Андрей Филипов

Сигурен съм, че четейки те, в колегите преминава подобна на моята мисъл:
"Хм, в кабинета си бих я вкарал десетина пъти в паника, изкарал, пак вкарал, бих я научил да промени отношението към страха си и да го преобразува в смелост. Тогава бих поработил по претълкуване на тези нормални и изначално добри мисли, бих я научил да ги вижда спокойно и с доверие в първично доброто им намерение, да им се радва и ги пропуска медитативно... Тук обаче как да стане това, след като този процес не е информативен, а преживелищно творчески, артистичен, интуитивно и гъвкаво променян и споделящ нуждата от лично присъствие на едно майсторско водене?! ..." 
Не си, няма да бъдеш и не можеш да бъдеш луда - това е сигурно. Нормална жена с едни готини натрапливости си. Имаш нужда от качествена помощ. Ако вече работиш с терапевт, който се справя с окр, чудесно. Ако ли не, не се бави, намери такъв и осъзнай, че такава работа ти е важна - пожелай я и действай!

Минеш ли на химия, вероятно ще се оправят нещата за известно време. Най-вероятно обаче пак ще се върнат, тъй като страхът няма да бъде решен, а само изтласкан, както и ще си остане един страх от страха, от завръщането на "ужасното" преживяване. 
Попаднеш ли обаче на силен в работата си психотерапевт, ще те научи на дълбока смелост, автентична радост от живота, искреност, висока мотивация и харизма. Тогава мижавите панички и елементарния агорафобичен страх ще ти бъдат доживотен трамплин за чара и смелостта в живота ти! Почти на 18 си - избери каквото решиш!

Сега, да избягваш чалготеки и сбирщини на пияници заляници, да. Бягаш ли обаче от нормалните житейски ситуации, срахът се поддържа от самото бягане. Виж от какво те е страх, общувай със страха си, обичай го, успокоявай го. Тогава и бягането намалява и живееш по-интензивно, предизикваш се повече. Като цяло, синдромът на дразнимото черво идва от същия страх. Фактът, че е по-добре положението, говори, че вече стапяш сраха. Продълби в тази посока!

Случва се. Не е задължително в теб да е причината. сама казваш, че и те не са те допуснали. Тогава, най-великият оратор да си, не би помогнало. Работа има колкото искаш, когато си добра в нещата, които правиш. Докато се квалифицираш все повече и инвестираш в развитието си, се налага в разните курсове постоянно да общуваш, да представяш пред хора, да говориш пред публика. Това е един естествен начин да преобразуваш срамежливостта си в социална самоувереност. Ако добавиш малко работа по мисленето с психолог - лична и групова, не след дълго ще си спомняш за предишното си аз в минало време, сега живеейки живота си смело и силно! 

Въпроси, въпроси и пак въпроси.
Ще цитирам един мой любим мъдрец, той казва ,,Спри да си задаваш въпроси.Докато си задаваш въпроси, няма да имаш отговор.Когато спре6 да си задаваш въпроси, ще имаш всичките отговори,,. без да съм го чел, сам бях стигнал до тази извод, за това и живея доста добре-след като знаеш всичко, няма как да е друго яче. Така че, спри най-после с въпросите и ще зажиее6 по съвсем друг начин.

В мислите, които споделяш, Пеев, стои желание за живот. Така работи подсъзнанието, защитен механизъм му е да роди нещо наобратно, за да ни защити и тласне към силен живот. Това, че приятелката те напуснала, супер - отварят се възможности. За нови гаджета. Но и за поглеждане навътре, осъзнаване какво те кара да пречупваш живота тревожно депресивно и преработката му. Има два типа хора. Едните виждат житейските баири като нежелани тежести. другите - като възможности. Бъди от вторите! 
 

