J.Doe

Не, напротив, никакви негативни емоции, всичко е точно разбрано, затова и ви благодарих за включването.

Разбирам вашето негодувание от допуснати граматически грешки, напълно разбираемо е. Приемам радушно забележката, като ясно разбирам как непрактикуването на български език за няколко години може да осакати правопис и правоговор, и мерки ще бъдат взети. Хубаво е да има съвременни будители, които да наблягат на правилното използване на езика, но наред с това, смятам, че е също толкова редно да участват в темите с едно по-добронамерено отношение, с градивно мнение по зададените теми, би било добре да се вложи и личен опит и наблюдения, като не на последно място, да се обърне внимание на личните отражения в написаното. Претенции тук нямам никакви, аз съм никоя и не се боря за нищо в среда от анонимни представители на даден форум. Ако погледнете към себе си, може би ще забележите как тази претенция живее някъде из вас и тя ви кара да отрегиарате по начина, по който го правите и ако вие я пуснете, може би ще се почуствате по-добре. Разбирам вашата фиксация върху телесното изживяване и, вярвайте ми, страшно бих се радвала ако нещата се изчерпваха просто с един оргазъм. Бързам да ви успокоя, че няма нужда да се тревожите за моите оргазми, в това отношение не изпитвам никакви дискомфорти и затруднения. Предполагам теорията ви работи за вас, но се опасявам, че не всички сме еднакви и не всеки може да възстанови психичният си баланс само чрез задоволяване на тялото. Благодаря ви все пак за включването. Благодаря и на професионалистите за отговорите, интересно е да се прочете и подплатено от опита мнение.

Работиш ли? Изпитваш ли удовлетворение и смисъл от това? Какви са най-силните ти качества? Какво усещаш, че ти липсва в ежедневния ритъм? Имаш ли половинка до себе си? Правил ли си нещо за другите, давал ли си от себе си - време, внимание, грижа или каквото се сетиш, на нуждаещ се от това? Какво те кара да се вълнуваш силно, като занимание, какво можеш да правиш часове наред без да усетиш как времето минава? Способен ли си да преразгледаш част от вярванията си? А да направиш нещо щуро, като да изживееш година без никакви външни стимуланти - никакви гъби, марихуани, алкохол и т.н? Не ти ли е интересно да видиш себе си начисто?

Tака е, спор няма, практика и работа по себе си. Благодаря ви за ползотворната дискусия. Форумът определено е интересно място. С любопитство чета и следя и други теми наоколо, определно има какво да се научи.

Напълно съм съгласна, тяхното мнение ми е интересно, само и единствено, от гледна точка на справянето с тези ситуации в практиката, тъй като това е често срещано явление, а никой не говори по темата. И тук пишат психотерапевтите, но думата описваща ситуацията най-точно, е определено - деликатна. В чуждестранни форуми забелязвам, че хората малко по-свободно говорят за това или може би, защото са повече и чисто процентно се пише повече, не знам. Но, според мен, преноса е много важна част от цялостното разбиране на човек за себе си, крие много и различна информация за характеристиките ни, както повърхтностни, така и доста дълбинни и, отново само по мое мнение, е важно да се говори за това, да се оформи разбиране за процеса, да може спокойно да се обсъждат елементите му и това преживяване да се интегрира напълно в личността. Усещам едно такова смущение по тази тема, напрежение, по детски чисто, някак много автентично и първично, слона в стаята е тръгнал да се търкаля по гръб, а всички нервно посръбват чай и си говорят за времето. И не проецирам само собствените си преживявания, усещането е такова, където и да срещна въпроса. По мои наблюдения, четения и проучвания, исторически преглед и съвременен, явлението се случва много често, както при краткосрочни терапии, така и при по-дълги, и бил преноса негативен или положителен, това трябва да се отбелязва, да се проучва внимателно с помоща на терапевт и да се попие максимума от тази информация. Разглеждам го като сонда, директно спусната на място, пълно с ценни знания - първични такива, недиференцирани като наука, необлечени в думи и мисли, точно толкова чисти, незамърсени от съзнание и автентични, колкото и самото неудобство от повдигането на темата. Има нещо страшно непристорено, оригинално, искрено (genuine) в процеса, в отношенията и самата връзка между двамата човека, работещи за общата цел, философският камък на душата, на терапията, усеща се, както Фройд се изразява, царски път, към извора на същността, без следи от телесни преживявания и ограничени човешки представи, процес на чиста духовност, духовна лекота невкарана в рамка и разбиране, нещо, което не се третира с ума и съзнанието. Сигурна съм, че има много клиенти, пациенти, терапевти, хора, които просто "давят" всичкото това ценно знание. Преноса не се среща само в психотерапията, наблюдава се в толкова много други области и затова смятам, че е важно да се акцентира върху важността на темата. Имам усещането, че времената ни са толкова вцепенени в материалното, че дори и духовността е подвластна на това, всичко по-фино, ефирно и деликатно се пропуска умишлено, потъпква се, в името на съвремието ни, не знам ...

