Ася_И

На 19 Септември: През 1918 г. в хода на Първата световна война след двудневни ожесточени боеве 9-а пехотна плевенска дивизия с командир ген. Владимир Вазов спира настъплението на англичаните при Дойран. Дойранска епопея е събирателно название на пет отбранителни сражения, които българската армия води срещу настъпващите сили на Антантата през позиционния период на южния фронт на Първата световна война в района на град Дойран. На 16 септември 1918 частите на Антантата започват ново масирано настъпление срещу Дойранската позиция, като срещу защитаващата я Девета плевенска дивизия, която по това време е в състав 58-и, 17-и, 33 и и 57-и пехотни полкове, както и 34-ти полк в дивизионен резерв и 4-и полк в армейски резерв (около 30 000 души) са хвърлени 4 английски и 2 гръцки дивизии с числен състав над 75 000 души, под командването на генерал Джордж Милн. В резултат на двудневните ожесточени боеве Съглашението губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе. В същото време обаче е извършен пробивът при Добро поле и командващият Девета дивизия генерал-майор Вазов получава заповед за отстъпление. Победата при Дойран все пак е използвана, за да може водената от Андрей Ляпчев българска делегация на преговорите за примирие в Солун да издейства България да не бъде окупирана от войски на балканските държави. През 1919 г. проектодоговорът за мир, изготвен на Парижката мирна конференция, след края на Първата световна война, е връчен официално на България с право на отговор в рамките от 25 дни. През септември и октомври се организират протестни акции в цялата страна. На 16 октомври започва разглеждането му в Народното събрание. Прието е мотивирано възражение от три ноти. През 1924 г. Татарбунарското въстание в българските райони на Бесарабия срещу румънския режим, организирано от Коминтерна е жестоко потушено от румънската армия. През 1861 г. над 20 000 българи от румънската част на Бесарабия се преселват в Русия и получават земя в Таврия на мястото на напусналите този край ногайци. Преселниците от Бесарабия поставят началото на друга българска общност - таврийските българи. След като през 1878 г. Южна Бесарабия отново е включена в състава на Руската империя в Бесарабия се засилват процесите на русификация. За това спомага и преселването в Княжество България на голяма част от местните български интелектуалци, които се включват активно в изграждането на българската държава. Извоюваните от българите по време на молдовското (румънското) управление права в областта на образованието и културата са премахнати. Болградската гимназия изцяло придобива облик на руско учебно заведение. След 1918 г. и краха на Руската империя Румъния завладява Бесарабия. За разлика от предишното румънско управление всички културни-просветни права на българите са изцяло отнети. Това води дори до случаи на въоръжена съпротива от страна на българите. През 1924 г. избухва т.нар. Татарбунарско въстание, потушено с кръв от страна на румънските власти. Междувременно, се засилват тенденциите на откъсване от българите на гагаузите, които до този момент се приемат за говорещи на турски език българи. През 1930 г. в София е открит 5-ти събор на руските учени зад граница. Съборът е организиран от Славянското благотворително дружество и дружество "Славянска беседа". През 1944 г. се провежда учредително събрание на Съюза на художниците в България. През 1893 г. е основано първото професионално сдружение на художници, наречено “Дружество за поддържане на изкуството в България”. По-късно се появяват още няколко подобни организации, които през 1932 г. се обединяват в Съюз на дружествата на художниците в България, преименуван през 1944 г. на Съюз на художниците в България / от 1953 г. - Съюз на българските художници/. Съюзът на българските художници е творческо сдружение с идеална цел. Неговите ръководни органи са: Общо събрание, Управителен съвет, Оперативно бюро и Председател. През 1970 г. във Варна приключва Седмият световен конгрес по социология. Организиран е от Българската социологическа асоциация. В конгресът участват около 3200 социолози от 14 страни. Представени са над 1040 доклада. Родени: През 1865 г. - Тодор Зафиров Митов - български офицер, генерал-майор (1915 г.). Завършва Военното училище в София (1885 г.) и Генералщабната академия в Белгия (1896 г.). По време на Сръбско-българската война (1885 г.) е командир на 4-та рота от 2-ра пехотен Струмски полк. Сражава се при Брезник и Пирот. Старши адютант е в 1-ва пехотна дивизия (1899 г.), началник-щаб на 1-ва бригада от 2-ра пехотна Тракийска дивизия и началник-щаб на 3-та пехотна дивизия (1906 г.). На 15 октомври 1908 г. е произведен в чин полковник. Служи като командир на 9-та пехотен Пловдивски полк (1909 г.) и началник на Военното училище (1911 г.). През Балканската война (1912-1913 г.) командва 1-ва бригада от 7-ма пехотна Рилска дивизия и участва в боевете при Булаир. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) воюва със сърбите при Кочани, Струмица и Калиманци. След войната е начело на 1-ва бригада от 6-та пехотна дивизия (1914 г.), ръководи отдел “Военноучебни заведения” (1915 г.). През Първа световна война е начело на 8-та пехотна Тунджанска дивизия в състава на Първа армия, воюва на Македонския фронт при Скопие, Битоля, Охрид и завоя на р. Черна. Излиза в запаса през 1916 г. През 1889 г. - Чавдар Петров Мутафов - български белетрист и художествен критик, съпруг на Ф. Попова-Мутафова. Завършва гимназия в София, машинно инженерство и архитектура в Мюнхен. Представител е на формализма и експресионизма в българската художествена проза. Сътрудничи в сп. “Слънце”, “Везни”, “Златорог”; редактира литературните седмичници “Изток” (1927-1928 г.) и “Стрелец” (1929 г.). Автор е на книгите: “Марионетки” (разкази, 1920 г.), “Дилетант” (декоративен роман, 1926 г.), “Технически разкази” (1940 г.). Умира на 10 март 1954 г. в София. През 1956 г. - Дочо Боджаков - български театрален и филмов режисьор. Един от създателите на модерното българско кино. Автор е на: "Памет" (1985 г.), "Ти, който си на небето…" (1989 г.), "Кладенецът" (1991 г.), "Кръговрат" (1993 г., тв), на театралната постановка "Нирвана" (1993 г.), "Когато гръм удари" (1995 г., тв), "Духът на бащата" (1997 г., тв), "Гена, живот в роли" (2001 г. – документален филм за Гена Димитрова), "Старомодни бижута" (2001 г., театрална постановка). Починали: През 1977 г. - Ненко Димитров Балкански - български художник живописец. Роден на 2 април 1907 г. в Казанлък. Завършва Художествената академия в София при Н. Маринов и Б. Митов (1930 г.), специализира в Париж и Мюнхен (1939-1940 г.). От 1947 г. е преподавател в Художествената академия в София (професор от 1959 г.). Автор е на фигурални композиции, пейзажи, натюрморти, портрети. Сред неговите творби са: "Портрет на жената на художника - Дора Балканска" (1933 г.), "Семейство" (1936 г.), "Автопортрет" (1938 г.), "Портрет на Митко (сина на художника)" (1941 г.), "Ятачка" (1945 г.), "Г. Димитров в затвора през 1918 г." (1950 г.), "Портрет на Д. П. Иванов-Арсениев" (1950 г.), "Портрет на Валеска" (1957 г.), "Домакиня" (1957 г.), "Автопортрет" (1967 г.) и др. Публикува монографиите "Дечко Узунов" (1955 г.), "Мара Георгиева" (1963 г.); статии по проблеми на съвременното българско изкуство. Получава златен медал от изложението в Париж (1937 г.). През 1990 г. - Александър Обретенов Обретенов – български изкуствовед. Роден на 22 август 1903 г. в Провадия. Следва музика в Лвов (тогава в Полша, 1925 г.), а след това архитектура. Завършва образованието си във Виена през 1929 г. В България сътрудничи на сп. "Архитектура", сп. "Хиперион", "Научна мисъл", "РЛФ", "Заря" и др. Статиите му са насочени срещу модернизма и формализма. След 1932 г. е пълномощник и член на ОК на партията в София, Бургас и Русе. Интерниран, преминава в нелегалност от 1941 г. След преврата на 9 септември 1944 г. е завеждащ сектор "Пропаганда на марксизма-ленинизма" и е преподавател по марксистко-ленинска естетика във ВИТИЗ и Висшия инженерно-строителен институт. Председател е на Камарата на народната култура и заместник-главен редактор на в. "Работническо дело" (1945-1948 г.). Доцент е по научна философия от 1947 г. Редовен професор е (1952-1966 г.) в Държавната политехника (ВИАС). Основател и главен редактор е на в. "Народна култура" (1957 г.). От 1959 г. е директор и създател на Института за изкуствознание при БАН. Член-кореспондент е на БАН (1961 г.). Секретар е на Съюза на българските художници (1959-1963). Създател и пръв главен редактор е на сп. "Проблеми на изкуството", сп. "Архитектура". Член е на ЦК на БКП. В теоретичните си трудове разработва проблеми на изобразителното изкуство, архитектурата, музиката, театъра, естетиката и културата при социализма. Негови са творбите: "Борба за социално изкуство" (1950 г.), "Пролетарски патриотизъм и интернационализъм" (1950 г.), "Изкуство и съвременност" (1960 г.), "Културната революция в България" (1968 г.), "За социалното изкуство и социалната култура" (1973 г.), "Социалната функция на архитектурата" (1978 г.), "Сборник статии" (1984 г.) и др.

Мисъл на деня - 19 Септември 2008 г. “В Стария Завет обръщението е колективно. Христос никога не се обръща колективно. Той се обръща лично към всякоя една душа. Той не се обръща към народа, а се обръща поотделно към всеки един човек. Християнството не иска да се строят църкви, защото всеки човек е църква, цар, баща, свещеник за себе си, живее ли добре. Христос дири индивидуална, а не обща душа.” Из Две лепти, 30 октомври 1920 г.

късметче, благодаря за този линк. Правя от известно време това упражнение. Определено се чувствам по-добре, по ми е леко на главата . Отнема само няколко няколко минути, а ефектът е поразителен. Напълно споделям казаното от prana_plovdiv по-нагоре. Трябва да се отвориш към човека, който ти помага. Ако нямаме доверие в неговият опит, мъдрост и искрено желание да помогне, нещата не се получават. Понякога пациентите си мислят, че това е просто ей-така - дарба, която трябва да се прилага и толкова. Но сякаш не осъзнаваме колко е натоварващо всичко това за самите лечители. Болшинството от тях ходят на работа, имат семейство. Много е трудно в това динамично и натоварено ежедневие да си изчистен. Поинтересувах се как точно става? Оказа се, че ако днес имат работа с пациент сутрин се правят специални упражнения. Молитви, дишане и не е 1-2 минутки, а понякога часове. Преди самото лечение пак се отделя време за подготовка. Отделно пред всеки лечител стои и отговорността да прецени дали може да се занимава с един пациент или не бива да се намесва. Огромна отговорност. Тези, които ме познават, знаят че имам импланти - изкуствена клапа и пейсмейкър. В случаи като моя трябва много внимателно да се подхожда. Точно затова споменах за огромната отговорност. Най-хубавото е, че човекът, който ми помага се поинтересува дали може да се прави лечение с прана в моя случай. Благодарна съм за отделеното време и споделеното знание. Оказа се, че може само да ми се 'подава' енергия, ако имам нужда. Което направихме веднъж. Стигнала съм до извода, че едва когато човек се отвори за такъв вид лечение - няма значение дали с прана или рейки, се появява човекът, който да му помогне. То си има обяснение, нали. Та да разкажа как се получиха нещата при мен. Един ден толкова ме заболя в сърдечната област, че си помислих, че нещо не е наред. Имам много силна връзка със сестра си, след малко тя звънна и каза, че се нуждае от кардиолог. Реших, че е някакво странно съвпадение. Трябваше да се чакаме в болницата, а по пътя натам имах чувството, че ще стане беля. Успокоявах се, че поне лекарите са добри и ме познават. Малко след като се видяхме тя се успокои, при прегледа се оказа, че няма нещо обезпокоително. При мен също всичко беше наред. Накратко - оказа се, че аз съм й отдала енергия. Звучи много странно, нали? А аз не знам как точно да я възстановя за толкова кратко време. Прибрах се в офиса, но се чувствах много изтощена. И тогава по скайпа, сякаш по случайност се чухме с моята приятелка. Седнах по описания от Максим тук начин. Не отне много време. После се оказа, че съм много чувствителна, подавала ми е 'трошици', но за мен това беше достатъчно, за да се възстановя. Притеснявах се, че я натоварвам - отделя време, сили, но за нея това беше нещо напълно естествено. И съм й много благодарна, че по този начин ми помогна. Но това е трудно да се изрази с думи.

