geshh

Когато отговорих на 27 ян. бъх твърде афектиран и ядосан от събитие, което ми се слулчи същия ден. Да, нося отговорност, но нямам вина. Чувствам се наранен от написаното, че "хленча", както и от това, че съм "непораснало момченце, здраво захванало се за полата на мама". Нещата не винаги са били такива, и не са точно такива каквито изглеждат, а и за последните месеци може да не съм обърнал живота си на 180 градуса, но не съм тъпкал на едно място. Обикновено не оставям обратната връзка непрочетена поне няколко пъти, колкото и да е неприятна. И благодаря за отговорите.

Това не го разбирам/ осъзнавам. За коя болка става дума?

Беше ми мъчно, че никой не отговори на поста ми преди осем месеца. И сега незнам да се радвам ли или да плача, за отговора Ви, Инес!? Или просто го оставяте за поколенията? А господин Баев, за който не мога да оспоря ,че е добър психолог и терапевт, има наглостта да одобри включването, сякаш е някакъв арбитър (пристрастен) или собственик на този форум. И ,моля нека се запита, каква е основната му мотивация да бъде толкова активен във форума. Как се развиват при мен нещата мисля, че сами може да анализирате, но не се надявам да получа скорошен отговор.

Здравейте! На 34 съм. От много време се въздържам да пиша пак тук, защото смятах, че не е честно спрямо терапевта ми. Но така или иначе той знае за колебанията ми. Този е вторият ми терапевт, при когото имам близо 30 сесии за 1г и 3м. При първият също имах 30 сесии за същият период. Общо 2г 6м. Откакто започнах работа със сегашния ми терапевт имам постоянното усещане, че се движа надолу. Макар да правя някакви открития и промени, постоянно се съмнявам дали е достатъчно способен за да ми помогне и дали сам би ме посъветвал да потърся друг - струва ми се ,че има комплекс който му пречи да си признае. От една страна е мнението на майка ми , че щом не чувствам напредък трябва да потърся друг (нейното мнение винаги има огромно влияние върху мен). От друга страна се питам дали нямам съображения да напусна този, защото искам да му помогна „да израстне“ (за да може после той да ми помогне). За разлика от първият ми терапевт сегашният е мъж. Свързвам това с баща ми. Когато бях в първи клас баща ми стана инвалид - парализираха се лявите му ръка и крак в следствие на автомоб. катастрофа. Вече не помня много от тогава, но помня , че в по-късно време когато се поизправи на крака трябваше да му помагам - да се облича, да се къпи, да ходя на пазар с него да продавам през почивните дни - имаше малък бизнес. В 6 часа сутринта, баща ми ми вдигаше завивките защото не исках да ставам, майка ми ме удордисваше - нямало кой да му помага, не можел сам. Вместо игри аз и сестра ми трябваше да ходим да мръзнем насред мръсотията и циганията. Сегашния ми терапевт ми напомня малко на баща ми - крехък, с малки възможности, характерът му ми се губи. В живота си съм пасивен. Чувствам се изгубен и объркан. От всички сътресения през годините ми след като завърших висшето си образование постепенно проблемите ми се задълбочаваха и сътресенията в живота ми нарастваха, все по-рядко излизах на светло и сега в известен смисъл съм нещо като психически инвалид. Откакто започнах терапия осъзнах ,че от много години съм в депресия и с тревожност. До сега мислих, че просто не можех да се стегна и не правех достатъчно за да съм щастлив. Преди 1г. започнах да чувствам постоянна умора, липса на сили (и преди не съм имал монго сили). Малко след това започнах медикаментозно лечение. Пия хапчета за биполярно р-во (никога не съм имал силни манийни епизоди или поне не си спомням, дори се съмнявам в диагнозата), както и генерализирана тревожност. От три години живея при майка ми , която се грижи за мен финансово. За тези години съм работил няколкок пъти по малко, но бързо се претоварвам, изпадам в постоянно състояние на стрес (така беше на последната ми работа, където работих 4г.), изчерпвам се и се налага да се откажа. Работоспособността ми се връща постепенно, но съм ужасен да изляза във света и да се грижа отново сам за себе си. Ръцете ми треперят, имам социална тревожност, повечето ми приятелства се скапаха - може би за добро. Пасивен и страхлив съм. Нямам интимни отношения от години. Имам много комплекси. Не намирам упора в себе си. Контактите ми се свеждат до близките ми и клуб по танци. При първият ми терапевт имах огромен напредък в началото. Тя ми препоръча да прочета няколко книги, от които опознах много по-добре себе си и от къде идват комплексите ми. Учеше ме как да отстоявам себе си, как да действам в определени ситуации. Но тя беше силният двигател, който ме движеше. Все едно някой ме управляваше и всичко вървеше все по-добре. В един момент обаче, почувствах, че тя губи интерес и вече няма ход напред, не знае какво да прави. Чувствах се форсиран от нея да си намеря работа и да се изнеса от майка ми. Веднага след като я напуснах тръгнах надолу. Нямаше кой да ми казва как да десйтвам, какво да правя. Като усещане характерите ни не си пасваха и сякаш говорихме на различни езици - не мисля, че ме разбираше добре. При сегашният ми терапевт е обратното. Разбираме се добре, приятно ми е и се чувствам спокоен. Обаче малко ми липсва провокацията. Зная , че има различни подходи. Обаче съм зациклил. Останових, че терапията не може да ми оправи живота, обаче не мога да събудя енергиите си за промяна. От постоянни тревоги и страхове оставам без сили. Тогава се депресирам. Живея в нещо като комфорт - в смисъл, че съм защитен от безпаричие, имам къде да живея, макар, че и съм много раздразнителен спрямо майка ми. Много лесно й позволявам да нарушава границите ми - имам много силни страхове от критичност, а и от обсебване, открадване на вниманието. Искам само да получавам. Давам трудно. Когато свършвам сесията си с терапевта, обикновено се чувствам олекнал, успокоен, което постепенно изчезва, но и получавам различна гледна точка която ми помага. Понякога отивам да се разтоваря. Понякога не ми се ходи, не виждам смисъл, но се старая да се срещаме веднъж на 2 седмици. През седмицата преди да отида се опитвам да си приоритизирам темите в главата ми. Когато седна на стола, обаче, оставям това което ме вълнува в момента да води, без да следвам някакъв план. Не знам дали това е добре, но много често имам усещането,че се измъквам от трудни теми или избягвам теми които „не са“ за терапевта ми, в смисъл че са много трудни за него. По принцип съм контролиращ, също и перфекционист. На последната ни среща и двамата се съгласихме, че само мъдруването (а аз съм интелигент) няма да оправи нещата, а трябва да пусна по-първобитния и действащ човек в действие (перефразирам). Това което вече разбрах за психотерапията е че тя е процес, но сега все едно съм в задънена улица и да разчитам на времето и на броя сесии ми се струва безсмислено. Правя усилия, случват се някакви промени, но в момента чувствам, че се движа ни напред , ни назад. И двамата терапевти са от малък областен град, незнам дали това е показател. Освен хапчетата взимам и Бахови капки и австралийски цветни есенции.

