Ася_И

Аз нищо не казах за нашите сестри. Мария е амбициозна и мисли, че тя знае най-много от всички наоколо. Тя не отрича качествата на другите, признава ги, но усещам, че винаги си е запазила правото да каже последната и най-авторитетна дума. Тя е пианистка и смята, че никой не е разбрал Учителя, както тя го разбира. Цветана Щириянoва е художничка. Тя е сериозен портретист и майстор на пастела. Но е дилетант. Винаги съм се ядосвал, че не работи композиционно, тя като че ли се затруднява в сюжета. Затова пък всичко, което не е направила в композоционния жанр, го дава в портретите. Обществото я познаваше. Цветана много обича пъпеши и дини. Тя се движи бавно през бостана, като привидение. Лекичко се навежда и с малко почукване, познава коя диня е узряла. Нищо друго не яде, освен пъпеши и дини и пак се оформя доста солидно. Нейните, винаги сведени и кротки очи, мечтаят за нещо. Дафинка е изфинен английски брюнет с тънка бяла кожа и с чаровна усмивчица, загадъчна като на Джокондата. В нея бяха влюбени няколко от анархистите. Тя е деликатна и внимателна. В черните й ириси има светлинки, които не можеш да разгатнеш. Всякога мислиш, че дружески ти се усмихват, а друг път, че се шегуват покровителствено, ако не малко иронично. Отиде си Дафинка от този свят рано - рано. Стопи се сякаш нейното изящно изтънчено тяло. Остави тя като спомен своята очарователна усмивка и тъга, поради нейната рано угаснала младост. Пенка е от Казанлък. Тя има повече земни потенциали и сили да се оправя. Пенка е педагожка, но има изглед на добра домакиня. Накрая е Виктория. Тя винаги се усмихва с тъмните си очи и никога не казва онова, което най-много я вълнува. Виктория мисли, че учениците на новото учение трябва да имат будна интуиция и да се разбират без думи. Това, което човек може да прочете в погледа на другия, е повече от това, което думите могат да м кажат. Затова тя върши мълчаливо всичко, което е нейна обязаност и някога недоумява, че в околните остават и неразбрани, и неизтълкувани неща. Около Виктория винаги има един невидим облак от топла магнетична доброта. Доматите, лукът и бобът са узрели. Ние ги събираме в сандъци и ги предаваме за експедиция. Такива хубави едри и вкусни домати никъде не съм виждал. Приличат на грамадни ябълки. Задава се и краят на нашето стоeне в Русе. При нас пристигна и Пaша Тодорова. С нея поработихме и върху материалите, които трябва да сe отпечатат, като резултат и синтез от станалия преди идването ни в Русе младежки събор в София. Преваля лятото. Сива мъглица лежи там върху полето зад ивицата на Дунава, където се простира Влашката земя. Бостаните са вече зрели. Ние често ги посещаваме. На 10 август ние тръгваме обратно за София. Знае се, че всяка стъпка от мястото, където си живял с любов към едно дело, е скъпа и наситена със спомени. Така е с Русенската комуна. Тя е далеч от мен, но аз нося в себе си хубавите, спокойни и чисти дни, свързани с нея – дни от моето ученичество при Учителя Беинса Дуно. Георги Томалевски Край Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Изходният път Лятото на 1924 година. На двора, в градината, пък и в стаята, навред мушици всевъзможни, малки и големи. Понякога на нас, обикновените хора те ни досаждат и гледаме час по-скоро да се освободим от тях. Но не е така за Мъдреца. Той използва и най-малките същества за своята велика работа, за него те са символи, сътворени от Бога, както и ние, с тях той се разговаря като с хора. Вън е топъл юнски ден. Пеперуди, пчелички, буболечки, мушици летят свободно и весело от цвят на цвят. Но на мене не ми е весело, нито топло. Някакво психическо, мрачно състояние ме гнети. Ден, два, три - не мога да се освободя от него. Никакъв изходен път не виждам. В един от тези дни бях при Учителя по работа. Свърших работата си, влязох в стаичката при него, но не с намерения да споделя с него за това обзело ме състояние, защото съзнавах, че се намирам в някакъв затвор, в безизходно положение и никой не може да ми помогне. Казах на Учителя какво съм свършила и се готвех да си отивам. Учителя веднага стана от стола си и се упъти не към мене. Аз очаквах да му целуна ръка и да си ида, но отиде до затворения