Има доста за преживяване по тази тема, създаде ми известни емоционални трусове напоследък, но започвам малко да разбирам. Много, над което да се разсъждава, да се почувства, да се преживее. Благодаря ви за дискусията, чета и препрочитам понякога и си вадя всеки път по нещо. Можеше професионалистите да изкажат своята гледна точка, но забелязвам, че това е деликатна тема.

Донка, iti, АлександърТ.А., благодаря за размислите ви. Мисля, че разбирам какво имате предвид, някои неща чисто с ума си не мога, но усещам някакви емоции, вълнение, нещо като реакция, която не е негативна. Усещам, че това е нещо, което искам да направя, да успея да разруша фалшивостта си и да прогледна за други неща. Дали по един или друг начин, самотата се усеща, мисля, че няма значение в кой от двата варианта ще я разгледаме - дали две фалшиви фасади общуват или едната,вече поразрушила своята,бива изолирана от другите, тя е налице. Страха от необозримостта на пътя, от неопределеснотта, непринадлежността също. Като прашинка понесена във въздуха се чувствам .. не знам. Аз злоупотребявам с мисленето, с въртенето на хиляди различни мисли,варианти, възможности,съдби. Философствам над себе си, над другите, над света и битието неспирно, до дискомфорт, не мога да си отдъхна или да се отпусна. Не мога да се примиря с напълно материалното, искайки го, не намирам утеха в нищо, освен в тайнството на сънищата си, а как искам да почувствам облекчение. И изведнъж се оказвам на някаква точка от живота си, в която разбирам как нищо не знам за себе си, не знам как да се определя, не знам какво правя и към какво конкретно да се целя ... заобиколена от никой,който може да ме разбере или може би всеки може, но не можем да нагодим общуването си или страха от излагането на най-личното е по-голям. Знам, че това пак е търсене отвън, но ако не познаваш себе си и не познаваш никой отвън,който да те отрази, пътя е трънлив. Един човек само по себе си какво е, ето раждам се на Земята и няма друг, аз съм единствения жител. Какво съм аз и защо съм? Как така човеците сме така откъснати, къде в природата има същество, което не знае за какво служи, нима мравката се пита по цели дни какво ли е делото и? Не е ли делото ни единствена проекция на вътрешният ни свят, баланса не се ли състои в адаптиране условията, в които сме попаднали, намиране функцията си в цялостта на света, спомагайки усъвършенстването му, усъвършенстваме и себе си. Какво са мислите, думите без размаха на действието? Доказателството за наличието на Бог, не е ли неговото дело - Вселената, Света, ние? Ако Бог нищо не бе създал, би ли съществувал, за кого, какво би би бил? Имам наблюдения на някои типове, така да кажем, духовни хора. Последно време имах възможността да разговарям, по-скоро пиша, с човек посветил себе си на източна култура, на веганство, медитация и йога, всичко от което подкрепям и в никакъв случай не критикувам. Но след разговора ни не мога да спра да се питам, какъв е смисъла? Концентриран в себе си часове наред, необщувайки и неживеейки активно сред средата, която му е зададена първоначално, някак изолиран от света и отпътувал за другаде. Това не би ли бил примера, за който говорим, този човек, може би е изцяло в контакт със себе си, по-висок процент независим от околната среда и другите, одухотворен по начина по който самият той е предпочел, но къде е смисъла? Нима има жива, та дори нежива, материя, която да не взаимодейства с другите, да не е част от цялото, да можем да я премахнем? Тук за мен има противоречие, вътрешно усещам, че не мога да се съглася, не го съдя, но за мен лично, това не може да е път. Какво различава човека от животното? Колкото и да се опитваме да слеем и изравним значението на всичко, нима ние хората не сме любопитни индивиди - способностите ни да мислим, да съзнаваме и несъзнаваме, да изграждаме и рушим вътрешни, и не само, светове и реалности, да общуваме, да използваме езика, да действаме, да предприемаме, да вървим дори срещу себе си, да налагаме волята си върху собствените си желания, не е ли удивително. И ако изведнъж вземем едно такова чудо и го поставим статично, в състояние на вътрешна изолация, възпрян поток от мисли, чувства, изпразвен от страсти, желания, грешки и проби, какво е това същество? Защо е живо, какво предназначение има? Сама за себе си стигам до духовен живот/вътрешен свят ———————————————— материално съществуване, интеракция със света, взаимодействие, ДЕЛО което изглежда просто, но от моята позиция най-сложното нещо.Простете ми, ако незнанието ми ме кара по грешни пътеки, аз далеч не съм в позиция да казвам каквото и да е, просто средата тук ме кара да разсъждавам, да се вълнувам и да имам желание да споделя мислите си. За мен дотук прочетеното и изказано има благотворен ефект върху мен, не знам какъв точно, но знам, че събужда емоции, което,за мен, е индикатор за вътрешни преживявания, които оценям.

