White Orchid

Скъпи татко, Благодаря ти , че си мой баща, и че си ме дарил с живот и благодарение на теб съм това, което съм. Това ми казват хората, че трябва да изпитвам към баща си. Да, има доза истина. Благодарение на теб (и не само на теб) аз съм това, което съм- с хубавите и лошите черти. За хубавите не знам, но за лошите знам, и макар че искам да се отърва от тях, те са толкова интернализирани, че е трудно. Но преди да ти благодаря и да изпадна в клишета, имам нещо друго, което искам да ти кажа. Моята връзка с тебе докато растях беше такава на любов и омраза, и като че ли в повечето случаи омразата надделяваше. Да, заради твоя проклет характер, и затова, че тормозеше всички в къщи, и мама и мен и брат ми, и се отнасяше с неуважение към баба и я навикваше. Питам се защо трябваше да ни тровиш нервите на всички с гадния си нрав, та бял ден да не видим от теб? На това ли трябва да се подложени едни деца, та да настръхвам от неприязън когато чуя да се прибираш от вратата? Да ни възпитаваш в страх и подчинение, в несигурност. Хората ми казват, че имам ниска самооценка. Чудя се от къде ли дошла? Да не би от това, че повече се наблягаше на това, което ми е забранено – и до днес ги помня 5тте неща - ножове, огън, пари, газ, лекарства. Забранено ми беше и ако ме видеше да ги пипам щеше да ми биеш, а никога не си възптавал в мен с обяснение, за да изградиш чувство за отговроност, за което , разбира се, след това винаги ми е било натяквано от теб и особено от майка. Все още оттеква в ушите ми: „На теб не може да се разчита!“ Още помня шамарите, които не бяха за наказание на нещо конкретно, а че сме разлютили нрава ти. А ударите бяха толкова силни, че оставха отпечатъци. Чудя се какво ли толкова може да е направило едно малко дете, за да навлече подобна ярост. О да, помня когато веднъж на нивата дойде да ме удариш, защото се ядоса за колата си, а от устата ти излизаше пяна. Да, изкарай си го на най-милото! А аз те гледах и не можех да повярвам, понасяйки удара и болката от него – едновременно телесна и душевна, докато ти с всеки изминанал път падаше в очите ми. Гледах те с присивити очи и стиснати зъби, изпитвайки неприязън към теб. Изпитвах и страх, но повече непрязън. И с това съм те запомнила. Дори и да си направил нещо хубаво за мен, то то е било автоматично – т.е . било е акт, действие, но никога не си ми показал специално отношение. А всички тези спомени, в които си ме удрял, помня именно яростта и злобата, а не толкова удара. Както казва мъдрата стара приказка – раната заздравява, ала лоша дума не се забравя! И ето затова пиша сега, от тези спомени, които ми тежат, и за които хората казват, че са в миналото, аз бера плодовете в настоящето. Ниска самооценка? Проблеми във взаимоотношенията с другия пол? Тези неща не могат просто да се забравят, те трябва да се преработят. Знам, че винаги си бил грижовен спрямо семейството, когато не си гневен, и си правил услуги и на много други хора. Когато те помолят не отказваш. Но дори не съм искала да те моля за нищо. Толко обидно ми е било след поредния бой и гняв, сипещ се върху мен. Не си говорим с дни, а след това идваш и започваш да ми говориш сякаш нищо не се е случило, а аз нали съм мъничка , започва да проявявам доверие, мисля, че нещата са се наредили до другия път, а от друга страна просто ме било е страх да ти правя фасони, защото щеше да последва още пердах. И това ако не е потъпкване на личността? Как да изградя тази самооценка –базирана на какво? Мнението ми не е важно, думата ми също, доверие към мен никаккво, доверието се въапитава във страх, а си изглъгла, а сме те спукали от бой. Освен да се крия и спотайвам какво друго може да се очаква от мен? Да заявая на глас коя съм ли, да бъда себе си ли? Охвърлялне, отхвърляне и пак отхвърляне. Да чувам единствено от другите хора, че ставам за нещо. А къде е моята гордост, самоуважение? Смооценката