SamuraiJack

Има някакъв гняв и нетърпение в мен, ако щете към себе си гняв сякаш съм виновен, че сега вместо да се отдам на живота, ще трябва да се боря с натрапливостите си, т.е. яд ме е, че ги имам, макар че аз няма да се откажа от другите си занимания. Свикнал съм всичко да постигам "на време" - ха тази професия, ха сега професия по специалността - шашнал съм се, че времето изтича - ей го кога ще съм на 40г., кога ще правя семейство, кога ще се наживея до тогава, ами семейство ще имам ли въобще с мойте особености

Живот и здраве ще работим с един сериозен специалист. Знам, че терапевтът не е магьосник, нито има магическо хапче, нито ще ти "оправи" живота вместо теб. Но предполагам, че справянето с ОКР не е просто облекчаване на натрапливостите, а предполагам, че води със себе си освен съзряването на личността, както каза д-р Първанов, води със себе си до придобиване на умението да обичаме себе си( ама в истинския смисъл), да си прощаваме, да прощаваме и на другите, да придобием самочувствие, смелост? В крайна сметка ригидните черногледи характери са предразположени към натрапчивости, а натрапливостта се възползва от ниската ни самооценка, не ли? Не чакам сладки приказки от 1001 нощ, а се интересувам какво очаква човека, който вече може да обича и живее ефективно без натрапливости? Най-малкото депресията, тревожоността, негативният филтър и страхът ги няма вече, предполагам? Дали справянето с ОКР би ми дало база да стана по-духовна личност? Не, не че имам такива очаквания, интересно ми е. Относно езотериката съм скептичен, но относно Бог не съм атеист, не съм религиозен, но и не съм против религиите, но съм си дал сметка за себе си, че не вярвам в нищо по-голямо от нас самите, а би ми се искало. Към семейството съм грижовен, но понякога усещам, че съм и нарцис, съсредоточен в своите си проблеми, дали обичам семейството си - сигурно, но също усещам, че преди години е било лъжовно чувството, че съм самостоятелен колкото съм си мислел - ето сега натиснат не от житейски грижи, а от депресии и тревожности неусетно се облягам на семейството. Ерго сякаш все още гледам да вземам, не да давам в живота, като едно още сукалче в живота, ако и да се издържам финансово от пети курс на обучението си или да съм дал не малко свои пари за ремонт у дома, или примерно да избера да купя нов телефон на майка си, вместо на себе си. Може би познавам обичта, но повече познавам нуждата.

От форума никой не иска или не може да ме приеме. Терапевтът, който уж си бях намерил извън форума, чу историята ми и каза, че случаят не е за него. Добри хора, отчаян съм, моля Ви помогнете ми! Не ям, не спя, чувствам как смъртта на баба ми приближава, което ме побърква, побърква ме и провалът, в който съм на път на се превърна. Сега бях в енергото - потя се, не разбирам какво ми говорят, не помня какво пиша, какво ми казват, неакдеватен съм и хапя устните си до кръв от напрежение. Някога бях обещаващо момче, днес психо руина. Ако рухна аз, рухва и семейството ми. Те вече са притеснени и само такова гаале им липсваше. Мотивиран съм на 10 000% да работя с терапевт, да пътувам, да заделям пари, но за 2 години и половина обиколих сума ти терапевти без успех. Не виждам никакъв смисъл в живота на пред, само смъртта и алкохолът изглеждат като облекчение на болката. Моля ви като хора, като човешки души помогнете ми някак!

Благодаря, но се оказва, че въпреки желанието ми, няма с кого да работя...

