svetoslav_m

Наистина преместването на фокусът ми е помагало доста пъти да избледнее замайването ми до абсолютно поносими размери. Получавало ми се е в моменти на интензивно натоварване на сетивата или поглъщане на съзнанието в някаква нова идея или спасителна мисъл. Примерно като направя кръгче с мотора из гората и изобщо не усещам замайването - явно мозъка е концентриран в случващото се и се опитва да ме опази от падане и тотално игнорира замайването. Трудното е да се поддържа фокусът далеч от замайването в едно бледо и сиво ежедневие. Тогава замайването е като мощен магнит и ми е невъзможно да си отклоня вниманието. Правя какви ли не трикове, но нищо не помага.

Борито, много си права че на практика се опитваме да измамиме и Бог и себе си като уж го приемаме, но само за да се отървем от него (симптома..замайването). Само че човек себе си не може да измами, и колкото и изобретателен да е, все се разкрива в един момент. Затова много от нашите стратегии за справяне (те са точно такива) работят веднъж дваж и спират и търсим нови. " Звучи ми, все едно нямате доверие в собственото си тяло (мозък / нервна система)." - Аз абсолютно загубих доверие в тялото си първо откакто ми е замаяно, а впоследствие и в ума си, който само ме напада с черни сценарии ден и нощ и ме държи в постоянно напрежение. Жалко е но е абсолютен факт и констатация на психолога ми също. Старая се да си възстановя доверието. Права си за фокуса - целият ми живот е само блед фон пред фокуса в проблема. Това с носа е страхотен пример:) И накрая - ние влизаме тук за доза надежда и благодарение на подобни коментари често я получаваме и избутваме деня. Всели празници на всички!

Да пил съм Берасерк, Арлеверт, Ноотропил, Милгамма Н и Вертигохиил без подобрение. Сега съм на Флуанксол и Атаракс при нужда за сън - това са само успокоителни в малки дози колкото да има нещо ...по-скоро плацебото помага тука но няма значение. Аз нямам шипове след ЯМР нито проблем с оросяването...поне не нещо което се вижда на доплер. Така и нямам диагноза, но и ти си прав че диагноза която не се лекува така и не ти трябва. Работя по приемането за момента като се затрупвам с работа, спорт и какво ли не. Най-тежко ми е събота, неделя или почивни дни в които няма ангажименти и започвам да мисля по мойте въпроси, но такива дни ще има и трябва да има без да се докарвам до интензивна тревожност. Все ми се струва че за 3 години не съм мръднал по отношение на приемането, но близките ми казват че има обективен прогрес...не знам..адски трудно е да се живее без бъдеще и надежда.

Аз имам същия проблем с надеждата че ще намеря решение и отчаянието и депресията когато се наложи на приема че винаги ще съм така. Много ми е трудно на избера по-малкото зло. Надеждата подхранва проблема и тревогите около него, но без нея има много неприятна депресия и така се лашкам между двете злини

Ценов, прав си и ти и останалите тук по отношение на моя проблем. Не ми се получава спирането на анализа когато ми е толкова замаяно че ми се гади по цял ден. От 2 седмици съм в тежка криза и съм се оплел тотално в черни мисли. Все пак ще се постарая максимално и ще пиша само ако има смисъл и промяна. Човек_88 - ти наистина трябва да се довериш на някой....дори и да не се получи от първи път, ще го смениш. Аз поне опитвам с терапевти, лекарства, спорт и идеи....ти и това не правиш (не се засягай сега). Резултат нямам защото не съм постоянен и лесно се разочаровам като ми се засили замайването, но това ще ми е най-трудния житейски урок - търпение, постоянство и доверие в терапевта, методите и процеса като цяло. Най-трудно ми е да повярвам че нямам физиологичен проблем и сам си го генерирам това замайване, обаче онзи ден изведнъж се подобрих след консултация с невролог, който категорично ми заяви (за пореден път) че нямам физиологичен проблем - тоест видях промяна само от временна промяна в мисленето...за съжаление ефекта бе само ден два и после мръсното ми подсъзнание пак започна да се съмнява. Успех на всички, а на специалистите - бъдете търпеливи с нас въпреки че ви късаме нервите.

Благодаря за разяснението. Правилно сте схванали че имам много страхове...направо съм си стахливец, признавам си, що се отнася до здравето ми...а може би и не само. Ако имаше хапче за страх, щях най-вероятно да съм се справил и със замайването. Ще помисля по това и опитам да се изправя срещу страховете си. Няколко пъти съм го правил успешно и наистина прави чудеса, но не винаги ги надвивам...често подвивам опашка и се снижавам.щ Наскоро прекарах 1:40мин в ЯМР уред за изследване на гръбнака при над 40 градуса темепература, върху нагорещена дъска, с фиксирана и покрита глава в тръба в която не можеш да се почешеш, а и не бива. Отначало ме втресе клаустрофобията, но после я надвих и това ми даваше смелост седмици наред. Може би трябва да се предизвиквам целенасочено при всяка възможност...не знам ...не ми стига смелост да се въртя когато ми е замаяно и ми се гади.

