бомбардировка над с. Койнаре. През 1948 г. Българският Национален Комитет се регистрира не само като антифашистка, но и като антикомунистическа организация и получава признание от западните държави като единствен официален представител на българската политическа емиграция по света. През 1984 г. Варненският делфинариум е открит за посетители. Делфинариумът е изграден от алуминий и стъкло с оригинална архитектура. Строителството му отнема 7 месеца. Намира се в северната част на Варненската Морска градина. Той разполага с 1134 места. Представленията на делфини включват акробатика, баланс и танци върху водата. Първите делфини, пристигнали в делфинариума още през 1984 г. са Пипи, Попи, Рейна и Сплит. Те всички са от вида Tursiops Truncatus. По-късно са закупени още делфини, някои се раждат тук. В момента атракциите се изпълняват от Пипи, Доли, Кимбо и Йоана, въпреки че Пипи е на над 30 години и се появява рядко. Йоана, която е родена в делфинариума, прави своя дебют през 2001 г. Варненският делфинариум е единственото подобно съоръжение на Балканския полуостров и предлага на многобройните си гости уникалната възможност да се насладят на невероятните способности на интелигентните морски бозайници. През 1999 г. от Европа, включително и от българското северно Черноморие, се наблюдава последното за 20 век пълно слънчево затъмнение. Около 350 милиона хора в Европа и Азия стават свидетели на затъмнението. Феноменът започва над Атлантическия океан, стотина мили източно от Бостън, Северна Америка. Първите свидетели на явлението са жителите на остров Сицилия. В Румъния то може да се наблюдава най-продължително. Йордания и Сирия обявяват деня за национален празник. Първото пълно слънчево затъмнение за 21 век е на 21 юни 2001 г. То се наблюдава на много по-малка територия в сравнение със затъмнението от 1999 г. Най-добре се вижда в южната част на Африка. Родени: През 1854 г. - Михалаки Георгиев - български писател и обществен деец на следосвобожденска България. Развива активна обществена дейност, помага на руснаците по време на Руско-турската война (1877-1878 г.). След Освобождението заема отговорни обществени длъжности. Издава в. "Балканска трибуна" (1906-1908 г.). Той е един от основателите на дружество "Славянска беседа", на Физико-медицинското общество и на Българското земеделско дружество. От 1884 г. е редовен член на БКД (днес БАН). Първите си разкази печата в сп. "Денница" през 1890 г. Негови съчинения са "Така се лъже човек. Хумореска" (1899 г.), "Три срещи. Спомени от миналото" (1899 г.), "От късмета е всичко на този свят" (1904 г.), “Разкази и хуморески” (т. I, т. II, 1919 г., 1921 г.) и др. Умира на 14 февруари 1916 г. в София. През 1882 г. - Кимон Георгиев - български политик и държавник. Завършва Военното училище в София и участва във войните от 1912–1918 г. като офицер. Като един от основателите на Военния съюз, Георгиев е избран за член на централното му ръководство. Участва в ръководството и на създадения през 1922 г. Народен сговор. Кимон Георгиев е сред главните организатори на държавния преврат на 9 юни 1923 г. Включва се в изграждането на Демократическия сговор. От 1926 г. до 1928 г. е министър на железниците, пощите и телефоните в правителство на Андрей Ляпчев. Налага се като лидер в Политическия кръг "Звено". Активно участва в подготовката и провеждането на държавния преврат на 19 май 1934 г. От 19 май 1934 г. до 22 януари 1935 г. заема постът министър-председател. Вътрешната му политика прокарва идеята за надпартийна власт и управление на елита. За целта е отменена Търновската конституция и е разпуснато Народното събрание. Във външната си политика се стреми към сближаване с Югославия и Франция, възстановява дипломатическите отношения със СССР. Влиза в конфликт с царя. След януари 1935 г. преминава в опозиция. Постепенно заема демократични позиции и търси сътрудничество с БЗНС "Ал. Стамболийски", а по-късно и с РП. Привърженик е на сътрудничеството със СССР. Обявява се срещу съюза на България с хитлеристкия блок в началото на Втората световна война 1939–1945 г. През 1942 г., заедно с ръководения от него Политически кръг "Звено", приема предложението на БРП за образуване на Отечествен фронт. Избран е в Националния комитет на ОФ. От 9 септември 1944 г. до ноември 1946 г. е министър-председател на първото отечественофронтовско правителство. След това заема редица важни държавни постове: министър на външните работи (до декември 1947 г.), министър на електрификацията и мелиорациите (до март 1959 г.), председател на Комитета по строителство и архитектура, зам.-председател на МС, зам.-председател на Националния съвет на ОФ. Умира на 29 септември 1969 г. През 1944 г. - Христо Калчев - български писател белетрист, публицист. Завършва английска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като драматург в театрите в Русе, Пазарджик; член на СБП (до 1990 г.). Бивш състезател по фехтовка (сабя). Изявява се и като публицист с много статии в българския печат, води рубриката “Рубикон” във в. “Демокрация” от самото му създаване. Първата му книга е сборник с разкази “Инерция” (1974 г.). Други негови книги са “Предел” (сборник с разкази и новели), “Железният кон” (сборник с новели), “Монолог” (сборник с новели). Пише романите “Луда вода”, “Вътрешна светлина”, “Опит за оцеляване”, “Студен огън”, “Нежни вълци”, трилогията “Белият дявол”, поредицата вулгарни романи: “Нерон Вълка”, “Калигула Бесния”, “Цикълът на Месалина”, “Ликвидирайте генерала”, “Оратория за козел и ангорска котка”, “Кървавият път на коприната”. Умира на 22 март 2006 г. Починали: През 1956 г. - Минчо Колев Нейчев - български политик. Роден на 23 март 1887 г. в Стара Загора. Завършва право и философия с докторат в Швейцария (1908 г.). Участва в Септемврийския селски бунт (1923 г.). Член е на ЦК на БРП (к.) от 1945 г., член на Политбюро на ЦК на БКП (1949-1954 г.). Бил е министър на правосъдието (1944-1946 г.), министър на народната просвета (1946-1947 г.) и министър на външните работи (1950-1956 г.). Председател е на Великото народно събрание (1947-1950 г.) и на Президиума на НС (1950 г.). Оглавява конституционната комисия за изработване на проекта за конституцията на Народна Република България (1947 г.). През 1963 г. - Никола Димитров Обрешков - български математик, академик (1945 г.), д-р по математика в университета в Палермо (1932 г.), д-р по математика в Сорбоната в Париж (1933 г.). Роден на 6 март 1896 г. във Варна. Завършва математика в СУ “Св. Климент Охридски” през 1920 г., след което от 1922 г. до 1923 г. специализира в Берлин. Никола Обрешков е доцент (1922-1925 г.), професор (1925 г.) и ръководител на Катедрата по висша алгебра и теория на вероятностите (1928-1963 г.) в СУ “Св. Климент Охридски”. Има значителен научен принос в различни области на математиката. Създава научна школа. През 1986 г. - Любомир Кабакчиев - български театрален и филмов актьор. Роден на 1 декември 1925 г. в Казанлък. Завършва право в СУ “Св. Климент Охридски” (1950 г.) и ВИТИЗ (днес НАТФИЗ, 1953 г.) при Кр. Мирски. Работи активно в телевизията и по-рядко в киното. Участва в “Утро над родината”, “Наша земя”, “Димитровградци”, “Ребро Адамово”, “В навечерието”, “Стръмната пътека” (1961 г.), “13 дни” (1964г .), “С пагоните на дявола” (тв, 1967 г.), “Двойникът” (1969 г.), “На всеки километър” (тв, 1969-1972 г.), “Войниците на свободата” (1977 г.), “Константин Философ” (1983 г.). Участва в много телевизионни постановки: “Човекът от досието” (1966 г.), “Рожден ден” (1971 г.), “Рози за д-р Шомов” (1972 г.), “Първият удар” (1972 г.), “Елегия” (1976 г.), “Годежна вечеря” (1977 г.), “Силни времена” (1978 г.), “Хора и богове” (1979 г.), “Клопка” (1983 г.), “Рози за д-р Шомов” (1984 г.), “Забравете този случай” (1985 г.), “Ретро” (1986 г.) и др. През 1988 г. - Мара Георгиева (М. Г. Нанева) - българска скулпторка. Родена на 11 юли 1905 г. в Чирпан. Член-основател е на Дружеството на новите художници. Създава портрети и тематични композиции: "Копачки" (1930 г.), "Сеяч" (1930 г.), "Класосъбирачка" (1934 г.) и др. Създава портрети и характерни типове на обикновени хора: "Студентка" (1933 г.), "Работник бронзолеяр" (1938 г.). Създава серия портрети на изтъкнати българи, хора на изкуството и културата: "Проф. Никола Маринов" (1932 г., бронз), "Станка Чичовска" (1941 г., бронз), "Добри Христов" (1931 г., тониран гипс), "Олга Кирчева" (1935 г.), "Зорка Йорданова" (1938 г., изкуствен камък). След 1944 г. работи в областта на монументалната скулптура и създава редица паметници, предимно портретни: "Г. Кирков" (1954 г., бюст), "Александър Боримечков" (1955 г.), "Д-р Иван Богоров" (1970 г.) и др. През 1954 г. заедно с В. Емануилова създава централната трифигурна група на паметника на Съветската армия в София. През 1991 г. - Кольо Севов - български писател. Роден на 23 септември 1933 г. в с. Черна могила, Хасковско. Завършва гимназия в Хасково. През 1951-1952 г. работи в родопския минен басейн. Служи като матрос във Военноморския флот (1952-1955 г.), електротехник на яз. “Студен кладенец” (1955-1956 г.). Завършва Библиографския институт в София през 1958 г. Автор е на филмови и телевизионни сценарии. Стихотворенията му са преведени на много езици. Негови съчинения са “Котвите се вдигат” (стихосбирка, 1961 г.), “Моряшки възел” (стихосбирка., 1964 г.), “В средата на лятото” (стихосбирка., 1969 г.), “По високото било” (лирически поеми, 1971 г.), “Големият ден” (стихосбирка., 1972 г.), “Индустриален пейзаж” (стихотворения и поеми, 1974 г.), “Дневник с адрес” (художествена публицистика, 1976 г.), “Есенно море” (стихосбирка., 1976 г.); “Моите странствания” (пътеписи, 1978 г.), “Походно легло” (поеми, 1978г .), “Между два празника” (стихосбирка., 1979 г.), “Под едно небе” (есеистични разговори, 1979 г.), “Насрещни ветрове. Стихове” (1980 г), “Чужди грехове” (1980 г.), “Оброк” (1981 г.), “Айсберги” (1982 г.), “Градището. Роман” (1982 г.), “Безбрежия” (1983 г.), “Книга на живите” (1984 г.), “Безветрие” (1985 г.), “Непредвидено време” (1989 г.) и др. През 1995 г. късно вечерта край столичния кв. „Люлин, на 200 метра от разклона за Банкя, челно се блъскат военен камион ГАЗ-53 и трактор Т-150 К. Един лейтенант, двама ефрейтори и 11 редници от поделение 58410 в Обеля загиват на място. Войниците се връщали от строителен обект в местността Манастирски ливади. Оцеляват само двама - 19-годишният Кръстьо Дунчев и 49-годишният шофьор на трактора Любен Ковачки. През 1996 г. - пророчицата Ванга (Вангелия Пандова Гущерова). Родена на 31 януари 1911 г. в Струмица. След смъртта й нейните почитатели, организирани от Светлин Русев, изграждат в нейна памет на Рупите храм "Света Петка" с фрески на Светлин Русев.

