Ася_И

На 26 Август: През 1867 г. Васил Левски пребивава заедно с воеводата Панайот Хитов и Иван Попхристов Кършовски (писар на четата на Панайот Хитов) в Белград в “Хайдут Велковото кафене” (където вероятно е имало и хан). През 1869 г. Васил Левски се прехвърля във Влашко през Никопол и Турну Мъгуреле. През 1877 г. боевете за връх Шипка приключват с успех за защитниците на върха. Сюлейман паша е принуден временно да преустанови опитите си за преминаване през Шипченския проход. През 1886 г. Княз Александър I окончателно абдикира под натиска на Русия и назначава регентство в състав: Петко Каравелов, Стефан Стамболов и подполковник Сава Муткуров. През 1916 г. в хода на Първата световна война настъпателните действия на Българската армия на Солунския фронт са преустановени и войските преминават към позиционни действия. През 1923 г. в Прага Йордан Цицонков (Асен Николов) от ВМРО застрелва Райко Даскалов. На започналия на 13 ноември процес в Прага Цицонков е оправдан. На 22 октомври 1924 г. срещу него започва нов процес в Табор, който го осъжда на 20 години затвор. През 1926 г. българската полиция разбива четата на Дочо Михайлов край с. Никола Козлево и той е убит. На 15 август същата година е сключена декларация на ЦК на Вътрешната добруджанска революционна организация против четническата дейност в Добруджа. През 1945 г. на заседание на Политбюро на ЦК на БРП (к) се разглеждат причините за отлагането на изборите, като по внушение на Георги Димитров вината е хвърлена върху действията на министъра на външните работи Петко Стайнов. Трайчо Костов формулира готовността на партията за сериозни "отстъпки, що се касае до спазването на принципите на формалната демокрация", за да се създадат условия за скорошно провеждане на парламентарните избори. През 1947 г. Великото народно събрание приема Закон за забрана и разтурване на БЗНС “Никола Петков” и на Земеделския младежки съюз към него. Разтуря се парламентарната група на съюза и имуществата на двете организации се конфискуват. В чл. 5 се предвижда, че "който опита да възстанови под каквато и да е форма организациите", се наказва по Наредбата-закон за защита на народната власт. През 1950 г. завършва вторият съдебен процес срещу стопански дейци, обвинени в "саботажи" и "вредителство". Седем от тях са бивши заместник-министри (един от тях - Боню Петровски, който е бивш заместник-министър на външната търговия, получава доживотна присъда), а петима са директори на държавни стопански обединения. През 1966 г. от 26 август до 1 септември в София се провежда Първи международен конгрес по балканистика с участието на над 1 170 учени. През 1990 г. е подпален Партийният дом на БСП в центъра на София. Пожарът започва след предупреждение на Пламен Станчев - член на движение "Инициатива за гражданско недоволство", че ще се самозапали, ако от Партийния дом не се махне петолъчката - символ на чужда държава. Преговорите на поета Радой Ралин и депутата Йосиф Петров на площада с него са безрезултатни. Председателят на КТ "Подкрепа" д-р Константин Тренчев дава ултиматум до един час знамето и петолъчката да бъдат свалени, в противен случай сградата ще бъде щурмувана. В 21,30 ч. събралите се хора с крясъци и закани се втурват към входа на клуба на БСП. Радио София излъчва призив на президента Желю Желев до всички политически сили за въздържане от насилие. Към полунощ целият партиен дом е обхванат от пламъци. Долните етажи са опожарени. Напълно опожарени са 40 помещения. Изцяло е унищожено и разграбено имущество в 94 помещения. Жертви няма. През 2003 г. археолози откриват следи от най-старата металургия в Европа при разкопки край димитровградското село Ябълково. Находката представлява парче от медна шлака и датира от шестото хилядолетие преди Христа. Сред другите открити от археолозите предмети има уникален съд във формата на бик, предмет, в който вероятно са били съхранявани опиати, амулети, богата колекция от каменни сечива. Родени: През 1896 г. - Иван (Ванче, Ванчо) Михайлов - участник в националнореволюционното движение на македонските българи, един от ръководните дейци на Вътрешната македонска революционна организация. Първоначално учи в София и Солун, след което завършва сръбска гимназия в Скопие. Още като ученик се включва в борбата на своите сънародници за освобождението им от турска, а после и от сръбска и гръцка власт. След края на Първата световна война (1914-1918 г.) записва право в Софийския университет "Св. Климент Охридски" и участва в основаването на студентското дружество "Вардар". Активно участва и в живота на възстановената ВМРО. Той е близък сподвижник и доверено лице на Тодор Александров. След убийството на Тодор Александров (август 1924 г.) е включен в състава на ЦК и скоро се налага като фактически ръководител на организацията. По негово нареждане се извършва ликвидирането на редица дейци на ВМРО, сред които П. Михайлов, ген. Ал. Протогеров и др. След разцеплението на организацията през лятото на 1928 г. оглавява течението, подкрепяно от тогавашния министър-председател Андрей Ляпчев и военния министър ген. Ив. Вълков, във външната си политика ориентирано към сближение с фашистка Италия. Забраната на ВМРО от режима на деветнадесетомайците (1934 г.) го принуждава да премине в нелегалност, а не много след това и да емигрира заедно със съпругата. Първоначално се установява в Турция, после живее в някои европейски страни. Годините на Втората световна война (1939-1945 г.) прекарва в обкръжението на хърватския поглавник Анте Павелич. В началото на септември 1944 г. е прехвърлен с немски самолет в Скопие с цел да образува правителство, подкрепяно от хитлеристите, но не успява. След Втората световна война се установява трайно в Италия, откъдето направлява дейността на македонските патриотични организации в САЩ и Канада. Като участник в националнореволюционното движение и като ръководен деец на ВМРО Михайлов до края на живота си се придържа към схващането за българската етническа принадлежност на славянското население в Македония. След като застава начело на ВМРО, издига лозунга за независима Македония не вече като тактика, а като стратегия на възглавяваната от него организация. Умира на 5 септември 1990 г. в Италия. През 1901 г. - Александър Стафанов Жендов - български художник илюстратор и карикатурист, автор на разкази и фейлетони. Следва в Художествената академия в София в годините между 1923 г. и 1925 г. Учи графика и декоративно изкуство в Германия от 1925 г. до 1927 г. През 1930 г. завършва Висшия художествено-технически институт в Москва. В България той е един от създателите и ръководителите на Съюза на трудово-борческите писатели. Сътрудничи на всички леви издания, редактира в. "Жупел", "Поглед" и "Фронт". Председател е на дружеството на новите художници. Пише хумористични и сатирични разкази и фейлетони, репортажи и статии, илюстрира "Зимни вечери" на Христо Смирненски. Автор е на творбите: "Албум от репродукции" (1959 г.), "Антихрист. Илюстрации от автора" (1962 г.), "Разкази и фейлетони" (1963 г.). Умира на 29 октомври 1953 г. в София. През 1922 г. - Лазар Костов Николов - български композитор. През 1946 г. завършва Музикалната академия, специалност "Пиано" при проф. Д. Ненов и "Композиция" при проф. П. Владигеров. Преподава в СМУ, София, работи в БНР и в НАТФИЗ. Професор е в Музикалната академия "П. Владигеров" по четене на партитури. В периода 1994-1999 г. е председател на Съюза на българските композитори (СБК). Носител е на награда на СБК и на Международната академия за изкуства в Париж; удостоен е с ордени "Св. св. Кирил и Методий" и "Република България". Автор е на творбите: "Прикованият Прометей", камерна опера оратория по Есхил; "Чичовци", комична опера по Ив. Вазов; 5 симфонии; "Концерт за пиано и оркестър 1 и 2", "Концерт за цигулка и оркестър", "Концертино за виолончело и оркестър", творби за камерен оркестър, вокално-инструментални творби, камерна музика (цикъл "Метаморфози" за различни инструменти), на хорова, филмова и театрална музика. През 1939 г. - Тодор Колев - български театрален и киноактьор. Създал едни от най-убедителните и зрели образи на ексцентрици в българското кино. Филмография: “Няма нищо по-хубаво от лошото време” (1971 г.), “Козият рог” (1972 г.), “Иван Кондарев” (1974 г.), “Последният ерген” (1974 г.), “Началото на деня” (1975 г.), “Топло” (1978 г.), “Двойникът” (1980 г.), “Неочаквана ваканция” (1981 г.), “Някъде пее авлига” (1982 г.), “Господин за един ден” (1983 г.), “Опасен чар” (ТВ, 1984 г.), “Смъртта може да почака” (1985 г.), “Човек на паважа” (1987 г.), “Поверие за белия вятър” (1990 г.), “Бина” (ТВ, 1991 г.), “Испанска муха” (1997 г.). Участва активно в ТВ шоупрограми - “Добър ден, довиждане!” (1979 г.), “На гости у Константин Коцев” (1980 г.), “Ретро буфофест” (1983 г.), в постановки на ТВ театър - “Над морското равнище” (1977 г.), “Мадам Сан Жен” (1986 г.) и др. От началото на 1995 г. е автор и водещ на ТВ шоу “Как ще ги стигнем… с Тодор Колев”, което по-късно преминава във “Вход свободен” (1998-1999 г.). Доцент е в НАТФИЗ. Изявява се и като певец. Албуми: “Тодор Колев” (1983 г.), “Немам нерви” (1990 г.), “Фалшив герой” (1995 г.), “The Best” (1999 г.), “Най-доброто от Тодор Колев.” (2002 г.). Автор е на автобиографичната книга “Варненското софиянче от Шумен: житие и страдание грешнаго Тодора” (1999 г.). Починали: През 1923 г. - Райко Даскалов - политически и държавен деец, един от ръководителите на Българския земеделски народен съюз. Роден на 9 декември 1886 г. в гр. Бяла черква, Великотърновско. Завършва Търговска гимназия в Свищов, Школата за запасни офицери в София и финансови науки - в Берлин. През 1913 г. влиза в редовете на БЗНС и се отдава на активна съюзна дейност. Във връзка с т. нар. Деклозиерова афера, чрез която съглашенските сили се опитват да привлекат България на своя страна в избухналата през 1914 г. Първа световна война, Даскалов е осъден и през 1916 г. върнат от фронта и е затворен в Софийския централен затвор, където остава до есента на 1918 г. Пуснат е на свобода след избухването на Войнишкото въстание (1918 г.). Той е изпратен заедно с други министри и депутати при въстаналите войници със задача да ги уговорят да спрат настъплението си към София. Делегацията стига до Кюстендил. Виждайки безизходността на положението, Райко Даскалов се отделя от делегацията и се отправя за Радомир, където след полученото от Ал. Стамболийски предварително съгласие прокламира Радомирската република (27 септември 1918 г.). Става главнокомандващ на въстаническите войски и поема ръководството на по-нататъшното им настъпление към столицата. В хода на въстанието проявява колебание и нерешителност, което довежда и до неговото бързо потушаване. След поражението на въстанието преминава в лагера на съглашенските войски в Солун. Амнистиран е през декември 1918 г., след което се завръща в страната и се включва активно в дейността на БЗНС. Избран е за член на неговия Управителен съвет и на Постоянното му присъствие. Заедно с Ал. Стамболийски застава начело на лявото течение в съюза, което взема връх в организацията. Избиран е за депутат в XVIII и XIX Народно събрание. Участва и в двата кабинета на Александър Стамболийски като министър на земеделието и държавните имоти (октомври 1919 - май 1922 г.), министър на търговията, промишлеността и труда (май 1920 - януари 1922 г.) и министър на вътрешните работи и народното здраве (януари 1922 - февруари 1923 г.). Има големи заслуги в разработването на най-важните реформи на земеделското правителство - за трудовата повинност и трудовата поземлена собственост. Инициатор е за създаването на Оранжевата гвардия и председател на конгреса на цвеклопроизводителите в Търново (септември 1922 г.), по време на който е разгромена акцията на Конституционния блок, насочена към свалянето на земеделското правителство. След изваждането му от кабинета през февруари 1923 г. е изпратен за български пълномощен министър в Прага, където получава и известието за държавния преврат на 9 юни 1923 г. Предприема незабавни дипломатически стъпки за спасяване на събореното земеделско правителство, но без успех. По негова инициатива се създава Задгранично представителство на БЗНС в Прага и се пристъпва към издаване на печатния му орган в. "Земеделско знаме" (август 1923 г.). Скоро след това пада убит от наемен убиец, изпратен специално в Прага от сговористкото правителство. През 1925 г. - Филип Стоянов Симидов - български историограф, участник в националноосвободителното движение, журналист, публицист. Роден на 25 май 1852 г. във Велико Търново. Учи в класното училище в родния си град. Като ученик в Земеделското училище в Букурещ установява контакт с българската революционна емиграция в Румъния. Участва в подготовката на Априлското въстание (1876 г.). По време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) подпомага руските войски като разузнавач. След Освобождението заема административни длъжности в редица градове, служи като училищен инспектор и други. През 1890 г. открива своя фабрика за производство на червен восък и мастило, която обаче скоро след това фалира. Избиран е за депутат в Народното събрание. Като журналист участва в редактирането на последния Ботев вестник "Нова България" (1876-1877 г.), автор е на стихове и мемоарни съчинения. През 1929 г. - Иван Вулпе - български оперен певец и педагог. Роден на 1 септември 1876 г. в Болград. Завършва гимназия в родния си град, след това Московската консерватория (солово пеене). Преподава в Музикалното училище в Иркутск (Сибир). Установява се в България през 1908 г. Заедно със Ст. Михайлов и Д. Казаков основава Оперната дружба, от която по-късно е създадена Народната опера, в която Иван Вулпе пее до 1926 г. От 1912 г. почти до края на живота си преподава в Музикалното училище (по-късно Академия). Изпълнява ролите на Мефистофел ("Фауст"), Марсел ("Хугеноти"), Радамес ("Аида"). Участва и в множество други опери.