Ходя от над 2 месеца при Д-р Ялъмова (всяка седмица), която ми е препоръчана от неин пациент. Тя твърди че работи успешно с пациенти с тревожност като мен и имат подобрение. Как мога да преценя колко е добра и успешна? Тя е и психиатър, но предпочита да лекува с лекарства само в краен случай и не счита че тревожността изобщо се лекува трайно с лекарства. Преди нея 1 цяла година всяка семица съм ходил на друг прихотерапевт. Преди това съм опитвал за кратко 3-ма други които не ми допаднаха. Явно не мога да се ориентирам в сложните коментари на Др. Баев. Не се имам за глупав, но като ги чета се чувствам така и не мога да разбера какво да правя или не правя за да си помогна. Днес съм истински отчаян защото замайването ми е много силно, постоянно и ми се гади - така съм бил може би 2-3 пъти за тези 3 години. За дни се влоши брутално без да съм правил промени. И най-важния въпрос който отдавна мисля да питам всички психолози които следят темата - излекували ли сте някого от замайване с психотерапия? Тоест от професионален опит ли говорите или теоритизирате?

Драги събратя по нещастие - взимам си обратно думите че съм се подобрил от спорта. След 2 месеца интензивен спорт (всеки ден по 2 часа) и голямо подобрение (с което се похвалих пред 2-3 дни) днес съм много зле откъм замайване. Всичко ми се клати постоянно и много често ми се гади дори. Не съм спирал да спортувам и не съм променял нищо в ежедневието си. Не бях по-тревожен когато се влоших. Не съм променял лекарства, хранене от месеци. Не съм преживял нито нова физическа нито психическа травма. Дори времето си е все така лошо от 2 седмици така че и то не е причината. Моля психолозите да ми обяснят как така изведнъж без промени в никакви фактори се влошавам за 2-3 дни и стигам почти до легло. Това става на всеки няколко месеца и трае по няколко месеца. С други думи тамън да се измъкна от блатото и хоп дявола ме хваща и слага обратно в казана в който ме вари от 3 години. Как се живее така? Къде остава надеждата? Как изобщо да продължи човек да функционира???

Благодаря на специалистите. Норбековата книга за зрението съм чел преди време. Не знам какво да кажа или да си мисля. Твърде задълбочен анализ. Знам само че изпадам в кризи на надеждата и тогава се срива целият ми свят. След обръщане на тенденцията преди 2 дни имах много тежка криза с висока тревовжност и невъзможност да стоя на едно място. Това посленото си е моя характерова черта, която се обостря жестоко от замайването (просто се търси бързо решение панически). Но както и да е - мисля че разбирам грешките си. Сега остава само да не ги допускам отново и отново.

Вие Д-р. Първанов и др. Баев ме посъветвахте да спортувам в началото на темата преди около 2 месеца. Психолозите с които съм работил не са ми давали подобни съвети. Аз обаче избързах да се похваля и от 2 дена пак ми е по-зле и съм в зоната на трудно поносимо замайване. Това обръща положителната тенденция и доста ме притеснява...не че ще ме откаже от ходенето, но може би организмът ми свикна и не му действа вече.

Работил съм с няколко прихолога. С един 1 година, а от 2 месеца с нов. Като цяло не се справям добре. Все си мислех че като премине основния дразнител със замайването, другото ще затихне бързо, но явно толкова време съм тренирал тревожност покрай замайването че сега може да отнеме месеци или години да се отуча от тази тревожност.

След като утихна "ефира" реших да разкажа за моя личен прогрес със замайването и новите ми проблеми. След месец и половина интензивно и ежедневно ходене в планината замайването ми е много по-леко и е в сферата на поносимото, с което може спокойно да се живее. Така че хора със замайване - длъжни сте да опитате това лечение! След 3 години замайване обаче аз се превърнах в един постоянно тревожен човек в преждевременна криза на средната възраст (андропауза се нарича при мъжете разбрах на скоро) на 38 години. Постоянно съм тревожен и заспивам много много трудно, без реална причина и стрес в живота ми. Просто имам постоянното усещане за надвиснала смъртна опасност. Въпроса ми е - тази криза на възрастта как и за колко време отминава? Как може да си помогне човек да отмине по-бързо? Благодаря!

".. най-същественното това което подържа страхът и замайването е мисълта, че може да стане нещо от симптомите..." - това наистина е есенцията на всичко за което си говорим и много ми легна на сърце. Тоест решението е наистина да се повярва че нищо съществено няма да произлезне от адреналина и симпромите....няма да доведат до нищо ново, грандиозно, необратимо и смъртоносно. В този ред на мисли аз до голяма степен приех че замайването няма да ескалира, нито прогресира, и с помощта на спорта вече нещата са много по-добре със замайването и то изобщо не ме притеснява. От години обаче имам проблеми със съня поради тревожността, породена от замайването. Сега не ме тревожи замайването, а това че не мога да заспя с часове. Не успея ли да заспя до 1 час започвам да мисля как да заспя и естествено прецаквам съня тотално и се налага да пия разни работи за сън и спокойствие. Моля дайте някакви съвети за заспиване и спокойствие в късните часове когато оставам сам с мислите си. Споделете ако сте имали такива проблеми и как сте се справили.

Плаши ме замайването да, и вероятно така го задълбочавам наистина, но вярвам че има нещо физиологично в основата. Както и да е, едва ли ще разбера някога пък трябва да се живее някак и ако може без тревога ще е по-леко, прав си. Колкото до спорта, след като се контузих от тичане минах на плуване а сега съм на бързо ходене по стръмно 8км, така че не съм спирал над 40 дни. Това което каза за повишената тревожност като фон наистина влияе зле и тук трябва да се работи с психиката.