balthazar

Здравейте, Създавам тази тема, защото ми е интересно тези от Вас, които са посещавали Градинката на Учителя в кв. Изгрев какво са почувствали докато са били там. Днес, 21 март 2019 - първият ден от астрономическата пролет, реших спонтанно да посетя гроба на Учителя. Бях нощна смяна на работа и идеята се породи в мен сякаш изведнъж и постепенно започна да се усилва в мен любопитството, желанието да реализирам и запаметя подобно посещение в съзнанието си. И друг път се е пораждала тази идея, но поради едни или други причини не съм пристъпвал в действие. Но, може би това се е случвало така, защото не съм бил явно достатъчно духовно узрял, осъзнат, за да мога в руслото на духовната благодат и изобилие да черпя мир, хармония и тишина... Локализирах мястото в гугъл мапс и от метростанция СУ "СВ. Климент Охридски" се качих и слязох с метрото на Жолио Кюри. Първоначално тръгнах наслуки по улица "Латинка", но в посока х-л Плиска и стигайки до едно училище разбрах, че съм в грешна посока, при все че попитах една жена дали нататък се пресичат улиците "Латинка" и "Никола Мирчев". Върнах се до метростанцията и поех нататък по улица "Латинка". Нe бързах, утрото беше мрачно, подухваше хладен вятър и това допълнително създаваше условия за студено и потискащо време... Скоро пред мен се показа Градинката на Учителя... Почувствах духовен трепет в себе си... Един възрастен господин като по часовник от вътрешната страна ми отвори вратата и с благонравен поглед ме покани да влезна и аз му благодарих с искрена усмивка... Прочетох условията за реда в Градинката. Седнах по-настрани на една пейка... и леко се унесох - нали бях нощна смяна на работа... В близост до покойното място на Учителя имаше две млади жени на около 30-35 години, които се наслаждаваха на първопролетното природно спокойствие и естествено оживление на гълъбите... Постоях така седнал на тази отдалечена пейка можеби около 20-тина минути. Наближаваше 09:30 ч. Станах и се запътих по-наблизо към Гроба на Учителя. Разгледах го, обиколих го, почувствах формата на яйце, потърсих в съзнанието си случйни символики, наблюдавах каменната плоча с пентаграма и Пътя (все още съм лаик в усвояването познанието на Учителя и имам откъслечни елементи от него, придобивани малко по-малко през годините), взирах се в цветята наоколо, в бялата ниска метална ограда с вградени в нея в редица пентаграми... НО, НАЙ-ВЪЛНУВАЩОТО МИ ПРЕЖИВЯВАНЕ БЕШЕ СЛЕДНОТО... РЕШИХ ДА СЕДНА НА ЕДНО ОТ ДВЕТЕ ДЪРВЕНИ СТОЛЧЕТА В НЕПОСРЕДСТВЕНА БЛИЗОСТ ДО ГРОБА НА УЧИТЕЛЯ И ЗАТВОРИХ ОЧИТЕ СИ. ОПИТАХ СЕ ДА СЕ ОТПУСНА - ДА ПОТЪНА В СЕБЕ СИ, ИСКАХ ДА УСЕЩАМ САМО ДИШАНЕТО И ИЗДИШВАНЕТО СИ. ПРОБВАХ ЛЕКА МЕДИТАЦИЯ (макар че и тук съм все още начинаещ)... ПОЧУВСТВАХ КАК ПРИ ВДИШВАНЕТО МИ СЪС ЗАТВОРЕНИ ОЧИ И ИЗЧИСТВАЩО СЕ СЪЗНАНИЕ МИСЛОВНИТЕ ОБРАЗИ КОЙТО ИДВАХА В СЪЗНАНИЕТО МИ СЕ ВТАЛЯВАХА, А ПРИ ИЗДИШВАНЕТО СЕ РАЗШИРЯВАХА НАСТРАНИ - НАЛЯВО И НАДЯСНО... НЕ СЛОЖИХ АРГУМЕНТ, ОЦЕНКА ИЛИ УДИВЛЕНИЕ НА СЛУЧВАЩОТО СЕ В УМА МИ - А ПРОДЪЛЖИХ ДА СЕ ОТПУСКАМ И ДА ДИШАМ И ИЗДИШВАМ СПОКОЙНО - ОТБЕЛЯЗВАЙКИ И РАЗЛИЧНИТЕ ШУМОВЕ - СТРОИТЕЛНИ, ЕСТЕСТВЕНИ - НА ВЯТЪРА, ГЪЛЪБИТЕ И Т.Н... ПОСЛЕ ДОЙДЕ НАЙ-УЧУДВАЩОТО МЕ НЕЩО, КОЕТО СЕ ПРОТОЧИ КАТО БУРЕН ПОТОК В СЪЗНАНИЕТО МИ... И НА КОЕТО НЕ МОГА ДА СИ ДАМ ОБЯСНЕНИЕ... ПЕЙЗАЖНИТЕ КАРТИНИ В УМА МИ СЕ МЕНЯХА ИЗКЛЮЧИТЕЛНО БЪРЗО... ПОЯВИ СЕ ГОЛА ПОВЪРХНОСТ, ПОСЛЕ ЗЕЛЕНИНА, ДЪРВЕТА, ГОРА, ПЛАНИНИ, ЗАВЪРТАНЕ НА РАСТЯЩО КЪЛБО, КОЕТО МЕНЕШЕ ЦВЕТОВЕТЕ СИ ОТ ПО-СТУДЕНИ КЪМ ПО-ТОПЛИ... НАКРАЯ ПОЧУВСТВАХ СТРАННО УСЕЩАНЕ ЗА ПРИСЪСТВИЕ НА НЯКАКВО ЖЪЛТО-ЗЕЛЕНИКАВО КЪЛБО В СЪЗНАНИЕТО МИ, КОЕТО ИЗБУХНА И ПРЕДНАЧЕРТА ДИРЕНЕТО ОТ МЕН НА НЯКАКЪВ ПО-ДЪЛБОК СМИСЪЛ... ЦЯЛОТО ТОВА ИЗЖИВЯВАНЕ МИСЛЯ, ЧЕ ПРОДЪЛЖИ ОКОЛО 2-3 МИНУТИ, МАКАР ЧЕ БИХ ЖЕЛАЛ ДА ПРОДЪЛЖЕШЕ ПО ВЪЗМОЖНОСТ МНОГО ПО-ДЪЛГО. Описвам това преживяване като феноменално за себе си. По принцип и друг път съм имал сходни наченки на подобен преживелищен опит, но този път не очаквах нещо подобно да се случи, но то се случи... Затова реших и да Ви пиша още днес, 21 март 2019, още преди да съм си легнал да поспя преди следващата нощна смяна... Моля Ви, дайде някакво тълкувание на преживяното от мен - това различни фази от развитието на земята ли са? Какво означава растящото огнено кълбо в ума ми, което накрая експлодира? Извинявам се ако пиша малко нешлифовано, но съм и емоционално развълнуван от случилото се и от една страна желая развитие на случилия се процес в нови измерения, а от друга - просто отчитам това сръхестествено проявление в живота си като благодатен знак за нещо, което е предвестник на нещо по-голямо, което иде да се случи в живота ми... Моля, споделете и Вие Вашите преживявания в Градинката на Учителя и/или поне насочете мисълта ми към по-обхватно и смислено тълкуване на преживяното от мен тази сутрин. Предварително Ви благодаря за отговорите! Бог да Ви благослови! balthazar