Забелязвам, че щом изчезне чувството ми за вина за едно нещо, почти веднага тази вина се замества от вина за нещо друго/страх от нещо друго... Преди две години чувството за вина за здравето на баба ми изчезна, тъй ми обясниха подробно как се образува нейната диагноза. После се замести просто от страхът, че тя ще умре един ден. Абсурдно, но все едно преживявах мъката от сега, започнах да съм неспокоен всеки път, когато някой си във фейсбук си сложи жалейка, отварям снимка, да видя в коментарите кой е умрял, в очи ми се набиват хората по улиците с черни шалчета и пр. лудости - започнах да изчислявам, да мисля, че трябва да имам кариера и семейство, докато е още жива, същевременно страхът от смъртта и ме накара да чувствам, че всъщност нищо ням смисъл - нито да се развивам, нито да се веселя. Не щеш ли последните няколко дена тази вина пак се активизира, пак писах по форуми пак ми обясниха, че този инцидент с кафето няма общо със здравето и ми казаха още, че имам нужда от терапия. И пак вината изчезна, а сега се чувствам виновен, че... веднъж, малко след като бях правил секс и бях ходил до тоалетна по малка нужда на разминаване без да искам с "нечист" (понеже е бил там където е преди това е имало сперма) пръст съвсем леко търнах блузата на баба си... и какво направих тогава - намокрих си ръката с вода и търках блузата и да я изччистя. Но вината е, че не и казах от какво я чистя. Имам чувството, че ОКР-то ще ми върне този спомен в деня на погребението и за да ме кара да се чувствам зле. Твърде "луд" ли съм? @Орлин Баев @Георги Балджиев към Вас имам питане. Винаги съм се чудил дали е възможно с терапия да се "излекуват" най-ранните ми ОКР, които ме съпътстват от над 15 години - класическите нежеланите образи, които са смущаващи, скверни, насилствени, сексуални? И до днес имам такива ОКР спрямо близките си, като малък бяха много силни спрямо починали близки, а ако и сега отида на гроба на дядо ми ще започнат да ми идват мисли на поругаване на гроба. Подобни мисли за пръв път ми се появиха като бях на 13г. и тогава имах чувството, че ще полудея. Този тип ОКР мисли, колкото са по-неподходящи, толкова повече атакуват. П.С. Съжалявам, ако спамя много, но виждате, че не съм от "мрънкачите", а активно си търся терапевт сред Вас, макар да съм си намерил вече един, отсега се подготвям за човек, работещ с ОКР.

това не го разбрах

Имам следния въпрос - пиша тук за да е всичко в една тема. Да решим, че се справя с ОКР чрез психотерапия или, че никога съм нямал - все едно. Може ли психотерапията да ми помогне да "порасна", да се отделя от майка си? Нека обясня: Преди години живеех сам у нас, майка ми си идваше от време на време, аз се издържах само още пети курс, взех си държавните изпити по право, работих интересна като за онези ми години работа, имаше и повече мацки, въобще трупах "точки" в очите си мислех, че съм самостоятелен, успешен, имах самочувствие пред себе си и чаках с нетърпение да се гмурна в живота на още по-възрастните, зрелите. Истината е, че междувременно без да усетя бях станал неразвит в други сфери, примерно много-много не чистех у нас, казвах айде сега да научим за този изпит, това е по-важно, не се научих да готвя. Сега като западнах психически, а и майка се върна със съпруга си да живее у нас, осъзнах, че се държа за нея - преди не, но сега -да. Със западането ми психически последните две-три години се почувствах адски слаб или всъщност прозрях как изглеждам всъщност, когато старите "поводи за гордост", които съм имал на 25г. вече нямат тази тежест на 28г. Чувствайки се слаб, аз сякаш черпя сили от майка си като 12-годишен, облягам се на нея. Вече не ми се гмурва в живота на зрелите, страх ме е, че часовникът тиктака и времето върви само напред. Ужасява ме мисълта, че до 40г. възраст примерно имам да създавам деца, семейство, да ставам гръбнак на семейство. какв ти гръбнак с тези ОКР-та?? Или как ще си намеря съпруга? Гаджета съм имал и са ме харесвали момичета колкото щеш, но дълбока връзка никога не съм имал. Влюбен съм бил само в училище. Всичките ми връзки след това бяха да си запълвам времето с някого или да си четкам егото. Затова понякога нощем се стряскам като ме нападат накуп измислените поводи за вина от миналото заедно с убеждения за безрадостното ми бъдеще напред. Прозрях своята инфантилност, всъщност. Което вероятно е радостно събитие, тъй като много хора си остават цял живот инфтанилни, но в духът на черногледството на ОКР може би, не вярвам, че ще намеря сили да я преоодолея и да узрея, да стана мъж.

