bliss

Здравейте  темата беше отделена със съгласието на авторката, за да имат възможност повече хора да вземат отношение към този често срещан проблем. 
Напълно съм съгласна с Диляна. 
Смятам, че нещата се усложняват и от факта, че детето няма братче или сестриче, с което да споделя стаята и да не се чувства самотно и застрашено. Предлагам на първо време единият от родителите - сменяйте се, за да не свикне и с това - да спи в стаята на детето (надявам се не сте сложили само едно легло  ), но с ясната и категорична уговорка, че това е само временно докато тя порасне достатъчно. Забележете - не докато свикне - докато  ПОРАСНЕ. Децата на нейната възраст силно желаят и смятат себе си за големи. При вашето дете порастването не се е свързало със самостоятелността. Ще наваксвате постепенно, но уверено и категорично! 
Във възрастта на училището децата постепенно променят т.нар. референтна група - т.е. авторитетите си. До този момент това са били родителите - постепенно фокусът се измества към връстниците и други възрастни авторитети в техния живот - учители, треньори и т.н. Използвайте тази вълна. Дайте за пример другите деца, но в никакъв случай не като засрамващ и критикуващ пример. Добре е да дадете пример с малко по-голямо дете или връстник. 
Отделянето на стаята може би се тълкува от детето като отхвърляне и промяна в чувствата ви към нея. За нея това, че сте и осигурили самостоятелна красива стая (с разход на време, труд и средства) никак не е признак на любов. "Те вече не ме искат при тях" - басирам се, че в главицата и се въртят подобни мисли. На тази възраст много деца се сдобиват с братчета и сестричета и тя очевидно подозира нещо такова, съответно - опитва се да го предотврати по някаква причина. Може би смята, че то ще отмъкне вашето внимание и грижи и любов. С всички сили компенсирайте самостоятелната стая с интересни занимания заедно с нея в останалата част от времето на семейството. Променете ежедневието си и начина си на общуване с детето - то да усеща, че вече не е малкото "бебе", на което се радвате и забавлявате,  а пълноправен член на вашата група, с който вие обичате да прекарвате свободното си време. 
Мисля, че вече схаванахте подхода
Успех!

Ще цитирам тук д-р Първанов: "Ами като те е страх, как няма да е страшно" Когато престанеш да се плашиш, това, което преживяваш може да ти се види всякак: от неприятно, през неутрално, та чак до, дай Боже, комично.
Темата малко заприлича на урок в пети клас, когато ни караха всеки със свои думи да преразкаже урока. Така и тук, всеки повтаря по различен това, което вече е било казано преди него. За да не остана по-назад ще дам и моята интерпретация.
Може и да не съм права, но така, както аз ги виждам нещата, стресът е физиологична реакция на тялото спрямо външната среда и тя е универсална т.е. тялото на всеки човек реагира по един и същи начин, когато сме стресирани (друг е въпросът, че някои имат по-висока устойчивост спрямо стреса, в сравнение с други). Ако е само стресът, можеш да го бориш механично - чрез спорт, медитация, осигуряване на достатъчно време за почивка, даже и чрез секс ако щеш. Страхът, от своя страна, е емоционална реакция. Нашата лична емоционална реакция. Докато не разбереш, че ти си отговорна за нея и че тя не е нещо паднало от небето, а е в резултат на твои грешни представи и изкривен начин на мислене, няма как да излезеш от омагьосания кръг, в който сама си се вкарала.
Надявам се скоро да пишеш с добри новини!

Здравейте, това е нормална реакция на късното отделяне. Това което сте направили сега е трябвало да се случи много по - рано още през втората година. Периодът на отделяне ще е по - дълъг и труден. Връщането на старото положение и допускането на детето във вашето легло на тази възраст и особено в периода на отделяне е фактор да се забави още повече този процес. Детето е достатъчно голямо, за да се поставят нужните граници. На светло, в началото на отворени врати, с много разговори и насока в посока възприемане и свикване с обстановката. 
Необходимо е да бъдете по - категорични и да спазвате правилата, които вие - родителите сте поставили, в противен случай създавате атмосфера за развиване на манипулативно поведение от детето към вас. Известно време ще бъде по - превъзбудена не толкова заради накъсания сън, колкото заради преживяването на отделянето. Бъдете категорични в решението си и скоро нещата ще се оправят.

Виж това мнение -съвет . 

Неприемането на себе си е , неразбиране на себе си . Има една основна истина , че човек прави това което може .Нито повече , нито по малко (помисли) . Значи във всеки един момент той прави възможно най доброто .Дава най доброто от възможностите си .Когато започна да осъзнавам това , започвам да се обичам .А започна ли да се обичам , светът сякаш се променя и става по добро място за живеене .

"Разбирам, че хипнотерапията е привлекателна за хората в това състояние, защото го има желанието нещо да се случи ей така, без да се напрягат, но именно тази настройка е в основата на състоянието. " Божидар Цендов
Това е така. Когато чуя "да се подложа на хипноза", вече знам, че това е пациент тип оплаквач, който никак не е готов за реална работа. Да се подложа пасивно... Има свръхочаквания към хипнозата, в които са преплетени холивудски мамбо джамбо сценарии. Всъщност хипнозата, тази майсторската, е като червена нишка във всяка психотерапия. Това е доверието, това е дълбокото сливане между психиките на терапевта и пациента емпатийно и променящо през които и да е методи. Да, ритуалчето "затвори очи и се отпусни" и т.н. е част от процеса, но далеч не само това е хипнозата. А, както казва Божидар, гаранция за неуспешна работа, е натоварването на вярванията за хипнозата като за пасивна процедура, в която някой ти завинтва гайките. Нищо такова. Да, отпускаме, се визуализираме, успокояваме се, но и активно работим с напрягащото, със страха. При това психотерапевтът се явява само асистент на собствените усилия и мотивация, разбиране и разширяване на осъзнатостта и т.н. Винаги съм се дивил на хората, при които е нужно съвсем малко, просто посоката и с една вътрешна локализация на мотивацията и себевладеенето си променят всичко, знаейки че наистина сами са отговорни за живота си. Към такова разбиране тласка добрата психотерапия - то променя, нежели пасивното очакване за успокояване отвън, подобно на хапче. По-горе сте писали за комбинацията от хапчета и психотерапия на ниво невроза. Писали сме много пъти, че това е кауза пердута, която проваля психотерапията, отново по подобни на дискутираните причини. Защо хапче? Защото лошичко? Ооо, наистина ли? По-лошо от при умиращ от рак или ебола или от пребиване? Дали? Или през неразбиращото си мрънкане, самопоставящи се в ролята на жертви, не искаме да видим, че имаме да се учим от неслучайно преживяваните състояния. Да се учим и растем. Но, лесно е да обвиним нещо и някого си, да прехвърлим отговорността, да ползваме активно печалбите от състоянието си, докато твърдим колко много искаме да го няма. Как, с хапче или с хипнозка, замазващи уроците ни ли? Ако заменим думата хипноза, натоварена незаличимо с фалшиви вярвания, с думата медитация, при която локусът на себевладеенето се прехвърля в изпълняващия я, нещата вече си идват на мястото. Да, водене медитация, докато сам се научиш, но воденето е само старт! Ти си творецът на живота си! 
п.п.: случайно зърнах тази тема. Обикновено влизам предимно в "психотерапия онлайн"... 