На 18 Септември: През 1854 г. Георги Раковски разпуска четата си поради оттеглянето на руската армия от Балканите по време на Кримската война (1853-1856 г.) и предвид настъпващата есен. По време на войната Раковски постъпва като преводач в турската главна квартира в Шумен, където създава Тайно общество с цел да събира и изпраща военни сведения на руското командване. Поради предателство е разкрит, арестуван и пратен в Цариград. Успял да избяга, организира чета от 12 души, която през 1854 г. прехвърля Източна Стара планина, за да повдигне духа на българското население да се присъедини към руските войски. Води си дневник. Поради оттеглянето на руските войски, разпуска четата и 4 месеца се укрива у дома си в Котел, където замисля поемата "Горски пътник" и скицира спомените "Неповинен българин". В началото на 1855 г. напуска Котел, отсяда в Свищов и пише първото си стихотворение "Постъп (марш) българский". По късно заминава за Букурещ, а от там за Нови Сад, където започва да издава в. "Българска дневница" (юни - октомври 1857). С него поставя началото на българската революционна журналистика, като замисля и пробния брой на в. "Дунавски лебед". В Нови Сад издава "Предвестник горского пътника". Започва да печата началото на поемата си "Горски пътник", изучава българското историческо минало и проектира да създаде българско книжовно дружество. През 1879 г. Княз Александър I заминава за Букурещ, на своето първо официално посещение в чужбина. За княжески наместник е назначен министър-председателят Тодор Бурмов. Още с встъпването си на престола Александър I Батенберг изразява недоволство от ограничените правомощия, които му предоставя Търновската конституция. Затова се насочва към съюз с Консервативната партия (чиито водители още по време на Учредителното събрание (1879 г.) се обявяват за олигархично управление) и с нейна помощ се стреми да засили личната си власт. На 27 април 1881 г., с активното съдействие на ген.-лейтенант П. К. Ернрот, който по това време е военен министър в България, Александър I извършва отдавна замисления държавен преврат, след който суспендира (отменя) конституцията и въвежда т.нар. режим на пълномощията (1881-1883 г.). Но този акт не дава очакваните резултати, напротив, князът губи до голяма степен своя престиж в България и се лишава от подкрепата на Русия. Това го принуждава да възстанови конституцията още преди да изтече определеният от него 7-годишен период на пълномощията. Съгласието му да приеме Съединението на Източна Румелия с Княжество България, прокламирано на 6 септември 1885 г. в Пловдив, съдейства до известна степен за закрепване на положението му вътре в страната. Външнополитическите му позиции обаче стават още по-нестабилни. След Сръбско-българската война (1885 г.), в която Александър I е главнокомандващ българската войска, настъпва обтягане на руско-българските отношения. Това създава силни настроения против него сред голяма част от българските политически дейци и сред висшия състав на армията. На 9 август 1886 г. група офицери русофили извършват преврат и свалят Александър I от престола. Въпреки извършения контрапреврат, поради отказа на руския император да одобри завръщането му в България, на 26 август същата година той абдикира и напуска завинаги пределите на страната, като се отказва от българската княжеска титла и от привилегиите си на принц. След абдикацията служи в редовете на австро-унгарската армия до края на живота си. Умира на 17 ноември 1893 г. По негово желание е погребан в София, където му е издигнат мавзолей. През 1912 г. започва формиране на 70 доброволчески чети (между 10 и 30 четници) от тракийски и македонски българи по план на Александър Протогеров и Петър Дървингов, ръководени от Щаб на партизанските отряди. От 22 септември започват да навлизат в Македония и Одринско, да извършват разузнавателна дейност и да формират местни чети по селата, като съдействат на българските и съюзническите войски. На 21 януари 1913 г. четите са разпуснати и се вливат в Македоно-одринското опълчение. От началото на май 1913 г. са създадени малки разузнавателни чети за наблюдение на окупираните от Сърбия и Гърция райони в Македония. През 1923 г. правителството на проф. Александър Цанков иска и получава разрешение от Междусъюзническата военнотехническа комисия за свикване на 3000 наборници за потушаване на комунистическите бунтове. През 1944 г. е обявено е военно положение в България. Решението е взето на 8 септември 1944 г. от кабинета на Константин Муравиев. Кабинетът на Константин Муравиев съществува само няколко дни - от 2 до 8 септември 1944 г. През това кратко време той успява да наложи оставката на проф. Богдан Филов от Регентския съвет, да забрани някои от казионните организации и да обяви война на хитлеристка Германия. Обявената му война от правителството на СССР на 5 септември 1944 г. сериозно разколебава неговите позиции и на 8 срещу 9 септември е свален. След станалата правителствена промяна Муравиев е задържан и осъден от Народния съд на доживотен затвор. По-късно присъдата му е смекчена и в средата на 50-те години е пуснат на свобода През 1944 г. започва да излиза в. "Работническо дело" като орган на БРП (к), с главен редактор Крум Кюлявков, заменен след месец от Димитър Ганев. "Работническо дело" е обществено-политически вестник; орган на Централния комитет на Българската комунистическа партия. Излиза в София до февруари 1944 г. Подновен е след 9 септември 1944 г. До 1939 г. е орган на Работническата партия, а след сливането й с БКП (1939 г.) е приемник на в. "Работнически вестник" и орган на Българската работническа партия. Редакцията на вестника се състои от следните членове: Хр. Калайджиев, А. Стоянов, Е. Стайков, Ц. Драгойчева, Д. Ганев, Тр. Костов и др. За да се предпазят тези кадри, за отговорни редактори са обявявани редови партийни членове, които да поемат ударите на властта срещу вестника. До 9 септември 1944 г. 36 души от тези редактори са хвърлени в затвора. През 1960 г. закрита е изложбата "2500 години изкуство по българските земи", която е открита на 28 юни в Париж. Изложбата е посетена от 6 000 души. Родени: През 1942 г. - Аксиния Добрева Джурова - български изкуствовед, медиевист, славист. Завършва българска филология в Софийски университет “Св. Климент Охридски” (1965 г.) и история и теория на изкуството в Московския университет (1969 г.). От 1974 г. е доктор е по изкуствознание. От 1970 г. е научен сътрудник е в Институтът по изкуствата при БАН, а от 1984 г. е професор е по визуално изкуство в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. През 1972 г. специализира в Белградския университет. Гост-професор е в Йейлския университет, САЩ (1989 г.), в C.N.R.S. - Париж (1992 г.), във Венеция (1995 г., 1997 г.). От основаването през 1986 г. на Центъра за славяно-визуални проучвания "Иван Дуйчев" към Софийския университет “Св. Климент Охридски” е негов директор. От 1986 г. до 1997 г. е вицепрезидент на MAIRSK, от 1997 г. е генерален секретар на MAIRSK при ЮНЕСКО. Аксиния Джурова е първата жена, работила с фондовете на Ватиканската библиотека и първата жена събеседник на японския мислител Дайсаку Икеда в поредицата му от диалози със световни личности. Работи в областта на средновековното изкуство (изследва и популяризира илюстрирани славянски и визуални ръкописи) и в оперативната критика за съвременното изобразително изкуство. Носител е на наградата на СБХ за изкуствознание и критика "Н. Райнов". Основните й трудове са - албуми: "Христо Йончев-Крискарец", "Елза Гоева", "Владимир Пешев", "Иван Вукадинов"; книги: "Славянски ръкописи, документи и карти за българската история от Ватиканската апостолическа библиотека и секретния архив на Ватикана, IX-XVII в.", "Славянски ръкописи в Британския музей и библиотека", "1 000 години български книжни Орнаменти и миниатюри", "24 миниатюри от Томичовия псалтир", "Каталог на славянските ръкописи във Ватиканската апостолическа библиотека", "Славянски, гръцки и ориенталски ръкописи във фонда на Центъра за славяно-визуални проучвания “Иван Дуйчев", "Томичовият псалтир", "Въведение в славянската кодикология", "Славянски ръкописи от сбирката на Центъра за славяно-визуални проучвания “Иван Дуйчев", XIV-XIX в.", "Духът на лъва. Диалог между Дайсаку Икеда и Аксиния Джурова" (1999 г. на японски, 2000 г. на български, "Каталог на славянските ръкописи от Самоков, XIV-XIX в.". През 1945 г. - Руси Иванов Чанев – български драматичен и филмов актьор. "Мисля за публиката. Ще ми се да вярвам, че ще удържа на принципа си да участвам само в неща, които сам бих отишъл да гледам" Завършил е актьорско майсторство при проф. Боян Дановски във ВИТИЗ Кръстьо Сарафов (1963-1967). Бил е артист в театрите в Пловдив, в Младежкия и театър София. През 1990 г. с група колеги основава Малък градски театър Зад канала, където два сезона е и директор. В трийсетгодишната си актьорска кариера е изиграл над 100 роли в театъра, телевизията и киното. Неговите най-известни роли в киното са във филмите Авантаж (1977), Осъдени души (1975), Време разделно (1988), Кръвта остава (1980) и Мера според мера (1981). Особено успешно е сътрудничеството му с режисьора Георги Дюлгеров. Играе в българското кино от около 40 години. Първите му опити са публикувани на страниците на сп. Родна реч, а по-късно - на страниците на в. Студентска трибуна и в Народна младеж. В съавторство е написал за театъра драматизации по Утрините тук са тихи на Б. Василиев, Кристалният Джакомо от Дж.Родари, Глътка любов-залък свобода по Тургенев и Живей и помни по В.Распутин, а за киното - сценариите на филмите Авантаж и Мера според мера. През 1966 година заедно с художника Младен Младенов издават първата си книга Три неснимани филма, както и романа-касета Битак, за който са отличени с литературната награда Огнище. Играе в постановките “Нервна система”, “Рожден ден”, “Имен ден”, “Когато гръм удари, как ехото заглъхва”, “Живей и помни”, “Синьо-белият скреж”, “Атентатът в затворена улица”, “Професионалист”, “Среща с непознати”, “Хамлет”, “Първите”, “Закуска с неизвестни лица”, “Зимна приказка”, “Антигона”, “Индийското въже”, “Години на странстване”, “Легенда за майката”, “Къщата” и др. Снима се и в ТВ - “На полза роду”, “Влизането забранено”, “Случка от лятото”, “Дворът на малките” , “Гълъбицата” (1970 г.), “Опечалена фамилия”, “Пленници на времето”, “Необикновен процес”, “Каин и магьосникът” и др. В киното е от средата на 60-те години на ХХ в. В края на 70-те години става особено популярен след излизането на “Авантаж”. Филмография: “Понеделник сутрин”, “Горещо пладне”, “Цар и генерал”, “Най-дългата нощ”, “Случаят “Пенлеве”, “Иконостасът”, “Птици и хрътки”, “Бялата одисея”, “Бразилска мелодия”, “Осъдени души”, “Войници на свободата” , “Кръвта остава”, “Илюзия”, “Мера според мера”, “Константин философ”, “19 метра вятър”, “Време разделно”, “Голгота”, “Приятелите на Емилия”, “Суламит”, “Версенжеторикс”, “Подгряване на вчерашния обяд” . Съсценарист, заедно с Г. Дюлгеров на най-представителните им съвместни филми - “Авантаж” и “Мера според мера”. Награди: от СБФД, от Варненския кинофестивал (1978 г., 1982 г., 1986 г.), от САБ, от националните прегледи на българската драма и театър (1982 г. 1984 г., 1989 г., 1990 г.). През 1945 г. - Катя Кирилова Паскалева – българска актриса. "Хората станаха по-материални, отколкото заслужава един кратък човешки живот. Забравят, че всичко е тленно." През 1967 г. завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ Кръстьо Сарафов в класа на Методи Андонов. Работи в драматичните театри в Толбухин и Пазарджик, в Пловдив, в Драматичен театър София . От 1985 г. е в Държавния сатиричен театър Алеко Константинов. Член е на Съюза на българските филмови дейци /СБФД/. Сред най-известните и запомнящи се участия във филми на Катя Паскалева са ролите й от Козият рог, Понеделник сутрин, Матриархат, Отклонение, Шарен свят, Мъже без работа, Нона, Иван Кондарев, Вилна зона, Слънчев удар, Звезди в косите, сълзи в очите, Елегия, Най-тежкият грях, Равновесие, Поетът и дяволът, Тази хубава зряла възраст, Ева на третия етаж, Спирка за непознати, Аз, графинята, Брачни шеги, Мълчанието, Аритмия , Хайдути. лбена от Албена на Йовков, Розалинда в Както ви се харесва на Шекспир, Нина Заречная от Чайка на Чехов, Мег в Рожден ден и Сара в Любовникът от Харолд Пинтър са сред най-забележителните театрални роли на Катя Паскалева. През 1972 г. в Панама Катя Паскалева получава награда за женска роля във филма Козият рог, през 1973 г. - награда Фемина в Брюксел, отличие за принос в развитието на световното кино - в Карлови Вари през 1976 г. През същата година получава и награда Златна роза за женска роля във Вилна зона. Сред другите отличия на Катя Паскалева са наградата на СБФД за женска роля за филма Памет през 1986 г. и наградата за поддържаща женска роля за филма Ева на третия етаж. Умира на 23.07.2002 г. в София. Починали: През 1753 г. - Христофор Жефарович – български художник и бележит график. Христофор Жефарович е роден в гр. Дойран в края на XVII в. Биографичните данни за него са твърде оскъдни. Знае се, че работи предимно сред австрийските сърби в Бочани, Белград, а също и във Виена. Като художник се занимава с претворяване образите на много лица от миналото на славянските народи. Изработва много икони, фрески и щампи. Най-значителното му творение е книгата "Стематография", представляваща албум с гравюри на мед и с графики и текст. Тя се издава с помощта на сръбския патриарх Арсений IV през 1741 г. В нея личат образите на редица български и сръбски владетели, както и на някои светци. Освен това в нея се отпечатват и гербовете на 56 страни със съответните пояснения под тях, направени в стихотворна форма. Значителен интерес представлява българският герб - разярен лъв с корона на главата. От този герб по-късно се пресътворява и държавният герб на България. За първообраз на "Стематографията" послужват съчиненията на Павел Ритер Витезович и Мавро Орбини. Жефарович издава и други свои книги с гравирани образи: "Описание на Ерусалим" (1748 г.) и пр. Пресъздадените от него образи намират широко разпространение в българските земи и сред другите балкански народи. Те допринасят за укрепване на тяхното национално самосъзнание. Умира в Богоявленския манастир в Москва, където се съхраняват и малкото останали от него документи, сред които е и едно завещание, удостоверяващо българския му произход. През 1906 г. - Натанаил Охридски и Пловдивски (Нешо Стоянов Бойкикев) – български висш духовник, книжовник, участник в националноосвободителното движение, почетен член на БКД (1884 г.). Роден на 26 октомври 1820 г. в с. Кучевища, Скопско. Учи в Скопие, Самоков и Прилеп. Приема монашество в Зографския манастир (1837 г.). Учи в Духовната академия в Киев (1851 г.). Учителства в Зографския манастир, а след това е управител на имотите на Добровецкия манастир в Молдавия (1869 г.). Той е пръв екзархийски митрополит в Охрид (1872-1877 г.); обвинен от турската власт за бунтовник и принуден да напусне епархията. Управител е на Ловешката епархия от 1879 г. до 1891 г., митрополит е в Пловдив от 1891 г. до 1906 г. Поддържа връзка с Георги Сава Раковски и Васил Левски. Натанаил Охридски и Пловдивски е един от организаторите на Кресненско-Разложкото въстание (1878-1879 г.). Автор е на религиозни съчинения.