Няколко пъти в този форум ми е казвано или съм, че хората, работещи успешно с ОКР са трима. Да кажем, че му увря главата вече за това. Издирвам телефона на Алексей и съм пуснал запитване, до останалите... Чувствам живота си на предела. Няма за кога отново да отлагам решаването на проблема. Не искам да свърша като тези, изписали сума ти коментари в интернет бедни хорица изгубили 10 години от живота си по психиатри и терапевти без резултат. Чак ме е яд на "съдбата", защо точно на мен, както се казва, това ОКР. Гледам със завист усмивките на другите.. Мотивиран съм на 110% да работя, пътувам и харча пари за справяне с ОКР. Ще последвам съветите ви, те са ми последна надежда, дано не ме подведете. Чувствам се отчаян.

Само искам да се похваля, че понеже си намерих много хубави възможности във връзка с плановете ми за кариерни планове, "енергиите" ми скочиха до небето и колкото и да ме е страх от смъртта и да имам други кофти мисли, ще посветя пролетта и лятото си до август за изпит, а и други неща в тази насока. Имах проблем на работа, който само подсилваше самобичуването ми, но сега съм доволен от себе си за находчивостта, която проявих да си намеря тези нови възможности.

Погледнах ги - да, на моменти в някои от твърденията му все едно прочетох себе си, други пък сякаш бяха по-силни при него, аз нямам такива силни социални фобии. В момента съм асоциален де, но защото съм депресиран и тревожен. Той пък няма моите обсесии. Когато пуснах тази тема преди две години беше заради чувство за вина, че съм направил нещо на баба си. И ми казаха най-добронамерено, трябва ти психотерапевт. После четох, писах по чуждестранни медицински форуми и хората ми обясниха, че няма връзка между конкретната случка и състоянието и. И се поуспокоих, без лекарства, влязох даже в светъл период, ето мойто момче не си виновен, всичко е ок... Ообаче в един момент лекичко взе да ме гложди ей така заради гложденето, докато към края на 2016-та година, чувството за вина не изчена съвсем и не се появи страха от смъртта на баба ми. Ей тъй на, тя ще умре, какво ще правя тогава - това е наратива. На моменти все едно се задушавах и ми се плачеше дали за нея, дали от стреса, дали преживявайки отсега смъртта и. И където и да отида каквото и да правя тази мисъл е с мен. Не знам това дали е баш ОКР, окей обсесисия е, но е и тревожност... И така до миналата есен, когато открих за себе си ново поприще, в което мога да се развивам, реших се на кариерна промяна, освен това минах на ксанакс, хватката около гушата ми се отпусна и можах да се посветя на курс по програмиране за начинаещи.. курсът свърши и цяла зима не бутнах повече програмиране - едно, че като нямах пред себе си срок, който да гоня (крайният срок на курса) се демотивирах, друго, че минах на заместители на ксанакса. Бях по-добре от сега, но все така търсех седативен, обнадеждаващ ефект я в кафетата през деня, я в две-три бири вечер, спрях и да спортувам и му отпрах едно ядене и направих едно шкембе, което в момента свалям... Ала последните две седмици стана още по-лошо, умът ми постоянно ми брои колко години живот и остава от 74 и половина сега, до примерно 86, викам си айде що да не ги доживее. Това преди ми е помагало да забравя тази тема. Но умът ми казва добре, ама като стане на 82 ще и "остават" само 4 години до тези 86, колкото и дълго да живее винаги ще има момент, в който и остава само година повече, само месец, само ден... Тези мисли са влудяващи и са като лавина и като лавина повличат и други, наративът продължава още повече - охо, ами един ден като майка ти вземе да остарява така ще се притесняваш и за нея, т.е. адът няма да има край за мен, въобще чак искрено почвам да се чудя как хората се смеят по баровете или на плажа, или на тенискорта, след като смъртта на близките им е надвиснала като ДАМОКЛИЕВ МЕЧ постоянно; но наративът продължава: когато тя умре ще чувстваш вина за всички моменти, в които сте се карали, в които си се държал като изтърван разглезен келеш, какви терапевти, какво ОКР, батко, виновният е логично да го гризе съвестта, тук веднага идват образите на познати и приятели - кой знай колко хармонично са се отнасяли с бабите си, да ти трябва да страдаш. Дори, когато я прегърна сега или целуна все едно едно тихо гласче ми казва, ее правиш го от гузна съвест...наративът продължава с още по-абсурдни неща - трябва да направиш кариера преди тя да умре, да имаш деца, да ходиш на екскурзии или пък се стряскам, че моментът преди две години и половина сякаш беше вчера, т.е. времето лети бързо, значи и нейната смърт наближава бързо и пр. и пр. и затрупан с толкова мисловна помия започвам да се отчайвам, че ще успея да постигна кариера, да направя семейство и най-важното, че няма да намеря щастие и покой. Един вид, ти щом през лесния и веселия период от живота си все нещо ти липсваше, то сега тепърва ли? После, как човек може да е щастлив, ако баба му е на 85 и всеки ден и е подарен. Ами ако майка ти или баща ти са на 85? Как човечеството продължава да ходи на работа и да се забавлява вместо да седи малодушно и страхливо, чакащо смъртта, както аз правя? Разбира се при мен нещо не е както трябва, а не при човечеството... тук някъде вероятно е тапата, за която Орлин говори. И за капак някакви стари неща чувства за вина и недоволства от себе си се появиха и включиха към "хора"...

