kipenzov

Първо искам да благодаря на Орлин, щото ми показа един аспект, който ми беше мъгляв - за съжалението и самосъжалението! По същия начин ми се разшири кръгозора и като "ми подсказаха" за puer aeternusa. Към момента дори работя по "преработка на невротичните "жертва" програми, е себезаявяваща, истински любяща отговорност за собствения живот." Човек_88, първият път, когато ми излезна пост от сайта беше преди 3 г., когато се интересувах за херметическите принципи. А вторият - дискусията за употребата на психофармаци преди около няколко седмици. От тогава доста твои постове съм изчел. Да ти върна уважението, че четеш, пък и да ти благодаря за искреността и разбирането, че просто се опитвам до помогна! Вероятно предположението ти за сегашното ми състояние "до което съм се докарал" е от поста ми до Bigapple, но това отразява живота ми преди 4 години. Вече не отричам, че имам проблем, за това и пиша, защото без да запиша мнението си, възможността да се погледна "отстрани" е доста по-малка. А без да имам представа къде ми е проблемът, как да го реша?! Наистина не бих искал да те нараня в деликатната ситуация, в която описваш, че си, защото знам от личен опит колко лесно се "преобръща корабът без котва" и приемам критиката ти! Само искам да разширя смисъла зад самосъжалението, което явно не използвах коректно, извън следващият контекст. Замислял ли си се дали коренът на състоянието ти не е по-дълбок? И по-широк! Защото освен индивидуалности, ние сме и социални индивиди, които трудно се учат "да обичат", както съм стигал до изводи като съм чел Ерих Фром. В тази връзка, не знам дали ми е достоверна хипотезата, но ми е направило впечатление, че си има и регионални колективни мисловни модели. А когато колективната анима, опосредства "натиска" откъм обществото за придържането към обществени идеали, които са доста "трудни" за постигане, с оглед на неофеодалната система в нашия югозападен край, то "програмираната" ни самокритичност е доста вероятно да "избие" в автоагресия и самосъжаление, че не можеш да промениш статуквото. Трудно се "прегръща" отблъскващата безпомощност на "македонското" ни общество към промяна, при положение, че "конците се дърпат" от определени велможи, които се обграждат с послушници, прикрити неблагодарници. Предвид интелекта ти и вътрешното желание да изследваш, няма как още отдавна тази обществена особеност да не ти е направила впечатление, а как е "навлезнала" в съзнанието ти, да е "кокошия трън", който постоянно се "появява". Човек_88, пак ти се извинявам, а зад проекциите се надявам да видиш споделен опит, а не желание да те променям!

Още един пример, за това, че егоцентризмът ти не ти оставя "свободно" внимание да разбереш какво казва отсрещната страна, фокусирайки се единствено върху собствената си теза. Още в този пост ти направих подсказка за мисловния ти модел, от които "отиваш" в дуализма Mind–body, а в основата на възприятията ти стои неосъзнатото желание Бог да е добър, което вкарва дисонаснса в това че Бог е и лош. И всичко това е "предъвквано" от хиляди години. Това е основната ми критика за Всеблагия като атрибут но Бог, а не че който и да е атрибут не трябва да е производна на безкрайността! Ако можеше с една приставка "ВСЕ" да се променя битието, както ни се иска... А с това пък направо се "насираш" в невежеството си , защото дори в линка се споменава "проблемът със злото" Problem of evil, който пък е в основата на философския подход Theodicy. А още преди доста постове изказах мнението, че е излишно да се стига до теологическите спорове за доброто и злото, още по-малко до Зороастризма и аврамическите религии. Но след като гледам, че доста предубедено се опитваш "да наложиш" монотеистичната си представа за Вседобрия и Всеблаг Бог, в тази статия на Юнг, авторът е извел доста примери за полемиките по въпроса за доброто и злото около 1000-1100 г. - ЕОН. Изследвания върху символиката на цялостната личност

Прав си докторе! Малко агресивно подходих, проектирайки моята представа, но този страх все си мисля, че се поражда от самосъжаление, а то от липсата на солидност, която пък се трупа от градивни действия във външната среда, които при Човек_88 май не са толкова застъпени поради страх, и така се затваря самопораждащия цикъл, от който пък са соматичните реакции? Визирам и мен самия.