Твърде важни въпроси, който отдавна ме измъчват, но не знам дали няма да се разводни темата, ако се задълбоча в тях. Може би, бих си позволила отново да попитам някого, който е намерил себе си (защото ми се струва, че огромен е процента на хората, загубили, затрупали, идентичността си) как разбираме, че сме на прав път и какви са критериите? Аз съм един от хората, които отдавна остави личността си някъде там, за да изкове план за оцеляване, несъобразен с лични преференции, знам ли. Но не е минала и година, в която да не се търся, в която да не опитвам нови поприща, преживявания, усещания. До момента, винаги се чувствам някак откъсната от себе си, всичко което съм сега и всичко, което правя го оценям, до някаква степен, като стойностно и добро, но чувството е друго, не знам, отново се връщаме на самотата. Може би, намирайки себе си, чувството на изолация би намаляло. Бих оценила опита на хората тук. Аз вярвам, че на дълбинно равнище, в ядрото на човешката същност, промени трудно биха настъпили, имаме зададени лични характеристики, личността ни се определя от това ядро. Но това ниво е толкова недостъпно, повечето от нас дори не подозират за него, а над него, аз лично си представям как има поне още няколко пластта, които, отгоре-надолу, търпят модификации, съответно най-горен - по-лесно реализуеми промени, следващ - изискват се повече усилия и т.н, докато може би един ден стигайки до ядрото, разбираме собствения си смисъл или себе си по някакъв начин. Вярвам, че трансформации на повърхностни нива много, въпроса е в сбора на личност + усилия + промените, настъпили в последствие. А може и да бъркам. И аз силно вярвам, че човек има силите и способностите да се изменя, изхождам предимно от личен пример. Някак си се откъсваш от предопределеността си и избираш път, който да утъпчеш. Друг е въпроса дали по този начин не бягаш от себе си. Кое приемаме като съдба, това, което се случва с нас или предопределена сума, в края на пътя? Защото наблюдавам често хора, поели автоматизиран път, несъзнаван, повтаряйки извървени, от техните родители и предци, стъпки, това ли е тяхната съдба или по-скоро съдбата е това, което сами изковаваме? Така е, звучи подходящо всеки да намери подходящият за себе си начин "да бъде", но хората или поне лично аз, сякаш имат нужда да бъдат част от нещо по-общо, по-цялостно като разбиране за живота. Какво става с човека, индивидуализирал себе си, иградил негова лично и уникално разбиране за света и смисъла, несрещащ себеподобни, с който да сподели светогледа си?

