AnA87

Спокойна съм. Просто започна да ми се струва прекалено обобщено и принципно. Всичко което се изписа, може да важи за всеки друг. А си мисля, че непознавайки историята ми,трудно могат да се правят категоризации и точни определения. А постепенно започна да изглежда такова. И имам чувството, че наистина не се разбира какво казвам. Щом ви изглеждам неспокойна или това, че не слушам или не разбирам. Но както и да е. Другото е, че усещам някакво побутване към учението, а не мисля че това е необходимо, за да се справя със себе си. И пак казах, че съм чела много и го познавам. Имала съм интерес. Разбирам цялостната идея. Просто с едно се съгласявам, с друго не. Това не ме прави голяма, малка или средна. Изобщо защо отидохме в тази посока. А по този повод, мога да ви разкажа на кратко, че Дънов присъства в живота ми дори когато не искам да е така (не съдете )И един от многото примери е, че когато започна адът, аз отидох при едни наши близки приятели, семейни, на преглед. Те са последователи, особено мъжа. От момче още.Превеждали са лекции, книги, ръкописи и т.н., имат голям портрет на Учителя, изобщо искренно отдаване. Когато отидох на гости и стоях в хола им и плачех, защото се чувствах като тази мишка от колажа, но и като дете, изгубено, изоставено, не знаещо какво става, какво му предстои. Плачех толкова дълбоко, че дори сега ми се доплаква когато си спомня., та жената ме прегърна и каза "Я чакай малко! Успокой се, иди в стаята и вземи една жълта книжка, на нея пише..." съжалявам не помня името, но беше на Дънов. "Донеси я тук. И аз отидох и почнах да се въртя да я търся, гледах портрета му и се чувствах много особено, но това е друга тема. Намерих я, взех я. Като се върнах тя ми каза "Вземи я в ръце, затвори очи и или на ум или на глас, задай върпоса си. Попитай това, което искаш и те мъчи" Разбира се, това влоши още повече състоянието ми. Чувствах се като тези дето са безнадеждно болни и правят какви ли не глупости от отчаяние, само за да оздравеят. Изпаднах в ужас. Тя ме видя и ме смъмри, каза да го направя, въпреки че не вярвам...Та какво може една книга! Направих го. Затворих очи и зададох въпроса си. Беше също толкова трудно събран, колкото и се усещах аз. Бях се разпиляла. Пръснала. Но се състоеше в това, какво става, защо се случва това с мен.. Готово! Питах. И жената ми каза да я отворя от раз. Без да се замислям, просто да я отворя! Направих го и там пишеше: "....Вие трябва да се проучвате. Да имате едно огледало и когато ви нападнат лоши мисли , да се видите в огледалото, как потъмнява човека, става съкращение на мускулите. Ти, като се видиш, сам не се харесваш. Когато дойдат хуабвите, хармонични мисли- доволен си от светлината, която лицето ти издава....." Разлиствах после, но не намерих нещо подобно в нея. Надявам се, тази история да ви донесе хубава емоция. Поне не е поредното оплакване Иначе, благодаря на всички, които писаха. Оценявам го! Ще си ги чета и повторно.

Е, ако не приемам напълно Дънов и неговите възприятия и правила на живота, не значи, че абсолютно греша и за да се справя с положението си трябва да го последвам, иначе не става. Има, да, много остроумни и велики комбинации от красиви думи , които да формулират страданието. Всякакви хора са се изказвали в историята. Но това, че може да бъде определено по интересен начин, не го прави нито по- малко страдание, нито пък сваля отговорността от хората за техните действия. Както и да е. Взе да прилича на спор. Не приемам нищо лично. Но и не приемам категорични определения с нотка на градивна критика спрямо кой в какво вярва. Прекалено дълбоко е, за да се усети в един чат, все пак. Разбира се, уважавам всеки с неговата гледна точка. Да, нека четат, ще се радвам ако помага на някого.