прозорец. Видях на прозореца една муха, която се блъскаше ту на едното, ту на другото стъкло, искаше да намери път да излезе. В това време Учителя я гони ту с едната ръка, ту с другата. Мухата лети, не се спира на едно място, но и Учителя не спира. В един неочакван момент мухата се изгуби. Де е хвръкнала, не видях. Зная хората как се справят с мухите, но също знаех и Учителя как постъпва, затова, взимайки живо участие в движенията и живота на мухата, попитах: - Къде отиде мухата? Учителя каза: - Виждаш ли тук, в ъгъла на прозореца една малка дупчица. Аз я гоних по стъклото, за да я отправя към тази дупчица, откъдето може да излезе и да хвръкне на свобода. Тя мисли, че като хвърчи по стъклото, няма изходен път за нея. Обаче аз й показах малкото отверстие, в което ще намери изходен път. Слушах Учителя внимателно и като свърши да говори, приближих се до прозореца, за да видя дупчицата, през която излезе мухата. Наистина беше толкова мъничка, това ме трогна. Седнах отново на стола си. Не ми се тръгваше, забравих да бързам. Как стана, не зная, аз намерих изходен път. Почувствах се като волна птичка, като пеперуда. Причини и последствия на моето предишно състояние - всичко изчезна като дим. След години чух безсмъртните думи на Учителя: - Никога не забравяй, докато си в ръцете на Бога и пред Неговото лице, при каквито и трудни положения, тежки състояния да се намираш в живота си, и в най-отчаяни моменти да си, няма безизходен път. При всички условия на живота помни - всякога се моли, мисли и работи. Навсякъде ще намериш изходен път и отворена врата. Той на мухата беше казал: "Не се страхувай, ето един малък отвор, който ще те изведе на свобода.” Сърдечно благодарих тогава и сега, и винаги ще благодаря за тази велика Любов. 15 август 1967 година Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

"Когато Учителя ни показваше гимнастическите упражнения или упражненията на Паневритмията, тогава можеше да се наблюдава изяществото в движенията му. Вдигаше ли си ръката нагоре, сваляше ли си ръката надолу, правеше ли стъпка напред или назад, всяко движение беше свободно, без напрежение, но не отпуснато. В движентията имаше замах, лекота, красота и пластика. Толкова бяха красиви движенията му, че ние просто се захласвахме, възхищавахме се. Искам да подчертая , че такова изящество в движенията виждах главно, когато ни показваше новите упражнения. Когато играехме обща Паневритмия, Учителя играеше заедно с нас. Той играеше хубаво, правилно, но изящество не всякога виждах. Само когато ни показваше новите упражнения, винаги тогава съм виждала образец на красота и изящество. Тогава и ние се увличахме. Всеки искаше да направи същото движение, но на малцина се отдаваше това. Като наблюдавах другите, виждах, че почти никой от нас не беше в състояние да го направи така хубаво, дори не бяха в състояние да го направят точно, камо ли красиво. Допълнение от друг: Сестра Катя Грива ми е казвала, че на нея Учителя й е показвал новите упражнения в стаята си, като тя е играла след него. Той е искал от нея тя да ги показва на другите. Тя ми казваше, че в стаята си пред нея, той е играел така изящно и красиво, така великолепно и хармонично, че тя в никакъв случай не е могла да повтори същото. Но когато е бил навън, пред другите, не е показвал така и не е играл така изящно, както в стаята си. Със съжаление ще кажа, че малцина от приятелите можеха да наблюдават показването и предаването на упражненията. Това ставаше по някакъв повод или по-право, по някакво вътрешно разположение на Учителя, някакъв вътрешен ритъм у него. Обикновено, след като веднъж е показал упражненията, той не ги повтаряше, а ни караше да се учим от тези, които са ги учили веднъж. При редки случаи ги е повтарял." Елена Андреева - Образът на Учителя през моите очи Предстоящо издание на издателство Бяло Братство

А какво би искал да постигнеш, когато се научиш как да отключиш и развиеш своите свръхестествени способности? Това е знание, и не само знание, а и сила. С някои неща не трябва да си играем, само защото така ни се е приискало. Има и още нещо - знанието трябва да се заслужи. Иначе няма да знаеш какво да правиш с него.