Човек_88, имам същия проблем като теб, но не и като "телесно проявление". "Излез" малко от лицемерно индуциращата чуждо внимание персона. Виж едната от двете генериращи чувствени полярности, на която си въобразяваш, че си в плен - Страхът. Без да се осъзнаеш, че си изцяло залитнал в нея, няма да можеш да отпуснеш махалото да отиде в другата полярност - Обичта. Умът ти толкова силно е "стиснал" Сърцето ти, че ти всичко си знаеш, но нищо градивно не правиш по въпроса, а само си циклиш в затворения кръг на самопораждането на проблемите ти. "Горкият аз" ти е основния фактор за това пораждане. Самосъжалението се лекува със самота, от която искаш да "избягаш". Орлин Баев толкова подробно ти е описал "механиката" на случването на вътрешните ти проблеми. Глупак е не този, който греши, а този, който повтаря грешките си. А двоумението "в каква насока" да предприемеш действия е толкова просто за решаване. Външната среда е най-точният коректор на вътрешните ни илюзии. Инес Райчева толкова добре ти го е подсказала, а твоята реакция е като на уплашено дете, което тепърва се опитва плахо да изследва "враждебния" външен свят. Виж дори и цитата ти : Сякаш да излезеш на кафе е някакъв връх на сладоледа. Че то така излиза че ти си на светлинни години от себереализирането ти като социален индивид. На мъжът интегрирал анимата. Как да стане, като си скован от страх? Нямаш ли работни задължения, или пък не ти ли се налага да си в някакъв колектив, социална среда, в която да ти се налага да отстояваш позиция? Ако ще и арт-среда или приятелска компания, в която да опиташ да се наложиш като мнение. Последното е "по-софт", но пак е работа с "мъжкото начало", щото Женската ти вътрепсихична природа е взела бая голям превес, доколкото обективно те изследвам от написаното ти и съпоставям с моите премеждия. Всяка промяна се дължи на собствения ни избор за промяна, а не на илюзията, че избираме нещо ново, докато преизбираме старото. Не знам дали осъзнаваш, че в сума постове описваш "циклене-призбиране на старото", а отговорът ти е пред очите. Веднъж направих магия - допрял си бях чашка с кафе до носа, замислих се за нещо, вперил поглед напред. Чашката изчезна от полезрението ми! Не очаквай някой да ти даде готово решение, то ще си дойде от теб самия, когато се "пуснеш" в реална обстановка на комуникация, а не в "контролирана" от теб ситуация, в т.ч. и форумно пространство или терапевт, на които "поднасяш" избирателно страховете си, самосаботиращо. "Юнак без рана не е юнак" ми казваше баба ми навремето, а теб те е страх да не се "одраскаш". Така обективният подход с парадоксалното твърдение, което ти беше дадено, наистина може да си остане реалност за целия ти живот. Така ли искаш наистина да живееш!

