AnA87

Здравейте, искам възможно най- кратко да споделя, че от 1 година се лекувам от тревожно разстройтво с панически атаки, за които дълго време не вярвах, че са такива, а че имам някакво заболяване, което ме мъчи и никой не го открива. Искаха да пия антидепресандти, но аз категорично отказвах. Взимах жълт кантарион, но нямаше полза. Сега от 2 месеца взимам хомеопатия и кризите, които получавах наистина преминаха. А и още от преди това, уж с моя помощ и усилена работа.Тези адреналинови кризи, в които имах чувството, че всичко в тялото ми работи хаотично и абсолютно безкотнролно в различни посоки и темпове. Но няма да се съсредоточавам тук. Хай- големият ми проблем се състои в това, че имам ужасно тежки и фаталистични мисли. Мисли, които ме сковават и напълно разболяват. Сякаш сами нахлуват и са по - страшни от всичко. До таква степен всичко се задъбочава, че дори когато имам някаква уговорка да свърша нещо или да се видя с някого, започвам да си мисля как това няма да стане, как нещо ще се случи лошо, ще умра или какво ли не и тя няма да се състои. Постояно си представям грзони картини със себе си. Изнервям се при вида на възрастни бони хора. Сякаш всичко минава през мен и ми изпива силите. Всичко това ме стряска. Много. Трудно ми е да стоя сама, а имах скоро такова обстоятелство и си мислих, че нещо ще се случи и няма да може никой да ми помогне. Но някак успях да се мобилизирам, а може би и хомеопатията помогна, но започнах да се чувствам различно да ми е добре, тези мисли ставаха все по-малко , а дори за седмица усещах как никаква таква грозна и зла мисъл не е минала. Докато един ден просто не се събудих, имах работа с баща си, бързо трябваше да стана, събуди ме и след 30 час ми прималя, започна да ми се гади, да ми е замаяно и рязо усетих слабост в тялото. Като че всичко беше без сила и тонус. Уплаших се, защото си казах че това няма начин да е от моя проблем, тъй като той вече започна да минава. Така вярвах поне. И си казах "знаех си, знаех си, че с мен ще се случи все пак нещо лошо". Не можах да се овладея и от тогава тази слабост не ме оставя. Усещам като че съм "варено пиле". Треперят ми коленете. Понякога сякаш нямам сила да вдигна нещо и това ме плаши още повече и сякаш засилва всичко. Имах усешането че започвам да слабея, дори с всеки изминал ден. Гледах се на огледалото и се виждах все по-слаба и по-слаба и това ме побъркваше. Усещах глад, но нямах никакъв апетит. Когато спортувам, мускулите си ги усещам напрегнати полезнени и треперят, не издържт дълго. А преди това го нямаше. Сега е малко по-добре, но това усещане в тялото не преминава. Преминава когато се раздвижа, но след това ми се доспива и пак се връща. Сякаш няма никаква енергия и сила. Ходя на езда, мислех, че съм се преуморила. . От там започна страха ми, че с мен все пак нещо не е наред, че нищо не помага като лечение и аз се влошавам. Започнах да спя лошо, сънувам много кошмари, които ме събуждат и ми оставят ужасно чувство. Покрай тях именно реших да пиша. Защото преди малко се събудих от някакъв луд сън, който продължи да ме държи като усещане и след като се разбудих. Събуждам се със страх, че умирам, че олеквам, а това което най- много вече почна да ме натиска и страха, че може би ще полудея наистина. Ще стана неадекватна и целия ми живот ще замине... Често наистина се усещам странна във възприятията си. Сякаш нито виждам нито чувам Стъписвам се. Не мисля, не разсъждавам. Или ако мисля, то като да си правя проверка адекватна ли съм, помня ли, правя ли глупости, говоря ли такива. Залитам ли.....Изобщо....Едните симтоми си тръгаха, сега пък се появи това. Страх, че ще загубя ума си че нещо ще се срине необратимо в психиката ми. Понякога се чувствам объркана. Бъркам думите или оставям нящо някъде и вееднага след това започвам да го търся. Стряскам се от това силно. Че ще загубя себе си.....след толкова време подобни мисли и напрежение. (не беше много кратко, но...) Благодаря ви за вниманието! Да добавя, че когато усещам, че губя адекватност и ум, усещам сякаш някакво напрежение в главата, като че всичко спира в мен, разсейвам се и усещам как горя от вътре. Изобщо.....голяма гадост

Съжалявам, че при теб се е случило така. Разбира се, всичко си има причина. Просто когато не се чувстваме пряки виновници, тоест, не сме направили нищо конкретно, мислим, че е случайно. Ще ми се да ти кажа, направи това, или онова и всичко ще се оправи, но...Явно не става така. И за много други по малки неща. Това за мен лично е моята борба. Може да е детско, както казва д-р Първанов, но за мен е изключително изпитание и трудност. Аз се опитвам да заживея в мир с тези неща, а не да беснея срещу тях.

Аз все пак вярвам, че хората , техните мисли и постъпки са това което се случва. Няма нещо което се случва случайно. Има причина някой да се е разболял или някой да е блъснат от кола, чиито шофьор е пил преди това. Заради това , че го е направил рискува да причини това. Ето как става, ето че има причина. Но тва е друга тема, нали. Какво могат да променят хората в себе си, за да има по -малко лоши последвствия по веригата. Защото всички сме свързани. И все пак, трудно ми е да повярвам в хубавото. Ако можех, нямаше да пиша тук....Просто изгубих това чувство на спокойствие, на очакване, на вълнение. Може да е въпрос на хапчета, ще кажат някои, но...не мисля. Не мисля, че имам нужда от нещо да ме поддържа, за да вървя на пред. Мъчно ми е, че не мога да намеря мир със нещата и себе си. Искренно желая да ми се случват хубави неща, а сега всичко ми изглежда без изход, черно... И какво всъщност е късмета?