17 септември — Вяра, Надежда и Любов Св. София, Вяра, Надежда и Любов Това е християнският празник на светиците Вяра, Надежда и Любов, както и на майка им - света София. На тях са наречени основните религиозни добродетели: мъдрост, вяра, надежда и любов. Най-тържествено го празнуват именниците, които посрещат гости. В много къщи за този ден месят пресни питки и ги раздават, с грозде или други плодове, за здраве, щастие и любов. Пеят се песни и се играят хора. Според изследователите на народната ни култура значителна част от обредите, обичаите и празненствата са заварени от християнството. В смесването на езичество и християнство се образува единна сплав, защото “християнската вяра заварила морал, който и тя проповядвала, затова не се опълчила срещу него…” (Д. Маринов) В народна среда празникът на четирите християнски светици се превръща в тържество на нравствения кодекс на българина. Ето как рисува морала на народната вяра етнографът Д. Маринов: “Всеки и във всичко да бъде честен, добродетелен, полезен, да помага на другите, да бяга от зло. Всяко добро дело, милостиня, правда, помощ не остават без награда от Бога. Всяко зло и грях… се наказват до 3, 6, 9-то коляно. Всеки добър човек не може да бъде сиромах и нещастен. Лошият пати, богатството му изчезва. Моралът изработва правила за човек, който иска да бъде щастлив, дълголетен и праведен: 1. Да почита родителите си. 2. Да се пази от кръвосмешение. 3. Да не ходи с чужди, да не води блуден живот. 4. Да не краде. 5. Да не убива, дори за отмъщение. 6. Забранява се изедничеството, насилничеството и предателството. 7. Да не се връща пътник от прага. 8. Да не се връща сираче, сиромах с празно. Болестите, отиват да морят главно в лоши къщи. Всяка прекарана напаст е наказание.” Така и на този празник обредността (житна жертва, посрещане на гости, песни, хора) е подчинена на древни и християнски морални норми, персонифицирани от сестрите - светици и тяхната майка. Св. Мъченици Вяра, Надежда, Любов и майка им София През втората половина на І в. и първите десетилетия на ІІ в. в Рим живяла благочестива жена християнка на име София. В своя живот гя оправдала напълно името си, което означава “премъдрост”. И като съпруга, и като вдовица по-късно, тя водела благоразумен християнски живот, изрълнен с мир, чистота, кротост, покорност на Божията воля. Според възможностите си, тя вършела непрекъснато милосърдни дела. София имала три дъщери, които нарекла с имената на трите християнски добродетели — Вяра, Надежда и Любов. Тя ги възпитавала в любов към Господа Исус Христос. Света София и дъщерите й не скривали своята вяра в Христа и я изповядвали открито. Наместникът на Антиох донесъл за това на император Адриан (117-138), който заповядал да ги доведат веднага при императора. Разбирайки защо ги водят в двореца, светите деви се молили горещо на Господ Исус Христос да им даде сили да не се страхуват от предстоящите мъки и смърт. Когато майката с трите си дъщери застанали пред императора, всички присъстващи се изумили от стокойствието им: сякаш са ги повикали на светло тържество, а не на изтезание. Привиквайки сестрите поред, Адриан ги убеждавал да принесат жертва на богинята Артемида. Младите момичета (Вяра била на 12 години, Надежда — на 10 и Любов — на 9 години) останали непреклонни. Тогава императорът заповядал да ги изтезават жестоко: хвърляли ги върху гореща желязна решетка, в нажежена пещ, в котел с кипяща смола, но Господ със Своята невидима сила ги пазел. Най-малката привързали към колело и я разпъвали и били с тояги, докато тялото й се превърнало в кървяща рана. Земята се напоила с кръв. Трите сестри останали непреклонни във вярата си и една по една били обезглавени. Майката била принудена да гледа нечовешките изтезания и страданията на децата си. Но тя проявила необикновено мъжество и през цялото време убеждавала момичетата да понесат мъченията в името на Небесния жених. И трите й дъщери с радост посрещнали своя мъченически край. За да продължи душевните страдания на света София, императорът й разрешил да вземе телата на дъщерите си. Майката ги взела и ги положила в скъп ковчег върху погребална колесница. Погребала ги с почести и благодарност към Бога на висок хълм извън града. Три дни прекарала на гроба на дъщерите си. Молела се усърдно и накрая в това състояние предала душата си на Господа, убедена че отива при дъщерите си. Християни погребали светата майка при нейните дъщери. Това станало през 126 г. Христовата църква почита и света София като мъченица, защото като майка тя изживяла със сърцето си ужасните мъчения за Христа на своите възлюбени дъщери. Мощите на светите мъченици София, Вяра, Надежда и Любов почиват от 777 г. в Елзас, Франция Тук

На 17 Септември: През 1794 г. Софроний Врачански е официално ръкоположен в епископски сан. На предходния ден в Търново е избран от търновския митрополит за врачански епископ и тогава приема името Софроний Врачански. Истинското му име е Стойко Владиславов. Около 13 декември Софроний получава и султанския берат (указ на султан, дарствена грамота носеща подписа на султана) за назначението си във Врачанската епархия. В своето “житие” Софроний отбелязва по този повод: “И като станах архиерей, в тоя ден голяма радост имаше в митрополията. И у нас вкъщи имаше трапеза и голямо посрещане. После седях в Арбанаси три месеца, докато се приготвя и докато ми дойде фермана и повелението от Цариград.” През 1834 г. Високата порта издава заповед, с която се забранява износа на зърнени храни от Северна България и се иска 550 000 килета (мярка за тежест за зърнени храни) пшеница да се осигурят "за нуждите на държавните складове". През 1877 г. по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) Сюлейман паша предприема последен опит да превземе връх Шипка. Неговите войски настъпват сутринта, успяват да превземат Орлово гнездо и обграждат в непосредствена близост руските позиции на връх Св. Никола. Няколко часа по-късно след три контраатаки турците са изтласкани от Орлово гнездо и са принудени да отстъпят. Целта на Сюлейман паша е да съедини армията си с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен. Сюлейман паша командва турската армия в боевете за София, Пазарджик и Пловдив, след което отстъпва към Кърджали-Момчилград-Галиполи, за да осигури охраната на Цариград. През 1878 г. е осъден на 15 години затвор за недобро командване, но скоро след това е помилван. През 1886 г. генерал Н. Каулбарс, извънреден пратеник на руския император, обявява бъдещите избори за трето Велико Народно събрание за незаконни и предприема обиколка в Северна България, като агитира за русофилите. Кабинетът изпраща полковник Рачо Петров да неутрализира агитацията. Изборите за трето Велико Народно събрание са свикани след детронацията на княз Александър Батенберг и настъпилата политическа криза в България. Вътрешнополитическата и международна криза, в която изпада България е свързана с борбата между русофилски и русофобски настроени среди сред българското общество по отношение на външнополитическата ориентация на страната. Управлението на Регентството, в което влизат Стефан Стамболов, Петко Каравелов и Сава Муткуров, довежда до надмощие на русофобите в политическия живот. Част от русофилски настроените офицери и политици са принудени да напуснат страната. Така в Турция, Румъния и Сърбия се формира значителна българска политическа емиграция 1886–1887 г. В Румъния офицерите емигранти образуват Революционен комитет, който си поставя задачи да прехвърля чети в България и да организира бунтове (в Русе и Силистра 1887 г.). Кризата в България се задълбочава от опита на Русия да се намеси грубо във вътрешния живот на страната, което довежда до скъсване на дипломатическите отношения между двете държави (1886 г.). Регентството успява да се справи с вътрешното недоволство. С подкрепата на Австро-Унгария за княз на България на 25 юни 1887 г. е избран Фердинанд Сакскобургготски. Политическата криза обаче изцяло е разрешена след възстановяването на дипломатическите отношения с Русия и признаването на княз Фердинанд I от всички държави, подписали Берлинския договор през 1878 г. През 1908 г. в периода 17 септември – 20 ноември е проведена обща стачка на сливенските текстилни работници, която довежда до създаване на картел на текстилните фабриканти – Картел на сливенските текстилни фабрики, които на 18 септември извършват локаут и стачката завършва без успех. През 1912 г. България, Сърбия и Гърция отправят ултиматум до Високата порта веднага да изпълни Берлинския договор (мирният пакт подписан след Руско-турската освободителна война – 1877-1878 г., съгласно който България получава свободата си) и да даде автономия на европейските си вилаети. След последвалия категоричен отказ от страна на Османската империя в същия ден е обявено военно положение и обща мобилизация в балканските страни. На 18 септември Турция също обявява обща мобилизация и военно положение. Неизпълнението на ултиматума е формалният повод за избухването на Балканската война (1912-1913 г.). Балканската война (1912-1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз – 1912-1913 г.) срещу Османската империя. Предизвикана е от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остава в пределите на империята след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Неговото по-нататъшно обществено-икономическо и културно развитие се спъва както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен гнет. През 1922 г. Първият събор на Конституционния блок в Търново е разгромен от привърженици на управляващия страната Български земеделски народен съюз (БЗНС), събрани на конгрес на цвеклопроизводителите. Водачите на блока са арестувани, а имуществата им са поставени под запрещение с Постановление на кабинета от 24-та дата същия месец. Конституционният блок е политическа групировка, образувана на 6 юли 1922 г. от Обединената народнопрогресивна, Демократическата и Радикалната партия. Поставя си за задача да сплоти десните политически сили в страната против управлението на Българския земеделски народен съюз и растящото влияние на Българската комунистическа партия. За сваляне правителството на Александър Стамболийски Конституционният блок проектира свикването на три събора на своите привърженици: в Търново, Пловдив и София. На 10 август 1923 г. след образуването на Демократическия сговор Конституционният блок престава да съществува. През 1923 г. се провежда нелегален конгрес на Тракийската революционна организация в Хасково. Вътрешната тракийска революционна организация (ВТРО) е революционна организация на тракийските българи, която се бори за автономия на цяла Тракия, оказала се след края на Първата световна война 1914–1918 г. вън от пределите на България. Организационните й структури са нелегални бойни групи, ръководени от районни отговорници и пунктови началници. Формира и свои въоръжени чети, ръководени от войводи. Като цяло ВТРО е учредена на 17 септември 1923 г. от дейци на разтурената вече Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация (БТВТРО). Установява контакти с легалните тракийски дружества в Хасково, Кърджалийско и Смолянско. Сформираните въоръжени чети съсредоточават своята дейност главно в пределите на Западна Тракия. За набиране на средства облага с данък едрите тютюневи фирми. Дейността й продължава до лятото на 1926 г., когато е принудена да се саморазпусне. Официално това става на 12 октомври 1927 г., като функциите й поема Комитетът за свободата на Тракия (КСТ). По-видни ръководни дейци на ВТРО са Д. Маджаров, П. Поптрендафилов, К. Георгиев, Д. Николов и други. През 1944 г. министър-председателят Кимон Георгиев чете на митинг пред Съдебната палата в София програмата на правителството на Отечествения фронт (ОФ) – общодемократична платформа на четирите отечественофронтовски партии, която предвижда извършване на реформи във всички сфери на политическия, икономическия, социалния и културния живот на страната. През 1945 г. е публикуван указ на регентите, с който отложените парламентарни избори са насрочени за 18 ноември 1945 г. Решението на правителството е взето на 14 септември 1945 г. Изборите за ХХVІ Народно събрание са бойкотирани от опозицията. Гласуват 3 853 097 или 85,60 % от гласоподавателите, от които 3 397 672 бюлетини или 88,18 % са подадени за Отечествения фронт (ОФ). Недействителните бюлетини са 455 425. През 1948 г. с постановление на Министерския съвет на основата на Агрономическия, Лесовъдния, Ветеринарномедицинския и Зоотехническия факултет на Софийския университет е създадена Селскостопанска академия "Георги Димитров" – София. През 1949 г. Шестото Велико Народно събрание завършва своята дейност. За около три години то приема 241 нови закона, 120 изменения и допълнения на закони и 90 законодателни предложения. Негов председател е Васил Коларов. Родени: През 1843 г. - Михаил Дмитриевич Скобелев – руски военачалник, генерал от пехотата. В похода срещу Хива в Средна Азия (1873-1876 г.) е началник на наказателната експедиция против метежите в Кокандското ханство и след това - генерал-губернатор на Ферганска губерния (1876 г.). Участва в Руско-турската война (1877-1878 г.), където показва изключителни способности на командир. По време на втория щурм на Плевен (18. (30 – нов стил) юли 1877 г.) командва казашка бригада. За блестящата победа при Ловеч (22 август / 3 септември 1877 г.) е произведен в чин генерал-лейтенант. По време на третия щурм на Плевен 30-31 август (11-12 септември) успешно превзема редутите в южната част на Плевен, но не получава подкрепления и отстъпва с цената на много жертви. След това става командир на 16 дивизия и с нея осъществява трудния зимен преход през Стара планина. В сражението при Шейново (27-28 декември 1877 г. – 8-9 януари 1878 г.) осигурява разгрома на турската армия. Като командир на авангарда на руската армия превзема Одрин и през февруари 1878 г. – Сан Стефано. След войната е командир на корпус. През 1880-1881 г. е началник на т. нар. Ахал-текинска експедиция, по време на която Туркмения присъединена към Руска империя. Умира на 25 юни 1882 г. в Москва. През 1898 г. - Христо Смирненски - български поет и писател. Христо Димитров Измирлиев (Смирненски) е роден в град Кукуш, където получава първоначалното си образование. През 1912 г. започва Балканската война и българските войски освобождават Кукуш. (По силата на Берлинския договор част от Македония и Южна Тракия и след Освобождението остават под османско "присъствие".) Радостта на населението обаче е твърде кратка. След победата между балканските съюзници изникват разногласия, по вина на управляващите кръгове избухва Междусъюзническата война. Пред опасността от настъпващите гръцки войски жителите напускат Кукуш, градът е опожарен. Семейството на Димитър Измирлиев заедно с хилядите бежанци се отправя да търси спасение и препитание в София. Тук Христо се записва в Техническото училище, но заедно с братята и сестра си помага в издръжката на семейството - продава вестници. От 1915 г. по примера на по-големия си брат Тома Христо започва да сътрудничи на хумористичните издания - най-напред на вестник "К'во да е", където за пръв път се подписва с един от най-известните си псевдоними като хуморист - Ведбал. От следващата година той публикува хумористични стихове и фейлетони в "Българан", "Родна лира", "Художествена седмица", "Смях и сълзи", "Барабан", "Сила". Необикновено находчив и плодовит, Ведбал, въпреки младостта си, става един от най-търсените и популярни за онова време хумористи. През 1917 г. за пръв път се подписва с псевдонима Смирненски, с който остава в класиката на българската литература. Ученик в Техническото училище, той продължава да се труди - като обикновен работник, продавач в колониален магазин и др. По това време избухва Първата световна война. През май 1917 г. Христо е принуден да постъпи като юнкер във Военното училище, но въпреки суровото казармено всекидневие продължава да пише и да публикува в хумористичните издания. През 1918 г. излиза първата му книга "Разнокалибрени въздишки в стихове и проза". Силно въздействие върху идейното развитие на младия поет оказват Октомврийската революция и Войнишкото въстание през 1918 г. Отвратен от жестокостта, с която правителството потушава въстанието, Христо Измирлиев твърдо решава и напуска Военното училище. Цивилният живот не предлага много радости на младия хуморист. Той е принуден с тежък труд да изкарва прехраната си - отначало е писар II разред в Управлението по транспорта, после карнетист, след това е чиновник в Дирекцията на стопанските грижи, репортер, касиер, редактор, коректор... През пролетта на 1920 г. е приет за член на комунистическия младежки съюз, а през следващата - на комунистическата партия. През ноември 1919 г. по решение на партията започва да излиза седмичното хумористично художествено-литературно списание "Червен смях". Участието на Смирненски в списването му има решаващо значение за него - хуморът му става все по-социално насочен... В края на февруари 1922 г. партийното издателство - Общо работническо кооперативно дружество "Освобождение" - отпечатва лирическата сбирка на Смирненски "Да бъде ден!". Творчество През 1950 г. - Минчо Николаев Минчев - български цигулар виртуоз. Започва да свири на цигулка на 4-годишна възраст. На 9 години е лауреат на Първи републикански фестивал на художествена самодейност в София. През 1964 г. печели I награда на III общобългарско състезание за деца и юноши. Три години по-късно е носител на I награда за млади таланти в Русе и VI награда на конкурса “Х. Виенявски” в Полша. Завършва Българската държавна консерватория (БДК) през 1973 г. като ученик на Ем. Камиларов. В периода 1974-1976 г. специализира в Лондон при И. Нийман. Концертира като солист в известни симфонични оркестри от Европа и Америка. Репертоарът му обхваща творби от различни стилове и епохи. Изпълненията му се отличават с виртуозна техника и изразителен тон. Професор в Музикалната академия в Есен, Германия (от 1990 г.). Цигулката, на която свири е “Страдивариус Барон Витгенщайн” от 1716 г. Работи с Кралската Лондонска филхармония, Лондонски симфоничен оркестър, Дрезденска филхармония, Симфоничния оркестър на Амстердам и др. Води майсторски класове в България, Германия, Куба, Южна Корея, Мексико, Гърция, Австралия. Член на журито на лютиерските конкурси в София “Карл Флеш” в Лондон и др. Носител е на наградите “Н. Паганини”, “Карл Флеш”. Починали: През 1422 г. - Константин Видински - син и наследник на видинския цар Иван Срацимир, провъзгласен за “млад цар” още докато баща му е жив. През 1394 г. заедно с Йоасаф Бдински Константин посещава наскоро завладяната столица Търново за преговори с османските власти, при което са му дарени мощите на св. Петка Търновска. Предполага се, че към 1396 г. или 1397 г., когато султан Баязид I достига Видин, Иван Срацимир е пленен и хвърлен в затвора в турската столица Бурса. Съществуват различни версии за съдбата на Константин по това време - според едни той търси убежище в Унгария. Според други - Константин остава като османски васал във Видин. През 1402-1403 г. започва действие срещу турците, като се възползва от катастрофата при Анкара (1402 г.). Според писмо на унгарския крал Сигизмунд (1404 г.) Константин е “прославен император на България” и унгарски съюзник срещу турците. През 1408-1413 г. (т. нар. въстание на Константин и Фружин) Константин, подкрепян от братовчед си Фружин (син на Иван Шишман) предприема мащабни освободителни действия, съпътствани от някои неуспехи (например в борбата със султан Муса). През 1413 г. Константин преминава на страната на султан Мехмед I и след победата над Муса при Чамурли (с. Шишманово, Софийско - днес под водите на язовир Искър) продължава да управлява Видинското царство. Съдбата на Видинската държава е неясна, като е най-вероятно последните остатъци от самостоятелната българска власт да са унищожени съипрез 1422 г. от войските на султан Мурад II. След окончателната гибел на царството Константин бяга в Унгария, скоро след което се установява и умира в сръбската столица Белград. През 1949 г. - Анастас Георгиев Бендерев - българин, генерал от руската армия. Роден в Горна Оряховица на 25 март 1859 г. Участва в четата на Георги Измирлиев и Тодор Велков през 1876 г. Завършва Военното училище в София (1879 г.), Николаевска академия на генералния щаб (1885 г.) и кавалерийска школа в Санкт Петербург. През Сръбско-българската война (1885 г.) командва десния участък на Сливнишката позиция, проявява инициатива и спомага за спечелване на сражението, което определя изхода на войната. Участва в преврата на 9 август 1886 г. Емигрира в Русия. В руската армия достига чин генерал-лейтенант. Бендерев е автор на трудове за войните през 1885 г., географията и статистиката на Македония и др. След края на Първа световна война той се завръща в България. Издава книга "История на българското опълчение" (1930 г.).