Може би поста ми не е вече по темата, но докато четях Спомените на учениците ми направи впечтление как Учителя е държал да прегледа всичко преди да се отпечата; какви усилия са полагали стенографките записките да са направени правилно; самите ученици колко старателно са учели. Днес с лекота заместваме някои красиви български думи с чуждици, приемаме олекотения западен вариант на писане, който по мое мнение не отговаря на нашия език и начин на мислене. И си мисля, че полагайки усилия да говорим и пишем правилно на български език, е част от задачата ни като българи да запазим уникалната ни същност. За мен духовността - общо казано пак, разбира се - е пробуждане на нашето същество, нашата душа, вътрешния устрем да се опознаем. Едва след като направим това може да помогнем и на другите по пътя. За мен „духовността”, тази духовна еволюция не е завършена. Това е процес, който продължава през целия ни съзнателен живот.

А как мислите, дали има някаква връзка между духовното (кой както разбира това) и грамотността? Според уикипедия: "Грамотността е способността за четене и писане. Стандартите за грамотност са различни в различните общества. В съвременен контекст терминът предполага четене и писане на ниво, достатъчно за осъществяване на писмена комуникация. В някои случаи се включват и други умения, като елементарно смятане или компютърни умения."

"Братството много преживя от външните, но и от вътрешните хора, които бяха отсам оградата и се бяха клели във вярност и стояха с дни пред вратата му, на колене му се молеха за благословия, за излекуване от тежки болести, които се смятаха за първи, едва ли не за светии, от тези, които пееха хвалебствия за него, от тези, които хиляди пъти са му целували ръка и са яли от сложеното на общата трапеза с години наред, от тези, които се смятаха пазители на Братството и накрая го предадоха. Грижата на Учителя за нас беше неизмерима, но след като той си отиде, за да запазят личните си интереси, се отказаха от Учителя, дори викаха да се запали Изгрева, да изгорят всички дъновисти. Например такъв беше Елизер Коен и много други комунисти, развели вече друго знаме след 9 септември 1944 година." Този текст е към пост #15 С него всичко от спомените на Буча Бехар е публикувано. Из спомените на Буча Бехар - "Така беше" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Основаване на Комуната в Арбанаси. Идеята за предстоящото основаване на Комуната в Арбанаси бе най-актуалния въпрос за нас и вече няколко пъти се събирахме да уговорим и уточним подробностите по този въпрос. От Варна пристигна брат Стамат Тодоров, на когото предадох ръководството на братските имоти и ключовете от колибата и през месец септември се пренесохме с Марин в Арбанаси. Дойдоха и другите приятели. Бяха вече пристигнали и моите родители с брат ми Костадин и сестра ми Танка. Обявихме основаването на Братската Комуна при следния състав: Основно ядро: 1. Никола Гръблев от Габрово - военен капитан. 2. Христо Христов от Търнова - подпоручик, който си подаде оставката и като цивилен пристигна в Арбанаси. 3. Марин Камбуров 4. Аз - Петър Камбуров. Спомагателни: Руси Събев от София, Димитър Александров от Търново, Мария Каишева от Арбанаси /Кольо и Мика бяха временно в Комуната. По-късно заминаха за София/ и моите родители с двете деца, които не се считаха за членове, тъй като бяха малолетни. Бяхме всичко 11 души. Беше уговорено Никола Гръблев да не напуска службата си, за да може да помага със заплатата си. Отначало работата тръгна добре. Имахме на разположение над 100 хиляди лева и решихме най-напред да закупим ниви. Купихме изцяло имота на една вдовица - Мола хаджи Димитрова, която след това се