Благодаря за отговора. Но дори той ме сепна, когато потвърдихте, че всичко е извън нашите способности. Това, че се чувствам като в капан, обречена, е много тежко за мен и не мога бъда пълноценна. Ужасявам се, че изглежда така безучастно моето съществуване. Страх ме е, че щи ми се отнеме всичко хубаво, за което съм мечтала или искала, въпреки моето старание. Вижда ми се жестоко. Сякаш някой ми е вързал ръцете и краката. И като по малка не можех да го приема, но някак продължавах напред. А сега се чувствам без изход. Без посока. Казват, че с мислите и действията си привличаме това което ни се случва. Поне в това искам да повярвам, но от Вашите думи излиза, че и това не е така. Всичко се случва произволно....

Ще съм признателна ако някой сподели мнение и изобщо нещо.....

Здравейте, Пиша тук, защото видях, че наистина се обръща внимание на хората и техните мъчнотии. Аз имам една такава и не мога да се справя с нея, което ме плаши всеки ден все повече. Имам страхове. А най- големият е този от липса на каквото и де и участие в процеса на живот. Че има неща, на които не мога да окажа съпротива. Че не мога с участието си да променя това, което се случва дори да се старая по всякакъв начин. Започнах да гледам на всичко с подозрение и накрая се превърнах в човек, който не вярва в нищо друго освен в лошия късмет, иронията, във всичко най- мъчително и жестоко. В лъжата. В илюзията. Всичко го обърнах към себе си и се сринах. Сега се събуждам всеки ден със страх, че ме очаква нещо лошо, че няма да преживея, че съдбата ми е организирала нещо брутално. Заради тези мисли и чувства на безнадеждност ми се случи най -неочаквано прилошаване, в което аз мислих "Ето, умирам и няма как да го избегна" Замислих се за нещата, които ще изгубя и с ужас останових, че дори не съм успяла да опитам от нещата, които така съм желала. Чувството беше, все едно тялото ми потъва навътре, нещо ме дърпаше надолу, все едно спирах да усещам функциите си, сърце, дишане, нещо прогресираше и аз не можех да го спра, чувството на страх, че умирам беше най -жестото. Пребледнях, треперех, усещах загуба на сили и на мен самата. Отидох в спешното , там ми казах, че правя нервна криза. От тогава обаче аз се уплаших много и реших , че боледувам от нещо, което ако скоро не го открият, край. Започнах да ходя на изследвания, всичко излизаше нормално. Но не вярвах. Смятах, че всички са небрежни и не го откриват, защото тези прилошавания продължаваха. Започнах да слабея, спрях да ям, всеки път когато се поглеждах в огледалото виждах себе си като смъртно болна и усещах как изгарям от страх. Вътрешното чувство на изгаряне е наистина буквално, все еедно горя от вътре, но по един много неприятен начин. Започнаха да ме преследват мисли, които ме сковаваха от страх. Мозъка ми режисираше постояно някакви фатални, грозни картини с мен и това ме стопи. Не виждах смисъл в нищо, което да се захвана да правя, чувствах се в капан, чувствах ,,че няма да мога да се спася, смятах това чувство за интуиция, че наистина нещо лошо ме очаква. Завъртах се в спиралата и отивах все по надолу. В един момент, когато почти се съгласих, че съм здрава и че психиката ми не е наред, започнах да се оправям. Искаха да ме лекуват с хапчета, аз отказах. За мен беше предизвикателство да го направя сама. Беше ми по важно да нямам физически проблем. Е, за един месец дръпнах напред и така се радвах, че съм успяла. Бях извън страната и успях да се стабилизирам. Но преди една седмица се върнах, защото имам изпит. И изведнъж, всичко отново тръгна надолу. Нахлуха тези кошмари, видения за най жестока смърт, започнах да се страхувам да заспивам, апетитът изчезна, изглеждам като болна, а самия факт, че всичко това се върна, ме накара да се уплаша и да се почувствам излъгана, обречена, че колкото и да бягам, колкото и да отдалечвам лошото, то все пак ще ме настигне. Сега съм на никъде. Тревожа се много.. Всяка задача която имам да правя ме плаши, защото умът ми повтаря "няма да я направиш или няма да успееш да се срещнеш с този човек". Все едно нещо ще ми отнеме възможността да се спася. Защото така ми е писано. А това ме побърква и просто вече не знам....какво да правя. Чувството е ужасно. Сякаш нещо ми изпива енергията иска да ме изтегли от хубавото. Спрях да вярвам в бъдещето и в хубавото. Събуждам се и ми е студено, физически също ми е слабо, нямам апетит. Всичко е страх, безнадеждност и невяра. Мисля си, че всичко ме размотава, всяка помощ е безсмислена, че всичко е една илюзия, че аз нямам избор, нямам шанс, всичко е написано и то ще е лошо...... Да добавя, че всяка една минута при удобен случай или съвсем произволно ме наляга мисълта, че внезапно ще умра или че ще се случи нещо с мен...просто както си стоя. Това ме срива... Всеки, към когото съм се обърнала, в началото го приемам, успокоявам се, но после изведнъж нахлува мисълта "Той пък от къде ще знае, нищо не се знае, може да стане точно обратното..Ирония...Сигурно всичко е нареочно, така че точно когато повярвам, да се окаже, че е безсмизлено и лъжа.."