Believer

Здравейте! Благодаря Ви за отговорите.....от цялото си сърце! Д-р Първанов - почитания към Вас, мисля, че уцелихте право в десятката! Когато прочетох какво сте ми написал сълзите просто потекоха от очите ми! И този път не бяха сълзи от нещастие или самосъжаление, а сълзи от радост! Без да сте ме виждал, без да ме познавате, Вие просто улучихте право в сърцето и душата ми......От вглеждане в себе си, в маловажното, в нещо, което не е значимо и не е специално, в стремеж да получа внимание и да се почувствам значима, аз пропускам най-хубавите години от живота си покрай себе си! Пропускам моменти със съпруга и детето ми, които никога няма да се повторят.....и за какво? За да задоволя собственото си его.......Благодаря Ви от сърце и поклон пред Вашите умения в това, което правите! Bubolechka, благодаря, наистина много хубав отговор! Г-н Баев, смятам, че и Вие сте напълно прав - крайно време е да се харесам, да се приема изцяло, защото Господ създава всички нас и той знае най-добре колко съвършен е всъщност всеки един от нас! Много бих искала да мога да участвам във вашата психотерапия - била тя групова или индивидуална. Но не знам - възможно ли е това от разстояние? При всички положения съм щастлива, че поисках съвет от Вас! Бъдете щастливи и целеустремени!

Д-р Първанов, благодаря Ви за отговора! Нека да видя дали правилно тълкувам това, което сте ми казали - преувеличавам и драматизирам нормалното, защото искам внимание? Защото намирам себе си за важна по този начин? И когато разбера, че оригването не е най-важното нещо в живота ми и го оставя намира - то само ще си отиде?

Здравейте, г-н Баев, a също и на Вашите колеги, Ако позволите, ще Ви разкажа накратко за себе си и това, през което преминавам. На 32 години съм, от град Варна. Омъжена съм за голямата си ученическа любов вече от 9 години и имаме прекрасно момиченце на 4 годинки. И двамата със съпруга ми имаме стабилна работа, която ни осигурява добри доходи. Винаги през живота си съм била успешна....или поне в моите възприятия. Бях отлична ученичка, завърших исканато висше образование и се омъжих за мъжа, който истински обичам. Във всичко се справях уверено и самостоятелно! През 2011 ни се роди така желаното детенце и разбира се, животът ни се промени..коренно! Съпругът ми пътува по работа в чужбина, трудно ни беше през първата година. Аз поемах безсънните нощни дежурства, шетах, готвех, гладех.....без да моля за помощ, защото смятах, че мога да се справя с всичко.....доста наивно, както сега осъзнава. Детенцето имаше леки проблеми в храносмилането, заради които ми наложиха ужасна диета, но никой не се погрижи за моето здраве. Не се хранех пълноценно, а гледах бебе и го кърмех по 6 пъти на ден. В крайна сметка детето се оправи, но моето здраве се срина. Дотогава бях здрава като бик, но започнах често да боледувам, излизаха ми кожни екземи, които не минаваха, потрепвания на мускулите, прескачане на сърцето и т.н. След поредния стомашно-чревен вирус така и не се оправих. Един месец бях с ужасно разстройство, излизаха ми алергични обриви. Уплаших се ужасно много!!!! Не знаех какво се случва с мен. Почна се ходенето по лекари и изследвания. А аз започнах маниакално да се самонаблюдавам и да се плаша от всичко свързано със стомашно-чревния тракт. Уплаших се, че няма да мога да се храня нормално и от това отново ще се влоши допълнително здравето ми...омагьосан кръг от физически дискомфорт и мисли за бъдещето, които само усилват страховете. Започнах да ходя на гастроентеролог, който предположи гастрит, но аз нямах болки в стомаха. Въпреки това се уплаших. Пих какви ли не лекарства за стомах. Разстройството се оправи, но аз продължавах със страх да ходя до тоалетната и да се следя. Не можех да се храня нормално,защото все си мислех какво ще предизвика дадена храна. И тогава от самонаблюдение забелязах и си внуших, че се оригвам много често. След всяко нещо, което хапна или изпия следва оригване. Продължих да ходя по лекари, правих си всички възможни изследвания - рентген на стомах, гастроскопия, колоноскопия. Всичко излизаше наред - лек гастрит, който всеки имал, дебелото черво е добре и някаква особеност в стомаха - издължен и прегънат, което можело да е причина за оригванията. Но аз продължих да се страхувам, да броя оригванията и да се ужасявам, че са след всяко нещо, което поема в стомаха си. Поредното посещение при гастроентеролог беше при семейна позната. Тя ме увери, че ако в продължение на 2 години имам някакъв проблем със стомаха, той би предизвикал други оплаквания освен цитираните от мен оригвания. Но аз се плашех - от чувството на глад, колко често огладнявам, колко често се оригвам. Започнах да мърдам напред назад стомаха си и той издава куркащ звук в много от случаите, а когато се оригна това изчезва. Нещо, което ми обясниха, че е нормално, но в моята глава е ненормално, не ми се е случвало преди и ме плаши! Това продължава вече 3 години........ От 1 година посещавам психотерапевт. От половин година по негова препоръка приемам Сероксат, тъй като започнах да получавам силни пристъпи на тревожност, не можех да спя, плачех и не можех да изпълнявам нормално домашните и работните си ангажименти. Изпадах в кризи и на работа, в който момент панически звъня на майка ми и започвам да и обяснявам как съм хапнала едно парче ябълка, например, и съм се оригнала, как съм пила кафе и съм се оригнала, колко ужасно и ненормално е това и как не мога да го "оправя". От това, че не мога да го "оправя" изпадам в отчаяние и пристъпи на тревога. Плаша се, че когато не съм добре мисля само за това. Сякаш моето оригване е най-важното нещо в живота ми....тъжа история! Никога не съм предполагала, че ще стигна до такъв момент....и не мога да се справя вече толкова време! Това допълнително ме отчайва....Но не се предавам! Всички ми казват, че всичко ми е наред, че само в моята глава не е нормално да се оригваш след всяко поето нещо. Обясняват ми, че това не е болест и не трябва да ме тревожи. А аз продължавам да го следя и да "не го искам".....осъзнавам, че това е като да не искаш да мигаш или да дишаш.......но не мога да се справя.....Явно всичко като реакция от моя страна протича на подсъзнателно ниво. Психотерапевтът ми казва, че съм перфекционист, че имам желание за свръхконтрол, че трябва да се отпусна и да приема, че няма съвършени неща. Но аз просто съм вманиачена в това оригване! Не знам дали всъщност подсъзнателно не тълкувам това оригване като сигнал за болест, за нещо нередно и затова да ме влудява така......повтарям си като мантра, че не е нормално да се оригваш след всяко, дори малко нещо, което изядеш или изпиеш....и това е. Всеки ден едно и също - тялото си работи, а аз му се гневя и се тревожа. Обръщам се към Вас с молба за помощ, защото явно някъде греша! Нещо не правя както трябва, за да измъкна себе си от този порочен кръг. Не разбирам защо след уверенията, че не е болест аз продължавам да го наблюдавам, да не го искам, да изпитвам отвращение и тревога от оригването. Не искам да съм с години на хапчета. Искам да се справя сама, защото знам, че е нужна промяна в мисленето ми и възприятията ми. Предварително ОГРОМНО благодаря и почитания към Вас, че помагате на хора в нужда. Поздрави!