Много интересни размишления провокирахте с отговорите си, има толкова много, над което да мисля. Скоро ще седна и ще анализирам случилото се малко по-задълбочено, като използвам писане, сравняване, ще потърся какво запълвам, какво трябва да интегрирам. Чувствам, че имам късмет да съм в окото на тази буря, толкова е любопитно, но същевременно толкова изтощително. Искам да попитам тези от вас, които са успели да разберат любовта, да запълнят процепите в душите си, такива от вас, които не изпитват болезнената необходимост от другия, не се опияняват от чувството, какъв е тогава животът? Човек тогава винаги ли се чувства добре, никога сам? Животът тогава като пролетна песен ли се завърта около нас? Който е постигнал това, какво друго има да постига, сякаш това е върха на планината? Самодостатъчен ли си е тогава човек или напротив? Усещам колко съм примитивна в това отношение, как единственото, което познавам са старите ми разбирания за любовта, усещам как искам просто някой да дойде и да ме спаси от самата мен, защото е по-лесно, решението отвън, което ще ме избави от тъгата и ще ме накара да се чувствам добре. Хистеричната необходимост на егото ми да е център за някого, да бъде залято с внимание, да бъде важно и специално, всичко за някого, да получавам възхищение, да взимам ... направо ми се догажда изписвайки тези неща, та това е всичко противоположно на казаното от вас до момента, това не е любов или обич, а егоизъм в най-чистата му форма ... отвратително, а част от мен, как е възможно излизането от това блато? Наблюдавам и разговарям с много хора ежедневно, колко много жени (може би и мъже) са в подобна позиция, маниакално, трескаво търсят Него, този, който ще оправи всичко, този, който ще ги спаси, та това е присъда, толкова е страшно ...

Разбирам отлично какво имате предвид, но бих се въздържала да коментирам, защото ако вярвам в нещо, то е че всеки има право да определя собствената си реалност, личното си разбиране за вселената и нейните закони, както и всеки абстрактен аспект от нашето съществуване. За един може да има противоположности, за друг сфера, съставена от нечетен брой триъгълници, за трети - нещо съвсем различно - всеки си обяснява света през неговите собствени възприятия и лични призми. Разбира се, аз напълно осъзнавам, че съм на хиляди километри от познанието и съзнанието, което вероятно имате вие, и в никакъв случай не искам да изглежда дори, че се опитвам да ви опонирам. Странно как следобеда, прекарвайки време в релаксираща дейност, ме настигна въпроса на Solar69, какво всъщност е пренос. Един въпрос е много по-ценен от повечето отговори. Та, да се върна на въпроса, точно над това размишлявах по-рано, аз никъде не съм наричала феномена влюбване, да, споменах "като влюбена ученичка" като илюстративен момент, но по-скоро е някакво чувство, усещане, "нещо" и следейки потока на размислите за миг в ума си и аз го нарекох така, но истината е, че не бих го определила като такова. И точно вие, Cveta5, коментирахте същото, да на повърхността може и да изглежда така, но всъщност никак не е. Оттам идва и част от моето объркване, силно чувство, нещо притеглящо към сърцевината на нещо невидимо, което няма нищо общо с конкретния и телесен свят, никакви идеи за търсене на реализация на последното, а просто сила. Да, и аз съм разсъждавала на професионализмът като фактор, и определено има голям принос, що не отнася до това, знам какво чувствам - възхищение, дълбока почит към прилежно свършено дело, може би дори преклонение, както казвате. Това със сигурност участва в общата схема на "голямото" чувство. Определно, това преживяване някаква цел има, може би точно затова интензитета не е намалял, а се върти и циркулира около вниманието ми.

