Winner

Честно казано ми се струва че Iti каза най-смислените неща тук, колкото и да са неприятни, другите се захващате за "състезателната система на образование и възпитание" и как аз съм резултат на нейните недостатъци. Аргумент който е базиран на нищо повече от предположения. Първото нещо е, че амбициите ми са си изцяло мои, нямат нищо общо с образователната система (макар и да имат много общо с образование) и в края на краищата мястото за тоя спор изобщо не е тук! Бихте се изненадали от апатията която проявявам към тая ваша скапана система. Второто и по-важно нещо са всичките тия простотии за това "да се приема" и "да се обичам", тук отново Iti беше прав като изтъкна че всички тези горе подчертани проблеми произлизат от липсата на бащина фигура, това е нещо което аз не подчертах но сега като се замисля може би нямаше да помогне много. Това чувство, че си недостоен за женски контакт, че не си мъж и никога няма да бъдеш НЕ Е ЧУВСТВО КОЕТО ПРИЕМАШ, дори не е чувство което иска да бъде прието и идеята че трябва да приемеш че си путка (колкото и субективно да е това) не помага а вбесява. Като цяло това ми е мнението за този разговор, съжалявам че си изтървах маската на цивилизованост, но в момента преминавам през ад и всички тези глупости просто не помагат.

Първоначално, благодаря на всички за отговорите. От известно време се колебая дали да продължа тази тема или не, опасявам се че казаното до сега не ми беше полезно и в следствие реших че е по-добре да не губя нито вашето, нито моето време повече. Но.. след поредния провал за връзка, какво мога да направя, физически имам чувството че се задушавам от тази болка. Явно е, че тези разговори онлайн няма да могат да ми помогнат. И за това, ако е възможно, бих желал препоръки за добър психотерапевт, който всъщност мога да посетя, в Русе по възможност, а ако не е, нямам проблем да пътувам. Благодаря отново.

Както спомена Александър, вероятно има много неща, които пораждат гняв, които не виждам/разбирам, но за момента мога да кажа следното: Идеята че всичките ми социални отношения изглеждат сякаш са водени от "невидима ръка" към провал ме вбесява. Факта е, че тази невидима ръка е моята, просто си нямам идея защо и как го правя. На тази степен ми е ясно че съм започнал съзнателно да отхвърлям нови хора, просто защото не желая да преминавам през необясними болки и разочерования отново и отново, без какъвто и да било прогрес. Изолирам се съзнателно докато не си "реша проблема", макар че всеки рационален човек би видял, че изолацията е точно обратното на решение. И колуминацията, след всичките си провали, след като всичките ми надежди бяха премачкани, искам помощ от непознати хора по интернет, защото никакво количество книги, рационалност или хапчета не могат да ми оправят прецакания емоционален свят. И нека подчертая, не съм тук защото съм тийнейджър страдащ от липса на популярност, променливи настроения самодиагностицирани като пристъпи на паника и други, знам че е типично, виждам го ежедневно, тук съм защото съм изолиран и всеки път изглежда твърде стръмен. Гневен съм именно заради всичко това.

От начало тогава: Мога да опиша единствено тези депресивни състояния, панически атаки може би, които полу-описах в предишния отговор. Най-ясното е гняв, насочен към мен, защото не мога та се променя, насочен към света, защото "не е честен" и други измислени на момента. В общия случай не чувствам почти нищо, може би леко доволен, но това е просто резултат от хапчетата, без тях съм отново гневен, изпълнен със себеомраза.

Чувствата ми към собствената ми личност са позитивни в общия случай, понякога граничещи с арогантност, знам че съм способен на много и винаги се стремя към промяна за по-добро. Единствената пролука, поне доколкото знам, е именно тази самота, която ако бъде оставена "срутва" самочувствието ми с мисли подобни на "ще си остана сам", "не мога да търпя повече", "отвращаващ съм", някоя друга самоубииствена мисъл и други подобни. Самочуствието ми изглежда до някъде изкуствено, точно заради тази слаба точка с която много лесно може да се срути. Вероятно точно тази пролука, тези мисли дебнещи под повърхността, че не заслужавам или че не бих могъл да бъда в емоционална връзка са същите които ме възпрепятстват от нея. Но всички мерки предприети до сега, като да се боря със собственото си самочуствие или да се самозалъгвам, че емоционални връзки не са ми нужни, просто отбягват проблема, до момента не виждам решение.

Благодаря за отговора! Ще се опитам да се обърна към всяка точка една по една: Относно мисълта че се мисля за "необичаен" е много трудно да отрека понеже почти всички на моята възраст си мислят същото, а знам ли, много от тях може би се чувстват по същия начин. Специално за хапчетата ми е ясно, че не са дълготрайно решение, но ще свършат работа докато намеря такова. Но това за връщането "обратно в ума на детето" наистина ми е малко абстрактно, не съм напълно сигурен че разбирам. И най-важното, възможността да не забелязвам емоционалните връзки (или потенциала за такива) около мен ме тревожи, без съмнение е имало случаи в които съм се изненадвал от нещата, които толкова небрежно пропускам. Имате ли някъкви мнения или препоръки? Какво за мен е "емоционална връзка"? Специални взаимоотношения между два социални индивида, основна единица на социално общество.

