mminchev

Въпрос до д-р Първанов. Искам да попитам до каква степен се очаква успешното справяне с тревожността с помощта на психотерапия? За паник атаките ми е ясно.. терапевта те надъхва, прави ти йерархия на страха, поставя ти задачи. А за тревожността? Особено, когато при ГТР се появява от нищото. Да, може би разбрах, че трябва да се изживее и, че натрапливите мисли са просто един фалш, но това не означава, че това нещо ще престане. Това ли означава справянето? Да се научим да живеем с тази тревожност до края на живота си?

Благодаря за насоките, но това с неотстъпването не би ли било опасно не само за мен, но и за другите? Разбира се, няма как да разбера, докато не го направя, но при мен това е проблема.

Здравейте, отново! Искам да се похваля, че да чукам на дърво състоянието ми относно натрапливите мисли и моето ОКР се подобри значително. От около повече от месец това нещо се изпари от съзнанието ми. Прочетох следната тема на д-р Първанов - http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=11060 Припознах се по всички параграфи в така наречената от него Трета група(ПР - малка група с ниска самооценка). Имам ниско самочувствие, ПР, също така ИМАХ и натрапливи мисли, които обаче изчезнаха. Напълно наясно съм, че от ПА не се умира. При мен се получи нещо друго. Паническите атаки в момента ме тормозят най-много. Смених за кратко обстановката, за да се прибера в родния си град и там започнаха да се появяват всеки ден. Почнаха да ми пречат да върша обикновни обичайни неща от ежедневието ми, което май си е характерно за ПР. Започнаха страхове при ходене в големи супермаркети, при шофиране(особено сам), возене в градския, при отдалечаване от дома. Да кажем, че се опитвам и правя нещата така, че да се оправя. Излагам се на страха, ходя в супермаркет, където първия път ми стана много зле, но издържах. С всеки следващ път беше все по-добре. Да кажем, че това ще го превъзмогна. Обаче нещо със шофирането не ми се получава. Няколко дена подред пробвам да карам сам из квартала, но в момента, в който реша да се отдалеча повече и идва атаката. Най-вече се проявява, когато съм на светофар или в някакво задръстване. В движение малко или много ми е зает мозъка и се държа. Мисля, че един светофар ми се явява като някаква бариера. Като стигна до него, уж се редя занапред, но веднага ми става зле и се пререждам за обратно към вкъщи. Според мен дори това ми се струва опасно.. все пак има и други участници в движението. Днес примерно получих много силна и внезапна(следствие на мислите, че ще получа) паник атака, дори не можах да си поема въздух и веднага реших да се прередя в другата лента. Вариантите бяха такива пред мен - или да се прередя или да изляза от колата. Сякаш оставане в колата беше нещо невъзможно. Искам да попитам какви са вариантите? Дали да не си почина и да спра да опитвам известно време, понеже си мисля, че по този начин и отказване пред така наречената от мен бариера само ми подклажда страха?

Честит празник! Благодаря ви за отговора, Диляна. А нормално ли е да чувствам силна раздразнителност от почти всичко. Това нещо ме напряга още повече като се появява мисъл, че в последствие от раздразнението да стана агресивен. И още един въпрос към някой от специалистите - според вас нормално ли е в началото на поредна терапевтична сесия да се обърнат към мен с “Здравей, радвам се да те видя ЖИВ И ЗДРАВ”. То това значи, че терспевта ми няма доверие в мен, та аз ли да си имам дето имам повреда в мозъка..

При мен някак си не ми се получава да им се наслаждавам така.. А аз тъкмо си помислих, че се подобрявам, а то с всичка сила се върна всичко. Нормално ли е да си мисля, че по такъв начин не искам да живея и ми е трудно? И това да ме накара да направя нещо лошо?

Благодаря Ви и на двамата за отговорите! Зареждам се с търпение и се надявам, че ще изляза от това положение. Единствено ме разтревожи, че терапевтката ми каза, че тези мисли може никога да не изчезнат. Смея да твърдя, че последните няколко дни съм по-добре от страна на натрапливите мислите. Просто някак си не им давам много гласност, въпреки че ножовете са скрити все още. Но пък без проблем си ходя в другата стая, също така и на терасата, излизам и навън. Апетитът ми се завърна и като цяло не лежа по цял ден вече. Пътят ще е дълъг, но се надявам да си заслужава.

