dream_

Мислейки над това, което сте написал смятам, че аз не разполагам с капацитета и с познанието, как да дам обич. И как мога да знам, как да върна или дам нещо, което никога не съм изпитал. Искам да дам обич, мисълта ми е насочена натам, но чувството ми е непознато очевидно. Мисловният ми процес е повлиан негативно до такава степен, че сякаш мисълта ми е разделена от тялото и няма никакъв контрол над хаоса, който функционира вече автономно и който ме контролира. Чета постоянно за начини и алгоритми за справяне с кошмара в който се намирам, но страхът ме е парализирал и не мога да инициирам нищо. Чувството, което изпитвам мога да опиша по следния начин: усещането ми се за света не е реално, сякаш живея в някакво междинно измерение, кувиоз и само поддържам минималната нужна връзка с човечеството, колкото да оцелея. В кувиоза обаче вече е проникнал същия страх, като този който ме е вкарал вътре, като този път е още по-тероризиращ и парализиращ. Всеки опит да функционирам в реалността, е обречен от тези страхове - срама от провала ми в реалността (който е както силно преувеличен, така и реален до голяма степен) и страха, че да съм сам в кувиоза е още по-страшно и този ужас. Разберете ме, невъзможно ми е да беседвам със себе си и нямам никаква социална среда в която мога да получа поне минимално спокойствие на ума, за да успея да наложа каквато и да е мисъл над живота си. Не съм тук да търся патронизиращи съвети, защото не мога да ги възприема. Искам да започна системна терапия и лечение ( ако може без хапчета ) и от най-голяма помощ за мен ще бъде да ме насочите към някой специалист, който вярвате, че може да ме диагностицира правилно и заедно да работим.

Благодаря за включването, д-р Първанов. Ще се опитам да Ви разкажа малко повече за себе си, на базата на това, което смятам, че съм успял да разбера до този момент. У Още от дете усещах, че съм различен от другите, но не като знание и разбиране, а винаги е било просто усещане. Израстнах в трудно семейство, като под един покрив живеехме с майка ми, баща ми и родителите на баща ми. От близките ми смятам, че формиращо влияние върху мен са имали основно майка ми, баща ми и баба ми. През живота ми не съм видял нито веднъж родителите ми да се целунат или да си кажат обичам те, не сме имали един нормален семеен празник и нито за момент не съм усетил сигурност никъде и в нищо. Напротив, случващото се у нас, а именно алкохолизма на родителите ми, постоянните и жестоки скандали и побой, които баща ми нанасяше над майка ми, майка си, а в последствие и над мен, отсъствието на каквато и да е хигиена създадоха у мен непреодолим срам и започнаха да ме дистанцират от останалите. Имам спомени, как бягам с ревове от читалището и предучилищната градина в която се опитваха да ме запишат, търсейки майка си. За съжаление, аз тази майка така и не я открих, защото нямам един хубав спомен с майка ми, а само спомени за болка и как се опитвам да я накарам да спре да се напива и да бъде до мен. Майка ми също така имаше навика да не ми позволява да ходя на лагери или екскурзии от училище, както и ме ограничаваше дори да ходя на гости у съседите и винаги идваше пияна да ме прибира по-рано. От другата страна беше баща ми, за който бях просто един срам, като дете. Как ли не ме е наричал и унижавал .. всички тези думи и до днес са ми в съзнанието, като гласче, което не спира да говори. Едновременно с униженията и зверските побой, които може би не са били ежедневие, но спомените ми са, че са били зверски и съм чувствал, че ще умра, баща ми ми насаждаше постоянна умраза срещу другите хора и ме накара да вярвам, че материалния статус, които сме притежавали тогава е определящ за хората и че хората които са под това равнище са измет. Същото говореше и за майка ми. В негово присъствие се чувствах, като замръзнал, чак речта ми се сепва и променя. Ако другите имат 2ки, ти трябва да имаш 3ка, така ми казваше. Трябва да си повече, да правиш каквото аз кажа, защото аз знам, а в