Desy_V

Здравейте, г-н Баев! Проверих се при лекар. Днес рано /в 8 часа/ бях първа пред вратата на личния си лекар. Прегледа ме. Направи ЕКГ, преслуша ме, измери кръвното налягане. ЕКГ е нормално, леко увеличен пулс, от тревожността, кръвно налягане нормално 80/125. Направих и изследване на щитовидната жлеза /TSH, F3, F4/ в норма. Кръвна захар в норма. Другата седмица имам час при гинеколога си, да видя там как е, но съм ходила преди 2 месеца и всичко беше наред, надявам се и сега да е. Та, да обобщим, надявам се във физиологичен план да съм здрава, резултатите го показват. Сега да разкажа за реакцията си. Вчера, когато получих мейла Ви, направи подскочих. Тревогата ми литна в стратосферата, увъртях се още повече в хипохондрията си и мисълта, че имам физиологически проблем. И както виждате веднага бях при доктора. Не можеш и ден да търпя и чакам, за да видя здрава ли съм??? Докато станат резултатите днес, беше голяма тревога и напрежение. Бях опъната до скъсване. Главата ми беше в такъв натиск, че едва оцеля. А мислите да не ги описвам, вървяха от умирам до вдигам кръвно и получавам инфарк/инсулт. Бе, направо уникално! А бях спряла до преди година, че и повече, да се връзвам на това си мислене. Ей така, то идваше и мерна го, после го подмина. Не казвам, че не съм имала силни емоции от предозиране с адреналин, но ей, Богу, живеех с тях не ми създаваха дисмфорт. И сега от два месеца се върнах в начална позиция. Все едно ми се случва за първи път! Все едно никога не съм имала среша с паниката и тревожността. Като Любов от пръв поглед, но за втори път!? Обяснете! За останалото какво да ви кажа! С две думи: - относно секса и наличието на човек до мен, няма такъв от много време. В момента не го мисля, но знам, че не е нормално без секс, без близост, без интимност. Но Живот! Не го виждам да се случи ей така, ако има да става трябва да е истинско и естествено! Ако не - здраве! Обобщавам не съм си себедостатъчна, но без душа в тези отношения не ми е необходимо! - хоби и интереси - пак пауза - или ако мога да кажа през последната ми година основно хоби са филми и книги. Онзи ден завърших книгата на Мария Лалева - Живот в скалите и в момента гледам Westworld. И обожавам да се разхождам, Всеки ден, Сама. Ходя. Мисля малко. И ходя. Направо така съм се привързала към ходенето. - работата е още същата. Нехаресвана, но финансово обезпечава дома и домакинството ми. А и сега имам грижа за сина си, който е вече студент и за майка ми, за която се грижа финансово. Така че, честно ли, нямам голям избор в момента с това. Знаете ли какво си мисля от доста време, за връзката на паник атаките и тази мощна енергия, която извира от мен и духовната гледна точка на това. Ами ако са възбудена кондулини енергия? Ако са бунт към духовното ми въздигане? Какво ако е така? Ако се бунтувам против себе си? А и ситуацията в света в момента??? Да знам, че ако вътре в мен морето е спокойно, нищо не може да разруши покоя му? Но??? И този мега огромен страх от Смъртта??? Още не мога да заживея с Това! Поздрави, Деси

Здравейте, имам нужда от подкрепа и разбиране. От известно време отново съм в мрежата на ПР. Получавам интензивни усещания и паник атаки. Като дилемата ми основно е дали са паник атаки? Имам натрапчиви мисли, мисълта ми се върти в един черен и затворен кръг, силно и рязко ми прилошава, имам чувството, че всеки момент ще припадна и ще умра. Сърцето бие силно; усещам изтръпване из цялото тяло; дишането е плитко и учестено; ръцете, краката, лицето и устата ми се сковават; гърлото и гърдите ме стягат; замаяна съм, главата ме стяга, стомахът ми се свива; имам силно усещане за изгаряне; не виждам ясно; обливат ме горещи вълни първоначално и после студени вълни; един ужас и страх се стрелва в мен. И постоянната мисъл, че получавам инфаркт и/или инсулт. Че умирам. Бях се сляла доста време със усещането, че съм го изживяла, разбрала и приела с разбиране, но сега ме удря силно, отново и у мен има едно неразбиране, бунт, сякаш всичко започва отначало, отново, а аз съм слаба и не мога да се разбера. Вярно е, че стреса и напрежението от последните два месеца не са малко, но защо аз съм като непозната за себе си. Защо съм уплашена и разколебана? Много се обърках! Това паник атаки ли са? Или чисто физически болки, болести? От няколко дни чета отново неща, които мислех че съм оставила зад себе си, чета за физиологията на ПР и съм като новак за него. Какво се случва? Защо пак? Или да, знам, ще кажете, а защо не! Но с този интензитет и тази сила, ами ако съм болна от нещо? Да отида ли на прегледи? Какви? Объркана съм! Слаба и сама! И да признавам липсата си на вяра и доверие от и към живота! Несигурността и лепкавата негативност ме обзе отново! Помогнете!