На 25 Август: През 1886 г. Княз Александър Батенберг абдикира от българския престол. През 1961 г. в София на стадион “Васил Левски” е открита Втората Лятна универсиада. Родени: През 1916 г. - Георги Петров - български агроном, учен, селекционер по пшеницата. В продължение на 35 години от 1950 г. работи в Добруджанския институт по пшеницата и слънчогледа, като от 1962 г. оглавява секция по селекция на пшеницата като старши научен сътрудник І степен. В института първо създава два сорта зимен ечемик - „№ 16“ и „Добруджа“ 3. През 1957 г. с Таньо Шарков и Коста Гоцов започва първите изпитания у нас на сортовете „Безостая 1“ и „Безостая 4“ и спомага за бързото им внедряване, което допринася за удвояване на средните добиви в страната през 60-те години. През 1962 г. изкарва дългосрочна специализация в Краснодар , Южна Русия, при академик Андрей Лукяненко, създател на сортовете „Безостая“, и наблюдава целия цикъл на селекция. Автор е на повече от 40 научни труда и е създател на високодобивните сортове пшеница „Калиакра 2“, „Красен“, „Плиска“ и „Загоре“, които са търсени от земеделците и достигат около една трета от посевите в страната през 80-те години. За заслугите си в зърнопрозводството е награден два пъти с Орден „Народна република България“ І степен. През 1938 г. - Янка Рупкина - българска народна певица. Янка Рупкина е изпълнителка на песенен фолклор от Странджанския край, добила световна известност с трио „Българка“. Родена в семейство, в което винаги се е пеело. Тя самата пропява народни песни от малка и на 22 години печели първа награда от събора-надпяване в село Граматиково. Сред гостите на събора са и видни фолклористи, които я канят в София на конкурс на Ансамбъла за народни песни на БНР, който Рупкина печели, за да остане негова солистка в продължение на 30 години. Сред другите й награди са: 1961 — първа награда от радиотелевизионния конкурс в Нови Сад, 1967 — първа награда в международния фолклорен фестивал в Тунис, 1973 — награда от международния фестивал на грамофонната плоча в Братислава, 2007 — награда „Нестинарка“ на международния фолклорен фестивал в Бургас. Когато през 1987 г. диригентът Борис Петров избира певици от Ансамбъла, за да основе трио „Българка“, той избира Рупкина за лице на триото. Именно с трио „Българка“ Рупкина добива световна популярност и възможност да представи България по целия свят. През 1994 г., без да прекратява работата си с триото, тя започва самостоятелна кариера. Получава покани за сътрудничество със световно-известни музиканти като Кейт Буш, Крис де Бърг, Джордж Харисън, Линда Ронстад и "Трансглобал Ъндърграунд". Преломен момент в живота на певицата е денят 21 декември 1971 г. На този ден група български музикални изпълнители, между които Рупкина, Паша Христова, Мария Нейкова, Борис Годжунов, фолклорен ансамбъл "Аура", трябва да заминат за Алжир. Силен страничен вятър и повреда в самолета обаче предизвикват инцидента, при който Христова губи живота си. Рупкина се отървава с изгаряния по ръцете, за които по-късно твърди, че ѝ дават сила да лекува. Прави множество записи за БНР и Балкантон. През 2005 г. излиза албумът й „Керанка“, посветен на майка й, като резултат от сътрудничеството на Рупкина с холандския композитор Робърт Елмар. Починали: През 1919 г. - Георги Кирков, наричан Майстора - български писател и публицист, парламентарист, политик социалист и профсъюзен деец. Роден в семейството на учител-възрожденец. До 1879 учи в родния си град, през тази година е приет в южнославянския пансион на Тодор Минков в град Николаев, Русия. Докато учи там, се запознава със съчиненията на Чернишевски, Добролюбов, Некрасов, Пушкин, Гогол. Прави първите си литературни опити. През 1886 се завръща в България. Отначало се установява в Габрово, от 1887 - в Търново. Там сътрудничи на списанията "Труд", "Искра", "Народен учител". През 1888 се мести в Русе, където сътрудничи на списание "Развитие". В него за пръв път публикува свое произведение - повестта "Старият дъб". Отново през 1888 година работи като учител в село Мъртвица и в Плевен. Постъпва в школата за запасни офицери в родния си град и я завършва през 1890. От 1892 до 1895 учи картография във Виена. По това време профсъюзното движение в Австрия е в подем и Кирков се включва в работническите борби. Това повлиява сериозно на политичските му възгледи и когато се завръща отново в България през 1895 година, веднага става член на БРСДП. Сътрудничи на партийния орган вестник "Социалист" до 1897 и на теоретичното списание "Ден". В публикациите си остро атакува икономечиската политика на правителството на Константин Стоилов. При идеологическите борби в БРСДП Кирков застава на марксистки позиции и подкрепя Димитър Благоев. Между двамата се заражда силно приятелство, което продължава до края на живота им. През 1897 година, по предложение на Кирков конгресът на БРСДП в Казанлък слага началото на вестник "Работнически вестник". Конгресът възлага редактирането на Георги Кирков и Евтим Дабев. По време на работата си по вестника, който до 1899 се издава в Казанлък, Кирков се доказва като талантлив публицист и сатирик. Пише множество фейлетони и памфлети, сред които по-известните са: "Политическа зоология", "Вълк-водач", "Магазията на господин Фърдю Манафски", "Как дремиградските дервиши премахнаха гладурията". По предложение на редакторския колектив на "Работнически вестник" и на читатели на вестника, през 1900 Георги Кирков издава част от произведенията си в отделна книга: "Дремиградски смешила". Произведенията си подписва с псевдонима Майстор Гочо Зуляма, откъдето идва и прозвището му - Майстора. На конгрес на БРСДП през 1898 година Кирков е избран за член на Централния комитет на партията, какъвто остава до края на живота си. На конгрес през 1899 година БРСДП решава редакцията на "Работнически вестник" да се премести в Стара Загора. По тази причина се мести и Кирков. Същото се случва и през 1900, когато вестникът се мести в София. И в столицата, също както в Казанлък и Стара Загора, той съвместява журналистическата с политическата и организационната дейност в партията. Кирков е сред най-активните противници на реформисткото крило в партията, противопоставя се активно на изповядваната от него идея за "общо дело"(класово сътрудничество). При разцеплението на партията на Русенския конгрес през 1903 застава на марксистки позиции, присъединява се към "тесните социалисти". На същия конгрес е избран за касиер на ЦК, какъвто остава до смъртта си. От 1911 е последователно избиран за общински съветник в София. През 1913 отново е избран за народен представител. Заедно с Димитър Благоев и Васил Коларов гласува против военните кредити на правителството на Васил Радославов. Обявява се против участието на България в Първата световна война. Като цяло, в дейността си в партията Георги Кирков се доказва като добър организатор, с неговата подкрепа израстват като дейци Георги Димитров, Антон Иванов, Жеко Димитров. През 1901 Георги Кирков е избран за депутат от БРСДП от Сливен. Така той става първия депутат от социалистическа партия в българското Народно събрание. С това се слага началото на парламентарната дейност на БРСДП, което от своя страна е нов етап в развитието ѝ. Както отбелязва Димитър Благоев - "за пръв път в Народното събрание се чува социалистическа реч и се поставя работническия въпрос". На парламентарната трибуна Кирков се изявява като изключително умел оратор - ползва остра сатирична реч, с която осмива политическите си противници. Георги Кирков се изявява и като синдикален деец. С оглед на опита му в профсъюзната дейност в Австрия, при основаването на ОРСС през 1904 е избран за негов секретар. Участва активно в организираните от съюза стачки. Обявява се против реформистките течения в синдиката. Участва в работата на Щутгартския(1907) и Копенхагенския(1910) конгрес на Втория Интернационал. В Щутгарт се среща с Ленин, което допълнително му повлиява да застане на марксистки позиции. През 1909 присъства като гост на конгресите на сръбската и на чешката социалдемократическа партия. През 1917 година присъства заедно с Васил Коларов на конгрес на Цимервалдската левица в Стокхолм. Там влиза в по-тесен контакт с болшевиките. Приветства Октомврийската революция в Русия от 1917 година - пише възвание до българските войници на фронта, в което ги призовава "да последват примера на руските си братя". По време на ХХII конгрес на БРСДП(т.с.) през 1919, на който тя се преименува в БКП(т.с.), е тежко болен, не успява да го посети и само изпраща поздравително писмо до делегатите. Скоро след това умира. През 1942 г. - Панайот Пипков - български композитор и капелмайстор. От ранна възраст учи цигулка и пише стихове. Бил е любител-актьор в пловдивска и в софийска трупа, играе и в Театър „Сълза и смях“, откъдето, със съдействието на артистите, заминава да учи музика в Милано. От 1899 г. последователно е диригент на музикалните дружества във Варна и Русе, после е учител в Ловеч и София. Без прекъсване води самодейни хорове и оркестри и създава много творби за тях. През 1918 г. става диригент в Свободния театър, където поставя оперетите „Царицата на чардаша“ от Калман, „Розата на Стамбул“ и „Есенни маневри“. Бил е хормайстор на Народната опера в София, артист и музикант в Софийския драматичен театър, капелмайстор на Градската духова музика. Панайот Пипков е автор на музиката на „Химн на св. св. Кирил и Методий“, по-известна като „Върви народе възродени“. Текстът е на Стоян Михайловски, написан докато е бил учител по музика в Русе. Песента се ражда спонтанно през 1901 г. в час по пеене в Ловчанското Петокласно мъжко училище, когато учителят – композиторът Панайот Пипков, вижда как един ученик вглъбено чете стихотворението на Стоян Михайловски „Върви народе възродени“. Той взима тебешира и още преди урока да е свършил, написва нотите на музиката на черната дъска. Стихотворението се състои от 15 куплета, като в различните варианти на изпълнение се пеят пет или шест. Панайот Пипков пише и оперети за деца - „Щурец и мравка“, „Деца и птички“ и др. През 1949 г. - Кръстьо Пастухов - български политик и държавник. Кръстьо Иванов Пастухов е един от водачите на Българската работническа социалдемократическа партия (широки социалисти) (БРСДП (ш.с.)). Той е министър на вътрешните работи и народното здраве през 1919. Като един от лидерите на опозицията след Деветнадесетомайския преврат през 1934 и Деветосептемврийския преврат през 1944, Пастухов на два пъти е изпращан в затвора, където умира през 1949. Роден на 27 октомври (15 октомври стар стил) 1874 в Севлиево. През 1895 завършва право в Софийския университет, а през 1897-1898 специализира в Германия. След завръщането си в България е адвокат във Враца, а от 1923 - в София. Той се включва и в организирането на Българската работническа социалдемократическа партия, като от 1909 е член на нейния Централен комитет, а от 1911 до 1927 е народен представител. След Солунското примирие участва като вътрешен министър в широката коалиция, начело с Теодор Теодоров (1919). През 1935, след Деветнадесетомайския преврат, Пастухов публикува открито писмо до цар Борис III, призоваващо за възстановяване на Търновската конституция, след което е интерниран за известно време на остров Света Анастасия. Той се противопоставя и на образуването на прокомунистическия Отечествен фронт. През август 1944 е сред инициаторите на подписването на Манифеста на 13-те, съдържащ искания за промяна на външнополитическия курс и възстановяване на конституцията. След Деветосептемврийския преврат през 1944 отказва да сътрудничи на просъветското правителство и след разцепването на БРСДП (ш.с.) през 1945 влиза в ръководството на опозиционната Българска работническа социалдемократическа партия (обединена). Заради статиите си "Не ме изкушавайте, лицемери" и "Нашата войска", публикувани във в. "Свободен народ", през 1946 e осъден на пет години затвор за „антинародна дейност“. Умира в Сливенския затвор, като според неофициални сведения е удушен от криминалния престъпник Антон Попантонов по заповед на тогавашния министър на вътрешните работи Антон Югов и заместника му Руси Христозов. Реабилитиран е през януари 1990 г. Политикът Кръстьо Пастухов е дядо на съвременния журналист, писател и поет Кръстю Ивайлов Пастухов През 1958 г. - Светозар Димитров - български писател от първата половина на 20 век, известен с псевдонима Змей Горянин. Роден в 1905 година в Русе. Автор на над 50 книги и брошури. Сред тях са автобиографичната повест „Червеният хотел” и исторически романи, сред които особено място заемат „Кнез Иван Кулин”, трилогията „Дунавът тече”, „Бачо Киро”, „Звезда керванджийка”. Освен страстта към писането той има и друга страст — филателията. Заедно с Елин Пелин взимат най-близко участие в списването и редактирането на списание „Българска марка“. Любимо занимание му е и резбарството. През 1942 г. той за кратко е цензор в Дирекцията по печата. И за тази му дейност след деветосептемврийския преврат в 1944 г. Народният съд го осъжда през април 1945 г. на една година затвор. Книгите му попадат в „Списъка на фашистката литература“ и са иззети от библиотеките. Когато излиза от затвора, неговите идейни наставници Георги Караславов, Христо Радевски, Младен Исаев няколко пъти му предлагат публично да се разкае, за да бъде реабилитиран, но Змей Горянин категорично отказва: “Та именно те най-добре знаят, че не съм спирал ничий труд да излезе. Защо да декларирам нещо, което е факт.” През 1979 г. - Димитър Гюдженов - български художник, известен със своите картини на военна и историческа тематика, често използвани за илюстрации в енциклопедии и учебници по българска история. Димитър Гюдженов е син на художника Атанас Гюдженов. През 1915 г. завършва живопис в класа на проф. Цено Тодоров в Художественото индустриално училище (днес Национална художествена академия) в София, като междувременно учи два семестъра и в парижкото Национално училище за изящни изкуства (1913-14). Започва да рисува като военен художник в щаба на Осма пехотна тунджанска дивизия, от този период са картините му „Обоз на път“, „През Морава“, „Вълчи ями“, които днес се съхраняват във Военно-историческия музей. Стремежът му е в тях да изобрази същността на военните събития неразделно от живота на обикновените войници. Между 1920 г. и 1933 г. Димитър Гюдженов преподава в Академия, където е професор. Сред неговите ученици там са Стоян Венев, Петко Задгорски и Страхил Титиринов. През 1925 г. рисува първите си картини на историческа тематика, която заема основният жанр в цялото му творчество. Други жанрове, в които Гюдженов твори, са битовата живопис, пейзажът и портретът. От 1933 до 1945 г. работи като художник към щаба на българската армия, което го вдъхновява за цяла поредица от платна с военни и исторически сюжети и личности. След 1944 г. социалните теми също биват добре застъпени в платната му. През 1959 г. на Димитър Гюдженов и проф. Никола Кожухаров е поверено изписването на старозагорската църква „Свети Димитър“. През 1961 двамата изографисват и варненския православен храм „Свети Николай“. Гюдженов рисува стенописи на църкви и в Бургас, Пловдив, Чирпан. Член и съосновател е на Дружеството на южнобългарските художници (1911), както и на Дружеството „Съвременно изкуство“. От 1931 до 1941 г. е председател на Дружеството на художниците в България, което по-късно влиза в състава на Съюза на българските художници. Участва в общи изложби на тези дружества в България, както и в чужбина (Берлин, Виена, Ню Йорк, Прага). За творчеството си Гюдженов е носител на много отличия, сред които: Димитровска награда през 1951 г., сребърен Народен орден на труда през 1966 г. и два пъти орден „Кирил и Методий“ — I степен през 1963 и 1972 г. Картини на Димитър Гюдженов са изложени в Националната художествена галерия и Националния военноисторически музей. Една от най-внушителните картини на Димитър Гюдженов, „Симеон Велики“ (1927), е експонирана при Президента на Република България. „Превземане на крепост“ „Цар Симеон — златният век на българската писменост“ „Бой за Шипка“

На 24 Август: През 826 г. Османският диван издава разпореждане, с което временно забранява износа на вълна от Северна България. Решението е продиктувано от желанието на турското правителство да си осигури нужните количества суровина за производството на шаяк, необходим за направа на облеклото за редовната армия. През 1877 г. частите на Сюлейман паша предприемат нови атаки към позициите на опълченците на Шипка. Атаките са отбити. През 1894 г. Стефан Стамболов е арестуван за оскърбление на княза в интервю за в. "Франкфуртер цайтунг" от 2 август. Впоследствие е освободен под гаранция. През 1915 г. е подписан българо-турски протокол в София за поправка на границата. Турция предава около 2500 кв. км по западния бряг на р. Марица, през които преминава ЖП линията от вътрешността за единственото българско пристанище на Егейско море - Дедеагач (днес Александруполис). През 1915 г. в гр. Плес (Австро-Унгария) се сключват българо-германски договор и тайна спогодба, допълнена с военна конвенция между Германия, Австро-Унгария и България. Съгласно тези документи България поема задължението да се намеси в Първата световна война, като в замяна й се предоставят земите, отнети й от съседните балкански държави след поражението й в Междусъюзническата война (1913 г.). Със сключената военната конвенция цар Фердинанд I и правителството на д-р В. Радославов въвличат България в Първата световна война (1914-1918 г.) на страната на държавите от германо-австрийския блок. Конвенцията определя сроковете за нападение срещу Сърбия, а така също и военните контингенти, които всяка от трите договарящи се държави трябва да предостави за готвената акция. По силата на спогодбата българските въоръжени сили се поставят под командата на германския Генерален щаб. В съгласие с нея на 1 октомври 1915 г. България започва военни действия против Сърбия. На 24 август същата година се сключва и тайна военна конвенция между министър-председателя д-р В. Радославов и германския пълномощен министър Г. Михаелес, с която се определят териториите, които Германия се съгласява да предостави на България в Поморавието, Македония и Добруджа, а също и размерът на заема, който Германия и Австро-Унгария ще й отпуснат. Военната конвенция е обезсилена след поражението на Централния съюз в Първата световна война през есента на 1918 г. Тя става причина за продължителното участие на България в световния конфликт, в резултат на което последва и нейната втора национална катастрофа. През 1944 г. Българското правителство издава Нареждане на германските войски да напуснат българската територия. От 25 август започва насилствено обезоръжаване на немските войски на българска територия и на места се стига до въоръжени сблъсъци. До 7 септември са обезоръжени около 15 000 германски войници. България обявява "пълен неутралитет", но не излиза от Тристранния пакт. България се намесва във Втората световна война след подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г. и остава съюзник на страните от хитлеристката Ос. България обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си. Под натиска на Оста на 13 декември 1941 г. тя е заставена да обяви война на САЩ и Англия, но отново не се ангажира с преки военни действия. За разлика от другите сателити на Германия, като Унгария и Румъния, България не изпраща свои войски на Източния фронт. Независимо от тази позиция не е пощадена от държавите от антихитлеристката коалиция. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия. На 5 септември 1944 г. последва обявяване на война и от страна на СССР. На 8 септември части на Червената армия прекосяват от север българската граница. Тяхното присъствие улеснява правителствената промяна в страната, извършена на 9 септември 1944 г. Съставено е правителство на Отечествения фронт, което предприема незабавни мерки за действията срещу хитлеристка Германия, след като на 8 септември 1944 г. кабинетът на К. Муравиев й обявява война. По силата на Крайовския договор 1944 г. Югославия дава съгласието си за преминаване на части от българската войска през нейна територия като съставни части на Червената армия. България участва със свои войскови части в окончателния разгром на хитлеристка Германия през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. Благодарение на това тя избягва надвисналата над нея опасност от нова национална катастрофа. Жертвите, които дава страната ни са повече от 32 000 души, но противниците на Германия не признават България за свой съюзник. Мирният договор между нея и държавите победителки във Втората световна война е сключен на 10 февруари 1947 г. в Париж. Във Втората световна война участват 61 държави, което е 80% от населението на Земята. Военни действия се водят на териториите на 40 от държавите, на морски и океански театри. Воюващи страни са Германия, Италия, Япония, Унгария, Финландия, Румъния, България, Хърватска и Испания срещу Англия, Франция, СССР, САЩ, Полша, Чехословакия и др. През 1945 г. в подкрепа на своите устни заявления министърът на външните работи проф. Петко Стайнов изпраща нота до СКК, че ако отлагането на изборите ще допринесе за по-бързото сключване на мирния договор и СКК даде препоръка в този дух, българското правителство е готово да се съобрази с нея. Нотата дава формално основание на съветския представител в СКК да се съгласи на отлагане под предлог, че българското правителство го е поискало. Съюзната контролна комисия (СКК) е контролен орган, създаден да следи за изпълнението на условията на Московското примирие, сключено на 28 октомври 1944 г. между България и Великите сили победителки. В състава на СКК са включени представители на СССР, Англия и САЩ. Дейността на комисията се ръководи от съветския маршал Ф. И. Толбухин, който по-късно е заместен от ген.-полк. С. С. Бирюзов. Целта на СКК е да наблюдава за предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на Германия и съюзниците й, да съдейства за прочистването на Българската армия от фашистки елементи, да подпомага преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др. В определени моменти членовете на комисията се опитват да влияят върху вътрешнополитическото развитие на страната. СКК преустановява дейността си на 15 септември 1947 г. след ратифицирането на Парижкия мирен договор (1947 г.). През 1968 г. в периода 19 - 24 август се състои съдебен процес срещу ръководителите на създадената през 1966 г. нелегална организация, наречена "Марксистко-ленинска българска комунистическа партия (нелегална)": Михаил Докторов, Иван Младенов, Стоян Куцаров, Найден Найденов, Дончо Й. Дончев, поставили си за цел "да продължат делото на Горуня" за борба срещу Тодор Живков. Присъдите са от 5 до 10 г. затвор при "усилен строг режим". През 1969 г. се открива черноморският туристически комплекс Албена. Курортен комплекс Албена е разположен на българското черноморско крайбрежие, в непосредствена близост до природен резерват Балтата. Днес комплексът разполага с 16 000 легла, разположени в 43 хотела и 5 вилни селища, над 100 заведения за хранене и развлечение, Балнеологичен и здравен център, Конгресен и бизнес център, заседателни зали, 8 футболни стадиони, закрита спортна зала, разнообразие от водни спортове, 17 тенис корта, съоръжения за отдих и забавления за възрастни и деца. Починали: През 1966 г. - Борис Ангелушев - български художник. Роден на 25 октомври 1902 г. в Пловдив. Учи в Художествената академия в Берлин и Швейцария. Работи до 1935 в Германия. Твори в областта на приложната графика, карикатурата, политическия плакат, живописта. Родоначалник е на съвременното книгооформяне в България. Негови творби се намират в НХГ - София и в частни сбирки. През 1999 г. - Андрей Михайлов Чапразов – български театрален и филмов актьор. Роден на 16 февруари 1920 г. Учи право, музика и актьорско майсторство. Работи в провинциални и столични театри. До пенсионирането си е в Народния театър “Ив. Вазов”. Сред популярните му роли са: “Дон Карлос”, “Ромео и Жулиета”, “Крал Лир”, “Сирано дьо Бержерак”, “Нора”, “Тази малка земя”, “Хъшове”, “Обещай ми светло минало” и др. Има над 5 000 записа в радиотеатъра, чийто създател е. Записва на плочи различни поетични композиции. В телевизията е от нейното създаване (1959 г.). Сред неговите роли в телевизионния театър са: “През една дъждовна есен” (1963 г.), “Семейство Калинкови” (1968 г.), “На живот и смърт” (1974 г.), “Умирай само в краен случай” (1978 г.), “Отрова в извора” (1978 г.), “Тази малка земя” (1978 г.), “Спирка Берлин” (1982 г.), “Бронзовият ключ” (1984 г.), “Константин философ” (1986 г.), “Признавам всичко” (1989 г.) и др. В киното е от 1944 г. Филмография: “Героите на Шипка” (1955 г.), “Следите остават” (1956 г.), “Това се случи на улицата” (1956 г.), “Големанов” (1958 г.), “Дом на две улици” (1960 г.), “Специалист по всичко” (1962 г.), “Черните ангели” (1970 г.), “Обич” (1972 г.), “Зарево над Драва” (1974 г.), “Допълнение към ЗЗД” (1976 г.), “Топло” (1978 г.) и др.