Мило момиче, хапчетата, били те и хомеопатични няма как да хванат и махнат негативните мисли от главата ти.
За това си има средство и то се нарича ,,психотерапия,,.
Две думи, до момента ти нищо реално не си направила за да се справ6 с проблема си.

,,Всичко,което ви писах за себе си и бях толкова откровена,беше за да прецените и да ме посъветвате какъв начин на лечение да започна.,,
Ще ме извините, но ще се намеся, отговаряйки на въпроса ви.
-тъй като не сте болна, лечение не може да се проведе
- вие не сте щастлива и имате проблеми, точно с това се занимава психотерапията-помага на хората да решават проблемите си се чувстват добре-значи трябва да започнете психотерапия
-дали да бъде тя осъществявана с помощта на хипноза-да, хипнозата е много добър метод, но не е единствен и можете да се обърнете и към колега използващ друг вид психотерапия.

Здравей, описаното от теб е поредица от факти, които те карат да се чувстваш неудовлетворена, съответно тревожна. Тези факти, обаче, не са причината. Какво значи да си "дефектна" не знам,  но имам чувството, че този резултат много добре се съчетава със собствената ти представа за себе си.
По - големият проблем е, че ти вярваш в  "дефектите" си. Позволила си Те да бъдат твоето лице, сякаш те е страх да живееш през онова, което всъщност си или не го познаваш!?
Много хора, често ходят на психолози и разни специалисти и често ги сменят, в нашите среди има диагноза и за това поведение. Всъщност няма как когато си недоволен от живота и нямаш базово доверие в него и в себе си, да си доволен от нещо, което е част от живота, а специалистите са точно това. 
Хроничното недоволство смачква, унищожава личността. Казват, че депресията е неумението на човек да сътвори бъдещето си, други казват, че това е подтиснат дълбоко гняв, трети, че това е вътрешния конфликт от разминаването на реалната и желаната действителност. Вероятно има и още теории, всички те, обаче са с общ корен - неумението или нежеланието на човек да поеме отговорност за живота си. Когато си позволиш .... да го помислиш като вероятно, тогава ще се намери и Твоят специалист, който ще те поведе. До тогава няма шанс.
 

Езерото е нейният дом и семейството ви - там тя е защитена и щастлива. Пътечката към пиратското съкровище е нейният личен фантазен свят, скрит от почти всички. Басейнът и морето - предстоящото и навлизане в живота на непознати, разнообразни хора, дъждът е времето, което напредва и скоро ще прелее - тя усеща неизбежността на израстването си, но все още и се иска да не е толкова бързо и тя да си остане момиченцето, с което е свикнала. Рибката беше сама? Време е да включите в приказката много различни непознати рибки и рачета и още други морски същества
Мисля, че се досетихте. Успех! 

Пиши на кирилица, ако отговаряш, моля. 
Мислите за самоубийство са на езика на подсъзнанието ти, идват на обратно. Тоест, в тях стои жажда за живот, за щастие, за смел смисъл. Това означават. Решил си да пиеш хапчета - временно решение са, освен ако не искаш цял живот да си ходиш дрогиран. Стратегически работещото решение е систематичната психотерапия. Да, преживяваш тази вътрешна празнота, тези страхове от нараняване, от неразбиране, изолация, безлюбие, провал... Да, бил си в това състояние 13 години. Разбирам те. Аз самия съм бил 30-на... Ако обаче не обърнеш внимание на важността на психотерапията, нищо чудно и ти да ги докараш толкова... Затова сериозно би могъл да се замислиш и осъзнаеш важността на психотерапевтичния процес за цялостната промяна на живота ти към по-добро. Да, тази дупка отвътре, тези пропадания в страховете, проявяващи се в симптоми, тази помитаща тъга и безсилие са там - преживяваш ги, познаваш ги твърде добре. Не се получава с борба, не става с едното напъване. Нужни са любов, разширение на съзнанието, промяна на мисленето, научаване не на борба, а на общуване със страховете в подсъзнанието ти в хипнотерапия, медитация, промяна на мисленето и работа с базисните вярвания в страховете ти и т.н. и т.н. принципи и методи... 
Накратко, качеството ти на живот сега и за в бъдеще зависи от това дали осъзнаваш важността на систематичната психотерапия при знаещ какво прави психотерапевт. Не чакай бързи резултати, нито пасивно очаквай някой да те поправи обаче. Иска се активното ти участие в този процес. Здрава работа си е. Отначало ще се чувстваш като заплетен в кълбо от преплетени възли, като пиле в кълчища. Постепенно тези пси възли започват да се развързват с твоя и на психотерапевта ти помощ, да се прояснява себеусещането ти, да ти просветва. Можеш да имаш осезаеми резултати и за няколко месеца психотерапия (с активно твое съдействие и участие), но за стабилни резултати, по описаното, прогнозата ми е за една-две години работа. Преценката ми е реалистична, на базата на опита ми. Колко е обаче година - две, на фона на вече минали 13 години и при пасивност от твоя страна и чакане само на хапчета, още толкова напред? 
Спри се на добър специалист и промени живота си! 

Пиша на абсолютно приземен стил, на елементарен език, с термини, ползвани в ежедневието. Не съм лекар, няма нужда да бъда наричан доктор, психолог съм. Реакцията ти на хистерично вменяване на вина, която се опитваш да направиш в последния си пост, въз основа скачане към заключения, дължащи се единствено на твои си психодинамики, нямащи нищо общо с искреното ми желание за помощ, няма нищо общо нито с мен, нито с желанието ми за помощ, нито с посланията ми. Твоя си е. Ако имаш смелостта да бъдеш честна със себе си, би могла да проследиш как повторяемо хистерично си опитвала чрез подобно вменяване на вина да манипулираш в живота си незряло. От писането ти,заключвам, че търсиш съжаление, нежели реална помощ. 
Пращам уважение към цялостната ти личност! 

Как за какво се тревожиш? Ти си го написал, мислиш,че хората те мислят за луда.
Всъщност, защо ти пука кой какво си мисли за теб?