Здравейте, г-н Баев, съвсем случайно се върнах и зачетох темата и вашия последен отговор - за промяната на стандарта в света. Последно сме си писали само преди някакъв месец, а ето стандарта отново е нов! В момента преживяваме нов стандарт, които ни води и към нов живот, нова Земя, нов свят! Сега осъзнавам за какво е били при мен ПР и ПА, за да ме подготвят за този нов стандарт, пиша много спонтанно...сега, когато всичко старо се разпада, аз не се страхувам! Не казвам че се радвам, но приемам! Страхът идва често при мен, но не ме парализира, не ме души, не ме контролира. Напротив помага ми да разбера, че аз не притежавам никакъв контрол и че когато дойде знам, че не съм във верния си тон и че не съм себе си! Та затова ми помогна ПР-то, сега да се чувствам по-готова за новия живот! Споделете съгрупници, как се чувствате Сега?

Здравей, Знам ли! Какво би станало?! Бих свикнала на 10 път, че това съм аз, просто бих преминала ей, така най-накрая. Но?! Знаеш ли, осъзнавам че май съм се прилепила към тревогата и паниката. Закачила съм се и не пускам. Явно са ми в зоната на комфорта и не искам да изляза извън него/тях. Защото големия въпрос, ами ...ако това стане, после какво ?! Живея си в сивото и се лепя за кофтито, но не мърдам. Хем боли, хем стоиш. Знам ще кажеш, ами стои си или тръгни! Но?! Явно всяко нещо си стои във времето и чака просто да се случи. А?!

Здравейте, завръщам се във форума, за да сверя "часовника" си. Мина почти година от последните ми записки тук. Междувременно в течение на почти две години водех дневник със записки по това как се чувствам по време, преди и след паническите ми пристъпи. Написах доста. Спрях преди половин година. Просто спрях. Но докато пишех, това буквално ме спасяваше по време на ПА. Дори мога да заявя, че когато тревожността и паниката се доближаваха винаги до мен, първото нещо, което ми хрумваше беше да пиша. Не мога да си го обясня до ден днешен. Но писането ме спасяваше. Бтв, от малка искам да стана писател?! Дали има общо?! Та, днес отново съм тук. Няма да се хваля и да твърдя, че съм заживяла и преодоляла тревожността. Не съм! Просто заживях с присъствието й. Има дни, в който се чудя как е възможно дори да вярвам, че има ПР, смея се над това, дори забравям какво съм преживяла. Но имам и своите спадове. Имам и ПА, о, да имам. Това е не онази ужасна за мен и убиваща ме всеки път ситуация, не. Паник атаките вече ги приемам съвсем различно. Усещането не е за онази глобалност на ситуацията, а за една локална малка паника и тревожност, които знам че ще се разтворят в мен и ще се изпарят както са дошли. Да, ПА се появяват все още от нищото, идват от раз, и така си и отиват. Забелязвам напоследък, че дори и при малко напрежение, на фон веднага се забелязва усещането за леко стягане отзад в тила, у мен се разлива една гореща необяснима вълна на липса на концентрация, смалявам се, спирам да дишам, пулса ми се зачестява и и имам усещане за повишаване на кръвното. Мерила съм го един-два пъти, напълно нормално, но усета е за стягане, за огромно налягане в главата. така - 5-10 минути. Аз си седя, или излизам от стаята на въздух. вдишвам дълбоко, оставам се, тека си като бавна река и то отминава. Дали има страх в тази ситуация? Има, да, но е дребен, не е вкопчен в мен, дребен страх, лека уплаха, но няма гигантски заключения в ума ми. Така протича една паник атака при мен. Няма ги с дни, месеци и изведнъж идат по 3-4 на ден. Обикновено ме навестяват в ранната част на деня, преди обед, рядко вечер. Свикнах! Още ми вземат акъла, ако трябва да съм честна, но не ме сковават. И си живея. Но не съм истинска и пълноценна, имаме в 95%, останалите 5% са в нейн плен. Знам че това не ме убива, но...! С времето се смирих, даде ми мъдрост, която нищо друго не ми е дало. Дали съм благодарна, не знам, понякога. Знам че съм по-сетивна, с по-нисък праг на поносимост на емоции. А най-щастлива съм, когато съм в пълен мир и съм единна с мен и всичко. Това е! Мисля си дори, че когато дълго време съм в покой сами си доставям дозата на паника и тревога, за да балансирам Живота. И да, сигурна съм че сама си ги причинявам. Те са станали неразделна част от мен. Какво мислите?