Д-р Тодор Първанов, Орлин Баев, Благодаря ви за отговорите!

Здравейте! За пръв път влизам в този форум. Аз съм мъж на 33. Преди година и половина започнах психотерапия за пръв път в живота си. За около година и 2-3 месеца имах около 30 посещения при терапевта. Тогава реших да прекратя терапията с този терапевт и да потърся друг. Преди около 2 месеца започнах да работя с друг. Досега сме имали 4 срещи. По 1 на 2 седмици. Проблема който имам е следният. (това е моето тълкуване на нещата) Постепенно развивам зависимост към самата терапия (такава изпитвах и при предишния терапевт), която се изразява в това, че много често водя мислени диалози с психотерапевта, които понякога са много натрапчиви. Когато имам проблем в живота си ми е трудно да взема сам решение, а веднага започвам да очаквам срещата си с терапевта с надеждата, че той ще реши проблема. От друга страна съм много чувствителен от мнението на терапевта както и от въпросите му, които много често изживявам като критика. Затова и ми е доста трудно да взема сам решение в живота си, понеже се притеснявам дали терапевта ми ще го одобри. Последното беше особено силно при предишния терапевт. Така влизам в ситуация в която от една страна очаквам терапевта да реши проблема, а от друга ми става все по-трудно да говоря за проблема за да не получа някакъв съвет от него. Всичко това засилва допълнително и без това голямата ми пасивност. Страдам от силна чувствителност спрямо критика, като понякога мога да изживея един най-обикновен въпрос като такава. Всичко това ме кара да се питам каква полза може да ми донесе една психотерапия при тези условия. Ясно ми е , че трябва да се науча да поемам сам отговорност за действията си, но това означава ли да прекратя терапията? Самото ходене на терапия е нещо което правя много трудно, чувствайки се сякаш го правя по задължение, защото трябва. Нямам особено желание за него, но и осъзнавам , че може да ми бъде полезно. Съжалявам ако мислите ми звучат объркано, те са такива. Моля за искрено мнение на специалист.