Inatari

Няма да забравя това интервю до края на живота си, съдържа доста обезпокоителни истини: https://neverojatno.wordpress.com/2012/01/12/ueko/ Но ето тези думи на Умберто Еко ме впечатлиха дълбоко из основи: Това ли е единственото, което виждате в България, нима няма оптимистична теория? - Всъщност има. Може би България е първата глобална държава. Тя ще е първата, която ще се разтвори в новия свят, и нейните чеда, гледащи в бъдещето, ще станат водачи на земното население. Виждаме, че доста българи и хора с български корени заемат престижни политически и научни постове в целия свят. Един ден светът ще бъде обединен в една общност – планетата Земя и може би българите са тези, които поставят началото на този процес, давайки пример на целия свят със спокойното приемане на смъртта на националната си държава. Българите няма да умрат, не и тези, които гледат в бъдещето, те просто ще се наричат земляни.

Така е Донче, мултикултурализмът има идеална форма или по- точно най- големите му позитиви се отразяват в изкуството именно като възможност за "срещане" на различните култури, като възможност за извличане на полезното и е начин за съжителстване на напреднали култури и на други по-древни цивилизации, които имат богато културно наследство. Но какво става, когато нещата се изместят в чисто социалната плоскост и на ниво икономическа политика на отделните държави и големия корпоративен бизнес е отделен въпрос. Загубата на национална идентичност и оеднаквяването на стоки на пазара, постоянното разширение на големите корпорации, даже начина на живот на обикновения човек, начините за забавление и способност за оценяване, отсяване на ценности и социални реформи показват колко незряло е все още обществото за този феномен на нашето съвремие. Ето защо е добре се погледне тази "еклектика" като mainstream от колкото се може повече измерения и да се осъзнаят опасностите, но и позитивите на това явление на съвременността. "Глобалното село", в което живеем скъсява дистанциите, смесва традициите и дава възможност за достъп до информация и връзки между отделните култури глобално, но всичко това има и друга страна, която не бива да се неглижира. Надявам се повече хора да се включат в тази дискусия, защото тя създава възможности за осъзнаване на реалните опасности, проектирани от ужасяващо бързите темпове на абсорбиране на цели нации от по-развитите държави в нашата цивилизация. Накъде отиваме? Къде сме се запътили с всички тези огромни брандове с "флагшип шоповете" си във всички големи столици, създадени да популяризират един и същи продукт глобално, в цялото земно кълбо ? Каква е целта на униформената еклектика на масовата култура, която дефинира по един устойчив начин и униформеното мислене и оеднаквяване, загубата на уникалното лице на всеки един човек, загубата на идентичност на цял един народ? Мисля, че като представители на малък народ е крайно време да се замислим и над думите на Умберто Еко, прогнозите, които прави за България, никак не са в цветни краски.

Би било малко елементарно и едностранчиво да се интерпретира темата като красотата в самоубийството. До тук говорихме за гениите и приспособимостта им към заобикалящата ги действителност, за вътрешния конфликт при големите умове, за екзистенциалната страна на живота на гениите и как залог за нормалния обикновения живот е психиката на талантливия човек, за хората на изкуството и доживотната им отдаденост именно на изкуството, за субективността и непрекъсната потребност от оценка, за поставената на карта психика на онзи, който обитава света на идеите. За съжаление текстовете на Сенека не са ми попадали, а и не знам дали изобщо съществуват запазени образци от неговите философски есета, знам, че има друга съвременна литература, която се базира на текстовете на Сенека, но до момента не ми е попадала. Би било добре да се анализират поне тези мисли, които Донка е публикувала.

Именно, в случая разглеждаме творческите натури, а не алкохолиците. Дълбокият вътрешен конфликт е неизбежен за почти всички хора на изкуството. Въпроси като - До колко ценно е това, което правя? Има ли смисъл да продължавам ? На къде да поема сега в развитието си ? Кое е по-важно - да продавам и съществувам или да правя това, което истински ме интересува и вълнува ? Трябва ли да се харесам на този или онзи ? Нещата са толкова субективни в изкуството, а хората на изкуството постоянно получават оценки на това, което правят, и не е вярно, че гениите не знаят, че са гении. Просто проблемите са със средата, в която се намират или средата в научната област или изкуството, до колко е подготвена за явление като тях. Това е сериозен сблъсък, кръст, който си носи всеки творец на гърба, цял живот, докато не издъхне. И тук нещата нямат нищо общо с егото, а с простата екзистенция и самосъхранение.