Здравейте, наистина човек, който е минал през ПР и ПА, заживял е с този ресурс и го е превърнал в гориво за живота си, не се връща и забравя за преживяванията си. Обяснявам си го като раждането, нито родения, нито майката помнят момента и болката. Та да минеш и продължиш през ПР е като да се родиш отново. Болезнен и гигантско енергиен процес, но след това... След като се родиш вече си осъзнат с търпение, любов и живот. Та, гарантирам има, минали през ПР и продължили след него в по-плътен фон на живота. Аз съм по този път! Вярвам че всеки може! Трябва вяра и търпение, несъпротивление, защото живота и вселената знаят кое, кога и как е най-добро за всеки от нас. Винаги сме там, където трябва, с когото трябва и с преживелищата, които са ни необходими да станем човеци. Поздрави,

Здравейте, на какво доучват??? При мен направо ме учат за първи път... Научиха ме на търпение, постоянно търпение към всеки и всичко. Преди тях бях капризна, неуверена, нетърпелива. Сега - о, всяка изнервяща ситуация, всеки момент или човек, нищо не може да ме разколебае. Достигнах ново на търпение и приемане, е, може и още, но със сегашното си търпение, живея по-леко, по-спокойно, по-добре. Научиха ме, че нищо не зависи от мен. НИЩО. Аз съм една малка прашинка за Вселената, колкото обича дървото в двора ми, толкова и мен. Научиха ме, че собствената ми създадена от мен самата значимост, е смешна. Сега...сега се смея на пиедестала, на който съм стояла толкова години. Научих /тук все още мога да постигна успехи/ на приемане на самата мен, на уникалността ми и на отказа към другите, когато трябва да отстоя себе си. Все още трудно и директно не мога да кажа не, не мога да откажа....но, не мисля че така ще остане... Всичко тези уроци ги взех за времето на поне 4 семестъра, хахахаха... Вече може да се каже, че съм студентка 3-ти курс в училището на ПА.... Уча, по-уверена съм, не се плаша, снишавам се, отпускам се и вярвам! Поздрави,

Здравейте, г-н Баев, нямам партньор в момента. Преди година, когато изпитах емоционални пориви, се запитах доста неща. И знаете ли за първи път си дадох трезва самооценка, че преди напълно да приема и заобичам себе си, няма да мога пълноценно да се насладя, на което и да е партньорство. И не настоях нещо да ми се случи, отдръпнах се и не изпитах за първи път онази тъга от несличващото се. Просто приех. За мен това е голям успех над себе си. Приех Живота и Решенията му. Нямах онази въпиеща нужда да контролирам и да настъпвам Живота да ми случи нещо. Сега съм сама. И смятам, че преди да заобичам и приема друг човек, трябва да го направя напълно към себе си. И ако стане да срещна някого, супер, но ако не, отново приемам напълно. Просто тека като река... Какво смятате? Узрявам ли? Раста ли? Мъдрея ли? Смятам - да. Харесвам тази своя черта на преимане, която добих. А тя признавам дойде от ПА и ПР, те ми донесоха този Мир, Хармония, Вяра, те продължават да ми ги носят. и Да вярно е, че са благословия. Казвам го в първо лице!!! Поздрави,