Мисъл на деня - 17 Септември 2008 г. “Адът е място на изостанали в развитието си души, които не могат да се въплътят на Земята.” Из И доведи тука сиромасите, и клосните, и хромите, и слепите!, 5-а НБ, 3.I.1937 г.

Специален поздрав

"Един пътник минавал през една гъста гора. В торбата си той носел хляб и шише, пълно с мед. Като се уморил, той седнал под едно дърво да си почине. На дървото отгоре седяла една маймуна. Пътникът извадил хляба и меда от торбата да си хапне. През всичкото време маймуната го наблюдавала какво прави. Като се нахранил, той бръкнал с пръст в меда и започнал да маже с мед дрехите си. С това той искал да залъже маймуната, да я привлече при себе си. По едно време пътникът задрямал. В този момент маймуната скочила ловко от дървото, взела шишето с меда и започнала да ближе от него и да маже тялото си с пръст, потопен в мед. Не се минало много време, пчели накацали маймуната. С това глупаво подражание тя намерила своето нещастие. Често хората изпадат в положението на маймуната и се чудят защо идат нещастията върху тях. Много просто. Когато човек не знае как да употреби нещо, нещастията се сипят върху главата му. Когато подражава на другите хора, нещастията пак го следват. Същият пътник разправя по-нататъшната история с маймуната. Като видяла, че той още спи, тя извадила от джоба на дрехата му часовника и го закачила на себе си. Какво ще й допринесе този часовник? За да вземе часовника си назад, пътникът измислил една хитрина. Той събул обущата си, намазал ги отвътре с мед и се престорил на заспал. Маймуната слязла от дървото и обула обущата, но като започнала да се катери по дървото, видяла че не може – обущата я спъвали. Пътникът веднага скочил, хванал маймуната здраво, вързал я и я занесъл със себе си някъде в Европа, като особен екземпляр. Съвременните хора често изпадат в положението на маймуната. Те възприемат такива идеи, които не могат да приложат, нито знаят къде да ги употребят, вследствие на което стават смешни, а понякога се натъкват и на страдания. Какво означава думата „маймуна“? Маймуната е същество, което не разбира истинските отношения на нещата. Маймуната има почти толкова заложби, колкото и човекът, но няма съответни органи да ги прояви. Един ден, когато тия органи се развият, тя ще прояви своите заложби." "Един французки капитан искал да се противопостави на един закон. За да реши, може ли да се противопостави на закона, той отишъл при един свой приятел, съблякъл дрехите си и му казал: „Вземи сабята и започни да удряш с тъпата част върху гърба ми. Удряй, докато ти кажа да спреш“. Приятелят му взел сабята и започнал да удря. При първия удар още капитанът казал на приятеля си: „Спри, стига толкова!“ Той разбрал колко може да издържа и дали има смисъл да се противопоставя на закона. Разумният човек лесно се учи от страданията. Глупавият, обаче, страда много и пак не научава урока си. Като започне да страда, той вика, плаче, разправя за страданията си, но не взима урок от тях." Права мисъл