Методът се прави, когато вече знаеш на рационално ниво, че тези страхови програми и убеждения са само ирационални записи в теб, които нямат общо с реалността. В работа с вътрешния диалог вече си се научила да реструктурираш изкривяванията и защитните механизми, да имаш актуална връзка с реалността. Тогава се ползва този наводняващо-десензитизиращ метод. Може да се прави чисто емоционално-медитативно, просто с присъствие в чувството, на фона на широкото пространство на потенциала, който пълносъзнателно обема и стапя страха и тъгата. Но, това е по-високо ниво. По-приземеното е това, което ти си направила. В симорон (украинска школа) го наричат самообгон, самоизпреварване, а в поведенческата терапия визуално наводняване с излагане на стимули и превенция на отговор. Желателно е да можеш дори да раздуеш страховите образи и усещания, на принципа на арадоксалното намерение да ги магнифицираш до пародия, до хумористична гротеска. Това е смел процес, смела техника и както казах, прави се когато човек е готов за нея. Силно ефективен метод е. Винаги е добре да се завършва със смирено приемане, като отношение, като емоционална настройка, възможно с кратка, пълна с доверие в научаваното молитва. 

Здравей, schoo!
Принципно, нали знаеш, че при всички случаи, човек сам се справя със състоянието си. Специалистът може да те напътства, да те насочи, но не може да научи твоя урок вместо теб и някак телепатично да ти го предаде. Все пак, дали да потърсиш помощник е право на личен избор и аз уважавам твоя.
В подкрепа на твърдението на Божидар Цендов, ще ти споделя моята "ахилесова пета", областта, в която аз се чувствам провалена и като че ли подложена на постоянна критика - това са качествата ми като майка. И за разлика от теб, съвсем не е нужно някой да ми казва нещо по темата, за да се почувствам зле - о, не При срещата с определени хора, чието одобрение ми е важно (защото аз самата се чувствам несигурна и търся външни референции, които да валидират компетентността ми), дори и мълчанието им ми се струва изпълнено с неизказани обвинения, а погледите им - пълни с укор.
За разлика от теб, аз работя с психолог и по пътя на логиката с нея съвместно стигнахме до заключенията, че а) имам някакви свръхочаквания към себе си и б) реално погледнато не се справям никак зле. Какво да ти кажа, съгласна съм напълно с нея, разбирам го на ниво рационално мислене, и това помага, но все пак не стига, за да се почувствам "достатъчно добра". Затова реших да изпробвам една техника, предложена от Орлин Баев, по друг повод и в тема, която привидно никак не е свързана със случая ми.
Във въпросната тема, той съветваше едно момиче, което имаше проблем с това, че обсебва приятеля си да остава по-често сама и "да стои в чувството за самота и безлюбие", което я обзема в тези моменти. Казах си: "Бре, какво е това чудо - да стоиш в чувство? Я да пробвам." Следващия път, когато се наложи да общувам с човек, чието мнение ми е важно, отново се почувствах зле. Но вместо да бягам от това чувство, замазвайки го с твърдения от типа "Аз съм страхотна майка", в които вътрешно не вярвах, се пуснах по естественото течение на мисълта ми: аз съм ужасна, не се старая достатъчно, не съм толкова отдадена, колкото останалите майки и тъй нататък и тъй нататък, докато изцяло "изчерпах" това усещане. Трябва да предупредя, че упражнението, поне за мен, никак не е приятно, особено в началото Аз лично се замайвам, пулсът ми се ускорява, дишането ми се накъсва, като постепенно тези симптоми отшумяват, докато накрая не се успокоиш съвсем. (Добрата новина е, че колкото повече го прилагам, толкова повече тези първоначални реакции отслабват.) И не стига това, но и непосредствено след това привидно не се случва нищо особено, ако не броим факта, че зверски ми се доспива Но пък след няколко часа, когато се върна към този момент, той ми е някак "емоционално равен", споменът не е болезнен, не е неприятен, а напълно неутрален. Даже все по-често успявам, когато се върна към случката, да се надсмея над филмите, в които сама се вкарвам, което отчитам като приятен бонус
Надявам се някой от специалистите да вземе отношение спрямо постът ми, защото методът, така както го описвам, се базира в голяма степен на моите свободни съчинения При всички случаи е добре да се разясни как точно се прилага и дали би бил подходящ конкретно за теб и на този етап, ако решиш да го пробваш. Ако не - знай поне, че не си сама Много хора се чувстват несигурни в една или друга сфера от живота си, търсят начини да се справят с тази несигурност, падат, стават и пак продължават - всичко това е част от играта и според мен няма смисъл да го вземаш прекалено на сериозно.
Успехи!

Благодаря за бързия отговор!
По същество:
Педагозите казаха, че малката е била спокойна, послушна, по-скоро тихичка и свита. Не е яла почти нищо - малко хляб на обяд и едно парче ябълка за следобедна закуска. Похвали ми се за ябълката, каза че две деца са се напишкали и едно детенце казало на друго "куку" Не се е оплаквала, но не ще и да чуе за детска градина. В момента, в който я попитам, започва да хленчи и да се "пазари": "Ама нали съм болна? Нали Диди (така се казва бавачката) утре ще ме вземе?" И въпреки това, все още и е интересно да и разказвам и да играем "наужким".
За наш срам има такъв случай и той е съвсем скорошен. И не друг, а мъжът ми я е заплашил. Отишъл да я вземе от баба и, тя е хукнала надолу по стълбите на кооперацията без да го изчака, и той с целия си авторитет и заявил, че като не слуша ще я заведем на детска градина. Щях да му извия врата като разбрах от майка ми, говорихме и повече няма да се повтори. Просто не знам с какъв акъл и го е казал, като сам вижда какво е положението.
Ха сега някой да каже, че децата били малки и не разбирали Много добре могат да вържат две и две те, простоние сме тези, които неоправдано ги подценяваме.
И аз така смятам - въпросът, който тя най-често ми задаваше преди да я пусна отново на градина беше: "КОЙ ще ме вземе?" Сякаш се боеше, че никой няма да отиде да я прибере Бая зор видях докато успея да и убедя, че няма абсолютно никакъв шанс да остане там, първо защото много ще ни липсва и второ, защото градините затварят също като магазините, дечицата и леличките се прибират вкъщи и вечер там няма никой.
Относно оставянето до обяд - мнението ви съвпада с това на педиатърката ни. И тя ни посъветва в началото да я оставяме до обяд, докато свикне и сама прояви желание да ходи, или поне докато се почуства по-сигурна там. Дори изрази готовност да говори с възпитателките, които са привърженички на целодневното оставяне от самото начало. Мисля да се възползвам от предложението и.
Ще го направя и при първа възможност ще пиша какво сме "видели"
Хубава вечер!