Да, твърде познато, интересно е като човек види, че не само той действа по определен начин. Забелязала съм го този модел в себе си - малко внимание и край, поредна купчина комплекси. От години се опитвам да пълня празнини и да не се интересувам от външни фактори, но се оказва висока летва за мен, не че ще престана да опитвам. Diliana, Това и от Александър, и от вас чувам, от най-различни четива ("Изкуството да обичаш" на Е.Фром ми беше дълго време в ръцете, очевидно нищо не съм разбрала), но остава факта - знанието за това, как да постъпя и как да разсъждавам занапред са налице, но познанието липсва - не мога да го приведа към действие. Проба-грешка, докато стане, предполагам. Solar69, и аз така разсъждавах дълго време, точно "приятната атмосфера" не исках да пожертвам, защото бях сигурна, че кажа ли нещо, терапията най-вероятно ще приключи скоро. Но ако се пренебрегне истината, каквато е, (и тук говоря само и единствено за моя случай, за други не смея да твърдя) а именно дадени чувства към определен човек, конкретна напрегната ситуация, то се пропуска голямо парче от пъзела, терапията започва бавно да зацикля, отношението клиент-терапевт се променя (от рода - "Това не искам да го кажа, ще изглеждам глупаво." и т.н.), и ефективността спада. Ще остане само приятната атмосфера, която с времето не би останала толкова приятна, защото терапевта ще забележи, че клиента не прогресира, че усилията му са напразно и тогава терапията, може би, пак би се прекратила и пренасочила. Изобщо аз го преживях като патова ситуация, самият стрес какво да правя, страха от загубата и т.н, ми повлияха силно и може би затова ми остана такъв отпечатък. Iti, така е, напълно разбирам. Бърз метод не търся, търся най-добрия, та било и той най-дългия и болезнен. Искам с пълно разбиране и търпение да интегрирам този опит в себе си и да продължа напред. Дълбоки неща са, да, усещам го в себе си като централен въпрос, като "master" въпроса, който бъде ли решен, пътя напред ще се поразчисти. Балансирането на себе си, тази мистерия. Правя и съм правила какво ли не, за да усетя баланс в живота си. Бидейки малко "черно-бял" човек, човек на контрастите, срещата посредата, "мистичния брак на противоположностите" ми изглежда като най-сериозното предизвикателство. Как нещо описано с думи да приведа в конкретно и правилно действие, какви усилия да положа и как да го постигна, денонощно се питам. Наблюдавам се в различни ситуации и ми е наистина трудно да го разбера за момента. Иначе Холивудски романс не искам, искам да усещам връзка, било то с партньор, било с хората от ежедневието си .. може би това е просто силното ми желание да се свържа със себе си, не знам ... Донка, благодаря ви за препоръчаната литература. Благодаря ви за интересната дискусия, за мен е удоволствие да прочета мненията ви и да се поуча от тях. И форума се оказва интересен, пълен е с полезна информация.

Как ми се иска да го разбера това, за да мога да се приобщя по някакъв начин, а не да си остана изолирана в собствения си егоизъм и какво ли още не. Явно е страх, така го чувствам, не го разбирам обаче. Засега. Ако модератор счете, че може да премести темата в Психотерапия онлайн, ще се радвам да чуя и професионално мнение, тъй като изучавам Психология, надявайки се да стана терапевт някой ден, и въпросите за преносите ми се струват твърде важни, както от страната на клиента, така и от другата страна. От позицията си, тези ситуации ми се виждат като най-деликатната и фина част на психотерапията и ми се иска да я разбера по-добре. Благодаря!

