kipenzov

Едно дърво живее докато расте и се развива. Една гъба живее докато расте и се развива... Живяло едно малко дърво. С всеки сезон то пораствало и разпервало все по-широко клоните си да обгърне Слънцето. Оставяло ветровете да извайват короната му, дъждът да гали листата му, ала изпитвало неистови трудности да задържи всичката вода от дъжда и да черпи от всички плодове на Земята, защото независимо от мощните си корени едни малки гъбки се били заселили в тях. Чувствало голямо нещастие от чуждото присъствие, което му точело от жизненоважната влага от дъжда. Докато един прекрасен пролетен ден усетило, че няма къде да събере цялата сила от слънчевите лъчи, защото нямало достатъчно субстрат, който да преобразува в органична материя. В неволята си помолило гъбките да му помогнат като разградят скалите. Те му отвърнали, че при цялата влага, която им подсигурява с корените си, с удоволствие ще му помогнат. Било истинска благословия наличието на тези гъбки като микориза в корените му. Замислило се, че нещастието и благословията били едно и също и се случвали едновременно, а неговата оценка ги определяла като различни. В този момент усетило, че е малка брънка в разговора между Слънцето и Земята.

Имало едно прекрасно езеро, високо в една величествена планина. То съществувало в цялата му пълнота, в един напълно спокоен и безкраен момент. Над него било Слънцето, а езерото лежало в прегръдката на Земята. Усещало присъствието на всяка водна частичка в себе си, всяка гънка на земното си легло и всеки слънчев лъч, който достигал повърхността му. Всичко било застинало в безвремието на безкрая на спокойствието на момента. Не щеш ли, слънчевите лъчи започнали да го изгарят и в огъня на слънчевия ад водните му частички започнали да стават неудържими. Една по една те се откъсвали от снагата му и полетявали към Слънцето. Адът на разкъсващата му се снага се допълвал от земния ад, в който една по една водните му частички попивали и се губели в непристъпната повърхност на земното му легло. Чувството на засмукване го карало да изпитва неистовия страх на загубата. Болката от чувството на разкъсване била непоносима до момента, в който вече не усещало нищо. Езерото почувствало загубата на всяка една своя водна частица. В този момент чуло шепота на всичките си частички. Дори можело да погледне това, което те виждали. Погледнало отвисоко, през полетялите във Въздуха право към Слънцето водни частици. Видяло, че то си е там, в удобното си земно легло, във висините на величествената планина. Усетило, че се превръща в дъжд и пак се насочило към себе си. Почувствало всяка завръщаща се в снагата му водна частица. В този момент потънало в земята и не след дълго бликнало като извор. Погледнало през спускащите се водни частици. Усетило, че се превръща в руен планински поток. Погледнало нагоре към планината и видяло, че си е там, в своя безвремеви, безкраен миг на спокойствие. Но този път усещало как свети, отразявайки лънчевите лъчи и как захранва руйния планински поток и пухестите облачета, галещи планинските върхове. Езерото осъзнало, че Е езеро.

В една стара индуска легенда се разказва, че е било време, когато всички хора били Богове. Но те пренебрегвали своята Божественост. И Брахма, Върховния Бог, решил да им отнеме Божествената сила и да я скрие на такова място, на което да не бъде открита. Само че намирането на такова място било проблем. Тогава Брахма събрал всички Божества, за да разрешат проблема. Те предложили: ”Да скрием Божествеността под земята!” Но Брахма отговорил: ”Не, не става! Човек ще започне да копае и отново ще я открие.” Божествата предложили друг вариант: ”Тогава да я хвърлим в най-дълбокото място на Океана!” Но Брахма отново отговорил: ”Не! Рано или късно човек ще изследва дълбините на Океана и намирайки я, ще я изнесе на повърхността.” Божествата се видели в безизходица, защото не знаели къде могат да скрият Божествеността. Оказало се, че няма такова място на Земята или в морето, което да е недостъпно за човека. Накрая Брахма решил: ” Ето какво ще направим с Божествеността: Ще я скрием дълбоко вътре в самия човек, защото това е единственото място, където той никога не би търсил.” Оттогава човек обикаля земята, за да я изследва; оттогава търси, лута се неудовлетворен, търсейки навсякъде нещата, които може да намери единствено вътре в себе си!

