Inna123

Благодаря, докторе! Вашите думи ( на всички вас специалистите, пишещи във форума) имат лечебни свойства, дават вяра и надежда. Бъдете щастливи!

Благодаря на всички за подкрепата! Ето че днес съм на фирмено парти на 200 км от дома просто ей така, за да се предизвикам. Преди няколко месеца за нищо на света не бих тръгнала, но сега смятам да предизвикам себе си и да разчупя кръга. Вярвам,че мога!

Благодаря на всички, които споделиха мнение!

Здравей, Полина! Ставоло е въпрос за неувереността ми в себе си, но като че ли не сме говорили много по темата. Повече сме обсъждали това, че винаги съм мислела, че ми трябва някой на когато да разчитам, че се нуждая от някой, който да ме подкрепя. В този ми период си спомних много случки от преди,в които съм била неуверена и колеблива. Макар че винаги родителите ми са ме подкрепяли и са ме карали да вървя напред, вярвали са в мен. Какво имаш в предвид под това,че не само на мен се е привиждала болест-фантом?

Здравейте! Благодаря за отговора! Относно думите "симптоми" и да изчезнат "изцяло" объркват изречението, защото симптомите са проекция на страховете ми. Тоест когато ги смятам за нещо лошо и опасно е нормално тялото ми да реагира. Когато разбера, че всъщност са безвредни и ме водят към това да опозная и приема себе си, те ще изчезнат от само себе си, защото няма да ги асоциирам с нещо отрицателно. А за това дали ще се забрави спомена за преживяното няма как да го обсъдя с терапевта си,защото приключихме терапията. Общо взето сеансите ни протичаха само в разговори. Аз съм благодарна за всичко, даде всичко от себе си и ми помогна до голяма степен . Може би от тук нататък нещата са в мои ръце. В интерес на истината реагирам по-различно в сравнение с първия път, по спокойно, знам какво е и не се плаша. Аз не искам да забравя нацяло за преживяното, а да го приема като урок, благодарение на който съм разкрила непозната част от себе си. Благодаря!

Просто исках вашето мнение за това дали съм на прав път, дали трябва да променя още нещо в поведението и отношението си, дали е възможно действайки така да се справя сама, въпреки че не ходя вече на терапия, дали променяйки нагласата си към симптомите е достатъчно, за да се нормализарат нещата изцяло. Много често ми изниква и въпроса дали всичко няма да се повтори със същата сила отново и отново, дали някога ще се забрави спомена за преживяното и т.н. Макар че сама на себе си казвам, че няма как да мине по един и същи път два пъти. Поне ще знаеш какви грешки си допуснал първия път и ще се постараеш да не ги повтаряш. Това е...

Да явно звуча глупаво отстрани.... извинявам се, за което. Все пак благодаря за мненията на всички ви!

От 3-4 дни взимам магне Б 6 по една таблетка на ден, с банички не съм пробвала още Г-н Баев, любопитна съм да чуя и Вашето мнение и препоръка към мен.

Здравейте отново! Пиша, за да споделя някои неща и ще се радвам да чуя мнението ви, тъй като дължа много на съветите, които получих отх вас. Прекарах едно страхотно лято. Много от притесненията, за които съм споделяла в предишните си постове изчезнаха или пък намаляха до степен, в която да не пречат на живота и поведението ми. Същевременно спрях да ходя на психотерапия (по преценка на терапевта ми). На терапия ходих около 8 месеца, първоначално всяка седмица, а в последствие все по-рядко. Смятам, че научих много, осъзнах много и в някаква степен промених представите си за живота. Разбрах, че изпитания винаги ще има,но най-важното от всичко е как ще реагираме на тях, защото ние живеем в реалността,която сами създаваме. Разбрах и друго - само ние самите можем да случим промяната,която желаем. Надежда има и аз вярвам в това. От няколко дни започнах отново да усещам същите симптоми, които преди така ме плашеха (тежест в гърдите, учестен пулс, топка в стомаха, трудно поемане на въздух, слабост и треперене в краката, стягания в главата,леко замайване, липса на апетит,изтръпване на кутретата,усещане за напрегнатост и тревожност, в следствие на това пориви за плач,чувство на безнадеждност и отчаяние). Но аз съм различна! Преди време,усещайки всичко това си казвах: "има ми нещо", "сигурно съм болна от някоя страшна болест ", "сега ще ми стане нещо", "ще припадна", "на кой лекар да отида още", " искам да спре", "искам да съм като преди " и т.н. Към днешна дата, чувствайки същите неща аз си казвам "знам какво е,преживяла съм го и преди,но този път няма да бягам от него. Може би ще се научим да живеем в хармония заедно. Знам,че не може да ми навреди,имам опит от преди. Хайде, ела! Аз вече те познавам и знам,че не носиш нищо лошо. Аз ще те приема и ако трябва цял живот да живеем по този начин,нямам нищо против да се сприятеля с теб." И това ме кара да се чувствам страшно горда със себе си. Предполагам,че симптомите се завърнаха,защото всичко започна по това време миналата година. Доста неща ми напомниха за това - времето навън, топлината и пламъка на камината вкъщи и много други. Донесоха спомени... Вероятно все още не съм толкова уверена и стабилна в себе си и симптомите са сигналната лампичка, че не трябва да забравям уроците които носят. Но този път ще подходя различно към тях,защото разбрах,че да бягаш от тях е все едно да бягаш от себе си. Ще се опитам да ги приема като част от мен, пък каквото стане...нямам очаквания,не бързам, имам търпение, не искам на всяка цена дя ги махна от себе си сега и веднага. Смятам, че всичко се случва,за да преоткрия себе си,да добия увереността, която винаги ми е липсвала,да се доверя на живота,аз вече осъзнах, че не мога да контролирам всичко, а и не трябва. Вместо това ще скоча на гребена на вълната и ще грабя с пълни шепи от всичко красиво, което животът ми предлагат ДНЕС, без да мисля за вчера и утре. Всичко,което пиша сега извира от сърцето ми и наистина го мисля. Знам,че много хора няма да ме разберат, особено ако тези усещания са нови за тях. Знам го от личен опит,но знам и че трябва време и усилие,трябва и промяна в мисленето и отношението към симптомите. Искам да вдъхна поне мъничко надежда, защото силата е в самите нас. Да бягаш от симптомите и да се страхуваш от тях е погрешно. Това не работи - убедих се от личен опит. Затова аз промених отношението си към тях. Разбрах, че от оплакване и поставяне в ролята на жертва няма никакъв смисъл. Вероятно имам да уча още много и нямам нищо против. Късметлийка съм, че имам семейство, което нито за миг не ме остави сама и не пусна ръката ми,когато аз самата се бях предала. Подкрепата на семейството е най-важната по този дълъг път. Искрено благодаря терапевта си и на вас за безценните съвети, които дават надежда и вяра! Благодаря от сърце! Бъдете благословени! Ще се радвам да чуя вашето мнение, а защо не и съвет, ако бъркам някъде измежду редовете си.