Всъщност, няма как да знаете каква съм, тъй като изобщо не сте се докоснали до мен. Изписаното тук е една малка част от мен. Нещата не са само черно и бяло, нито само Дънов и останалите. Всъщност, дори не знаете какво мисля за него. Няма как и да определите със сигурност дали мога да прилагам или не каквото и да било. Усетили сте някакво противопоставяне от това което съм написала и веднага заключихте Напротив, страданията зависят от нас. Ако повече хора го разберат, по- малко страдание ще има. Мое мнение. Много прибързано и остро предположение. Някак, категорично звучи. Не ме ограничавайте в представите си

...Може да съм незряла, за всички вас, може да изглежда хипарско, но смятам, че животът не преднзначен да се живее страдайки. Страданието, дори не идва от природата, идва от нас самите. Докоато има хора, които не са добри (просто казано,но съдържа много), винаги ще има страдание. Всичко винаги сами сме си правили. Свързани сме и няма как да избегнем това. И дори историята показва, как не се учим от грешките си. А дори ги повтаряме. Няма да приема, че да страдаш е градивно. Не и страдание причинено от глупост, безотговорност, алчност и т..н. Смятам, че освен да се стремим да бъдем силни, за да приемаме каквото се случва, трябва и да се стремим да не го допускаме. Будистите казват, че живота е страдание. Може би, но не вярвам това да е негоавта "идея" Да се чувстваш здрав, силен, полезен, радостен, да се наслаждаваш на всичко което е и да се грижиш за него с любов, това е. Дори самата природа стои кротко, а има такава сила. Само хората се въртят като шугави и докато едни "строят" други "сабарят". Яд ме е, че е така. Всичко е верижна реакция, вярвам в това. Но ме е яд и ми е мъчно, че има толкова черни последствия. Това е... Слушам, слушам.....Може би не се разбира какво искам да кажа. Но слушам!

Да искате действителността да е различна от това, което е, е безнадеждно Е...Това звучи отчайващо, за мен. Не разбирам!? Аз не споря с нея, но искам да я променя. Да направя така, че да спре да ми е зле (на кратко). Как така? Все едно, "това е, което е, примири се, че ще ти е лошо и вече няма да можеш да се чувстваш силна и доволна и да изпитваш раодст, спокойствие". Междудругото моята котка веднъж излая срещу кучето ми, което я гонеше да си играят.... Беше вид котешки лай. Опита се да му покаже, че и тя може... Така че всичко е възможно! Не знам...Преди, когато съвсем бях мръднала си мислих, че имам магия. Е, съжалявам, но...Бях се наколониа и на там. После ми акзваха, че е защото не съм кръстена, после че е защото имам лошо влияние от някого....После, че е защото химично съм се дебалансирала и така ставало, та...да не си губя времето с психотерапия, а да взимам хапчета. Разбира се, най- логичното за мен беше, че защото съм болна. После просто си казах, че всеки е собствената си съдба, повлиян от безкрайно много фактрои, повечето трудно проследими. И че това е адекватно развитие на една подобна структурирана личност, като мен, ако ще дори началото й да е още в ембрионална фаза. Защо не, майка ми е била изключително нервна докато съм била аз наред. Фактор- любимия татко, който и до сега продължава да влияе и той със своята структуриана личност повлияна от безброй фактори....и т.н и т.н...Много е "забавно".

Дънов....Чела съм много книги. Няма да кажа, че не споря с него на ум. Не се засягайте, предполагам тук повечето му симпатизират. Може би съм малка още да го разбера О, тук ще се превърне в роман ако споделям още и още от себе си. Знам, че умът е важен, защото нали именно умът ме докара до тук. Моя е мнного силен, но е фен на ужасите. Играем шах с него постоянно... Така се чувствам като мишка в капан. Хаосът от мисли, страхове, подсъзнанието е черният фон, но има и цветове, за жалост са изкривени.. Символите в балона са неразбирането от околните, но и собственото ми неразбиране от потока мисли, въпроси, осъзнавания, неприемания, противопоставяния, страхове, яд, ярост, ценичност и т.н., който са толкова много и бързи, че се превръщат хаотични символи. Защо клектата е във формата на сърце...не знам. Зачудих се и аз. А за днес. Защото от както излязох, уж беше по случай празника, тоест не по лош повод, щях да гръмна. Няма да описвам пак физически симтоми, но не спряха да ме тормозят. Не спряха! Цял ден ми прилзяваше. Ту горе, ту долу, ту в средата! И това пак успя да ме стресне. Е....заради това. Това доказва. Стресна ме. Отчая ме. А това...не трябваше да става. Поне се връщам в норма по лесно от преди.