Благодаря

Имам си вече препоръчан терапевт. Благодарности на д-р Първанов. ...Но никога почти не съм се чувствал толкова отчаян и в безнадеждна позиция. Когато си тинейжър или на 20-21 и с в депресия поне има някакво неопределено бъдеще напред, на което да се надяваш. Някога съм се надявал - и в лошо и в добро на днешния ден. А днешния ден се чувствам като л**но. Днес съм дрът пръч на 28, хората имат деца на моите години, а аз... без желание за нищо. Не мога да се понасям, че съм толкова слаб. На тези години на които съм семейството ми трябва да разчита от мен, а не да съм треперушка. Винаги съм бил заешко сърце колкото и да съм компенсирал и да съм го замазвал. Провал в живота ли ме очаква? как ще посрещам трудните моменти, които очакват хората в по-зряла възраст, а аз съм тръгнал към тази възраст?.. лъжа ли е всичко на които съм градил доволство и радост от себе си.... Поне за депресията, тревожността и ОКР не съм виновен, но се чувствам все едно съм. Дори днес, втори ден откакто съм отново на ксанакс реалността е тежка за приемане. Едвам се завлякох навън да покарам колело, ама иначе без ксанакс съм жив подлудял, само че предният път, когато бях на него наистина ми беше леко, а сега - не. Едновременно състоянието ми ме изтощава, заедно с това омразата и презрението към мен самия, че съм в тази позиция и на тези години ,ме смазва допълнително. Сам съм огорчен от себе си и ми е гадно от самия мен. Чувствам, че животът не е за мен и това е! Не ми се самоубива, но ми се ще никога да не бях се раждал на тази земя. Има ли надежда за такива като мен? Помня как бях дете още и с майка ми бяхме на гости в друг град. Помня как скверните ОКР мисли така жестоко ме бяха нападнали, че имах чувството, че ще трябва да се самоубия за да намеря покой от тях. Не смеех да и кажа, нито имаше интернет тогава да прочета и да се образовам. Мислех, че съм или омагьосан или най-вече, луд... Пиша си тук за отдушник в моята си тема, не изисквам и очаквам никой конкретно да отговаря, пък ако някой иска да каже нещо - добре е дошъл... Просто се чудя случаи, като моите или по-брутални, дали са се "излекували".... И да явно, разко ми се е влошил мисления поток, защото преди ксанаксът правеше реалността доста по-приятна и не се събарях лесно. Сега с него поне мога да спя. Тегли ме да си лягам рано, да бягам от реалността...