Голяма ябълка, интересен никнейм! Само от тук, ако тръгнеш да задълбаваш в себе си ще идеш далеч! Искам да споделя и аз нещо! Символиката в събитията, през което преминаваме ни носи доста полезна информация за неосъзнатите ни нужди и за потиснатите ни страхове. Принципно в темата пишат специалисти, но си позволявам да пиша конкретно на теб, защото съм минал през много лека форма на твоето преживяване и бих искал да ти споделя как и защо според мен не се докарах до твоето положение. За първи път имах замайване преди 8-9 години. Непредизвиканият от реални външни събития прилив на ирационален страх ми беше необясним. Получи се леко замайване - сякаш ми се подкосиха колената. Все едно бях на четири големи ракии, но без гаденето. А бях с горските ми стражари в една кръчма и имаше само един човек извън екипа ми - един работник по добива, който определено винаги ме е респектирал с поведението си, главно с импулсивността си и непризнаването на авторитети. Това доста контрастираше, да не кажа беше пълна противоположност на моето поведение. Когато паник атаката ми се повтори след няколко месеца, в идентична компания и обстановка, вече започнах да разсъждавам защо се случва това. Единственият обект, към който да отправя "обвиненията" за случващото се (освен мен, разбира се) беше този работник. Определено силата на характера му, ме вкара във филма за личния магнетизъм и невербалното въздействие, некви пси обмени за подчиняване и още куп други сценарии, от които поне ми се прояви желание да чета специфична литература. Страхът и бягството от болката са ни доста добри мотиватори , но и ни забиват в "трета глуха" често. Въпреки тези първи "сигнали", процесът на себеизследване не продължи в дълбочина към мен, ами в посока на оценка на външната среда и взаимодействието ми с нея. Няма и 2-3 години след това служебната обстановка, както всичко в живота се промени. Замайването все още не се появяваше толкова. Успявах да одържам в разумни граници емоционалните сривове, но събитията вече започваха да "загрубяват". Особено след като и колегата, с който бях доста близък го смениха като Директор и най-накрая бившата секретарка, която взе задочно магистърска степен по горско стопанство се докопа с интриги до поста му и започнаха индивидуални атаки по моя линия като първата беше да ме премести в друг ГСУчастък, с други горски стражари, с доста по-силни характери, с други селища, с друга съвсем "разхайтена" обстановка. Целият ми 10 годишен труд внезапно се изпари. Наместо да се замисля за преходността на нещата, напрежението неусетно го прехвърлих вкъщи. Не споделях, защото не е "мачовско", затворих се в себе си. Пропуснах, така да се каже, първата година на дъщеря ми, карах се с жена ми, щото ми "досаждаше" с ежедневни въпроси и желание за комуникация. Играех по цели нощи на компютъра, за да не мисля за служебните ми проблеми, които противно на мнението ми за самия мен, се дължаха на мои си грешки, допуснати от недоглеждане на бумащината. Да, вероятно от концентрацията в играта, която беше стратегия в реално време, замайването спря и премина в ярост към противниците в играта, както и често към съотборниците. Изпадал съм в мисли, че мога да убия човека, ако ми е реално отсреща. Приятели и близки познати ми "подхвърляха" леки намеци, че не са ми у ред бакиите, но чак когато се усетих колко злоба, агресия и нетърпимост изпитвам от играта се замислих. По същото време, в работата ми започваха да излизат всички дори и най-леките грешки, а целият колектив странеше от мен, като основен неприятел на "новата шефка". Дори женският "управителен съвет" около директорката често умуваха как да ми досъсипят авторитетът, чрез хиперболизирането на грешките ми и подвеждащо поднасяните въпроси, на които ми се изискваха писмени отговори. Да не добявям подробности пък за променилото се отношение на другите двама колеги-началници, които съм обучавал. Всичко като напрежение и чести, но кратки моменти на замайване, беше докато не "изщраках". Беше нещо като вътрешно пречупване. Просто не можех да побера в ума си, как толкова неуки хора успяват да установят пропуските ми, пък и да формират такива интелигентни последващи действия. Пречупването дойде, когато през тимбата ми мина асоциацията между техните действия и евентуалните мои действия, ако бях на тяхно място. Беше толкова ясна представа! Просто се борех със себе си. По някакъв странен начин зареждах действията им с моят интелектуален потенциал! Все едно гледах себе си, зад техните действия и планове. Едва тогава разбрах, какво значи его. На този процес му казват дисоциация. А същия се случва, когато прекалено дълго време задържаме непроменлива себепредставата си. Моята в онзи момент беше прекалено позитивна и несъобразена с проявените ми способности, които се изискваха за заеманата длъжност. Всъщност, започвайки да се гледам отстрани, започнах да виждам реални недостатъци, които тогавашната ми его-идентификация "изтласкваше" като неприсъщи за мен. Това е в общи линии. Доста дълго, но така самият процес на трансформация е по-проследим, а това беше нещото, което исках да ти споделя. Между другото има и един ефект, за който първо четях с насмешка, но след като загледах приложената в статията графика се усетих, че в някои области съм експерт, но в други съм пълен лаик и това е естествено, а не "женско" - Ефектът на Дънинг-Крюгер

Най-тъпото е, че и аз съм зает човек, а се занимавам с глупости, да пиша за неща, които са си въпрос на индивидуално възприятие. Прав си! Бъди и ти здрав!