Споко, човек -фактът, че се притесняваш, говори че е просто мисене на глас. Нищо особено. Няма нужда да се плашиш от това. Просто когато се случва, го осъзнай, пошегувай се със себе си - за малко го продължи, виж се в огледалото, осъзнай, засмей се, вземи се по-малко на сериозно. Тогава се отпусни, усмихни се, приеми се и нека премине наум. Нищо особено не е. Аз си спомням, като работех на Витошка, няколко пъти се осъзнавах, че си ходя по оживената улица и си мрънкам, дискутирам си нещо на глас... Спокойно, правят го много хора, дори и супер интелигентни. Има го и като научен метод - мислене на глас. Важното е да не е постоянно, да осъзнаваш като тръгваш да го правиш, да се отпуснеш  и пренесеш вътрешния диалог на вътрешно ниво, а дори и да го забавиш, да овладяваш ума си. За тази цел има много сесии медитации в интернет. 
Още нещо - по-често имаме склонност да си разговаряме и мислим на глас, когато в социалния ни живот преживяваме ситуации, които ни пораждат конфликти в нас самите и когато осанем сами, н се иска да преиграем ситуацията... Затова, вижда се какво товари, какво събужда в теб и се работи с него. Тогава на мястото на напрегнатостите се появява спокойствие, удовлетвореност и тласъкът за мислене сам на глас странно как изчезва. Виждат се и евентуалните липси в социалните контакти, в любовния живот, в професията, в приятелските отношения и хоби кръгът, или пък напреженията, преживявани в някои от тези сфери, поради характеровите модели. Накратко, всичко се стапя лесно, когато има какво да се стапя, а като цяло, е безобидно!

Мисълта за смъртта сама по себе си е натраплива. Много е важно да я третираш като такава т.е. тя не е част от теб по никакъв начин. Огромна грешка е  да я анализираш, или да си я обясняваш, или да се опитваш да и даваш отговори. Това започва да я зарежда с енергия, която вдига тревожността. Приеми, че тези мисли НЕ са част от теб. 
Погледнато от друг ъгъл ,  както вече е писано нееднократно, тази мисъл е индикация за страха ти от промяната, от новото , от неизвестното. Ситуация имаш, за която нямаш опитност от преживяване. Така се получава състояние на  тревожност, най - често -  ново или старо житейско преживяване за което нямам опитност, как да премина през него. 
От една страна стои чистата физиология - какво се случва с тялото и електричните импулси в мозъка ми. От друга страна стои психологичното - какво не мога да преодолея?
Зацикляйки в тези твои вече изградени мисловни пътища, няма как сама да излезеш. Просто е невъзможно, нямаш нужната информация и опитност, трябва ти водач. От друга страна, ако се опиташ да ги игнорираш за определен период от време и се концентрираш над това което пишем тук и в други теми ще можеш да си направиш някакъв план за работа.
Така че, най - добре излез от поредицата  въпрос /който е един , ако върнеш и прочетеш/ и отговор от наша страна /който беше различен до един момент/ ,който не стига до осъзнаването ти. 
Може да пробваш да прочетеш всичко до тук в темата, да направиш нещо различно според насоките и да питаш конструктивно за това, което се получава. Тогава и за нас и за теб диалога ще стане ползотворен. Може да се каже , че ще  поработим

Допълвам думите на Георги от различна перспектива, която не си противоречи, а обхваща в целостта двете позиции.
По мое мнение животът е препълнен със смисъл, прелива просто от смисъл. Смисълът произтича от любовта. Тя освен чувство, е и принцип, сила, жива мъдрост, от която следва вътрешно познание, жива етика и естествена нравственост, даващи ясни отговори на какво съм, накъде съм, кой съм, защо съм... Любовта, мъдростта и творческата свобода всъщност да висшите принципи в нас. Индусите ги наричат със свои думички: Буддхи, Манас, Атман. Любомъдрият творчески потенциал си ти, Човекът. Само така познавайки Себе си, можеш автентично да придадеш смисъл и поемеш живота в ръцете си. Дотогава стреляш в тъмното напосоки от позицията на идентификацията със социалното его, персона, тялото, нагоните, малките си характерови сценарии, приемани за аз. Но си повече от това и само когато малкото его съумее да притихне, светлината на Аза започва да свети, да носи радост, да осветява ясно мисията и посоката ти в този кратък биологичен театър в скафандъра на това тяло. Когато така се познаваш, виделината на любовта стапя страха от смъртта и живота. Защото са двете страни на една монета.
Докато търсиш Себе си обаче, ти остава да определяш целите, решенията и начините си на живот от позицията на его относителността. Да придаваш смисъл през все още непознаването си на актуалното преливане от смисъл. И двете гледни точки са валидни и нужни. 
Психотерапията е неизменна съставна част от кой да е път по себетърсене и себенамиране, бил той бяло братство, интегрална йога, даоизъм, будизъм и т.н. Виж тази ми статия: Йога психотерапия.