Предполагам че идеалните приятели за мен биха били интелигентни и силно амбицирани хора. Хора със специфична цел в живота, които всъщност активно работят за постигането и. А относно втория въпрос, наистина ми трябваше да се замисля, но мисля че пълноценно за мен би било да съм заобиколен от приятели подобни на това за което писах първоначално, хора които непрестанно предизвиквам и от които бивам предизвикван да бъда по-добър от колкото съм във всяко отношение и също толкова важно би било да имам момиче/жена до мен със същите качества.

По същество: Аз съм на 18г. Мъж/момче в зависимост от определението ви. От наблюденията ми до този момент съм заключил че най-вероятно страдам от отбягващо разтройство на личността, като алтернатива е социална фобия, но ще се обърна към това след малко. От малък съм до голяма степен изолиран, никога не съм имал повече от 1-2 приятели и никога не съм имал гадже, нито какъвто и да било интимен контакт с момиче. С навлизането ми във пубертетските години, всичко това беше началото на депресия, която в свой ред ми причиняваше пристъпи на паника, които едва не ме докараха до самоубийство (няколкократно.) Посредством всичко това реших да опитам лечение с медикаменти, отидох на консултация с психиатър, който ми изписа антидепресанти (SSRI.) Приемахме ги за известно време, може би 1-2 месеца преза които не наблюдавах никаква промяна. Сега няколко години по-късно си лекувам депресията със слаб стимулант, първоначално предназначен за нарколепсия, използван неофициално като ноотропично вещество (заради което го пробвах,) и сега ми служи като антидепресант. Това е Модафинил, инхибитор на транспорта на допамин, сератонин и други по-слабо афектирани невропредаватели. След началото на приема ми на Модафинил, живота ми определено се подобри драстично, учебните ми дейности се възобновиха, грижа се за здравето си, тренирам отново и съм способен да социализирам на адекватно ниво. За съжаление обаче, тази история няма щастлив край, проблема който ми довлече депресията първоначално все още не е решен, макар и да съм способен да социализирам без притеснения, (няма фобия) се чувствам напълно неспособен да създавам емоционални връзки, макар, че отчаяно искам. Използвам различни методи за дистанциране като чуство за малоценност (бивш) или надменност, (текущ) които са просто две страни на една и съща монета, независимо дали съм тих и затворен или абсолютен задник, ефекта е един и същ, изолация, а причината, страх от емоционални връзки. Извинявам се за дължината на описанието, но не мога да съм сигурен кои детайли са важни. Ако някой всъщност има търпението да го прочете, ще се радвам да чуя мнението ви или да отговоря на въпросите ви. (Прекопирано от "Психология и Психотерапия" по препоръка на Орлин Баев.)

По същество: Аз съм на 18г. Мъж/момче в зависимост от определението ви. От наблюденията ми до този момент съм заключил че най-вероятно страдам от отбягващо разтройство на личността, като алтернатива е социална фобия, но ще се обърна към това след малко. От малък съм до голяма степен изолиран, никога не съм имал повече от 1-2 приятели и никога не съм имал гадже, нито какъвто и да било интимен контакт с момиче. С навлизането ми във пубертетските години, всичко това беше началото на депресия, която в свой ред ми причиняваше пристъпи на паника, които едва не ме докараха до самоубийство (няколкократно.) Посредством всичко това реших да опитам лечение с медикаменти, отидох на консултация с психиатър, който ми изписа антидепресанти (SSRI.) Приемахме ги за известно време, може би 1-2 месеца преза които не наблюдавах никаква промяна. Сега няколко години по-късно си лекувам депресията със слаб стимулант, първоначално предназначен за нарколепсия, използван неофициално като ноотропично вещество (заради което го пробвах,) и сега ми служи като антидепресант. Това е Модафинил, инхибитор на транспорта на допамин, сератонин и други по-слабо афектирани невропредаватели. След началото на приема ми на Модафинил, живота ми определено се подобри драстично, учебните ми дейности се възобновиха, грижа се за здравето си, тренирам отново и съм способен да социализирам на адекватно ниво. За съжаление обаче, тази история няма щастлив край, проблема който ми довлече депресията първоначално все още не е решен, макар и да съм способен да социализирам без притеснения, (няма фобия) се чувствам напълно неспособен да създавам емоционални връзки, макар, че отчаяно искам. Използвам различни методи за дистанциране като чуство за малоценност (бивш) или надменност, (текущ) които са просто две страни на една и съща монета, независимо дали съм тих и затворен или абсолютен задник, ефекта е един и същ, изолация, а причината, страх от емоционални връзки. Извинявам се за дължината на описанието, но не мога да съм сигурен кои детайли са важни. Ако някой всъщност има търпението да го прочете, ще се радвам да чуя мнението ви или да отговоря на въпросите ви.