Здравейте!
Гледам, че Донка е пуснала една тема, в която говори за това, че понякога и е трудно да прави разлика между оплакване, споделяне и търсене на помощ. Е, за да я затрудня допълнително ще кажа, че и аз самата не съм много сигурна кое от трите ще е постът ми  Просто ми се струва некоректно, при положение, че някой си е направил труда да ти даде съвет, при това добре обмислен, да не дадеш обратна връзка, за това дали в крайна сметка нещата са сработили или не. Затова нека наречем постът условно "Кратък очерк за това как се развиват нещата при нас". С подзаглавие - "Не се развиват така, както ми се искаше"
След двуседмичен интензивен подготвителен курс на малката ученичка, най-накрая ми се стори, че е дошъл подходящият момент да я пуснем на градина. През тези две седмици не знам колко пъти играхме на "детска градина", като тя беше ту учителка, ту майка на куклите. Не знам и колко пъти разказах историята за "Моя ден в детската градина" (по желание на малкия слушател, разбира се.) Тук ще отворя една скоба тези, които решат да пробват това в къщи и ще кажа, че историята е супер подробна - напр. "баба заведе мама в детската градина, мама си свали обувчиците, подреди си ги в шкафчето, обу си пантофките,остави и раничката, якенцето и водичката в шкафчето и влезе при останалите деца..." и все в тоя дух, описвайки и най-дребните детайли от режимните моменти, обучението и игрите на децата. Особено силно впечатление и направиха разказчетата с тържествата, на които децата се преобличат ту като животинки, ту като приказни герои, ту като принцове и принцеси и рецитират и пеят и танцуват, докато родителите се дивят на гения на малките си наследници. Всъщност дребната се ентусиазира толкова много, че с блеснали очи ни попита "Ама вие разрешавате ли ми да ходя на детска градина?" Добре, че бях седнала, че иначе щях да падна
Казах си: "Добре, явно нещата отиват в правилната посока, от утре е на градина." И наистина, всичко вървеше чудесно - сутринта преди да отиде поплака малко, по-скоро за профилактика, като я взехме следобед също беше спокойна, разговорлива, с желание да играе. Обаче, когато се стъмни случаят претърпя рязък обрат в стил Д-р Хаус - малката се нажали и за всеобщ ужас съвсем ненадейно повърна (тук ще вмъкна, че и сутринта имаше позиви за повръщане, които аз отдадох на това че току що е станала, а пък се напъва да реве). Първоначално решихме, че е вирус, но не би - на другия ден си останахме вкъщи и нямаше по-жизнено дете от нея. До края на седмицата си беше в къщи, като всяка вечер като се стъмни, панически започва да ми задава въпроса: "Аз сега като се събудя, кой ще ме вземе"? Тази седмица пак е болна и отново си е вкъщи и въобще се получава една такава никаква работа. Говорих с педиатъра и, тя е на мнение, че повръщането категорично е на нервна почва и не трябва да избързваме с опитите да я пускаме на градина. Според нея детето е едва ли не хипер чувствително. Цитирам: "Толкова деца са минали през мен, аз такова чудо не съм виждала."
На този етап мисля да я послушам, но ще продължа с разказите и игрите на тема детска градина. Виждам голяма полза от тях, тъй като поне успяхме по този начин да влезем в някакъв "диалог" по темата - често докато играем или докато и разказвам, тя започва да споделя някакви свои преживелици от детската градина, аз също споделям, обяснявам и така. Ще обърна и по-сериозно внимание на книгата за психогимнастиката (прочетох я, пробвали сме няколко упражнения, които определено са и интересни, но предполагам, че се изисква системен подход, за да има наистина ефект).
Дай Боже, следващият път, когато пиша в тази тема, наистина да имам добри новини. Междувременно, всякакви въпроси и коментари са добре дошли.
Хубава вечер!
 

Донка, сърдечно ви благодаря за чудесните идеи! Със сигурност ще ги приложа на практика и се надявам скоро наистина да се похваля с добри резултати.
Започнах да чета и книгата, която ми препоръчахте, още съм съвсем в началото, но изглежда многообещаваща. Току виж съм открила и нещо, което може да ни е от полза при работата с баткото
Още веднъж благодаря и ви пожелавам хубава вечер!

Обичта е избор.Тя е разумен избор да се грижиш за някого , приемайки го такъв, какъвто е.
Прочети това-
По време на семинар, на който изнасях лекции за проактивността, един човек дойде при мен и ми каза:

-          Стивън, много ми харесва това, което говориш, но всяка ситуация е толкова различна. Например бракът ми. Аз наистина съм разтревожен. И аз, и съпругата ми вече не изпитваме чувствата, които ни свързваха. Мис­ля, че вече не се обичаме. Какво да направя?

-          Чувството е изчезнало, така ли? - попитах.

-          Точно така - потвърди той, - а имаме три деца и това също ни безпокои. Какво ми предлагаш да направя?

-          Обичай я - отговорих.

-          Вече ти казах, че не я обичам.

-          Обичай я.

-          Нищо не разбираш. Чувството го няма.

- Тогава я обичай. Ако чувството го няма, това е до­бър повод да започнеш да я обичаш.

- Но как се обича, когато не обичаш?

- Приятелю, „обичам" е глагол. Любовта-чувство е плод на глагола „обичам". Затова я обичай. Помагай й, слушай я, разбирай я, цени я, служи й, жертвай се, утвър­ждавай я. Готов ли си да направиш всичко това?

Любовта е една от най-красивите думи в литерату­рите на всички развити общества. Реактивните хора я превръщат в чувство. Те се ръководят от чувства и Холивуд има голяма вина за това, карайки ни да вярваме, че не сме отговорни, а сме продукт на нашите чувства. Но холивудският сценарий не отговаря на действител­ността. Ако чувствата определят действията ни и ни ръководят, това означава, че сме абдикирали от своята отговорност и сме предали властта си.

Проактивните хора превръщат любовта в дейст­вие. Любовта е нещо, което се прави - саможертва, се­беотдаване - както майката дава живот на детето си. Ако искате да изследвате любовта, погледнете хората, които се жертват за другите дори когато не са ценени или обичани в замяна. Ако сте родител, вгледайте се в любовта, която изпитвате към собствените си деца, за които сте направили толкова много жертви. Любов­та е ценност, която се актуализира чрез свързаните с любовта действия. Проактивните хора подчиняват чувствата си на ценности. Любовта-чувство може да бъде възкресена.
 
С.Кови ,,Седемте навика на високо ефективните хора,,
С една дума, не го обичаш.

Когато аз работя, обикновено се фокусирам в характеровата база, която пречупва реалността невротично - нея променяме. Иначе, днес ще работим по едно, утре по друго, но когато базата си стои непреработена, тревожността избива в един, после в друг симптом, мести се. Та, нужно е да продължиш работата си с добър колега, но работа фокусирана в причините за тревожността ти, не само в симптома. 
Когато човек го е страх да остане сам и дома си, всъщност го е страх от това да погедне навътре в себе си, да е в досег със сраховете си, които не са разрешени, а са си там и започват да напират да излизат в оставането сама. Това се случва с теб. 