Да, от малък са заложбите. Но, по-важно е как да ги промениш. Сам виждаш, че логическото знание не достига до подсъзнателните базисни вярвания. Обаче логиката все пак има мястото си, когато чрез трансови методи (хипноза, медитация) и предизвикващо поведение тези вярвания изплуват активно. Тогава, наместо обичайното невротично бягство или дразнене (борба/ бягство) ги преобразуваш. Как? На мястото на раздразнената борба и невротичното бягство поставяш спокойното им осъзнаване, любящото отношение на смиреното им прегръщане с приемане. Така символичното подсъзнателно дете в теб с присъщите му страхови вярвания бива лекувано, успокоява се, става спокойно и смело. Накратко, елементите на процеса: чрез медитация и хипнотерапия, достигане до маладаптивните базисни вярвания. Чрез предизвикващо поведение в социални ситуации, умишленото им експлициране и работа по тях - и с логика (когнитивно реструктуриране), но преди всичко, директно емоционално десензитизиране чрез отработваното в хипнотерапията и медитацията отношение (mind frame) на любящо, с благодарност и обич приемане. Тогава все повече работата директно се фокусира в залагането на самоуверени, пълни с обич към себе си, с доверие в живота и дълбинно доброто в другите убеждения. Сам е между 5 и десет пъти по-бавно, при това само ако имаш неотклонно висока мотивация. С психотерапевт е между 5 и 10 пъти по-бързо, като част от работата е поддържането на високата ти мотивация за продължаване на процеса по преобразуване, а нерядко и през външна дисциплина и комбинация от двете. Това е. 

Твърде често, стреса се усеща, едва когато събитието отмине и наистина, човека не прави връзка между предходното събитие, което вече е отминало и сегашното си състояние .Той търси логиката и не я намира, а това вече е много стресиращо.Проблема е, че по отношение на стреса и събитието, хората се делят на два типа, едните усещат стреса преди и по време на събитието, а вторите, едва когато то е отминало и не знаейки, че това за тях това е е норма, почват да търсят причината къде ли не, само не и в предходното стресиращо събитие- Шумахер бе от този тип- по време на самото състезание пулса му не мърдаше, но стреса идваше в дните след него.

Това за повишеното самочувствие, на фона на всичко останало, което споделяш, е рационализирано пожелателно мислене. Иска ти се... 
Тук сме в това тяло, в тези кратки животченца, за да ги живеем на пълни обороти и да извлечем максималната храна за духа си от тях. Да тялото умира и много пъти много тела са умирали, но ти си извличала ценното, есенциалното от земно животния тренажор, обработвала си го във фините планове и си се връщала обратно. Не че тази самсара е единствената възможност, но за повечето от нас, засега това е кръговратът, докато нямаме повече нужда от него. Но, смърт няма, илюзия е. А я има тази илюзия, когато човек е обусловил идентичността си, отъждествил се е с тялото си. А то е само носител, не и повече. Ти си повече от тялото си. А за губенето - нищо не се губи. Губи се талашът, губи се плявата на безсмисления живот, но остава зарядът от живян смисъл, любов, целеустременост, следване на силна цел, мъдростта, творчеството - те остават, трупат се в сърдечната чаша и се отнасят в безкрая. Разбира се, с психотерапевт такъв холистичен подход ще се свърже приземено с характеровите ти вярвания,с присъстващите в теб базисни когниции... 
Казваш, като преживях "лоши неща" и стана зле... Явно си имала очаквания да е само хубаво, а когато малко те е пошамаросал лекичко животът и си се уплашила, че ако е хубаво, ще бъде лошо... Това е добро объркване, добър конфликт е, макар и да е фалшив. Фалшив е,тъй като не става дума за добро или за лошо, а за живот от позицията на Себе си, която надхвърля двете и се учи поравно от тях. А е добър този конфликт, понеже насочва към тази по-висока позиция. 
Ако имаш желание, запознай се с тези ми материали, засягащи въпроса за тази цялостна, диалектична позиция отвъд добро и зло:
- Статия за диалектиката.
- За любовта, която се учи и от болката и от радостта, без да се прикрепя към удоволствието и без да избягва трудното.  
- За дуалността и отвъд нея
- Смисъл, духовност и психотерапия
- Светлина и сянка
 