Напълно съм съгласен, че не трябва да спирам боравенето с тях. Но ме обезпокои това, че тестването, което направих беше върху мен, а не върху храна, както описах в поста ми. Колкото до това за още нови страхове.. честно да ви кажа предпочитам всички страхове на земята от колкото тези, които имам в момента. Също така след тази силна ПА имах страх от излизане навън, но го преодолях вчера. Днес даже пак мисля да изляза да се разходя сам по улиците около блока

Здравейте и благодаря за отговора Ви, д-р Първанов. А какво бихте казали за действието ми от днес за така нареченото ми тестване. Имам чувството, че след него съм по-зле. Прибрахме всичко отново. Вече почвам да се чудя дали наистина се притеснявам за тези мисли, или ги искам наистина. Дори в момента се замислям дали се притеснявах докато правих този така наречен "тест".

Здравейте. Аз съм мъж на 26г. Преди 3г получих първата си паническа атака. Близо няколко месеца не знаех какво се случва с мен(лутане по различни доктори). Да кажем, че в началото бяха "чести" по 2-3 пъти седмично след това по толкова месечно и накрая годишно. Все пак мислите дали няма да се случат си останаха през цялото време до сега. Миналата седмица получих най-силната си паник атака със различна симптоматика от останалите, които съм изпитвал. Изпитах изтръпване, сковаване, безпомощност. От тогава до сега е някакъв ад. По-няколко атаки на ден като първите дни имах и през нощта. Загуба на апетит. Трудно заспиване и неспокоен сън. Сега последните дни атаките са рядкост, но тревожността е на високо ниво. Съвсем случайно единият ден ми се появи мисъл в ума за самоубийство и адски много се паникьосах. След това нещо се рових в нета и случайно прочетох нещо за нараняване на други хора. Веднага ми излезе мисъл, че може да нараня приятелката си, с която живеем заедно. Отново адска паника, чак се наложи да посетя клиника за да ми дадат успокоително. От там ми казаха, че е нормално. Да, но аз мисля, че не е нормално такива мисли да ми се въртят в главата. На следващия ден тези 2 мисли изчезнаха от съзнанието ми, но дойде нова такава, че се разболявам от коронавирус, тъй като започна да ме боли гърло и леко да кашлям. Това според мен беше за предпочитане. Да, но на следващия ден се върнаха същите мисли като този път надделяваше тази, че може да нараня по някакъв начин любимия си човек и я накарах да скрие всички ножове. Стоя по 24 часа в спалнята като не смея да стъпя във всекидневната с кухнята, тъй като там има най-големи предпоставки за извършване на тези мои мисли. И горе долу така съм си до днес като успявам да се разсейвам за по няколко минути. Ситуацията, в която се намира светът в момента според мен ми оказа значително влияние, защото имах и все още имам големи притеснения да кажем за родителите ми, които са в рискова група. Свит ми е корема, топка в гърдите, топка в гърлото. Като цяло аз съм доста притеснителен и чувствителен човек. Вече мина първата ми среща с психотерапевтката ми и тя ме диагностицира с Генерализирано Страхово Разстройство. Аз лично имах съмнения за ОКР(и все още ги имам). Въпреки, че не правя ритуали освен, ако това с прибирането на ножове не се брои за такъв. Вчера обаче имах чувстовто, че имам подобрения. Ходих в другата стая, дори излизах на терасата. ПОЛЗВАХ НОЖ, който явно приятелката ми го е забравила до мивката, за да си отворя една пратка, която получих. Естествено беше ме адски страх, но го направих. Така.. днес обаче отново натрапчиви мисли.. че ще полудея, че живота ми е свършен, как ще си намеря хубава работа с психично разстройство, как ще издържи приятелката ми с мен докато съм в това състояние.. Днес ходих пак в кухнята и пак имаше нож до мивката. Е взех го нарочно и го насочих към себе си като си казах "Айде да те видим", после го сложих на ръката си да видя дали ще направя се одрежа нещо.. ами не успях, усетих, че боли и спрях. Но това в момента ме изплаши още повече, защото си казвам, че вече съм успял да го хвана.. ами другият път ако направя нещо повече? Имам чувството, че съм в безкрайна дупка, от която не мога да изляза. Животът ми се преобърна буквално за 1 седмица. Има ли опасност наистина за мен или за околоните около мен? Стъпка съм предприел към психотерапия, но дали не е късно?