Alexeo, човек, разбирам, че към момента трудно ще успееш да погледнеш нещата от друг ъгъл. В голяма заблуда си, ако мислиш, че има безкрайно множество поведенчески модели. Индивидуалността ти е неповторима, но поведението ти е прогнозируемо. Фанатизмът в поведенческия модел тип "Войнът на светлината" е до време. Ала характерното за този тип поведение, с който се е идентифицирал Азът ти, в следствие на его-поривите, е избирателното отхвърляне на неприемливата информация от външната среда, както и тази, постъпваща от интуицията. Това съм сигурен, че си го чел ( когнитивен дисонанс), но не си вникнал дълбоко в значението му и структуроопределящото му значение за твоя мироглед. В искреното желание да твориш Добро се корени и енергията да поддържаш изцяло позитивната си себепредстава, но пък това проектира и фанатичното убеждение, че атрибут на Бог е добротата или пък рационализациите ти за ВСЕблагостта, като отражение на безкрайната доброта. Така просто "изтласкваш някъде вън от себе си" лошотата, което ма изобщо не те прави обективен. Още по-малко приемащ. Дори, ако отделиш малко внимание на следния цитат на Орлин Баев http://orlinbaev.blogspot.com/2018/07/blog-post.html: "Розово бонбонен позитивизъм на всяка цена Наивният позитивизъм е също вид байпас, през който нежеланите импулси и съдържания се замитат под съзнанието чрез на всяка цена позитивно мислене и чувстване, откъдето необезпокоявани се акумулират и започват да се процеждат като невротични емоционални и телесни симптоми. (N.B): Има зрял позитивизъм - самата дума positum означава цялостност, нежели частичност чрез отричане на нерешености и изместване (друг защитен механизъм) на вниманието в его желаното." Може и да ме разбереш какво имам предвид. Само ще добавя, че съм бил в твоето положение, а това, че синхронично за мен комуникирам с теб, означава че все още не съм отработил тази ми характерова черта, но пък от опитът ми в това отношение произтича и желанието ми да те оценя. Защото знам, че ще ти е полезна гледната ми точка, колкото и да ти е неприятно. А в цитираната притча, която искрено (за което съм ти благодарен) заяви, че не си прочел, просто исках да обясня защо няма смисъл повече да коментирам с теб и съдържа и посланието - нарисувай твоя картина, щото моята май е безмислено да я рисувам.

Така съм съгласен с теб, но не напълно, защото този път не се включил добротата, но пък си я заменил с всеблагост. Тъй като, ако Бог е единен, то дуалносттите добро-зло, еле пък всеблагост-всегорчивост, са само проявления, но не и атрибути. А това, че издават твои неосъзнати желания, е друг въпрос. Също така и предубедеността ти към хората, с които комуникираш. Както и какво разбираш под Мая и как разбираш проявлението й на практика. А пък защо вездесъщия, непроменлив Брахман Е забулен с булото на Мая и защо пък страдателен залог "Е", вече води към въпроса, но който потърсих отговор - Бог контрол ли е? , на който съм си отговорил, но просто имах желание да го дискутирам, евентуално да си коригирам мнението. Явно, опитвайки се да рисувам заедно с Някой друг, който поне има смелост да "ми търси грешките", картината ми ще остане надраскана. ....."В Индия имало един много известен художник. Всички харесвали и приемали произведенията му за перфектни. Наричали го Ранга Гуру. Неговият възпитаник Раджичи, който приключил вече обучението си му занесъл последната си картина и поискал неговото мнение и оценка. Ранга Гуру му казал: „Ти вече си художник Раджичи и твоята картина ще я оцени народът.“ И поискал от Раджичи да сложи картината на най-оживеното място в града. До нея да остави червен молив и бележка, с която да помоли хората да зачеркнат местата, които не харесват. Раджичи послушал учителя си. Какво било учудването му като отишъл след няколко дена да види резултата. Цялата картина почти била покрита с червени кръстове. На Раджичи му станало мъчно. Картината, в която вложил душа и нарисувал с толкова труд, била сякаш червена стена. Взел я и отишъл при Ранга, за да се оплаче и сподели колко е тъжен и обиден. Ранга Гуру му казал да не тъжи, а да продължи да рисува. Раджичи нарисувал отново картината. Ранга го посъветвал пак да я сложи на същото място, но този път да остави четки и бои, а в бележката да поиска от хората да поправят местата които не харесват. След няколко дни Раджичи отишъл да види какво е станало. Бил много щастлив, защото картината не била докосната, четките и боите не били използвани. Тичешком отишъл при учителя си и споделил своята радост. Ранга Гуру му казал: „Скъпи Раджичи при първата ситуация ти видя, че като дадеш възможност на хората да критикуват те бяха безжалостни. Хора, които през живота си не са рисували дойдоха и надраскаха картината ти. Докато във втората ситуация ти поиска от тях да поправят грешките ти, поиска да са градивни. Да си градивен изисква знания и умения. Поради незнание никой не посмя да поправи картината. Скъпи Раджичи, в работата си не е достатъчно да си майстор, нужни са знания. Тези, които нямат понятие за твоята работа не можеш да очакваш да оценят труда ти. За тях твоя труд няма никаква стойност. С невежите никога не спори и не споделяй произведенията си!“...