се възпитава с примери и подкрепа, а не като постоянно ме събаряш долу, за да се покажеш, че си по силния, а аз да трябва да остоявам крехката си самооценка, за да не се изгубя съвсем. Да ти припомня ли пак? Най – омразните ми часове - когато се затруднявах със задачите по математика. Някои бяха трудни – да. Майка се опитваше и не можеше да ми помогне. Тогава очкавахме теб, да си дойдеш от работа и да ги решим заедно. Мразех това време на изтезание. Не стига ,че цял следобед си бях учила теоремите наизуст, но когато си дойдеше и ме питаше дали ги знам , аз ти отговарях –да. Но това не беше достатъчно, моятда дума не беше достатъчна, че съм ги научила, трябваше да ти ги кажа, като това биваше заповядвано. Започвах да се опъвам, опитвайки се да запазя гордостта си и самоуважението си, че ги знам, и щях да го докажа при решаването на задачите. НО ти сякаш не се стремеше към разрешаването на математическите уравнения, а искаше да се изгавриш с мен докато не ги чуеш, сякаш ти доставяше удоволствие да ме мачкаш, и ако малко поупорствах, следаваше бой. И така започвахме писането на домашни. Сега като се сетя за тез моменти назад, всъщност се възхищавам на себе си, защото все пак бях прилежна ученичка и никога не ми е минавало през ума да измуфтя или да излъжа за тези домашни, за да си спестя унижението и боя. А каква е би трябвало да е фигурата не един истинки баща – опитвам се да си я представя. Я да видим.. хмм... благ, с любящ поглед, умеещ да ме разсмива, да се шегува, да ме гушка, гали, да е смел, а аз неговата принцеса. Това за мен е някакъв въображаем герой, който аз не съм срещала наяве. Да, нека бащата възпитава твърдо, но справедливо. Единствената справедлива плесница, която си спомням беше когато веднъж се тръшках за една рисунка, че не можеш да я нарисувам както искам и просто се тръшках с рев. За да ме извадиш от този ступор ти ме зашлеви, и аз на минутата се опомних и млъкнах. Тогава всъщност не беше гневен и плесницата ме пробуди, а не ме унизи и обиди, както в другите пъти. Ето това се нарича възпитание и правилна реакция, а не останалото ти отношение. А как се отнасяше с майка ми? Винаги съм се чудела как е търпяла тази жена? Неспирните крясъци, обидното отношение. Слава Богу – на нея не си посягал, поне затова ти благодаря. До толкова си бил интелигентен и разумен, но тези вечни скандали, това вечно ходене по черупки от яйца. Никой в къщата не можеше да говори свободно, защото и най-безобидната дума можеше да обърне каруцата, да подпали гнева ти и пак да хвърчат купи от масата. Винаги съм виждала майка си като жертва, и винаги съм искала да я защитя. Израснах много бойно момиче, баща ми! Не си поплювам. Но ето тук е една от причините, заради които не ми върви със силния пол. Мъжете не искат бойци, тако, те искат жени –нежни, слаби и женствени, а не мен това не ми идва отвътре. Не мога да съм слаба, женствена жена, но в това всъщност да се крие силата ми. Както казват хората – извади му душичката с памук. Не владея тези женски хитринки и манипулации – искрена съм до болка, някои казват - гурба. Така да бъде! Нямала съм много и майчин модел за ролята на слабата жена. И въпреки това татко- аз искам да ти благодаря. Все пак съм това, което съм. Напориста бунтарка със силна воля и дух, несломима когато целенасочено прелседвам мечтите си, но от друга страна и много ранима. Защото в мен жената не може да бъде наранена, но малкото момиченце, което порасна без истински татко, може. И когато го разпознае в някой мъж, то инстинктивно търси тази бащина и безусловна обич, но уви. Много мъже не могат да я дадат, а и не на жената би трябвало да я дадат , а на дъщеря си. Въпросът е , тате, от къде да я намеря тази обич? Как да си я набавя? Виждам , че и до ден днешен, това е твоят ресурс – толкова можеш, толкова даваш. Това съм го приела. Но откъде и как да изпитам тази обич, за която само съм чувала други дъщери да говорят? Имам ли аз ресурса сама да си я дам? Откъде да го имам? Това ли ще ми повиши самооценката? Въпроси, чиито отговори продължавам да търся. Из дебрите на една търсеща душа... https://whiteorchidstory.blogspot.bg/