изсели от Арбанаси. Имотът бе 12 декара ниви и 3 декара лозе. И от друг стопанин купихме една нива от около 12 декара. Набавихме инвентар: плуг, вили, лопати, мотики и др. Фураж за добитъка и две биволици на сестра Мария Каишева, две кози и едно магаре. Останаха 20-30 хиляди лева резервен фонд. Докато се ориентирахме в обстановката, дойде зимата. А приходи още нямаше никакви. Затова се наложи да теглим по малко от резервния фонд. Днес малко, утре малко, готовите пари се изнизаха хилядарка след хилядарка. А нашите славни трапези! Винаги имахме гости от Търново или от горна Оряховица, или от Лясковец. Пък песни, пък цигулки! Славно нещо било комуналния живот! Всички, които ни посещаваха оставаха с отлични впечатления! Да, така беше в началото, а за края ще говорим по- късно. През есента успяхме да изорем нивата, която купихме от Мола, а онази, които купихме от някой си Пейо от Горна Оряховица, беше посята с жито. Аз, за да изразя доволството си от покупката на нивата, казах: - Дай Боже да се роди хубаво жито, ще ви донеса два чувала жито подарък от мене! Но не му занесох, защото житото наистина не стана. И през есента на 1924 година получих призовка от съда. Съди ме Пейо за 1000 лева, т. е. стойността на два чувала жито, които съм се задължил по пазарлък да му дам. Отидох в Горна Оряховица. Намерих го в къщи на легло - болен. Не можахме да се разберем. Той твърди, че аз съм се зедължил да му занеса два чувала жито. Аз твърдя, че съм обещал условно - ако житото стане. Най-после му броих хилядарка и въпросът се уреди. На следния ден научихме, че Пейо починал.

"Един съботен ден при нас дойде Учителя. Ние го посрещнахме топло, с вътрешно смирение и обич. Все едно, че при нас дойде Добрият ни Баща. Той кротко се усмихваше и гледаше в очите ни, да види всичко, което ние искахме да му кажем. Той имаше доволно, радостно лице. Обядвахме заедно и дълго след това приказвахме под сенките на черницата. Ние сме доволни и усещаме неговата бащинска любов. Едно след друго разказахме за всичко. За работата си, за бурята, за новия мост и за това, че всичко възстановихме в най-бързо темпо. Същият този ден аз бях повикан долу, при анархистите, защото на един от тях кракът му се беше надул и страшно възпален. Убол се беше на стърнището и раната се беше инфектирала. Когато отидох, аз видях, че пострадалият беше Георги Шайтанов. Заех се да приложа методи, които бяхме научили от нашия Учител и за няколко дни кракът му оздравя. През време на беседата в следващата неделя, при нас дойде и Шайтанов. Той стоя до края и внимателно слуша беседата на Учителя. Шайтанов даде на Учителя две малки розички. Той много го хареса и каза, че е чул и научил нещо, което никога досега не е чувал. След вечерята, която направихме рано, Учителя се качи на кабриолета и замина за града. Ние го изпратихме сърдечно и му изпяхме няколко песни. Пак нощ, пак свирят щурци, пак дълбоко звездно небе. Аз лежа на малката черга и си мисля, че гласовете на щурците са като пробудени спомени от гробницата на милионите години, минали над земята. Те са като някаква морзова азбука на Всемира. Струва ми се, че и след други милиони години, ако има земя, щурците ще пеят пак по същия начин." Из спомените на Георги Томалевски Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Здравей, Елфче, Радвам се, че операцията е била успешна. Пожелавам на майка ти по-бързо оздравяване. И да се пази. Ендокардитът е коварно заболяване и след него наистина трябва да се внимава, и то изключително много. Имам шест операции на сърцето, една от които беше инфекциозен ендокардит. Тъканите са много крехки и може много лесно да поддадат и да започнат да се порят шевовете. Ако