Донке, спести ми доста с Самото минаване през поне 10 измерения на реалността (клипчето е интересно), които пак не е сигурно дали описват битието, защото самото битие е всичко, което съществува, а истината, колкото и неудобна да е на някои възвишени тремления е, че ние сме роби, защото ни е набивано в тимбите, че не можем да си представим нещо, което не съществува, но ни е спестявано, че можем да си го измислим и след време да започне да съществува. Тези, които знаят това, само споделят, че не сме били готови за това познание. За съжаление на идеализма, с които съм откърмен, в работата си като горски съм видял, че реализмът е основата на практичността, а селските хора имат една проницателна прагматичност, която мигновено отсява лицемерно поднесените лъжи под формата на полуистини. Почерпил от житейската им мъдрост стигам бързо до извода че има нещо "гнило в целата ра'бота". Или знаят и ни баламосват или знаят и за това ни баламосват. И в двата случая, аз просто съм марионетката, която не знае, защото не е заслужила. Единствената реална възможност за избор, отражение на свободна воля е to be or not to be. Да живееш означава отговорност. Но още като се родим, ние ставаме проводник на Божия егоцентризъм. Започваме да чувстваме и да виждаме творението му, единствено, за да може да се огледа и през нашите очи. Предното твърдение е валидно единствено при поддържане на антропоморфната престава за Бог. Осъзнали или не, рано или късно, всички хора разбират, че градивните действия в животът, съобразно естествените принципи, носят радост, стига за момент да спрем в преследването на възприетите от външната среда цели и да се огледаме, за да видим, че това което сме пожелали се е случило ( имам предвид сетивната атмосфера на заобикалящата ни среда). Живеем в атмосфера, отразяваща точно вътрешното ни състояние. Обаче всеки що-годе реалистичен поглед ще види нищетата, мизерията, а пък те са удобно ползвани от някои групи хора като "плашила" за привеждане на волевите действия в синхрон с това, с което би бил награден, ако спазваш естествените принципи. Хубава мисъл на деня имаше, че всичко, за което мислим,отразява желанието ни да сме щастливи. А отвъд това ни желание, чрез което се осъществява контрола в системата? Къде виждаш справедливостта - в покорството на системните изисквания ли? Навсякъде на желанието за живот противостои нуждата да се пребориш за това ти право. За "светлополярния" "духовно извисяващ се" това са пороците, които стоят като предизвикателства на пътя му към божественото и вижда често само у другите. На "тъмнополярния" "хранещ се" от страха и хаоса, които посява в главите на жертвите си, пък му пречи индивидуалността, защото тя е силата отделяща от стадото. А стадото много по-лесно се управлява благодарение на способността му да изпада в масови психози чрез споделянето в тълпата на религиозното чувство (да не се бърка с религия, виж "Психология на тълпите" от 1892 г.) По който и път да върви човек, независимо че в повечето случаи лъкатушим между двата, все се налага да се бори. Един път със себе си, а на другия фронт е борбата със възприятието му заобикалящата го среда, която пък бидейки по-мащабно отражение на вътрешния му, изтласкан в несъзнаваното му свят отново е борба със себе си. А единственият архетипно проявил се образ в тимбите ни, чийто единствен достоен противник бива самият този образ, е самият Бог. Като тук трябва удобно да изключим древногръцкият, египетският и хиндуисткият мироглед или като цяло немонотеистичният мироглед, защото там съвсем практично и смилаемо за ума, в контекста на времето, в което са се развивали цивилизациите, обществото е наложило в самото общество по-фрагментирана картина на Твореца,, чиято божествена същност, изразена чрез божествените сили, движещи психиката ни е била "разпределена" между множество богове. Така на ковача му е било по-лесно да бъде ковач, а на шивача - шивач, защото системата на обществен контрол не е била претоварвана от нереалистични его претенции, спрямо реалният индивидуален потенциал. Между другото, доколкото знам и богомилите, в обществата им, са имали система за подбор на децата и определяне на подходящото им обучение спрямо заложбите. Извинявам се за лекото отклонение, но трябваше да спомена и други подходи, при които вътрешната борба не е толкова интензивна, защото божествената концепция не е "нагъчкана" в един образ само. Та от горните ми твърдения излиза, че в образната представа за "борбата със себе си" е заложена и връзката с божественото в нас. А ние като бледи отражения сме роби на тази зависимост. Просто сме призвани за спазването на някаква еволюционна процесия от малкото към голямото. От нищожното към безкрая. А всеки предначертан като посока път си е чисто контролиране. Ей от това ми идва въпроса - Бог контрол ли е? Защото дори да приема, че природата е проявление на Бог, изменението на природата във времето Съдба ли е или сбор от настоящи избори?