Благодаря за искреното пожелание! Междувременно нека споделя духовната работа, която свърших през последните вече 10-тина дена. Започнах усилено да търся информация както тук във форума, така и в други сайтове, да гледам видео-материали и т.н. за хора, които имат подобни на моите притеснения. Преместих и преименувах темата си в рубриката "Психотерапия онлайн" - там заглавието е "Тревожност и хронична депресия", защото реших да потърся и специализирана помощ от приятелите психотерапевти на портала. Там получих също безусловна подкрепа и разбиране за житейската криза, в която се намирам. Естествено се касае за дълбока тревожност, съчетана с лека социална фобия, редки панически атаки, депресивност, ахедония, дистимия и ситуационно леееко заекване. Изброявам тези мои приятелчета отново, защото разбирам, че те идват да ме научат на нещо, което вече започвам да разбирам! Отделно гледам много видео-материали на психотерапевта Орлин Баев в Ютюб, където има негови хипно-сесии и т.н. В тази насока слушах и доста от беседите на Учителя. Сега съм на етап да преценя ще успея ли сам да се мотивирам за личното си приемане и вдъхновяване или да потърся експертна психологична помощ. И, вярвам в езотеричното - оттам идва понякога усетът ми към непреходното и отвъдното - често виждам ангели в небето! Не, не са халюцинации - мисля, че взаимно се привличаме и срещаме! Считам ги тях и други дребни знаци като вестители или пътеводители на по-осъзнатите човешки същества, към които и аз нескромно желая да се причисля. В такива моменти съм много много щастлив и това ми дава упование да продължа да живея! И, да, има хора, които са ми благодаряли от сърце и това за мен е било радостно и проникновено преживяване!