На 10 Август: През 1867 г. четата на Панайот Хитов достига Княжевац, Сърбия. През 1886 г. е осъществен контрапреврат, оглавяван от Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров, организиран от русофобски настроени дейци с цел връщане на престола на детронирания на 9 август 1886 г. княз Александър I Батенберг. Организиран е от председателя на Народното събрание Ст. Стамболов и е подкрепен от началникът на пловдивския гарнизон С. Муткуров. На 11 август те се обръщат с прокламация към българския народ, в която обявяват правителството на В. Друмев за незаконно и призовават народните маси да защитят короната. Към София се отправят останалите верни на княза военни части от Южна България и Сливница. До княз Александър I Батенберг е изпратена телеграма, с която го приканват да се завърне в страната. На 12 август е съставено ново правителство начело с П. Каравелов. То обаче просъществува само 4 дни. Съставено е княжеско наместничество, което според чл. 19 на Търновската конституция трябва да управлява страната при отсъствието на владетеля. В състава му са включени Ст. Стамболов, П. Р. Славейков и д-р Г. Странски. Образувано е ново правителство начело с В. Радославов. Князът се отправя обратно за България. По пътя изпраща телеграма до руския император, с която иска съгласието му за оставането си на престола. Отговорът е отрицателен и княз Александър I Батенберг е принуден на 25 август 1886 г. окончателно да абдикира. Преди да напусне България, съставя Регентство, което да управлява страната до избора на нов княз. В него влизат Ст. Стамболов, П. Каравелов и С. Муткуров. През 1908 г. в Гостивар и Одрин са основани български конституционни клубове от легализирани дейци на десницата на ВМОРО. Първите такива клубове са създадени във Велес и Битоля на 20 юли 1908 г. На 27 юли в Солун е основан клуб и изработените от него програмни документи са приети и от останалите клубове. Подобни клубове са учредени на 31 юли в Скопие, на 2 август - в Куманово, на 5 август - в Тетово, на 6 август - в Щип, на 7 август - в Кратово и Крива Паланка, на 10 август - в Гостивар и Одрин, на 15 август - в Кочани и Сяр, на 29 август - в Цариград. През 1909 г. завършва учредителният конгрес на Българската народнофедеративна партия от дейци на левицата във ВМОРО (серчани) на базата на манифеста от 18 юли и на проектопрограмата от 14 август 1908 г. През 1909 г. е открита е жп линията Левски-Свищов (51 км). През 1923 г. е образувана нова правителствена партия Демократически сговор чрез обединение на Народния сговор, Обединената народнопрогресивна партия, демократите и радикалите. Последните влизат условно, ако сливането бъде одобрено от партийните им конгреси. В знак на протест Александър Малинов подава оставка от председателството на Демократическата партия. На 15 август е формиран 26-членен Управителен съвет и 8-членен Изпълнителен комитет. На 31 август е приет Временен правилник за управление до първия партиен конгрес. От 1 октомври излиза органът в. "Демократически сговор" . На 5 октомври са обединени младежките съюзи на трите партии в Сговора. В края на декември е създаден 70-членен Върховен партиен съвет с председател Андрей Ляпчев, председател на парламентарната група. Начело на Демократическия сговор стои Централно бюро. Според устава на партията, приет на учредителния му конгрес, шефският институт в него е ликвидиран. Реален лидер на партията през управлението на първия сговористки режим (юни 1923 - януари 1926 г.) е проф. Ал. Цанков, който по това време е и министър-председател. От януари 1926 г. до юни 1931 г. на преден план в ръководството на Демократическия сговор излиза А. Ляпчев, който е министър-председател на второто сговористко правителство. След падането на сговористкия режим връх в Демократическия сговор се засилват противоречията и през май 1932 г. той се разделя на две самостоятелни формации със същото име. Начело на едната застава проф. Ал. Цанков, а на другата - А. Ляпчев. Както по своя социален състав, така и по политическия си облик, Демократичния сговор е разнороден. Отначало в него участват буржоазни и дребнобуржоазни сили в лицето на народняци, прогресивни либерали, демократи, радикали и т.нар. "чисти сговористи" - от организацията Народен сговор. Демократическият сговор се оказва нетрайно политическо обединение. Още от самото начало на съществуването му в него започват ожесточени борби, с основна цел извличане на облаги от държавната власт. През пролетта на 1924 г. от партията се отцепват част от радикалите начело със Ст. Костурков и част от демократите начело с Ал. Малинов и Н. Мушанов, които се обособяват в самостоятелни политически партии. През есента на същата година от Демократическия сговор се разграничават и двама от ръководните дейци на бившата Обединена народнопрогресивна партия. Засилват се борбите и в лагера на "чистите сговористи". Част от тях, които до правителствената промяна от януари 1926 г. поддържат проф. Ал. Цанков, след това минават в подкрепа на новия министър-председател А. Ляпчев. През 1943 г. е създаден Национален комитет на ОФ: д-р Кирил Драмалиев (БРП), Кимон Георгиев (Звено) и Н. Петков (БЗНС “Пладне”), като Н. Петков не представлява партията си, а влиза самостоятелно. По-късно със същия статут влизат Григор Чешмеджиев (БРСДП) и Димо Казасов (независим). През 1946 г. в дните 9 - 10 август се състои Десети пленум на ЦК на БРП (к), на който е приета резолюция за даване на "културна автономия" на Пиринския край. Изпълнен е "съветът", даден от Сталин през юни същата година, да се развие там "македонско съзнание" и така да се подготви бъдещото присъединяване на региона към Народна република Македония. На пленума БРП (к) поема ангажимента да популяризира в Пиринския край "македонския език и литература и историята на НРМ". Така партията пренебрегва българските национални интереси и историческите традиции в интерес на СССР и Югославия. През 1950 г. е изпратена е българска нота до турското правителство, в която се отбелязва, че на 54 028 български турци вече са издадени задгранични паспорти, но само 15 835 от тях са получили турски входни визи и че турската страна създава пречки пред изселващите се. Предложението е Турция да приеме 250 000 български турци, пожелали доброволно да се изселят, като този процес приключи в тримесечен срок. На 22 август Турция протестира, защото според нея Конвенцията за установяване, подписана между двете страни през 1925 г., не предвижда масово изселване, нито срокове за приключването му. През 1950-1951 г. страната напускат 156 410 турци, през 1969-1979 г. - 114 420, а през лятото на 1989 г. - над 220 000. В периода 1984 г. – 1985 г. се осъществява масово смяна на имената на българските турци. На 8 май 1984 г. Политбюро на ЦК на БКП приема решение за продължаване на обичайните модернизационни мероприятия, с които да се подобри интеграцията на турското малцинство в българското общество. Решението е подкрепено и от Тодор Живков. Той предлага "всички партийни държавни и стопански организации да провеждат партийната политика към групата на българските граждани с турско-арабски имена, наричани в документа "български турци" при зачитане на Конституцията". С това решение се набелязват и редица мероприятия за икономическото развитие, патриотичното възпитание и приемането във ВУЗ на младежи от тази етническа група. В документа обаче не е споменато за необходимите мерки, които трябва да се вземат, и е изготвено допълнително решение, утвърдено с протокол №371/1984 в отдел "Деловодство" на ЦК. С него се набелязват серия мероприятия срещу протурската и проислямска пропаганда, срещу учители "български турци" с националистически и други прояви, за материална и социална подкрепа на браковете между българи и "български турци". В изказването си Живков подкрепя и двата проекта и посочва, че по етническия въпрос решенията следва да се изпълняват при пълна секретност. Посочва се още, че е необходимо да се работи за повсеместна употреба на български език. Дадени са указания говорещите друг език, особено турски, да не бъдат обслужвани в обществени заведения и учреждения. За успешно решаване на въпроса е посочено, че е необходимо изселване на някои националисти, настроени протурски. Извън протокола Живков заявява, че е взел еднолично решение за смяна на имената на “българските турци”. Това решение е подкрепено от министър – председателя Георги Атанасов. Предвидено е решението на Тодор Живков да бъде реализирано чрез партийния апарат на БКП под ръководството на премиера Г. Атанасов и на държавните репресивни органи под ръководството на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Указания от Тодор Живков Атанасов и Стоянов получават на 10 декември 1984 г. На проведено съвещание на ръководството на МВР е разпоредено да бъде предприето преименуване на българските граждани с турски имена във всички окръзи. С решение на Политбюро на БКП в края на месец декември 1989 г. е отречен т.нар. “Възродителен процес”. През 1991 г. прокуратурата на въоръжените сили повдига обвинения срещу Димитър Стоянов, Тодор Живков, Пенчо Кубадински, Георги Атанасов и Петър Младенов. Делото многократно е внасяно от прокуратурата за разглеждане във Върховния съд, като е връщано за доразследване. Родени: През 1858 г. г. - Георги Стоянов Тодоров - български офицер, генерал от пехотата. Брат е на Александър Теодоров-Балан. Завършва Военното училище в София с първия випуск (1879 г.). Учи в Николаевската академия на Генералния щаб в Санкт Петербург. Участва в Съединението и Сръбско-българската война (1885 г.). По време на Балканската война (1912-1913 г.) е командир на 7-ма пехотна Рилска дивизия, генерал-лейтенант (2 август 1915 г.). По време на Първата световна война е командващ Втора армия в Македония, а по-късно на Трета армия в Добруджа. От началото на 1918 г. е помощник-главнокомандващ на действащата армия. Умира на 16 ноември 1934 г. в София. През 1872 г. - Велико Вълков Йорданов - български писател, изследовател на народното творчество, старата българска литература, Възраждането, с принос към учебното, библиотечното и музейно дело, литературен критик. Следва литература, естетика и философия в Лайпциг (1893-1898 г.), където общува с П. П. Славейков. До 1907 г. учителства в Сливен, Разград и София. От 1907 г. е в Министерството на народната просвета, директор е на Народния театър (1917-1918 г.), директор е на Народната библиотека (1928-1934 г.). Превежда от немски език, публикува статии на сръбски, немски и френски език, съставя антологията "Българска белетристика" (1922 г.). Умира на 6 февруари 1944 г. в София. През 1875 г. - Стоян Кирков Киркович - български лекар. Завършва медицина във Виена. Професор е в СУ “Св. Климент Охридски” по вътрешна патология. Основател и пръв директор е на клиниката по пропедевтика на вътрешните болести в Софийския медицински факултет, която ръководи 30 години. Автор е на учебници и ръководства по вътрешни болести.Умира на 14 март 1960 г. През 1931 г. - Ради Димитров Радев - български философ. Завършва философия в СУ “Св. Климент Охридски” през 1953 г. Специализира в Германия и Франция. Преподавател е във Философски факултет на Софийския университет от 1959 г. От 1969 г. е доцент, а от 1977 г. – професор по история на философията. Декан на Философски факултет на Великотърновския университет. Главен редактор е на списание "Философия". Сред популярните му съчинения: "Материалистически постижения в гносеологията на Аристотел" (1961 г.), "Из историята на арабската философия" (1966 г.), "Критика на неотомизма" (1970 г.), "Философия на елинизма" (1973 г.), "Неотомизмът - "модерна” философия на католицизма" (1976 г.), "Епикур" (1976 г.), "Сократ" (1980 г.), "Хераклит" (1986 г.), "Аристотел" (1988 г.), "Аристотел. Историческа съдба на неговата философия" (1989 г.), "Велики философи" (1990 г.). Автор е на учебниците: "Антична философия. Христоматия" (1977 г., 1988 г., 1995 г.), "История на античната философия" (1981 г., 1983 г.), "Антология по средновековна философия" (1986 г.), "Средновековна философия" (1994 г.). Съавтор на "Философите. Кратък речник" (1992 г.; 1995 г.). Починали: През 1965 г. - Георги Александров Стаматов - български драматичен и филмов актьор, режисьор и педагог. Роден на 1 януари 1893 г. в Стара Загора. Следва право в СУ “Св. Климент Охридски”. От 1912 г. участва в “Съвременен театър” на Матей Икономов. През 1914 г. постъпва в Народния театър в София, където работи до 1964 г. Той е един от основателите на Държавното висше театрално училище през 1948 г. (дн. НАТФИЗ). В киното дебютира с мелодрамата “Малката” (1959 г.), а постига признание и творчески успех с “Тютюн” (1962 г.). През 1970 г. - Асен Георгиев Христофоров - български писател. Роден на 16 декември 1910 г. в Пловдив. Завършва Робърт колеж в Цариград (1931 г.) и икономически науки в Лондонския университет (1934 г.). Работи в Българска народна банка и в Главна дирекция на статистиката (1935-1938 г.). Преподавател е в Държавното висше училище за финансови и административни науки (1939-1943 г.). Доцент е в Юридическия факултет на Софийския университет от 1943 г. Професор е във Факултета за стопански и социални науки към Софийския университет (1945-1947 г.). Член е на Съюза на българските писатели. Автор е на съчиненията : “Скици из Лондон” (1945 г.), “Боен път” (1955 г.), “Скици из Рила” (1957 г.), “В дебрите на Рила” (1957 г.), “Мацакурци” (1958 г..), “Планинари” (1959 г.), “Ангария” (1960 г.), “Исковете” (1962 г.), “Трима с магаре на Рила” (1960 г.), “Кутрето на школо” (1964 г.), “Иманяри” (1965 г.), “Говедарци и околностите” (1967 г.), “Вуцидей. Иманяри” (1970 г.), “Поля, гори и хора” (1970 г.). През 1987 г. - Марко Константинов Минков - български литературен историк, преводач, доктор хонорис кауза на Шекспировия институт при Бирмингамския университет. Роден на 15 юли 1909 г. в Самоков. Един от най-добрите познавачи на Шекспир в света. Учи в Холандия и Англия. Следва класическа филология в Софийския университет (1928-1929 г). Завършва английска филология в Берлинския университет (1933 г.). Работи като учител в София (1935-1938 г.). Преподавател е по германистика в Софийския университет, чете лекции по английска литература и английски език. Професор е от 1945 г. Завежда Катедрата по английска филология в Софийския Университет от 1946 г. Почетен доктор на Шекспировия институт при Бирмингамския университет от 1966 г., почетен член в на Shakespeare Association of America от 1976 г., член е на бюрото на авторитетното сп. “Shakespeare’s Survey” от 1948 г. Много от научните му публикации са печатани в чужбина. Сътрудник на английското списание “Shakespeare Quarterly”, “English Studies”, “Renaissance Studies”, “Shakespeare Jahrbuch”, “Renaissance Drama” и др. Автор на учебници и учебни помагала по английски език - текстология и стилистика. Автор е на съчиненията: “Шекспир. Епоха и творчество” (1946 г.), “An English Grammar” (1958 г.), “English Phonetics” (1963 г.), “The Study of Style” (1966 г.), “A Hystory of English Literature. Part I-II” (1970 г.), “Shakespeare - First Steps” (1976 г.), “Things Supernatural and Causeles. Shakespearian Romance” (1987 г.).