Здравей, 
Има един механизъм нашата психика, много е прост и в същото време много сложен за разгадаване. 
Има преходи в живота ни, с които не можем да се справим. Стигаме до ситуации или преживявания, в които нашят минал опит сякаш не сработва. Тогава точно е времето на кризите, житейски, соматични и всякакви други проявления. Те идват не за друго, а за да ни мобилизират да развием нещо ново в себе си. 
Странно е, че за да развием новото ни трябва стария ресурс, т.е. всичко което сме постигнали до момента. 
Ако чувам правилно ти си постигнала много до момента. Била си в много страни, работила си, дар слово си имала, общувала си, приятели си имала.... За каква социална фобия говориш???
Имаш умения, за общуване дори вероятно доста добри. Въпросът е, какво те е разочаровало или изненадало толкова много, че е отключило в теб този процес на обърквани и отдръпване.
Често отдръпването е момента, в който човек се подготвя за големия скок. Надграждане, осъзнаване, работа по себе си и всичко ще си дойде на мястото. Поинтересувай се как да случиш всичко това - единственото което можеш да направиш за себе си.

Има едно българско казване, че като отиде човек горе, не го питат колко е страдал, а какво е научил. Адът е добра школовка, добро налягане подсигурява, за да превърне графита на невежеството ни в диаманта на себепознанието и любовта. Седим в тревожния "ад", докато буксуваме, отбягваме или въобще не сме започнали усвояването на уроците, вложени в тревожната симптоматика и нея самата. Някои си стоят цял живот, поставяйки локуса на контрола извън себе си, във вярването си за случайна несправедливост, болест, нещастна жертва и т.н. Има и други обаче, които с благодарност поемат отговорност за смиреното научаване на уроците, така чудно дадени им от мъдрия живот чрез състоянието им. Виждат ги, вземат си изпитите по характерова хармонизация, а същата тази мъдрост ги поставя на по-високо ниво в играта на живота. Ниво, пълно с радост и смисъл. Творчески смисъл, до който ги е довело преживяването на същото това тревожно състояние. Та така - избори. А за безполезен гърч при отбягване на учене и растеж медали не дават нито тук, нито в коя да е реалност - дори и тиквени... 
Събрах двете ви теми в една. Прочетохте ли книгите, към които д-р Първанов ви насочва? Спортувате ли интензивно? Ходихте ли при добър психотерапевт 6-12-24, колкото е нужно сесии? Изпълнявахте ли домашните по работа с мисленето, чувстването, поведението? Работите ли с дишане и медитация? Учите ли се да предизвиквате страха си, да осъзнавате, че той и мислите, идващи от него, са само едни мисли и нищо повече? Развихте ли вяра в Бога, в мъдростта на Живота? Какво въобще правите систематично, отдадено и последователно, за да учите уроците си, които явно имате да учите? Видяхте ли, осъзнахте ли характеровите си кривотийки, дисониращи с любовта, свързахте ли добрите симптоми и тревожността под тях с характеровото си учене, или още се мислите за жертва? 
 