са поставени клапи - трябва да се пази - защото при една инфекция може бактериите да се загнездят там отново и дори с антибиотично лечение трудно да се премахнат. Това е песимистичната страна на проблема. Клапното протезиране се променя много бързо, хирурзите са добри, просто трябва вие да внимавате малко повече, това е. Твоята помощ също е много важна. Сигурно са ти казали докторите - първите 3 месеца да спи само по гръб; никакви прхосмукачки, тупания, простиране - всяко от тях натоварва сърцето - и точно заради крехките съдове трябва да се избягват. Да не вдига повече от 3 кг, разпределено в двете ръце. Просто я пази. Те, по-възрастните не обичат да ги бейбиситваме, ама тези 3 месеца са много важни. Сега времето се оправя - разходки всеки ден, ако ще да обикаля квартала или да качва стълбите на входа. Колкото и смешно да звучи, това е едно много добро и равномерно натоварване за съцето. Не виждам Кучу какво те притеснява - те са заредени с толкова положителна енергия! Той просто усеща недостига на такава след операцията и иска да помогне. Сигур иска да ляга към краката й - нормално. Мисля, че е по-добре кучу а остане, отколкото да го махнеш - майка ти ще я заболи точно сърцето, защото там е цялата й любов към теб, кучу, целия свят. Всичко ще е наред, не се притеснявай! Ти като си спокойна и майка ти по-лесно ще се възстанови. Алфа вълни - знаеш. Успех!

Има хора, чрез които Господ не може да изпрати Своите благословения. От човека на Божествената наука се изисква голямо търпение, голямо умение. Някои от вас са много честолюбиви, някои са много користолюбиви, някои от вас имат затаени интрижки, вътре у вас е цял бит пазар. У вас има и много хубави работи, но има и много крадени работи, чудите се как да се освободите от тях. Ще се помъчите да се освободите от тях. Само една непреодолима Любов към Бога може да създаде у вас една мекота, единството на тази Любов трябва да бъде тъй високо, че да бъде един извор, който постоянно да ви вдъхновява. Туй трябва да го спазите. Като слезете сега от Мусала, забравете всичко старо и кажете: „Господи, днес аз изваждам един нов лист и ще живея по нов начин, и ще забравя всичко старо.” Към хора, които се стремят да живеят добре, Господ е снизходителен. Вие сте по-строги съдии, отколкото Господа. Господ е строг, но справедлив. И тъй, сега започнете работа! Тия от вас, които искат да бъдат образци, образувайте едно ядро от три сестри или трима братя и покажете как трябва да се живее. Направете опит не да оправите света, но да живеете добре по трима заедно. Тъй може да работят и възрастните, и старите, и младите, и децата. Всички могат да работят така. Господ винаги ходи в правия път, а той е много тесен. През него едва може да мине една слънчева прашинка. Само слънчевите прашинки на светлината могат да минат през този път. Мислите ли, че като ви прекара Господ през този път, та няма да усетите страдания, докато се освободите от всичкия излишен баласт, който е непотребен. Колко чист трябва да бъде човек, за да мине през този път! 11 август 1924 година, Мусала Край на записките на Минчо Сотиров

Палящите искри На „Опълченска” съм, дето дохождам всеки ден да работя беседите на Учителя на пишеща машина. За да не губя време да си ходя на обяд и се връщам, често оставах тук на обяд. И този ден останах. На трапезата обикновено имаше много братя и сестри. Седнала бях на стол, непосредствено до Учителя. Едва започнахме да се храним, когато нещо особено се случи с мен. Усещам, че се спускам в дълбок, необикновено дълбок кладенец. Спущам се надолу, но нито виждам някакво дъно, нито усещам къща под краката си. Станах някак си неспокойна, но това все