Както и сам виждаш, статистическият подход при опознаването на живота дава отклонения. Да не говорим, че на индивидуално ниво води до чувството за нищожност и последствията от тази причина. Самото ти използване на този подход, за да ми предадеш като изказ някаква твоя опитност, те ограничава като възможност. Защото съм сигурен, че в дълбочина, намерението ти се състоеше в това, да дадеш някаква отправна перспектива за достигане до причините, довеждащи до определен факт. Фактът, че определени стари хора достигат до ,,Его-състоянието" ,,Възрастен", при което другите две его-състояния (дете и родител) са вече интегрирани в цялостната личност. Това в ежедневния режим на възприемане на ,,другите" се проявява като определено усещане за ,,стария човек насреща" - благовидност, спокойствие, разбиране, липса на ,,напрежение"... Да, но в случая, освен добронамереността ти, проявяваш неосъзнато, за пореден път, един предразсъдък под формата на погрешно предположение за ,,човека отсреща", което необмислено ,,довършваш" с охарактеризиращи определяния. Не съм толкова млад, колкото предполагаш (41), а отдаването на голяма част от ,,енергията" ми на ,,детето" е заради користното преследване на резултата от това - любознателността и трепета от изследването. Изборът винаги си е наш, както и последствията от него са заслужени, независимо дали осъзнаваме в дълбоччина същността на избора ни (между какво избираме) Както казват по нашия край ,,Не питай старило, питай патило!"

Его на гръцки е εγω - Аз. Интересна е аналогията при изписването на εγω като ,,сум"(съм)... Еделвайсът не се среща само в Пирин! Като ,,образ" е в ума ти, а като ,,преживяване" е в душата ти. А духът ти може да даде воля на желанието ти да видиш еделвайса с очите си. ,,Да видиш" е Волята на Бог. Да се ,,мъчиш да видиш" е Волята на Господ

Снощи отново ми се получи дублиране на поста, които пуснах за добавяне... Тъй като темата касае ,,свободната воля и избор", а според изказаното ми мнение в нея до момента реалното изражение на свободата ни се състои единствено в избора ни на действия, предлагам един цитат от статия, която описва сбито изследванията на Ерих Фром за причините за ограниченността на избора ни на действия. Неговата парадигма е интересна с това, че ,,Същественото в човека е неговата способност да действа свободно и да разбира любовта като обективно единство." РЕВОЛЮЦИЯ В ПСИХОЛОГИЯТА ,,...Според Ерих Фром разрушителната страна на човешката природа се дължи на частната собственост и обсесията за притежаване. Според него човешката личност търси своята пълноценност (принципът “да бъдеш“) и когато не я намира в собствените си качества, я замества с притежанието на предмети (принципът “да имаш“) – притежанието е своеобразен комплекс за малоценност, според Фром. Притежанието е „синдром на идолопоклонничеството“ към вещите, докато истинската пълноценност се състои в любов към живота, такъв какъвто е, но за да стегнем до тази любов, ние трябва да скъсаме с ограничената си представа за собственото си аз (егоизъм) и да преоткрием безкрайността на своята истинска същност. Това не се случва в Модерността според Фром, защото хората са уплашени от отговорността, която им дава свободата и предпочитат доброволно да се лишат от тази свобода и да се подчинят на някой друг, който да решава живота им вместо тях самите. Според Фром на този синдром се основават както фашизма и комунизма, така и съвременното капиталистическо общество на свръх-консумацията. Според Фром единствената общност, която е в състояние да променя тази зловредна и опасна за човечеството система на Модерността – това са учениците и студентите, които все още са свободни и със свободни и търсещи умове, които могат да творят и да откриват и въвеждат нови форми на култура, поведение и обществена организация, основани на свободата и на любовта. Още в един от първите си трудове – „Бягство от свободата“ – Ерих Фром посочва като причина за всички болезнени недостатъци, както на съвременните общества, така и на съвременния тип личност в Западна Европа нездравото желание за загуба на човешката индивидуалност. Това желание е причина за типичните, според Фром, неврози на обикновения съвременен човек – неосъзнат мазохизъм, садизъм, конформизъм на мислите, чувствата и желанията. Капитализмът, като икономическа и социална система, според Фром, донася на личността от средната класа свобода, но по-скоро в негативен, отколкото в позитивен смисъл: разкъсва традиционните връзки между хората и ги заставя да се чувстват ненужни, нищожни и напълно изолирани едни от други. За това допринася в голяма степен типичното за индустриалното общество масово производство на еднотипни продукти, високата степен на разделение на труда и стандартизирането на целия ежедневен живот на личността. Възникналото по такъв начин отчуждение налага на индивидите състояние на непрекъснат страх и неудовлетвореност. Непоносимостта на това състояние заставя много хора да се откажат от даровете на придобитата чрез буржоазната революция свобода на личността, да бягат от свободата. Но вместо да се стремят да превъзмогнат отчуждението, те се отказват от положителните измерения на свободата – отговорността за собствените им мисли, чувства и действия, индивидуалността и неповторимостта на собствената им личност. Тази психологическа тенденция умело се използва и експлоатира от съвременните социални и икономически структури, както на авторитарните, така и на демократичните общества, тъй като позволява лесна власт над хората чрез силата на рекламата, модата, общественото мнение или на дадена политическа идеология. Една от формите на бягство от свободата, според Фром, е садо-мазохизмът, който прави възможни масови явления като фашизма в Германия. Садо-мазохизмът представлява симбиозна връзка между два обекта (например между две личности, между личност и институция, между личност и идеология и др.), при която всеки един от тях живее за сметка на другия, желае да се слее изцяло с него, или посредством афекта от насилието да загуби (или да забрави) индивидуалността си. Друг начин да се „спасиш“ от собствената си личност е конформизмът. Той се наблюдава в три аспекта на психическата дейност – мислене, чувства и желания. Отчуждението кара индивида несъзнателно да не желае да има собствени мисли, чувства и желания, защото те биха предизвикали неодобрението на масата, към която в отчаянието си или по навик, той се опитва да се приобщи. Така той приема шаблонните, но чужди на него самия чувства, мисли и желания, утвърдени от масата, от обществените изисквания."