Последно, защото интересът се губи Стори ми се удачно да прикача нещо тук. Преди малко го мернах "случайно". Това е колаж, който имах за задача в университета. Беше нещо досадно за мен, дори не помня основната му идея. Мисля, че трябваше да "изразим себе си", нещо такова. Тогава още не предполагах, какво ще преживея. Студентствах си и даже бях с Радини вълнения Изобщо, всичко нормално. Съвсем! Хубаво, дори. Не обърнах особено внимание на съдъжранието. Хората, които виждаха този колаж (беше изложба на университета) се мръщеха или не го разбираха. Подминаваха го бързичко, сякаш ги плашеше, а аз само мърморех, че нищо не разбират. Бих оставила на тълкования, но рябваше да е отделна тема. Всеки случай, като "ме познавате" вече, може да разберете какво символизира. Качвам го, защото може би ще ви е интересно да видите симптом изразен чрез изкуство. Никой не е подозирал, че това е всъщност проявление на бъдещето, което сега е настояще. Но то е било там. Това е било в дълбочина..... Това е преди.....6 години (може и малко повече)

Знам каква е действителността. Действам! Но и не искам да се държа като подплашена. о, часовникът ми тиктака. Писна ми от това.Писна ми и от изречения като "животът кратък, така че.." Но това ще ме вкара в други теми, за да обясня защо. Преди доста време имах ситуация, случка, както и да е, от която, да го кажем грубо излезе че имам цялото време на света (образно) Ех.....никога няма да забравя това спокойствие и облечкение. НИКОГА! Беше като да се отпуснеш в хамак на някой красив остров и пръстите на краката ти да докосват топлата вода на плажа....Знаейки това, тогава бях по активна смела и каква ли не, повече от всякога. Не ми пукаше от нищо, впусках се във ситуации. Бях...щастлива. Но след време спрях да вярвам, появи се съмнението и....."здравейте, може ли да ми обясните защо цял ден тялото ми се чувства като че му се излива отрова, по малко, но често. Защо това, защо онова.." Сиреч, активирах се като повярвах , че ще живея "вечно", деактивирах се, като разбрах, че нищо не се знае, всеки момент последен и т.н. Интересна или не зависимост... Днес беше кофти ден, След като се похвалих тук колко съм станала бойна, днес през един час ми се доказваше, че не съм

А, да, нещо което е по насочено. Спортът. Когато бях ученичка, спортувах плуване, тенис на маса, танци, а после.....Постепенно взе да изчезва всякаква по силна физическа динамика. ГОЛЯМА ГРЕШКА!. Тук, трябва да отбележа, че психотерапевта ме "задължи" като начало на терапията да правя кардио. И аз го следвах. Бях добра и изпълнявах. За това, наистина благодаря Интересното е, че когато избирах какво да правя, попаднах на двама, мъж и жена, които правеха фитнес тренирвки, допадна ми жената, която ги изпълняваше и след време, преглеждайки клиповете, които са качили видях един, който е озаглавен " Моята история"- въпросната дама. Мислех, че е нещо от сорта на "бях дебела, но с упорство вече съм супер мацка" И го подминавах, все. Но все пак нещо все ме дърпаше да го видя и накрая го пуснах. Оказа се, че изобщо не става въпрос за това. Страдала е дълго време от обсесивно компулсивно разстройство. И разказа през сълзи на някои места, колко мъки е изтърпяла и как пътят до това да се оправиш не е нито къс нито равен. Ту добре, ту зле, ту добре, ту зле. Без значение от продължителността на периодите. Е, случайности значи.. Така, че спортът влезе в сила. Не го пропускам, дори когато ме мързи, просто дава изключителен резултат. Не само стегнато дупе и силни ръце. Цялото тяло се променя. Ставаш войн. И ментално и физически. Понякога, когато съм се усещала пак, че съм болна от какво ли не. Че усещам слабост и аха аха пак да залитна, започвам да тренирам и да предизвиквам тялото си, и естествено релното състояние се показва веднага.

Е как...Аз отново се обсебих от това, че тъкмо нещо оправя, друго се развали. Или пък този път наистина е заболяване и аз вече не мога да различа кое какво е. Понякога си казвам, защо дори грип не ме хваща, настинка, като нормалните хора. Температура да вдигна. Да кашлям! Нещо си, нормално, което е видимата причина да ти е зле. А това...Все едно някой си прави майтап с теб. Чувстваш се, че направо умираш, а като те преглеждат...всичко работи нормално. Дори кръвното ми не скача. Нищо! Е, всъщност първите пъти беше за малко скокнало, но нормално. При пулс 120...Вече такива не смеят да ми стават. Беше в началото на първата година. Но пък сега е ред на стомаха и по ред на номерата в цялата гастроентерология.