На 23 Август: През 1934 г. се извършват масови арести на македонски дейци, 10 от водачите им начело с Иван Михайлов се укриват и напускат страната. Властта иззема 47 картечници, 11 000 пушки, 15 автомата, 637 пистолета, 3 гранатомета, 7800 ръчни бомби и 71 000 патрона. През 1936 г. се провежда се нелегална среща на дейци на БЗНС “Врабча 1” в София, на която организацията се обявява за възстановяване на парламентарното управление. 1954 г. започва съдебен процес срещу о. з. ген. Иван Вълков и група от 10 бивши офицери от Министерството на войната, натоварени през 1923-1925 г. с "разузнаване и париране действията на БКП и БЗНС". Пред съда те трябва да отговарят за убийствата на земеделци, комунисти и безпартийни в този период. Върховният съд осъжда Иван Вълков и още шест души на смърт, а четирима - на 15 г. затвор. След обжалване Президиумът на Народното събрание заменя смъртните присъди с 20 г. затвор, макар че оценява решението на Върховния съд като справедливо и правилно. Родени: През 1861 г. - полк. Владимир Георгиев Серафимов - защитник на Родопите през Балканската война, командира на 21-ви пехотен средногорски полк. Полковник Владимир Георгиев Серафимов е роден в средногорското село Аджар (дн. Свежен). Завършил Военното училище с отличие, той е награден със сребърна сабя. Участва в Сръбско-българската война, след която е предложен за адютант на княза, но той отказва. В Балканската война, като командир на 21-ви средногорски полк, с цената на угроза от военен съд той отказва да се оттегли от позицията при Алами дере и по този начин спасява българското население от турски погром и безчинства. С полка си прочиства направлението Пашмакли (дн. Смолян) - Ксанти и участва в преследването на корпуса на Явер паша в Беломорска Тракия. В Междусъюзническата война продължава доблестно да води полка в боевете. През Първата световна война, вече командир на 1-ва бригада от 8-а пехотна тунджанска дивизия, участва в овладяването на Нишкия укрепен пункт, а по-късно ръководи действията в Островската операция при пл. Чеган. Умира на 7 април 1934 г. в София. Признателното родопско население преименува с. Алами дере в с. Полковник Серафимово, а височината, на която е позицията на полка, е наречена връх Средногорец или „Родопската Шипка". През 1930 г. - Димитър Маринов Канушев - български театрален критик. Завършва българска филология в СУ през 1953 г. Завежда отдел “Театър” във в-к “Народна култура” (1962-1970 г.), заместник-главен редактор на в-к “Литературен фронт” (1970-1972 г.), работи в Комитета за изкуство и култура до 1977 г., в отдел “Изкуство и култура” на сп. “Отечество” (80-те години на миналия век). Преподавател е във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) от 1974 г., където става професор през 1987 г. Активен сътрудник на литературния и всекидневния периодичен печат. Издава книгите “Театрални вълнения” (1966 г.), “Театър и литература” (1971 г.), “Театрална критика” (1980 г.), “Сцена и време” (1982 г.), “Съвременност, съвременност” (1987 г.) и др. Умира на 6 януари 1993 г. в София. Починали: През 1948 г. - Илия Миларов - български писател драматург. Роден на 24 април 1850 г. в Цариград. Брат е на Св. Миларов, с когото от детските си години живее във Влашко, Сърбия, Босна, Хърватско, Русия, Виена и Париж. Учи в пансиона на Т. Н. Минков в гр. Николаев, Русия. Завършва право в Загреб през 1883 г., а през 1884 г. се завръща в България, където работи в съдебната система. Принуден е да си подаде оставката през 1890 г. и започва активна литературна дейност. Нашумялата му пиеса “Апостол” (1899 г.) е без особени художествени качества, както и останалите му произведения. Интерес представляват неговите литературно-критични съчинения.

На 22 Август: През 1829 г. Султан Махмуд ІІ се разпорежда да започнат мирни преговори с Русия. Мирните преговори завършват с подписването на Одринския мирен договор през 1829 г., който слага край на Руско-турската война 1828-1829 г. Договорът е подписан на 2 септември в Одрин. По силата на този акт Османската империя се задължава да изпълни условията на Акерманската конвенция от 1826 г. и да отстъпи на Русия областта по долното течение на р. Дунав и по Кавказкото крайбрежие на Черно море. Заедно с това тя разрешава на руски граждани да търгуват свободно из обширните й пазари, свободно корабоплаване през Проливите и пр. Със специални клаузи се признава вътрешната автономия на Сърбия, както и на двете дунавски княжества - Влашко и Молдова. Гърция също получава автономия. Единствено непроменено остава положението на българския народ, който не крие голямото си разочарование от този факт. Поради това след оттеглянето на руските войски от Балканския полуостров значителни части от българското население от Източна България напускат родните си огнища и се заселват във Влашко, Молдова и Южна Русия. През 1842 г. с помощта на свои приятели Георги Раковски отпътува тайно от Цариград към Марсилия. 1867 г. в периода 22-26 август Васил Левски пребивава заедно с воеводата Панайот Хитов и Иван Попхристов Кършовски (писар на четата на Хитов) в Белград в “Хайдут Велковото кафене” (където вероятно е имало и хан). През 1877 г. Сюлейман паша решава да прегрупира своите войски, като премине в тила на шипченските защитници и прекъсне пътя за Габрово. Руското командване организира прехвърляне на подкрепления за Шипченския отряд. През 1877- 1878 г. се води война между Русия и Турция, която довежда до освобождаването на по-голямата част от българския народ от османско иго и до възстановяването на Българската държава. Войната е предизвикана от подема на националноосвободителните движения на Балканите (въстанието в Босна и Херцеговина 1875-1878 г., с което започва т. нар. Източна криза, Старозагорското въстание 1875 г., Априлското въстание 1876 г. в България) и широкото обществено движение в тяхна подкрепа. Целта на Русия е да подпомогне революционното движение в стремежа си да засили своето влияние на Балканите и да премахне някои неблагоприятни за нея последици от Кримската война (1853-1856 г.). През 1885 г. избухва дипломатически конфликт с Румъния за възвишението Арабтабия край Силистра. През 1886 г. е разформирован Първи артилерийски полк заради участието му в преврата на 9 август. На 8 срещу 9 август 1886 г. е извършен държавен преврат от група офицери русофили, недоволни от външнополитическия курс на княз Александър I Батенберг. Начело на преврата застават майор П. Груев и капитаните А. Бендерев и Р. Димитриев. С помощта на юнкерите от Военното училище и части от Струмския полк те обезоръжават охраната около двореца в София и заставят княза да подпише прокламация към българския народ, че се от казва от заемания престол. Тъй като акцията няма подкрепата на българската общественост, не завършва с успех. Против превратаджиите се обявява Ст. Стамболов, който по онова време е председател на Народното събрание. С помощта на части от Пловдивския гарнизон той извършва контрапреврат. Князът, който след детронирането му е изведен вън от пределите на Княжеството, е повикан да се завърне обратно и заеме българския престол. Макар и да се завръща в България, княз Александър I Батенберг отказва да встъпи отново на престола, мотивирайки се с нежеланието, изказано по този повод от руския император. С повторна прокламация към българския народ той известява, че се отказва от българския престол, и след като назначава Регентски съвет в състав: Ст. Стамболов, П. Каравелов и С. Муткуров, напуска България. След неуспеха на преврата участвалите в него офицери емигрират вън от Княжеството и търсят убежище в Румъния, а после и в Русия. Държавният преврат бележи началото на един повратен момент в новата политическа история на България. Той поставя началото на българската криза, която продължила цяло десетилетие и приключва с признаването на княз Фердинанд I от Русия и останалите велики сили през 1896 г. за законен български владетел. През 1913 г. в Цариград започват турско-българските преговори за мир. През 1916 г. настъпващата Първа армия разгромява Дунавската сръбска дивизия. През 1919 г. Съглашенското командване разрешава на румънската армия да се установи по южнодобруджанската граница. През декември войските на Антантата се изтеглят от Добруджа. През 1922 г. Тодор Александров нарежда да се създаде Помощна организация на ВМРО в Пиринския край начело с Алеко Василев (Алеко паша). До края на годината там са разстреляни двама окръжни управители, един околийски началник, двама кметове, полицаи и войници. Регламентацията на положението в района е по Временни наредби от 5 септември. През 1945 г. министърът на външните работи проф. Петко Стайнов заявява пред чуждестранни журналисти по повод на нотите на САЩ и Англия, че според клаузите на примирието искания към българското правителство могат да се отправят само от СКК, която до момента не е поискала отлагане на изборите. Затова, ако до полунощ на 25 август няма нареждане от СКК, изборите ще се проведат на 26 август, т. е. българските власти не биха се противопоставили, ако СКК официално поиска от тях да отложат изборите. Съюзната контролна комисия (СКК) е контролен орган, създаден да следи за изпълнението на условията на Московското примирие, сключено на 28 октомври 1944 г. между България и Великите сили победителки. В състава на СКК са включени представители на СССР, Англия и САЩ. Дейността на комисията се ръководи от съветския маршал Ф. И. Толбухин, който по-късно е заместен от ген.-полк. С. С. Бирюзов. Целта на СКК е да наблюдава за предаването на СССР на всички обекти, принадлежали до този момент на Германия и съюзниците и, да съдейства за прочистването на Българската армия от фашистки елементи, да подпомага преминаването на войската и флота към мирновременно устройство и др. В определени моменти членовете на комисията се опитват да влияят върху вътрешнополитическото развитие на страната. СКК преустановява дейността си на 15 септември 1947 след ратифицирането на Парижкия мирен договор. През 1964 г. е открита ТЕЦ "Трайчо Костов" в София. През 1969 г. е открита ТЕЦ "Варна". Родени: През 1871 г. - генерал-лейтенант Иван Луков - български офицер, генерал-лейтенант. В историята на българската армия името и дейността на генерал-лейтенант Иван Цонев Луков оставят забележителна следа. Роден е в Габрово. На 2 август 1891 г. е произведен в подпоручик. След четиригодишна стажировка като взводен командир и полкови оръжейник на 8-и приморски полк през 1895 г. той е един от офицерите, приети в щаб офицерския курс (1895 - 1897) към Военното училище. След нови три години като командир на рота през 1899 г. постъпва в Николаевската академия на ГЩ на руската армия. От 1901 г. последователно Иван Луков преминава през длъжностите младши и старши адютант на бригада в 4-а преславска дивизия, служи като военен аташе в Париж и Санкт Петербург и началник на щаба на 1-ва пехотна софийска дивизия. На тази длъжност той организира работата на щаба в Балканската война. В това си качество има заслуги за успеха на Лозенградската и Люлебургаз - Бунархисарската операция, както и за марша до Чаталджа. След войните е началник на Военното училище и на 38-и пехотен одрински полк. През Първата световна война е началник на оперативния отдел и помощник на началника на щаба на Действащата армия ген. Жостов. След неговата смърт вече като генерал-майор Иван Луков ръководи щаба на Действащата армия от 1.09.1916 г. до декември 1917 г., когато поема командването на 2-ра армия. Член на делегацията по подписването на Солунското примирие, след което отново поема ръководството на щаба на армията до 7 януари 1920 г., когато е изведен в запаса. За цялата си кариера е награждаван с множество ордени и военни отличия. Умира на 17 април 1926 г. в София. През 1903 г. - Александър Обретенов Обретенов - български изкуствовед. Следва музика в Лвов (тогава в Полша, 1925 г.), а след това архитектура. Завършва образованието си във Виена през 1929 г. В България сътрудничи на сп. "Архитектура", сп. "Хиперион", "Научна мисъл", "РЛФ", "Заря" и др. Статиите му са насочени срещу модернизма и формализма. След 1932 г. е пълномощник и член на ОК на партията в София, Бургас и Русе. Интерниран, преминава в нелегалност от 1941 г. След преврата на 9 септември 1944 г. е завеждащ сектор "Пропаганда на марксизма-ленинизма" и преподавател по марксистко-ленинска естетика във ВИТИЗ и Висшия инженерно-строителен институт. Той е председател на Камарата на народна култура и заместник-главен редактор на в-к "Раб. дело" от 1945-1948 г. От 1947 г. е доцент по научна философия. В периода 1952-1966 г. е редовен професор в Държавна политехника ВИАС. Александър Обретенов е основател и главен редактор на в-к "Народна култура" (1957 г.). От 1959 директор и създател на Института за изкуствознание при БАН. В периода 1959-1963 г. е секретар на Съюза на българските художници. Създател и пръв главен редактор е на сп. "Проблеми на изкуството", сп. "Архитектура". Член е на ЦК на БКП. В теоретичните си трудове разработва проблеми на изобразителното изкуство, архитектурата, музиката, театъра, естетиката и културата при социализма. Автор е на съчиненията: "Борба за социалното изкуство" (1950 г.), "Пролетарски патриотизъм и интернационализъм" (1950 г.), "Изкуство и съвременност" (1960 г.), "Културната революция в Б-я" (1968 г.), "За социалното изкуство и социалната култура”" (1973 г.), "Социалната функция на архитектурата" (1978 г.). Умира на 19 септември 1990 г. в София. През 1909 г. - Стоян Цеков Даскалов – български писател. Завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1942 г. Първата му публикация е от 1930 г. в сп. "Светлоструй". Работи като учител, редактор във в-к "Часовой" (заедно с Д. Чавдаров-Челкаш). Участник е в Отечествената война. Главен редактор е на сп. "Дружинка" в годините между 1947-1956 г., редактор е в сп. "Български воин" от 1957 г. до 1958 г., сценарист е в Българска кинематография. В белетристичното му творчество намират отражение животът на селянина, промените в бита и психологията му вследствие от новите икономически условия. Автор е на множество книги за деца и сценарии на филми. Сред по- известните му съчинения: "Мъка" (1935 г.), "Магдина чука" (1940 г.), "Под ямурлука" (1941 г.), "Път. Роман в три части" (1945 г.), "Мелницата Липовански" (1951 г.), "Своя земя" (1952 г.), "Първа дружба" (1957 г.), "Стубленските липи" (1960 г.), "Село край завод" (1963 г.) и много др. Умира на 18 май 1985 г. в София. През 1911 г. - Любен Илиев Василев – български юрист. От 1958 г. академик. Депутат е в Народното събрание от 1962 г., председател на Комисията по законодателни предложения в НС. Основните му трудове са върху проблемите на гражданското право ("Гражданско право в Народна република България", 1951 г.). Умира на 9 февруари 1971 г. в Москва. През 1922 г. - Борислав Шаралиев – български режисьор. В периода 1947-1950 г. учи във ВГИК. От 1951 г. до пенсионирането си работи в СИФ “Бояна”. Председател е на борда на директорите на Бояна филм през 1995 г. Самобитната му индивидуалност и яркият му постановъчен стил се разкриват в разнообразните по жанр и проблематика филми. Творчеството му е граждански ангажирано и защитава нравствените ценности. Режисьор е на: “Две победи” (1956 г.), “В тиха вечер” (1960 г.), “Двама под небето” (1962 г.), “Васката” (тв, 1964 г.), “Рицар без броня” (1966 г.), “Един снимачен ден” (тв, 1968 г.), “Сбогом, приятели!” (1970 г.), “На мястото на дървена Москва” (1971 г.), “Необходимият грешник” (1971 г., документален), “Очакване” (1973 г.), “Апостолите” (1976 г.), “Всичко е любов” (1979 г.), “Записки по българските въстания” (тв, 1981 г.), “Ударът” (1982 г.), “Борис Първи” (1985 г.), “Пльонтек” (1991 г.). Умира на 9 май 2002 г. в София. През 1936 г. – Петър Младенов - политически и държавен деец. Следва философия в Софийския университет "Св. Кл. Охридски", след което завършва Московския институт за международни отношения. Член е на ЦК на БКП от 1971 г. От 10 ноември 1989 г. е издигнат за генерален секретар на ЦК на БКП, на който пост е до 2 февруари 1990 г. Заема и отговорни държавни постове: министър на външните работи (декември 1971 - ноември 1989 г.), председател на Държавния съвет (ноември 1989 - април 1990 г.), президент (председател) на Народна република България (април - юли 1990 г.). Умира на 1 юни 2000 г. Починали: През 1898 г. - Димитър Василев Македонски - български възрожденски книжовник - публицист, историк и етнограф. Роден през 1847 г. в с. Емборе, Кайларско. Учи в българско училище в Цариград. Учителства на различни места, работи като книжар в Битоля в периода 1875-1876 г. Сътрудничи на цариградския български периодичен печат. След Освобождението е учител в София, Плевен и Лом; прокурор и адвокат. Издава в-к “Съгласие”. Той е един от редакторите на в-к “Светлина” и “Македония”. През 1897 г. заминава като редактор на в-к “Новини” за Цариград. През 1867 г. издава “Буквар за употребение в македонските училища” и “Кратка священа история за училищата по Македония”. Събира фолклор, който обнародва в “Българский народен сборник” на В. Чолаков. Пише исторически и етнографски статии в “Периодическо списание на Българското книжовно дружество” (1891 г., 1892 г.). Превежда исторически съчинения от гръцки език. През 2001 г. - Стефан Кънчев - български художник график. Роден на 6 август 1915 г. в Калофер. Завършва специалност “Стенопис” при Д. Узунов. Работи в областта на приложната графика - плакати, художествено оформление на книги, запазени марки, екслибриси, проспекти, каталози и др. Негови са емблемите на Музикалния театър “Стефан Македонски”, Централен куклен театър, БНТ, “Панорама”, “Реклама”, “Петрол”, “Родопа” и много др. Носител е на много международни награди: награда от Световна изложба на запазената марка, организирана от Американския институт за графични изкуства (Ню Йорк, 1966 г.), награда на филателното изкуство за серия от марки (Франция, 1974 г.), от Международна изложба на запазената марка в Остенде (Белгия, 1994 г.) и др.