Александре, себичността или т.н. егоизъм, са компенсиращ механизъм за бягство от самотата и на едно по-абстрактно ниво - от свободата. За това малко ме изненада, но не чак толкова, патосът, с които се описваш като ,,себичен"... Доста възрастни хора не могат да ,,,смелят" самотата, защото тя е от последните предизвикателства в живота ни, наред с умората и усещането за времето. За това и започват да търсят компенсиращата ,,визия" за ,,вечния живот", в който не само, че няма да са самотни, егото им ще го пребъде, ами и ,,възвишени същества" ще се грижат за подръжката на нараненото им его. Това в никакъв случай не е ползотворно ,,изкарване в земната платформа"!!! Още по-малко пък адекватен личен избор, според мен, разбира се. Но кой съм аз!?- едно пораснало любознателно дете, поради което винаги добавям, че мнението си е мое...

Извинявам се! Грешно предположих! Наистина няма общо с професионалното мнение, което искаш да получиш!

Когато откриеш красотата в това, през което преминаваш, ще спреш да завиждаш на другите!

Светла му памет и път!

А символиката на "шизофреника" като човек, чието поведение е НЕ-нормално. Човек "освободен" от отговорността на "обществената полезност". А самата ти "среща" с приятелката ти да е проектирането на тази символика от външния свят като "особена, интерактивна" връзка със самата теб. Нещо като "напомняне" леко да "поотпуснеш". Да прехвърлиш за миг от "човека на действието" към "човека, който се налаждава" отвъд постоянното "трябва". Не знам, дали съм прав, но вероятно отдавна не си "си вдигала чукалата" за един ден в природата, без да мислиш за ежедневието.

Донка, може би ще ти е интересна тази статия, но замисли се за следното: Не започваме ли още от много малки с емоционалното решение, че родителите ни са винаги прави. Че това, което ни се предава като информация от обществото е истина. Не е ли животът ни един низ от действия по отхвърлянето на емоционално възприети "илюзорни" истини. Разбира се всичко това е до един момент, в който достигаме до точка, в която не можем да си обясним "случващото се". Тогава навлизаме в "полето" на вярата, т.е. полагаме основата на мотивацията за действията ни в живота на основа това какво чувстваме. Това чувство ни изпълва с увереност, а от нея идва нова мотивация. От тук пак започва цикъла на "обличане в смисъл" или умственото решение за последващите ни действия. Както си е в природата - цикличност, кръговрат. Емоциите пораждат мисли, мислите - емоции, а те - други последващи мисли.