Опитвам се да се отърва именно от това чувство, че съм проблясък във вечност (познаваш ли я, ми зададе преди време въпроса ) и че трябва да бързам, защото нямам време. Действа ми неприятно. Не искам да върша нещата с идеята, че всичко е преходно и не се знае кога какво ще стане. Като че някой ми диша във врата. Вкрайна сметка, никой не може да живее дните си така пълноценно, че ако се случи нещо да си каже, ех за нищо не съжалявам.Най- малкото защото сме свързани. А постиженията си не мога да ги изброя като точки. Ще кажа, че постепенно започнах да виждам взаимовръзката на мисълта ми със физическите симптоми. И така започнах да си обяснявам, защо ми е зле. Или защо точно това изпитвам. Това ми донесе повече увереност и умение да "превъзпитам" мислите си. А те, по моему, могат да депресират и най- силния и спокоен човек. Просто имам нагледни пример. Голям съм си кошмар. За това ми е толкова трудно. Разбирам, защо тялото ми се рзбърка така, знам, че много неща от миналото ми влиаят. Всеки ден мозъка ми, след случилото се, вадеше спомени от най ранно детство, ей така, изведнъж. Без дори да се замислям. Както си вървя и- СПОМЕН, нещо което съм забравила, но което показва, че съм имала наченки на...."тревожност, хипохондрия и т.н" още когато съвсем не е било толкова очевидно. Това ме натъжаваше, но пък и ме караше да си обяснявам, защо съм стигнала до тук. Спомнях си моменти на слабост, или моменти изобщо, които показват тенденция. Най- странното беше, че не го правех умишлено, сякаш някой ми прожектираше филм и ми показваше "виж ту, виж тук, ами тук помниш ли" Това ми послужи за ориантир, че трябва незабавно да почвам промени и че всичко е съвсем логични, предвид всичките ми схеми и модели, убеждения и вярвания. Много от тях винаги съм знаела, че са грешни, но си ги отглеждах и не ги променях. Тоест, отговорна съм. Знам, какво съм си причинила. Вече не се плаша толкова безумно, защото попринцип не съм харесвала страхливци или хора дето се панират и могат най много да си навредят, вместо да видят, че ей там отсреща пише EXIT. Това да се превърна в таква много ме сломи, даже много повече. Но пък не забравих за това което чувствам и искам. Искам да не съм такава. Та накрая се превърна в мотивация. Питах се, от кои искаш да бъдеш. Котенце или лъв. Макар че моята котка е доста смела Все пак- лъв. Дори зодията ми е такава, срамувах се, че съм като лъва от Оз. Тоест гордостта понякога служи за мотивация да се изправиш. Вече мога да стоя сама и нямам нужда от "слугите си". Защото бях превърнала хората около себе си в такива. Вече не съм така зависима и въпреки че усещам ужасните последствия от това да не си бил самостоятелен, вървя срещу тях. Минавам все едно през гора от тръни. Всичко боли дращи и кърви, но вървя. Като се обърна назад, абсурд да се върна. За това вървя, все някога ще свършат. Никоя гора не е безкрайна Купих си статив! Не, лъжа е, пожелах го, но близките ми ме насърчаваха. Идеята беше да го поискам. Защото аз съм художник и бях намразила да рисувам. Не исках. Мразех го. Това за някой не би било постижение. За мен обаче е Записах се на курс. Излизам навън. общувам по свободно от всякога. А преди, да изляза и то с колата- мисията невъзможна. Вече не съм и такъв социопат. Така де, имам нужда от хората, от хора със силна и положителна енергия. Вече не се вбесявам, че не ги намирам. Пляскам по един шамар на мислите като "Ето...поредното разочарование, от всички хора на света, аз пак да попадна сред кофти хора..Съдбата ми е кофти. ЗНАЕХ СИ" От както започнах да го правя, все на готини попадам. Е силно казано, но така изглежда. ( и докато пиша тези редове излиза мисълта " не се знае, така си мислиш, всичко накрая ще се скапе..;) ) По инициативна съм. Въпреки че усещам как нещо ме спира, зпочва да ми става лошо, само и само да не го направя (ето проявление на мисълта), но честно- изпсувам веднъж или баш си се развиквам на глас, че тая няма да я бъде! и го правя. Та..така....Аз просто нямам никаква самодициплина на страха. Моя срах е моя шеф. И е извратен. Защото ме командва да взимам предвид или фантазии или абсурдни неща за заплаха. А ако видя мечка или вълк- нищо. Напълно изтрещал. За това започнах да изграждам сили и желание да постигна обратната йерархия . Но както виждате, започна ли да пиша тук, значи...нещата пак са залитнали. Мразя го това. След време започвам да съжалявам, че съм писала, че съм питала, че съм се обаждала. Вижда ми се толкова.....слабовато. Още търся упора. Благодарна съм, разбира се. Научих се да карам колелото си за един ден без помощни колелца, махнах ги собственоръчно, когато бях дете. А сега....все имам нужда от някой да ме хване за ръка, когато усетя, че губя "контрол". Не си вярвам и не вярвам ни нищо и никого- това е което все ме връща назад. Дори и да постигна да се чувствам добре дни наред, казвам си "сто преоцента е временно, кой знае какво пак ще се прецака" И...айде пак на манежа... Нещо друго ?