Мисъл на деня - 10 Август 2008 г. „Едно време хората са живели и до 999 години. Така е, ако вземем Библията за авторитет. Но Библията е един малък превод от истинската Библия. Мнозина мислят, че това е цялата Библия. Други пък взимат само Евангелието за авторитет. Не мислете, че Евангелието е всичкото, което Христос е говорил. Сам Йоан казва, че Христос е говорил по 3-4 часа... Защо това знание не е дошло до нас, това е друг въпрос, обаче то се пази. Нищо в Природата не се губи.” Из Но Аз ще погледна, 32-ра НБ, 29.VIII.1937 г.

В София се смрачи, прегърмя и поваля малко . Поздрав за всички:

тамплиер, Благодаря Освен кучетата и котките, за които многократно съм писала, големи любимци са ми и костенурките. Или както децата им викаха като бяха малки - 'коки' . Преди 15-тина години в едно заведение, в което имаше има интересна градина дойдоха инспектори и глобиха собственика. Причината - държал в домашно условия костенурки. Тогава разбрах, че в България те са защитен вид. Собственикът на заведението имаше около десетина двойки, прекрасно оформен кът - къщички, пясък, трева и когато малките поотрастваха достатъчно ги караше високо в Балкана и ги пускаше там за да не станат на супа в нечия тенджера. Такова беше и условието му, ако решеше да подари костенурче - да го пуснеш на свобода. Смяташе, че отглеждайки ги така, независимо че е забранено, допринася поне от малко за запазването им като вид. Явно доста хора мислят по същия начин, защото и ние си имаме костенурки. Първата, най-голямата я 'донесе' кучето от една разходка. Не беше в планината, а в селото. Няколко дена си я пазеше и не даваше никой да я пипа. Сега в двора при сестра ми щъкат 3 костенурки. Ровихме из интернет и се оказа, че докато преди години са били много разпространени днес те са световно застрашени видове, вписани в Червения списък на Международния съюз за защита на природата. У нас има главно 2 вида: Шипоопашата и Шипобедрената сухоземна костенурка. За късмет - имаме и от двата. Сега се очаква поколение - Кирчо (така го кръстихме, без да знаем, че е тя) зари яйца в земята. Ама не смеем да пипаме за да не развалим нещата. Не сме определяли Спаска дали е тя или той, за да не се излагаме - неграмотни градски хора ) и гадаем какво точно ще е поколението? Ако е смеска - как ли ще изглежда? Тук слагам снимки на двата вида, които съм намерила в нета: Ето какво е казал през 1899 г. Константин Иречек: “Който иде от север, ще се зачуди на многобройните костенурки, с много изпъкнал щит, черно и бяло-жълто карирани, около две педи дълги, които на север от Балкана по рядко се срещат, обаче в Тракия са съвършено обикновено явление”.