Доколкото успях да се себеизследвам в реакциите си до момента, гневът се стопи, когато приех, че сме различни. А месианският ми комплекс все някъде трябва да избие и за това синтезирано бих ти казал, че свободата, която също отсъстваше в изредените атрибути, не е силата да наложиш чуждо за човека мнение, а да погледнеш със собствените си очи.

ОК! Да разбирам ли, че не можеш да ми кажеш какво имаше предвид с предния ти пост? Болднатото е причината за неразбирането ти на по-дълбокия смисъл на въпроса ми, по който вече дори бях написал Това съдържа и единността и непознаваемостта и ... Не можеш да си обективен, както претендираш, докато не обединиш дуалността добро-зло, което става единствено с приемане. Но за това е нужно и търпение, а в подходът ти към его-игрички в стил "Открии си сам" просто личи липса на уважение. Не съм некъв морален съдник. Очаквах повече от теб! Жив и здрав!

Интересна логическа конструкция предложи! Доколкото се ориентирам има поне две логически заблуди, в които можем да изпаднем в дискусията. Грешна посока – аргументът се базира на обърната причинно-следствена връзка. Твърди се, че следствието причинява причината както и Позоваване на авторитет или пък тази, при която приемаме за истинно нещо, защото повечето хора смятат така. За това имам въпрос. Какво не мога да приема, защото има друго следствие на причината, която се опитвам да приема като си я опиша?

Първо искам да ти благодаря за положения труд да извадиш синтезирано атрибутите на Господ! Защото така изброени не съм ги срещал, а схематично поднесената информация ми е по-лесна за ,,обработка''. На втори план оставям това, че останах с впечатлението, че дискутираме отнносно атрибутите на Бог, според индивидуалните ни мирогледи, които явно са монотеистични. Аз нямам проблем, ако ти плътно се придържаш към християнската теологична интерпретация за Творецът, с допълнително придадените му от хората атрибути. Единствено мога да споделя какво на мен не ми се връзва: От уважение ще добавя, че с предния цитат лесно мога да се опра на аргументите на последователи или познавачи на дуалистичните религии като Зороастризма или отцепката му - манихейството, и така да влезнем в некъв теологичен спор, до който лично аз не изпитвам желание да достигам. Защото не би имало контакт между мен и теб и градивен синтез между мирогледите ни, а между концепции, които са родили достатъчно разделение.