Добро утро на всички Gipsy Kings - Habla Me с пожелание за един хубав ден!

На 21 Август: През 1737 г. в София е обесен самоковският владика Симеон, който е сред организаторите на въстанието в Нишко и Пиротско. Заловен в Дупница, той е подложен на мъчения и след отказа му да приеме исляма, е екзекутиран. През 1875 г. по инициатива на Кириак Цанков в Букурещ е създадено "Българско човеколюбиво общество". Кириак (Ячо) Антонов Цанков е български революционер и общественик. Роден е в Свищов през 1847 г. Цанков е син на Драган Цанков, сподвижник на Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски. Взема участие във всички революционни комитети, работили в Румъния за освобождението на България. През 1873 г. изработва прочутия “Мемоар”, който е поднесен на султан Абдулазис. След Освобождението (1878 г.) е депутат в Учредителното Народно събрание, а през 1883 г. – министър. Заема и различни дипломатически постове. Публикува писмата на Васил Левски и документи във връзка с преминаването на Ботевата чета в България. Умира в Букурещ на 21 октомври 1903 г. През 1877 г. започват боевете за връх Шипка. Командваната от Шакир паша колона достига до Орлово гнездо. До вечерта са предприети осем последователни атаки, отбити от българските опълченци. Епичните боеве се водят на най-високите точки на Шипченския проход - връх Свети Никола (днес връх Столетов), връх Шипка и Орлово гнездо от 21 до 23 август 1877 г. между войските на Сюлейман паша и руско-българския отряд на ген. Н. Г. Столетов. След боя при Стара Загора Сюлейман паша, след като попълва армията си с хора, оръжие и боеприпаси, насочва войската си (27 000 редовна войска - без башибозука, и 34 оръдия) към преминаване на Шипченския проход. На 19 август ген. Столетов съобщава, че целият корпус на Сюлейман паша е построен срещу Шипка, че силите му са огромни, но че неговите бойци (36-ти Орловски пехотен полк и пет български опълченски дружини - 5500 души с 27 оръдия) ще се бият докрай и че подкрепления "са крайно необходими". Но ген. Радецки, чиито войски са разположени на фронта от Севлиево до гр. Елена, счита, че придвижването на турците към Шипченския проход е само демонстрация и че главният удар ще бъде нанесен откъм Осман Пазар (днес гр. Омуртаг). В отбраната на Шипченския проход българските опълченци се сражават героично - по своята самоотверженост и смелост не отстъпват на руските вoйници. На 21 август сутринта войските на Реджеб паша започват атака срещу позициите на връх Св. Никола, а челните части на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо. На първия ден са отблъснати 7 атаки. На следващия ден турците не атакуват, но престрелките не стихват. Шипченци спечелват едно цяло денонощие, което е от огромно значение за успеха на отбраната. Решителният и най-тежък бой започва на 23 август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Около 10 ч. турците получават шест табора подкрепление. Към обяд всички турски атаки са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите са на привършване. Към 17 ч. настъпва критичният момент в тази героична епопея. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 защитници. В боя се хвърлят всички, включително и тежко ранените. В последния момент пристига помощ. Ген. Радецки пристига с две сотни казаци и взвод планинска артилерия. Шипка е спасена, а армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, и заедно да изтласкат руската Дунавска армия северно от р. Дунав. По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника - на повече от 8200 души. През 1950 г. се провежда втори съдебен процес срещу стопански дейци, обвинени в "саботажи" и "вредителство". Седем от тях са бивши заместник-министри (един от тях - Боню Петровски, който е бивш заместник-министър на външната търговия, получава доживотна присъда), а петима са директори на държавни стопански обединения. Първият съдебен процес е проведен в периода 3 - 6 април 1950 г. и е насочен срещу 12 ръководни стопански дейци, обвинени в участие в "трайчокостовската заговорническа организация" и в "саботажни и вредителски действия". На 7 декември 1949 г. започва съдебен процес срещу Трайчо Костов и още 10 задържани, повечето от които видни стопански дейци. Те са обвинени в организиране на заговор срещу "демократичния държавен строй", в издаване на държавна тайна на чужди разузнавания и във връзки с "титовистите". Пред съда Трайчо Костов се отрича от изтръгнатите с насилие "самопризнания" при следствието, а когато му е дадена последната дума, заявява, че никога не е бил в служба на английското разузнаване, не е участвал в "престъпните заговорнически планове на Тито и неговата клика" и винаги се е отнасял "с уважение и почит към Съветския съюз". Родени: През 1901 г. - Пенка Касабова - българска педагожка, избрана за пожизнен секретар на Фондацията за предучилищно възпитание в България (основана през 1940 г.). Сестра на Г. Милев. От 1919 г. до 1925 г. работи в Американска детска градина; учи при Елисавета Кларк. Продължава обучението си в Националния колеж за образование в Чикаго. Завръща се в София през 1929 г. и учителства в курса на Американската детска градина към Института за детски учителки. Изнася многобройни лекции из цялата страна, с които популяризира идеята за ранното възпитание на децата. Издава сп. “Първи стъпки”. След 9 септември 1944 г., по покана на О. Василев, работи в Българското радио, води детския радиочас. Работи като главен инспектор по предучилищното възпитание в Министерството на просветата; през 1948 г. е уволнена по политически причини. Сътрудник на сп. “Свободна България”. По-късно завежда детския отдел в издателство “Народна младеж”. Умира на 13 септември 2000 г. в София. През 1902 г. - Ангел Иванов Каралийчев - български писател. Завършва гимназия в Търново, където публикува в ученически издания. Следва химия в Софийския Университет “Св. Климент Охридски”, завършва дипломатическия отдел при Свободния университет (1928 г.). Публикува своя творба за първи път през 1919 г. През 1924 г. излиза сборник разкази “Ръж”, през 1925 г. - първата му детска книга “Мечо”. Сътрудничи на леви издания, след 1925 г. се ориентира към сп. “Златорог”. След 9 септември 1944 г. продължава да участва в литературния живот на страната. Създава повече от 20 книги за възрастни и 15 за деца. Един от най-добрите разказвачи на детски приказки в България. Автор на пътеписи, пиеси и стихотворения. През 1954 г. излизат очерците за Г. Димитров “Наковалня или чук”. Превежда произведения на руската класическа литература. Други негови съчинения са: “Приказен свят” (1929 г.), “Лъжовен свят” (1932 г.), “Земята на българите” (1939 г.), “Старопланински бунтовници” (1939 г.), “Тошко Африкански” (1940 г.), “Росенският камен мост” (1941 г.), “Соколова нива” (1946 г.), “Житената питка” (1948 г.) и др. “Избрани произведения” в 2 т. излизат през 1972 г. под съставителството на С. Султанов. Умира на 14 декември 1972 г. в София. През 1909 г. - Боян Василев Атанасов - български юрист. Завършва право в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Работи като дипломат в Лондон, Париж, Лисабон и Вашингтон. Преводач от английски, португалски, френски език. Превежда книги на Ж. Амаду, Ъ. Хемингуей, Д. Дефо, У. Фокнър, Волтер и др. Умира на 24 ноември 1997 г. в София. През 1933 г. - Чавдар Атанасов Добрев - български театровед, литературен критик. Завършва унгарска филология и журналистика в Будапеща (1955 г.). Работи като редактор в издателство "Народна култура", в Студията за документални филми, сътрудник на Министерството на външните работи. Защитава дисертация в Академията за обществени науки в Москва, доктор на изкуствоведските науки от 1975 г. От 1963 г. до 1969 г. е ст. н. с. в Института за изкуствознание при БАН, негов зам.-директор от 1974 г. Редактор във в. "Литературен фронт", сп. "Съвременник", секретар на секция "Критика" при СБП. Преводач и редактор на унгарска художествена литература. Някои негови съчинения са: "Литература и хуманизъм" (1967 г.), "Театър и време" (1967 г.), "Овладяване на човешкия свят" (1968 г.), "Забранените плодове на познанието" (1982 г.) и др. През 1937 г. - Оскар Кристанов - български режисьор-документалист. Създал филмите: “Ятаци” (1974 г.), “Въздухът” (1975 г.), “Хосе Санча” (1980 г.), “Ахмед” (1984 г.), “Вапцаров - Фернандес” (1992 г.), “Едуард Захариев и документалното кино”. През 1947 г. - Емил Русев Табаков - български диригент и композитор. Завършва Музикалната академия в София, специалност “Контрабас” при проф. Т. Тошев, “Дирижиране” при проф. В. Симеонов и “Композиция” при проф. М. Големинов. Дебютира като диригент на 17 години със Симфоничния оркестър в Русе. През 1977 г. печели награда на Международния конкурс за млади диригенти “Николай Малко”, Копенхаген, Дания. От 1976 г. до 1979 г. е диригент на Русенската филхармония; от 1979 г. до 1987 г. - на камерен оркестър “Софийски солисти”, от 1987 г. до 2000 г. - на Софийската филхармония. В периода 1986-1990 г. реализира поредица от образователни концерти със Софийската филхармония, ежемесечно излъчвани по БНТ. Между 1994 г. и 1999 г. е художествен директор и диригент на Белградската филхармония. През 1997 г. е министър на културата на България в служебния кабинет на Стефан Софиянски. От 1999 г. е музикален директор на Новогодишния музикален фестивал, организиран от НДК в София. Гастролира като гост-диригент на симфонични оркестри по целия свят. Репертоарът на Табаков обхваща широк кръг от симфонични и оперни произведения от различни стилове и епохи, повечето от тях дирижира наизуст. Дирижира симфониите на Малер, Брамс, Скрябин, клавирните концерти на Бетховен и много др. Автор е на огромно количество музикални произведения: 5 симфонии, “Концерт за 15 струнни инструмента”, “Концерт за контрабас”, “Концерт за ударни инструменти”, “Концертна пиеса за симфоничен оркестър”, “Концертна пиеса за тромпет”, 2 балета, “Реквием за солисти, хор и оркестър”, “Концерт за оркестър”, камерни инструментални произведения (“Етюд за 12 контрабаса”) и др. Починали: През 1966 г. - Никола Тодоров Балабанов - български литературен историк и театрален критик. Роден на 11 ноември 1893 г. в София. Завършва славянска филология в Софийския Университет “Св. Климент Охридски” и специализира в Прага и Париж. Издава сп. "Завети" (1934-1944 г.). Автор е на научнопопулярни статии за дейци на Българското възраждане: Р. Попович, д-р Петър Берон, Любен Каравелов, Неофит Бозвели, Добри Чинтулов, братя Миладинови. Съчинения: "Неофит Бозвели" (1925 г.), "Театър и драма" (1933 г.). През 1979 г. - Иван Николов Унджиев - български историк, водещ специалист по историята на Българското възраждане. Роден на 15 март 1902 г. в Тетевен. Завършва славянска филология в Софийския Университет “Св. Климент Охридски”, работи като учител, главен инспектор по история в МНП (1948-1950 г.), заместник-директор е на НБ в София (1950-1953 г.), научен секретар на Института “Ботев - Левски”, професор в Института за история при БАН. Сред по- популярните му трудове са: “Васил Петлешков” (1935 г.), “Васил Левски. Биография” (1952 г.), “Карлово. История на града до Освобождението” (1968 г.), “Христо Ботев” (1975 г., в съавторство с Цв. Унджиева), “Георги Бенковски” (1983 г.) и др. През 1982 г. - Максим Исаков Наимович - български литературен критик и публицист. Роден на 13 април 1921 г. в София. Завършва право в Софийския Университет “Св. Климент Охридски” (1945 г.). Той е един от основателите на в. "Народна младеж". Активен сътрудник на периодичния печат. След 9 септември 1944 г. работи като редактор в литературния печат. Пише очерци, разкази и повести. Негови съчинения са: "С въдица и кошче" (1957 г.), "Девойката от фургона" (1960 г.), "По пътищата на съвременността" (1966 г.), "Едно поколение" (1966 г.), "Срещи с поезията" (1971 г.) и др.