Здравейте, имам още един въпрос свързан със самата терапия. От моя опит до тук се убедих, че личната терапия има един голям недостатък - и той е, че тя не помага на човека когато му е необходима. Т.е. човек си има един час в ден от седмицата и си го чака да дойде. Но при мен както отрких в последните няколко седмици това не действа. Когато съм на дъното и ще се пръсна от физически симптоми трябва да с спраявм сама, избутвам някак си, а след това идва хубав или радостен момент, и видиш ли точно тогава когато нямам болка, а напротив искам да се съсредоточа в нещото хубаво, което ме е зарадвало, точно тогава се пада да ходя на терапия и да си развалям настроението. Днес споделих това на моя терапевт и той ми каза, че повечето хора очакват терапията да е като някакво хапче, отиваш, лапваш и ти става по-добре. А тя всъщност те кара и да се позамислиш над някой неща, разчовърква те. Е, и в това има логика. Но пък съм ходила при терапевти, където съм излизала летейки, т.е при една жена по-точно. Та малко се чувствам безпомощна в преценката си, дали това зависи от терапевта, дали наистина терапията не би трябвало да е хапче с бърз ефект, но пък защо и да не е това, наред със по-дълготрайния ефект, който се търси, и дали мога да направя правилна преценка дали не си губя само времето с този терапевт. Само да ходя да си приказваме и да си давам парите? До кога така? Има ли нужда да се търси друг психо терапевт или да се спре терапията? Моят терапевт е много теоретично подготвен и добър анализатор, винаги ми дава добра обратна връзка, но не е добър емпат. Когато се разплача, са идвали да ме прегръщат. Той стои и наблюдава. Когато кажа нещо, или когато съм постигнала нещо, го одобрява, но не ме подкрепя, насърчава, да каже браво моето момиче, много добре си се справила, това наистина е напредък. А то се получава, че някак си, аз се старая да му се харесам, или просто много има нужда да чуя поощрение. Никога не съм получавала достатъчно такова. Та винаги след сесиите съм в една чуденка, да сменя ли терапевта, и май ще взема наистина да го направя. Иначе е много мил и готин човек, но нещо в подхода не ме удовлетворява.

Здравейте, Благодаря за отговора. А вие как медитирате? Водена медитация или просто концентрация или притихване? И ако все пак се появат страшни мисли при мен как да се справя с тях? Случвало ми се е да усещам, че отивам в грешна посока и ми трябва някой, който да ми подаде ръка на момента, защото някак си се оголват пробемите и страховете, които живеят вътре в мен и не винаги мога да ги посрещна и да се справя сама с тях.

Здравейте, От известно време ходя на психотерапия и много се наслушах за майндфулнес, дишане , медитация, заземяване. Но много се изненадах на реакцията на новия ми терапевт, че всъщност медитацията била опасна и можела да доведе до тежка депресия. За първи път чувам някой да ми каже подобно нещо. Аз лично я намирам за отускаща, успокояваща, начин да останеш насаме със себе си, и да се докоснеш до себе си. Със сигурност това действа терапевтично и пдоборява връзката със самия себе си. Но откакто този терапевт ми спомена за това, винаги имам едно наум. за медитацията. Не мога някак си да се отпусна. Той ми препоръча дори книга на някакъв автор, който разказва историята си , как изпада в депресия от медитации. За мен медитацията е много полозжително нещо и искам да чуя мнения относно нея и практикуването й. Усещам, че човек ако остане много надълбоко със себе си, може да се появят страшни неща и страхове, с които той не е готов да се справи, но това е единственото, което виждам негативно в медитацията. Моля, споделете вашето мнение. Благодаря.