Случката е била сама по себе си травмираща, както и е събудила вече съществуващи характерови наличности и ги е нахранила. Поради липсата на адекватен подход за справяне, а именно психотерапия, страховете са продължили да се самозахранват, да нагаждат възприятието ви, да се капсулират зад невротични механизми. 
Влюбването е потушила ставащото. Когато е намаляло, се е върнало, тъй като никога не е било решено, а само изместено. 
 
В депресия сте влязла, поради това че тревожните подсъзнателни схеми не са били решени. Писали сме много пъти за това как, когато с тревожността не се работи чрез промяна на възприятието, мисленето, чувстването, в даден момент тя автоматично депресира, за да свали частично поне тревожното напрежение. Това е чисто неврален, защитен механизъм. Където има тъга, няма толкова голяма тревожност, поне е притъпена донякъде. 
Адекватният в стратегически план е психотерапевтичният подход. Хапчетата, както сама виждате, замазват докато са пити, а докато така замазват нерешените психични наличности и невротични механизми, последните не само че не изчезват, а дори се хронифицират. Но, вие нямате пръст в случилото се. Хората, от които сте потърсила помощ, кой знае защо, са решили да се отнесат с вас подобно на механизъм, на който трябва да му се сипе нещо в системата, вместо да се отнесат с вас като с човек, на когото е нужно да се помогне сърдечно, психически и цялостно. 
Именно. Трябва ви психотерапевтична помощ. Тук и да разкажете всичко, можем да сглобим много от пъзела ви, но активната работа по справяне няма как да свършим. Можем да видим и назовем точно характеровите програми, с които имате да работите, но за да се справите с тях, е нужно да поработите с колега. 
 
Отчасти от депресирането, отчасти поради химията, И двете имат такъв ефект. В психотерапията със силно работещ терапевт е нужно да намалите и спрете химията. Един от признаците на това, че психотерапията е ефективна, ще бъде временно връщане към тревожността - защото е предходното, предизвикало депресията ниво. Тогава се работи с причиняващите тази тревожност програми - директно върху възприятието ви по станалото с тази жена, но и с характера ви зад него. Защото такива неща се случват постоянно и на много хора, но тревожно-депресивно състояние се развива само когато вече са били налични маладпативни характерови програми и слаби механизми за справяне със стреса.В психотерапията, след началното опознаване на въпросните програми, се работи активно по преодоляването им, както и се създават ефективни механизми за стрес мениджмънт. Работи се лично, а не след дълго и в групата на терапевта ви. Всичко се преодолява за колкото е нужно време (6-12 или малко повече сесии, зависи доколко и докъде искате да стигнете), като от вас се изисква активна работа по себе си. Още от сега започнете почти ежедневен натоварващ спорт, като го комбинирате с практика на йога, дишане и доколкото и както можете, медитация, най-добре с водени сесии. Резултатите от такъв подход обаче са стратегически устойчиви - терапевтът не ви дундурка до безкрай, а ви научава сама да си бъдете психотерапевт. 
Успехи!
 
 

Супер - какво научи за симптомите си, за връзката им с характера им, какво имаш да учиш? Това трябва вече да е ясно от срещите ви. Вероятно вече имаш дадени методи за работа със стреса и симптомите му, знаейки че тази работа цели да те направи по-цялостен човек. 
 

Ти май искаш да накараш къртицата да лети, докато планетата се върти накъдето ти ѝ кажеш? Писах ти по-горе - хапчетата, дори и билкови, в случая могат да бъдат добра залъгалка, нищо повече. Да, обикновени симптоми на тревожност имаш. А тя се третира с осъзнаване, промяна на мисленето, характера, светогледа. За да се "сглоби пъзелът', помага човек обучен да го прави - психотерапевт. Ако искаш да се залъгваш с кантарионови бонбонки, ти си знаеш...