На 20 Август: През 917 г. българските войски, предвождани от цар Симеон I нанасят тежко поражение при река Ахелой на войските на Византия, водени от магистър Лъв Фока. През 917 г. византийският императорски двор взима решението, че България трябва да бъде унищожена, тъй като тя е набрала прекалено голяма мощ. Византия започва едно мобилизиране на абсолютно всичките си войски - и в Европа и в Азия – мобилизирани са около 62 000 войници, предвождани от пълководеца Лео Фока. И двете страни се подготвят внимателно за предстоящата битка. Византийците се опитват да намерят съюзници в лицето на маджари, печенеги и сърби, но Симеон, познавайки добре методите на византийската дипломация, взима мерки да осуети подобен съюз. Византийците са принудени да се сражават сами. Огромната византийска армия напредва на север и се установява на лагер близо до крепостта Ахелой. Симеон бързо разположил войските си на височините около крепостта. В сутринта на 20 август 917 г. започнала битката. Българският владетел съсредоточил най-силните си части в две крила и оставил центъра сравнително слаб с цел да обгради врага. Самият Симеон бил начело на многочислена кавалерия, скрита зад хълмовете, която трябвало да нанесе решителния удар. Византийската конница атакувала ожесточено в центъра и българската пехота дала хиляди жертви. Окуражени, византийците нападнали още по-настървено и скоро тактическите им формирования били развалени. Решителният момент настанал, когато тежковъоръжената българска кавалерия, предвождана от Симеон, атакува лявото крило на византийците. Неудържимите кавалеристи връхлетели върху изненадания враг, който скоро се огънал. Паникьосаните византийци бързо обърнали на бягство. Битката при Ахелой е една от най-кървавите за цялото Средновековие, затова някои историци я наричат “битката на века”. Няколко дни след битката, бягащите византийски войски са разбити още веднъж в нощно сражение и Симеон влиза в Константинопол, където за втори път е коронован за “цар на българите и ромеите”. През 1829 г. по време на Руско-турската война (1828-1829 г.) руски части влизат в Одрин. За първи път градът е превзет от руската армия. Това предизвиква паника в столицата на Османската империя и подтиква султана към търсене на възможности за подписване на примирие с Русия. Войната е предизвикана от изострянето на Източния въпрос заради националноосвободителното движение в Гърция. Тя е обявена през декември 1827 г. от турския султан, който отменя всички предишни руско-турски договори и провъзгласява "свещена война против Русия". Военните действия започват през април 1828 г. Втора руска армия (около 95 000 срещу 125 000 турци) форсира Дунав, преминава Добруджа и обсажда Шумен, Варна и Силистра. В края на септември руски войски превземат Варна. На кавказкия фронт Русия има по-големи успехи - Кавказкият корпус успява да превземе турските крепости Карс, Анапа, Поти и др. В началото на 1829 г. започва второто настъпление на руската армия на Балканския полуостров. През юни тя превзема Силистра, преминава Стара планина, окупира Тракия и превзема Одрин. Войната завършва с Одринския мирен договор, който потвърждава руските права в устието на Дунав и по черноморското крайбрежие на Кавказ (без Батуми). Гърция получава самостоятелност, но е задължена да плаща данък на султана (през 1830 г. тя е освободена от данъка и е обявена за независима държава). Договорът потвърждава и разширява автономията на Молдова, Влашко и Сърбия. През 1874 г. в Букурещ започва Общо събрание на БРЦК. В заседанията участват 9 души от Румъния, 3-ма от България и 1 от Чехия. Избран е временен ЦК в състав: Любен Каравелов, Кириак Цанков, Олимпи Панов, Тодор Пеев, Христо Ботев. През 1887 г. е съставено правителство начело със Стефан Стамболов. Непосредствено след възкачването си на трона, княз Фердинанд I възлага на Стефан Стамболов да образува ново правителство. В него влизат тримата регенти и трима министри от предишния кабинет. През 1892 г. в Пловдив се провежда II конгрес на БСДП, на който партията окончателно се разцепва на БСДП начело с Димитър Благоев и БСДС начело с Янко Сакъзов, които провеждат успоредни конгреси. През 1931 г. е открито XXIII ОНС с председател Стефан Стефанов (демократ), председател на Съюза на българските индустриалци. От 15 октомври 1931 г. председател е Александър Малинов (демократ). Стефан Стефанов е роден в Сливен. Завършва право и държавни стопански науки в Берлин. Той е дългогодишен народен представител (1901–1931 г.) и председател на ХХIII ОНС (август–октомври 1931 г.). Участва активно в държавния и стопанския живот на страната. В периода 1915–1918 г. е поддиректор и директор на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. От 1926 г. е член на индустриалния съвет при Министерството на търговията, промишлеността и труда и председател на Управителния съвет на Съюза на индустриалците. След 1921 г. е председател или член на управителните съвети на различни промишлени предприятия. По време на управлението на Народния блок (1931–1934 г.) е министър на финансите. През 1945 г. по решение на Народния съд част от неговите акции са конфискувани. През 1943 г. по време на Втората световна война е извършена англо-американска бомбардировка над Исперихско и Пордим, Плевенско. През 1945 г. на българското правителство е предадена втора нота от правителството на САЩ, с която се напомня, че САЩ ще признаят само правителство с представители на всички демократични сили, което да проведе свободни избори, те не искат отлагането им. Първата нота е връчена на 13 август, в нея се заявява, че условията в страната не позволяват провеждането на демократични избори. През 1953 г. България отправя нота до югославското дипломатическо представителство в София с предложение за нормализиране на дипломатическите отношения. През есента на същата година са разменени посланици и на печата се дават указания за въздържан тон. Тази линия е продиктувана от Москва по време на посещението на Вълко Червенков там в началото на юли същата година. През 1976 г. в Москва е открита художествена изложба "Българска живопис IX-XIX в." Родени: През 1881 г. - Никола Петров - български живописец от младото поколение художници от началото на 20 век. Всеки един от тях твори в определена насока, с характерни единствени за него методи, но Никола Петров (заедно с портретиста Никола Михайлов) най-много се доближава до онова изкуство, до което са се домогвали френските импресионисти (Мане, Моне, Реноар). Той рисува предимно пейзажи, което е до известна степен повлияно от неговия учител в Художествената академия Ярослав Вешин, въвел практиката на пленеризма. Друг негов учител от Академията е Иван Мърквичка. В своето изкуство Никола Петров се отличава като творец, който дълбоко възприема заобикалящата го среда, но и умее да изрази себе си чрез нея. По-мащабни негови картини са „Света София“, „Народният театър“, „Лъвов мост“. В своето творчество Никола Петров постига необикновен синтез между модерното и традиционното, между патриархалния бит и чуждата култура. За това можем да съдим по тематиката на творбите му - той рисува едновременно пейзажи от родния си Видин, а също и такива картини като "Рекичка из камънаци" и "Река Ерма при Трън", където няма и следа от човешко влияние, и такава модерна сграда, символ на прогреса, като Народния театър. Част от културното наследство на Никола Петров са битоописателни картини, в които той успява да съчетае модерната техника с чисто родни сюжети, типични за времето, когато е творил ( "Пазар в Бяла Слатина" ). Едни от най-интересните работи на Никола Петров са скиците му към антологията на Пенчо Славейков "На острова на блажените". Рисунките, правени по снимки на Славейков от различни периоди, имат за цел да подчертаят замисъла на Славейковата антология - многообразието на творчеството му и събирателния характер на книгата. Верен на изкуството си, но живял в мизерия, Никола Петров умира от туберкулоза само на 35 години през 1916 година. Произведения: "Пожъната нива", "Зъберът", "Речица из камъняк", "Чепеларе", "Стадо след дъжд", "Църквата Св. София", "Симфония", "Ерма при Трън", "Лъвовият мост", "Лъджене" (последна негова творба). Илюстрира "Островът на блажените" от П. Славейков. Умира на 10 декември 1916 г. София. Тишина Лъвов мост 1911 г. Пазар на добитък в Бяла Слатина Пейзаж През 1890 г. - Константин Илиев Константинов - български писател. През 1906 г. следва във Физико-математическия факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. През 1911 г. завършва Правния факултет. Стажува в Софийския окръжен съд, съдия е във Врачанския окръжен съд (1914 г.), след което е повишен в мирови съдия в Цариброд. След войните работи като съдия и адвокат в София. Председател е на секция “Литература” в Камарата за наука и изкуство (1945 г. - 1947 г.). В периода 1945 г. - 1946 г. е председател на СБП. Председател е още и на Института за преводна литература при Министерството на информацията. Печата за пръв път през 1907 г. в сп. “Българан”. Заедно с Д. Дебелянов и Д. Подвързачов издава сп. “Звено” (1914 г.). Автор е на разкази, очерци, литературни есета, спомени, пътеписи, произведения за деца, роман. Негови са съчиненията: “Към близкия” (1920 г.), “Любов” (1925 г.), “По земята” (1930 г.), “Кръв” (1933 г.), “Сърцето в картонената кутия” (1933 г., в съавтор със Св. Минков), “Трета класа” (1936 г.), “Ден по ден” (1938 г.), “Седем часа заранта” (1940 г.), “Път през годините” (спомени в 3 тома, 1959 г. - 1966 г.), “Върхове” (есета, 1967 г.), “Празници” (1969 г.), “Медената питка” (1976 г.), “Пътуване към върховете” (1976 г.), “Надлъж и нашир” (1987 г.), “Малкият коминочистач” (1989 г.). Умира на 3 януари 1970 г. През 1891 г. - Данаил Дечев - български художник. Роден в Разград в семейството на агроном. Едва седем годишен загубва баща си и това е първата болка в живота на момчето. Малкия Данаил расте плах, затворен и все по-склонен към усамотяване. Деен участник в детството на художника е учителят по рисуване Драган Данаилов. Данаил Дечев още съвсем отрано изпитва непреодолимо влечение към рисуването. Горещият стремеж на момчето да замине за София и да постъпи в художествената академия се сблъсква с лаконичния отказ на възрастния брат. Юношата бива изпратен в Сливенското текстилно училище. След училището идва казармата, която е само мимолетен преход към суровите изпитания на бойните фронтове. По волята на случайността Данаил Дечев попада в Пловдив и става служител в митницата, но за кратко време. Привързан към изкуството, той е принуден да пише букви върху ленти за ученически шапки, да рисува винетки за реклами или за пощенски картички. В 1921 година Данаил Дечев за първи път се осмелява да предложи своя работа на една изложба-изложбата на южнобългарските художници. Картината бива приета и младия живописец става член на дружеството. През 1926 г. Данаил Дечев за първи път взема участие в първата обща изложба на Дружеството на художниците в България. През 1933 г. художника открива своя самостоятелна изложба в София. През 1937 г. Данаил Дечев се премества да живее в столицата , по късно заминава за Разград, където остава чак до 9.ІХ 1944 г. Данаил Дечев посвещава цял цикъл забележителни платна на родния си край Лудогорието. Уредил 30 самостоятелни изложби в различни градове на страната. От 1921 година участвувал редовно в изложбите на Дружеството на южнобългарските художници в Пловдив, от 1926 г. във всички ОХИ на СБХ. С успех е показвал свои картини в чужбина. През 1958 г. бива уредена юбилейната изложба на Данаил Дечев, която може само до известна степен да бъде смятана за равносметка на голямото дело, защото тъкмо в следващите години той създава някои от най-ярките си творби. На 1 Януари 1962 г. художникът бива прикован от парализа. Умира на 5.VІІІ.1968 г. През 1971 г. бе уредена втората юбилейна изложба в родния му край. За заслугите му към родното изкуство е удостоен със званието “Заслужил художник” -1952 г. и “Народен художник” - 1969 г посмъртно. Лауреат е на Димитровска награда - 1950 г. Награден е с ордените “Кирил и Методий”, “Народна Република България” – І степен и “Георги Димитров”. Негови творби притежават НХГ, СГХГ, ДХГ Пловдив, Казанлък, Русе и галериите във Варна, Враца, Стара Загора, Сливен, Разград, Шумен, Карлово, Кърджали, Елена и много държави и частни сбирки. По-известни творби: "Пейзаж пролет" (ок. 1936 г.), "Пролетна градина" (1938 г. и 1958 г.), "Пейзаж из Асеновград" (1938 г.), "Тракийски пейзаж" (ок. 1938 г. - 1940 г., и 1952 г.), "Пред портите на Бачковския манастир" (ок. 1941 г.), "Карловски пазар" (1941 г.), "Къща от Созопол" (1946 г.), "Пловдив" (1951 г.), "Пейзаж от Лудогорието" (1953 г.), "Пролет в Княжево" (1956 г.), "Копривщица" (1958 г.), "Старият орех" (1959 г.), "Пейзаж от Балчик" (1959) г. и др.) През 1902 г. - Александър Такев Гиргинов - български писател, автор на разкази, повести, романи, драми. През 1926 г. заминава за Франция. В Париж работи и следва журналистика и театрално изкуство. През 1928 г. постъпва като актьор в театър "П. К. Стойчев" в София, а след това в театър "Одеон". Работи като уредник на вестник "Литературен глас". След Отечествената война, в която взема участие, е драматург и режисьор в театрите в Плевен, Перник, Пловдив, София. Умира на 17 юли 1985 г. През 1923 г. - Георги Иванов Генов - български оперен певец (баритон). През 1942 г. - 1946 г. работи в театър "Одеон" и е солист на Държавния радиохор (днес Българска хорова капела "Св. Обретенов"). От 1947 г. е в Националния академичен театър за опера и балет (дебютира в ролята на княз Игор от едноименната опера на А. П. Бородин). По-известни роли: Папагено ("Вълшебната флейта" от Моцарт), Маркиз Поза ("Дон Карлос" от Верди), Валентин ("Фауст" от Гуно), Осман бей ("Луд гидия" от П. Хаджиев) и др. Починали: През 1867 г. на русенското пристанище загиват Никола Х. Кръстев (Войводов) и Цвятко Павлович. Двамата воеводи пътуват с австрийския параход "Германия" от Галац за Радуевац, откъдето трябва да навлязат с чета в българските земи. По разпореждане на дунавския валия Мидхат паша турски заптиета нахлуват на кораба, за да арестуват Никола Войводов и Цвятко Павлович. При отказа им да се предадат доброволно, те са убити. През 1930 г. – Антон Стефанов Митов - български художник, професор по история на изкуството, дописен член на БАН (1918 г.), член-кореспондент на Дружеството на италианските художници (1910 г.). Роден на 1 април 1862 г. в Стара Загора. Завършва Флорентинската академия (ученик на Чиерамфи). Професор е в Рисувалното училище в София (той е един от неговите основатели). Редактира (заедно с И. Мърквичка) сп. “Изкуство”, илюстрира “Под игото”, “Утро в Банкя”, “Нова земя”. Негови картини: “Цар Фердинанд в старобългарско облекло”, “Св. Климент”, “Златари”, “Пловдивска джамия”, “Вършитба в Пловдив”, “Селянки в София” и др. Автор е на първия български труд по история на изкуството “Ръководство по всеобща история на изкуствата”. През 1972 г. - Александър Георгиев Вазов - български кинорежисьор и сценарист, един от създателите на българския игрален филм. Роден на 26 ноември 1900 г. Творчеството му в областта на киното започва от 1922 г. в Берлин, а след това продължава в Италия, Швейцария и България. Завършва кинорежисура в Мюнхен. Дълги години работи в областта на научнопопулярното кино - началото е поставено през 1929 г. с "В царството на розите". След 9 септември 1944 г. се насочва изцяло към него - "Бактериофаги", "Имунизацията на децата", "Нутрията", "Полезни и вредни", "Конят - боен другар на войника", "Етеричните масла", "Владимир Димитров-Майстора" (1955 г.), "Български тютюн" (1957 г.), "Родно море" (1962 г.). Той е един от основателите на Съюза на български филмови дейци (1934 г.), чийто председател е до 1953 г. Опира се на литературната класика - "Грамада" (1936 г.), и на фолклорните мотиви - "Настрадин Ходжа и Хитър Петър" (1939 г.). През 1976 г. - Мита Ганева Стойчева - българска народна певица, представителка на северняшката школа в народно-песенното творчество. Родена 22 март 1909 г. Първата си награда за изпълнение на народна песен печели на събора в Търново през 1939 г. Записва 90 песни във фирмата за грамофонни плочи “Микрофон” (1940 г. - 1942 г.). През 1942 г. - 1943 г. пее в Радио София, а от 1946 г. е редовна сътрудничка на БНР. Има много радиоконцерти с Б. Машалов и Цв. Благоев. През 1954 г. създава групата “Наша песен”. В репертоара й влизат хайдушки, любовни, исторически, любовно-битови песни. Част от текстовете на песните й са събрани в сборник “Гукнали сиви гълъби” (1953 г.). По-известни песни: “Авлига пее в градина”, “Снощи се върна юзбаши”, “Заправи Богдан калето”, “Диляна мома хубава” и др.