"Хората са разместили нещата в живота си, вследствие на което и животът им е объркан. Те очакват на Бога, Той да ги направи добри. Що се отнася до успеха в живота им, те мислят, че това зависи от тях. Тъкмо обратното е вярно. Горко на онзи, който очаква добротата отвън. Добротата е в самия човек. От него се иска само да прояви своята доброта. Доброто е основа на живота. Без доброто човек не може да бъде интелигентен, не може да бъде и морален. Доброто е мярка на нещата. Доброто прави човека свободен в отношенията си с хората, а същевременно му дава разположение за работа. Да направиш едно добро, това не значи да притежаваш доброто. Защо? Защото днес можеш да направиш добро, а на другия ден – зло. Всъщност доброто е нещо неизменно. Който е поставил доброто за основа на своя живот, той не може да се мени: един ден да прави добро, а на другия ден – зло. Истинската ябълка не ражда едновременно и кисели, и сладки плодове. Тя ражда само сладки плодове. Ако ражда и кисели, и сладки едновременно, това показва, че някаква външна сила е действала върху нея и вложила в проявите й нещо чуждо. Обаче по естество ябълката си остава неизменна." "Следователно, за да се справите със злото, вие трябва да поставите доброто като основа на вашия живот. Не е въпрос да бъдете добри, но да проявите доброто, което е вложено във вас. По естество човек е добър. Не гледайте на доброто като на нещо механическо, но като на качество, вложено от самата природа. За пример, златото е благороден метал. То се характеризира със свойството, че не се окислява. Това свойство на златото е вложено от самата природа и никаква сила не е в състояние да го измени. Значи и доброто в човека не се изменя. То е Божествено свойство, вложено от разумната природа. Съзнае ли това качество в себе си, човек може да каже, че е произлязъл от Бога. Каже ли за себе си, че е лош, а същевременно поддържа идеята, че е излязъл от Бога, той не разсъждава правилно. Невъзможно е човек да е лош и да произлиза от Бога." "Истинският успех подразбира такава придобивка, която никога да не се губи. Човек я занася със себе си и на онзи свят. Същото се отнася и до доброто. Истинско добро е това, което никой не може да го отнеме. Изобщо това, което Бог е вложил в човека, никой не може да го отнеме. Като знаете това, мислете добре за всички хора. Ако проповядвате на хората, не им казвайте, че трябва да бъдат добри, но казвайте им да проявят доброто, което е вложено в тях." Основа на живота

"Неприятели на Учителя имаше не само отвън, но и отвътре. Мнозина измежду нас искаха да играят някаква централна роля, да бъдат фактори, да имат ученици около себе си. Тшестлавието и самочувствието им беше неимоверно, а всъщност бяха жалки. Те черпеха от беседите на Учителя и после събираха около себе си слепци, за да им проповядват. Разправяше сестра Мария Милева как и тя попаднала на такъв учител. Школата била в града, ръководена от сестра на Гръблашева. В групата били сестра Маркова, брат Ради и други от Изгрева. Такива, обособили се школи, имало пет само на Изгрева, пред очите на Учителя. И всяка школа поотделно не признава другите. А всички говорят от името на Учителя, уж че той им диктува, но винаги се представяли по-големи от Учителя. По едно време престанаха да идват на беседи, не поздравяваха Учителя, изцяло бяха обзети от новите „учители”, които желаят тяхното „спасение”. Един ден Учителя каза на сестра Милева: „Сестра, малко ли изпитания ти причини живота, та и аз сега да те изпитвам? Ученикът не трябва да поставя никого между себе си и Бога.” Най-голяма беше групата около Лулчев. Наричахме ги „лулчевисти”, че и до днес им остана това прозвище. В Хасково са се водили много пререкания около личността на Учителя. Кой е той? Какъв е той? Съмнения, подозрения. Един такъв българин, възрастен човек, зидар, решил да тури край на съмненията си. Но как да отиде до София. Как и къде да намери Учителя. Иска да го види, сам да провери кой е истинският Учител. Този, който е в Хасково или този, който е в София. Един ден негов съсед му казал: „Болен съм, искам да отида в София при Учителя, той да ме излекува. Слушал съм за него, че лекува. Искаш ли да ме придружиш, ще ти платя пътните разноски?” Човекът много се зарадвал и в това видял пръста на провидението. Желанието му се сбъднало по чудесен начин. Ами сега как да го попита той ли е Учителя или не? Взема със себе си една малка книжка, в която имало нещо написано за Учителя Петър Дънов. Решава да я държи в ръката си, когато ще се срещне с него и ако той посегне да вземе книжката и като я отвори попадне точно на тази страница, където е писано за него, тогава ще се увери, че това е истинския Учител. Пристигат те на „Опълченска” 66. Сядат на една пейка. Имало още много хора, които чакали Учителя. Дали ще се вредят да видят Учителя, защото път ги чака обратно до Хасково? Отваря се вратата. Учителя излиза, поглежда към тях и казва: „Елате вие двамата от Хасково.” Гостите сядат срещу Учителя и болният започнал да разправя за болестта си, а другият стоял с книжката в ръка. Когато работата с болния приключила, Учителя се обърнал към другия и го попитал: „А вие какво ще кажете?” И докато той отговори, Учителя посяга към малката книжка, отваря я и прочита точно страницата, в която пише за Учителя и му я върнал, като добавил: „Сега я прочетете и вие.” Човекът останал като гръмнат и си рекъл на ума: Той е. Повече няма какво да се съмнявам. Тогава Учителя му подарява две томчета с беседи. Големият спор на времето си: Той ли е или не е. Мнозина се съмняваха и като този човек от Хасково щяха да изпадат в съмнение, и с книжка в ръка щяха да тръгнат да проверяват. На хората им липсва нещо много съществено - вътрешен усет и вътрешен контакт. Заинтересованите никога не вярват и не приемат нещата в техния кристален вид, защото излизат от личните си интереси. Кой е истинският Учител? Чистите по сърце винаги имат точен усет за живото слово. Те знаят, че Слънцето дава светлина, топлина и живот, а не месечината. Имат верен усет и не се лъжат." Из спомените на Буча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

На 8 Август: През 1886 г. на 8 срещу 9 август е извършен държавен преврат от група офицери русофили, които заставят княз Александър I Батенберг да се откаже от престола. През 1965 г. във Варна е открит Първи балкански филмов фестивал. Някои от филмите може да видите тук Родени: През 1843 г. - Христо Танев Стамболски - български лекар-анатом, един от организаторите на българското здравеопазване след Освобождението. Първо дете в семейството на казанлъшкия търговец и учител Стоенчо (Таню) и Дафина Стамбологлуви. Те са изключително вярващи православни християни и възпитават така и своя син, много се радват от факта, че през 1852 год. той става анагност (подстриган) от търновския владика Неофит. На 14 август 1851 год., срещу празника на храма „Успение пресветая Богородица“ в Калпакчийската махала, църковното настоятелство на църквата, със знанието на махленските чорбаджии, окача на новопостроената триетажна кула, освен дървеното и едно желязно клепало. За вечерната литургия същия ден, заедно с Клисаря и поп Ставри се качват на кулата за да бият клепалата. Турците които чуват мощния звук идват на тълпи и със заплахи свалят тримата от кулата и ги затварят в конака. После по молба на чорбаджиите са освободени от мюдюрина. Това събитие, както по-късно признава докторът, го озадачава и буди в него мисли за подобрение съдбата на българите. Първоначално се образова в родния град Казанлък. При даскал Иван Найденов и Тодор Кюлджият се учи да превежда от славянски на български, турски учи при Илаоглу Мехмед ефенди, а гръцки при Филип Велев и Петър Хаджипенев (Петър х. Пенев). През 1858 год.,след успешно положени изпити, се записва като ученик в подготвящото военни лекари за турската армия Имперско медицинско училище. Първоначално се образова в родния град Казанлък. При даскал Иван Найденов и Тодор Кюлджият се учи да превежда от славянски на български, турски учи при Илаоглу Мехмед ефенди, а гръцки при Филип Велев и Петър Хаджипенев (Петър х. Пенев). През 1858 год.,след успешно положени изпити, той се записва като ученик в подготвящото военни лекари за турската армия , Имперско медицинско училище. Той е член на Временния съвет на Българската екзархия и председател на Българското читалище в Цариград. Използва свободния си достъп до високите етажи в турската йерархия за да помага в Църковната борба. Въпреки строгия казармен режим във военното училище, той не престава участието си в Църковната борба. Среща се с Васил Левски и му помага в търсенето на средства за националноосвободителното движение. Заради участието си в освободителните борби е заточен в град Сана (днешен Йемен). Там паразитната епидемия сред войниците го насочва към изучаването на драконолозата . С това получава световна известност и признание, а неговите стъкленици с „Йеменския червей“ и днес се пазят в Британския музей в Лондон. След Освобождението д-р Стамболски е назначен за директор на пътищата и съобщенията в Източна Румелия. Като ученик в Имперското медицинско училище, през 1865 год. Стамболски проявява изключителна самоотверженост в борбата с холерна епидемия, а през 1867 год. участва в лекуването на болни от петнист тиф, за което получава турския орден „Меджидие“. Без проблем проучва старата арабска медицинска терминология и я пригажда за употреба на турски език. Преведената от него терминология използват и до днес турските лекари. От 1875 год. е редовен професор по анатомия и хистология в светското Висше медицинско училище в Цариград. Превежда от френски на турски език анатомичен атлас и ръководство по анатомия. Побликува трудове върху филариатозата. През 1884 г. - Цвятко Бобошевски - български политически и държавен деец. Роден във Враца в семейството на заможен търговец. До V клас учи в родния си град, а VІ и VІІ клас завършва с отличен успех Софийската мъжка гимназия. Завършва право във Франция и до 1923 г. е адвокат във Враца. Като член на Демократическия сговор и Конституционния блок участва в подготовката и ръ ководството на преврата на 9 юни 1923 г. В правителството на Александър Цанков от 1923 до 1924 г. е министър на търговията, промишлеността и труда. От 1924 до 1926 г. е министър на правосъдието,от 1926 до 1930 г. отново е министър на търговията, промишлеността и труда в кабинета на Андрей Ляпчев. По време на Втората световна война Цвятко Бобошевски е на антигермански позиции и през 1943 г. участва в изграждането на Отечествения фронт. От 1944 до 1946 г. заедно с проф.Венелин Ганев и Тодор Павлов е назначен за регент на малолетния цар Симеон ІІ. Като министър по време на Септемврийското въстание през 1923 г. се застъпва пред ген. Иван Русев и ген. Иван Вълков за 10-ина интелектуалци от Враца замесени в събитията и лично донася в града заповедта за освобождаването им от ареста. Като правителствен комисар за възстановяване на щетите от големия пожар във Враца през 1923 г. помага на града и на хората по-леко да преодолеят пораженията. По негова молба цар Борис изпраща в опожарения град най-добрия тогавашен хирург проф. Александър Станишев с почти целия състав на Александровската болница. Към Враца тръгват влакове с големи палатки за останалите без подслон врачани, а други композиции транспортират към 5 000 кг. хляб и др. продукти. Цвятко Бобошевски умира през 1952 г. в София. На погребението правителството на Вълко Червенков му отдава почест като на виден държавник. Починали: През 1674 г. - Филип Станиславов - български католически епископ и книжовник. През 1867 г. - Цветко Павлович - деец на българското национално-революционното движение от сръбски произход. През 1990 г. - Васил Александров - български литературен критик, публицист и библиограф.