На 16 Септември: През 1794 г. Стойко Владиславов е избран от търновския митрополит за врачански епископ. Той приема името Софроний Врачански. Официалното ръкополагане в епископски сан става на 17 септември в Търново, а около 13 декември Софроний получава и султански берат за назначението си във Врачанската епархия. В своето “житие” Софроний отбелязва по този повод: “И като станах архиерей, в тоя ден голяма радост имаше в митрополията. И у нас вкъщи имаше трапеза и голямо посрещане. После седях в Арбанаси три месеца, докато се приготвя и докато ми дойде фермана и повелението от Цариград. ” Софроний Врачански е деец на Българското Възраждане, книжовник, учител. Той е пръв ученик и последовател на Паисий Хилендарски. Преписва на простонароден език два часослова и един дамаскин, съставя два сборника, прави преводи. Софроний Врачански описва живота си в оригиналната творба "Житие и страдания грешнаго Софрония". Тя е написана около 1805 г. в Букурещ и дълго време остава в ръкопис. Отпечатана е във в. "Дунавски лебед" през 1861г. (бр. 55-61, посмъртно). През 1875 г. избухва Старозагорското въстание, организирано от Българския революционен централен комитет в Букурещ и ръководено от Стефан Стамболов, подпомаган от Захари Стоянов и Георги Икономов. На заседание от 12 август същата година БРЦК преценява (предвид международната обстановка и избухналото през май въстание в Босна и Херцеговина, което поставя началото на Източната криза), че е настъпил благоприятен момент за общо въстание в България. Набелязани са главните райони за действие, както и комитетите, които ще ги ръководят. Планът на БРЦК предвижда въстанието да бъде подкрепено с чети отвън, както и да се подпали Цариград от група, ръководена от Стоян Заимов и Георги Бенковски. Най-оживена подготовка е извършена в Старозагорско. Османските власти разбират за подготвянето на въстанието и вземат бързи мерки за неговото предотвратяване - засилват охраната по р. Дунав и извършват арести в редица краища. На определената дата (14 септември 1875 г.) ръководителите на Старозагорския революционен окръг се събират в къщата на братя Жекови в Стара Загора и решават да изчакат пристигането на въстаниците от околните села и Чирпан и заедно с тях да излязат на Чадър могила, разположена в източната част на града. На 16 септември вместо очакваните 300 въоръжени бойци се явяват 24. Те сформират чета и няколко дни скитат из Балкана, след което се разпръскват. Пристигналите от селата въстаници, след като не успяват да се свържат с ръководството на въстанието, образуват две малки чети, предвождани от Руси Бакърджи и Хр. Шиваров. След кратки престрелки с башибозушки потери при с. Елхово (днес Милево) Руси Бакърджи е убит. Опити за вдигане на въстание са направени и в Русенско и Шуменско. В с. Червена вода е сформирана чета от 25 души, предвождана от Йордан Иванов. Тя е разбита бързо и разпръсната, а нейният войвода - заловен и убит от османските власти. В Шумен е образувана друга чета начело с Ат. Стойнов. Тя се насочва към Котленско, но след като разбира, че в Сливенския край въстанието не е избухнало, също се разпръсква. През 1876 г. по време на Сръбско-турската война (1876 г.) при Гредетин (Сърбия) 2000 български доброволци начело с капитан Райчо Николов и войводата П. Хитов се сражават на страната на Сърбия. При подготовката им участва генерал-майор Иван Кишелски - първият българин с генералско звание. Майор Райчо Николов е роден на 1 юни 1840 г. в Райковци. 14 годишен отива в Русе да учи кожухарство. По време на Кримската война (1853-1856 г.) преплува Дунава, обстрелван от турски патрули, за да предаде ценни сведения на руското командване в Гюргево. След войната е удостоен с титла потомствен дворянин и постъпва във военно училище в Русия. През 1857 г. получава първото си офицерско звание прапорщик. Участва като доброволец в Сръбско-турската война през 1876 г. По време на Руско-турската освободителна война е командир на рота от българското опълчение. За проявен героизъм при зашитата на Шипка е награден с орден “Св.Анна”. През февруари 1879 г. пристига в Пловдив и служи в Източнорумелийската милиция и жандармерия с чин капитан. През 1880 г. е назначен за командир на Пловдивската окръжна жандармерия. На 5 май 1882 г. е произведен в чин майор. Активно се включва в подготовката и осъществяването на Съединението. С ротата си майор Райчо Николов е сред участниците в свалянето на Главния управител на Източна Румелия Гаврил Кръстевич. В деня на Съединението е застрелян в гръб от директора на пощата Костадин Тодоров. На 7 септември 1885 г. в присъствието на 20 000 души с военни почести и топовни гърмежи тялото му е положено в Пловдивските гробища. През 1899 г. Българското тайно революционно братство подписва обединителен протокол с БМОРК (Български македоно-одрински революционни комитети), саморазпуска се и се влива в БМОРК под натиска на Екзархията, на българското правителство и на Върховния комитет. Българското тайно революционно братство е обединение на част от българската интелигенция в Македония и Одринско, привърженик на легалната борба в рамките на Османската империя. Братството е основано в Солун през 1897 г. по инициатива на Българската екзархия. Създателите му смятат, че на първо място трябва да се постави просветното движение. През 1907 г. е основан Съюз на запасните офицери с 5-членен Управителен съвет. Съюзът на запасните офицери е военна организация на офицерите от запаса. Образуван е като професионална организация. След Първата световна война (1914–1918 г.) придобива политическа насоченост. В редовете му навлизат и дейци на Военния съюз, като през 1921 г. във висшия му съюзен съвет са избрани запасният ген. В. М. Лазаров, запасните офицери Ст. Мошанов, Н. Рачев и др. През 1922 г. СЗО се федерира със Съюза на запасните подофицери (СЗП). Те, съвместно с Народния сговор, участват в държавния преврат на 9 юни 1923 г. и в разгрома на Юнското въстание от 1923 г. и Септемврийското въстание от 1923 г. През 30-те години на ХХ в. в редовете на СЗО започват вътрешни борби, които довеждат до разцепването на софийското дружество. Съюзът се обявява против деветнадесетомайците и подкрепя по-късно правителствата на ген. П. Златев, А. Тошев и Г. Кьосеиванов. Пропагандира идеите за силна власт, безпартийно управление и спазване на конституцията. През 1941 г. СЗО се включва като колективен член в Общия съюз на запасното войнство, който се противопоставя на антифашистката борба. Осъществява единодействие със СЗП, Съюза на бойците от фронта, организациите "Ратник" и "Родна защита". СЗО е разтурен след 9 септември 1944 г. През 1913 г. е подписан Цариградският мирен договор между България и Турция: Портата си връща Източна Тракия с Одрин, а България получава Малкотърновско, Свиленград и излаз на Бяло море на запад от устието на р. Марица. През 1944 г. е проведено първото заседание на ЦК на БРСДП. За главен секретар е избран Коста Лулчев. През 1944 г. профсъюзни дейци-членове на БРП (к) и на БРСДП, вземат решение за създаване на Общ работнически професионален съюз (ОРПС). Общият работнически професионален съюз е професионална организация, създадена през март 1945 г. от 32 новосформирани браншови профсъюза. След 9 септември 1944 г. съществуващите до момента казионни профсъюзи и Българският работнически съюз са разтурени. ОРПС си поставя за задача да работи за защита на непосредствените интереси на работниците и служителите, да съдейства за повишаване на производството и за осъществяване на политиката на отечественофронтовската власт. ОРПС взема участие в осъществяването на работнически контрол в предприятията, в организирането на съревнования в производството, във възстановяване на разореното от войната народно стопанство. През 1951 г. на III конгрес на ОРПС като негов ръководен орган се утвърждава Централен съвет на професионалните съюзи. През 1972 г. на VII конгрес е преименуван в Централен съвет на Българските професионални съюзи. През 1944 г. по време на Втората световна война (1939-1945 г.) командващият Трети Украински фронт маршал Фьодор Иванович Толбухин съобщава на военния министър Дамян Велчев, че "с цел скорошното разгромяване на немските войски чрез съвместните действия на съветските войски и българската армия" българските въоръжени сили трябва да минат на подчинение към съветското командване. През 1949 г. ВНС приема нов Закон за БАН. Според него тя е "най-висшето държавно научно учреждение в страната и е подчинена на Министерския съвет". Целта й е да развива теоретичните и приложни науки с оглед те да се използват планомерно и всестранно за строителството на социализма. БАН трябва да работи за внедряването на марксисткия диалектически метод във всички области на науката. Тя "изучава и развива постиженията на световната и на първо място на съветската научна мисъл" и трябва да работи колективно и планово. Присъждането на научните степени "доктор" и "кандидат на науките" ще става по специален правилник, а за подготовка на нови кадри се утвърждава аспирантурата, въведена от 1947 г. Работата на БАН ще се осъществява не на основата на устав, а чрез утвърдени от правителството правилници. По съветски образец в БАН се създават седем отделения, чиито структурни части са институтите. Родени: През 1890 г. - генерал-лейтенант Константин Лукаш - началник щаб на армията (11 август 1941 г. – 11 май 1944 г.). Завършва Военното училище в София (1902-1909 г. ) и Военната академия в София (1926 г.). От 1909 г. е командир на взвод в 21-и пехотен полк. През септември 1912 г. става командир на телеграфната команда в 21-и пехотен полк. От 11 октомври 1912 г. до 9 август 1913 г. е командир на рота в 21-и пехотен полк. След това е завеждащ оръжието на 21-и пехотен полк (до 16 януари 1915 г. ). В периода януари 1915 г. до април 1918 г. е последователно командир на рота в 17-пехотен полк, командир на взвод в Школата за запасни подпоручици, командир на рота в 57-и пехотен полк, командир на взвод в Школата за запасни офицери, младши адютант в щаба на 4-а пехотна дивизия, командир на рота и после на дружина в 16-и пехотен полк, офицер за поръчки в щаба на 4-а пехотна дивизия, командир на взвод във Военното училище. От 5 април 1918 г. е помощник-началник на Оперативната секция в Щаба на действащата армия. В периода 17 декември 1918 г. – 1 юни 1919 г. е адютант на 1-а биргада на 2-а пехотна дивизия. От 1 юни 1919 г. е командир на дружина в 21-и пехотен полк. В периода 19 декември 1919 г. – 1 юни 1920 г. е домакин на 21-и пехотен полк. След това е командир на картечна рота в 9-и пехотен полк, строеви адютант при щаба на 2-а военноинспекционна област, началник на 10-и пограничен участък, домакин и помощник-началник на 4-и пограничен сектор. От 1926 г. е началник секция в Щаба на армията. От 2 септември 1927 г. до 24 юли 1928 г. е командир на 2-а жандармерийска дружина и пехотна дружина в ШЗО. В периода юли 1928 г. - май 1931 г. е инспектор на класовете на Военното училище. От 1930 г. е началник-щаб на 6-и пехотен полк. Флигел-адютант в Свитата на Цар Борис III е от 20 май 1932 г. –10 септември 1934 г. От септември 1934 г. юни 1935 г. е началник-щаб на 4-а военноинспекционна област. След което е началник на Пехотната школа. Командир е на 1-а пехотна дивизия от 14 ноември 1935 г. до 1938 г. След това е началник на 1-а армейска област. В периода 11 август 1941 г. – 11 май 1944 г. е началник на Щаба на войската. От 11 май 1944 г. е главен инспектор на войската. От 13 септември 1944 г. е в запаса. Разстрелян е на 15 март 1945 г. Награди: Орден "За храброст" 4-та степен, 2-ри клас; Орден "Свети Александър" с мечове по средата, 3-та и 4-та степен; Орден "За военна заслуга" 2-ра, 3-та , 4-та и 5-та степен с корона и военно отличие. През 1898 г. - Марин (Марио) Тодоров Жеков - български художник маринист, сценограф. Жеков е член на Дружеството на южнобългарските художници (от 1920 г.). Рисува предимно пейзажи, посветени на морето, планината и старите български градове. Пътува в чужбина, рисува пейзажи от Ривиерата, Цариград, Дубровник, Кавала. Някои творби: "Старият кей" (1937 г.), "Пейзаж от Несебър", "Остров “Св. Анастасия", "Рибарски лодки" (1941 г.), "Пейзаж Бунарджика" и др. Негови сценографски проекти за постановки са реализирани на сцената на Пловдивския театър (1927-1941 г.): "Майстори" от Р. Стоянов (1928-1929 г.), "Албена" (1929-1930 г.) и "Милионерът" (1930-1931 г.) от Й. Йовков, "Свекърва" от А. Страшимиров (1931-1932 г.), "Вражалец" от Ст. Л. Костов (1932-1933 г.) и др. Марин Жеков умира през 1955 г. в София. През 1902 г. - Камен Зидаров (псевдоним на Тодор Събев Манев) - български писател и преводач. Зидаров завършва гимназия в Търново през 1922 г. Литературните му опити започват с поезия, която публикува още като ученик в различни провинциални издания. Работи в Перник като книговодител, библиотекар, участва в основаването на Работнически драматичен театър. До 9 септември 1944 г. активно сътрудничи на левия печат. След 9 септември 1944 г. е директор на Военния театър (до 1945 г.), редактор във в-к "Отечествен фронт" (1947 г.), директор на филиала при Народния театър (1948 г.), директор на Народния театър (1949-1954 г.), редактор и завеждащ отдел "Критика" в сп. "Септември" (1956-1960 г.), секретар на СБП (1948 г.). Особено силно е присъствието му в българската социална драматургия. Към края на живота си пише мемоарна проза. Негови съчинения: "Тишина" (1936 г.), "Антена" (1938 г.), "Царска милост" (1949 г.), "Усилни години" (1955 г.), "За честта на пагона" (1957 г.), "Безсмъртна песен" (1959 г.), "Блокада" (1960 г.), "Калоян" (1969 г.), ""Среща в Рим" (1978 г.), "Броеница на времето" (1982 г.), "Пламъци от изпепеляваща любов" (1986 г.), "Соната за живота и смъртта" (1987 г.) и др. Сценарист на филма "Царска милост" (1962 г.). Умира в София през 1987 г. Починали: През 1894 г. - Ангел Тихов Обретенов - български революционер. Роден през 1837 г. Син на Т. Обретенова. Участва в четата на Х. Димитър и Ст. Караджа (1868 г.). Ангел Обретенов е заловен от турците, след като е ранен в битката край с. Вишовград. Осъден е на доживотна каторга в Палестина. Освободен е през 1878 г. по силата на обща амнистия. Оставя ценни спомени за заточението си. Въз основа на спомените на Ангел Обретенов, Захари Стоянов пресъздава четническата епопея през 1868 г. в книгата "Четите в България". През 1932 г. - Александър Андреев Танев - български офицер, генерал-майор. Роден на 1 септември 1863 г. Завършва Военното училище в София (1883 г.) и Юридическия факултет на Хайделбергския университет (1889 г.). Участва в Сръбско-българската война (1885 г.) като офицер в Лейбгвардейския ескадрон в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот. През Балканската война (1912-1913 г.) участва с Втора конна бригада при пленяването на Мехмед Явер паша. От 1913 г. до 1915 г. е инспектор на конницата. През Първата световна война Танев е командир на кавалерийската дивизия и след това на Първа Софийска дивизия. През 1995 г. - Румяна Димитрова Узунова - българска писателка, журналистка, литературен критик. Узунова е родена на 18 април 1936 г. Завършва МЕИ в София през 1959 г. Следва задочно българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. До 1961 г. е проектант в “Енергопроект” и преподавател в техникума “Киров” в София. През 1961-1963 г. е редактор във в. “Учителско дело”, откъдето е уволнена по обвинението “поет херметист”. От 1964 г. до 1974 г. е учителка в Техникума по автоматика в София. В периода 1971-1974 г. е редактор на в. “Литературен фронт”, откъдето също е уволнена; спряно е телевизионното й предаване “За и против”. През 1973 г. е заклеймена от ДС като “противник на партийността в литературата”. От 1978 г. работи в “София-прес”. Емигрира по политически причини в Париж през 1980 г. От септември 1981 г. е в нюйоркското бюро на “Свободна Европа”. Румяна Узунова се завръща в България по време на екофорума през октомври 1989 г. От 1991 г. ръководи българското бюро на радио “Свободна Европа”. В България се съхранява богатият й документален и аудиоархив.

Мисъл на деня - 16 Септември 2008 г. “С убийството на първия човек се основа черната ложа.” Из Една греда, 8 ноември 1920 г.

Сигурна съм, че тези твои наблюдения ще те направят перфектния баща, който си мечтаеш да бъдеш. Най-искрено ти желая успех. Аз отивам да се боря с практиката.