случайте когато се противопоставях, защото ще те пребия. Като дете и майка ми, и баща ми изобщо не се занимаваха с мен и за мен грижеше баба ми (майката на баща ми). Всичките ми спомени са с нея, все едно бе моя майка, до степен на абсолютно разглезване и създаване на усещането за това, че съм най-специалното и красиво същество на света. Само това ми повтаряше, колко съм красив, най-красивия и най-умния и се хвалеше пред малкото колежки с които контактуваше. Като дете плачех често за най-дребни неща, като усещах дълбока болка, която мога да опиша само като бездънна пропаст в морето. Бях агресивен, винаги черната овца, винаги проблемен, винаги най-лош сред другите. Това ми се повтаряше у нас, това и правех и този модел се затвърди и втвърди постепенно с годините. От първи до седми клас ме изключиха от две училища, като през този период за първи път голяма група хора се обединиха срещу мен. Колко жалко, че не го осъзнах още тогава. Поведението ми спрямо съучениците ми, учителите и учебния процес постепенно задниваха с годините, а факта, че съм учил само в частни училища, сред деца на много богати и известни българи, допълнително ме смаза и тогава започнах с лъжите. Просто за да бъда адекватен и да не бъда подиграван жестоко, защото тези деца бяха много зли и гадни. Лъжите и скапания човек в който се бях превърнал продължиха и в гимнязията и със сигурност мога да кажа, че повечето хора в класа ми са ме мразели. Дори тези с които съм бил в компания не са ме харесвали и това е напълно нормално с оглед на ужасяващия начин по който съм се държал с тях. До този момент от живота ми, освен всичко друго бях събрал и огромен брой комплекси, непреодолими комплекси, които ме спираха от какъвто и да е интимен контакт с момиче. В тези години бизнесът на родителите ми се срина, нещо очаквано и ситуацията у дома бе по-тежка от всякога. Зверски побой, постоянно пиянство с дни от страна на баща ми и абсолютен терор на всички в къщата, включително и инвалидирания му баща и мой дядо. През тези години аз трябваше да бъда вече човек с позиция и осъзнавайки случващото се, да потърся спасение за себе си, но разглезеността ми, животът който бях създал с лъжите си и страха ми от света, като цяло ме бяха направили неспособен на това. Останах и вместо това потърсих спасение в създаването на една илюзия, че за мен просто е писано да бъда на върха, да имам най-хубавото и че просто всичко ще се нареди и че нещата у нас ще се оправят. Тогава се захванах със спорт и от този момент нататък сякаш загубих връзка с реалността, спрях да уча, спрях да се интересувам от каквото и да е, освен от себе си. Интересното е, че през този период ентусиазмът, енергията и желанието ми за живот бяха много високи. Кулминацията на всичко това бе абитюрентският ми бал, който е последният и най-силен спомен за приятно изживяване в целият ми живот. Няколко месеца по-късно се случи нещо с мен, което ме съсипа напълно и разгради из основи единственото ми сигурно убежище до този момент - мен самия. Тогава, предполагам дълго подтисканите и неосъзнати омраза, срам и унижение станаха осъзнати. От 18 до 26 годишна възраст загубих всичко, което наричах мой живот до този момент. Прекъснах университет, не работех, не правех нищо, освен да страдам и пропадам, заблуждавайки се, че вървя в правилната посока. Някъде около 22 започнах да употребявам наркотици и лекарства в опит да спра болката, защото просто нямаше покой. Нямаше миг в който да мога да се отпусна. Бях загубил напълно социалната си среда, тотална изолация и липса на каквито и да е приятели. През този период, претърпях още няколко обезличаващи кризи, всяка от който сякаш свали пласт от мен. Сякаш това бяха шамари, които ми показваха колко далече съм от реалността, а аз бях напълно неспособен да ги възприема и реагирам нормално. Напротив, това още повече ме съсипа, а самото преместване на мисленето ми, от твърдо убеждение, че другите са в грешка а аз прав, до осъзнаване колко неадекватен всъщност съм