Здравейте! Бихте ли споделили за методи, чрез които мога да си помогна за понижаване на сърдечния ритъм, тъй като дори и в спокойно състояние ми е ускорен. Не пия вече бета блокер, лекарката ми каза, че след като пия бета блокер по-малък от 5 мг и ми действа значи няма нужда от него. Та ако мога по някакъв начин чрез техники за дишане или нещо друго да си помогна. Благодаря!

Благодаря много на всички ви!!! И за мен има надежда, остана само да си приема изцяло милите ми симпАтоми ☺ и да си живеем заедно в мир и спокойствие.

Абсолютно точно изразявате вътрешната ми нагласа, г-н Баев. Хем от една страна приемам състоянието си и вече се убедих че не е породено от здравословен проблем, хем искам по-бързичко да отмине. Долавям в себе си някои генерални грешки като меренето на кръвно и пулс, вторачвам се в лицето си и си мисля, че имам торбички и синини под очите макар че околните ми казват че няма нищо такова, но аз продължавам само това да виждам когато се гледам в огледалото,отбелязвам физическите си усещания и въпреки че не ме плашат искам да се махнат,оплаквам се твърде много. Знам, че трябва да изчистя тези неща и вярвам, че ще успея. Медикаменти не приемам, приемала съм само 1 месец ксанакс и деанксит,но реших че не искам да пия лекарствата. Психоложката ми ме поздрави за това мое решение и каза че мога да се справя и без тях. За да обобщя сега се чувствам много по-добре от преди няколко месеца, но знам и че трябва още да работя със себе си. Като цяло никога не съм имала висока оценка за себе си макар че съм се справяла с всичко до момента - завърших образованието си в Софийски университет, малко след това спечелих интервю за хубава работа, за която имаше много кандидати, имам любим човек до себе си, наскоро се преместихме в собствен дом, предстои ни сватба,имам прекрасни родители и приятели...живот мечта. Но винаги съм мислела, че не съм нищо повече от останалите,трудно се вписвам в нова среда,трудно завръзвам контакти и като че ли сама се подценявам,не мога да говоря свободно пред непознати и винаги се стремя да не засегна никого по някякъв начин. Изживявам много навътре нещата, дори и да се отнасят за човек извън моето обкръжение винаги се поставям на негово място и може би по този начин натоварвам себе си. Общо взето това е за мен. Извинявам се за дългия пост, но исках да споделя и нещо за същността и характера ми.

Ехх, значи в близките 132 години да не очаквам да ми мине ☺ разсмяхте ме. Може би точно това непрекъснато очакване ме спъва. Простете, че задавам еднотипни въпроси, но вашите отговори ми дават вяра и надежда, че нещата не са толкова зле колкото си мисля, просто съм по-страхлива. Всеки ден влизам във форума и чета споделеното от другите и вашите отговори. Според вас това кара ли ве още повече да се вторачвам в състоянието си? Отворена съм за всякакви препоръки и съвети от ваша страна ☺

Здравейте, отново се обръщам към вас, тъй като явно нещо не правя както трябва. Не се чувствам толкова тревожна както преди, не ме е страх от симптомите, но са ми неприятни. Например по няколко пъти на ден имам усещане че пръстите на ръцете ми се подуват и сякаш се схващат, на допир ги усещам различно,отделно кожата на главата ми е като схваната и изтръпнала, все едно че имам тясна шапка на главата,почти по цял ден имам усещане за замаяност,като че ли всичко около мен е странно, не е статично. Знам, че това са симптоми на тревожност и стрес,но от вас знам, че когато не се страхуваш от симптомите те изчезват. Аз не се страхувам,но ми носят дискомфорт,каквото и да правя на заден план стои мисълта че имам физически усещания, които ми пречат да се отпусна напълно. Искам да подчертая,че вече не чета в интернет за симпатоми и болести,единствено чета този форум. Все още меря кръвно всеки ден,също и пулс и непрекъснато си задавам въпроса кога ще мине всичко това. Нетърпелива съм. Август месец ми предстои сватба и някак си искам да се насладя на този важен за мен момент без да си задавам въпроси от типа кога ще се махнат тезе усещания, които ми пречат да си живея живота. Явно някъде бъркам. Благодаря ви предварително!

Благодаря Ви! Какво имате в предвид под умерен спорт? Преполагам тичането и скачането на въже например не влизат в графата на умерено натоварване.