Ох, сърце юнашко не трае вече...  Чета форума редовно и имам чувството, че страхът от полудяване е лайт-мотив във всяка трета тема (поне). И макар да смятам, че в този случай е кауза пердута, ще кажа две-три думи адресирани към всички четящи, като човек, който хем е преживял най-големия страх на пишещите т.е. психоза, хем има някакъв съвсем скромен опит с тревожността.
Та, едно да знаете от мен: първото условие да си луд е да си на 100% убеден, че си нормален. Имате ли и най-малкото съмнение, че може би сте луди, спете спокойно - значи със сигурност не сте. Разберете, че за лудост говорим не тогава, когато ти твърдиш, че си луд, а целият свят те убеждава, че не си, а тогава, когато целият свят ти казва, че си луд, а ти твърдиш, че си нормален. За мен това е голям парадокс - опитваш се да извадиш от сто кладенеца вода, за да се самоубедиш, че си луда, а всъщност моментът, в който психотичния човек се убеди, че е луд, бележи началото на неговото оздравяване, а не на започването на пристъпа. Основната причина преживяванията ти да те се струват толкова плащещи, е че ти ги квалифицираш като нещо, което е в разрез с действителността, а за психотичния човек неговите преживявания и убеждения СА реалността.
Толкова от мен по въпроса с лудостта. Сега да обърнем внимание на нашата обща познайница тревожността (не дай Боже да ми се обиди, че я пренабрегвам и да реши пак да ме посети! Пу,пу!). Е, та тя за два месеца ми разказа играта  Първо, за нея няма лекарства открити (повярвайте ми пробвала съм почти всичко, което се предлага на пазара - н я м а!). Второ, при нея го няма безметежното излежаване в леглото, нищейки световните конспирации, няма ги лежерните разходки в парка, няма го лудешкия смях за щяло и не щяло...Има само нечовешко напрежение, което не ти оставя друг избор освен да трамбоваш като изоглавен из дома си, само и само, за да облекчиш за малко страданията на тотално некооперативното си тяло. Накрая бях толкова изтощена от цялата тая работа, че се върнах в лудницата (да, същата, в която ти трепериш да не влезеш), за да си почина още известно време и нещате пооправиха. И това ако не е ирония
В допълнение към двете състояния, които описах, имах и депресия, която се застъпи с тревожността и продължи след нея, както и друг бонус - натрапливи суицидни мисли. Та, ако ми се наложи да избирам, кое от тези четиритяхто да изживея отново, гласувам с две ръце за психозата. Съвсем сериозно!
И представете си изненадата ми, когато открих този форум и започнах да чета темите на хора, които живееха месеци, години или дори по-голямата част от съзнателния си живот, изправяйки се лице в лице с тревожността  и натрапливосите ежедневно и дори ежечасно, хора, които в моите очи бяха герои....представете си изумлението ми, когато открих, че тези същите хора се страхуват от една най-обикновена психоза...или пък от това да не влязат в лудница..Пфу!
И като дойдохме на въпроса за лудниците да ви питам - извинявайте, ама какво точно си представяте, че се случва в психиатриите? Като човек, който има четири престоя общо в две различни болнични заведения, мога да ви уверя, че няма да срещнете нито яки санитари разнасящи дебели спринцовки със съмнителни субстанции, нито буйнстващи пациенти в усмирителни ризи. Това, което ще видите са хора, също толкова объркани, отчаяни и уплашени като вас...и ако имате късмет и сте отворени към тях ще станете част от един малък, чудат и много сплотен колектив, от който може да научите, хм, интересни неща
С това се изчерпват моите разсъжедния по темата. А сега искам да се обърна конкретно към авторката на темата - Pramatarova, въпреки че не започнах този пост особено любезно, искам да знаеш, че те разбирам. Била съм на твое място и знам колко е трудно. Всъщност в периода на тревожността бях още по-голямо мрънкало и от теб   Но хората тук, както специалистите, така и тези, които са минали през състоянието са ти дали прекрасни съвети. Те обаче няма как да извървят твоя път вместо теб. Сведи ровенето в интернет само до тази тема и няма да сгрешиш. И ДЕЙСТВАЙ!
Успех!

Ох, сърце юнашко не трае вече...  Чета форума редовно и имам чувството, че страхът от полудяване е лайт-мотив във всяка трета тема (поне). И макар да смятам, че в този случай е кауза пердута, ще кажа две-три думи адресирани към всички четящи, като човек, който хем е преживял най-големия страх на пишещите т.е. психоза, хем има някакъв съвсем скромен опит с тревожността.
Та, едно да знаете от мен: първото условие да си луд е да си на 100% убеден, че си нормален. Имате ли и най-малкото съмнение, че може би сте луди, спете спокойно - значи със сигурност не сте. Разберете, че за лудост говорим не тогава, когато ти твърдиш, че си луд, а целият свят те убеждава, че не си, а тогава, когато целият свят ти казва, че си луд, а ти твърдиш, че си нормален. За мен това е голям парадокс - опитваш се да извадиш от сто кладенеца вода, за да се самоубедиш, че си луда, а всъщност моментът, в който психотичния човек се убеди, че е луд, бележи началото на неговото оздравяване, а не на започването на пристъпа. Основната причина преживяванията ти да те се струват толкова плащещи, е че ти ги квалифицираш като нещо, което е в разрез с действителността, а за психотичния човек неговите преживявания и убеждения СА реалността.
Толкова от мен по въпроса с лудостта. Сега да обърнем внимание на нашата обща познайница тревожността (не дай Боже да ми се обиди, че я пренабрегвам и да реши пак да ме посети! Пу,пу!). Е, та тя за два месеца ми разказа играта  Първо, за нея няма лекарства открити (повярвайте ми пробвала съм почти всичко, което се предлага на пазара - н я м а!). Второ, при нея го няма безметежното излежаване в леглото, нищейки световните конспирации, няма ги лежерните разходки в парка, няма го лудешкия смях за щяло и не щяло...Има само нечовешко напрежение, което не ти оставя друг избор освен да трамбоваш като изоглавен из дома си, само и само, за да облекчиш за малко страданията на тотално некооперативното си тяло. Накрая бях толкова изтощена от цялата тая работа, че се върнах в лудницата (да, същата, в която ти трепериш да не влезеш), за да си почина още известно време и нещате пооправиха. И това ако не е ирония
В допълнение към двете състояния, които описах, имах и депресия, която се застъпи с тревожността и продължи след нея, както и друг бонус - натрапливи суицидни мисли. Та, ако ми се наложи да избирам, кое от тези четиритяхто да изживея отново, гласувам с две ръце за психозата. Съвсем сериозно!
И представете си изненадата ми, когато открих този форум и започнах да чета темите на хора, които живееха месеци, години или дори по-голямата част от съзнателния си живот, изправяйки се лице в лице с тревожността  и натрапливосите ежедневно и дори ежечасно, хора, които в моите очи бяха герои....представете си изумлението ми, когато открих, че тези същите хора се страхуват от една най-обикновена психоза...или пък от това да не влязат в лудница..Пфу!
И като дойдохме на въпроса за лудниците да ви питам - извинявайте, ама какво точно си представяте, че се случва в психиатриите? Като човек, който има четири престоя общо в две различни болнични заведения, мога да ви уверя, че няма да срещнете нито яки санитари разнасящи дебели спринцовки със съмнителни субстанции, нито буйнстващи пациенти в усмирителни ризи. Това, което ще видите са хора, също толкова объркани, отчаяни и уплашени като вас...и ако имате късмет и сте отворени към тях ще станете част от един малък, чудат и много сплотен колектив, от който може да научите, хм, интересни неща
С това се изчерпват моите разсъжедния по темата. А сега искам да се обърна конкретно към авторката на темата - Pramatarova, въпреки че не започнах този пост особено любезно, искам да знаеш, че те разбирам. Била съм на твое място и знам колко е трудно. Всъщност в периода на тревожността бях още по-голямо мрънкало и от теб   Но хората тук, както специалистите, така и тези, които са минали през състоянието са ти дали прекрасни съвети. Те обаче няма как да извървят твоя път вместо теб. Сведи ровенето в интернет само до тази тема и няма да сгрешиш. И ДЕЙСТВАЙ!
Успех!