Като всеки човек, който се вълнува от изкуството на съвременността, няма как да не отбележа наличието на този феномен - еклектиката. От както сме приели, че сме в епохата на постмодернизма е факт смъртта на всички живи стилове до този момент или наличието на съществуването на онази културна смесица и невъзможността да идентифицираме като естетическа тенденция само един стил. Всичко е еклектика, натрупване на културни масиви, които са обособени от духът на времето, в което живеем, а именно мултикултурализма. Нищо не съществува в чист вид в изкуството, ние се намираме в ситуацията на преминаване на практики, материали, изразни средства и теми от едно изкуство в друго. Това бихме могли да определим като състояние на еклектика, или липса на стил, на добър вкус, ако не бяха толкова перфектно изведени от определени автори синтезирането, извеждането и систематизирането на стилове и културни масиви и характеристики в една единствена художествена форма, в един единствен художествен обект. Какви са вашите наблюдения върху този феномен в съвременната естетика на изкуството? Тук включвам всички видове изкуства, не само визуалните, тъй като еклектиката е естетичен резултат във всички изкуства. Какви са факторите, които подтикват творците да уловят именно това еклектично състояние на "цайтгайста" и има ли позитивни страни този феномен? А негативни ? Също ми се ще да разгледаме чисто културните аспекти в международен план на еклектиката като резултат от мултикултурализма на нашето съвремие. Къде остават идентичността, самобитността, уникалността на един народ, правото на собствено културно наследство и живот извън униформата на еклектиката на масовата култура ?

Ето това е любопитното да се разгледа, но без осъждане на гения - самоубиец. Психолозите няма ли най-накрая да вземат участие по темата, все пак те са специалистите. Според мен нивото на връзка на гениалността и самоубийството си остава психиката, чисто човешкото. Но има огромно натрупване и скорост различна в начина, по който текат мислите на един гений и обикновения човек със средно високо Ай Кю. В това съм убедена, да не говорим за способността за съждение и изводи, до които стигат гениите.

Е, не никой не говори за обикновения човек като посредствен, говорим за посредственият, който дава оценки на гениите. По тази причина винаги големият талант, геният прави крачка към посредствения, винаги геният се държи земно с обикновените хора.

Това е истината ! Какво би бил светът без, който и да било от гениите? Това се питам аз, лошото е, че масовите хора не познават делото и живота на гениите, а дават оценка за тях, а и не само, осъждат ги.

Контрастът между гениалността и посредствеността не може да бъде преодолян, доказано многократно от животите и съдбите на много велики хора. Контрастът и неприемането е винаги за сметка на гениалния човек. Това е цената, която той заплаща. Броят се на пръсти онези, които са били разбрани приживе и то най- вече заради сподвижници, приятели, учители, критици, които са имали очите да видят какво се задава на хоризонта. Аз лично не смятам, че аз съм човекът, който да съди гении от величината на Ван Гог и да ги разглежда просто като самоубийци, някакси твърде голямо е онова, което ни е оставил в наследство, за да гледаме на него просто като на болен човек. За това става дума в тази тема.

Никой не е казал, че се възхищаваме на самоубийството, не всички гении са се самоубили. Но чувствителността към света, особената сетивност на гения, да не говорим за неговите идеи и изкуство, ето на това се възхищаваме. Разтърсващ е сблъсъка на гения със заобикалящия свят, разтърсваща е невъзможността на средата да приеме напредничавите идеи, изкуство и открития. Какво означава да си гений във всички аспекти на живота ? Това е абсурдно твърдение! Ако погледнем Пикасо, направил повече от 2 и 3 революции в изкуството,на 9 години прави професионален етюд на майка си, масово хората не разбират неговите произведения, защото просто не са масови. Живял е над 80 г., напълно пълноценно има и жива наследница, която се занимава с дизайн. И какво от това ? Признат е приживе. Благодарение на средата, в която се движи, благодарение на други художници, негови сподвижници, които далеч не получават облагите и признанието, което получава той. Хора като Жорж Папазов, като Жорж Брак и други споделят същите идеи, но Пикасо е геният, нали така ? Направете си труда да видите произведения на Жорж Папазов, уникални по стил и естетика, предвестници на кубизма. Все -още се борим за световното признание на този художник.