Александре, въпросът ми се състоеще в желанието ми да те опозная, защото тия дни се опитвах да ти направя "профил", за да се ориентирам какъв е човекът пред мен. А "споделянето" каква е парадигмата в орфизма или тангризма, вероятно е доста повлияно от убежденията на предаващия информацията във вид на лични интерпретации.

Донка, според мен, точно разединението от последните десетилетия е показателно за засилващото се влияние на архетипното проявяване на "манталитетът на жертва" или казано иначе - общата динамика на взаимоотношенията в обществото тип "жертва-агресор". Осъзнаването на хората в обществото, че споделяме общо "предизвикателство" в "надживяването" на този взаимопораждащ се цикъл "жертва-агресор", според мен, по-скоро ще доведе до обединение между нас. Но тук основният проблем е властта, която напълно естествено е узурпирана предимно от хора, които са под силното влияние на "манталитета на жертва" в аспекта "агресор". Така взаимно си се "отглеждаме" или "захранваме". "Жертвите" имат неосъзнатата нужда от "агресорите", а последните не биха съществували без "жертвите". В това отношение Александър Т.А. дава правилна насока, според мен. Защото "премахването" или "неутрализирането" на "манталитета на жертва" може да стане само чрез осъзнаването му. Съответно, без предното "задълбаващо" обяснение, като просто действия това се изразява в : или казано иначе - "Прави каквото трябва, пък да става каквото ще", без да се фокусираш в "съденето" на другите. Тъй като при мен преобладават "тъмните краски" ще изкажа липсата ми на обозрима надежда това ниво на осъзнатост в обществото да се достигне скоро...но това не означава, че няма да се случи

Александре, жалко, че си Защото това показва, че изобщо не си стигнал до погледа на автора за "агресора" като противоположния аспект на жертвата. Така не си разбрал, за пореден път, какво имах предвид под архетипното проявление на "Манталитет на жертва". Също така отразява и факта, че все още не ти прави впечатление, че "манталитет на жертва" е словесно обозначаване на общата, дълбока психологическа причина за противоположните поведения тип "жертва" и "агресор", тъй като продължаваш да "циклиш" на думата "жертва" в това наименование. Явно "Манталитет на жертва" просто е ново за теб понятие, но все още не си правиш труда да го разбереш. Това няма как да го разбереш, докато четеш едностранчиви анализи за естественото проявление на поведение тип "жертва", защото също толкова "естествен" е и процесът на поведение тип "агресор", но някой трябва да си го обедини като идея, за да "види". Както са направили предците ни - "Щом има овци ще има и вълци!" Извън темата, за което се извинявам, и имаш основания да се възмутиш, но другото, което бих искал да ти посоча е, че не можеш да "излезнеш" от "втвърденото ти" его, а "напътстваш" мен да си "оттегля егото". е личната ти проекция като оценка на моето поведение, която съпоставяш с толкова показателен израз - "за разлика от мен", отразяващ его-реакцията на "съревноваване". Предполагам забрявяш, че аз споделям вероятна причина с аргументиране. Ти защо "виждаш" в това претенции или показност вече е друг въпрос! Но пък, ако взема предвид това, че не всеки е длъжен да е запознат с психологията излиза, че причината да не ме разбираш какво твърдя е в мен, за което ти се извинявам също, но пък няма да се отметна от тезата си, само защото ти не я разбираш!

Има и един аспект на описаното от теб, който вероятно ще ти е интересно да разгледаш. Какво е значението на това, през което "преминаваш" като преживяване лично за теб. Защото приятелката ти, при положение, че не помни, че е разговаряла с теб, още повече - живи родители, преминато лечение - съответно лекарско наблюдение, според мен е достатъчно показателно, че е излишно да се притесняваш отвъд границите на съчувствието и елементарната човешка загриженост чрез споделянето на местоположението й на родителите й. Понякога събитията в живота ни носят символика на определени смисли, на които не обръщаме внимание...