Да, отново съм съгласен с вас, г-н Балджиев, и нека споделя, че не желая да се вписвам в роля да бъде поучител (макар предният ми коментар да внушава нещо различно). В това отношение вярвам в равнопоставеността и пълноценната обратна връзка в процеса на комуникиране. И аз говоря за директни срещи, дори и в рамките на терапевтична група. Изобщо не имам предвид фейсбук групи или други подобни сайтове за взаимопомощ (или книги, които често се четат и самотно - няма как - груповото четене е рядкост). В такива он-лайн формати хората може много и надълго да си приказват, но със съвсем различно значение са социалните контакти, защото те най-малкото разчупват реално представи, стереотипи и т.н. с времето. Седейки си човек от компютъра вкъщи може постоянно да чати и да "описва" прогреса си в борбата с онова, което не му дава психично спокойствие и да го споделя дори с РЕАЛНИ хора, но дали ще се отчита РЕАЛЕН прогрес в социалната сфера е вече отделен въпрос. Отделно анонимността в интернет-пространството, която е силно разпространен феномен, може да помогне, а може и да не помогне (разчита се на лично внимание и степен на доверителност). Тук, в тези форуми, дори някои да не се появяват с истинските си лица и имена, подкрепата е значително голяма. Но, ще се съгласите с мен, че когато човек, дори и ако има социална тревожност и т.н., при правилно разбиране и чувстване на подкрепа не само в рамките на терапевтичната група, но и извън нея, където е реалният живот, ще бъде малко или много мотивиран да се среща с хора, които в някаква степен вече му вдъхват увереност и чувство за безусловно разбиране и приемане на човека като такъв, какъвто е... И, най-вече, всички знаем за ролята на визуалния контакт, езика на жестовете, артикулирането на речта и т.н. - все индикатори, които прогресивно може да обогатят и моделират общуването... А добре усвоени са предпоставка и за развитие на пълноценен социален живот (лека по-лека) - каквато е и целта на много хора, пишещи за личните си психотравматични одисеи тук. И, съм съгласен, че преподадената помощ от психотерапевта, е желателно активно да се транслира и упражнява и в реалния живот, когато добре познатия ни вече терапевт се замества от маса хора, които в повечето случаи - са непознати.

Разбира се, г-н Балджиев, напълно сте прав и уместно коментирате постинга ми. Проблемът е, че аз имам умения да "поучавам" други хора, да им говоря позитивно, енергично и мотивиращо (и да гледам и да се наслаждавам как те попиват и размишляват върху нещата, които емпатично им говоря), но опрат ли нещата до мен - ставам песимистичен (може би и защото съм си вманиачил, че никой не ще ме разбере в пълнота и по-важното - усещам пък и някаква щекотливост и дразнещ гъдел някой да ме увещава приятелски тет-а-тет, което е от комплексираност и признак за невъзможност за постигане на емоционална споделеност и удовлетвореност от социалните познанства). Оползотворяването и качеството на обратната връзка за мен са проблемни при контактуването - както се казва "Ти му говориш за негово добро, а той пак си знае неговото - блее в чавките и се прави на инат - (уж има самостоятелно мнение, което дава с цената на това дори да е неразбран и неприет от околните, от което пък иначе вътрешно страда и се чувства отритнат и безинтересен (социален мазохизъм). Отделно - имам силна нужда да бъда зачетен и полезен за някого чрез пълноценно общуване. Така ще ми се "наруши" и вътрешния диалог, изковаван дълго време в самотно самоанализиране, което пък идва да покаже, че това си е мой специфичен проблем на тревожността и социалното отчуждение. Това положение е желателно и аз да превъзмогвам и да скъсам окончателно със старите си разбирания. И прозирам, че една от причините е, че когато съм с дни сам със себе си по-често съм склонен към тъжни преживявания и емоции, отколкото ако умът се ангажира с мисли за някого - как да се помогне, как да се организират съвместни неща, излизания, допирни теми и т.н. Тогава попадам съзнателно в друга орбита на мислене, което е нормално и говори за социален интерес.