Може би и за възрастния човек е излизане от комфортната му зона, да се очакват неприемливи за него неща. Права си Донка, но ще поживеем и ще видим. Все пак трябва освен дистанция да има и някакво уважение чисто човешко, никой не говори за любов и привързаност, тези неща биха могли да поникнат все пак в отношенията дори и при камениста почва, каквато е различното възпитание и ценности.

За отношенията между свекърва и снаха е много важна и специфичната емоционалност и ценности на едната и на другата, ако не си влизат в личното пространство е добре, това означава,че колкото и да са различни между тях има уважение. Но когато някоя от тях премине тези граници, в случая свекървата, това означава, че снахата трябва да се съхрани по някакъв начин, да си изгради някаква обвивка, която да неутрализира постоянните "набези" на свекървата. И още нещо ми хрумва, за по-просто устроения човек това е начина да опита да се сближи с някой, който е от друго тесто. Да го засегне, да влезе в неговата територия. Аз съм сигурна, че тази свекърва изобщо не си дава сметка, че обижда снаха си по този начин. Градското момиче с работата на стол.

Именно на творческите личности е дадена екстра, допълнителна чувствителност, жива и дълбока сетивност към "смисъла на нещата". Изпразнените от "смисъла на живота" глави са доста здравомислещи и през ум не им минава даже да се замислят над тези теми, те живеят с триизмерността на материалния свят. Светът на идеите, мисловния свят, там където вибрират творчество и идеи се сблъсква понякога косо с реалността на чисто практичното и земния порядък на нещата. Понякога и светът не е готов за тях. За тези, които скачат високо, за тези, които идват от бъдещето, понякога заплащат с живота си буквално, дори и да не е самоубийство.

Естетиката в изкуството или модата е дълбок океан, особено в момента. Именно по тази причина съществува понятието "еклектика". Mainstream-a в момента е еклектиката или съществуването на противоположни тенденции, и те са породени именно от мултикултурализма. Нищо не е в чист вид , всичко е смесица, сложна културна смесица. Това го казвам, за да те "въведа" в общия пейзаж на модния подиум, а ти от там нататък си вади заключенията. Далеч сме от "пуризма" на 90-те. Съществува минимализъм, но той е примесен с техно кутюр, както и с явлението на архитектурната мода.

И на мен нещата ми звучат дълбоко ориенталски, но не може да се издигне емоционалната интелигентност на тази жена - свекървата. И аз подкрепям, че позицията на мъжа е много важна, защото негова е ролята да изиграе мост между свекървата и снахата. Ако той не намери начин да те подкрепи предразположи добре и теб и майка си просто ще е жив ад. Хубаво е, че се изнасяте от там, това ще ти помогне да се стабилизираш и да изградиш по-добра стратегия. Но истината е, поне, ако се съди по думите ти Стефка, че винаги диалогът между вас двете ще е труден. Поради дълбоки и генерални различия с тази женица. Така ще е винаги и никога няма да настъпи период на искреност и приемане, освен ако не се намеси мъжът ти. Поне според мен е така. Той трябва да те защити и издигне до толкова, че да си недосегаема за неговата майка, да няма какво да каже или да й покаже колко неуместно се е държала и това би се получило, ако постоянно показва любовта и привързаността си към теб в нейно присъствие. Ако показва уважение и партньорско отношение, майка му би се осъзнала до къде са границите й в собственото й поведение. Ако й покаже колко безценна си за него, майката ще смени тактиката, аз съм убедена в това.

Глобализацията върви под ръка с още едно понятие, а именно "мултикултурализъм". Това е явление, което има и много неприятни последици от културна гледна точка, загубата на идентичност и асимилирането на определени етноси беше нещо, което силно ме занимаваше през 2010 година. По-точно живите култури и живата идентичност от гледна точка на културното наследство на Тибет беше тема на една дипломна колекция, която правих. Мултикултурализмът като резултат от глобализацията има и позитивни страни, но като цяло е един тюрлю-гювеч от естетики и това е прекрасно изразено в еклектизма в модата, особено в бързата мода. Идеята за братство, единство на нациите и обединено човечество от позицията на съвременността са толкова далечни, че не знам кога всички ще бъдат всичко това, взето заедно без да накърняват културната си идентичност, даже държавните си интереси или спецификата в лицето на всеки един отделен народ.