Тъй като самата представа за архетипната проява на "манталитет на жертва" се съдържа в решетката на душа, но е абстрактна, ето и една реална визуализация, която може да послужи за метафора , в която "решетката на душа" е генератор на звукови вълни. Този генератор-"архетип" си е в нас ( в колективното ни несъзнавано), но различните излъчени вълни са причината за различните форми на водния поток, течащ от чучура, а тези форми се явяват метафорично различните видове манталитет на индивидуално ниво...

Изгледах клипчето и се запознах с позицията на г-н Мавров. Александре, твоята позиция напълно ли съвпада с неговата? По тази "линия" е и въпросът - твоите убеждения идентични ли са с неговите? Защото не го чух да отдава контролът на процесите в обективния свят на "Въздигнали се същества" или "Ангели-хранители", а по-скоро на "Кармата" и то "българското" понятие за "Карма", което е проекция на тангрическото понятие за "карма", което пък "идва" от Орфизма...

Александре, точно това имах предвид... За това и цитирах единствения метод от 38 за водене на спор , по който съм склонен да продължа да обсъждам темата - като не си говорим кой какъв е, егото ли е засегнато, личността ли.. Ами просто като коментираме тезите си. За това и се идентифицирам с позицията си, към която прилагам като аргументи, това което съм чел и преживял. За да може евентуално да стигнем до некви изводи за причина, която ни обединява като народ, която да е "погледната" от повече от една гледна точка. Това би ни донесло на всеки някакво допълнително познание по въпроса, па макар и да не е меродавно.В случая не коментирам мисленето ти, а подхода ти към спора. Защото "манталитетът на жертва" е просто названието на дълбока психологична причина в обществото като колективно, а не индивидуалният манталитет на определен човек или социална група. За това написах, че разминаването ни е в "мащабите". Лека метафора: От душа изтичат множество струйки вода, но това, което подхранва тези струйки, е един воден поток от водопровода! Пък и определено, като принадлежаща на колективният ни психологически слой е нормално да ни обединява като народ! Да, но тук трябва да вземем и друг факт от психологическата сфера. Всеки колективно несъзнаван "поток" е описван като "архетип" ( или както, според мен, ги нарича Дънов - духове), а характерното за архетипите, е че имат дуално проявление в индивидуалната ни психика( просто проявление на принципа на полярностите) Единият аспект на проявление на архетипа "манталитет на жертва" е точно това множество, от което описваш някои индивидуално формирани манталитети - "бай Ганьо", "Андрешко", "хитър Петър", "Насрадин Ходжа" и т.н. или по-общо - "селският тарикат". Към това множество спадат и "вечнооплакващите се бабки и дядовци", но в последната "извадка" от множеството пък е лесно да се проследи и другия аспект на проявление на "манталитета на жертва" - агресорът. Като в случая "вечнооплакващите се" изиграват ролята на жертва, но всъщност проявяват "пасивнна агресия", възползвайки се от нормите на морално поведение, за да "окажат надмощие" или да придобият незаслужено преимущество. Някой "романтично" си ги наричат "енергийни вампири" А пък на въпроса ти "Какво е човек да се чувства жертва?", мисля че отговорих с Вероятно пак ще се окаже, че малко сложно се изразявам, но вече малко "завоалирано" се извиних: п.п. Надявам се да не нарушавам форумната етика, защото ще ти предложа една статия (" Манталитетът на жертва" ), в която авторът е описал по-подробно "мисловният модел на жертва" като концепция, пречупена през неговата си парадигма, но пък самата механика на "проявлението" на този архетип е подробно описана.

