shawne

Аз просто освен за всичко се тревожа и за братовчед ми, който е шизофреник (нейният син). До скоро се държа и изглеждаше добре, но от няколко дни не е добре. Казва, че трябва да умре и да иде при нея, защото само тя го е разбирала и искала. Постоянно се страхувам да не посегне на живота си и това напрежение ме съсипва направо. Тъкмо дойда малко на себе си и нещо лошо се случва и отново влизам във филмите, че няма да успея да издържа на това напрежение. Светлината пак ми дразни и все се съмнявам дали нямам проблеми с паметта. Нещата с мен се повтарят от преди няколко години. Все си мисля тази сутрин какво съм правила, как съм отишла до работа и ако нещо не се сетя започвам силно да се панирам. Не знам как бих издържала още една подобна раздяла, а все се страхувам, че братовчед ми може да си направи нещо сам. Знам, че съм силна, минах през какво ли не и не се отказах, но не знам до кога ще издържа така. Дали няма да прекрача и моята граница.. Тъжно ми е. Мъчно ми е за леля, мъчно ми е за семейството ни, което се разбива, липсват ми моментите с нея. Вечно изживявам всичко (като цяло говоря, не за траура) много тежко и приемам нещата много навътре. Винаги мисля за всичко и всички. Изморена съм... Искам да "дойда на себе си отново". И последно да споделя нещо, което от поне 2 години ми се случва, но не съм се сещала да Ви попитам. Когато легна и съм в полузаспало състояние ми се случва да си мисля и представям неща, които не са се случвали наистина (и не говоря за лоши неща, а някакви случи, които не са реални), но съзнанието ми сякаш се включва, отварям си очите и се чудя, защо си измислям такива неща. Това нормално ли е? Например ми се е случвало да си представям/ сънувам (не знам и аз какво е точно това) нещо, свързано с работата ми, което не се е случвало и в следващия миг си отварям очите и сама си се чудя измислям ли си.

Просто се плаша от самото усещане. Знам като факт какво се е случило, но самият край сякаш съзнанието ми не иска да го приеме. Чувствам се ужасно объркана, неосъзнаваща, сякаш не съм аз Сега се разболях от някакъв летен вирус явно, защото цял ден повръщах и имах температура вчера. Нямах време много много да мисля вчера за каквото и да било. Но когато си легнах и се събуждах през нощта първата ми мисъл беше леля ми и чак се плашех. Някакъв страх изпитвам. И като си помисля за нея сякаш не мога да проумея, че я няма. Аз дори не изпитвам болка в момента докато го пиша... Наистина имам чувството че не съм аз понякога (доста често). Вече не изпитвам дереализация, а само дразнене от светлината, но самото чувство за нереалност го няма. Проблемът ми е в това, че съм объркана. Изпитвам напрежение, тревога, страх и не знам какво да правя. Страх ме е да не се случи нещо с мен и от това да не изживея живота си нормално (да не полудея, защото знам за случаи от загуба на близък как полудяват хора). Искам да имам дете, дори работихме с приятеля ми по въпроса, но от както се чувствам така ме е страх да продължим с опитите.

От град Русе съм. Вашето мнение какво е? Нормално ли е да не възприемам нещата и да се плаша от тях?

Здравейте, не искам да Ви притеснявам, просто искам да споделя какво ми се случи днес. Реших, че трябва да се взема в ръце и да отида на психолог. Запазих си час от вчера за днес и с голямо нетърпение очаквах момента да си поговоря със специалист. За жалост останах много разочарована. Исках да й споделя какво ме мъчи, какви са притесненията ми и т.н., а единственото, което тя направи бе да ми даде една камара тестове. за стрес и тревожност на не знам си какви психолози и тем подобни. Споделих й, че ми е странно и не мога да възприема случилото се за истина и каза, че това е нормално, тъй като е едва 9-ти ден от загубата. Трябвало обаче да внимавам за колко време ще се оправя, защото критичния момент бил 1-2 месец, когато хората се вманиачавали и започвали да правят някакви ритуали. То тя ме наплаши повече отколкото бях... Затова бих Ви помолила да ми отговорите само на един въпрос и спирам с писането: Нормално ли е да не възприемам нещата и да се плаша от тях? Днес се навършват 9 дни, а аз не мога да осмисля и изживея нещата все още. Не би ли следвало до сега да се почувствам малко по-нормално? Нямам предвид да не ме боли, или да не ми е мъчно, но поне да кажа "Да, това се случи, нотрябва да взема живота си в ръце и да продължа". Ходя си на работа, върша си задълженията съвсем нормално и адекватно, но мине ли през ума ми мисъл за леля ми и за всичко, което се случи не мога да го приема и осъзная някак. Трудно ми е да говоря в минало време. Не асимилирам трагедията.