Повече от година, да. Как минава това време... Не мисля, да се чувствам виновна от това, нито мисля, че става толкова бързо и лесно. Имах нужда просто от мнение, виждам че това е идеята на форума, доброволно и с желание, та.. Знам какво Ви е мнението, казах какъв ми е опита със специалист. В този момен, нямах какво друго да направя освен да опитам да пиша тук. Ще намеря начин. И може да звучи особенно, но като се сетя какво беше преди, и се погледна сега, не мисля, че личните ми "методи" са толкова неефективни. Признавам, че не съм се превърнала в човек за пример, все още се "губя", но и няма да отрека постиженията си.

Виждам, че приключихме темата тук. Освен, че се надявах, специалистите като вас, да ми обяснят защо се случва това с глада и прималяването (писна ми дори да изписвам тази дума), предполагах и че някой ще сподели подобен опит, Благодаря на всички, че отделиха внимание! Беше важно за мен, защото понякога губя посоката и не разчитам правилно знаците

В началото исках да се справя сама, защото...не знам- характер. Но после осъзнах, че на много неща не мога да си дам отговори, а дори и да можех, не им се доверявах. Оказа се, че аз съм един много недоверчив човек, дали се е засилило заради определени събития, може би. Но да, не вярвам. И даже може би трябва да е с голям буква, защото обхваща много аспекти. Исках, човекът- терапевтът да ме усети и да не ме приема като поредния клиент. Може би гледам всичко така, романтично,преди дори повече...Може би не трябва, не знам. Исках наистина да усетя, че вижда там, където аз не смея или не мога. Ако щете дори, да му е интересно, да има желанието да види какво ще излезе от мен. Да е специално. Не че всеки случаи не е сам за себе си такъв, но...така го чувствах, защото не съм просто кипнала от много стрес. А беше толкова...обикновено. После трябваше да замина и нямаше как да продължа, но и не исках. Случиха се едни много неприятни случки, с мен, чувствах се много зле, искренно не бях на себе си и когато я потърсих само дето не ми се скара какви глупости говоря....Може да е подход да се отрезвя, но за мен си беше забиване още по долу, казах си "егати, дори и тук срещам безизходица...какво става" и...паника да искаш и то тиха, късаща отвъртре малки парченца. Трите предни теми, а....Честно казано, като ги чета се чувствам някак неприятно. Не ми харесва този човек, който виждам в мое лица. изглежда слаб, объркан, неадекватен, хленчещ. Мислех даже да ги изтрия. Но ето че след време пак съм тук...Пълен абсурд. Истината е, че наистина исках някой да ми даде логично обяснение за тази нова лудост с псевдо глада и "пяната кокошка", та да мога да черпя мотивация да се справя, отново сама...и толкова Психиатърът, при който ме пратих най- в началото каза " Всичко е химия, ти си химия. Така че, няма по адекватен начин да повлияеш на химичните процеси в тялото си с друга химия. За това лекраства" Аз питах "Не мога ли да се справя без тях?" Отговорът" Не! (съжалителна физиономия) Само ще свикнеш с положението си и ще си навредиш повече така, от колкото хапчетата ще навредят" Често мисля, дали не е била права. Това с щитовидната жлеза, например, все още е на границта Сега не мога да се обърна към психотерапевт, не съм в родината. DilianaD Странно, че се чувствам именно без такава (енергия). А аз бях много енергичен човек, идеен, желаещ, но всъщност...може би не толкова вярващ, за да действа...