още се търпи. Ставаше друго: над мен отгоре ми се сипеха безброй искри и ситна жар. Това беше непоносимо, палещите искри, както аз нарекох този огън, ме горяха, палеха цялото ми тяло. Всеки миг положението ставаше все по-тежко, горях от искрите и ситната жар, която безмилостно се сипеше върху мен. Какво да правя? Да изляза от кладенеца ми е невъзможно; да бягам на една или на друга страна, и това е невъзможно - кладенецът е тесен, а палещите искри се сипят отгоре безспирно... Всъщност, физически аз съм на стола пред масата, както всички останали гости, които спокойно се хранят. Обаче аз не мога да се храня. От време на време отчупвам по една хапка хляб, за да мине всичко незабелязано, мълча и горя. Стоенето ми в кладенеца и искрите продължи около пет минути. Както незабелязано ме пуснаха в кладенеца, така незабелязано ме и извадиха. Почувствах се свободна и продължих да се храня. Храня се и си мисля какво пък беше това нещо, това ужасно състояние, но не можех да си го обясня. Обядът свърши, Учителя стана, готвеше се да се качи в стаята си, станаха и братята и сестрите. Последна останах аз и се качих в приемната на Учителя, спрях и го помолих да ме приеме. Разказах му своята опитност, която току-що мина. Учителя ме погледна сериозно и каза: „Дадоха ти една опитност само за пет минути, за да видиш и опиташ силата на отрицателните мисли и настроения на духовенството и свещениците, които те непрекъснато сипят върху мен.” Представих си ясно какво носи Учителя. Благодарих на Учителя, че и на мен се даде микроскопическа възможност да видя силата на отрицателната мисъл, която иде от хора, наречени Божи служители, но които са лишени от възможността да видят, да познаят и почувстват онази любяща, безкористна ръка, която им се подава точно сега, когато те и цялото човечество се намират на кръстопът. Те така се опълчиха и развилняха, че днес само може да се срамуваме от действията им. Отидох си в къщи с благодарност, че небето е изпратило един Учител, който със сила и мощ в себе си е заел да понесе греховете на хората и да ги освободи от мрака и заблудата, в която са изпаднали. Ръката е подадена за спасение. Тази опитност, описана горе, се случи през 1911 година. 27 август 1967 година

Пожелавам ти пътека, която всеки ден да те води до прекрасното утре. Честит рожден ден, Ани!

През годината водех идеално занятия с децата. Говорех им не само с думи, но с акорди и мелодии. Пианото ми беше най-скъпото притежание и го считах за благословено и неприкосновено. И когато на следната година настанаха тревожни дни и чужди самолети запрелитаха над страната, аз занесох в училището при пианото си всички мои ценни неща: книги, ръкописи и дори един чифт нови сини обувки. Въздушните тревоги зачестиха и бяха последвани от бомбардировки над града. Сутринта на 10 януари 1944 година се отбих в училището, въпреки че децата бяха във ваканция. Посвирих на пианото и още веднъж се възхитих на хубавия му тон. Дадоха тревога. Станах, спокойно огледах стаята и бързо излязох. Мама беше болна и сама, и трябваше да бързам за вкъщи. Стигнах точно навреме - една или две минути преди започване на бомбардировката. Целеха центъра на града и бе наистина ужасно. Опожариха го. Вечерта - нова тревога и още по-тежка бомбардировка. Решихме и ние да се изселим временно в някое село. Прибрах и опаковах багажа, а брат ми и по-малката ми сестра отидоха да си вземат заплатите. Помолих ги да отидат до училището, да преместят пианото до вътрешната стена и да го покрият с големия килим. Вечерта брат ми и сестра ми се извиниха, че не са имали време да отидат до училището и да се погрижат за пианото. Бях много недоволна от невниманието им. На следващата сутрин тръгнахме към гарата и се качихме на първия заминаващ влак. Там всички разказваха случки от последните две много тежки бомбордировки над града. Някой точно зад мене каза: - И училището, онова близо до църквата „Св.