Благодаря и за вашето включване! Днес потърсих в книжарница "Ciela", но ми казаха, че е старо издание тази книга и я нямат. Ще търся и утре в други книжарници. Един от етапите ли е този с невъзприемане на реалността? И дереализацията ми отново се изразява в дразнене от светлината. Усещам, че самата дереализация сякаш се опитва да ми помогне да се отпусна, но аз не се поддавам. Защо е това неосъзнаване на загубата на близкия човек? Има моменти, в които просто не мисля и съм себе си. Но по няколко пъти на ден изпадам в някакво много силно състояние на тревога. Започвам да си я представям и да изпитвам болка и даже страх някакъв. Страх ме е и от самата промяна. От нейната липса. От това, че целият ни живот на мен и нашето семейство се преобръща на 360 градуса. Чувствам се като в някаква дупка. Не мога да приема факта, че няма да я видя повече, въпреки че знам истината. Много съм объркана.

Много Ви благодаря за вниманието, което ми отделяте! Наистина го ценя високо! Някакъв напредък имам, вече два дни успявам по 1-2 пъти на ден да си поплача и то си излиза от само себе си. Осъзнавам, че това наистина е един огромен шок, защото за загубата на близък никога не можеш да бъдеш подготвен. Притеснява ме нещо друго. Аз постоянно излизам, разсейвам се, говоря на най-различни теми, чета, за да разсейвам съзнанието си по някакъв начин. Но има много тежки моменти. Изведнъж започвам да чувствам ужасно голямо напрежение и тревога. Главата също започва да ме свива. Представям си я и нещата, които по принцип сме правили заедно и просто не мога да осъзная, че този човек вече го няма в моя живот. Съзнанието ми не го възприема. Днес е седмият ден, а аз все още не мога да възприема случилото се. Бързам ли? И снимките й гледам и някак пак не мога да повярвам, че вече я няма. Вярвам, че всичко това е заради силния шок и стрес, които изживях, но все пак имам притеснения за това. Притеснителни ли са тези моменти на огромна тревога, които ей така сами си ме връхлитат, заедно с мислите за нея? И това, че не мога да възприема факта, че леля ми вече не е сред нас. Дори пишейки това ми изглежда странно...

Да, аз това си мислех. Смятам да се запиша на народни танци. Проблемът е, че изпитвам някакви странни усещания. Ето, например сега дремнах следобед и когато се събудих започнах да изпитвам много силна тревога, паника и сякаш съм на ръба да полудея. Много силно напрежение изпитвам и объркване. В момента не изпитвам дереализация, но тази тревожност ме изкарва извън релси. Само като погледна некролога на леля ми и нещо в мен се преобръща. Сякаш не може това наистина да се е случило. Възможно ли е от този силен стрес и шок, който съм изпитала в момента, в който са ми съобщили новината и всичко последвало след това да не издържа психически?

Благодаря Ви за бързия отговор! И аз така си обяснявам нещата. Просто явно това е някаква защитна функция на мазъка, за да се предпази сам. Дереализацията явно и тя от това се получава отново, защото преди 3 години беше под влияние отново на тежко изживяване. Сега като си мисля за всички дни, в които ходихме в болницата се чувствам много странно. Сякаш не мога да осъзная всичко, което се е случило и не искам да го приема. Същото се отнася и, когато гледам нейни снимки. Просто я гледам и не разбирам случилото се. Като факт го знам, но... чак аз не мога да обясня. Ужасно объркана се чувствам. И съм доста напрегната. Докато се събудя и усещам как тревожността сякаш "влиза в мен". Започвам да мисля защо не реагирам като останалите, защо съм по-спокойна от тях и т.н. Като си легнах тази нощ например и заспах, по някое време през нощта се събудих, защото ми се стори, че някой прошепна нещо. Може би е било от лаптопа, защото оставям филми по цяла нощ, но веднага започнах да се замислям, дали просто не превъртам и започвам да чувам някакви неща. Много странно се усещам самата себе си. Някак като изгубена. Този път не се плаша чак толкова от самата дереализация, но ми се иска да вярвам, че няма да ми отнеме отново 9-10 месеца, за да се почувствам на себе си отново. Снощи си купих магнезий и Б комплекс просто, защото знам, че помага за нервната система и стреса. За психолог нямам финансова възможност просто.