Здравей, free_person, Пиша ти, защото разбирам, че имаш сходни на моите - нека кажем - притеснения. Поздравления за ника - означава, че въпреки трудностите в живота - избираш да бъдеш free person, т.е. осъзнаващ богатството на това човек да бъде сам деятел на живота си - свободно. Моята тема във форума е в рубриката "Психотерапия онлайн" и е със заглавие "Тревожност и хронична депресия" (колко хронична може би сам си втълпявам). Вече имам позитвни коментари и препоръки от водещите специалисти тук, за което съм много благодарен. Същевременно започнах усилена работа по пресяване и систематизиране на мислите си, защото те са един от източниците ми на тревожност и оттам на ниското самочувствие. В продължение на две седмици вече чета, гледам видео-материали, търся информация за хора с моите симптоми и т.н. и осъзнавам, че тези тревожностти са част от процеса на съзряването - аз съм почти на 30 г. и признавам, че доста време живях в свой илюзорен свят, в който приемах реалността, но с уговорката, че тя в остротата си няма как да ме засегне, щото се смятах някакси за богопомазан - да кажем... Поздравления и за осъзнаването и решението ти да се бориш (имам предвид смирено и амбициозно да приемеш тревожността си като твой най-добър учител за момента, който те подтиква към промяна и по-голямо завоюване на лична свобода). Предлагам ти, ако живееш в София, може дори да се видим и да поговорим. Самият аз също се замислям за психотерапия, защото преди 2 години не се заех сериозно. Считам, че познаването реално на хора с подобни на твоите притеснения, може да има ползотворно значение - поне за притъпяване на чувството на самота, изолираност, социална неразбраност и т.н. - все "заблуди" на ума, в които ние се вписваме реално и следователно се чувстваме некомфортно, нехармонично и неествествено. И, действително, продължавай с танците или с друг екипен спорт (но, в който чувстваш, че ще ти бъде интересно, забавно или пък ще те обогати емоционално), защото чрез опитите за контактуване човек постепенно научава себе си да бъде по-малко свенлив, притеснителен и объркан...

Благодаря за хубавите съвети!:) По въпроса за мислите - работя по него и се опитвам да бъда по-концентриран и фокусиран върху по-стойностни и градивни неща, т.е. работя върху целеполагането в моя живот. Но, дали ще успея да се справя с тревожността си не знам. Четох доста по въпроса през последните две седмици как трябва да я приема, заобичам и т.н., защото тя е най-добрият ми учител за момента, който идва да ми каже, че нещо трябва да се промени в поведението ми. Преди 2 години и половина ми беше препоръчана индвидиуална доверителна психотерапия, но аз сметнах, тогава, че сам ще се боря с проблемите си - явно грешна стратегия. Приемах стрезам 4-5 месеца и после отказах и него... Но тревожността си остана неотработена...

Благодаря за искрената подкрепа, която намирам тук!:) Съветите, които давате провокират най-малко мисленето ми в по-градивна и конструктвина насока. Действително повече разсъждавам, отколкото опитвам. Но точно това е страхът ми - от опитването, от разбирането, че правя нещо за самия себе си каквото и да било и, че в това нещо аз съм двигателят и отговорният. Ще работя съзнателно за утвърждаване на личностното ми присъствие на тази земя и за повишаване и изразяване на вътрешните ми енергии и творчески начала. Те от своя страна, когато са импрегнирани с вяра и любов, ще ми дават винаги и в изобилие мотивировка за актуване на живота и осъзнаването на неговите божествени дарове... За целта ще се опитвам да концентрирам и систематизирам мислите си, защото усещам, че често фокусът ми бяга и оттам идва донякъде и нищонеправенето, в което пък не намирам моето истинско аз, което желае да играе, да се движи, да трепти и сиея в осъзната божествена благодат - призванието на душата в този в този свят...