Здравейте, минавам само да споделя накъде се движа, ей, така, ако мога да съм посока за някого. Минаха почти 3 години откак ПА и тревожността влезе трайно в живота ми. Е, живеем си, хей така двечките, добре сме си! В събота имах щедро посещение от нея и само набързо да ви разкажа: Относно тревожните ми състояния, тук са…Вплитат се едно в друго, ту съм ок, ту ме люшка… Най-странното е, че центъра ми е точен и балансиран, просто тялото ми се увлича в една тънка фонова тревожност, която на моменти е мега неприятна, но аз я нося на гърба си и в гърлото. Точно като товар, който ту ми е удобен, ту става непоносимо тежък. Стяга ми гърлото, сковава челюстта ми, главата ми е в менгеме, стомаха ми вибрира, ръце и крака ми са неконтролируеми или поне така се чувстват, цялото ми тяло носи един непосилен товар… И след малко я ескалира до нетърпимост с усещания за налягане навсякъде по тялото, ту изчезва до една мека нирвана… и така до безкрай?!! Какво е това състояние?! Просто адреналин ли е? Тревога? Заболяване?! Все се питам. И после си казвам, хей, нали и вчера имаше тревога, умря ли, не си, я живей и... Та в събота имах мощна паник атака като изригване на атомна бомба. Не бях имала такава отдавна, да кажа месеци. Но се справих безумно чудесно, направо се гордея със себе с! Такъв дух запазих, или поне така го чувствам, но се гордея със себе си, със силата на справянето си с тези състояния… Та както си лежах на дивана в един прекрасен съботен следобед и гледах клипчета в тубата, изведнъж във вътрешностите ми се надигна една мощна вълна от цунами, сърцето ми заподскача лудо, станах и си казах, ох, паник атака, едно такова уморено и досадно… Станах и тръгнах да пия вода, състоянието явно беше решило да набере мощна скорост и да достигне собственото си кресчендо и го стори. Приближих до мивката да си сипя чаша вода, под тениската ми подскачаше толкова мощно силно от ударите си сърцето ми, че щеше даже да я разкъса. Пих вода, водата започна да се стича драматично по лицето и гърлото ми, защото не можех точно да си улуча устата с чашата от треперещите ми ръце. Обля ме гигантско количество енергия, започнах да дърпам да изхлузя суитчъра си, вървях бавно из стаята и дишах мощно. Едва си свалих суитчъра. Останах по мокра около гърлото тениска. Показах се на терасата, духаше, от вятъра ми стана по-добре. Взех и две таблетки мента и валериан. Само това съм вземала винаги. Най-вече заради жеста да изпия някакъв лек, едва ли заради друго. Дишах, едва, но дишах, опитвах се по схемата 4-7-8 да нормализирам сърдечния си ритъм и да контролирам дишането. Донякъде успявах, донякъде не… И изведнъж всичко, както дойде, така и спря и изчезна, почти изведнъж. Всичко да е продължило 5-7 минути, но както винаги ми се стори епохи. И се успокой! Стана ми студено, както винаги след тези емоции. Но признавам, през цялото време бях на ръба да се отдам на страстта на страха, но ми беше банално вече, един балансиран и нов център в мен ме държеше спокойна и лека, вярвах че каквото и да се случва с мен, е правилно. Въпреки бягащите въпроси – това ли беше, свършвам ли, така ли ще умра, инфаркт ли е, може би инсулт, припадам, аз ли съм??? …аз бях един верен и държащ ме в кондиция център на търпение и спокойствие. Вярвах! Вярвах в правилното решение за мен от Вселената! Да споделя. че вече почти две години не спирам редовно да се натоварвам ежедневно със някакъв спорт, тичане, бързо ходене, по 5-6 км, всеки ден, 5 дни в седмицата. Медитирам почти всяка сутрин за по 10-15 минути или колкото мога. Ей, така сядам преди да стартира деня ми, се отпускам в нищомислене или ако не успея нищо да не мисля, седя и си наблюдавам мислите. Не знам какво точно правя, не мога да му слагам етикети, но често достигам до едно блажено състояние, което когато се взривя от емоциите си, ме носи според мен отново, една спокойна и центрирана среда, която е толкова постоянно, че ... И това правя, не изисква нищо, не ми струва нищо, просто ме кара да се чувствам добре в кожата си, да съм аз, да съм спокойна, когато имам безпокойство и да вярвам! Поздрави,