Здравейте! От много време не съм писала във форума и не знам как ще ви прозвучи, но се радвах, че не ми се налага да влизам. Бях пуснала една тема, но тъй като тематиката ми този път е малко по-различка, реших да пусна нова тема. Само вмятам, че съм на 26 години. Само за да обясня малко ситуацията искам да припомня какво ми се беше случило преди около 3 години горе-долу по същото време. Имах дереализация (до колкото ми е известно това название). Почти постоянно чувство на нереалност, дразнене от светлината, проблеми с паметта и вманиачаване по това дали всичко, което правя е нормално или не. Опитах се всячески да си спомня дадени моменти от моя живот, или дори какво съм вечеряла преди няколко дни (въпреки, че не знам изобщо за какво ми е да помня подобно нещо). Бях много изплашена и смятах, че нещо с мен не е наред и че полудявам. С ваша помощ и на две момичета, с които се запознах тук, имащи същия проблем излязох от това "състояние". Чувствах се много пълноценно, завърших магистратура и започнах работа като учителка. Справях се със стреса в училище и даже се чувствах добре докато работех. Всичко добре. Ходих с приятеля си на няколко почивки това лято, качих се за първи път на самолет и въпреки целия шок и ужас, които изпитвах се справих. Прекарах много интересно и положително лято. Всичко обаче се срина само за ден. На 18.08 получих обаждане от братовчедка ми, която викайки ми каза, че леля ми не е никак добре и че чака линейка пред блока. Изпитах огромен стрес и усетих как адреналинът се излива във вените ми. По най-бързия начин отидохме с приятеля ми. Няма да разказвам много подоробно перипетите, през които преминахме тази вечер и как всяка секунда очаквахме нещо да се случи с леля ми. В крайна сметка тя изпадна в кома, в следствие на мозъчен аневризъм. Девет дни беше в кома и всеки ден в часовете за информация малко по малко умирах и аз вътрешно. В крайна сметка не издържа... Не се пребори. На 27 сърцето й просто е спряло. Новината разбрах по много шокиращ начин, въпреки, че ако трябва да бъда честна някъде вътре в мен съм очаквала това да се случи. Сутринта в 7ч. докато спях започнаха да се чуват писъците на баба ми и дядо ми (нейните родители), майка ми само ми подхвърли един валидол на леглото и отиде при тях. Толкова бях шокирана в първите минути, че не успях дори да заплача. Просто не асимилирах нещата. Почувствах ужасна болка. Чак когато излязох от в къщи и отидох до работа, за да им кажа, че няма да ходя 2-3 дни успях да поплача. Доста при това. Не мога да обясня чувствата, които изпитвах вътре в мен. Съзнанието ми обаче беше заето да се притеснявам за баба ми, дядо ми и братовчедите ми. Братовчед ми е шизофреник от около 13-14 години и постоянно мислех как ли ще издържи и дали няма да се влоши. Започнах да мисля постоянно за тях и как ще понесат всичко. В къщи пред тях не плачех, просто защото не исках да ги натъжавам и само, когато оставах с приятеля ми си поплаквах. Гледах да им бъда опора и си казвах, че трябва да бъда силна заради тях, а и всички все това ми повтаряха. В деня на погребението много плаках. Не пожелах да вляза в "Зала на мъртвеца" или както там се казва, защото се страхувах от това да я видя по този начин. Исках да я запомня жизнена, усмихната и сияеща каквато винаги е била. Стоях навън през цялото време и плачех и се страхувах. Проумявам, че човек не може да се бори със съдбата си и че дните на всеки от нас са преброени, но просто някак блокирах. От вчера имам отново чувство за нереалност. Светлината ми дразни на очите и се чувствам странно и цялата тази ситуация ми е странна. Знам какво се е случило, но някак явно не го приемам ли, не го осъзнавам ли и аз не знам. Но сякаш нещо в мен се пречупи. Спрях да плача и смятам, че това не е нормално и се виня за това, че не страдам като другите. Те са разбити, съкрушени, а аз някак "забих", блокирах. Защото все се опитвах да се сдържам пред тях ли, защото просто някак колкото и лошо да прозвучи ми олекна, след като имаше изход някакъв от цялата тази ситуация ли... Излизам всеки ден с приятеля ми, разсейвам се, говоря с приятели, но ме плаши това, че мъката ми някак изчезна. Вчера поплаках 2-3 пъти за кратко, но както казах изпитвам някаква вина. Леля ми беше най-добрия човек и не заслужаваше да си тръгне толкова млада. Но защо, когато гледам снимките й ми е мило и й се радвам, а не страдам както другите. Сигурно звучи налудничаво, но имам чувството, че някъде нещо в мен умря. Чувствам се като Ледената кралица... И това нереалното чувство го бях забравила, а сега отново ме връхлетя с пълна сила. Не мисля, че съм разсеяна, този път не се плаша толкова от това, колкото ме дразни самото усещане. Чудя се заради дереализацията ли ми се притъпиха всички емоции, или този път наистина не вървя към добро? Благодаря Ви предварително за отговорите! Ще означават много за мен!