На 19 Август: През 1903 г. в Одринско започват въоръжените действия, които са част от национално-освободителната борба на македонските и тракийски българи. Организатор е Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация (ВМОРО). През 1940 г. в Букурещ започват преговорите между делегациите на България и Румъния за връщането на Южна Добруджа на България. През 1968 г. започва съдебен процес срещу ръководителите на създадената през 1966 г. нелегална организация "Марксистко-ленинска българска комунистическа партия": Ръководителите й Михаил Докторов, Иван Младенов, Стоян Куцаров, Найден Найденов, Дончо Й. Дончев си поставят за цел "да продължат делото на Горуня" за борбата срещу Тодор Живков. Получават присъди от 5 до 10 г. затвор при "усилен строг режим". През 1987 г. в духа на т.н. Юлска концепция се правят промени в структурата на Министерския съвет. Закрити са стопанският, социалният, за духовно развитие, по селско и горско стопанство съвети, както и Държавната планова комисия и министерствата на народната просвета, на финансите, на търговията, на народното здраве, които са трансформирани в по-големи министерства. Създават се министерства на икономиката и планирането (министър Стоян Овчаров), на външноикономическите връзки (министър Андрей Луканов), на земеделието и горите (министър Алекси Иванов), на културата, науката и просветата (министър Георги Йорданов), на народното здраве и социалните грижи (министър Радой Попиванов). Закрити са и комитетите по труда и социалното дело, по цените и за култура. Тези промени са до голяма степен самоцелни, без съществено значение за обществено- политическото, икономическото и културното развитие на страната. Родени: През 1899 г. - Боян Дановски - български писател, режисьор, театровед и преводач. Следва инженерство и музика в Милано. Сближава се с Г. Милев и литературния кръг около сп. "Везни", в което печата литературни произведения и преводи от италиански език Сътрудничи на сп. "Хиперион", след спирането на "Везни". От 1928 г. се посвещава на режисьорска и театрална дейност. Специализира в Германия, през 1932 г. създава работническия театър "Народна сцена". След закриването на театъра (1933 г.) основава театрална студия, работеща по метода на К. С. Станиславски. След 9 септември 1944 г. е главен режисьор на Радиотеатъра, на Народната опера и Народния театър "Ив. Вазов". От 1957 г. до 1965 г. е директор и режисьор на Сатиричния театър. От 1951 г. - професор по актьорско майсторство и режисура във ВИТИЗ "Кр. Сарафов" (днес НАТФИЗ). Режисьор на филма "Точка първа" (1956 г.). Умира на 9 март 1976 г. в София. През 1923 г. - Мирослав Янакиев - български езиковед. Завършва славянска филология в Софийския Университет “ Св. Климент Охридски” през 1947 г. Професор е от 1979 г. в катедрата по български език в Софийския Университет “ Св. Климент Охридски”. Чете лекции по старобългарски език, съвременен български, историческа граматика на българския език, стилистика и стихознание. Ръководител (1966-1968 г.) на катедрата по български език в Института за чуждестранни студенти. Преподавател е по български език във Филологическия факултет на Московския университет (от 1972 г.). В изследванията си в областта на стилистката и стихознанието използва методи на математическата логика, на теорията на информацията и статистиката. Участва в разработването на езиковото обучение в средните училища. Негови съчинения са “Старобългарски език. Текстове и речник” (1956 г.), “Българско стихознание” (1960 г.), “Записки по стилистика на българския език” (1964 г.), “Как да редактираме собствено съчинение” (1976 г.), “Стилистиката и езиковото обучение” (1977 г.) и др. През 1924 г. е роден, а през 1864 г. почива Михаил Иванов - български лекар бактериолог. Завършва медицина в Цюрих (1891 г.). Известно време е военен лекар в София. Специализира бактериология в Германия при Р. Кох (1893 г.) и в Париж в Пастьоровия институт при И. И. Мечников и Е. Ру (1896 г.). Основава и ръководи Бактериологичния институт (1893-1920 г.). Един от редакторите на сп. "Медицински напредък" (1900-1902 г.) и сп. "Български лекар" (1905-1915 г. и 1921-1924 г.). Член на Върховния медицински съвет (1909-1912 г.) и негов председател (1924 г.). Има големи заслуги за предпазването на българското население до Балканската война (1912-1913 г.) от холера и петнист тиф. По време на войната е епидемиолог и бактериолог в Първа отделна армия. Пръв в България произвежда противодифтериен серум. През Първата световна война организира производството на противохолерна ваксина за цялата действаща армия. През 1930 г. - Райко Чочев - български лекар и общественик, емигрант в Германия от 1965 г. Световноизвестен специалист по тропически и вътрешни болести. Директор на здравното управление в Долна Саксония. Автор на повече от 70 научни публикации, изследовател на тропическите болести в Африка. Крупен дарител на здравеопазването в България, на пострадалите от земетресението в Стражица (1986 г.). Автор на книгата “Панагюрище мое” (1997 г.). През 1934 г. - Людмила Боева - български медиевист, русист, професор. Завършва руска филология в Саратовския държавен университет "Н. Г. Чернишевски" (1956 г.). Аспирант в Московския държавен педагогически институт (до 1959 г.). Преподавател по руска литература в държавния университет "Ян Амос Коменски", Братислава (1959-1970 г.). Защитава дисертация на тема "Руски сатирични повести през XVII в." (1966 г.) и хабилитационен труд "Пародията в руската литература през XVII в." в Карловия университет, Прага (1969 г.). Доцент по история на руската литература в Братиславския университет (от 1969 г.). Научен сътрудник в Института по литература при БАН (1971-1982 г.), доцент в катедра руска литература на Софийския Университет “Св. Климент Охридски” (от 1982 г.). Защитава дисертация за научна степен "доктор на филологическите науки" на тема "Проблема жанров в русских повестях XVII в." (1988 г.). Професор по руски фолклор, стара руска литература и руска литература на XVIII в. в СУ “Св. Климент Охридски” (от 1989 г.). Позната като медиевист в Русия, Чехия, Словакия, Полша, Франция, Холандия, Германия и др. Основни трудове: "Въпросы древнерусской литературы" (1981 г.), "Старата Киевска Русия" (1983 г.), "Проблемы русской литературы XI-XVIII веков" (1985 г.), "Древнерусские повести" (1992 г.). Съставител и съавтор на христоматиите: "Русский фольклор. Очерки и образцы" (1991 г.), "Древнерусская литература" (1992 г.), "Русская литература XVIII века" (2001 г.). Умира на 5 април 2001 г. в София. През 1946 г. - Иван Нинов - български художник, график. Участва в изложби от 1969 г. Представя свои творби (графика) в чужбина: САЩ, Франция, Норвегия, Аржентина, Мексико, Полша, Германия (общи изложби); участва в биеналета в Краков (1972 г., 1978 г., 1991 г.), Любляна (1971 г., 1975 г., 1991 г.), Фредрикстад, Норвегия (1980 г.), Банска Бистрица (1989 г.), Капагава (1992 г.), Баден-Баден (1985 г.), Варна (1981 г., 1983 г., 1985 г., 1987г ., 1989г ., 1991 г.). Печели много награди от изложби в страната и чужбина. Починали: През 1938 г. - Николай Николаев - български хоров диригент и музикален педагог. Роден на 8 октомври 1852 г. в Болград. Завършва гимназия и музикален курс в Болград. Работи като учител по пеене в Болградската българска гимназия (1878-1879 г.), в Софийската мъжка гимназия (1879-1925 г.) и във Военното училище (1879-1880 г.). Основател и диригент на хорове. Участва с хорове под свое диригентство във всички по-важни събития в страната в продължение на 50 години. Един от основателите на дружество "Славянска беседа" (1880 г.), на Първото българско музикално дружество (1893 г.), на Българския музикален съюз (1904 г.), на който е председател до 1929 г.; на Българската оперна дружба (1907 г.) и др.

На 18 Август: През 946 г. Умира Св. Иван Рилски - български светец, първият български отшелник; известен лечител. Роден е вероятно през 876 г. в с. Скрино край Дупница и починал на 18 август 946 г. Около 13-14-годишна възраст е работил като говедарче при чорбаджия от днешното село Стожа в Пирин. При една силна буря, разразила се докато пасял говедата, той успял да преведе стадото през р. Санданска Бистрица, но на другия бряг остава едно от телетата. Младият Иван се прибира с останалото стадо, но въпреки силната буря чорбаджията го връща обратно със заръката без телето да не се връща. Иван се върнал, но реката била придошла. Видял, че е в безизходица, той се помолил на господ да му помогне. Бог чул молбата му и реката се разделила. Иван минал на другия бряг, вдигнал телето и го пренесъл. Когато се прибрал с телето, господарят му се поклонил, казвайки му, че не може да го задържи на работа, защото е божи човек и му подарява телето, чийто живот е спасил. Иван приема дара и се качва в планината, където живее известно време в една пещера. Но по време на една ловджийска хайка телето е застреляно. Иван огорчен напуска пещерата и тръгва по посока на Рила, пресичайки р. Санданска Бистрица. На другия бряг на реката цървулите започнали да му обиват, той ги събува и изсипва малко жито. Благославя: "Ако,нуждаещ се го обере, хаир да му е, но ако алчен го събере, ръката да му изсъхне". Легендата разказва, че е имало алчен, който е бил наказан за лакомията си. Днес при пещерата е изграден олтар и църква. За да се стигне до там, се минава през гр. Сандански и се тръгва посока Попина лъка, след с. Лиляново-Стожа се отбивате към местността Влаовица. От там в ляво почти на 180 градуса се завива и се тръгва по пътя, който е точно над този, по който сте дошли, донякъде може да се стигне с кола. От там тръгвате пеша по пътеката, която след около 4 км опира точно на поляната, където се намира църквата и пещерата на св. Иван Рилски. До 25-годишна възраст Свети Иван Рилски е овчар. Но в неговото сърце винаги гори любовта към Бога и желанието да му се посвети изцяло. Първоначално рилският чудотворец постъпва в манастира "Св. Димитър", под връх Руен. Там придобива богословско образование, изучава богослужебните книги, получава духовнически сан и се подготвя за великата си духовна мисия. Приел монашеството, той се отдава на пост и молитва, като се установява в най-високата и безлюдна българска планина Рила, където по-късно основава едноименния манастир. Там той извършва множество чудеса, помага на хората в нужда, изцерява от тежки болести. Славата му се разнася далеч от Македония, из пределите не само на България, но и на Европа. Българският цар Петър изминава цялото разстояние 500 км от столицата Велики Преслав до Рила, за да се срещне с него. Монахът обаче не пожелава да се запознае с владетеля, вероятно обиден от златото, което държавният глава му предлага, като само му се поклонява отдалеч. Това още повече увеличава славата му и към Рила заприиждат ученици от цяла България. След смъртта си през 946 година св. Иван е погребан близо до основаната от него Рилска обител, но скоро след това Петър нарежда мощите му да бъдат пренесени в гр. Средец (София). Вероятно тогава този първи и най-велик български светец е бил и канонизиран. Византийският писател Георги Скилица свидетелства, че в Средец мощите му излекували византийския император Мануил I Комнин (1143-1180). През 1183 г., по време на поредната унгарско-византийска война, унгарският крал Бела ІІІ превзема Средец и отнася мощите на свети Иван в своята столица Гран (Остергом). Според преданието, местният католически архиепископ твърдял, че не му е известно да съществува такъв светец, за което св. Иван го наказва с онемяване. След като се прекланя пред мощехранителницата и иска прошка, говорът му се възстановява. Впечатлени и обезпокоени от това чудо, през 1187 г. унгарците връщат мощите на светеца в България. На 1 юли Църквата празнува връщането на мощите на св. Йоан Рилски от Велико Търново в Рилската обител. През 1195 година цар Асен тържествено ги пренася в столицата Търново. През 1469 г., след като получават разрешение от султана, монасите от Рилската обител донасят мощите на светеца от Търново в основания от него Рилски манастир. И днес всеки вярващ може да целуне ръката на Свети Иван Рилски, която се намира в специален ковчег пред иконостаса на църквата на манастира. За светеца са известни над 10 жития, включително и на гръцки език. Най-старото от известните днес жития е т. нар. Народно житие, създадено преди 1183 г. на основата на народни предания и легенди. Друго известно житие е това на византийския писател Георги Скилица (ок. 1180 г.), управител на София по времето на император Мануил I Комнин. В Търново (вер. през ХIII в.) се появяват 2 кратки жития, отбелязвани като Първо и Второ проложно житие. Автор е на най-интересното и художествено издържано житие на Иван Рилски е патриарх Евтимий Търновски. Като негово продължение през ХV в. се явява т. нар. "Рилска повест" на Владислав Граматик, която разказва за възобновяването на Рилския манастир и пренасянето на мощите на светеца от Търново в манастира. Известни са също житието с похвала от Димитър Кантакузин, който пребивава в манастира от 1469 г. до 1479 г., житие от ХVIII в., писано от монах Даниил и др. Образът на Иван Рилски е представен в много стенописи и иконни изображения, които свидетелстват за всенародната обич към светеца. Паметта му се почита на 19 октомври/1 ноември. През 1982 г. западните информационни агенции съобщават за статията на американската журналистка Клеър Стърлинг в "Рийдърс Дайджест", в която се лансира "българската следа" в атентата срещу папа Йоан Павел II. През 2006 г. Народното събрание приема на второ четене промените в Закона за трансплантациите. Според поправките в закона донор може да бъде всеки българин, който не е записал несъгласие за това и ако роднините не са отказали даряването на органи веднага след смъртта му. Последната дума ще имат близките. Те трябва да бъдат задължително уведомени. Органи ще се взимат само ако близките не са възразили. Родени: През 1924 г. - Богдан Миланов Ковачев – български балетмайстор, балетист, изтъкнат хореограф. Учи в балетната школа при Софийската народна опера (1947 г.). В периода 1947 –1961 г. работи като балетист и балетмайстор в Държавният музикален театър в София. От 1961 до 1968 г. е балетмайстор в Пловдив, а от 1977-1978 г. в Националния академичен театър за опера и балет . Като балетмайстор е канен в Италия, Швеция, Дания, Румъния, Югославия. Един от създателите на телевизионния шоуспектакъл в България. През 1932 г. - Морис Аладжем - български естраден композитор. Член на Съюза на българските композитори от 1970 г., главен художествен ръководител на дирекция "Българска естрада" (1980-1985 г.). Песни на Аладжем се изпълняват от известни български естрадни изпълнители, награждавани са на наши и чужди конкурси. Има издадени 2 авторски албума от "Балкантон" (1981 г., 1983 г.) и 1 от фирмата "Мелодия" (1985 г.). Починали: През 1976 г. Саша Попов (Александър Димитров) - български музикант, диригент и цигулар, професор (от 1928 г.). Завършва Виенската консерватория. Един от първите български инструменталисти, активно занимаващ се с концертна дейност. През 20-те години е концертмайстор в Софийската опера. След 1928 г. едновременно с концертната си дейност е и диригент. Създава и дирижира Академичния симфоничен оркестър (1928-1936 г.), диригент на Царския военен симфоничен оркестър (1936-1944 г.), на Софийската държавна филхармония (1945-1956 г.) и др. От 1963 г. живее в чужбина. Негови ученици са В. Стефанов, П. Христосков и др. През 1979 г. - Иван Кръстев Маринов – български офицер, генерал-лейтенант, син на ген. Кр. Маринов. Роден на 6 януари 1896 г. През 1915 г. завършва Военното училище, а през 1930 г. Генерал-щаб на академия в София. Участва в I световна война (1915-1918 г.) като командир на взвод и пилот. В периода 1936-1939 г. е Военен аташе във Франция. От 1940-1942 г. е командир на 6-а пехотна дивизия, след което и на 15-а пехотна дивизия. Министър на войната в правителството на К. Муравиев (2-8 септември 1944 г.). Той е против обявяването на война на Германия. След 9 септември 1944 г. е единственият министър от кабинета на К. Муравиев, който не е съден от т. нар. Народен съд.

На 17 Август: През 986 г. Българските войски побеждават ромеите в битката при прохода “Траянови врата”. През лятото на 986 г. византийският император Василий ІІ навлиза дълбоко в пределите на България и достига до гр. Средец, като безуспешно се опитва да го превземе. На 17 август в прохода “Траянови врата” българите обкръжават оттеглящите се от София ромейски колони, преграждат пътя на византийците за отстъпление и ги нападат в планинските теснини. Сражението се командва от Самуил, но в него участват и брат му Арон и синът на цар Петър - Роман (971 г. – 997 г.). По-голямата част от византийската войска е избита, а император Василий ІІ преминава през прохода, за да се спаси във Филипопол (Пловдив). Разказите на хронисти представят бягството му като паническо – императорската палатка и знаците на императорското достойнство са изоставени и завладени от българите. Последвалото поражение на неговата армия осуетява плановете му да покори още в края на 80-те години на Х в. България. Победата при Траянови врата укрепва увереността на Самуил във възможностите на неговата войска и стабилизира позицията му на водач на българския народ. През 1853 г., след окупацията на Влашко и Молдова от руската армия, е изготвена молба от влиятелни български търговци (Иван Селимински, Евлоги Георгиев Недев, Михаил Авромович, архимандрит Максим Райкович) от Букурещ, Галац и Браила до руския император Николай I с искане за автономия на българите. През 1886 г. Княз Александър I се връща в страната и одобрява действията на наместничеството и кабинета на Васил Радославов. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I Батенберг от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август с.г. той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. До края на живота си служи в редовете на австро-унгарската армия в Грац. Александър I Батенберг умира на 19 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей. През 1916 г. от 17 до 22 август се осъществява настъпление на Първа Българска армия: освободени са Лерин (17 август) и Костур (22 август). Водят се боеве при връх Чеган. Втора Българска армия настъпва на изток от р. Струма. До края на месеца е освободен районът между р. Струма и р. Места без Сяр, Драма и Кавала (по споразумение с Гърция). За няколко месеца там се установява 20-ти турски корпус с щаб в с. Зиляхово. През 1919 г. се провеждат избори за 18-то Обикновено Народно събрание. БЗНС печели 85 места, БКП - 47, БРСДП (о) - 38, Демократическата партия - 28, Народната - 19, Прогресивнолибералната партия - 8, Радикалдемократическата партия - 8, Народнолибералната партия (Добри Петков) - 2 и Народнолибералната партия (Никола Генадиев) - 1. През 1977 г. от 17-ти до 28-ти август в София се провеждат световните студентски летни игри "Универсиада 77". Думата “универсиада” идва от латинската дума университет и гръцката олимпиада. Това са световни студентски спортни състезания. Още през XIX век Англия и САЩ се провеждат състезания по различни видове спорт между представители на различни университети. Първите международни университетски състезания се провеждат през май 1923 г. в Париж. До Втората световна война (през 1925 г., 1927 г., 1930 г., 1933 г., 1935 г., 1937 г. и 1939 г.) в различни европейски градове се провеждат още няколко подобни игри под егидата на Международната конфедерация на студентите. След войната игрите се провеждат в рамките на Международния фестивал на младежите и студентите под ръководството на Международния съюз на студентите. През 1948 г. по инициатива на няколко европейски страни е създадена Международната федерация по университетски спорт (ФИСУ). През 1959 г. в Торино (Италия) се провеждат първите световни студентски игри. От тогава те се наричат “Универсиада”. Студентските игри (летни и зимни) се провеждат веднъж на две години – в нечетните години. Летните игри включват състезания по 10 задължителни дисциплини, плюс още 3 дисциплини, които се избират от страната домакин, а зимните - 6 задължителни и 1 или 2 по избор на организаторите. На игрите през 1959 г. участие взимат 1400 спортисти от 43 държави. На лятната Униврсиада през 2003 г. в Дегу (Корея) участват 6600 студенти от 174 държави. Емблемата на Универсиада (ФИСУ) представлява латинската буква U в обкръжение от 5 разноцветни звезди, които символизират петте континента. Родени: През 1900 г. - Руси Стоянов Русев (псевдоним на Ст. Свиларов) - български литературен историк и критик. Завършва английска филология (бакалавър) в университета "Виктория" в Манчестър (1923 г.). Специализира класическа филология в Колумбийския университет, Ню Йорк от 1925 г. до 1926 г. Работи като учител в София, лектор и преподавател в СУ (1929 г. – 1966 г.). От 1938 г. до 1948 г. чете лекции по английска и американска литература, автор е на около 200 статии и студии, в които разглежда автори и произведения от ранното английско средновековие, както и модерни писатели (В. Уулф, О. Хъксли, Дж. Джойс), работи върху въпроси на езика и стила. Голяма част от изследванията му са посветени на специфични въпроси на българска литература. Русев е един от първите преводачи на най-добрите драми на У. Шекспир. Автор е на "Граматика на английския език" (1934 г.), "Българо-английски речник" (1947 г.), "Английски пословици и българските им съответни" (1967 г.). Умира на 19 март 1988 г. Починали: През 1994 г. - Крум Цоков – български общественик, дипломат. Роден на 30 юни 1900 г. в София. Учи в немската търговска гимназия и Френския колеж в Пловдив. Завършва Консулско-стопанския факултет на Свободния университет. Търговски съветник към българската легация във Варшава. След започване на II световна война заедно с дипломатическия корпус напуска Варшава (06.09.1939 г.); търговски съветник в Берлин (1940 г.) Крум Цоков е натоварен с ликвидацията на българското търговско съветничество във Варшава. Заедно със своя секретар Д. Икономов организира нелегална българо-полска организация, наречена “Група Б”. Тя организира изнасянето от Полша на документи, пари и евакуацията на полски граждани, преследвани от германските окупационни власти. Разкрит е от германската полиция през 1940 г. и е осъден на 5 г. затвор. По време на Варшавското въстание успява да избяга от затвора и заедно със съпругата си заминава за Прага, където е арестуван от съветските органи за сигурност и продължително време разследван. След освобождаването му през 1947 г. заминава за Варшава, там е арестуван по искане на българската държавна сигурност; затворен в концлагера “Куциян”. След освобождаването му през 24 март 1949 г. е преследван като “фашистки дипломат” и работи като каменар и строител. Обвинен в шпионаж през 1952 г. и е осъден на 7 години затвор. След освобождаването от затвора (1959 г.) успява да замине за Полша при семейството си. Въпреки съпротивата на българските власти полското правителство го награждава с ордена “За бойна слава” в знак на признание за заслугите му към Полша и участието в полската съпротива срещу фашизма. През 2002 г. - Теодор Делчев Димитров – български дипломат, емигрант, дарител на България. Роден на 26 февруари 1932 г. Завършва славянска и романска филология в Университета в Букурещ (1955 г.), Библиографски институт "Елин Пелин" в София (1957 г.) и женевския Институт по международни отношения (1978 г.). През 1958 г. печели конкурса за работа в ООН в Женева и се издига до заместник директор на библиотеката на ООН. Напуска организацията през 1992 г. Теодор Димитров извършва исторически проучвания по македонския въпрос. Помага на България с документи, организира на свои разноски рекламни сбирки за България и конференции по балканските проблеми в дома си в Жеж. Завещава цялото си имущество на българската държава (имоти в Швейцария и Франция, безценна колекция от 50 хил. тома и документи). Автор е на 15 книги: "Сборник с документи на ООН “Жалбите на Македония” (1919 г. – 1939 г.)", на книга за Макгахан (1977 г.).