Благодаря за отговора. Аз като че ли съм повече насочен към изясняване на проблемите, отколкото към тяхното разрешаване. Смятам, че като ги узная сам и експертно (нещо, което няма как да стане току-така, защото и интелектът постоянно се надгражда и средата се променя - външно и вътрешно) ще мога да си помогна и да живея поне по-спокойно и хармонично. Уви това не става. От друга страна - познания, школи, методи за лечение и самоусъвършенствания - колкото щеш - въпросът е, че аз се лутам и търся постоянно възможно най-добрия, най-инстинния подход към мен самия и това търсене лишава живота ми от спонтанност, емоционалност, взаимност и вяра в себе си и света като цяло. От друга страна винаги имам колебания дали съм избрал правилното нещо за сметка на друго. А познанието се рои и оттам чувствам слабост да обемам изобилието му и лек за душата си не намирам, щото Истината се разраства, варира и придобива идейно и реално все нови и нови валенции (всеки добавя нещо към нея) и аз все догонвам и изоставам - налудна и отегчителна борба... Явно прозирам скрит стремеж към всезнаене и извоюване на независимост чрез всепознаване на материята, на света, което е комплексарско начинание и говори за ниско самочувствие. Смятам, че черпейки абсолютна истина, то аз във всеки един момент, във всяка една ситуация ще съм максимално съвършен и самодостатъчен да отговоря благо и истинно (мъдро), което пък е утопия, защото реалността ми диктува друго - тревожност и отчаяние. И мислите ми са едни, особено вечерно време преди да заспя - едни визуализации - преплетени с реалност и ирационалност - линии, звезди, сияния и сюрреализъм, физиономии, цветови тоналности, дневни и минали преживявания, миксирания - пълен хаос... Твърде, твърде дифузно мислене, което пък репликира в демотивация и отегчение. Но ще се боря - поне за промяната. Онази вечер гледах документалния филм за Учителя "Животът е притча" и на моменти се просълзявах - хем ми беше тъжно, че съм пропуснал толкова спокойствие и нтересни неща, които е могло да ми се случат в живота, хем усещам някаква благост и умиление от това, че все пак някои ден може и да мога да се веселя качествено с хората и примерно заедно с тях да посрещам изгрева или изпращам залеза...

Да, благодаря за отговора. По принцип действително за всичко размишлявам и търся постоянно отговори чрез мислите си, което пък се дължи на факта, че се страхувам от поемане на отговорности за самия себе си и постоянно анализирам и търся възможно най-правилния за мен и за обществото решение на проблема, който ме касае. И доста познати ме съветват, че трябва повече да действам, а не толкова само да обмислям и обмислям и така. Проблемът е, че постигането на идеалното решение все убягва и това често ме стресира и демотивира за каквото и да било съществено и градивно. Като изключим депресията и разстройството в адаптацията имам хронична тревожност. Ето вчера научих, че в нещо съм се привалил и изпаднах в паник атака - и целият ден бях като изпразнен от съдържание, в безтегловност, в тревожно безмислие, щото градивни и позитивни мисли не идваха - изцяло се отдадох на паник атаката - леко потреперване на ръцете, стресираност... Опитах с медитиране и дишане и разходка в парка, но съм и начинаещ в тези сфери и не се получи облекчение - цял ден бях в плен... И се чудя при такава остра тревожност и възприемане на света, как ще го живея този живот? И, нали имам и мааалко смущение в говора, което беше голям препъни камък в социализацията ми през идните ми 3 десетилетия от живота, не мога да изградя качествени социлани контакти и нямам и приятели и т.н. А, пък познаните постоянно те разпитват и това е бреме - "Как си?", "Какво работиш сега?", "Стигат ли ти тези пари?", "Какви цели имаш?, "Разкажи нещо за сексуалния си живот?" Отбягвам и винаги се смущавам от такива въпроси, защото с времето разрехавях като гъвкаво и адаптивно човешко същество. Не мислите ли, че за да си възвърна самочувствието ще трябва да проведа адекватна и индивидуална психотерапия, защото тревожността и нерационалното обработване на паник атаките затлачват живота ми?