" вкопчила се в гордостта на егонцето да опази животеца видите ли... " - Да, не виждам нищо ненормално в това да искам да се чувствам здрава и да живея пълноценно. Не знам на някой да му се мре. Когато прекарваш 2 години всеки ден в...(мислех да опиша всичко което съм преживяла, но смятам, че няма да впечатля никого), накрая се обсебваш, защото аз знам със сигурност какво ми коства и с какво се боря и дали се старая. Бях при препоръчан психотерапевт. Трябваше постоянно да му напомням, за материалите, които обещаваше да ми праща след всяка сесия. Свърши ли ми времето, всякакви въпроси след него, дори още в кабинета остават отбегнати. Знам, че има правила и стъпки, но не се случи връзката. Изглеждаше, че трябва да напомням за историята си всеки път или да поправям информацията. Изглеждаше като да не е индивудално, а по подразбиране. Изглеждаше дори, че има някакво раздразнение спрямо мен. Достатъчно трудно ми е, за да се занимавам и с характера на някой, който трябва да ми помогне и се предполага подходящото отношение. Благодаря на г-н Балджиев, че обясни подробно, каква е връзката и защо се случва това което се случва. Оценявам подобен подход. Може би съм от тези, които искат да знаят какво се случва, за да не се въртя като в стая с огледала. Благодаря и за отговорите на останалите.

Вече минах от там. Правя промени в живота си и в мислите си, старая се всеки ден. Но все още имам физически симптоми. Странното е че ги преживявам сякаш за първи път...И си мисля "Може би този път, все пак е от някакво заболяване. Толкова стрес, все ще избие.." И така..

Изследванията най- вече настоявам аз да си ги правя, защото минах през всякакви средства и начини, чрез които да почувствам подобрение. Да, включително съм била и с психолог. Има някакъв порочен кръг, който се повтаря от симптоми или прилошаване, което н е просто да те заболи главата или да ти се разбие сърцето. Уморих се от това да чувам, че е нормално и тряба да търпя. Минаха две години. Дори и някои симптоми да са преминали, все излиза нещо друго и аз голямата част от времето се чувствам не добре. Забравих вече какво е да се чувстваш здрав и енергичен. Има и такива периоди, в които се усещам различна, казввам си, най- после, това може би взе да отшумява....И не след дълго нещо се случва и аз се връщам пак с усещането, че нещо не е наред в тялото ми. Сега това, да ми прималява от глад е ново, в началото го нямаше. Когато се появи си пуснах изследвания. Та от там, хормоните и антителата( щитовидната жлеза) също. Консултирах се с ендокринолог заради антителата, той на бързо ми каза че имам автоимунно заболяване и да взимам лекарства. Стана ми много мъчно, защото реших, че аз съм предизвикала да се отключи това заболяавне, защото прекарах две години в напрежение и стрес покрай тези проблеми. От по ранни изследвания обаче, пак ми бяха завишени стойностите, само на антителата. Но никой тогава не каза, че е заболяване, защото хормоните са в норма. Било от стрес.Питах този доктор, дали мога да се чувсвам така зле и да ми призлява от това че са високи, той каза НЕ. Е......Изобщо лудница. Не взимам лекарства, освен да пия селен. Честно казано, всеки ми обяснява, че тялото ми реагира така, на мрачните ми и черни мисли, така да го кажем и че съм кълбо от очаквания да се случи нещо лошо, но истината е, че аз го чувствам малко по друго. Когато за първи път ми прилоша и аз си рекох, край, това е (така се усещах, беше ужасно) от тогава насам съм във вечна борба или стискам зъби, всеки път когато това се е повтаряло. Напрежението и стреса ескалираха именно заради тези симтоми, а те са букет от какво ли не.Дали ще се появят изведнъж и ще ме стъписат от ужас, защото са....за мен адски, или ще е нещо не токова тежко но ще си присъства постоянно, като нещо залепено на гърба ми, ВСЕ ИМА НЕЩО ОТ КОЕТО ДА СЕ ЧУВСТВАМ НЕЗДРАВА! И за мен сякаш зависимостта е обратна. Не мрачните ми мисли предизвикват симптомите, а симптомите предизвикват мрачни мисли. Колкото и да чувам точно обратното мнение. Страхът ми че няма да се оправя всеки случай си седи и ме гледа кимащо "аз казах ли ти, че тая работа не е читава. Виж колко време мина, а на теб все нещо ти има. Няма да е само от тревожността.." Не знам....Вместо да прекарвам времето си с пълноценни неща, аз се занимавам само със себе си. Така се получава...Това е все едно да е опитвам да бягам с вързани крака. Падам постоянно. Гледам другите как си тичат спокойно и се радват, а аз се мъча да бягам така.Понякога единия ми крак се отвързва и се изпълвам с надежда, НЯМА ГИ! Вече не ми е лошо, не се чувствам като изтощена батерия, ПОНЕ! И се затичвам....и незнайно как, пак успявам да се заплета и краката ми са отново вързани. Или ръката за единия крак, или двете ръце... Ей така, символиката не е зле.