На 7 Август: През 626 г. завършва десетдневна аварска обсада на Константинопол. В нея участват славяни и българи. Обсадата започва на 29 юли. Задачата на славяните била с лодките си еднодръвки да осъществят морската обсада, но само по плитките места. След ожесточено сражение те претърпяват поражение от византийския флот. Хаганът наредил част от славяните да бъдат избити, с което предизвиквал гнева на останалите и те се оттеглили от полесражението. Това го принудило да снеме обсадата, като на тръгване запалил обсадните съоръжение. След неуспешната обсада на Константинопол славяните опустошили околните крепости и Одесос. За много години процъфтяващият град бил превърнат в пепелище и безлюдни руини. Но с времето славяните, доскорошни нашественици, оценили възможностите на региона и постепенно се установили край езерата. Започнали да дават и свои имена на селища, реки и местности. Едно от предположенията е, че днешното име на Варна е дадено от славяните. През 1865 г. Тодор Бурмов започва да издава в Цариград в. "Время". Вестникът излиза всяка събота. Последният му брой е отпечатан на 21 януари 1867 г. През 1876 г. в Букурещ започва да излиза редактираният от Стефан Бобчев политически в. "Стара планина". През 1877 г. по време на Руско-турската война (1877-1878 г.) започва преместването на Главната квартира на руската армия от село Тръстеник (днес град) в село Горна Студена, Търновско. През 1924 г. е приет Закон за борба със скъпотията, който създава общински комисарства по продоволствието начело с Главно комисарство към МВРНЗ и установява контрол върху търговията с хранителни стоки (до юни 1925 г.). През 1928 г. на 7, 11 и 30 август се изпращат британски и френски ноти против опитите на България да закупи автоматично оръжие (датски картечници), забранено по Ньойския договор (аферата "Мадсен"), и за борба срещу навлизането на чети на ВМРО във Вардарска Македония. През 1944 г. е приета Декларация на "13-те" водачи на опозицията (с комунисти) за скъсване на съюза с Германия и за възстановяване на конституционното управление. През 1945 г. завършва тридесет и седмият конгрес на БРСДП, организиран от привържениците на единодействието с комунистите. Приети са нов устав и програма на партията. За главен секретар е избран Димитър Нейков, а привържениците на Коста Лулчев и Григор Чешмеджиев образуват отделна политическа сила. През 1946 г. се провежда съдебен процес срещу главния редактор на в. "Свободен народ" - орган на БРСДП(о), Цветан Иванов, продължил до 13 август. Цветан Иванов е обвинен, че със статиите си разгласява клеветнически твърдения, които създават недоверие към властта. Осъден е на една година, седем месеца и 15 дни строг тъмничен затвор. Родени: През 1919 г. - Дако Даковски - български кинорежисьор. Завършва право в СУ "Климент Охридски", след това кинорежисура във ВГИК, Москва (1952 г.). Участва като доброволец в Отечествената война. Артист в студийния "Опитен театър" на Стефан Сърчаджиев (1939-1941 г.) и в театъра в Скопие (1941-1944 г.). Главен секретар, а в последствие и председател на Съюза на българските филмови дейци (1954-1962 г.). Режисьор е на "Под игото" (1952 г.), "Неспокоен път" (1955 г.). "Героите на Шипка" (1955 г.) е кино продукция със СССР, в която участва като актьор. Негови са и филмите "Тайната вечеря на Седмаците" (1957 г.), "Стубленските липи" (1960 г.), "Калоян" (1963 г., завършен от Юри Арнаудов). Умира на 28 януари 1962 г. През 1925 г. - Климент Цачев - български писател. Следва право и българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като редактор в Радио София, във в. “Народна младеж”, във в. “Литературен фронт”, “Труд”, сп. “Наша родина”, “Пламък”, “Народна култура”. Завежда отдел “Белетристика” в сп. “Пламък” (от 1975 г.). През 1955 г. работи в Румъния. Специален кореспондент на в. “Народна младеж” и в. “Литературен фронт” в Русе. Драматург на Плевенския театър (1963 г.) и на театър “София” (1969-1970) г. Член е на СБП. Печата за първи път стихотворения във в. “Отечествен фронт” през 1945 г. Автор е на стихотворни сборници, белетристични книги и пиеси, в които преобладава нравствено-етичната тематика. Превежда от румънски език. Негови съчинения са “Стихотворения” (1948 г.), “Първи сноп” (1951 г.), “Нови стихотворения” (1957 г.), “От много любов” (драма, 1958 г.), “Горчив залък” (1960 г.), “Завръщане на земята” (драма, 1963 г.), “За любовта” (1966 г.), “Момчетата станаха мъже” (1966 г.), “Наследството на бащите” (драма, 1967 г.), “Сбогуване с пролетта” (1967 г.), “Шепа пръст” (1967 г.), “Августовско безверие” (1968 г.), “Изстрел. Некролог” (пиеси, 1968 г.), “Свят широк” (1968 г.), “Благословен живот” (1971 г.), “Цената на доверието” (драма, 1971 г.), “По-просто от истина” (1973 г.), “Шест делника и един празник” (1974 г.), “Осем новели за любовта” (1976 г.), “Имаше такава песен” (1977 г.), “Жестокост” (1978 г.), “Дом като другите” (1980 г.), “Сътворението на земята” (1980 г.) и др. Умира на 19 март 1996 г. в София. През 1932 г. - Христо Друмев - български юрист и културен деец. Завършва Право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи в импресарския отдел на Българската концертна дирекция. Културен аташе на България в Париж и Бон. Зам.-генерален директор на ДО "Театър и музика", директор на БКИЦ "Витгенщайн", Виена. От 1990 г. е генерален директор на НДК. През декември 2002 г. получава орден "Стара планина" I-ва степен. През 1936 г. - Стефан Цанев - български поет и драматург. Завършва журналистика в СУ “Св. Климент Охридски” и драматургия в Московския кино институт. Работи като кореспондент на в. “Народна младеж” в Родопите и инструктор към ОК на ДКМС в Перник. Редактор е в Студията за игрални филми, “Театър 199”, “Театъра на окръзите” и в театър “София”. Член е на СБП. Негови пиеси са “Истинският Ивайло” (1963 г.), “Бунтът на статуите” (1967 г.), “Събота’23” (1971 г.), “Джуджето и седемте снежанки + 1” (1976 г.), “Носете си новите дрехи, момчета!” (1977 г.), “Единадесетият час” (1978 г.), “Процесът против богомилите” (1978 г.), “Рицарят на печалния образ” (1979 г.), “Величието и падението на Стефан Стамболов”, “Анна, Анна и Антарктида” (1978 г.), “Рицарят на печалния образ” (1978 г.), “Любовни булеварди” (1982 г.), “Животът - това са две жени” (1983 г.), “В неделя господ си почива” (1984 г.), “Най-чудното чудо” (1985 г.), “Последната нощ на Сократ” (1986 г.), “Тайната вечеря на дякона Левски” (1987 г.), “Страшният съд” (1988 г.), “Другата смърт на Жана д’Арк” (1990 г.), Параноя” (1991 г.), “Пир по време на демокрация” (1992 г.) и др. Негови стихосбирки са“Часове” (1960 г.), “Композиции” (1963 г.), “Хроники” (1965 г.), “Перигей, или най-голямото приближаване на Земята” (1967 г.), “Аз питам!” (1975 г.), “Анините приказки” (1976 г .), “Реквием” (1980 г.), “Лирика” (1983г .), “Поеми” (1984 г.), “Небесни премеждия” (1986г .), “Сезонът на илюзиите” (1988г .), “Спасете нашите души!” (1992 г .) и др. Пише романите “Мравки и богове” (2001 г.), “Моят втори живот” (2002 г .). През 1943 г. - е Кирил Кавадарков - български актьор. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” (1967 г.) в класа на Методи Андонов. Работи в театъра в Толбухин (Добрич). В следващите години е част от актьорските състави на театрите във Варна, Пловдив и Пазарджик. От 1976 г. започва с участия и в Народния театър "Иван Вазов". През 1981 г. е удостоен със званието заслужил артист. През 1943 г. - Николай Майсторов - български художник. Завършва Художествената академия в София. Има много самостоятелни и колективни изложби в България, редица европейски страни, Америка и Азия. Много галерии и колекции в цял свят притежават негови платна. Починали: През 1922 г. - Стоян Дринов - български писател и преводач. Роден в Панагюрище през 1883 г. Учи в родния си град, а след това в Пазарджик. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”. Работи като учител и като библиотекар в Народната библиотека. Член е на Съюза на българските писатели. Сътрудничи на списанията за деца "Веселушка", "Детска радост", "Другарче" и "Светулка", редактор е на списание "Люлка". Пише предимно за деца. Автор е на книгите "Кукувица кука" (1919 г.), "Весели случки" (1925 г.), "Изворче" (1929 г.), "Съчинения. т. I", (1938 г.), "Люлка" (1957 г.), "Верни-неразделни" (1964 г.), "Хорце" (1990 г.) и др. Превежда творби на А. С. Пушкин, М. Ю. Лермонтов, Майн Рид и др. През 1923 г. - Илия Куртев (И. К. Добрев) - български обществен деец, политик. Роден на 2 юли 1858 г. в Стара Загора. Учи в родния си град и учителства там. Взема участие в Руско-турската война (1877-1878 г.), в подготовката на Съединението (1885 г.), в Сръбско-българската война (1885 г.). Уволнен е от армията през 1895 г. Председател е на дружество “Сливница”. През 1999 г. - Паун Христов Генов - български поет и журналист. Роден на 15 юни 1915 г. в с. Средногорово, Старозагорско. От 1936 г. издава в. "Младо село". След 9 септември 1944 г. е завеждащ културния отдел на в. "Кооперативно село", зам.-главен редактор на в. "Трезвеност". Негови са съчиненията "Нова вяра" (1938 г.), "Трудовата повинност" (1945 г.), "Владая" (Поема, 1946 г.), очерци за К. Тодоров, Ян. Забунов, Р. Даскалов и др.