Благодаря за включванията и на двама ви, оценям го. Никога не съм се съмнявала в това, не съм и искала да преминавам отвъд, просто не съм била готова за такъв род преживявания, не съм и подозирала какво ще се случи. Имах няколко съня тогава и сякаш знаех, че съвсем скоро всичко ще остане в мои ръце, но не повярвах. Сега разбирам смисъла на сънищата си по-добре. И аз така си го обяснявах "отбиване", но не знаех, че е толкова трудно. Не съм спирала да упражнявам наученото, постигнах толкова много, колкото не съм си и помисляла през изминалото време след терапията, и продължавам. Но това са въпроси от друго естество, любовта, отдаването, даването и приемането май не успях да разбера и интегрирам достатъчно, затова ме мъчат, допускам. Винаги съм знаела, че пътя към осъзнаването и промяната е труден, но никога не съм и предполагала за какво става дума. Изживявала съм какви ли не трудности, а сега се чувствам като малко дете пред сериозно изпитание, каква ти зрялост. Знам, че ще премина, просто от тази си позиция не разбирам как, но явно не всичко можем да разберем на мига. Любовта се оказва сложен въпрос, не я схващам, не ми е позната. Пламъка зародил се тогава, не мога да дам никому другиго, егоистично съм го свила в шепи и не позволявам на никой и нищо да го види. Много работа ме чака, сигурно дори не подозирам колко ...

Точно това е, не се навивам в илюзорна връзка, в никакъв случай не смятам, че е възможно и не си мечтая за това. А критика към подхода на терапевта нямам, сигурна съм, че каквото и да е станало, е трябвало да стане точно така. Просто не съм очаквала такава развръзка, мислех си, че ще се обсъдят купчина въпроси от детството и с това ще получа по-ясно разбиране за себе си и за общуването с мъжкия пол. Въпроса е по-сложен, много по-фин. Много ми хареса как сте дефинирали отговора си, съвсем в целта по много от моментите на един такъв казус. Точно лекотата, и едновремено с това, дълбочината на това чувство ме обърква така, докато трябва да подчертая факта, че никак не искам да я смъквам от нивото на душевното, напротив. Става ми ясно нещо, което сякаш винаги съм знаела, но не съм могла да формулирам сама - винаги съм усещала една самота, при все факта, че винаги съм била заобиколена от хора, но никога не съм я разбирала, чувствала съм я, но не съм знаела от какво е породена. И изведнъж тя изчезва, бива елиминирана и дори заменена с нещо друго, което отново не мога да дефинирам, среща на деликатно, невидимо ниво (от моя страна, не смея да твърдя друго), става реакция, а резултата - нещо меко, топло, тихо, спокойно, усмихващо се, нещо нечувано, невиждано и неусещано, нещо, което ми напомня за летен дъжд и за топъл огън, нищо, за което да съм чувала в песните, да съм виждала изрисувано ... И това нещо е важно и маловажно, действащо и бездействащо, неочаквано и неочакващо, неразбираемо, а някак ясно. Не искам да се правя на някой, който може да пише, не мога да намеря точния и ясен начин да опиша това нещо, но едно знам, действа ми объркващо. Та аз живея с партньор, с който дори елементарно удовлетворение не мога да изпитам при разговор, общувам с близки и приятели, а през цялото време се чувствам и неразбрана, и сама, донякъде се бях адаптирала, донякъде не, но изведнъж ... се появява някакво си чувство, което е тотално абстрактно и необяснимо, и нелогично и т.н, и някак си другите елементи остават малко по-безцветни, по-неинтересни и някак празни, разбирате ли? И някак искам отново да намеря нещо близко до тази радост, защото на моменти е било точно това, радост ... та аз почти никога не мога да се зарадвам на нещо, трудно се смея от сърце, с глас ... И сега изпитвам липса, непълна, защото нещо е като инсталирано в мен, но искам да го деинсталирам, за да си продължа в неведение напред, да няма с какво да сравнявам ежедневната самота. Естествено е да искам да намеря начин да потисна това, не знам колко и как се самонавивам, в съвсем неочаквани ситуации, когато вниманието ми е погълнато от друго, изведнъж чувството пристига, спомена доплава отнякъде си и ми става мило, за какво, как така и докога? Не си представям нищо, не очаквам нищо, остава само някаква фина вълна от нещо, което не познавам, не е телесно и не е описуемо. Единствено като сценарии са ми минавали въпроси "Защо трябваше така ненадейно просто да изчезне?", "Защо не заслужих едно нормално и професионално сбогуване?" и разни такива блудкави въпросчета, вероятно породени от факта, че като дете загубих баща си също така неочаквано и без сбогуване, и прочие. Разбирам, че едно влюбване носи светлина и радост, така е, но не носи ли и тъга, по-скоро меланхолия за нещо необозримо и далечно, което ти трябва? И макар да не съм подвластна на чувството, то е устойчиво и ме натъжава, защото не срещам нищо подобно никъде наоколо, кара ме да се чувствам, че имам нужда от нещо илюзорно и невидимо, нещо което не съществува. Искам да разбера как се преодолява това? п.с Съжалявам за километричния пост, не целях това, просто не знам как да обесня подобна щуротия. И препрочитайки постта, звучи ми някак жалващо се, не искам това. Искам само да разбера този феномен, да го опозная и с това да ми мине.

