infinity1305

Благодаря... Така ме разнежи с тази картинка... така ми се иска пак в детството ми...

Наистина няма такава възможност за съжаление... Новата личност няма да има никакви спомени, нито съзнателни нито подсъзнателни, от предишната и действията и. В липиката се съхранява информация, но новата личност е само облекло за микрокосмоса, и макар да бъде... "сътворена" по причинно - следствените закони и въз основа на предишни "стъпки", нищо няма да е съзнателно за да бъде откупено. Затова по - добре да не отлагаме добрините за следващ живот а ако наистина са нужни някому - да си ги вършим навреме...

Усмихната подтичва дъщеря ми и цялата земя блести в смеха и. А тежкото небе примигва нямо и се разделя, за да стори път за ехото от малките крачета надиплящо багажа ми, за спомен. Дали ще ме пропуснат след мечето без копчено оченце... Но виновно ще схлипам пред вратите два куплета и после ще запея по детински, дори ще потанцуваме с дайрето на вечността, с духа ми бедуински. Ако е нужно - маски ще наденем, ще зазвъним със ангелски звънчета. Каквото трябва. Само, за последно да чуя двете мънички крачета. Бих сторила ковчега си на стълба за всеки звяр, убиец и измамник, бих заплатила трижди данък кървав и мъката на онзи разпнат странник, бих просила отсрочка за съдбите на всеки, стъпкал Божието име... ако пред прага ми сведат очи и ме оставят в спомен да я имам. Но правото на спомени за нея отдавна проиграх с хазартно себе... И ще ме върнат тук, за да изтлея, под натиска на спомена за тебе.

Благодаря ви...

Много е хубаво... като песен е

Красива е... благодаря, че я сподели

Радвам се че ти харесва

"Пропадах някъде, но всичко беше истинско - страха от удара, очакването, сблъсъка. А после кацнах върху мислите и тръгнах по света, нарамил кръста си. Като медал върху ревера сив на времето оглеждах от високо всички улици. И виждах рицарите, стъпили във стремето на своите мотори с малки блудници. А Дон Кихот прегърнал смело чашата във кръчмата спореше със неверници, които го закачаха от масите, че днес дори в музея няма мелници. И тъй загубил в сетен дъх доверие започнах да разпитвам плахо хората: къде започва пътя към надеждата и свършва кръстопътя на умората..."

Притихвам ли... в следобедния сън на още недочетената книга, когато, босонога за света танцувам с аромата на игликата, в зеленото безмълвие навън. И тихичко, съвсем като на пръсти пристъпвам към словата ти, където дъхти на мокър мъх и на липа. Прочитам се в лазура на небето ти и пълна с речни пръски се завръщам.

Как тихо ми е до прозореца сега. В очакване да слея белотата на моята последна зима с цветята по пътеката от лотоси. Красива вкаменелост от коси бездъхни съм. ... и коренни ръце. Как тихо е, когато с тях не мога да те имам. А Каллас пее... Ангели се сливат по крайчеца на уличните фотоси. ******

На бойното поле заспаха сенките и вечерта поседна, да поплаче като момиче, закъсняло с менците да напои живота, за петаче. А той броеше хилядите трънчета в небето на небесната градина проболо козирката му изтънчено, като решето, през което виното божествено преливаше душите престорили сърцата си на чаши. И галеше вечерно по косите момичето със стомните за плач. Над бойното поле заспаха птиците и се завърна тихо пустотата ми с целувката на утринна девица, отмила спомена за самотата, оставила ми в дар трофеи бели като печат по кожа заклеймена. На бойното поле от днес съм смела. Без твоя огън кладите студени са.

Благодаря ти за красивите изображения... И за топлинката...

И ако пак си приютиш мечтата. По Донкихотовски. И по момчешки. И даже мелници да не блестят нататък. И да е само врявата човешка. И слънчевите пориви да сеят не зърно за Жътваря, а безумие. И ако в нея още само тлеят останките от хвърлените думи. И ако пак докоснеш мрака в нея. И ако с дъх я възкресиш до песен. /навярно да те срича не умее... когато музиката е ранимо лесна.../ И ако пак в студените и пръсти перото затанцува в нежен ритъм и мислите и, валсово невръстни надиплят рими, за да те опита... прости и неугледната одежда и дрипавите стихоплетства късни. По листите си ще стаи надежда в която шепотно да я откъснеш. Ще приютят студените и длани един разкъсан поглед, на момиче побран в кристална капчица от нямане, солена от безсмъртното обричане.

Те докоснаха нещо, за което не знаех, те дори се строиха вътре в мен във редичка, и запяха без глас, с онзи порив омаен който сякаш помита, а погали ме, тихичко. Те са хиляди сенки в онзи свят на разруха и са малки светулки в тъмнината на злака, те са живия звук, който някога чухме и забравили как, по човешки оплакахме. И към тях ме зове нещо тъй непознато. /А оставам в прахта, по очи, на колене./ С отмалели нозе как да тръгна след вятъра... как да стигне до тях нещо тежко от мене. И защото не можеш, те оставям на прага мое скъпо огнище, мое вярно небе, тъй отдавна ранимо, топлина недочакало. А което не съм, Светлина се зове.