Здравейте отново!
 
Малко след като писах в темата реших, че трябва да спра да бягам от проблемите си и да се изправя лице в лице с тях. Оправданието, че нямам пари за терапия всъщност беше избора ми да отложа решаването на проблема си, тъй като той всъщност ми е изгоден. Парите са нищо, при положение, че даваме много повече за всевъзможни маловажни неща. А тук става дума за живота ни.
 
Да имаш панически атаки от една страна е чудесна „диагноза“, защото е универсално оправдание да вдигнеш ръце от всякаква отговорност, понеже се чувстваш жертва, белязана от стигмата на пристъпите на паниката. Цената, която плащаме за това удобство обаче е възможно най-голямата – щастието ни, живота ни. Разменяме щастието си за невротичното спокойствие на бездействието.  Е, чудесна сделка, няма що!
 
„За кораба е най-сигурно да е в пристанището, но не за това са направени корабите.“
 
Изчел съм камара книги за психология, будизъм, езотерика, толтеки, индиици и всичко, което ми е попадало и намерих общото в тях, но за мое разочарование не ми помогнаха. Проблема не е в книгите – те вдъхновяват и съдържат житейския опит на много пробудени хора.  Всяка една книга е в състояние да преобърне живота ни на 180 градуса, ако сме готови да се променим. Проблема е, че четящия всъщност не искаше да се промени.  И цялото това знание вместо да помага се превръща в товар. След като 6 години четене не даде резултат, реших, че е време да сменя стратегията и да започна терапия.
 
„Лудост е да правиш едно и също нещо и да очакваш различен резултат.“
 
 
Информирах се кои са най-добрите специалисти в областта на тревожностите и реших да започна терапия при д-р Тодор Първанов. Безкрайно благодарен съм му, че ме прие и ми помогна. Не целя да правя реклама с името му, все пак човешкото страдание е последното нещо, което трябва да бъде обект на търговия.
 
Първата ни среща беше малко разочароваща – очаквах да бъда хипнотизиран с махало и препрограмиран или да лежа на кушетка и да говоря за детството , родителите си и т.н. Почувствах се малко излъган и ми се струваше, че доктора говори неща, които отдавна знам. Та това е един от най-добрите специалисти по тревожни разстройства в България и единствената ми надежда, а се опитва да ме успокои с врели-некипели!  Но той каза нещо, което много ме озадачи и тогава не разбрах:
 
„Ти правиш паническите си атаки съзнателно.“
 
 
Въпреки недоверието си започнах да изпълнявам ежедневно задачите, които доктора ми постави и резултатите не закъсняха. Научих, че „паническото разстройство“ не е диагноза на психично заболяване, а просто страх пристъпа на паника да не се повтори. А той не е нищо повече от остра стресова реакция, при която рязко се отделя голямо количество адреналин и кортизол.  И така се получава следния порочен кръг:
 
Първата остра стресова реакция – Силен страх пристъпа да не се повтори - Интерпретиране на всяка тревожност като опасност от паника - Усилване на стреса  - Остра стресова реакция – Страх пристъпа да не се повтори...
 
В последствие започва да те е страх от места и ситуации, при които си получил остра стрес ова реакция и се формират всевъзможни фобии.  
 
Хората страдат от грешното вярване, че стреса се причинява от ежедневните грижи и напрегнатото ежедневие. Всъщност стресът е нашата мисловна реакция на случващото се в живота ни. Стреса се предизвиква от погрешните вярвания и комплекси, които сме придобили. Нормално е да си стресиран, когато си зависим от хорското мнение например.  Или когато вярваш, че живота ти се случва, вместо че имаш контрол над него.
 
Осъзнаването, че ние самите си пречим е първата крачка към промяната.  Проблема никога не е в света, а в умовете ни.
 
Започнах да спортувам и се научих да медитирам ежедневно по 20 минути. Спорта разгражда адреналина и освобождава ендорфини, а медитацията ни освобождава от контрола на ума и има мощен анти-стресов ефект.
 
Знанието, което получих от д-р Първанов съпоставях с ежедневието си и малко-по-малко започнах да разбирам по какъв начин причинявам стреса си сам. Точно това погрешно мислене е причината за всички „диагнози“, които съм си поставял през годините – социална фобия, депресия, страхова невроза и т.н. Нещата са ТОЛКОВА прости.  Страданието е аларма, че имаме неправилно мислене. Мислите трябва да се променят. Вместо да се тъпчем с хапчета, които само притъпяват симптомите,  по-добре да излекуваме корена – причината за състоянието си.
 
Мога да опиша терапията си в детайли, но това са моите изводи и да ги ползва някой „втора ръка“ би било полезно само за много кратко. Преди това и аз бях изчел всичко за паниката, техниките за справяне, плюс историите на надживелите я, но това не даде траен резултат.  Пак повтарям – не го казвам с цел реклама, просто всеки трябва да си извърви пътя, да преживее всичко и да си направи сам изводите.
 
Виждам, че темата е прочетена от близо 2 000 души. В раздела има 10-на души, които помагат, това значи, че е прочетена от над  1 900 души, които страдат от същите неща и ще бъде четена от много повече хора занапред. Пиша този пост за страдащите от панически атаки. Пиша го за теб, който сега минаваш през ада, през който преминах и аз. Знам, че се чувстваш сам и изоставен от Бог и мислиш, че това, което преживяваш е различно от това, което са преживели другите. Чувстваш се второ качество човек и ти се иска всичко това да е просто един лош сън. Вярваш, че живота ти е безвъзвратно объркан и че ще трябва да живееш в страх до края на живота си. Ужасяваш се, при мисълта, че можеш да полудееш или да умреш. Може би понякога в най-трудните моменти мислиш да сложиш край на всичко, защото ти се струва твърде много да понесеш.
 