Щеше да е безкрайно ценно и интересно да знаем какъв е щял да бъде Винсент Ван Гог на старини или Жан - Мишел Баския или Джими Хендрикс или Джанис Джоплин, включително и Уитни Хюстън, както и Петя Дубарова и още хиляди, хиляди минали като цветни фойерверки през живота невероятни таланти. Дали самоубийството е смелост или слабост, болестно състояние на ума? Според мен тук психолозите би било добре да заемат една по-конкретна позиция, именно от научна гледна точка.

Големите умове, гениалните творци, пионерите сред учените и всички, които горят в процеса на изява на таланта, дарбата или световното знание много често са пометени от вулканичната сила на отказа им да понесат реалността, както една провинциална журналистка веднъж я нарече "простичката реалност ". Нормалните хора не разбират как тече творческият процес и мисълта в главата на един гений, независимо дали е от сферата на изкуството или науката. И няма и защо да се опитват, би звучало смешно за по-просветените. Неспособността да се понесе "простичката реалност" от големият талант е неразбираемо последствие за средностатическия човек и в това няма нищо лошо. По-добре да не се опитва да живее със скоростта на един гений, защото би изгорял още по-бързо. От къде идва несъвместимостта на величието на гения с простото ежедневие, на големия талант с битовизма и обусловената от елементарното реалност ? Защо резултатът от тази несъвместимост -смъртта е толкова често срещано последствие в съдбата на определени феномени за човечеството, как може някой да е явление в своята област, брилянтен ум и в същото време да бъде на границата на лудостта и да е неспособен да се справи с живота си просто като човек? Има моменти, в които знанието, таланта са бреме, и това повечето хора не го разбират. Изкуството е тежък път, не е някакъв лунапарк на удоволствията и лекия живот както си мислят почти всички, защото именно хората на изкуството подчиняват цялото си същество на импулса за изкуство, осъзнават жертвата си. Няма как човек да има от всичко по много, просто нямаше да сме хора, а богове, ако имахме всичко на куп. Всичко си има цена и ние си я плащаме цял живот. Смешно ми звучи, когато някой ми каже, че завижда на професията ми, на начина, по който си прекарвам живота.

Любима авторка от ученическите ми години е Жорж Санд. Романът "Мопра Орас" беше издаден от издателство "Народна Култура", категория - класика, стоеше в библиотеката на баба ми необезпокояван. Един ден бях привлечена от странното заглавие и името на авторката, изчетох го много бързо, едва по- късно в часовете по литература научих коя е била Жорж Санд, попадна ми и един страхотен френски филм за живота и любовта и с Шопен. Бях истински впечатлена от идеите й , толкова напредничави за 19 век. Решила съм, че един ден пак ще се върна към нея.

Според мен е повече от смешно да се сравняват понятията християнска религия и култ. Просто са несъвместими. Нека всеки бъде и пребъде във формата, която си е избрал. Не критикувам хората, които не споделят моите идеи, не са християни. Не смятам, че мистичността на цяла една религия може да се обясни в един форумен разговор, а и намирам това за излишно. Нека всеки отвори сам очите си за Бог или за реалността без Него - това е право на свободен избор, изконен за всеки човек. Не смятам, че трябва да има напрежение между дъновисти и християни. Не мисля, че Дънов е извън християнството. Учението на Дънов аз възприемам като философия, това е нещо, което пиша за пореден път. Мъдри мисли за живота, здравето и духовното благополучие на българите. Смятам, че това е невероятно духовно наследство и огромен труд, посвещаване и какво ли още не, от страна на Дънов и много негови ученици. Радвам се, че България има подобен философ, но по никой начин няма да възпрема никога дъновизма вън от християнската религия. Като нещо повече или по- малко. Просто сравнението е неуместно. И за мен напълно излишно. Черпя позитивите, знанието и мъдростта от много религии и не малка заслуга имат хората тук, пишещите тук, които са ме провокирали, карали са ме търся и да откривам. Съжалявам, че много и от християните, а и от дъновистите не се приемат взаимно, това са излишни неща според мен. Благата са за всички, не бива религията или учението да е ограничение на духа, а точно обратното да му дава крила, енергия и вдъхновение!