Здравейте, Не ми е удобно да разглеждам такъв въпрос, но няма как, искам да разбера повече и да го превъзмогна. Посещавах терапия около година. Още от самото начало усетих особено чувство към терапевта, но не му обърнах внимание. С времето се засили, до момента, в който осъзнах, че се чувствам като влюбена ученичка. Аз съм зряла жена и, разбира се, си обясних, че това е просто нормален процес от терапията и ще отмине. Четох доста по въпроса, чрез един сън веднъж се получи "сваляне" на преноса, но това се задържа само седмица или две. После отново се появи. Опитвах се да не му обръщам внимание. Четейки последната от "Тавистокски лекции" на Юнг, искрено се разсмях и отново успях за малко да премахна чувството. Но уви, бързо се завърна и след това никакви от моите методи не успяха да ми помогнат. Дълго време остана така положението, бях твърдо решена и така да си остане, не исках да коментирам с терапевта нищо подобно, но напрежението постепенно ескалираше, докато просто знаех, че трябва да го направя от терапевтична гледна точка. Не мога да опиша колко трудно ми беше да го направя, но някак си успях. Ответната реакция не ми се стори най-адекватната възможна, дори ми се мерна някаква изненада и смущение от казаното, което ме стъписа силно, тъй като съм сигурна, че терапевтите знаят за тези трансфери и едва ли е нещо кой знае колко необичайно. Дори самата го казах, че знам, че е просто част от терапията и може би трябва да се намери смисъла на случващото се. Сесията прекъсна рязко, като аз не получих никакво разбиране или нова информация. Не сме обсъждали въпроса повече, намеквах го един, два пъти, но никой не прекрачи границата на обсъждане. След няколко сесии, срещите ни приключиха, поради отсъствие на терапевта, а след това не успях повече да се свържа с него. Постигайки страшно много в други аспекти на терапията, объркването ми дойде в повече, по този въпрос, и не ми даде мира. Мина много време оттогава, но чувството не ми минава. Не е завладяващо и толкова силно, че да ми пречи в ежедневието, не, но е доста устойчиво и бидейки такова, сама го задълбочавам в размисли и спомени. Искам да се освободя, не смятам, че е полезно за психиката да продължавам да хабя психична енергия за това, втълпявам си мисли, че щом аз мисля за него и той мисли за мен, някакви глупости за сродни души и т.н, спомням си разговори и моменти и ми е трудно да забравя, което с разума си ясно разбирам колко е абсурдно. Дори изписвайки историята си тук, чувствам как ме е яд на себе си, допускайки да се завъртя в такова безумие, но съм решена да го преодолея. Ще се радвам на насоки и съвети, както и ако някой друг е преживял нещо подобно, това също помага. Благодаря! П.С Не знам дали темата е за тук или за Психотерапия онлайн, малко се обърквам все още.