"Няколко съборни срещи се състояха във Велико Търново. От всички краища на България се стичаха празнично възбудени стотици хора, за да видят и чуят Учителя, да се запознаят с нови приятели, да се видят със стари познати. Далеч от града през месец август там, на лозето, ставаше съборът. Спяхме на палатки или на открито под звездното небе, събуждани от песен, цигулка, флейта или кавал. Незабравимо време! В Търново ние чухме за новите идеи чрез беседите: „Новото човечество, колективното съзнание, мировата любов и космичната обич, трите основи на живота и т.н.” За съборите се докарваха коли с дини и пъпеши, имаше всичко - закуски, обеди, вечери - всички сме заедно на една трапеза. Никой не ти иска пари, никой не ти държи сметка колко си ял. Имаше малък, незабележим съвет, който се грижеше за провизиите и нищо не липсваше за голямото семейство. Всеки имаше какво да пита Учителя и той разрешаваше по специфичен начин проблемите на всеки. Но в Търново властта забрани нашите събори. По този повод Учителя каза: „Като не разрешават съборите да стават в сърцето на България, ние отсега нататък ще ги правим в главата на България - София.” В София съборите на Изгрева ставаха още по-тържествено. Сестрите, облечени в дълги бели рокли, братята - в бели ризи обезателно, бели шалчета или връзки, в бели или светли дрехи. От провинцията идваха в национални носии, с гайтанлии потури, с бродирани и шити ризи; сестрите със сукмани, със забрадки и престилки. Диалекти различни, но всички се разбираха идеално. Всички се наричаха братя и сестри помежду си, и живеехме и пеехме като един. Кипеше вода в грамадни чайници, в казани се готвеше постна храница. Водата се пиеше вряла, на глътки преди ядене или един - два часа след ядене. Новите хигиенни правила тук се спазваха. Всяка година правехме групови екскурзии до връх Мусала и до езерата. Макар и неекипирани, при нощувка на открито, никой не се разболяваше. Цяла нощ млади братя подклаждаха огъня на огнището, а ние сме наобиколили това огнище, покрити само с палтата си, пиехме чай и сутрин преди зазоряване тръгвахме от езерото до Мусала за връх Мусала, за да посрещнем от върха изгрева на Слънцето и да вдъхнем лекия лъх на Мусала. Вечер около огъня, било на езерата, било в подножието на връх Мусала, пеехме нашите си песни, изнасяха се концерти, прекарвахме също много приятно пред лумналия огън. Една година имахме и гости от чужбина. Най-голяма бе групата от Франция. Имаше гости от Латвия и Естония, от Сърбия, Гърция, Швейцария. Всички бяха изключително доволни и щастливи. Учителя от своя страна също беше изключително вдъхновен. Спомням си за един събор на Изгрева. Бяха дошли и журналисти от Софийските вестници. Един от тях се обърна към Учителя и рече: „Колко ли много се радвате, като гледате толкова почитатели, толкова народ край себе си. Поляната е пълна. Този свят за вас е дошъл.” Учителя погледна, погледна тях и нас, които в момента бяхме покрай него и рече: „Докато плодовете не са узрели, не може да се каже каква ще бъде реколтата. Не може да се радвам, защото сега е пролет. Сега са много плодовете, но са още зелени.” Друг журналист попита: „Бихте ли желали някога да се върнете пак на Земята? Нали според Вашето учение смърт няма и прераждането е факт?” „Да, бих дошъл на Земята, но при едно условие - ако на нея няма журналисти.” - усмивката не слезе от лицето на Учителя." Из спомените на Буча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Това от собствени наблюдения и опит ли го казваш? Или е провокация към жените и майките?

"Вътрешните лутания и кризата, която преживя Толстой и просветлението, което настъпи отпосле у него, ги преживяха и преживяват мнозина. Пресищането от удобствата и охолството на материалната култура и стремежа към един опростен и по-природосъобразен живот бяха изразени от Толстой с поразителна искреност и прямота. Толстой стана учител за мнозина. Неговото учение има последователи и те го прилагат в живота си. И нищо по-красиво от това, да се бори човек за свобода, за правдини – особено когато противодействието е силно... " "Знайно е, че основа на Толстоевото учение е познаването Бога като любов. Опростеното до максимум отношение на човека към Бога съставлява истинската религия. При това, същината на човека седи не в неговото тяло, а в неговата душа, в безсмъртието на която ние трябва да вярваме, без да се питаме, какво представлява тя сама по себе си и в какво по-точно се състои нейното безсмъртие, защото тия и подобни въпроси биха ни отклонили от належащите задачи на живота." Религиозното учение на Толстой и окултната наука Сп. "Житно зърно", год. II, кн. 2-3

Я кажи кой набор си?

Понякога в живота се получава така, че на единия родител остава ролята и на майка и на баща. Аз съм в тази ситуация. Както писах в темата за Бащата някои хора не стават или просто не искат да бъдат родители. Възможностите са две: да вдигна ръце и да кажа 'не мога' и да се оправдавам с някого, другата е да се опитам да заместя доколкото мога бащата. С футбола, баскета беше лесно. Покрай спорта на малкия ставам и за кетчер . Но Майката природа е създала живота по едни правила и аз не мога да бъда на 100% нещо, което не ми е заложено в природата. Но мога да опитам поне. Дали децата без баща страдат? Разбира се. Толкова, колкото и децата без майка. Дали развиват комплекси - не знам - зависи доколко семейството им е до тях. Моите момчета си имат чичовци, които донякъде компенсират липсата на баща. Имат семейство, което винаги е до тях - и в доброто и в лошото. И това им вдъхва увереност. Мисля си, че всеки избира родителите си и времето, когато да се появи за да може да научи определени житейски уроци. Понякога доста болезнени. Дали като майка-баща се справям добре? Ами някой ден може и да дам отговор на този въпрос. За сега се старая да дам най-доброто от себе си. Предполагам и затова децата ми се справят добре с живота - защото аз съм им някакъв пример, не че съм съвършена.

selsal, А ти какво предлагаш? Докато бях бременна и на мен ми изглеждаше много лесно всичко. Имаше книжки, съвети. Мислех си - щом толкова хора са се справили няма как и ние да не се справим. Но всяка житейска ситуация е различна от другите. И няма ръководство как да бъдеш майка или баща. Защото в живота е така - трябва да реагираш сега, а не след като си огледал под лупа всичко или си коментирал с някого. Понякога се опитвам да предвидя някоя ситуация и да премисля възможните 'мои' ходове- разбирайте съвети. Обикновено не става както го премислям. Все има изненади. Трябва баланс в 'майчинските' грижи, да, съгласна. Но тази граница е толкова тънка. И все ти се иска да помогнеш със съвет, така че детето ти да не прави 'твоите грешки'. Забравяме, че човек се учи най-добре от самия живот и опита който трупа сам. Понякога уроците са доста болезнени. Наскоро моя позната, която има по-големи деца - на 22 и 20 ми се оплака как не се разбирала с тях. Как не искали да я чуят като ги съветвала и махвали с ръка. Отчуждавали се едни от други и тя не знаеше какво да направи. Накрая направо я попитах какво повече е постигнала тя от тях в живота, та настоява да им дава акъл? Малко грубо прозвуча, но е точно така. Дадох й пример с моите момчета, от които тя толкова се възхищава. Големият е много умен, но ужааасно мързелив. Не знам дали ще има амбиция да продължи висше образование и не настоявам, ама никога не се знае. Малкият хем е умен, хем е упорит. Като си постави задачки - като валяк минава през препятствията. Как да искам да постъпват по един и същи начин. Големият поработи това лято и видя, че който е учил получава по-добро заплащане. Сега е залегнал над едни тестове и 'наваксва'. Но решението си е лично негово, а не директива спусната от мен. Затова я посъветвах просто да остави децата на мира, това че тя има някакви желания за тях не означава, че те се стремят към същото. Но като много други родители - не само майки - и тя не възприе едно такова право на детето - само да избира пътя си в живота. Ако майката може да помага - добре, ако не може - поне да не пречи.

Моника, Не трябва да обвиняваш себе си за това което се случва. Има хора, които не стават за родители - и мъже, и жени. Не мисля, че нещо може да ги промени. За съжаление напоследък все по-често чувам израза "той ми е само биологичен баща". Не хвърлям камъни в градината на мъжете и се надявам да бъда разбрана правилно. Но всяко едно дете, на което единия родител нехае за него си задава въпроса: "защо тате/мама не ме обича?". Няма как да разберат, че просто тате или мама не желае да носи отговорност за някой друг, освен себе си. За съжаление напоследък все по-често на жените им се налага да бъдат и майка и баща. Но може би това са уроците, които трябва да получим? И бащите, и майките и децата.

На 14 Септември През 1881 г. с княжески манифест се създава Държавен съвет. Държавният съвет (1881–1883 г.) е висше държавно учреждение със законодателни, изпълнителни и съдебни функции. Създаден е след държавния преврат от 1881 г. Уставът му е изработен по проект на професор Марин Дринов и е обявен с манифест на княз Александър I Батенберг на 14 септември 1881 г. Според него Държавният съвет се състои от министрите, 1 митрополит, избран от архиереите в страната, и 12 съветници. От тези съветници 1/3 се назначават от княза и 2/3 се избират сред хората с висше образование чрез двустепенни избори. Държавният съвет има право да обсъжда всички законопроекти и административни наредби, да дава мнение по всички въпроси, поставяни от правителството. Той продължава своята дейност до 9 ноември 1883 г., когато се отменя от правителството на Драган Цанков с премахването на режима на пълномощията (1881–1883 г.). През 1903 г. в Серски революционен окръг започват въоръжените действия, които са част от националноосвободителната борба на македонските и тракийски българи. Най-ожесточени сражения се разразяват в Мелнишко. Сблъсквания между въстаниците и турските войски последват и в Серско, Драмско и Горноджумайско. В Солунски, Скопски и Струмишки революционен окръг действията на въстаниците се изразяват предимно в организиране и извършване на атентати, в резултат на които са разрушени важни стратегически пунктове. Против въстаналото население в Македония и Одринско османското правителство изпраща 300 000 добре въоръжени редовни войници, снабдени с модерно оръжие и артилерия. Изправен пред грозящата опасност, главният щаб на въстанието отправя бърза молба за помощ до българското правителство. Последното, предупредено от западните велики сили за лошите последствия, които биха последвали за България при евентуална намеса, не се отзовава на отправения призив. Разчитайки на собствените си сили, въстаналото население се отбранява в продължение на три месеца срещу многократно превъзхождащия го противник, но не може да удържи неговия напор. За размера на въоръжената борба и за жестокостите при потушаването на въстанието свидетелстват данните в Мемоара на ВМОРО. Според него в Македония и Одринско се провеждат 239 сражения, в които участват 26 408 въстаници срещу 350 000 редовни войници и башибозук. Опожарени са 205 села, съвършено разрушени са 12 440 къщи, избити и заклани са 4694 души, оставени са без подслон 70 835 души, а други 30 000 са принудени да напуснат родните си огнища и да търсят спасение в България. През 1918 г. в хода на Първата световна война започва атаката на Антантата при Добро поле. Тази атака води до пробив в отбранителната линия на Южния фронт и е повратен момент за участието на България във войната. Началото на нападението се поставя в 7.00 ч. с артилерийски обстрел, продължил 24 часа. В 6.00 ч. на 15 септември започва пехотната атака. На 16 септември българската отбрана е пробита, а към 20 септември пробивът достига 50 км. в ширина и 45 км. в дълбочина. Повратът в развитието на военните действия се дължи на голямото числено превъзходство и по-доброто въоръжение на съглашенската армия. Българските войници са уморени от дългата позиционна война. На фронта се чувства остър недостиг на боеприпаси и продоволствия. Нахлулите през пробива съглашенски войски се отправят към Прилеп, достигат Велес и се насочват по долината на р. Вардар съм Скопие. Българските части на запад от р. Вардар остават в обкръжение. Германия не изпраща обещаната военна помощ. Оставени сами, отстъпващите български войници се отправят към старите предели на България и формират първите въстанически групи. Под напора на разширяващото се Войнишко въстание (1918 г.) българското правителство незабавно започва сондажи за сключване на примирие с Антантата, което се подписва на 29 срещу 30 септември същата година. България става първата страна от Тройния съюз, която напуска полесражението след пълна капитулация. През 1922 г. е обявено създаването на Федерация на запасните офицери и подофицери. През 1933 г. се подписва се гръцко-турски пакт за гаранция на границите, насочен против България. През октомври се подписва подобен договор между Турция и Румъния, а през ноември - между Турция и Югославия. През 1933 г. в периода 14 - 20 септември се провежда контрапроцес в Лондон, който доказва по безспорен начин невинността на обвинените българи в Лайпцигския процес и издава "Кафява книга на разкритията по опожаряването на Райхстага и Хитлеровия терор". “Лайпцигският процес” е съдебен процес, организиран от хитлеристкия режим в Германия по повод подпалването на Райхстага. Като обвиняеми са изправени Е. Торглер - председател на комунистическата фракция в Райхстага, и трима българи - Георги Димитров, Благой Попов и Васил Танев. Заседанията започват на 21 септември 1933 г. и приключват на 23 декември 1933 г. Четиримата обвиняеми са оправдани от германския съд. Поради отказа на българското правителство да разреши на Георги Димитров и неговите другари да се завърнат в България СССР им предоставя свое гражданство и ги приема в своята държава. Процесът е първият голям удар срещу настъплението на хитлерофашизма в Европа и света. През 1944 г. излиза първият брой на в. "Земеделско знаме", орган на БЗНС, с главен редактор Никола Петков. Родени: През 1860 г. - Димитър Иванов Гешов - български офицер, генерал от пехотата. През Сръбско-българската война (1885 г.) е командир на рота и участва в боевете при Брезник и Пирот. През Балканската война командва първа бригада от втора Тракийска дивизия и участва в боевете при Палас, Смилян и Бук, Родопите до Бяло море. В Междусъюзническата война командва втора Тракийска дивизия и се отличава при Криволак. Начело на същата дивизия през Първата световна война Димитър Гешов води успешни боеве при Голаш, Каяли, Дойран и Фурка срещу френските и английските войски. През 1916 г. е назначен за командващ първа армия и защитава позициите при Дойран и Вардар. По здравословни причини през 1918 г. напуска бойното поле. Умира на 8 януари 1922 г. в София. През 1863 г. - Стою Петков Брадистилов - български офицер, генерал-лейтенант (от 15 август 1917 г.). През 1884 г. завършва Военното училище в София, през 1891 г. завършва Генералщабна академия в Торино, Италия. На 20 януари 1912 г. получава звание генерал-майор. През Балканската война (1912-1913 г.) е началник на пехотна сборна дивизия и началник на Окупационния корпус при Чаталджа и Булаир. През Междусъюзническата война командва войските в Западна Тракия. В периода 1914-1918 г. е началник на канцеларията на Министерството на войната. В запаса е от декември 1918 г. Умира на 29 август 1930 г. в София. През 1930 г. - Антон Николов Дончев – български белетрист, автор на исторически романи. Завършва право през 1953 г. в СУ“Св. Климент Охридски”. Работи във Велико Търново като секретар в Околийския комитет на Демократичната младеж, в Министерството на културата, редактор в изданията "Народна младеж", в Българска кинематография. Освен историческа проза, пише книги за деца, пътеписи, сценарии на филми. Сценарист на филмите: "Калоян" (1963 г.), "Глутницата" (1972 г.), "Изгори, за да светиш!" (тв, 1976 г.), "Завръщане от Рим" (тв, 1977 г.), "От другата страна на огледалото" (1977 г.), "Сказание за Хан Аспарух, Княз Слав и жреца Терез" (тв, 1988 г.). Романът му "Време разделно" е екранизиран от Людмил Стайков през 1988 г. По-известни съчинения: "Пробуждане" (1956 г., съавтор Д. Мантов), "Сказание за времето на Самуила …” (1961 г.), "Време разделно" (1964 г.) и др. Американската фондация "Джейн и Ървинг Стоун" номинира "Време разделно" за "най-добър исторически роман в САЩ" - по изключение. Романът е включен в програмата на славянските факултети на американските университети. Преведен е на 30 езика. През 1995 г. за превода на френски език Иван Обов получава наградата на Френската академия за най-добър превод на годината.