Хихихи, даже сега като си прочетох поста ,,прозира'' опит да ,,се сложа'' на д-ра, който изобщо не осъзнавах докато пиша... Извинявам се Кон Крузе! Вероятно си прав и по отношение на Орлин, но потенциалът на дискусията за социалното его и дисоциацията на личността, а от тук и различните индивидуални мирогледи и философия за живота, съответно една от производните им - личната оценка и отношение към другите и природата, според мен е достоен за отделна тема. Защото същият този потенциал на дискусията, според мен, би имал и голям индивидуален ефект, за всеки включил се, да изследва собствената си позиция.

Коне, определено водещата идея да се отдели дискусията се съдържа в заглавието на самата тема. Надявам се това да не го приемеш като рязко напомняне. Ни най-малко искам да обидя, просто призовавам да се придържаме към темата. А, за да не е толкова рязко, ще си позволя да коментирам думите ти Според мен малко си объркал източника на метакомуникацията. Това, което съвсем правилно си доловил идва като послание от мен. Аз имам проблем с интерпретацията на думите на Лао Дзъ, защото ,,прозрачността'' на другите при моята интерпретация, е подсъзнателен фактор, на чието основание без да се усетя често ,,навлизам'' в чуждото пространство и не ,,признавам'' граници, а това определено има негативно въздействие в комуникацията ми с околните. Особено, ако не са надраснали голяма част от вътрешните си страхове, най-вече усещат поведението ми като ,,човъркане'' в главите им. Не защитавам Орлин! Той няма нужда от адвокат. Просто предната ми констатация, според мен, дава прекрасен мост към описание на тетралектично взаимодействие при комуникация. Аз и моята сянка осъществяваме вербална връзка с друга диалектична система аз-сянка. Дори може да се ,,вкара'' и сложна система от противоположности, в която има и междинно звено - синтеза. Като пример - сизигия Дух/Душа .... АЗ .... Сянка А терапевтичният ефект, който Д-ра обяснява перфектно при обосновката на методите му и резултатността им се дължи именно на ,,по-късата'' му сянка. Така тетралектично той служи ,,за буксир'', спомагайки за интегриране на сянката на събеседника му и подпомага консолидирането на дисоциираната личност на човека, с който заедно ,,работят''. Мое мнение! Без претенции.

Д-ре, какво мислиш за думите на Лао Дзъ - "Всички са прозрачни, аз съм мъгла", щото ям малко шамари, вероятно заради погрешната ми интерпретация. А иначе хич и не си далече от физиката, щото освободената енергия от анихилация на противосъщности си е в основата на терапиите, с които, докато ти чета блога, си перфектно запознат. Верно, правили са ми бележка, че психичната енергия няма нищо общо физичната, но идентичните принципи, които долавям постоянно ми стимулират въображението .

Отвъд личните ми "хумористични" отклонения стоят и сериозни следствия, де. За да стигна до мотото на твърдението "Бог е Всичко" има още елементи, които бих могъл да доловя като фрагменти от съществуването. Не за друго, а защото така работи ума ни - разделя, фрагментира, за да може да осмисли и да разбере. А пък този процес, бидейки част от патологията ми следствие на травмите, които си съхранявам в полето на миналото, са просто опити Логосът да си обясни причините за "движенията" в Еросът. Умът да разбере Чувството. Янът да "оплоди" Ина. Духът да срещне душата. Би могло и по-романтично да се опише този вътрешен(субективен) процес, но като цяло става въпрос за противоречията или пък "полярностите на махалото", от чиито разлики в потенциала "се ражда" вътрешния заряд на психичната ни енергия ( уж да не е романтично, но то пак на там избива след като сам си го "предписах" в изречението, ) Тези противоречия "си вървят" още от самото ни раждане ( а според някои изследвания вероятно и преди това) даже в момента се сещам как учудено ме питаше докторката, която изследваше с видеозон бременната ми съпруга, за какво се интересувам кой орган започва да функционира първи - сърцето или мозъкът Така "живеем" в свят на полярности, дуалности, дилеми, аз и светът, субективното и обективното, тяло и психика. Изредих пет атрибута на Бог в твърдение - , които даже мога и да фрагментирам всяко във вид - Воля-волеизява, Идея-форма, Енергия-сили, Време-процеси, Пространство-вещество, щото материята ми клони повече към Идеята, но май е излишно. Така май идва ред да добавя и материалистическата гледна точка на субективното и обективното. Обективното, което съществува независимо от наблюдаващия Субект. Схващане, което само по себе си е ограничаващо, защото отрича всякаква друга връзка между човека и заобикалящата го среда, освен действията му с тялото

Alexeo, ако в линка за холотропното съзнание обърнеш внимание на паметовите процеси, може да разширим дискусията в темата за Какво е Бог и какво не е. Щото според мен концепцията за прераждането и концепцията за Бог са свързани(там където са закрепени) като образни представи в съзнанието ни (на хората като цяло)

И аз благодаря за поздрава!