Искам да попитам освен изброените от мен неща, възможно ли е психотерапията да ми помогне да открие мотив и мерак за живот. Дори без моето ОКР, животът ми се струва мъчително и безсмислено начинание. Ето например, трябва да ходя на сватба след месец и половина - как да се забавлявам, щастието и лекотата на лицето на всички само ще ме натъжи колко съм угнетен... на моменти се чудя обичам ли наистина семейството си или просто съм "зависим" от тях психологически, "ползвайки" ги за почва под краката си... или ще успее ли такъв изкривен човек като мен, взрян в пъпа си, да поиска семейство, да се влюби наистина... влюбвал съм се само в училище, след това си хващах приятелки за шоуто или за да съм с някого просто... Дори когато не са ме нападали обсесии винаги съм имал един "филтър" на мировата скръб, готов във всеки момент да се спусне пред очите ми, относно реалността. И тъй като и този филтър, и дълбоко вкоренените автосъмнения и липса на обич към себе си, а и обсесиите са част от мен от ранна детска възраст, се чувствам в безпътица, че нищо не може да ме промени, безнадежден случай. До преди години бях малко по-малък/млад настроението и хубавото мнение, което поддържах за себе си се подхранваше от изкарани дипломи, женско внимание към мен, успехи на предната ми работа, които възприемах и като стъпала към днешната си мечтана работа. Днес обаче всичко това изглежда като "дим и огледала", всички недъзи и проблеми, временно заметени под килима, са отново на повърхността - отново съм онова дете в седми клас, което макар че беше най-доброто момче по успех в класа си, пусна в ума си една нищо и никаква мисъл, че ще се провали на кандидат-гимназиалните изпити и тази мисъл за кратко стана огромно чудовище, в чиято 100% вярност бях убеден и плачех всеки ден и лягах в следобедна дрямка, повален от депресия и отчаяние. В ума си изигравах най-лошия вариант - ако не изкарам изпитите как ще кандидатствам само с успех след осми, ей така да ми е спокойно. А на изпитите в крайна сметка имах отличен по БЕЛ и много добър по математика и може би най-добрия успех за момче в областта. А след това дойдоха ужасни скверни - насилствени и сексуални ОКР мисли - нали колкото е по-гадна мисълта, толкова повече тя се забива отново и отново... Отчайващо е да видиш, че си там където си бил преди 15г., ако не и на по-лошо място. Малко се отнесох. Питането ми е може ли терапията да ми помогне освен с ОКР със, нека го нарека съзряването. Да обичам близките си без да чувствам вина и гняв към тях. Вината е резултат от ОКР, което усилва и не ми дава да забравя грешките си към тях, а гневът - вероятно е гневът към мен самия, проектиран върху удобен виновник. Ще успея ли да се науча да се "отделя" психически от семейството си, да придобия съзнание на зрял индивид, ще се появи ли желание да давам и създавам - грижа за семейството ми, грижа и за едно ново семейство - жена и дете. Имам усещането, че съм един Питър Пан - дете в мъжко тяло. П.с. Чувствам, че съм "увреден" и "сбъркан" от толкова отдавна, че не мога да повярвам, че някога ще бъда нещо по-различно. Та какво ще остане от мен, ако махнем страхът, неувереността, отчаянието, омразата към себе си, от това да бъда мухльо?( Посветих години на това да не съм/да не се чувствам мухльо - захранвах егото си, търсех суета, одобрението на другите, всяко момиче, което ме искаше ме караше да се чувствам пълноценен....) Баща ми опердаса семейството ми пред очите още преди да тръгна на училище, след това за жалост живях още четири години с него (Да има детето баща, нали), години които също бяха токсични за мен. И като прибавим ролята на наследствената обремененост.... вероятно всеки в депресия се чувства безнадеждно, а не само аз. Страхът дълбоко в мен е, че никога нищо няма да се промени, че дори способния терапевт няма да се справи, не заради грешка в него, а защото съм прекалено голяма каша и уврежданията при мен са до мозъка на костите ми.

Благодаря.

Че генът - физиология и психика, са също много важен фактор? Не се бях замислял преди над това, но след като го написахте се замислих над него и съм съгласен. Прибавих детайли от детството, защото по мое скромно мнение/предположение, без тези събития днешното ми състояние надали същия интензитет. Единствено предполагам, че те са засилили и/или отключили много неща. Упътвате ме, че трябва да се работи и с автобиографичната матрица - ами, да осъзнавам го. Възможно е да бях имал същите проблеми, дори с безупречно детство - да, и това го разбирам. Огромна част от особеностите на душевността е наследствена - и това го разбирам. Справих ли се?