бил през всичкото това време и че целият ми живот е бил лъжа, всичко !!!, ме свиха до една жалка обвивка на човек. На 26 се изнесох от нас с надеждата, че това ще ми даде сили, евентуално ще ми даде и малко спокойствие и щастие. Липсата на положителни емоции и изобщо възможност да мисля положително обаче, не ме накараха да положа нужните усилия в тази насока, отново изпаднах в пълна заблуда относно случващото се с и около мен и преди два дни претърпях пореден срив, който събуди най-силният и първичен страх, който сега разбирам, че е бил винаги водещ във всичко в живота ми - да остана сам, забравен и изоставен. Този страх през годините сякаш е намирал различни проявления и съм изграждал различни механизми за справянето с него, които изпопадаха една по една и ме оставиха напълно гол, с единственото ми наивно и детско желание да бъда обичан, прегърнат, разбран. Причината да пиша е, че преди няколко дни и осъзнах, че никога няма да мога да получа тази обич, която търся. Осъзнах, че другите хора са автономни, имат мечти и амбиции за разлика от мен и че това да си с някой, изисква много повече от това просто да искаш да обичаш някой. Трябва да съществуваш, като човешко същество, за да можеш да искаш да си с друго. Болката от това е толкова силна последните 2 дни, че не мога дори да се прибере у дома, не ям нищо и буквално този път не мога да видя светлина в тунела. Разбирам всичко, колко нелепа е ситуацията, как бъркам, но чувството на агония е съкрушително и не се чувствам реално. Страх ме е, че изчезвам и няма да мога да преодолея този етап в живота си. Никога не съм се чувствал по този начин, толкова уплашен. Ако можете посъветвайте ме, какво да правя.

Здравейте, Хора ! Пиша Ви в търсене на насока и малко внимание, защото нямам никой на когото мога да споделя. Не знам от къде да започна, защото мислите ми са напълно хаотични и съм адски притеснен в момента, до степен в която искам да избягам от собственото си тяло. На 27 години съм се докарал до положение, в което дните започват и свършват с агония. Нямам представа кой съм и се чувствам сякаш не съществувам и никога не съм съществувал. Вчерашния ден все едно го е нямало, а утрешния е нещо за което спрях да мисля отдавна. Нямам никакъв ентусиазъм за нищо, а същевременно искам толкова много. Способностите ми да поддържам дългосрочни контакти с хората сa нулеви, а желанието ми да съм част от човечеството е на двата полюса - в един момент изпитвам крайна ненавист, направо животинска омраза към всички и вярвам, че сам съм си напълно достатъчен, а в следващия ридая като малко дете и просто искам някой, който да ме обича и който да ме върне към живите, ако мога така да кажа. Не съм автентичен и абсолютно всичко, което правя, казвам, мисля и тнт. е изкопирано от другите по един или друг начин. Също така се чувствам ужасно уплашен и неспособен да се справя и с най-елементарните неща в живота. Чувствам се изгубен и пропадащ във вечността .. сякаш болката няма край и дъно. Изключително много и лесно се влиая от мнението и постъпките на хората и настроенията ми се променят мигновенно на 180 градуса, но не мисля, че мога да изпитвам и разграничавам емоции, освен едно общо чувство на страдание и тъга, което е разположено все едно като за фон. Омразата, която изпитвам към себе си е вече осъзната, неописуема, брутална и контролираща и просто не ми позволява да помръдна на никъде. Дори самата мисъл да направя нещо за себе си, за да ми е добре и тнт. не може да се формира в главата ми. Не мога да се концентрирам над нищо и постоянно се чувствам пристиснат от времето, все едно нещо ми се изплъзва. Преценката ми за реалността не е обективна и въпреки промените, които направих през последната година, нещата стават по-зле и по-зле. Неспособен съм да съществувам сякаш в сегашния момент и това е ужасяващо !!! Страшно много ми се иска да има към кого да се обърна, защото съм убеден, че животът е красив и искам да се опитам да бъда част от него. Какво да правя, Хора ?