Мисъл на деня - 7 Август 2008 г. „Най-красивите и възвишени мисли, чувства и желания на човека се създават при най-голямата топлина и при най-голямото налягане. Казвате: „Къде да намерим тази голяма топлина?" Най-голямата топлина в света, която е в състояние да разтопи и най-мъчнотопимите тела, това е Любовта, т.е. тя произтича от Любовта. Без Любовта вие не можете да образувате тази голяма топлина.” Из Синаповото зърно, 20-а НБ, 18.IV.1937 г.

На 6 август българската православна църква отбелязва Преображение Господне. Св. Преображение Господне. Икона от ок. 1403 година от Теофан Грек Този празник е установен още в първите векове на християнството и ни напомня едно от най-важните събития - явяването на Господа в небесна слава пред трима от учениците си. Христос често беседвал с учениците си за своите предстоящи страдания, казвал им, че ще бъде убит и на третия ден ще възкръсне. Сърцата на учениците изпълвала скръб, но те пак дълбоко в себе си не вярвали, че това ще се случи. В 33-тата година от земния си живот, шест дни след беседата с учениците за Своите волни страдания, кръстна смърт и Възкресение, Иисус Христос се преобразил на планина Тавор пред погледа на трима свои ученици: Петър, Иаков и Иоан - толкова на брой, колкото, според закона се изисквало да се засвидетелства истината. През нощта, изморени от нагорния път, учениците задрямали и заспали. Христос, както бил на молитва, се издигнал над земята и засиял в силна светлина. Лицето му заблестяло като слънце, дрехата му станала бяла като сняг. Като свидетели на това от небето се явили Мойсей и пророк Илия, с които Христос разговарял за кръстните си страдания и възкресение. Църквата чества деня на Преображението Господне като спомен за небесната слава и мощ на Спасителя. За празника се разрешава и риба. Според народните вярвания, от днешния ден "лятото се пречупва" и времето се преобръща - върви към есента и студа. Щъркелите се събират на ята, преди да отлетят към топлите земи. Това е денят, в който се бере първото грозде и се раздава на близки и съседи, след като се прикади от свещеника в църквата. До този ден не се разрешава да се яде грозде. За празника се разрешава и риба. Вярва се, че в нощта срещу Преображение, също както и на Богоявление, в небето се отваря Божията врата и сам Господ се показва на нея. Само праведният може да види тази врата и каквото си поиска в този миг Господ ще му го даде.

В много от темите сме споделяли колко е важна ролята на семейството за да се изградим и развиваме като пълноценни личности. Много родители смятат, че ангажиментите им свършват с това да нахранят и обуят децата си, да им осигурят покрив над главата. Но има още нещо: „По отношение на органическия свят бащата и майката играят важна роля – те с кръвта си предават на децата си качествата на своите души. Възпитанието на децата се обуславя от качествата, които майката влага в детето още в крехката му възраст. Под думата кръв подразбирам не обикновената кръв, а оная кръв, която във всички случки на живота остава неизменна, една и съща.” „Благородните зародиши, които майката влага в кръвта на детето, са ценна есенция, която отсетне се разлива и разнася благоуханно у окръжаващите това вече порасло дете. Отподире нищо не може да се вложи и посее в човека; туй, което съвременните хора наричат възпитание, то е просто дресиране. При майчиното възпитание процесът е в корена – там той образува и видоизменя ума и сърцето; при дресирането имате само една външна полировка. Може да дресирате маймуна, може да дресирате гълъб, но щом пак ги поставите в естественото им положение, те ще заживеят първия си живот.” „По същия начин се сформират у вас висшите работи: човешкият Дух в утробата на майката също учи; той не седи в спящо състояние, а взема участие с Духа на майката – двамата работят, за да създадат тялото.” „Една майка, която зачене и почне да се нервира и злослови, аз мога да ̀и предскажа последствията и да опиша напълно характера и съдбата на младенеца – какво ще стане в бъдеще с него. Майката, която се нервира, не бива да мисли, че детето, което ще роди, ще бъде светия, да я гледа на старини... ” Първата част на беседата е посветена именно на отговорността на майката. След това се раждаме отново - духовният учител поема "детето", защото "да бъдеш Учител, то значи да родиш някого". „Да събаря всеки може, учителстването обаче разбира човек, който може да научи да се гради в ума и сърцето, който разбира дълбокия смисъл на елементите, които могат да обновяват, да съградят ново духовно жилище – Духовно тяло, с което, както казва Писанието, един ден ще възкръснете. Господ чака да се съгради това тяло.” Как да постъпим – отговорът е пред нас – даден ни от Майката Природа: „Разгледайте как се развиват растенията и как се излюпват гъсениците и ще разберете закона. Вашата мисъл може да има форма на гъсеница или на пеперуда. Човек, за да успее в света, трябва да има само една идея. Това е вярно и невярно; трябва да има и повече идеи, но всички те трябва да бъдат благородни. На очите на конете турят капаци, за да гледат само напред, да не се плашат от странични влияния; и човек по-добре е да има такива капаци – устремен към една само идея, благородна. Ако не можеш да имаш много благородни идеи, имай поне една, нея дръж като прицелна точка, която може да те издигне и да те избави.” Цитатите са от беседата Учителите Тук има много хубави мнения За нуждата от Учител или Наставник

На 6 Август: Родени: През 1866 г. - Георги Бончев - български геолог. Академик Георги Бончев Николов е един от основоположниците на минералогията и петрографията в България. Завършва гимназия в гр. Габрово. Следва естествени науки в Загребския университет от 1888 до 1893 г., където през 1891-1893 г. е асистент по минералогия и геология, а през 1893 г. става и доктор по философия. От 01.10.1893 е извънреден преподавател по минералогия и геология във Висшето училище, а от 1895 е редовен доцент при катедрата по минералогия и геология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. От октомври 1905 г. до октомври 1936 г. е редовен професор и титуляр на катедрата по минералогия и петрография. Декан на физико-математическия факултет през учебните 1906/07, 1907/08, 1919/20, 1927/28 г. Ректор на университета през 1914/15 г. Курсовете, които той води в университета са: Стратиграфия и геология; Кристалография; Обща и специална минералогия; Обща и специална петрография; Практическо ползване на скалите; Трайност и издръжливост на скалите при строене и др. Автор на над 140 научни труда и университетските учебници Петрография; Обща минералогия; Специална минералогия. Георги Бончев е основател и пръв директор на Геологическив институт при БАН (1944-1948). През 1911 г. съставя геоложка карта на България. На името му е наречен минералът бончевит. Почетен гражданин на София. Починали: През 1987 г. - Георги Гълъбов - български лекар, пионер на патоанатомията в България. През 1986 г. - Олга Блажева - българска поетеса. Олга Блажева Иванова е родена на 31.12.1901 г в гр.Асеновград. Баща й е черногорец, а майка й - полугъркиня, полубългарка. Семейството й се премества в Стара Загора. Трето дете в семейството. Олга се отличава като талантливо девойче и получава една от трите стипендии за даровити деца в България. С право я наричат "цветето на Старозагорската гимназия". Животът й като начална учителка в Хасковска околия е труден и преминава в селата - там, където никой не желае да учителствува. В Хасково е назначена с конкурс. Преподава в училищата "Ив. Рилски", "Кл. Охридски", "Отец Паисий" до пенсионирането й. Не се е омъжвала. Целия си живот отдава на децата. Освен стихотворения за възрастни има и такива за деца. Живяла е съвсем скромно външно, но с вътрешно богат духовен живот до края на земния си път. По-известни стихотворения: „Копнежи”, „На Слънцето – живот”, „Възкръснала Душа”.