Здравейте! От много време не бях влизала във форума, но ето, че отново ми се наложи. Чувствам се в безизходица. Чувствам се объркана. За мен приятелството винаги е било много важно, въпреки, че знам, че хората идват и си отиват, въпреки че знам, че всички сме заменими. Има едно момиче, с което излизаме заедно от година. Много държа на нея и съм й благодарна, за това, че беше до мен. Помогна ми, когато изживявах раздялата си (въпреки, че според други мои приятели тя просто е била на правилното място в правилното време), започнахме да излизаме заедно, създадохме наша компания и т.н. Докато един ден приятелят й не я остави. Причината била, че е изстинал към нея и просто не я обича. Така, де.. Скоро след като се разделиха започнахме да си пишем с бившия й приятел на всякакви теми. Споделяхме си и така го опознах, както никога не съм си и помисляла, че ще го опозная. Изненадващо за мен започнах да го харесвам. Преди няколко дни той ми призна, че е влюбен в мен, така както не е бил до сега. Излязохме два пъти (нищо не се е случвало между нас) и това влоши още повече нещата, защото се убедихме, че наистина много силно искаме да бъдем заедно. Това много ме изплаши. Да, той й е бивш приятел, но е бил с нея. Чувствам се грешна, предателка.. Чувствам се виновна, макар да знам, че не я е оставил заради мен. Не знам какво да правя.. Чувствам се в безизходица и просто не знам как мога да изляза от тази каша. Наистина много го харесвам, но не бих искала да й причиня болка. Знам, че приятелството ни не е силно, защото не един път се е държала с мен зле, не един път е говорила против мен и т.н., но все пак го е обичала (а може и все още да е така). Как да постъпя? Преди известно време имах тревожност, съпроводена с дереализация и проблеми с паметта, е сега от няколко дни имам чувството, че отново затъвам в тази черна дупка и съвсем се плаша. Започвам отново да се чувствам като в сън, да се плаша, че ми е мъгляво всичко, което съм правила снощи, или дори днес. Знам, че е от стреса, но все пак не искам да изживявам този ад отново. Моля, посъветвайте ме как да постъпя. Сърцето си ли да последвам, или ума/ съвестта ми?

Много благодаря за помощта! Захващам се с редновно бягане в парка! За паметта ми казахте, че ще се възвърне, но имам само искам да попитам - дереализацията (чувството сякаш не съм на себе си и че сънувам, сякаш нищо не е реално) наистина ли е само симптом на стреса и не води до.. да кажем усложнения, защото не искам да споменавам болестите, от които се притеснявам? И след два месеца безсмислени сеанси при психоложката ми да продължа ли да я посещавам, или да дам всичко от себе си и да си помогна сама?

"Стресовите хормони могат да прекъснат невронните мрежи - онази паяжиноподобна структура от мозъчни клетки, която служи като трезор, съхраняващ най-ценните виспомени Могат да попречат на хипокампа да ражда чисто нови неврончета. В екстремални условия стресовите хормони могат дори да убият клетките на хипокампа." А, ако както в случая при мен този стрес е постоянен, тоест хроничен, тази прекъсната "паяжиноподобна структура", която води до загубата на моите спомени, били те далечни или не възстановява ли се? Имам предвид един ден, когато се успкоя и премахна стресорите всичко, което съм изгубила от паметта си възстановява ли се? Защото някак да ми ги няма спомените от училищните години, забавите и университета не ме устройва. С ученето се справям сравнително добре, което е интересното. Просто ми е трудно да си възпроизвеждам вчерашния ден, а да не говорим за спомени от преди повече от 1 година, а попринцип съм изключително паметлив човек.. Та.. Ще се върнат ли спомените ми, когато всичко се подреди и вече съм спокойна? П.С. Обещавам да започна да бягам поне по 2-3 пъти в седмицата! Притеснявам се само, че когато се поизморя ми прилошава и съм стигала дори до спешното от сърцебиене, пребледняване и безсилие, а в това число и повишаване на кръвното налягане. Сърдечно ви благодаря, докторе! Бъдете жив и здрав!

