Sonatic

Една много хубава статия, на която попаднах, само че е на английски. https://thoughtcatalog.com/nikki-zarrella/2018/03/6-things-that-happen-when-you-and-your-soulmate-arent-meant-to-be-together/ Мисля, че описва точно подобни чувства.

Много благодаря за изчерпателния и интересен отговор! Препрочитам го, давам си и време да се отрезвя малко. Да помисля в посоките, които си посочила. Имаш право. Знам какво ми липсва. И в партньора, и в живота. Определено този човек е пълната противоположност на моя мъж. По-скоро аз си приличам с него. Мисля си едва ли не какъв съвършен живот щяхме да имаме, толкова еднакви, с толкова еднакви интереси, хобита, разбирания.. Родителите ми бяха така. Така съм отраснала - нашите винаги правеха всичко заедно. Възпитаваха ме в синхрон, придобила съм разбиранията си благодарение на тяхното единомислие, на разбирателството им. Мисля, че заради това изградих и по-хуманни страни, емпатия, чувствителност, толерантност. А моите деца? Правим всичко поотделно с мъжа ми. Имаме различна ценностна система дори. Музика, книги, филми, разбирания за кое е правилно и кое - не. Разбирания за хората, за живота, за прекарване на свободното време, за работа, за нашите собствени родители... Безкрайно е. Чувствам се не като част от семейство, а като свободен човек, който е впримчен в нещо, което не е неговото нещо, не съм на мястото си. Определено се намирам в период на равносметка. Използвам това, което ми се случва, като някаква посока, към която да се насоча и да дълбая натам. Лошото е, че виждам негативите само у партньора си, т.е. обвинявам лошия си избор за състоянието, в което се намираме с него. И същевременно не виждам как мога да променя каквото и да било - иска ми се да променя него! А няма как.

Здравейте! Специално си направих регистрация заради тази тема. Не очаквах да има толкова подобни на моя случай. Имам семейство, деца. Обичам човека до себе си. Е, имаме доста различия, с които много трудно се примирявам, но се опитвам да обръщам внимание главно на позитивното, това, че сме здрави, и да не търся принцове на бели коне. Обаче. Има един човек от моето минало. Никога не сме имали нищо повече от лек флирт. В момент, в който срещнах човека, с когото съм сега, сякаш бях изправена пред избора между тях. Тогава не съм се двоумила изобщо. Избрах мъжа си, дори не осъзнавах, че съм имала два пътя пред себе си. Другия човек откъснах от живота си доста рязко. След известно количество години (сега) той нахлу в мислите ми и те са обсебени. Като луда съм. Първата мисъл сутрин, последната вечер - всичко е за този човек. Мира не ми дава това, че така отстраних себе си от живота му (такова е усещането ми). В главата ми са само мислите "Съжалявам, съжалявам! Че не избрах теб. :( " Постоянно си представям някакви неща, които могат да се случат. Които са могли да се случат. Които евентуално бих искала с риск да не мога да живея с гузната си съвест после. Главното, което усещам, е че този човек по някакъв начин мисли за мен. Не знам как го усещам. Дори го знам. Имам много силно развита интуиция и съм се научила да ѝ вярвам. Тя ми казва точно това в момента. Но нямам такова желание, като другите, които са писали, да се отърва от тези мисли. Не искам да изневерявам. Не искам да наранявам никого. Чудя се защо ни се случват тези неща. Защо сега изпитвам такава сигурност в това, че този човек е щял да ми допадне много, много повече от сегашния ми партньор? Нали щом се родят децата, значи Бог така е решил. Значи тези деца, тези хора е трябвало да се появят, нали няма нищо случайно. В същото време искам да се накарам вместо да съм нещастна, напротив - да бъда щастлива от това, че обичам (и единия, ...и другия). Значи да бъда само благодарна от това, че душата ми е способна на любов. Нали в това е смисъла, да можем да я раздаваме, без да я търсим обратно. В повече ми идва тая платоничност обаче... Много искам просто да осъществя контакт и да излея всичко, което искам да му кажа. В същото време възприемам това като най-велик вид изневяра - изневяра на сърцето. И мира не ми дава. Аз също съм вярна и се стремя да бъда такава заради себе си, заради лекотата, с която живее душата, когато е вярна. ... А не искам да спра да мисля за него. Благодаря, че ме изчетохте!