Имам много добра новина за теб – страдаш напразно! Това, че имаш страхове и депресии не те прави по-малко стойностен човек, просто си объркан и изплашен. Не губи време, а потърси помощ и скоро ще си забравил за всичко. Щом аз успях можеш и ти.  Въоръжи се с търпение и бъди готов да има дни, в които мотивацията ти е по-слаба и не ти е до медитация. Бъди готов да грешиш и знай, че чрез грешките си се учиш, не се мрази заради тях. Просто имай търпение. Прояви малко мъжество и инат, на пук на себе си и всичко и излез от добре познатия ад, защото уверявам те – навън е по-хубаво!
 
Трудно ми е да си спомня за състоянието си от преди само няколко месеца. Та аз съм нов човек, а всичко е станало толкова неусетно... 
 
Преди няколко месеца започнах тази тема, защото се чувствах безпомощен, объркан и уплашен като малко дете. Е, вчера се погледнах в огледалото и видях колко здраво и красиво е станало тялото ми в резултат на спорта.  Зарадвах се на себе си, че съм насред планината, далече от къщи и не нося шишенцето с капки мента-глог-валериан, които носех винаги със себе си когато излизах от къщи и към които да посегна, когато усетя, че паниката се надига. Зарадвах се, че мога да съм на маса с непознати хора и да се отпусна и да участвам в разговорите без да ме е грижа кой какво си мисли и да се забавлявам. Това не ми се беше случвало от толкова отдавна. Зарадвах се, че си позволих да изпия малко алкохол без да ме е страх, че ще изпусна контрола и ще се изложа пред приятелката си и останалите хора. Зарадвах се, че отново мечтая и се чувствам нормален човек. Мога да бъда каквото си пожелая. Зарадвах се, защото си спомних колко страхотен човек съм всъщност – умен, добър, смел и забавен. Почувствах се горд и усетих, че съм пълен с любов към себе си. Пожелавам на всички ви това усещане!
 
По време на терапията (каква неподходяща дума!) се справих с клаустрофобията си. Заговарям непознати без притеснение, защото ми харесва тръпката. Харесва ми да се наблюдавам отстрани колко съм страхотен, когато общувам с тях. Изправям се пред страховете си и това ми доставя удоволствие, защото знам, че те са нищо повече от обикновени внушения. Руша старото с удоволствие, защото виждам, че е купчина лъжи. Света не е страшно място, хората не са лоши. Липсва ни само любов и вяра в себе си.
 
Иронично, но ако не беше паниката може би щях да изживея живота си с тежкия товар на страховете върху раменете си, а с такова бреме трудно можеш да стигнеш далече. От един страна може да се каже, че паниката беше необходимо зло, дар, който да провокира промяната. Неведоми са пътищата Господни...
 
На финала ще спестя пожеланията си за успех, към всички, които са изправени пред този проблем, защото  вярвам, че успеха не зависи от нечии добри пожелания, а единствено от нашите действия подплатени от силната ни мотивация. И да има кой да ни насочи, разбира се.
 
Знайте, че не сте сами и обичайте себе си въпреки всичко!  А ако някого съм вдъхновил с поста си искам един ден в замяна да направите същото за другите, които страдат и живеят в заблудата, че изход няма. Уверявам ви – имате силите. Не чакайте, а просто направете първата крачка!

Здравей, изненадва те факта, че хората не те определят като човек с ниско самочувствие.
Аз също бих се присъединила към това мнение, според мен се чувстваш недооценен. Ти си наясно с позитивите си, определил си негативите си, но не те са това което те спъва. И ти го знаеш. Наясно си, че въпреки недостатъците си ( тези които се опитваш да облечеш в това определение) ти можеш да продължиш. Въпросът е какво те спира.
Всяко нещо има своята противоположност - черното - бяло; топлото - студено; красивото - грозно ; комплекса за малоценност - стремеж към оценяване (ценност, превъзходство)
Според мен ти се чувстваш недооценен.
Съзнаваш силните си страни, правиш неща, които смяташ, че ще се харесат на хората, а отсреща не получаваш очакваната оценка.
Разбира се това се е зародило, някъде много отдавна и е започнало да работи с пълна сила.
Ако се е започнало в семейството, то е продължило в ученическите години, съвсем предвидимо е преминало в пушене на трева в тийнейджърството - това е ярка форма на бунт и желание все някъде да бъде оценен младежа. И накрая се затвърждава в любовните връзки. Желанието за ценност - ти да бъдеш важен, значим за някого, негов спасител дори, излиза много ясно в рисунките ти на супер герои, желанието ти да спасиш света, "саможертвата" в една любовна връзка, в която ти си третия и т.н. Забележи, че когато в тази любовна връзка оставаш единствен и първи тя се разпада - вече няма кого да спасяваш, за кого да се жертваш.
Страха от общуване и желанието ти да не бъдеш с повече хора в компания е отново страха от отхвърляне, от недооцененост.
Желанието ти да бъдеш ценен за хората се е поизкривило и те е вкарало в това не особено приятно състояние в което си.
Някой, някога, някъде не те е бутнал в правилната посока, вероятно в семейството е било поведението на баща ти, в чийто модел се съмняваш, че си влезнал.
В ранните ученически години са се прибавили и учителите - не си бил добър в спорта, но вероятно си бил много добър в нещо друго, линия в която не е имало кой да те насочи.
Следващите развития са вече следствие.
Разбираш, че това е само повърхностно нахвърляне на ситуацията, изградено съвсем небрежно върху кратката информация, която написа за себе си. Ако започнеш психотерапия, ще излезнат дълбочините, кривите, несъзнаваните мисли и поведения и куп други неща закоито сега дори не можем да предположим. Като цяло трябва да работиш върху промяна на цялостното си светоусещане, но в правилната посока.
Като начало, ако ти хареса започни с това, което ми е много любимо:

"Щом не можеш да бъдеш на хълм бор висок,
ти бъди дребен храст, но бъди
най- прекрасния храст край пенлив водоскок
и на бора недей се сърди

Щом не можеш да бъдеш и храст, ти трева
покрай пътя стани мълчешката;
вместо щука бъди малък клен, но това
да е кленът мечта на реката.

Няма как да сме все капитани - моряци
да станем, пак нужни , сме значи.
Има труд за титани и труд за слабаци
просто всеки си има задачи.

Щом не си пътят царски, пътека стани,
щом не си слънце, бъди пък звезда.
Просто своята собствена цел постигни
и така ще оставиш следа.

Успех!