Отдавна ми се иска да отворя тази тема. Първоначално мислех да е под името „Опознай България”. Може би идеята идваше от ученическите ми години, когато ходехме на екскурзии, имаше и едни малки книжки, в които се поставяха печати от местата, които сме посетили и накрая, за награда получавахме значка. С удоволствие прочетох, че тази инициатива е била подновена преди няколко години - 100 национални туристически обекта Но преди няколко дена, в един коментар към изпълнение на Исихия прочетох следното: „Когато Господ давал на народите земя, българите били най-накрая, и когато отишли при Него, всичката земя била раздадена. Затова Той помислил за минута и откъснал едно парче от рая и го дал на българите.” Много красиво е казано! Наистина, сякаш родината ни е рай – имаме си и море, и равнини, и планини – каквото душа ти пожелае. Затова ви предлагам в тази тема, който иска да разкаже за някое прекрасно местенце, където е бил. Имаме и галерия за снимки, та може да споделим и тях. Започвам с посещението ни преди много години на „Хайдушки поляни” в Родопа планина. Пътят минава през Асеновград, Бачковския манастир. След Лъки започва да лъкатуши нагоре и така се стига до село Манастир, което се намира под връх Преспа. За Кръстова гора и преданията, свързани с нея, се надявам да разкаже някой от вас. Преди двайсетина години пътят не беше в добро състояние, но ние твърдо бяхме решили да минем по него. Както разбрахме от приятелите ни, селото не се казвало Манастир, а Монастир. Местните с гордост разказват, как селцето е било построено преди много години на място, където е имало манастир. Че дедите им са се преселили тук след Освобождението за да бъдат свободни. От тях научих, че селото е и най-високо разположеното място на Балканския полуостров. Понеже е в природен резерват има и много дивеч. Но това, което ме впечатли най-много беше зеленото – накъдето се обърнеш – все зелено. Тишина и спокойствие – мир. Боровете са толкова високи, че някъде между върховете им се вижда късче небе. Няма как да не се отпуснеш и да се почувстваш в рая. Като се прибави и надморската височина, нищо чудно, че се чувствахме така. В района има много чешми – та се насладихме и на кристално чистата и леденостудена планинска вода. След селото почнаха „коловозите”, защото това трябваше да е пътят. Предупредиха ни, че предимно каруци се движат по него или с камион, и че ако срещнем друго превозно средство трудно ще се разминем, но бяхме решили да рискуваме. Заслужаваше си. След всеки завой следваха нови красоти. И така неусетно стигнахме до Хайдушки поляни. Там има малко езерце (не знам дали е достъпно сега), но тогава освен много и гласовити жаби, можеше да се лови и риба. Прекарахме една незабравима седмица. Децата си умираха от смях когато им заговореха по местному – родопският диалект е малко неразбираем за софиянци. Та когато някой родопчанин ви каже: „Осомнах опулен”, да знаете, че човекът не е спал цяла нощ.

"Едно американско семейство изпаднало материално толкова много, че всички негови членове дошли до голямо отчаяние. Един ден, край дома им минал един турист, който се отбил да си почине. Като видял посърналите лица на децата, той поискал една цигулка да им посвири. Домакинът отговорил: Никой от нас не свири, но имаме от дядо си една цигулка, хвърлена някъде на тавана. Ще я донесем да я опиташ. Туристът нагласил добре цигулката, изчистил я, разгледал я и останал учуден - тя била цигулка Страдивариус. Той посвирил и останал много доволен от цигулката. След това предложил на домакина да му я продаде, ако не му трябва. Той казал, че цигулката е много хубава, и е готов да даде за нея голяма сума. Домакинът се съгласил на предложението на цигуларя и му продал цигулката. От парите, които получил за цигулката материалните работи на цялото семейство се оправили. Днес всички хора имат по една цигулка Страдивариус, която са захвърлили някъде на тавана, като непотребна. Един ден, обаче, ще дойде в дома ви един виден виртуоз, който ще иска цигулката ви, за да посвири. Той ще стане причина да свалите цигулката от тавана. Като посвири на нея, той ще ви каже, че цигулката ви е много хубава. Тогава вие ще разберете, че в цигулката ви се крият онези условия, от които зависи вашия живот. Какво повече може да искате от това, да дойде в дома ви един виртуоз, или учен, и да ви научи да цените ума си, който Бог ви е дал, и да го употребявате на място? Какво по-ценно нещо за човека от това, да знае как да употребява сърцето си, да знае как да се разговаря със своята душа? Няма по-велико нещо за човека от това, да чуе гласа на своята душа и да се разговаря с нея." Из "Малкият брат", 01.01.1939 г.

На 13 Септември: През 1827 г. Цариградският патриарх Агатангел изпраща писмо на угровлашкия митрополит Григорий, в което се обявява срещу превеждането на части от Новия завет на говорим български език. “Научихме се от достоверно място – отбелязва Агатангел, че Твое Преосвещенство, подбуден от кириаршеска ревност, си станал попечител, за да се издаде печатно Светото Божествено Евангелие, преведено на българско наречие. Това желание на Твое Преосвещенство по същност е богоугодно и достохвално. Но тъй като това издание става на едно таково долно наречие, то за него се изискват учени и със съвършена опитност мъже. Затова този превод, който е започнат да се издава, ще да има, както предполагаме, не малко грешки. Поради това именно ние, подбудени от грижа, братолюбно съветваме Твое Преосвещенство да се откаже от това попечителство и да прекрати това започнато дело, за да не би то, вместо да принесе полза, да стане причина за душевна вреда на благочестивите християни. Всичко това ти казвам братски…” Борбата за независима българска църква започва през двадесетте години на XIX в. и продължава до издаването на султанския ферман от 27 февруари 1870 г., с който се прокламира учредяването на Българската екзархия – върховната национална организация на Българската православна църква до май 1953 г., когато е въздигната в патриаршия. През 1872 г. Иларион Макариополски е посрещнат тържествено в Търново, след като е избран за митрополит на Търновската епархия. През 1875 г. дни преди избухването на Старозагорското въстание (1875 г.) в телеграма до руския генерален консул в Букурещ руският посланик в Цариград ген. Николай Игнатиев се обявява срещу намерението на българската емиграция да организира въстание. "Изяснете на българите – пише той, безумието и вредата от опитите, обречени на неуспех... Обстоятелствата сега са неблагоприятни. Нека запазят средства и кръв за друга минута." През 1880 г. в София е основано Славянско благотворително дружество с председател д-р Константин Бонев, главен военен лекар на княжеството, с цел: "да се действа в широк кръг за благото на българите и на всички славяни изобщо". Печатен орган на дружеството е сп. "Славянски глас" (1902-1936 г.) През 1886 г. в София пристига генерал Николай Каулбарс – извънреден пратеник на руския император. Причина за посещението е извършеният на 9 август 1886 г. от българи русофили преврат срещу българския монарх, последвалия го два дни по-късно контрапреврат и поелото управлението на държавата русофобски настроено регентство. Регентството е назначено от княз Александър І Батенберг, който абдикира на 25 август. От името на Руския император генерал Каулбарс поставя ултиматум до регентството, председателствано от Стефан Стамболов (на снимката) за отлагане на изборите за Велико народно събрание, за отмяна на военното положение (въведено на 16 август) и освобождаване на арестуваните детронатори. Регентите изпълняват последните две, но отхвърлят първото, основавайки се на конституцията и на решението на ІV Народно събрание. През 1923 г. в Старозагорско (Мъглиж, Стара Загора, Нова Загора и др.) избухва Септемврийското въстание (1923 г.), организирано от комунистите в съюз с БЗНС. Бунтовете се дължат преди всичко на пренасянето на българска територия от Георги Димитров и Васил Коларов на революционната идеология на Коминтерна за наличие на революционна криза и необходимост от революционно въстание. Въстанието също така има за цел събаряне на сговористката власт в България, установена чрез държавния преврат на 9 юни 1923 г., с който БЗНС е свален от власт, като законно избрана управляваща партия. На разширен пленум на Комунистическия интернационал (Коминтерн) взема решение Българската комунистическа партия (тесни социалисти) (БКП) (т. с.) да организира въоръжено въстание за сваляне на правителството и установяването на работническо-селска власт в България. Димитър Благоев вижда опасността от подобни действия и се обявява против решението на Коминтерна. Подкрепят го и някои от членовете на Централния комитет Тодор Луканов, Тодор Петров и др. Бунтът започва на 13 септември 1923 г. в с. Мъглиж, Казанлъшко. След няколко дни придобива спорадичен характер и се разпространява. Към 20 септември обхваща по-голямата част от Старозагорска и Новозагорска околии. Най-масови са бунтовете в Северозападна България. На 23 септември е превзет гр. Фердинанд (днес Монтана), на 25 септември с. Бойчиновци; на 26 септември бунтовниците настъпват към Враца, но са разбити при с. Брусарци (днес в област Монтана) от части от Видинския гарнизон. На 27 септември вече превзетият от бунтовниците гр. Фердинанд пада и Главния революционен комитет дава нареждане за изтегляне към Югославия. Васил Коларов и Георги Димитров още в разгара на военните действия се прехвърлят на югославска територия. В Разложко и Петричко също има опити за бунт. Под ръководството на Вл. Поптомов комунистите завземат казармата в Разлог и властта в някои села на Разложка околия. Ръководството на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) мобилизира своите членове и ликвидира бунта, като изпраща всички бунтовници по домовете им. В другите райони на страната (Бургаско, Шуменско, Варненско, Пловдивско) положението остава спокойно. Не избухват бунтове в големите градове - София, Пловдив, Варна, Бургас. За броени дни правителствените сили възстановяват положението. През 1926 г. на 12 и 13 септември на игрище "Ботев" в Пловдив се провежда първият държавен шампионат по лека атлетика. През 1941 г. край Добрич са спуснати с парашути две групи по 5 души българи – инструктори за партизанското движение, начело с Атанас Дамянов и Груди Филипов, изпратени от съветското разузнаване. На 18 и 19 септември около Трявна са спуснати 7 души, водени от Стоян Палаузов, а около Хасково - 5 души начело с Продан Табаков. На 6 и 7 октомври са спуснати 8 души, водени от Йордан Кискинов - между Солун и Сяр. От 54 души до края на годината остават 14, останалите загиват в сражения с полицията. Съпротивителното движение в България в периода 1941 г. – 1944 г. е организирано и ръководено от Българската работническа партия (БРП). Възниква след започването на хитлеристката агресия срещу СССР през юни 1941 г. През 1943 г. се провеждат англо-американски бомбардировки над Стара Загора, Горна Оряховица и Казанлък. България се намесва във Втората световна война след подписването на Тристранния пакт на 1 март 1941 г., с което става съюзник на страните от хитлеристката Ос. Страната ни обаче не участва в никакви военни операции на съюзниците си. На 13 декември 1941 г. България обявява война на САЩ и Англия, но отново не участва във военни действия. В края на 1943 г. и началото на 1944 г. София и други градове са подложени неколкократно на бомбардировки от авиацията на САЩ и Англия, чийто резултат са значителни разрушения на жилища, други сгради и човешки жертви. 1996 г. оригинал на "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски е донесен от анонимен дарител в Националния исторически музей. Ръкописът е изнесен тайно от българската обител на Атонския полуостров (Света гора), но по-късно е върнат обратно. Страница от „История Славяноболгарская“ История славянобългарска е първото произведение на българската историография. Написана е от Паисий Хилендарски през 1762 г. въз основа на произведенията на Цезар Бароний - "Деяния церковная и гражданская" (1719 г.), и на Мавро Орбини - "Книга историография" (1722 г.), както и на редица български грамоти, народни предания и легенди. Езикът на "История славянобългарска" е новобългарски. Чрез нея авторът начертава програмата на Българското възраждане - борба за новобългарска просвета, независима българска църква и политическо освобождение. Книгата е написана емоционално, оказва силно въздействие на своите читатели през възрожденската епоха. За големия интерес към нея свидетелстват многобройните преписи (около 60 на брой) и преработки. Първият и препис е още от 1765 г. и е дело на Софроний Врачански. За пръв път е издадена от Й. Иванов през 1914 г. Родени: През 1929 г. - Николай Георгиев Гяуров - български оперен певец, бас. Определян е като бас №1 на планетата. Николай Гяуров е роден на 13 септември 1929 г. в село Каменица, днес квартал на Велинград. Учи оперно пеене в Софийската музикална академия при проф. Хр. Бръмбаров. След това - в Ленинград (днес С. Петербург) и завършва Московската консерватория в класа на професор Р. Алиерт-Хасина. Дебютира в Софийската народна опера с ролята на Дон Базилио ("Севилският бръснар" от Дж. Росини). Гяуров е солист на Болшой театър в Москва (1957-1958 г.), първи бас на миланския театър "Ла Скала" от 1961 г. Гяуров е солист на най-големите и известни световни оперни театри в света. Има много записи на отделни роли и цели спектакли на грамофонни плочи. Репертоарът му включва всички известни басови партии, в които се изявяват възможностите на неговия изключителен глас и таланта му на актьор. Носител е на Международна награда за изкуство "Златният стрелец" от 1978 г., Италия, "Комендаторе д’Италия" от 1975 г., Кавалер на ордена на Почетния легион от 1991 г., Франция, "доктор хонорис кауза" на Музикалната академия "П. Владигеров" в София от 2000 г. Николай Георгиев Гяуров умира на 2 юни 2004 г.