Питаш, сякаш питаш във форум/ фейс група за оплакване, в която всяка втора пише: "Момичета, как да махна гадното нещо, ужасно е, симптомите са побъркващи, не мога повече...". Пита, за да получи внимание, но да увековечи състоянието с неразбирането си. Пълно е с такива групи/ форуми. Слава Богу, този не е такъв. В статиите си по темата насочвам към ключови отношения и методи, които биха отговорили на въпроса ти, стига да търсиш стратегическо решение и си готова да се довериш на ученето, дадено ти от Живота. Защото, надявам се, не мислиш, че си жертва на случайно и гадно случване, а знаеш, че с помощта на благословията на паниката, можеш с благодарност да утвърдиш сърцатото си щастие, смелост и истинна обич!?! 

Това учене на смирено доверие при пускане на контрола се учи в психотерапията на п.а. и агорафобия. Чрез хипнотерапия, дишане, през тялото, психотеатър, поведенчески техники и експерименти... 

Така е ...е аз на това не се научих.Четейки тук форума и контактуване  с хора минали през паническото разстройство ,разбрах че просто трябва да се оставя на страха в момент на паника.До скоро се опитвах да се боря със страха,да се стягам,да го отрека.Сега се опитвам,да приема всичко,всяка паника,всеки симптом,но не се получава.Трудно е да пусна контрола.

Ако сте ходила на принципа "Да се махне гадното състояние...", е действително невъзможно да се направи каквото и да е, освен да пиете хапчета! Това, което работи, е "Готова съм да бъде милион пъти по-силно и ако е нужно, да продължи още милион години, ако е рекъл Господ, докато с благодарност си уча уроците по характерова хармонизация, вложени в преживяванията ми!". Засега споделяте за психотерапията като за механично хапче, което видите ли, трябва да махне "гадните" симптоми. Но, това е абсурд. Симптомите са израз на тревожност, връчена ви триумфално като благословия от мъдростта на живота. Симптомите са само проява на вълшебството на тревожността. А е такова, защото присъства, докато ви направи смела, обичаща, дълбоко сърдечна и човечна, докато изглади ръбовете ви и ви хармонизира с Бога и Живота! 

Няма да навреди... Това, което препоръчвам, е този от 150 мг. , с удължено освобождаване... Но, споменавам го само, когато човекът сам ме попита. Защото действието му е повече плацебо, отколкото действително. Това е реалното ми заключение след наблюдение на употребата му при наистина голяма извадка от хора. Собствените ми заключения ме навеждат на размисли и други заключения - дали не действа, защото хапчето не е добро или защото хипотезата за серотонинов недостиг при неврозите е въздух под налягане?! 
Това, което истински може да ви помогне, е ефективната психотерапия!

Когато усетите, че идва страхът, започнете да прехвърляте чувството върху предмети от обкръжаващата ви среда, използвайки следната формулировка: “столът се страхува от ..., не аз, масата се страхува от ..., не аз, лампата се страхува от ..., не аз, ролката тоалетна хартия се страхува от ..., не аз” и така нататък, до насищане на играта или докато ви стане смешно.
Друг вариант да преместите фокуса от себе си, е да си очертаете един център (на пода), от който буквално да излизате, като поставяте нещо друго на вашето място – може да е листо, ваза, салфетка... Колкото по-абсурдно, толкова по-добре. Наистина има много варианти, зависи от вашата нагласа. Един по-весел начин би бил да пуснете страховете си “да пасат” – нещо като “щастливи кокошки” (може наистина да си нарисувате кокошки или да назначите клечки за уши в тази роля, да ги именувате със страхове, след което да ги пуснете в градинката зад блока).
В заключение, ако сте пропуснали книгата на Ивинела Самуилова “Къде отиваш, пътнико?”, препоръчвам да я прочетете. В нея става въпрос именно за  Ади, която се оказва изправена пред най-голямото предизвикателство: да разбере какъв е смисълът да живеем, след като ще умрем.
Всичко започва в деня, когато Ади „случайно“ се натъква на мъртвец малко след като в ръцете на Алексей, нейния необикновен приятел психолог, също е умрял човек. Съвпаденията обаче не спират дотук. Броени дни след срещата с чуждата смърт, мисълта за която не й дава покой, на Ади й се налага да погледне собствената си смърт в очите. И точно тогава, в мига на най-голямо отчаяние, за Ади настъпва „часът на Бога”. Моментът, в който всички външни опори губят значение и вярата остава единственото й упование. И Ади с ужас разбира, че е извършила най-големия от всички грехове: изгубила е Бог. Затова решава да поеме по известния поклоннически път на Сантяго де Компостела с надеждата да преоткрие Бог в сърцето си.
Типично в неин стил Ади попада на различни хора и ситуации, които я карат да разбере по-добре себе си и света. И осъзнава, че целият страх и ужас от смъртта е заради това, че умираме, преди да сме открили отговорите за живота.
 