Добър ден! Ходя на терапия от два месеца, като давам и последните си пари за тях. Лошото в случая е, че имам чувството, че изхвърлям парите си на вятъра. За два месеца не виждам абсолютно никаква полза от тях, освен някакви упражнения за паметта, с която както съм ви казала имам проблем. Че не помня - не помня, но някак си свикнах с това. Пак се плаша, пак се тревожа като не си спомня вчера какво съм правила и къде съм ходила, но - здраве да е! Притеснявам се, че след толкова много време все още си имам дереализация, която вече не е постоянна, но е доста честа. Най-силно я усещам, когато съм изплашена или силно притеснена. Страхувам се от факта, че не изчезва каквото и да правя и да не правя. Замислям се дали няма вечно да си остана така? - с дереализация и силно влошена памет. Знам, че НЕ СЪМ болна, знам, че е състояние, но бога ми до кога? С приятеля ми мислим след 1-2 месеца да заминем на почивка в чужбина и веднага изникват въпросите - Как ще замина? Ако ми стане нещо? Ако ми прещрака нещо? и все някакви такива. Искам да съм щастлива, да замина и да се забавлявам без тези притеснения. Как да постъпя в случая? След два месеца терапия - всяка седмица по веднъж + задачки за в къщи без нито едно обяснение какво ми има и защо го има? Изглежда не мога да попадна на терапевт и не знам до кога ще се лутам така..

Благодаря много на всичи! Отличничка съм в университета заради стипендиите, които получавам, за да помагам на семейството си. Уча, за да мога след като завърша да стана учителка на ниво, да имам знания и да се развивам. Самата оценка дали е 4,5 или 6 ме вълнува само заради стипендията. Но има и друго нещо.. Стремежът ми винаги да бъда първа. Винаги съм искала аз да съм най-най едва ли не, специално в университета и това отнема много от силите ми. Ето, за 2 седмици имам 4 шестици, но се съсипвам от четене, а ми остават още два изпита. А относно паметта, дразни ме това, че не съм като преди. Не мога да кажа "Ей хора, онзи ден си изкарахме много хубаво" (например), само защото не знам какво съм правила онзи ден. Имам спомени, не е като да не помня, но просто не знам кое кога се е случило. Изпадам в някакви крайности и постоянно задавам въпроси за това или онова кога точно се е случило. Ето снощи бях навън и 15 минути питах и спорих кога сме излизали за последно. Знам, че сме излизали и къде сме били, но кога не знам. Оказа се, че е било вторник. Когато ми казаха седнах и се замислих и след 15-20 минутки, осъзнах, че наистина е било тогава. Иначе ученето на уроците не ми се губи. Прочитам ги по 2-3 пъти и ги знам, но пак не знам кога точно съм ги чела. Дали събота, дали неделя.. Нямам идея. Ето това ме влудява. Не, че съм забравила какво съм правила. Иначе за дереализацията - купих си Гинко Гуард, магнезий и витамин Б комплекс, чай от маточина и Деанксит вече по 1 на ден и се опитвам да ходя по-дълго време пеша. Пея, слушам музика, гледам да се забавлявам и да не го мисля (от време на време и рисувам предимно детски картинки - психоложката ми каза, че означавало проблеми в детството). По-слабо я усещам от преди, но си я има. Най- вече на слънчева светлина. Послушах съвета на психиатърката ми и на д-р Тодор Първанов и има ли слънце навън, ходя със слънчеви очила. Силно се надявам някой ден всичко това да прикючи и да изляза по-мъдра, по-спокойна и както казахте по-устойчива на стрес, защото животът ми никак не е лесен и не искам да се предавам. Скоро искам и семейство да имам, как ще се грижа за него, ако цикля на едно и също място?

Много ти благодаря, bliss! От сърце се радвам за теб и за това, че вече си добре!! Уж съм по-спокойна, но изглежда не е достатъчно. Ще се постарая повече! Надявам се всичко да си дойде на мястото! А на д-р Първанов поднасям извиненията си! Съжалявам, че съм ви досадила!