Именно за депресията говоря през цялото време. Просто направи връзката - освен, разбира се, ако не търсиш замазване с химия, с което да увековечиш целия процес Това, че имаш дереализация и тревожност зад нея, която тъй като не е решавана, те депресира, говори единствено, че... не познаваш причините за тревожността, които те депресират. 
Какви са причините? В психиката ти са: базисни убеждения, през които пречупваш автоматично реалността изкривено. Какви по-точно? В писмото ти прозира наличието на ясно изразен мазохизъм, през който оставяш някой си авторитет да ти взема решенията от една страна, а от друга, без сама да знаеш защо, отреагирваш бунтарски, което отново е реакция на себепотъпкващи програми. Но, отвъд това, правиш всичко това автоматично, не се познаваш. Докато така не се познаваш, дори разбирането ти за причината за депресирането ти е механично - така питаш за нея, сякаш е нещо паднало от някъде си... Не е - от ума ти идва. А решението може да бъде стратегически устойчиво, когато с помощта на психотерапевт се опознаеш, промениш мисленето и базисните си вярвания, а оттам и възприятието си за себе си, другите, света и живота си. Едва тогава ще живееш своя живот,. ще знаеш какво искаш и как да го постигнеш. Ако действително търсиш реална помощ, намери добър психотерапевт, съдействай му с всички сили с мислене, чувстване, осъзнаване и поведение и намери себе си! Тогава депресията си отива. 
Засега заявката ти е механична - търсиш механичен отговор, нещо което да ти махне гадните усещания. Ако това искаш, потърси психиатър. В рамките на пет минути ще ти изпише стандартна комбинация от антидепресант плюс транквилант, които ще потиснат усещанията ти. А ведно с това, ще хронифицират състоянието ти... Аз бих избрал по-горе описания път! 

Здравей!
Нека не звучи нескромно, но аз съм нещо като експерт по вината (самопровъзгласил се, но все пак - експерт). Отне ми цифром и словом година и половина, за да прозра какво точно представлява тя и да се отърва от нея (надявам се) веднъж завинаги.
Моят "грях" се състоеше в това, че развих психоза, която прерастна в клинична депресия в един много деликатен момент - дъщеря ми току-що се беше родила, а синът ми, тогава на 3 години, беше диагностициран с аутизъм едва 9 месеца преди това. За период от около 9 месеца не бях в състояние да се грижа дори за себе си, пък камо ли за малки деца. Ясно е, че тази ситуация би се отразила негативно дори и на две нормални деца, но в нашия случай имаше "утежняващи вината обстоятелстватва" свързани с естеството на състоянието на моя син.
Ще се опитам да обясня накратко: счита се, че най-благоприятния и ползотворен период за работа с деца от аутистичния спектър е ранната детска възраст т.е. до 6 год. Това е така тъй като в този момент мозъкът е най-пластичен - от една страна синаптичните връзки се изграждат много по-бързо и лесно, а от друга - те са много повече на брой. Добрите световни практики сочеха, че за да се възползваме максимално от този критичен период, е нужно да осигурим на детето минимум 35 часа седмично терапевтична работа. Образователните центрове, където това може да се случи са критично малко в национален мащаб, а в нашия град въобще нямаше такива. Разчитахме единствено на уроците при логопед и психолог - 5 часа седмично общо. А останалите 30? Кой да се заеме с тях при майка, която ту влиза, ту излиза от психиатрията, баща, който работи и баба, която се грижи за новороденото?
Ето как ние "изтървахме момента" по моя вина.
Ще ти спестя подробното описание на начина, по който се чувствах, тъй като по постовете ти съдя, че си пределно наясно. Нека прескочим направо на happy-end-a, в който аз най-после идвам на себе си.
Такааа...Представи си следната картинка: семинар, на който се представя един от най-ефективните методи за работа с деца с аутизъм - чуждестранни лектори със сериозен практически опит в обучението на аутисти, представят синтезирано и на достъпен език тонове теоретична информация, подплатена с примери от практиката и демонстрации, и всичко това гарнирано с упражнения, на които обясняват кое как точно се прави, така че и бавноразвиващ да разбере. И някъде по средата на залата стои една жена с празен поглед, наблюдава екрана, на който в този момент прожектират клипче на майка, която работи с детето си по метода, а в главата и се върти вече безкрайно изтърканата плоча: "Ето на - тази майка е истинска майка, не като мен. Как може да съм толкова слаба, малодушна и безхарактерна? Как можах да причиня такова нещо на детето ми и да унищожа шансовете му за що-годе нормален живот?". И в този момент се случи най-неочакваното: записът, който си мислех, че никога няма да свърши, внезапно спря и отстъпи място на един много ядосан и възмутен глас, който изломоти горе-долу следното : "Какви ги вършиш, шматко такава? Точно тук и сега имаш шанса да научиш нещо от голяма полза за детето ти, а какво правиш ти вместо това? Пропиляваш момента тънейки в самосъжаление и оплаквайки едно минало, което и да се убиеш няма как да върнеш и да пренапишеш. И в чии интерес е целият този абсурд, ако смея да попитам? Защото е пределно ясно, че не е в този на детето ти."
Отговорът изобщо не ми се понрави, но го приех, защото нямаше друг начин да продължа напред. Защото отговорът на този въпрос е - в мой. Проумях, че вината не е нищо повече от една хитроумна диверсия на ума -  той е толкова зает и омаломощен от усилието да върти въпросната плоча до безкрай, че не му остава никакво време и сили, за да се опита да реши далеч по-сериозните и належащи проблеми в настоящето. Колко удобно, нали? И това не е всичко: във вината има един тънък момент на мъченичество, който и ти самият си доловил - ти страдаш, за да изкупиш вината си. А щом страдаш, значи в теб все пак има нещо добро и праведно, нали така? В края на краищата лошите хора не изпитват вина. Така хем се укриваш от истинските си проблеми, бягайки във вината, хем това не те прави слабохарактерен пъзльо, а добър човек. Направо гениално!
Та, да се върнем на темата...В дните следващи гореописания епизод се случиха две неща - помирих се с мисълта, че не съм осигурила оптималната среда за развитие на сина ми и си обещах да направя всичко, което е по силите ми, това да не се продължава в бъдеще. С две думи, вместо да преглъщам вината, аз избрах да поема отговорност. А разликата между двете е от земята до небето. Докато изпитването на вина представлява пасивно самобичуване, което по никакъв начин не променя проблемната ситуация, поемането на отговорност изисква предприемането на действия, с които да поправиш, ако и доколкото е възможно, свои минали грешки (а ако това е напълно невъзможно, то поне да се постараеш да не ги допускаш отново).
Ще спра дотук и ще те оставя да си направиш изводите сам. Ще следя темата и ако преценя, че мога да ти бъда полезна с нещо друго, ще се включа (ако разбира се ти искаш).
Успех!