Мисъл на деня - 26 Август 2008 г. „Ако си неразположен духом, мъчно ти е, нападат те най-лоши мисли – седни, остави всичко настрана и кажи: „Бог е виделина, Бог е светлина" – и мисли върху това. Не мисли какво е писал Сократ, какво е писал Платон, какво е казал ап. Павел... След туй, като разбереш какво нещо е светлината, какво нещо е топлината, ще дойдеш до тялото и ще дойдеш да разбереш Бога като Любов.” Из Мислете за светлината!, 30-а НБ, 4.VII.1937 г.

Мисъл на деня - 25 Август 2008 г. „Съвременните хора днес са изтощени, издребнели, защото не излизат да наблюдават небето, а се обръщат само към земята - към това, което ние сме създали, а то е дребнаво. Ако хората излизаха да наблюдават небето, облаците, звездите, тяхното настроение щеше да се измени и ние, съвременните хора на бялата раса, щяхме да бъдем по-благородни, отколкото сме сега.” Из Великата майка, 26.02.1920 г.

Мисъл на деня - 24 Август 2008 г. „Мнозина очакват нова Земя. Не, Земята ще бъде същата, но в нея ще станат известни промени. Тогава, дето и да мине човек – покрай дървета, покрай извор, покрай камъни – всичко ще му проговори. Тогава и дърветата, и камъните и растенията, и животните, и птиците – всички ще ви поздравяват. Всички по братски ще живеят. Това е здравото учение, за което хората отсега трябва да се приготовляват.” Из Здравото учение, 18-а НБ, 4.IV.1937 г.

Мисъл на деня - 23 Август 2008 г. „Всеки трябва да знае, че като е дошъл да живее на Земята, той е дошъл не само да живее за себе си, но да изпраща навсякъде светлина. Като е дошъл на Земята, той трябва да знае, че за да бъде полезен за себе си, трябва да бъде полезен и за другите. Той е една необходима единица, която трябва да свърши нещо... Казва някой: „Какво мога да направя аз?” От вас не се иска да създадете света. Светът е създаден. От вас се изисква да не разваляте света. Едно се иска от сегашните хора: да не развалят хубавото. Ние знаем да разваляме нещата, но не знаем да съграждаме.” Из Стана невидим, 22-НБ, 2.V.1937 г.

Мисъл на деня - 22 Август 2008 г. „Има една тайна в Природата. Ако ти обикнеш едно дърво, и някой човек ще те обикне. Ако ти разрушиш това дърво, и тебе ще разлюбят. Ако обикнеш един кон, и тебе ще обикнат, защото този кон има връзка с хората. Приятелят ти ще те обича по единствената причина, че ти обичаш коня си.” Из Свърши се виното, 2-ра НБ, 4.X.1936 г.

Мисъл на деня - 21 Август 2008 г. „Сега аз искам да ви помогна, понеже всички вие съставлявате за мене предавателни станции, чрез които искам да предам една истина на целия свят. Чрез вас, като чрез предавателни станции, ще се предаде едно учение. Не е въпрос само да се предаде едно учение, но хората трябва да го опитат. Ако болните го приемат, ще оздравеят. Ако сиромаси и богати го приемат, между тях ще се възстанови мир и съгласие.” Из Стана невидим, 22-ра НБ, 2.V.1937 г.

Мисъл на деня - 20 Август 2008 г. „Вашите отношения към мен са отношения към Бялото Братство, отношенията ви към Бялото Братство са отношения към Бога. Ще кажете: „Ние познаваме само един Господ!” Вие имате грешка. Слънцето се познава чрез светлината, но и за нея има посредник. То е етерът, иначе то ще бъде невидимо. Също така и Бялото Братство е посредник между вас и Бога.” Из Двата принципа, 8VIII.1920 г.

Мисъл на деня - 19 Август 2008 г. „Тази година Бялото Братство ще има своята среща на 19 Август. Не си правете илюзия, че вие сте от Бялото Братство. То всяка година си има своята среща. Искам да не сте невежи! Бялото Братство се състои от човешки души, които са свършили своята еволюция от хиляди години. Те се събират всяка година и определят съдбините на всичките народи. Сега с тяхната среща ние правим своята среща на Земята. И те са на Земята. Ако вие вървите правилно по тоя път, и вие ще бъдете някога членове на това Братство, а сега сте само служители. В Послание към евреите има нещо засегнато от ап. Павел за това.” Из Двата принципа, 8.VIII.1920 г.

Мисъл на деня - 18 Август 2008 г. „Животът, който иде, е живот на Любовта. Който не е готов за тази Любов, ще изгори, а който е готов, ще се стопи. Желая ви да се стопите, а не да изгорите!” Из Възлюбете Господа!, 29-а НБ, 27.VI.1937 г.

Мисъл на деня - 17 Август 2008 г. „Искам да се замислите върху това да се молите Господ да ви се изяви, да видите Този Господ, в Когото вие вярвате, да познаете вашия Господ, да ходите по Неговите пътища. Моят Господ аз Го познавам, Той е един и същ с вашия. Това е живият Господ. Той е на Земята. Думата Небе означава разумен живот. В разумния живот е Господ! Разумното, възвишеното, което е в човека – то е Господ, т.е. Отче наш, Който живееш в нашия разумен живот.” Из Когато посрещате, 10 октомври 1920 г.

Днес - 15 август Православната църква празнува един от 12-те големи християнски празници - Успение на Пресвета Богородица, денят, в който Божията майка се възвисява в небето. Култът към Богородица е един от най-разпространените в българите. Дълбоко вкоренена е народната представа за нейното милосърдие. Тя е защитница на грешниците, покровителка на жените, на майчинството, на родилката и детето. Днес имен ден празнуват и всички носещи името Мария. Да са живи и здрави! "Празнуваме възнасянето на Света Богородица На утрешния ден, 15 август, Православната църква чества празника на Успението на Св. Богородица. Житието на празника разказва как веднъж, когато Божията Майка се молела на Елеонската планина, тя видяла пред себе си архангел Гавриил, който държал в ръка палмово клонче. Той й възвестил, че след три дни тя ще се представи отвъд: "Твоят Син и Бог наш ще те вземе в Своето горно царство, за да живееш и царствуваш с Него вечно!" И след като й дал райското палмово клонче, се оттеглил. С най-жива радост Св. Богородица приела вестта за своята близка смърт, понеже отдавна желаела да остави долния свят и да се пресели във вечните обители. Когато тя се върнала у дома, св. Иоан Богослов бил поразен от сиянието, което озарявало нейното лице. Тя му известила за случилото се и започнала да се готви за своята смърт. Наредила и украсила дома като за радостно тържество, завещала на две бедни вдовици дрехите, които обикновено носела, и помолила Иоан да погребе тялото й в Гетсимания, гдето лежали нейните родители и св. Йосиф Обручник. Всички плачели и скърбели за раздялата с Божията Майка. Но тя ги утешавала, предавала им думите на архангела, показвала им райското клонче и обещала винаги да се моли за тях. Пресвета Богородица имала още едно желание - да види още веднъж светите апостоли, които сега били пръснати по цял свят да проповядват Евангелието. И желанието й се изпълнило. По чудесен начин всички апостоли, освен Тома, били пренесени в Йерусалим и изведнъж в едно и също време се явили пред вратите на нейния дом. Настъпил денят на нейното представяне. От сутринта свещи горели в дома в знак на радост и тържество. Апостолите се молели и славословели Бога. Божията Майка, възлегнала на украсен одър, радостно очаквайки смъртта. В третия час (9 часа) чудна небесна светлина озарила стаята. Покривът на къщата като че ли се разтворил и чудно явление се представило пред очите на вярващите. Сам Господ Иисус Христос в небесна слава, обкръжен от ликове ангели и светци, слязъл от небесата за душата на Св. Богородица. Господ повикал пречистата Си Майка за вечен живот и след това се чуло пеенето на ангелите, които славели с думите на архангел Гавриил: "Радвай се, благодатна, Господ е с тебе, благословена си ти между жените!" (Лука 1:28). На третия ден след успението (заспиването) на Св. Богородица пристигнал апостол Тома. Той много се огорчил, че пристигнал твърде късно и не заварил жива пресвета Богородица. В желанието си да го утешат апостолите му предложили да отвалят камъка от гроба, за да може да се поклони на пречистото тяло. Но когато влезли в пещерата, видели, че е празна и че на мястото, гдето било положено тялото на Божията Майка, останала само плащаницата, с която я били покрили. Апостолите в недоумение молили Бога да им открие тайната на това чудно събитие и в същия ден тя им била разкрита. Като се събрали на обща трапеза, те беседвали за Успението на Св. Богородица. Когато станали от трапезата, за да въздигнат Христовата чест, изведнъж чули ангелско пение и като отправили очи към небето, видели на облаците пречистата Божия Майка, сияеща от слава и обкръжена от ликове ангели: "Радвайте се! - казала им тя, - защото с вас съм през всички дни!" Оттогава апостолите повярвали, че Пресветата Божия Майка възкръснала в третия ден след успението си и с тялото била взета на небесата. Честитя на всички православни християни, които празнуват днешния светъл празничен ден, и на тези, които носят пречистото име на Божията Майка, като благопожелавам на всички вас Св. Богородица да ви окриля със своя майчински покров и да ви дарува крепко здраве и много духовни радости и успехи." Константинийски епископ Антоний Източник