На 5 Август: Извадиха ампула на девет века Източник Велико Търново. Оловна ампула за благовоние на 900 години извадиха археолози на хълма Царевец. Находката, на която попадна екипът на Мирко Робов до Южната крепостна стена, е от XII-XIII век. Висока е 8 см, а ширината й е 5 см. На едната й страна е изобразена Богородица, а на другата е нарисуван светец. С ампулата е пренасяно миро от Свети места в Търново. Само преди дни на същия хълм бе открита резиденцията на Асеневци. През 1894 г. е взето решение за възстановяване на Либералната партия. На 6 август е избрано ръководство (седмочисленици): Петко Каравелов, Алеко Константинов, Иван Славейков, д-р Георги Калинков, Коста Арсениев, Христо Горанов и К. Димов. От 18 август 1894 г. започва да излиза в. "Знаме". През 1901 г. се закрива се деветият конгрес на македонската емиграция. Председател на Върховния комитет е Стоян Михайловски, а подпредседател – генерал Иван Цончев. През 1903 г. по инициатива на Александър Протогеров в София 14 бежански македонски братства основават Върховна (Обща) емигрантска комисия с председател Александър Протогеров, подпредседател Лазар Лазаров, секретари Евтим Спространов и Георги Разлогов и съветник д-р Владимир Руменов, на мястото на разпуснатия през януари Върховен комитет. На 7 август на съвместно заседание с Благодетелната комисия излъчват делегация от професорите Любомир Милетич и Иван Георгов, която търси подкрепа в Петербург, но получава отказ от руското правителство. На 13 август двете комисии организират голям митинг в София в подкрепа на Илинденско-Преображенското въстание, а на 14 септември (Кръстовден) – траурно шествие от 20 000 души. През 1938 г. Франция отпуска на България заем в размер на 375 000 000 франка. През 1943 г. се оправя писмо на "Петорката" (Никола Петков, Кимон Георгиев, Кръстьо Пастухов, Цвятко Бобошевски и Венелин Ганев) до царя за промяна на вътрешната и външната политика на страната. Родени: През 1862 г. - Иван Симеонов (И. С. Кушинов) – военен деец, полковник. Завършва Военното училище в София (четвърти випуск – 1883 г.) и постъпва на служба в 4-ти пехотен Плевенски полк. В Сръбско-българска война (1885 г.) е командир на рота от полка и участва в боевете при Сливница (5 ноември – 7 ноември), където е тежко ранен. Присъединява се към бунта на офицерите русофили в Силистра (1887 г.), а след потушаването му емигрира в Русия. Постъпва на служба в руската армия. След разрешаване на офицерско-емигрантския въпрос (1898 г.) се завръща в България и служи в 24-ти пехотен Черноморски полк (1900 г.). По-късно е помощник-командир на 17-ти пехотен Доростолски полк (1911 г.). Участва в Балканската война (1912 г. – 1913 г.) като дружинен командир в 4-ти пехотен Плевенски полк и се сражава на Чаталджа. Умира на 14 декември 1930 г. в Плевен. През 1911 г. - Григор Угаров (псевдоним на Григор Ангелов Кошев) – български писател. Завършва Земеделски институт в Хаслев, Дания (1932 г.). От 1935 г. работи като библиотекар в Окръжния софийски съд, в съдебната палата и в съвета на адвокатската колегия. Началник е на отдел “Култура” при Районния народен съвет “В. Левски”, София. Редактира библиотека “Огнище”. Автор е предимно на творби за юноши и деца с приключенска и научна тематика. Умира на 30 септември 1983 г. Негови съчинения са “Горското дете” (1937 г.), “Малкият пътешественик” (1938 г.), “Черният принц” (1941 г.), “В страната на бурите” (1943 г.), “По следите на заточеника” (1956 г.), “Търсачи на съкровища” (1961 г.), “Малкият септемвриец” (1963), “Къщата на бухалите” (1965), “Невидимият риф” (1965 г.), “Пътеписни бележки за древна и съвременна Сирия” (1976 г.), “Опашката”, приказка (1978 г.), “Бодливка” (1981 г.), “Боят при Марков камък” (1980 г.), “Лисичето” (1985 г.), “Момъкът с белия кон” (1984 г.), “Несподелени изповеди. Есета” (1986 г.), “Тайната на отряда. Повест” (1981 г.), “Тайните на дядовото село. Разкази” (1985 г.), “Щъркът на дядо Йордан Московеца. Разказ” (1984 г.) и др. През 1924 г. - Емил Томов Петров – български литературовед. Завършва право в София. Работи като уредник и редактор във вестник "Литературен фронт", в сценарната комисия на Българска кинематография, председател на Съюза на кинодейците (1953 г. – 1955 г.) и главен редактор на списание "Киноизкуство" от 1955 г. Печата за пръв път във вестник "Заря" (1938 г.). Автор на годишни прегледи на литературната и кинопродукцията. Член е на жури на международни фестивали на игралното и документалното кино в Москва, Карлови Вари и др. Умира на 6 ноември 2002 г. в София. Съчинения: "Поезия и псевдопоезия" (1956 г.), "Поезията в настъпление" (1961 г. ), "Силата на поезията" (1961 г. ), "Бяло и черно" (1971 г.), "Литература. Киноизкуство" (1974 г.), "Подемът" (1981 г.), "Вибрации", в 2 т. (1984 г.), "Разумът на страстта" (1988 г.) и др. Починали: През 1852 г. - Франтишек Челаковски – чешки поет и славяновед. В поетическата и научната си дейност се въодушевява от идеите на славянска задружност и от чешкото и славянското народно творчество. Роден е на 7 март 1799 г. Издава “Славянски народни песни” (3 т., 1822 г., 1825 г., 1827 г.), “Мъдрословието на славянския народ в пословици” (1852 г.), “Отглас от руски песни” (1829 г.) – преобладават епични песни, и “Отглас от чешки песни” (1839 г.) – лирични песни. Проявява интерес към българското народно творчество – печата и превежда българска народни песни. През 1924 г. - Теодор Иванов Теодоров – български общественик, публицист, политик, държавник. Роден е на 27 март 1859 г. Учи в Априловската гимназия и в гр. Николаев, Русия. Следва право в Одеса и Париж. Работи като окръжен прокурор в София и член на Апелативния съд, адвокат (от 1899 г.). Един от водачите на Народната партия и на Обединената народнопрогресивна партия. Министър на правосъдието е в годините между 1896 г. – 1897 г., на финансите - за периода 1897 г. – 1899 г., 1911 г. – 1913 г. Министър-председател и Министър на външните работи и изповеданията е от 1918 г. до 1919 г. Ръководи българска делегация на Парижката мирна конференция. Влиза в Демократическия сговор (1923 г.). Народен представител е в VIII, IХ, ХI-ХIV, ХVI-ХХI Народно събрание; председател на VIII Народно събрание (1894 г. – 1896 г.). През 1940 г. - Ивайло Знеполски – български критик и изследовател на киното, професор. Завършва философия в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Преподава "Анализ на филма" във ВИТИЗ (1980 г. – 1984 г.). Преподавател е в Софийския университет по семиотика, култура и масови комуникации. Ръководител е на катедра "Културология" (от 1984 г.). Професор в Парижкото висше училище за социални науки (1997 г. – 1999 г.). Заместник-министър на културата в правителството на Димитър Попов и министър в правителствата на Любен Беров и Ренета Инджова. Работи както в областта на оперативната критика, така и в сферата на сериозните научни изследвания: "Пътища и пътеки на българското кино" (1972 г.), "Между отчуждението и насилието" (1973 г.), "Умберто Еко и "Името на розата" (1988 г.), "Катастрофата като филмова метафора" (1993 г.). През 1998 г. - Тодор Христов Живков – български държавник. Роден е на 7 септември 1911 г. в с. Правец (днес град). Има две деца- син Владимир и дъщеря Людмила (починала през 1981 г.). През 1928 г. е приет за член на БКМС. През 1932 г. постъпва на работа като букволеяр в Държавната печатница в София. По същото време се включва в нелегалната дейност на Българската комунистическа партия. През 1934 г. е уволнен след провали в Държавната печатница и в две акции на Софийската окръжна партийна организация, но скоро е възстановен на работа. От 10 май до 19 октомври 1935 г. отбива военната си служба като трудовак в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина в София. От юли 1938 г. до ноември 1942 г. пребивава в селата Дъскот, Лесичево, Говедарци. През юни 1943 г. като член на Софийския окръжен комитет на БКП организира партизанското движение в Ботевградско. През 1944 г. е изпратен в партизанския отряд "Чавдар" като пълномощник на ОК на БКП. Партизанското му име е Янко. В началото на май 1944 г. заминава за София. През юли 1944 г. става заместник-командир на Първа въстаническа оперативна зона. На 6 септември 1944 г. оглавява оперативно бюро за охрана на главния удар на шестващите демонстрации. На 8 и 9 септември 1944 г. командва сборния отряд за щурмуване на Военното министерство в София. От септември до ноември 1944 г. е политически ръководител на щаба на Народната милиция. През 1945 г. е кандидат-член на Централния комитет на БКП. От 1948 г. до декември 1989 г. - член на ЦК на БКП. От 1948 до 1990 г. е народен представител. От 1948 г. до 1949 г. е първи секретар на Градския комитет на БКП-София, председател на Градския комитет на Отечествения фронт. От 27 май до 28 октомври 1949 г. е председател на Столичния градски народен съвет. През 1950 г. става секретар на ЦК на БКП. От 1951 г. до ноември 1989 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. От март 1954 до април 1981 г. е първи секретар на ЦК на БКП. От 19 ноември 1962 г. до юли 1971 г. е председател на Министерския съвет. От юли 1971 до ноември 1989 г. - председател на Държавния съвет на Народна република България. От 4 април 1981 г. до 10 ноември 1989 г. е Генерален секретар на ЦК на БКП. На пленум на ЦК на БКП (11-13 декември 1989 г.) е изключен от БКП. След 1990 г. Главна прокуратура започва срещу него 5 дела. През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. До 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военна прокуратура. През 1990 г. е обвинен за превишаване на правата в качеството си на държавен глава на НРБ за периода от 1962 г. до 1989 г. Арестуван е на 18 януари 1990 г. През юли 1990 г. мярката за неотклонение е заменена с домашен арест. На 25 февруари 1991 г. започва процес заради незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 години лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му. На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т. нар. “Лагери на смъртта”. Привлечен като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетил държавния бюджет. Обвинен и по т. нар. дело “Фонд Москва” за подпомагане на международното комунистическо движение. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат. Тодор Живков умира на 5 август 1998 г.