Д-ре, нали сложната противоречива система в електричния заряд ,,протон-неутрон-електон'' има анти такава триада - ,,антипротон-антинеутрон-антиелектрон''. Даже, ако не се лъжа на антиелектрона, май , му казват позитрон. Тука имаме и трилектика и хексалектика. Не знам дали са синтезирали антиатом, но поне електрон-позитронната реакция е анихилация, с отделяне на фотони, което простичко казано си е, че като се ,,сблъскат'' две противосъщности се оказва, че няма две, а едно, което е светлина. Холистичното си е цялостност, но трудно се научаваме как ,,се прегръща'' тъмнината. На мен поне ми е трудно за момента. А иначе споделената ти образна представа за спиралата ме изкефи!

Най-вероятно наистина не са ми ясни. Най-вече от коя позиция да оценя някои паметови процеси, възпроизвеждани в ежедневието на някой хора, които са повечко към трансперсоналното. Между другото интересна връзка си заформил. Твърдо Аз с материалистически диалектизъм - Картезиански, от основоположникът му - Р.Декарт - Cartesius. Така малко трудно се свързва ,,разумният човек и обективният външен свят'' с експериментално доказаното взаимодействие психика-тяло. А шансът да зациклиш в дихотомията идеализъм-материализъм е пределно реален. Колкото и да ми се спори, вече знам, че няма смисъл, защото вървим по различни пътища. Единственото, което, лично според мен, не си взел предвид, че ни различава е това -Дисоциация. Просто явно се претърпяли различни травми, а може пък ти да не си?! Ето тези четива по Кен Уйлбър ми бяха доста интересни. Холотропно съзнание Не знам на теб дали ще ти се понравят, просто го предлагам, но леко ще издам, че като концепция е заложено, че основна травма е самото раждане.

Не знам доколко ще е полезно на темата, но ще цитирам прощалното писмо на Габриел-Гарсия Маркес: „Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук. Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават. Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед! Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си. Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им… Боже, ако имах едно късче живот… Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта. На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората… Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги. Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане. Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш. Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя. Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш. Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво означават за теб.“

Вече като се замисля, бих изказал твърдение, че Бог е Воля, Идея, Енергия, Време, Пространство. 5 винаги ме е кефело, но пространството има три дименсии и тогава "отивам" на 7. В "Дневникът на галактическия стопаджия" пък излезна 42. Може би всичко, което бих си помислил, че не е Бог, също е Бог. Иначе не би бил всичко. Дори и лошото

Между другото, от предното следва и : "Живея по навик" , също така и "Всяка нощ умирам за утрешното ми аз"

От "вероятно" започва предположение, според което болднатото наистина не следва. Не знам дали е правилно / съотв. според нормите/, но поне на мое, субективно ниво светоусещането е друго. Защото егото ми са формиралите се заучени реакции на въздействието на външни стимули. Просто от оптимизационна гледна точка, явно не всеки път подхождам творчески при изборът на реакция, и от целия паметов ресурс за такива реакции подхождам вече рутинно. Така малко се остава с впечатление, че говоря за осъзнат процес, но това би било грешно, защото тази последователност е още от раждането. Аз съм аз, защото ИМАМ, ВЛАДЕЯ не е това аз, което се идентифицира почти постоянно с егото. Това е самото ми его. Не знам дали ще успея, но ако се усетя, когато му дойде времето, че вече съм мъртъв физически, ще се опитам да не остане дори и това ми осъзнаване за Аз. Защото другите варианти, които ми минават през въображението са просто повторения, в които няма нищо ново. Малко в стил Орлин Горанов - "Даже мен да ме няма", но не и "Дим да ме няма", защото второто е просто поза.