На 15 Август: Ден на град Варна През 718 г. арабите прекратяват обсадата на Константинопол, след като претърпяват изключително тежки загуби. Те са изолирани по суша и море, като огромна част от войската им загива. Опитът на арабите да завладеят византийската столица и да нахлуят в Европейския югоизток завършва без успех. Българската войска на хан Тервел изиграва изключителната роля за спиране на арабската експанзия в Европа. През 1002 г. българската армия под командването на цар Самуил превзема Адрианопол (Одрин). Докато византийската войска е концентрирана при обсадата на Бдин (Видин), българите достигат Тракия. По това време в Адрианопол много хора са се събрали за традиционния панаир, организиран на празника на св. Богородица. Без да срещнат съпротива, българските войски заграбват значителна плячка и се оттеглят. През 1279 г. армията на Ивайло разгромява петхилядната византийска войска, командвана от протовестиария Априн, който намира смъртта си в сражението. Въстанието на Ивайло е антифеодално селско въстание, едно от първите селски антифеодални въстания в Европа. Отслабването на централната власт и засилването на вътрешните феодални междуособици, честите нашествия на татарите, които опустошават българските земи, правят непоносимо положението на селското население. То е обременено с данъци и ангарии, лишено е от права. През пролетта на 1277 г. в Североизточна България избухва въстание. Негов водач става Ивайло. Отначало действията на въстаниците са насочени против болярите, но след това и против татарите, които извършват набези от север. След няколко успешни битки въстаниците разгромяват татарите и ги изтласкват отвъд река Дунав. Постигнатите успехи привличат на тяхна страна голям брой от населението в Североизточна България и скоро се образува голяма въстаническа армия. През есента на 1277 г. тя се насочва към столицата Търново. Срещу нея излиза с войска цар Константин Асен. В сражението царските войски са разбити, а Константин Асен е убит. От своя страна Византия, възползвайки се от размириците в страната, се опитва да наложи със сила на българския престол Иван Асен III - внук на цар Иван Асен II. Византийците успяват да нахлуят в България откъм Варна, пускат слух, че Ивайло е убит от татарите, и това открива пътя към престола на Иван Асен III. Скоро обаче Ивайло успява да разбие татарите и след като ги прогонва на север от Дунав, се отправя към Търново. Въпреки подкрепата на византийците Иван Асен III не успява да устои на натиска на въстаническата армия и е принуден да избяга в Цариград, заграбвайки царското съкровище. Сраженията между Ивайло и византийските войски продължават около година и завършват с успех за Византия. За да избегне пленничеството, Ивайло бяга при татарите отвъд р. Дунав, където е убит. През 1836 г. турските власти успяват окончателно да потушат въстанието в Белоградчишко и Пиротско. През 1851 г. за архиерей на цариградските българи тържествено е ръкоположен Стефан Ковачевич под името епископ Лаодикийски. Той е сърбин по рождение и кандидатурата му е наложена от Русия. Стефан Ковачевич е учител и духовник. Той е прогонен от своята страна през 1842 г. и става учител във Враца. По-късно приема монашество и е ръкоположен за архимандрит в Рилския манастир. През 1851 г., по искане на българите в Цариград и по препоръка на руския посланик в Османската империя, е издигнат за пръв български епископ в българската черква "Св. Стефан". Дейността му не се харесва на Вселенската патриаршия и по нейно искане през 1858 г. е изпратен на заточение в Мала Азия. След като е освободен, той се завръща в Сърбия, където остава до края на живота си. Умира през 1862 г. През 1856 г. в Шумен е организирано първото театрално представление у нас. Изиграна е пиесата на Сава Доброплодни "Михал". През 1866 г. Варненската община организира епархиален събор, който изработва "Привременен устав". Според него ръководството на църковно-училищните дела в цялата епархия се поемат от общината и нейния председател. През 1892 г. в Букурещ е основано Българско научно-благотворително дружество "Братство". През 1915 г. е осъществен пробен полет на първия български аероплан в Божурище, построен от изобретателя Асен Йорданов. Асен Йорданов е роден през 1896 г. в София. Асен Йорданов е роден в София през 1896 г., син на Христо Йорданов - инженер и химик. От малък любимото му занимание е да прави хвърчила. През лятото на 1912 г., придружен от баща си, любознателният младеж посещава технически изложби и музеи в Италия, Швейцария и Франция. После баща му го изпраща да учи в Гренобъл, но той постъпва в училището за пилоти на известния френски летец-конструктор Луи Блерио в парижкото предградие "Етан". По време на Балканската война, едва 16-годишен, Асен заминава за фронта доброволец и постъпва като механик в аеропланното отделение край Свиленград с 26 нови аероплана, доставени от Франция, Русия Германия и Италия. Оттук на 16 октомври 1912 г. излита "Албатрос", пилотиран от поручиците Радул Милков и Продан Таракчиев, които хвърлят ръчни гранати над Одринската крепост - първото в света бомбардиране от самолет. В аеропланното отделение Асен продължава да работи върху конструиранаето на първия български самолет "Експрес", който завършва през лятото на 1915 г. След неговото изпитание специална комисия от Министерството на войната заключава: "Апаратът е сигурен. Няма допуснати грешки. Признава се за изобретение, а Асен Йорданов - за изобретател. Датата 10 август 1915 г. да се счита за начало на българското самолетостроене." В ежедневния вестник "София" от 21 август 1915 г. четем: "От няколко дни в манежа на цар Фердинанд е изложен за гледане от публиката в естествената му величина, готов за летение, един аероплан, комбиниран и изобретен от седмокласния гимназист Йорданов, син на Христо Йорданов, бивш управител на Централната земеделска банка. Този български аероплан е една сполучлива комбинация от съществуващите видове аероплани от типа "Би-план". Непълнолетния българин, който в гимназията е отличен математик, внесъл едно ново и важно подобрение, което липсваше при съществуващите аероплани, а именно устройство, предпазващо апарата от падане... в самолетостроенето е внесено едно изобретение от българин - нещо, което не може да не погъделичка националното ни чувство и народна гордост." След Първата световна война Ньойският договор забранява България да има авиация, самолетите й са унищожени, личният състав е уволнен. Това силно обезкуражава Асен Йорданов. През 1921 г. Американският аероклуб обявява конкурс за обиколка на Земята със самолет. За победителите е обявена награда от един милион долара. Кандидати са и българските летци Асен Йорданов и Гаврил Стоянов. В писмо до министър-председателя Ал. Стамболийски за отпускане на 6000 долара Йорданов пише: "Значението на този конкурс е безпорно, защото във въздуха ще се срещнат на рицарски двубой за първенството всички цивилизовани народи... Светът ще види, понеже този конкурс е едно велико дело на човешката култура, че българския народ чрез своя мощен дух с достойнство ще се бори в тази област... Ще разнесем българското име и ще станем причина веднъж завинаги да изчезне нашата непопулярност и обидно за нас питане: "Нали столицата на България е Букурещ?" Молбата е удовлетворена и двамата българи пристигат в САЩ, но конкурсът не се провежда... защото от другите страни не се престрашават да участват. С разрешение на правителстовто Асен Йорданов остава в САЩ. Първоначално върши каквато и да е работа и старателно изучава английски. След време постъпва чертожник в конструкторското бюро на заводите Къртис, сетне става летец-изпитател. Продължава да учи и завършва аероинженерство, химия, физика и радиоинженерство. Със своята деловитост, с широките си технически знания и опит постепенно става централна фигура в концерна Къртис и е назначен за главен конструктор на заводите. Едновременно е член на конструкторските екипи Къртис-Райт, Локхийд, Дъглас, Пайпър, Боинг и МакДоналд. Като инженер участва в разработката и съставянето на документацията и инструкции за поддържане и пилотиране на известни самолети, като например летящата крепост Боинг Б-17, изтребителите Локхийд P-38 Лайтнинг и Къртис Хоук 81, бомбардировачите Б-24 и Б-29, както и за транспортния самолет Дъглас DC-3. През 1941 г. Асен Йорданов основава дружество "Джорданов Авиейшън Къмпани", преименувано по-късно в "Джорданоф Корпорейшън", придружено от "Джорданоф Електроникс". Ателиетата му заемат четирите етажа на сградата на "Медисън авеню" в Ню Йорк. Дейността им е в тясна връзка с военната отбрана на САЩ и се намира в строга секретност. Неговата популярност нараства, когато открива авиационно училище. За кратко време то се превръща в най-авторитетната школа, която подготвя пилоти за гражданската авиация на САЩ. Асен Йорданов е автор на многобройни трудове с огромна научна и практическа стойност. Автор на много книги за пилотиране, теоретична подготовка на пилотите, включително за дневно и нощно пилотиране, наземна поддръжка, радиоекипировка, метеорологични станции, които стават настолни книги за летците и хората от самолетната промишленост. В САЩ са продадени 750 000 екземпляри от книгите му. Те са преведени в много страни, включително и СССР. Текстът в тях е сбит, точен и е придружен от илюстрации. Това може да се определи като визуално преподаване. В текста си Йорданов използва обикновено разговорен стил, сякаш се обръща към читателите като към свои ученици и приятели. Той често добавя към своите технически илюстрации някои комикси, които превръщат сухата материя в приятна и лека за четене. "Деветдесет на сто от познанията си по авиация щатските летци дължат на г-н Джорданоф - пише видният американски авиоспециалист Д. Х. Ърл. Почти всички от стоте хиляди наши летци в Америка притежават неговите книги и те се четат като Библията. Досега е ненадминат. Той е пръв в това отношение. Тренингът по неговите думи ни донесе значителни успехи по време на Втората световна война... Хората от ВВС се кълнат в книгите на Джорданоф. Те се издават в милионен тираж, а са антикварна ценност. Невъзможно е да си представим съвременната авиация, без тя да е използвала като най-привлекателно и същевременно най-ефикасно методично средство книжнината на българина" - изтъква г-н Ърл. Нийл Армстронг, първият човек, стъпил на Луната, пише за Асен Йорданов: "От него както аз, така и всички американски пилоти сме се учили на авиация." На 19 октомври 1967 г. световните информационни агенции съобщават: "Асен Йорданов - пионер на авиацията, летец-изстребител, авиоконструктор на Боинг и Дъглас, почина на 71-годишна възраст. Прахът от урната е разпръснат със самолет в небето над Америка." През 1923 г. е сключено споразумение за неутралитет между БКП и ВМРО. Комунистите се задължават да не вдигат въстание в Пиринския край и да разпуснат Емигрантския комунистически съюз "Освобождение", а ВМРО - да не се намесва във въстанието. През 1926 г. е подписана декларация на ЦК на Вътрешната добруджанска революционна организация против четническата дейност в Добруджа. На 26 август българската полиция разбива четата на Дочо Михайлов край с. Никола Козлево и той е убит. През 1965 г. във Варна започва Балканиада на народната песен. През 1981 г. на връх Рожен започва национален събор-надпяване, посветен на 1300-годишнината от основаването на Българската държава. Организирано е надпяване на 4 естради. За първи път има детски естради “Единство, творчество, красота”. Участват повече от 3 000 самодейци. През 1981 г. започва втората международна асамблея "Знаме на мира - София". Председател на Инициативния и организационния комитет на международната детска асамблея е Людмила Живкова. Фондация "Людмила Живкова - Знаме на мира" е правоприемник на идеите на Людмила Живкова за "Единство, Творчество и Красота", в които е вложено съдържанието на интелектуално наследство и висока хуманна същност: грижи за детското развитие и възпитание, разкриване на детските способности и поощряване на творческото израстване и възпитанието на децата в дух на мир. Фондация "Людмила Живкова - Знаме на мира" е неправителствена организация, създадена през 1999 година във връзка с 20-годишнината от създаването на Международното движение "Знаме на мира". Фондацията няма политически или идеологически мотиви и цели. Родени: През 1859 г. - Христо Паков - български офицер, генерал-майор (1917 г.). Завършва Военното училище с първи випуск (1879 г.) и военна академия в Санкт Петербург, Русия (1890 г.). В Сръбско-българската война командва 4-та дружина от 6-ти пехотен Търновски полк и участва в овладяването на Драгоманския проход и височината Остра чука. Участва в преврата на 9 август 1886 г. и по-късно е уволнен от армията. Емигрира в Русия и служи в руската армия. Връща се през 1898 г. и командва последователно 9-и пехотен Пловдивски полк и 19-и пехотен Шуменски полк. През Балканската война (1912 г.-1913 г.) командва 2-а бригада от 6-а пехотна дивизия. През Първата световна война (1915 г.-1918 г.) е командир на дивизия. Автор е на "Действията на 6-и пехотен Търновски полк през време на Сръбско-българската война" (сп. "Военен журнал" кн. 3, 1908) и множество военно-исторически изследвания. През 1867 г. - Георги Кирков (Майстора) - български публицист и писател, член на БРСДП от 1895 г. Учи в Александровската гимназия в град Николаев (Русия). От 1886 г. до 1887 г. е ученик в Априловската гимназия в Габрово. През 1887 г. помага на Ц. Гинчев в издаването на сп. “Труд” в Търново, а от началото на 1888 г. участва в редактирането на сп. “Развитие” в Русе. Работи като учител. Завършва Школата за запасни офицери (1890 г.). Следва картография във Виена (1892 г.-1895 г.). Сътрудничи на в-к “Социалист” и сп. “Ден”. Главен редактор на “Работнически вестник”, който излиза в Казанлък (печатаните фейлетони във вестника излизат в отделна книжка - “Дремиградски смешила”, 1900 г.). Избран за член на ЦК на БРСДП (на V конгрес на партията), а от 1903 г. е секретар-касиер на ЦК. Основател на Общия работнически синдикален съюз (1904 г.). Участва в различни конгреси на Интернационала. Марксист, борец срещу опортюнизма в работническото движение; посреща с възторг събитията през 1917 г. в Русия. Автор на песните: “Песен на труда” (1898 г.), “Работнически марш” (1899 г.) и др. Георги Йорданов Кирков е един от най-големите български оратори. През 1877 г. - Стефан Руневски - български писател. Завършва гимназия в Габрово (1897 г.). Учителства в с. Баниска, Русенско, в с. Гостилица, Габровско и в Дряново. Учи право в Софийския университет “Св. Климент Охридски” (1910 г.) и става адвокат. Участва в Балканската и в Първата световна война. Един от основателите на Българския учителски съюз. През 1908 г.-1909 г. е редактор на неговия орган - в-к "Съзнание". Участва и в редактирането на сп. "Селска пробуда" на Ц. Церковски и "Наш живот" ("Наблюдател") на А. Страшимиров. Издава, заедно с Г. Малкьов (Балтаджиев), "Илюстрована народна читанка за вечерни и празнични училища" (1905). Съчинения: "Чужденец. Драма в 1 д. В. Търново" (1903 г.), "Разкази. Габрово" (1904 г.), "Стоян и Калина. Сцени из селския живот. Кюстендил" (1906 г.), "Разкази. Т. I. Дряново" (1977 г.), "Разкази. Т. II. Дряново" (1912 г.), "Нашенци. Разкази." (1919 г.), "Разкази. С предговор от Н. Димков" (1967 г.). През 1908 г. - Кръстьо Генов - български литературовед. Завършва славянска филология в Софийския университет “Св. Климент Охридски” през 1932 г. Професор (от 1972 г.) в Института за литература при БАН. Съчинения: "Поетиката на Аристотел" (1943 г., в съавт. с П. Радев), "Съветска литература. Развой и представители" (1946 г.), "Д. Чинтулов. Живот, идеи, поезия" (1949 г.), "Е. Пелин - живот и творчество" (1956 г.), "От Паисий до Ботев" (1967 г.) и др. През 1909 г. - Пеко Таков - български политик, комунист. Преди преврата от 9-ти септември 1944 г. лежи в затвора за антиправителствена дейност. Член е на БКП, на ЦК на БКП; министър на външната и вътрешната търговия; кандидат-член на Политбюро на БКП; заместник-председател на Държавния съвет. През 1946 г. - Доротея Тончева - българска актриса. Завършва ВИТИЗ (НАТФИЗ) през 1969 г. Играе на сцените на театър “София” и “Театър 199” (“Последната нощ на Сократ”, “Събота 23” и др.). Носителка е на две награди “Златна роза” за женска роля на Варненския кинофестивал. През 1997 г. става директор на театър “София”. Участва в: “Почти семейна история” (1977 г.), “Реквием за една мръсница” (1977 г.) и др. В киното играе в: “Отклонение” (1967 г.), “С дъх на бадеми” (1967 г.), “Бялата стая” (1968 г.), “Шибил” (1968 г.), “Черните ангели” (1970 г.), “Езоп” (1970 г.), “Князът” (1970 г.), “Нона” (1973 г.), “Последната дума” (1973 г.), “Иван Кондарев” (1974 г.), “На живот и смърт” (тв, 1974 г.), “Сватбите на Йоан Асен” (1975 г.), “Вината” (1976 г.), “Петимата от РМС” (тв, 1977 г.), “Всеки ден, всяка нощ” (1978 г.), “Дами канят” (1980 г.), “Адската машина” (1998 г.), “Адът - това съм аз” (1998 г.). Починали: През 1883 г. - Панайот Семерджиев - български възрожденски писател, представител на “даскалската поезия”. Учи в Педагогическото училище в Загреб (1868 г.-1875 г.). Учителства в Хасково (1875 г.-1876 г.). След Освобождението е административен и просветен служител в Търново. От Загреб изпраща дописки, статии и стихотворения в различни вестници и списания. Сътрудничи на вестник “Право”, “Век”, “България”, на сп. “Училище”, “Читалище”, “Ден”. Помества стихотворенията си в сп. “Училище”. През 1873 г. превежда и издава “Емилия Галоти” от Г. Е. Лесинг. Съчинения: “Аритметика за народните ни училища и за самоуци” (дял I, Цариград, 1875 г.). През 1889 г. - Иван Доспевски - български художник, иконописец и стенописец, представител на Самоковската художествена школа; читалищен и театрален деец; фотограф. Син на Димитър Зограф и племенник на Захарий Зограф. Ученик на брат си Станислав Доспевски. Автор на иконите в църквите "Св. Илия" в с. Граница, Кюстендилско (1862 г.), "Св. архангел Михаил" в с. Косача, Пернишко, "Св. Димитър" в Кюстендил (1867 г.-1869 г.), "Успение Богородично" в Пирот (1870 г.), "Св. Теодор Тирон" в с. Конопница, Кривопаланско (1874 г.), "Успение Богородично" в с. Ново село, Видинско (1880 г.), "Св. Никола" в с. Негован, Софийско, в Германския манастир, в Пловдивската семинария и др. Освен църковната живопис е автор и на портрети на Хр. Лекарски, Гр. Караманов (1875 г.), Хр. Николиев (1883 г.). Доспевски е първият кмет на Самоков след Освобождението (1878 г.), депутат в Учредителното народно събрание (1879 г.). През 1904 г. - Димитър Душанов - български възрожденски просветител. Душанов работи в Галац и Тулча, развива активна обществена дейност. Учителства в Карнобат, Хасково, Плевен, Севлиево, Пловдив. Активен просветен деятел, съставител на учебни помагала. Сътрудник на "Цариградски вестник", "Македония", "Напредък", "Читалище", "Българска сбирка и др. Един от първите преводачи на Омир в България. Художественото му творчество е на равнище опити.

Мисъл на деня - 15 Август 2008 г. „Туй, което вие виждате на Земята, това не е нищо друго, освен човек, разложен на своите части. Растенията, водата, моретата, всичките тия животни, които съществуват – това представя човекът, разложен на своите части. И човек носи онази представа за този големия, грамадния човек, но само поетически. И казва: „Ще бъдем едно стадо и един пастир." Така казва Писанието.” Из Възлюбете Господа!, 29-а НБ, 27.VI.1937 г.

"На кого Бог не е проговорил? Гледаш една птичка и на нея нещо отвътре й казва да бяга от пушката. На кого не говори нещо отвътре?Да ти проговори нещо отвътре, това е привилегия и за всички най-малки същества. Това е гласът, който пази хората от зло. Това е онзи Божествен глас, който говори вътре във всеки човек и му казва: „Ти ще ме слушаш, защото ако не ме слушаш, ще страдаш.” Всичките неща, които са непреривни, са Божествени. Всичките неща, които са преривни, са човешки. Имаш любов към някого, но утре той те обиди и любовта ти е прекъсната. Тя е преривна. Казваш: „Едно време аз го обичах, имах любов, но сега вече никого не обичам.” Като отидете при някой извор, ще видите, че той ще постъпи по-добре от вас. Ти ще го наплюеш и ще кажеш: „Не те е срам.” След два - три часа отидеш, пак ще ти даде вода. След 10 дена пак ще тече, няма да се премести на друго място. Пак го наплюете, но той си върви, прави си същото, дава ви вода. Непреривен е този извор. Той носи само любовта и казва: „Аз никому не се сърдя, който ме плюе, аз го чистя.” Ти го хокаш, той всичко носи, но идете направете същото нещо с някой човек, втори път като дойдете, ще намерите, че този извор го няма вече там. И сега вие ще си направите вашите изворчета. Те пресъхват и после плачете и казвате: „Този Божествен извор е пресъхнал.” Не, само вашите извори пресъхват, а Божествените извори никога не пресъхват. След всяка любов на Земята идва най-голямата омраза. След всяко топло време идва студено и след всяко студено време идва топло. Туй е на физическия свят и на духовния свят. Туй не е само до вас, туй е едно общо състояние в цялата природа. Туй трябва да го знаете. И у растенията, и у всички животни, които съществуват на Земята, след 24 часа стават две смени. Следователно, когато у вас става една смяна в настроението ви, едновременно и във всичките ви клетки става една смяна. Това става едновременно в цялата жива природа, тъй щото във всички същества става една промяна вътре. Тази страна, която се грее от Слънцето, е топла, а тази, която е на сянка, е студена." Из Записки на Минчо Сотиров