Здравейте, искам да сверя часовника си с вас, пишещи, отговарящи, мислещи, молещи... Искам да споделя какво се случва с мен. Спортувам, това се оказва много важен и задължителен елемент от щастието на човека. Движението! Медитирам, по мой си начин, прави ме мирна. Живея, срещам се с хора, надсмивам се над себе си и мислите си, когато ги имам. Или по-точно имам ги и това е. Не ги оцветявавам. Постоят в главата ми и си тръгват. Имам ги често, рядко, понякога, различно е. Просто живея с тях без страх. Не бях имала паник атака или подобно състояние от месеци. Има моменти, в който съм в предпаническо състояние, но то не се разгръща. Но снощи имах паник атака, една добра и истинска добре позната паник атака, която описах като усещане. Ето: " Още през деня през мене премина едно фино цунами на енергия. Снощи се прибрах от работа и се заех веднага да направя някакви упражнения, че не съм спортувала от десет дни, имах силна настинка и не ставаше. Така че за около половин час натоварих мързеливото си и лениво тяло, поизпотих го така да се каже. После имах доста домашна работа за вършене и когато седнах към 21 часа да отпочина на дивана. Тя дойде. Първо я усетих като шум и плясък в ушите. После гърдите ми заподскачаха. Усетих пулса на сърцето си във всяка вена и клетка. Докоснах врата си и усетих пулса как движи целия ми врат. Седях спокойно. Даже предадено. Май е паник атака, си казах. Една част от мен, онази неубедената и вечно питащата, промълви ами ако е инсулт или инфаркт?! Аз седях и си отговарях, ами нека да е, съдба… От краката до врата ми се разля такъв мощен тласък на енергия, че едва не подскочих от дивана. Настани се на врата и главата ми, аз затворих очи, задишах дълбоко, спокойно седях и енергията ме носеше и завихряше като есенен вятър попадали листа. Но имаше и една топлина, една ласкава топлина на прием, усещане за дом, за любов, за примирие… И аз се оставих на тази добра енергия да ме полюлее и да ме обземе. Бях като в полусън, бях закотвена на дивана, намалих телевизора, защото слухът ми беше изострен и ми разваляше момента. Една част от мен ме накара да стана да отида да банята и да се погледна в огледалото. От там се гледах аз, поуморена, но аз. Върнах се на дивана и се отпуснах, завих се леко с одеялото, защото започна да ми става студено. Но енергията си беше вече отишла. След нея ми остана хлад, който се превърна в студ. Разтреперих се, стана ми много студено. Завих се добре, обгърнах тялото си с ръце. Така студа ме държа около 10 минути и после ме пусна. Чувствах се като изоставена от енергията с този студ, като обичана и после оставена на самотата! И накрая бях лека като перце. Просто се предадох в ръцете на Вселената! " Намирам се точно Тук след повече от две години бъдене в тази гама. Не оценявам и етикирам вече нещата. Днес не ме интересува как се нарича и какво е Това. Просто за инфо на всички. Поздрави,