"Изненада Годината беше 1922, градът - Велико Търново, месецът - август, дните - от 19 до 25 - съборни дни. Годината 1922 беше изключителна, съборът - импозантен, Учителя изнесе велики слова, ценни беседи. Беше въведен ред: след свършване на събора и разотиване на братята и сестрите, да се подготви материала, даден от Учителя и тези беседи да се напечатат първи. Това ставаше редовно всяка година, съборните се печатаха и всеки до края на годината си ги имаше под ръка. Обаче, по каква причина, не зная, същото не стана сега с беседите от 1922 година. Изминаха ред месеци след събора, влязохме във февруари, почти половин година се беше минало от събора, а дума не ставаше за тяхното печатане. Дойде ми на ум да отида при Учителя на „Опълченска”, да попитам ще се печатат ли тия беседи и кога, въпреки че знаех, че той не приема сега, с нещо е зает. Аз отидох, като си мислех, че мисълта, която ме активизира, е Божествена, не е лична, безкористна е, а Учителя е казвал: „Щом те посети една Божествена мисъл, дай й път, не отлагай изпълнението й.” И така, аз тръгнах. Ако мисълта ми наистина е Божествена, Учителя ще ме приеме, не е ли - няма да ме приеме. Но ще направя опит. Въодушевена от мисълта, която ме раздвижи, скоро стигнах до 66. Посрещна ме хазайката на дома и доста строго ми отговори: - Ти знаеш, че Учителя не приема. - Зная, но аз идвам по сериозна работа. - Ще видим, почакай малко. След малко хазяйката излезе и каза: - Влез да кажеш защо си дошла. Влязох в приемната стаичка на Учителя и докато се приготвях да го поздравя, изведнъж се спрях пред Учителя, който беше прав и уплашена, и аз не зная защо, не посмях да подам ръка, нито да проговоря нещо. Гледам лицето, което стои пред мене, но като че не е Учителя, очите му тъмни, до черни /неговите са кафяви/, лицето му ми се видя друго, по-удължено. Уж е Учителя, а не е той и аз стоя права, не мога дума да кажа, особено ми е някак. Той ме запита: - Какво искаш? За какво дойде? - Не помня, забравих - тихо отговорих аз. Всичко забравих. Стоим и двамата. Той ме гледа и аз го гледам. Постоях така, мина ми страха и аз като ученичка пред учителя си вече сетила се за урока си, казах: - Дойдох да Ви запитам какво да се прави със съборните беседи, които държахте през лятото, ще се печатат ли скоро, къде и как? Доста закъсняхме. Той веднага влезе в своята стая и ми подаде готовия вече материал, написан в ръкопис и добави: - Пиши веднага на Петър Камбуров от Казанлък да отговори могат ли в тяхната печатница да ги напечатат и ако има условия при тях, кажи веднага на Дим Стоянов, словослагател, и тримата идете в Казанлък и ги напечатайте. Чувам да ми се говори, но гласът не е на Учителя. Слушам и си мисля: Кой е този човек, който ни познава всички, знае цялата работа, действа свободно, а има нещо, което го отличава от Учителя. Взех материала, купих картичка, писах на Петър Камбуров, пуснах я в най-близката пощенска станция и продължих пътя си за дома." Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Моника, мисля, че всичко зависи от човека. Аз пък имам позната, която също продава дрехи - маркови и при това хубаво подбрани. На всеки 3-4 месеца това, което не е продадено го товари на колата и го носи в някой от детските домове край София. Говорили сме си - сумата не е малка. А тя казва: това са само пари, винаги може да се изкарат; така тези деца няколко дена ще се чувстват красиви и щастливи, това е по-важно. Дъщеричката й е истинска ураган, но няма никакви забрани. Ако й се рисуват цветенца по огледалото - прави се, то огледалото е за това - да се почисти и др. такива. Домът й е голям, кара модерна кола, въобще живее доста добре. Вярно е, че работи страшно много, но това не й пречи да е един много добър, много земен човек.

На 4 Август: През 1867 г. четата на Панайот Хитов пресича сръбско-турската граница и преминава в Сърбия. През 1877 г. в хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) турски части влизат в Нова Загора. През 1879 г. Княжество България освобождава от мито стоките, внасяни от Македония, Одринско и Източна Румелия. Българското княжество се създава с подписването на Берлинския договор през 1878 г. върху част от българската територия. Обхваща Северна България, Софийския санджак и Южна Добруджа. След осъществяването на Съединението от 1885 г. към него се присъединява Източна Румелия. Според клаузите на Берлинския договор Княжество България се създава като автономно (самостоятелно) трибутарно (плащащо данък) княжество, което остава под върховната власт на султана. В него продължават да действат всички договори, спогодби и конвенции, сключени между Високата порта и Великите сили. Чуждите поданици запазват своите права и привилегии. Княжеството трябва да изпълни задълженията на Турция към компанията на железницата Русе – Варна, към Австро-Унгария и към компанията за Източните железници в Европейска Турция. Княжество България е длъжно да плаща годишен данък на Турция и да участва в погасяването на нейния държавен дълг. Редица членове на Берлинския договор накърняват суверенитета на Княжеството и го поставят в неизгодна позиция при осъществяване на международните контакти. Независимо от всичките пречки, Княжество България открива през юли 1879 г. дипломатически агентства в Цариград, Букурещ и Белград, а през 1896 г.–1905 г. сключва търговски и търговско-митнически договори с Австро-Унгария, Англия, Франция, Сърбия, Русия и др. С провъзгласяване на независимостта на България през 1908 г. са отхвърлени всички ограничения на Берлинския договор. През 1913 г. на митинг на македонските бежанци в Кюстендил се гласува резолюция до екзарх Йосиф I и до папа Пий Х за обявяване на уния в Македония. През 1914 г. по настояване на парламентарната група на Демократическата партия са амнистирани Яне Сандански, Александър Буйнов, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижевски и Тодор Паница за извършени политически престъпления на българска територия. През 1921 г. от 1 до 4 август в Кюстендил се провежда тайно заседание на войводите на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), на което се взема решение да бъде убит вътрешният министър Александър Димитров (Брадата) – деец на федералистичното движение във ВМРО. Решението е изпълнено и той е убит на 22 септември същата година в Конявската планина. Причина за решението е убийството на 28 юни същата година на Гьорче Петров (един от водачите на федералистите) от страна на автономистите. В отговор на атентата срещу Гьорче Петров на 1 август в Кюстендил е арестуван кочанският войвода Симеон Клинчарски и е убит на 18 август. През 1921 г. на 3 и 4 август в София се провежда конгрес на "добрия печат" за българите католици от източен и западен обред и е основан Комитет "Добър печат", който от 8 май 1924 г. започва да издава католическия в. "Истина". Родени: През 1933 г. - Тодор Андрейков - български критик, киновед и професор. Той е един от организаторите на студийните кина в България. Директор е на Българската национална филмотека. Тодор Андрейков е режисьор на 12 документални и 1 игрален филм - "Неделни мачове" (1974 г.). Автор е на студиите: "Ерих фон Щрохайм - сто години след рождението му", сп. "Киноизкуство", (1986 г., книжка 7) "Богът на танца в киното", сп. "Киноизкуство" , (1987 г., книжка 10) на брошурата "12-те най-хубави филма от всички времена" (1964 г.), както и на книгите "Комичното на екрана" (1984 г.), "История на киното" (1996 г., том I). През 1942 г. - Огнян Сапарев - български литературен и кинокритик. Завършва славянска филология в Софийския Университет през 1967 г. Работи по проблемите на структурализма, екранизацията, фантастиката и популярните жанрови форми. Сътрудничи на специализирания литературен и филмов печат. Редактор е на списание “Септември”, списание “Пламък”, вестник “Литературен фронт”; и в Студия за документални филми към Българската национална телевизия. Лектор е в университета “Л. Йотвьош” в Будапеща (1983-1988 г.). Ректор е на Пловдивски университет “Паисий Хилендарски” от 1991 г., където ръководи катедра “Българска литература ”. Получава награда за литературна критика на вестник “Пулс” през 1989 г. Автор е на книгите: “Литературни. проблеми” (1979 г.), “Масова култура” (1978 г.), “Литература и интерпретация” (1989 г.), “Фантастиката като литература” (1990 г.), “Хроника на илюзиите” (1993 г.), “Литературна комуникация” (1994 г.) и др. Превежда научна фантастика от полски език.

Мисъл на деня - 4 Август 2008 г. „Когато споменеш името Бог, ти трябва да чувстваш Бога и Той трябва да се проявява в тебе. Дето и да си, трябва да имаш този свещен трепет. И тогава ще видиш, че на такова състояние и камъните, и дърветата отговарят, и всичко в Природата отговаря. Споменеш ли с този трепет свещеното име на Бога, всичко ще ти отговори. Достатъчно е да имате това благоговение към Бога в себе си.” Из Той ми е и брат, и сестра, и майка, 33-та НБ, 5.IX.1937 г.