Седмочисленици” е в развалини. Развълнувана, обърнах се към говорещия: - Кое училище, гимназията ли? - Не, не гимназията, а детската градина. Почувствах, че побледнявам и с последна надежда отново запитах: - Коя част на сградата е разрушена? - Откъм петела - слънчевия часовник, като с огромен нож е отрязана наполовина - обясняваше мъжът. И четирима мъже от противовъздушната отбрана намериха смъртта си там. Изслушах всичко това и се обърнах към семейството си. Всички ме гледаха и очакваха да видят как ще понеса новината. Брат ми и сестра ми вечерта ходили в училището и видели всичко това, но нямали кураж да ми го съобщят. В този момент влакът спря на гара Мездра. Местните жители ни посрещнаха с храна. Един мъж се изправи с табла в ръка пред нашия вагон и когато аз почти щях да се разплача за разрушеното пиано, се чу детски плач зад мен и една женска ръка се пресегна зад мен към таблата и взе хляб и чаша мляко. - Не сме яли два дни, затова плаче - обясняваше майката. Вляво от мене много възрастна слаба жена с трепереща ръка поднасяше чаша вода към изсъхналите си и попукани устни. А аз щях да плача за загубата на едно пиано. Занапред ще стана образцова учителка на село, без пиано, мина ми през ума. „Не условията правят човека, а човекът - условията!” Със спокоен глас смело попитах брат си защо не ми е казал всичко това още вчера. Той ми обясни, че не е поискал да ми каже, че само капака на пианото видял изхвърлено на двора. Настанихме се в село Търнава. Селяните бяха много мили и състрадателни. Още на третия ден започнах работа с децата. Към края на януари се завърнах в София, за още багаж и да видя Учителя, който, както научих, се бе евакуирал в с. Мърчаево, много близо до столицата. Из спомените на Милка Периклиева - "Разговори с Учителя" Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"

Това се случи още втората или третата година след влизането ми в Братството. Бях нещо недоволна от себе си и реших чрез по-дълъг пост да се справя с недоволството си. Предприех шестдневен абсолютен пост през есента. През време на поста ми беше леко, приятно, като че с поста изгоря и недоволството, и причината за него. Дойде денят на отпостването, пих картофена чорбичка с една хапка хляб и тръгнах за гимназията, където бях учителка. Аз хвърча, весела съм, радостна, гледам и колегите са по-хубави, по-сърдечни, всичко ми беше мило. Свърших си часовете и тръгнах по „Цар Освободител” - оттам ми беше пътя за вкъщи. Движението беше голямо, едва си пробивах път, вървя и се сетих за недоволството си и за причината му и изведнъж усетих, че те не са изгорели, а са вътре у мене живи, каквито бяха и по-рано и изпитах ужас. Запитах се: нали постих? В този момент един силен прожектор освети улицата, после мен - отгоре, отдолу - обиколи ме безпощадно. Гледах наоколо дали този прожектор не осветява така и другите хора, но уви! Той осветяваше само мен и дойде само да ми каже, че онова, заради което предприех поста, е живо и не умира, нито изгаря. Леко и незабелязано се издигна прожекторът нагоре и изчезна. Благодарих му за светлината: не само пост, не само молитва, но много работа е нужна, Паша, за да се справиш с известни мъчнотии, недоволства и т.н. Тази светлина от духовния свят работи и върху цветенцето, и в стършела, и в кученцето, и в гласа, който иде от високо, за да учи човека. 5 юли 1963 година. Из Спомените на Паша Тодорова Подготвяни за печат от издателство "Бяло Братство"