Здравейте, приятели! Поствам тази тема, защото силно ме касае или поне аз такова значение й придавам. Заглавието е доста общо, но основно целя да получа съвети, които да ме ориентират в проблематиката на моето битие и да ми посочат отправни точки, които да ми вдъхнат надежда и увереност в живота. Признавам, че по подобен род проблеми, които ме засягат, е писано доста - дори и тук. За какво конкретно иде реч? Просто съм демотивиран от живота. Темата за мотивацията е разглеждана в някои от форумите, но моят акцент е по-особен. Какво имам предвид? Почти 30-годишен млад мъж съм и не зная какво искам от живота, какво да постигна и защо да го постигна? Напоследък някакси се отдавам на безперспективни мисли. Липсва ми увереност и желание за каквато и да била социална ангажираност. Въпреки това не искам да се отделям от обществото. Желая да бъда интегрална част от него, но не знам как това да се случи. Явно съм изпуснал доста възможности през годините, които биха ми били от изключителна полза в динамичните сфери на живота и комуникацията, които те предоставят иначе в изобилие. И вероятно точно това ме плаши - изобилието на живота и отговорността, която трябва да предприема в него с цялата палитра от силно социално присъствие, отговарящо на половата идентификация и разпределението на ролите в обществото. Но, защо, защо ни е обществото, защо ни е икономиката, защо са ни всичките тези блага... защо трябва да работим за тях, при положение, че може нищо да не правим и да сме щастливи от този факт? Е, съзнаването на материалната, а и на духовната бедност или по-меко казано - нищета, карат хората да прявят нещо - да опредметяват битието си и да се стремят по този начин към щастието... А, защо аз не разбирам това при положение, че го зная? Защо не канализирам жизнените си усилия в осъзнат избор на достоен за мене самия модус на съществуване и не се потопя в изкусителното и омайно негово море, което би ми донесло професия, социален статут, материално благоденствие и в дадени моменти разочарования? Защо отказвам да живея живота си като топус на различното, отличителното и интимното като моя реализираща се представа за света и като принос към близките и обществото? Защо отказвам да живея? Защо се инатя? Нека споделя повече неща за себе си от личната ми биография. Проблемът за истината и сблъсъкът с чуждото мнение дълго бяха безмилостните сеячи на моята хронична тревожност, която често е акомпанирана и с някакъв на пръв поглед безпричинен страх. Така се породи и страхът от живота. Имам и комплекси за малоценност, леко заекване и съм диагностициран с разстройство в адаптацията. Лекуван съм и от паническо разстройство и съм с отчетлива симптоматика на хронична депресивност. Профилът се допълва с дихотомно поведение - желание за интеграция и страх от такава и развито специфично его, което има своята измамно постижима точка на комфорт. Радост ми донасят безцелните и често непланирани разходки. Усещам как животът ми минава покрай мен, а аз стоя като безмълвен и потопен в необяснима и непоправима тъга. Ето, в момента уча, но ме мързи, липса ми концентрация и не виждам някакси смисъл, т.е. виждам го като далечна мисловна проекция, която би трябвало да ме мотивира, но уви лесно се отказвам. Моментното разколебание и въвличането в ленността грабват безпощадно жизнените ми сили и устрема в живота. Физически, като седна да чета, особено ако съм сам - не мога без движение - постоянно се пипам някъде, клатя си краката, чеша се, защото иначе след втората страница изпадам в тотална апатия и унес към Сънчо. Преди работех нелека физическа работа - пак бях тежък характер в комуникирането с хората и оставах неразбран, но поне се срещах с хора, с физиономии, а сега - се чувствам толкова самотен. И, коварното в случая, което е отново амбивалентно по характер е, че искам да изляза от състоянието си и не знам как - впрочем знам как, но ми липсва воля, огън, сила. И, пак си задавам "лековати въпроси" от типа "Защо да се забавлявам като хората в дискотеки или да се напивам и упоивам с наркотици? - мразя ги, "Защо сутрин да пия ободрителни напитки - кафе, чай - като нормалните хора" - не обичам да си губя времето с тези неща, "Защо да чистя стаята си или пък усърдно да гладя и сгъвам дрехите си? - не обичам, ако няма кой да ме респектира и оценява. И, оттам пък - следният въпрос - "Защо пък някой трябва да ме контролира? и всичко се завърта отново и отново и така минава животът. Много хора биха казали, че постъпвам глупаво - но това е тяхната преценка... а моята - не знам каква е тя - и това е личната ми трагедия. Зная, че две + две вече не е четири. Зная, че другият може да е по-умен, по-схватлив от мене и т.н. и това на моменти едновременно ме плаши и не ме плаши (защото пък и нямам ясни цели за изпълнение в живота, нямам опорен стълб). Ех, явно на такива като мене им липсват строгият контрол, дисциплината, казармата дори, не знам... Зная, че обществото и животът са илюзия, но с реалистично болезнено жило, което пък е и необходимо, за да не станем като скотовете. А, защо аз доброволно оскотявам? Може би защото изпуснах нишката на живота и постоянно битувам във фантазиите и миналото?! А, животът не чака и иска своето - труд, забавления и пак труд, и пак забавления - и отвреме навреме мигове на блажено щастие и периоди на болести, където красотата на пустотата и отшелничеството малцина съзират. И, пак егоцентричната матрица на моя съсухрен живот се задейства - искам да намеря приятели, момиче и работа, която да ми носи удоволствие и после веднага се размислям защо са ми всички тези суетни и егоистични неща и осъзнавам колко бедна и стисната душа съм - буквално и преносно! Моля, помогнете!