Бъдеще имаш, когато имаш в себе си много енергия, пробивност, предприемачески дух, вдъхновение, радост от живота и в крайна сметка, връзка с Бога, тъй като всичко това идва от тази връзка. Когато имаш бъдеще в самия себе си, ти изграждаш бъдещето си там, където си. Сега питаш от пасивна позиция: "Дали държавата ще ми осигури пенсийка и колко пари ще ми дава някой си?"... Силният вариант е ти да правиш парите си и вложенията ти в подходящ бизнес, пасиви и активи, да бъдат пенсионната ти полица. 
 
Има си хора за всичко, така е. Фактът, че мислиш и питаш обаче говори, че имаш потенциал за повече от нискоквалифициран труд. А разсъждението ти от по-горе се явява оправдание, извинение над желание да се развиеш, все още задържано от страх,  да тръгнеш в посока, която ще ти харесва за цял живот. Доколкото разбрах, си на 30 - не си закъснял за нищо. Аз съм на 45 и ми се учи, а започнах с ученето на психология от нулата на 33. Не си закъснял за нищо - напротив, дошло ти е времето най-малкото да се замислиш "Какво искам да правя в този живот, какво е призванието ми, каква е целта ми, какво иска душата ми?!"
 
На запад съществува една убийствена инертност, подхранвана именно от уредената социална система. не че няма алчност - има и още как. Но, държавите са силно социално ориентирани, помагат, уредени са много, което в маса народ с ниска вътрешна мотивация създава инертна безперспективност и живуркане заради живуркането, без цели и развитие. Да, в България не може така - няма държава, стояща зад теб и се налага да държиш духа си буден, да дерзаеш постоянно. Пари ще имаш достатъчно, когато знаеш какво искаш да правиш, добър си в него и следваш съдбата си интензивно и отдадено. В България или в Ирландия, Китай или на Марс, важното е да си наясно какво си, къде ти е силата, накъде ти като душа искаш да вървиш, за какво си слязъл на тази грешна земя - тогава си там, където те постави вдъхновението ти, там където можеш да реализираш Себе си. 
Тук споделям напълно чувствата ти. Но, да видим какво щеше да се случи, ако в Ирландия политическите мутри така крадяха, продаваха родината, подчиняваха се на международни олигархични интереси в името на собствената си изгода и смачкваха на народа, ако превръщаха Ирландия в жалка, умишлено икономически и културно съсипвана колония на някого, размножаваха умишлено с привилегии малцинствата и дискриминираха ирландците, ако там цареше беззаконие и дива антисоциалност и т.н. ? Ирландците щяха да се съберат много бързо, умеейки да бъдат заедно, да бъдат колектив, да работят задружно в името на общата кауза - когато политиците в рамките на месеци не ги чуват, просто биха ги свалили физически и заменили с културни, нравствени, честни, желаещи да работят за цялото на страната си. А българите, затворили се мазохистично в крайния си индивидуализъм, бягат спасявайки задниците си поединично, за да работят обща работа в чужбина, разрешавайки на психопатите политици, магистрати и олигарси садистично да съсипват и буквално унищожават държавата, българщината, културата, икономиката, бъдещето. Та, каквото повикало, такова се обадило. 
 