"Имам един въпрос. Как човек преодолял паническо разстройство живее след това? Имам предвид, сеща ли се за това какво е преживял, как го е преживял, връщат ли се симптомите когато се сети, изпада ли отново в някакво такова състояние?" Здравей, FVT, ще ти отговоря на въпроса от първо лице. Като човек с паническо разстройство, не знам дали съм го надскочила и преодоляла, но не се плаша от симптомите ми. Изпращам ти откъс от преживяване с паника и паническа атака от преди година, когато съм била в разгара и преживяване, което съм имала наскоро с паника и реакцията ми относно двете събития. Нещо като ПРЕДИ и СЛЕД! ПРЕДИ /някъде краят на 2016 година/: "Усещания: - Изтръпване на ръце и крака; - Студени ръце; - Задух; - Стягане в главата; - Напрегнатост и болки в лявата страна на сърцето; - Скована лява ръка; - Гадене; - Нервен стомах; - Позиви за разстройство; - Деперсонализация; - Дереализация; - Напрежение в цялото тяло; - Страхът е винаги в ляво; - Невъзможност за дълбоко дишане; - Безнадеждност; - Примирение и очакване за ескалация на усещанията; - Изострено чувство за звук и светлина; Поседнах, изчаквам, бушува, трудно ми е да записвам. Ръката и лявата част на торса ми още са в желязна прегръдка с Мен. Да, прегръдка. Аз прегръщам себе си. Дали за да се нараня или за да си покажа, че се обичам?! Мощно е! Още ми се гади, а и тази глава. Ноктите ми са посинели от студ. Много студен студ. Не толкова студен, колкото знание за студ. Чак го помирисвам. Мирише ми на нещо химическо, изкуствено, не от природата. Очите ми?! Трудно им е да фокусират. В краищата им периферията изсветлява. Пия вода. Винаги пия вода. Търся я, успокоява ме, когото пия вода. Животоспасяваща ми е. И хем минава, и е хем е Тук. Част от него винаги остава Тук. Отивам да се видя в огледалото. От там ме гледа изморен и леко тъжен човек. Около мен никой не разбира какво се случва с мен?! Не ме притеснява да знаят. Не ме тревожат погледите им, втренчени в мен. Аз винаги съм била странна птица!!! Ръката ми е още в хватка! Меря кръвното си налягане по десетки пъти, 120/80, 113/78, пулс - 98, 84. 103... Инфаркт. Инсулт. Кое от двете е днес??? Или и двете? Аневризъм в мозъка? Ще се мъча ли? Страх ме е от болката? Страх ме! И пак меря - 144/85, пулс 110. Ето докъде се докарвам сама... Минаха 45 минути. А бяха все едно 5 минути. Свърши !" СЛЕД /април 2018 година/:: "Имам паник атака. Седя си на бюрото, усетих я още преди половин час, но бях с клиенти и нямах време за нея. Говоря им, обяснявам им, но усещам как ме стяга отзад врата, как музиката от радиото ми едва в повече, как ми става много горещо на лицето, на ушите, на тялото. Усещам как едно тънко напрежение започва да лази по цялото ми тяло, не се панирам, просто е много неприятно, така го усещам. Усещам че врата ме стяга, дали съм вдигнала кръвно, не го меря, не искам да знам. Дишането ми е плитко. Зрението ми е скъсено, тунелно, очите ми са бягащи от предмет на предмет. Едното ми слепоочие, дясното, пулсира. Звъни ми телефона, говоря с клиент, едва го чувам, напрегнато ми е. И сега ми е така, докато пиша. Не знам на какво се дължат тези усещания, страни са, едни тънки струи на напрежение текат във всяка моя клетка, вибрациите са високи, усещам тежестта върху тялото си. Стомахът ми е твърд, скован, имам позиви за ходене до тоалетна. Така съм стегнала раменете си, че не мога да ги отпусна. Раздвижвам се леко върху стола си. И пиша. Това ме спасява. И дишам. Като цяло съм спокойна, нямам усилващо напрежение. Ръцете и пръстите ми са студени. Бе, люшна си ме международна паник атака. И аз седя и чакам да мине. За мислите си няма да коментирам, как от време на време се прокрадва някоя брутална и мъчна мисъл за смърт, за инфаркт, за инсулт, тези мисли са убийствени и могат да те смажат от безсилие. От къде се появяват не знам! Аз знам, че не съм тези мисли! В стаята мирише на някакъв странен аромат, не ми харесва. Музиката, която звучи от радиото не ми харесва. Въобще обстановката не ми харесва.. Усещам, че съм на недобродетелно за мен място и у мен има чувството и усещането, че трябва да хукна да бягам, но аз седя и знам, че това минива. Усещам в момента как силата на атаката бушува върху тялото ми. Как се вре в клетките ми, как ме проверява за пробойно място дали ще поддам. И усещам как кръвта ми се покачва, как силата бушува, но аз седя и писането ме спасява. Мила, ми паник атако, усещам как се виеш около мен, как душиш, как ме миришеш, как си настървена и как искаш да се слеем в страстен танц и прегръдка, но аз просто, мила си седя. Виждала съм те, аз те познавам, знам уменията ти, методите ти, знам и че някъде във всичко ти го правиш от любов към мен. Но мила, аз съм обич и любов към себе си, откажи се, идвай, проверявай, но разбери никога няма да е същото като преди, мила. Остави ми да продължа напред, да обичам, да се обичам и да дишам свободно, мила. Никога няма да те забравя, но искам да порасна и да съм самостоятелна и да вървя напред в Живота си, до го градя. Обичам те, мила, прощавай, но пътищата ни вече са други, нови и различни. Довиждане! Пусни леко ръце от мен, пусни тази силна прегръдка, знам, че ме обичаш, ще ми липсваш, на аз ще те помня, мила! Тръгни си, леко с усмивка, мила, давай, бъди спокойна, аз съм нова, аз съм различна, давай! Ето! Виждаш ли!? Можеш, оттегляш се бавно, уверено, познаваш ме, трудно ми беше да се науча! Да, сега ме оставяш като парцал, но аз съм добре, ще се справя, не ме мисли, давай!!! Обичам те! Добре съм. Разтресе ме силно?! Но останах спокойна! Възхищавам се на себе си?! Само, който е имал подобни усещания, би ме разбрал, как се преодолява със спокойствие цялата криза. И сега съм лека, лежерна и мирна. Симптомите отминават. Още усещам по тялото си лекото си безсилие, безпомощност. Но се съвземам!" Аз все още съм същата, но реакциите ми са други, имам Вяра, имам Доверие, отдавам се на Живота, понякога смело, понякога по не, но вярвам, че това е Пътя. Защото го усещам по начина си на живот. + всичко това съм вкарала в деня си много спорт, медитиране, хранене, правя все по-често това което ми харесва, а не това, което се очаква; не съжалявам и не се товаря, ако нещо не се случва, просто съм по-мъдра. Оставила съм се да тека в синхрон с Живота. Отне ми 2 години упорит труд и усърдия в тази посока и сега продължава. Дано съм полезна някъде в твоя Път! С уважение,