Когато човек се чувства неспособен за самия себе си да направи нещо наистина стойностно и полезно не можем да говорим за извършването на полезно деяние за някого или в името на някого, като изключим обичайните и необходими грижи за родителите да речем, или за работодателя, който иска по-голяма ефективност. Когато човек се чувства недостатъчен за самия себе си е трудно да очакваме от него да бъде полезен за когото и да било друг. Обикновено той е постоянно търсещият помощ за да се поддържа като човекоподобен (което пък е някакси изкуствено). Дори и да имам заслуги за нещо, то това е вече минало и на стари лаври не се живее, но може пък да се разгледат като основа за стимул и за мотивация... Въпросът е защо аз отказвам и не се решавам да намеря такива основи? Заради вродената на подъзнателно ниво идея за непосилност, некадърност, която пък репликира в реалното ми битие. Трябват стожери, духовни опори, а аз тактично в последните няколко години ги отричам и премахвам, при все че ми носят после болка и разочрования.

Благодаря, Александър Т.А. за искрените препоръки. Е, аз не претендирам, че където и да било ще намеря абсолютната истина, защото ще я узная само, когато се уподобя в единство с този, който ме е пратил или когато се отзова при него след възнасянето на душата ми от Земята. Но, докато съм жив аз съм призван да я търся тази Истина (и това знание е някакси налудно) и тъй като всеки я търси и си я представя по различен начин - вкл. и творейки собственото си битие, хората биваме различни - не сме с унифицирано мислене, което пък е голям принос и ценност само по себе си (за цивилизацията и онези, които декларативно пребивават в нея). Както се казва разнообразието обогатява... Мисля, че на мен ми липсва усет, макар че имам познания, наблюдения и бегъл поглед върху нещата, за пребиваването в състояние на любов, на влюбеност и интимност. Любовта или твърде общо казано - вярата в бога, в доверяването на човека на това, което е отвъд неговите познавателни способности, на святото и извечно сакралното, грижата за ближния - който пък осмисля и нас самите като стремящи се към божествена пълнота човешки създания (където събитийно (споделено) се изразява тази любов, дори носеща болезненост и разочарования) е силен мотив за живот. Но, когато човек не я среща, когато няма подходите или не иска или го мързи, или е невротизиран и се свени да подтиква жизнените си ресурси за придобиване, развиване и опазване на това чувство и модус на съществуване, каквото е любовта, какво правим тогава? И, отделно, да - страхът е антипод на любовта и я погубва. Чувствам се застопорен от страха от поемането на големи отговорности и така осакатявам възможността да бъда обогатен и духовно приповдигнат от любовта, която е рог на изобилие, живеене на вярата и доказан "стимулант" за справянето с несигурността от необезпечеността на битието и състоянията на скука и депресия. Е, да, трябва и задълбочена работа и повече четене, но трябва да разреша въпроса с бързата загуба на интерес и концентрацията. Също бих посочил, че съсредоточаването изцяло върху моите лични мисли е силно егоцентрично и подривно начинание, което ощетява желанието ми за живот и творческа изява в него. Но, когато човек е пропуснал да се обиграе, да се ошлайфа, така да се каже, в обсега на приятелството и няма приятели, които да го вълнуват емоционално, какво правим тогава? В моя случай това води не до социална отчужденост, а до мисловно издигане на стени, които да ме защитят от каквито и да било бъдещи приятелства и обвързвания, при все, че, (да, има известен разнобой между тялото и духа ми) аз не искам това завинаги! Оттам идва и идеята, че не искам никакви вземания-давания с когото и да било по какъвто и да било повод, но животът диктува друго (и това подлудява) и ме принуждава и аз скланям глава по неволя (с условност). Разбирам, че съм твърде противоречива личност, което ми изиграва най-малкото лоша шега, и, че съм прекомерно разхвърлян в мислите си, което пък често затруднява и хората да ме разберат. В такава мисловна рамка пребивава и учението на Учителя - и приемам общите истини, и отсявам и изповядвам битийно някои от идеите, но пък веднага се прокрадват агентите на съмнението, колебанието и несигурността... Ето, с доста от идеите на Учителя за бога, за любовта, за природата съм съгласен (принципно), но остава проблемът защо отказвам да ги живея като мое пълноценно верую в живота.