Не питаш само за Ирландия или за България. Питаш въобще за целите в живота си, за смисъла си и посоката си. Ще споделя (клик за статия): преди време работех няколко години на кораб нискоквалифицирана работа. Връщах се от дългия работен ден, сядах на койката и всеки път се питах: "Това моят живот ли е, това аз ли съм, това ли е всичко, което мога и ще правя в живота си?!". Не знаех отговорите, както и ти не ги знаеш сега. Но продължавах да се питам, да търся Себе си, да работя по стапянето на страховете си. Докато го правиш, през освободеното пространство и смелост, все повече се появява досещане накъде да вървиш и кое е твоето нещо в този кратък живот. А през това време, на принципа проба - грешка, сменяш професии, занаяти, учиш, решаваш от его позицията си да правиш нещо. ако е близо до зададеното от душата ти в този живот, го продължаваш. Ако не е, сменяш. Това е опит, който ще ти е полезен до смъртта ти, че и след това. Колкото повече отвътре се освобождаваш от страховете, толкова повече познаваш призванието, мисията си в този живот. Винаги си я знаел, но през его ума си я дисквалифицирал като невалидна, прекалено слабичко е било гласчето на душата на фона на крясъците на его обусловения ум. Това е пътят. Работа отвътре и работа отвън. В даден момент просто се доверяваш на усета си отвътре той се съединява с външната ти посока. Парите тук са вторични. Когато следваш призванието си, удовлетворението е голямо, а пари има колкото са нужни, без вече да са зомбирана и водена от страхове самоцел. 
За годините. 30 са едното нищо. Дадох ти пример със себе си. Парите и работата - добре е човек да осъзнае, че не някой го взема на работа и му плаща, а той отива някъде, защото много може да даде и развие дейността и си прави сам парите. Пак стигаме до това, да си добър, много добър, брилянтно добър в това, което правиш. А си такъв, ако то идва от душата ти, ако ти е това, което си дошъл да правиш в този живот.
Не, не ти е глуповат въпросът. В теб протича процес по търсене. Отговорите могат да дойдат само от теб самия. Дай ход на процеса. Да, напрежение си е да стоиш в неизвестността, докато се питаш, но е ценно напрежение. Няма да дойдат мигновено отговорите, но не спирай да ги търсиш. Отвътре, като се чистиш от страховете, допираш до Себе си все повече и отвън, чрез непрестанно учене и работа. Не се страхувай да опитваш, докато осъзнаеш какво е точно твоето нещо в този живот. Ето някои главни въпроси , извлечени от тази ми НЛП сесия:
Кой съм Аз? Какво правя тук, през краткото съществуване в земното училище? Какво искам? Кой го иска? Аз, Вечността или малките социални сугестии в егото ми? Какво ако правя, цялата Вселена стои зад мен? Какво винаги съм знаел, че искам, но съм изтласквал това знание през недоверието, идващо от страховите ми програми? Какво бих правил пак и пак и още и още, дори и когато съм уморен, с радост? На какво си играех като дете? Какви са хобитата ми? За какво си мечтая - а тези мечти от душата ми ли идват или от илюзиите на социално обусловения ми ум? Готов ли съм да материализирам и конретизирам мечтата си до реално изпълнима в обществения контекст цел? Колко силно искам това? На какво съм готов, за да го постигна? Ще искам ли тази цел и след 5,10, 20, 30 години или е само мимолетна приумица? Какви трудности бих имал при постигането на тази цел и как ще мина през тях? Радва ли ме следването на тази цел? От сърцето ми ли идва или от "трябва"? С кои хора ще постигам целта си и какви са общите, евентуални времеви параметри в хода на следването и? Какви са ресурсите ми - вътрешни и външни, с които постигам тази цел? Танцува ли любовта ми, когато следвам целта си?
Виж и тази ми скорошна статия с касаещи въпросите ти размисли: "Реализация в България или в чужбина"
 
  

Това не е чувство, а мисъл. Не я мисли, тя е лъжа.