"Истинският последовател на Дао не се захваща нито за Буда, нито за превъзходните слави. Постигайки трансцендентална независимост и безусловна свобода, истинския последовател не се придържа към нищо. Дори ако вселената трябва да се срине, тяхната вярност няма да се поколебае. Ако всички буди от десетте небеса се явяват пред тях, няма да има и най-малък възторг. Нито пък те ще изпитват най-малкия страх, ако всички демони излязат. Как може човек да е спокоен?" Лин чи Пожелавам го на всички. Мир!

Здравейте, г-н Баев, точно това имам впредвид и аз... Да течем като река едновременно с Живота... Без привързване, обвързване и нужди подлежащи на его-то. Така го разбирам и аз! Да намерим свой собствен вътрешен център на Мир, Равновесие и Баланс. Не е ли така?! Поздрави,

Здравей, това ми е и идеята. В развитие да видим как се случват нещата... Четящият да проследи естеството на събитията в движение и ако има нещо полезно и за него, да си го грабне... И напълното те разбирам по отношение на храна, режим и цялата палитра от неща, които правим, за да подобрим усета си. Но идеята, според мен, не е да оцеляваме само с изградените патерици на медитацията, молитвата, храненето, ами и въпреки тях да сме в синхрон с Живота и Вселената, защото не винаги разполагаме с идеални условия на Живот. Нали?И при мен в момента, в който изляза от тази зона на комфорт, който съм създала, става като при теб... Да се учим на ведро приемане на ситуациите, местата, хората, случките, каквито и да са... Мир!

Здравейте, г-н Баев! От написаното от Вас, усещам че съм на прав Път! Много мили и забавни думи, хахаха...Дано напомнят на някой четящ, че това не е изход! Аз никога не се доверих на хапчета, изключвам валидол при екстремна ситуация и някой е друг хап мента-глог-валериан... Така че съм против хаповете, безцелното мрънкане и никакво действие. Да кажа, че от 7 месеца спортувам усилено - тичам по 5 км на ден, няма такова удоволствие, но то дойде след 4 месец, отначало беше адски трудно, невъзможно... Медитирам, почти всеки ден, вече успявам да утихна за 10*15-20 минути и това след почти две годишна практика. Храня се доста по-осъзнато, всеки ден си приготвям храна у дома и я нося с мен в офиса, не си купувам боклуци, а хапвам собствено приготвена домашна храна. Сигурно, на някоя би му прозвучало трудоемко, храна, спорт, медитация. Но когато си изградиш навици и тялото и душата търсят тези удоволствия. Така че възможно! Но трябва Време, Воля и Желание! И Пътя се разкрива! Поздрави,