Малко прибързана редакция - липсва ми стабилна вяра, която да ме поддтикне да сея цели, мечти и желания.

Да. Поне 4-5 пъти за последните години. Хубаво позитивно видео за мотивацията, целеполагането и възприемането на човека като градивно същество. И, за мислите съм съгласен, че са насочена енергия, която рано или късно се обективира в реалност, т.е. това, което мислим, това и ставаме. За съзнаваното и несъзнаваното също съм съгласен, особено що се касае за рамкирането им във фройдистката парадигма. Но има хора, които не знаят какво искат да станат, или не знаят как да определят целите си и да ги следват, защото винаги нещо по пътя излиза като непредвидено обстоятелство, което може да им помогне или леееко да ги отклони от първоначално зададената им цел. Да си поставяш цели и да се мотивираш за нещо ми звучи като сатанинско идолопоклонство (особено що се касае до успеха и неговите вариации - пари, влияние, авторитет, удовлетворение, стремеж към повече и повече знание и т.н. всеки ден и това изморява и подлудява (уж весело и естествено да поддържаш живота с повече талант и удовлетворение от постигнатото). Но пък и да живееш без цели пак не е живот, защото пък ставаш социален паразит, живеещ за сметка на другите. А, това видео синкретично е обвързано с капиталистическата утопия на успеха и свързаният с него подтик към масов консумеризъм. Е, едва ли всички хора в бедните гета във Филипините или в Индия, подвластни и на колективния дух, желаят да са в материална и духовна нищета - единствено парите и по-добрия материален живот ги мотивират, защото на това тяхно ниво на духовно развитие такава е системата им от възприятия за света. Е, изглежда аз доброволно абдикирам от целите, мечтите и т.н. и изглежда това е мой личен избор, макар и проблематичен, който всеки трябва да уважи. А и липсва стабилна вяра, коКогато някой не знае какво иска от живота, по-добре да не се захваща с живота, а да потърси методи и начини да го прекрати или пък да се уедини в пустинята - далеч от съблазните на света, които по дефиниция се държи от оня с рогата, и да се отдаде на съзерцания, където пак не е застрахован от страх и отчаяние (и изкушения), но поне ще бъде сам със себе си или ще узнае, че все пак се има у бога и не е напълно сам...

Е, то е ясно, че имам страх или страхове - може би повече отколкото другите или нормалните хора. Произходът им трудно установявам, но някакси доказвам на себе си, че за нищо не ставам или, че не искам нищо да става от мен - твърде минималистична представа... И после външните дразнители и света с изобилието му ме разколебават и от това не ми става по-леко. Запознат съм с доста учения, с доста философии и идеи - и източни и западни, но не искам да се обвързвам мисловно или колективно с каквито и да било нагласи и перцепции за света (не искам да бъда контекстуално рамкиран от системни идеи)... И тук си противореча - хем искам да бъда приобщен към група съмишленици, хем не искам нищо обвързващо, хем искам да казвам и споделям идеите си, дори да бъда двигател на такива, после - се обезсърчавам. Човек, който не знае какво иска или му е по-изгодно да си мисли и действа така и само да се оплаква, за да търси внимание... Срамота, но изглежда реален факт. Запознат съм и с някои от идеите на Учителя, дори отдавна съм разлиствал "Утринни слова". Имам различни погледи, някои тях критични... Но какво аз лично чувствам и оценявам е огромен препъни камък, защото винаги търся абсолютната истина чрез сърце и разум, а тя все ми убягва или аз си затварям очите пред нея. Но, защо?