Интересен момент като аналогии в съвременните хипотези в квантовата механика и модела за статично времепространство откривам в някои разработки. Като примери, бих започнал с цитат от предната статия, в която описаните предположения на Хинтън силно ме зарадваха, че не съм единственият хахо, който го вълнуват подобни въпроси "Макар че състоянието на частицата се детерминира в момента на наблюдението от вълнова функция след преход на частицата в ново състояние, за да се опише това ново състояние е необходимо да се въведе нова вълнова функция, която обаче няма нищо общо с предишната. По този начин липсва причинно-следствена връзка между състоянията на частиците в различни моменти във времето" Как да не се въодушевя, след като това е в тотален синхрон с индивидуалната обособеност на ,,мехурчетата"- елементарни събития. Или пък Причинно-динамичното триангулиране, при което сепарирането на времевите моменти на дискретни порции(триъгълни сечения в четиримерното пространство), позволява компютърното моделиране на развитието на хаотични системи да изведе алгоритмични закономерности, които да се подредят в описателна система на реалността при формулирането на теория за квантовата гравитация. Въпреки, че основната критика към теорията се базира на здравата й зависимост от компютъризирания метод на изчисляване ,,Монте Карло", за мен е прекрасен метод за описване на ,,придвижването" ни в статичното време-пространство и усещането ни за времето, което, както и ,,картината на света", експериментално е доказано, че са просто фрагментирани съдържания, а крайното усещане за ,,непрекъснатост" на възприятието е продукт на допълнителната ни работа или ,,дообработка" с мозъка. Вероятно няма да изненадам никой с твърдението, че от цялата входяща сетивна информация в даден момент около 10-20% бива съзнателно обработвана от нас. Също така нещо интересно изскача при необходимото условие да се приеме метода за причинно-динамична триангулация. Изискването за ,,фонова независимост". Съобразно това изискване на теоритичната физика описателните уравнения трябва да са независими от извивките във формата на пространството и стойностите на влиянието на полето. Интересно е, защото тази независимост в статичния модел на в-п се проявява като ,,проекция" на принцип, а самото условие за подреденост на събитията, апропо детерминираност във времето и пространството на обектите само по себе си се явява съответствие, защото всичко е оформено(shape from original pattern). За някаква обективност е добре кратко да спомена подхода и на друга хипотеза за теория на квантовата гравитация - Примковата. Тя борави със сплитане на време-пространствения поток, който бива ,,възприеман" като ,,Spin foam", който е продукт на преобразуването на линейният ,,маршрут" (бел. предизвикан от Принципа на движението, който в класическата физика се проявява като действие с неговите си атрибути, които описват промяната в енергията, дължината, времето и момента), който пък бива преобразуван чрез формулировка от квантовата механика, наречена Поточно-интегрална (Path integral formulation). Така ,,линейният маршрут" в 4Д придобива формата на ,,вероятностен облак" от сумата от възможните траектории. Интересното е пълната аналогия на това пространство с ,,пространството на обърнатия конус" от елементарни събития Когато преди 20-ина години ме ,,удари като с мокър парцал" идеята за статичното време-пространство не очаквах след време да разбера, че не ,,откривам топлата вода". И както споменах вече, рабрах че и Айнщайн е споделял тази концепция, което видях в следната статия. Животът е плитка в пространство-времето Интересно следствие от модела за статичен Континуум е формата на обектите. Както е визуализирано и в статията, пък и в клипчето за 10-те измерения, обектите, вкл. и нашето тяло, ще са една ,,разтеглена нишка" , която съществува във всяка времева линия, до момента в който е предопределено да съществува в самата линия. Или ,,времеви поток" или както си го наречем или пък заемем термин от научната фантастика, все тая... Въпросът е, че изменението на характеристиките на обекта в триизмерното ни сетивно пространство ще е предварително зададено. Така в зависимост от изборът ни на ,,движение" измежду възможните ,,времеви линии", ограничени във вътрешното ,,пространство" на конуса, ще ,,ставаме свидетели" на промяната. Тук интересното следствие е ,,проекцията" на естествените редове, които сме описали като природни закони. Те просто ще ,,представляват" една статична, предварително зададена ,,рамка". В това отношение вдъхновяващи аналогии могат да се ,,открият" в софтуерното програмиране. Но също така тази ,,особеност" на проявлението ще важи и за останалите принципи. Ето тук в модела пък се проявява принципът на реципрочността - каквото горе, това и долу. В конвенционалното ни (за по кратко 3Д) възприемане на света този принцип вече е описан математически - Теория за фракталите. Съобразно тази ,,съответственост" пък си позволявам на субективно ниво да проявявам свободата на въображението ми да си търся некви аналогии, да ,,откривам" зависимости. Да, но след всяко радостно ,,откритие" всъщност правя ,,новоповтарящо се откритие на топлата вода" . Всъщност май и живота е едно преоткриване, но знае ли се...