Здравейте, Бихте ли ми обяснили, на какво може да се дължи постояно чувство на глад, без същия съответно апетит. От няколко седмици се появи това чудо, направо ме побърква! Дори да съм яла, след час, два, отново усещам в стомаха си глад (стържене), но мога да различа, че не е както когато наистина ти се яде, с апетит и удоволствие. Когато се случи се чувства ужасно, отпадам и нямам енергия. Леко ми е замаяно, понякога усещам краката си треперещи и слаби. Като в клетка съм! Не мога да се отърва от това. Каквото и да ям или пия. Олеква ми за съвсем малко и после пак... Да, от две години се боря с тревожно разстройство, но от доста време, много от симтомите ги няма. Това сега, от къде дойде....Не знам как да се справя с него. Изследвах захарта си, беше в норми. Единственото което все е извън норма са стойностите на антителата ми. Високи са. Хормоните са наред....Просто вече не знам какво да правя, наистина ще съм признателна ако имате отговор! Или да ми дадете съвет.. Благодаря!

Ще я потърся, благодаря!

Благодаря за отделеното внимание! Проблемът е, че не мога да различа кога е следствие от разстроената ми психика и кога наистина може да е физиологичен проблем. А съмнението се подхранва, защото слабостта и това чувство "като да си в лодка" не изчезва от доста време. Понякога вечер, като по чудо, но за кратко. Ще видя къде мога да се доверя на някого. Аз съм от Варна, не познавам психолозите като "име".

Да разбирам, че според вас нямам заболяване което води до тази мускулна слабост и това гадно усещане докато вървя, че нещо ме повдига отдолу или ме бута настрани или назад...? Мислех, че е нещо неврологично. За това отидох. А и те веднага ми назначиха изследване и ме наплашиха с разни болести.

Не зная, но днес пак ми беше зле. Не спира да е така. И вече не издържам. Дори в момента плача. Не разбирам, всичко вървеше добре, със сигурност не се усещах като пюре.....Това ми навява ужасни мисли, почвам да си мисля за дострофии, атрофии....Ходих на невролог, а той ме прати на ЕМГ и ще мина и от там.каза нещо за полиневропатия... Но до тогава вря от притеснение. Днес излязох навън и като че не можех да ходя. Паянтово, слабо, треперещо, леко дори усещах как залитам. Ве едно нямам тонус на мускулите. Сякаш всеки момент ще падна и няма да мога да се движа. Какво е това! Просто трябва да изтрая до изследването и това е. Не виждам друг начин. Очаквах да намеря успокоение явно....

А тези усещания, които описах? Слабостта, чувството за абсолютна гадна, зловеща и налудничева реалност, кошмарите, объркаността? Не са признак на друго?

Мислех, че това, че ужасните панически атаки, които ме разбъркваха цялта щом отдавна не се случват, значи работя правилно върху себе си. Имах и подобрение относно мислите....наистина имаше период от време, в което сякаш започвах да се чистя, защото всеки ден се старая. Може да звучи глупаво, но по интуиция, познавам се, анализирам се, вътрешно знам, защо се появява това или онова. Просто един ден всичко тръгна назад. Не знам защо...Наистина вярвах, че съм в правилната посока. Сега ме натисна това усещане, че не съм адекватна. Дори когато чета, сякаш се отнасям. Не мога да се концентрирам. Плюс тази слабост. Възможно ли е всичко да се влоши до там, че да си изгубя ума (тъпо казано). Да се измени в друго сериозно заболяване, да го кажа така.