На 12 Септември: През 1913 г. ВМОРО вдига въстание в Охридско, Стружко и Дебърско. Четите на Христо Чернопеев и Павел Христов разгромяват сръбските окупационни части и освобождават Охрид. Охридско-Дебърското въстание избухва през септември 1913 г. и обхваща Дебърско, Стружко и Охридско. То е съвместна акция на българското и албанското население срещу сръбския режим във Вардарска Македония, установен след Междусъюзническата война от 1913 г. Най-напред е освободен Дебър от обединени български и албански чети начело с П. Чаулев, подпомогнат от други дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Сръбските войски и администрация са прогонени от Струга като освобождават Охрид. Въстанието внася безпокойство в Белград и за да не се разрасне, срещу него са изпратени значителни войскови сили и сръбски четници. В помощ на Сърбия се включва и Гърция. Пред многобройният и по-добре въоръжен противник въстаниците са принудени да отстъпят заетите градове и села. Живеещото в тях българско и албанско население е подложено на терор от страна на сръбските власти. Дебър е разрушен от сърбите, а Охрид е реокупиран. През 1916 г. по време на Първата световна война (1914-1918 г.) българската армия овладява Кавала (Гърция). През 1920 г. е проведена конференция на левите социалдемократи в Шумен начело с Георги Бакалов. На нея те се отделят от БРСДП (о). През 1923 г. властите извършват обиски в клубове на БКП, разпускат контролираните от нея общински съвети и арестуват около 2500 партийни функционери. В отговор ЦК на БКП около Васил Коларов и Георги Димитров обявява обща политическа стачка, отменена от Тодор Луканов. През 1924 г. Започва тържествения ритуал по освещаване на храм-паметникът "Св. Александър Невски" в София, продължил до 14 септември. Храм-паметникът “Св. Александър Невски” в София е най-големият православен храм на Балканския полуостров. Построен е в знак на признателност към руския народ за освобождението на България от османско владичество. Основният камък на храма е положен на 19 февруари 1882 г. и носи името на руския княз Александър Невски. Строителството е извършено в периода 1904-1912 г. по проект на А. Н. Померанцев в сътрудничество на руски и български архитекти. Заема площ от 2600 кв. м. На куполите има 12 камбани, най-голямата от които с диаметър на отвора 3 м и тежи повече от 11 т, а под храма се намира обширна крипта с около 200 гробници. Храмът “Св. Александър Невски” е изографисан от български и руски живописци, сред които А. А. Киселов, В. М. Васнецов, Иван Мърквичка, А. Митов и др. Храмът представлява петкорабна църква в неовизантийски стил - кръстокуполна базилика с акцентирано централно кубе. При вътрешната украса на храма са употребени изключително качествени и скъпи строителни материали: разноцветни италиански мрамори, оникс от Бразилия, алабастър и др. Главният купол е висок 45 метра. Около кръга на купола с тънки златни букви е изписана молитвата „Отче наш“. Осветителните тела в храма са изработени в Мюнхен. Заемащ площ от 3170 м2, храмът може да побере 5000 души, колкото и най-голямата зала в НДК, с което се превръща във втората по големина църква на Балканския полуостров след храм „Свети Сава Сръбски“. Камбанарията му е висока близо 53 м и има 12 камбани, излети и донесени от Москва. Най-голямата тежи 12 тона, а най-малката - 10 кг, като общото тегло на всичките е 23 тона. Храмът е обявен за паметник на културата през 1924 година. В криптата му са експонирани едни от най-красивите български икони. Решението за построяване на катедрална църква е взето още през 1879 г. от Учредителното събрание в Търново. Княз Александър се обръща с възвание към българите и храмът е вдигнат с народни дарения. Основният камък е положен при изключителна тържественост на 3 март (19 февруари стар стил) 1882 г., четвъртата годишнина от подписването на Санстефанския договор. В основите на храма е вградена метална кутия, в която са записани имената на членовете на правителството. Храмът е по проект на руския архитект проф. Александър Померанцев (1848-1918), с помощници руските архитекти Александър Смирнов (1861 - ?) и Александър Яковлев (1879-1951). Първият проект (1884-1885 г.) е бил изработен от акад. арх. Иван Богомолов, след чиято смърт проф. арх. Померанцев изцяло променя проекта. Окончателният проект е бил готов през 1898 г. Строежът на храма започва през 1904 и е завършен през 1912 г., като цялото изпълнение възлиза на обща стойност 5,5 милиона лева. За кратко през 1916 г. храмът е преименуван на „Св. Св. Кирил и Методий“ (по това време, през Първата световна война, България и Русия са на страната на пактове-противници), а през 1920 г. отново е върнато първоначалното име „Свети Александър Невски“. През 1925 г. Цар Борис III връчва бойно знаме на Военното училище. Военното училище е първото военно учебно заведение в страната за подготовка на офицерски кадри за българската армия. Открито е на 28 ноември 1878 г. в София с помощта на Временното руско управление в страната. Първоначално срокът на обучение в него е едногодишен, но по-късно се увеличава на 5 години. Военното училище съществува до април 1912 г., когато е създадена Военната академия. През 1927 г. е подадено писмо до Съвета на ОН за отпускане на външен заем на България за икономическо стабилизиране на страната. През 1928 г. е назначено ново правителство начело с Андрей Ляпчев. През 1936 г. за първи път след 20-годишно прекъсване български архиерей служи в катедралата "Св. Климент" в Охрид, а на 14 септември – и в църквата на манастира "Св. Наум". През 1941 г. по време на Втората световна война (1939-1945 г.), на 12 и 13 септември, са извършени нощни съветски бомбардировки над Русе, Стара Загора, Казанлък и Горна Оряховица. През 1944 г. БРП (к) формира своето легално ръководство. Това става след консултации с Георги Димитров, който се намира в Москва. Определен е временен (до свикването на пленум на ЦК) състав на Политбюро на ЦК. В него са включени: Трайчо Костов, Георги Чанков, Вълко Червенков, Добри Терпешев, Антон Югов, Цола Драгойчева, Димитър Ганев, Райко Дамянов, Георги Дамянов и Петко Кунин. По настояване на Георги Димитров за първи (политически) секретар на ЦК на БРП (к) е определен Трайчо Костов. През 1983 г. в София започва Първият международен конгрес на асоциираните училища на ЮНЕСКО. Провеждането на конгреса продължава до 16 септември. Организацията на Обединените нации за образование, наука и култура /ЮНЕСКО/ е създадена през месец ноември 1945 година в Лондон като една от четирите “големи” специализирани организации на ООН. Уставът й влиза в сила през 1946 г. България е член на ЮНЕСКО от 17 май 1956 г. Основен тезис, залегнал в Устава на ЮНЕСКО, е “че мирът се изгражда в умовете на хората”. Това предопределя основните насоки на дейност на тази организация. Ролята на ЮНЕСКО в съвременния свят се определя като интелектуална и етическа. ЮНЕСКО съдейства за разширяването на международното сътрудничество в областта на образованието, естествените науки, екологията, културата, социалните науки, комуникациите и информатиката, както и правата на човека. Родени: През 1937 г. - Вълчо Камарашев - български актьор. "Tова е посланието ми към всички българи - да не изпадаме в униние и отчаяние, колкото и да ни е трудно. Усмихвайте се, хора!" През 1959 г. завършва висшето си образование във ВИТИЗ Кр.Сарафов – актьорско майстроство при проф. Ф.Филипов. Три години е в ДТ Бургас, след това две години в Перник, две години в Русе и после почти 20 години в НДТ Сълза и смях, 15 години в Театър Българска армия. В Бургас започва с Барабанчица, постановка на Юлия Огнянова. След това играе в Сезиф и смъртта, постановка на Леон Даниел, в постановка на Вили. Порaди някакви съмнения в правилността на идейната посока в Сизиф и смъртта 25 души си подават оставките. Трупата е разтурена, но Вълчо не издържа, изкарва още две години. Никога няма да забравя в Сълза и смях Франсиско де Гоя, или когато разумът спи, разказва Камарашев - една испанска пиеса за големия художник Гоя, аз играх Гоя. Обичах и ролята си в Чудо на Иван Радоев, постановка на Леон Даниел, която играхме и във Варна на фестивала Варненско лято. Обичам и Руска поща. В краиерата си има изиграни около 100 роли в театъра, над 80 в киното и около 200 участия в телевизията. Роли в театъра – Македонски в Хъшове по Иван Вазов, Молиер в Стража на Рейн от Л.Хелман, Шприх в Маскарад от Лермонтов, Чебутикин в Три сестри от А.П.Чехов, Живко в Майстори от Рачо Стоянов, Витягайченко в Кон армия от Иска Бабел, Левшин във Врагове оот М.Горки, Кацул в Старчето и стрелата от Н.Русев, Гоя в Когато разумът спи от А.Вайехо, Капитана във Войцек от Бюхнер, Юсуф в Чудо от Иван Радоев, Живко в Руска народна поща от Олег Бугаев, Александър в Гълъбът от Р.Шопов, Бащата в Последни луни от Ф.Бордон. Роли в киното – Карата в Изпит, Дъбица в И дойде денят, Фелдфебел в Тримата от запаса, Оливарес в Осъдени души, Димо във Вилна зона, Майора в Служебно положение ординарец, Кръстю в Дело номер 205, Царя на Даленби в 13 годеница на принца, Туйков в Зелените поля, Ташев във Войната на таралежите, Куцият Бил в Аз графинята, Кюлев в Земя за прицел, Коста комисаря в Престъпления от любов. Роли в телевизионни постановки - Каракалпаков в Двубой от Иван Вазов, Абел в Соло за биещ часовник от Захардник, Съдията в Счупената делва от Х.Клайст, поп Ставри в Чичовци от Иван Вазов и много други. “Не ние определяме ролите, които да играем. Ние, артистите, приличаме на младите булки — седим и чакаме да ни изберат.” Починали: През 1877 г. - Киро Димитров Попов - български революционер, участник в националното-освободително движение. Брат на Ст. Балкански. Завършва класно училище при даскал Б. Петков и медицина в Букурещ, където попада в средите на българската революционна емиграция. Сближава се с Георги С. Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев и др. Известно време работи като лекар, след това се връща в България. През пролетта на 1870 г. е назначен за градски лекар в Карлово. Член е на местния революционен комитет. Близка дружба го свързва с Васил Левски, който намира сигурно убежище в дома му. Киро Попов открива първата аптека в Карлово. По време на Руско-турската война (1877-1878 г.) е арестуван и откаран в Пловдив. Осъден и обесен близо до Караул хан в града.

Мисъл на деня - 12 Септември 2008 г. “Само любовта в Бога не спъва хората, а всяка друга любов спъва. Не се влюбвайте, за да не се спъвате. Люби само Онзи, Който ти е дал живот... А сега всеки от вас иска другите да се влюбват в него. Не очаквайте другите хора се влюбват във вас, нито вие да се влюбвате в други те хора. Ако искате да се влюбвате, любете Бога.” Из Най-голям в Царството небесно, 1-ва НБ, 27.IX.1936 г.