bliss

Здравейте, г-н Славов! Благодаря за интересното включване! И аз се вълнувам от тази тема. Добре съм с английския.

Еха, тази история е толкова подобна на моята, че спокойно можеше и аз да съм писала поста. Ще мина направо на въпросите, които поставяш: 1. Какво е психозата? Защо се получава? Откъде идва всичко това? - предполагам, че в дебелите книги има достатъчно изчерпателни отговори. Честно казано аз рядко съм си задавала точно тези въпроси. Дори да съм в състояние да напиша трактат от 300 стр. по темата, не виждам с какво това би допринесло за "изцелението" ми. Така че, приела съм най-простото обяснение, което получих от психиатърката си - биохимичен дисбаланс в мозъка, най-често предизвикан от силен и/или продължителен стрес. За мен по- скоро са важни въпросите "Защо точно на мен?" и "Какво трябва да направя с цялата тази опитност?" 2. Как да преодолея страховете? Психотерапията по какъв начин може да ми помогне? - искрено ме учудва фактът, че след цели три години лутания в тези състояния, ти тепърва обмисляш варианта дали да започнеш психотерапия. При мен нещата винаги са вървели успоредно - медикаменти плюс терапия. В процеса на психотерапия тези твои страхове ще бъдат обговорени и ще видиш как още при самото им изкарване "на светло" ще ти се сторят много по-незначителни отколкото в момента. 3. Има ли хора с подобни проблеми, как се справяте с всичко това? - Ами като ходим на психотерапия Не, сериозно - това да намериш "своя" психотерапевт и да започнете работа, в момента трябва да е най-важния ти приоритет. И когато го откриеш му разкажи всичко, така както го направи тук. Кажи му и за проблемите със съня и ако той прецени, че трябва да включи някакъв медикамент му се довери. И аз съм се опитвала да спра лекарствата си безуспешно и помня как го приех - като личен провал, като неуспешен опит да се справиш със зависимостта си. Но не е. Като разгледах поведението си, осъзнах, че много по-голям провал би било, ако заради ината си да си докажа нещо, допусна близките ми отново да страдат. Ох, и по точка 4 имам какво да кажа, но в момента нямам време. Ще пиша пак, а дотогава те оставям с един цитат от може би най-красивата жена на земята - Анджелина Джоли, която твърди: " Аз не страдам от психично разстройство, аз му се наслаждавам!"

Красива история, д-р Балджиев! Странно, но четейки темата се присетих за главата за лисицата и Малкия принц. Там нещата също са обяснени много точно, поне според мен.

Навремето майка ми е отказвала на баща ми да излезе на първа среща с него в продължение на един МЕСЕЦ. И то не посреЦвом Вайбър или Месинджър, а на живо. Очи в очи, всеки път, когато я е чакал пред дома и с букетче, набрано от съседските дворове. Да са ми живи и здрави, догодина празнуват 35 години брак. Ето ТОВА наричам аз истински мъж - такъв, който знае какво иска и е готов да се бори, за да го получи. На фона на тази история, твоето "ама аз и звъннах, а пък тя ми затвори, пък не ми се и обади после" .....ами не звучи сериозно. П.С. А това " да ходи да я бият, щом това иска" не знам как ти се побра в устата, честно.

Привет, Нищо не си развалил, ти си жив човек и е нормално да не си застинал в състояние на вътрешен мир и спокойствие 24/7. И аз съм на антипсихотици, и на мен ми е познато колебанието дали една или друга промяна в чувствата или мисленето е резултат на диагнозата ми, лечението или просто е естествена реакция на житейските промени. Бих искала да те попитам дали работиш системно със специалист (не знам дали е задължително да е психиатър), който и да следи състоянието ти? Ако да - редно е въпросът да е насочен към него, неговата преценка би следвало да е най-адекватна. Ако не (какъвто подозирам е случаят), мисля че е задължително да започнеш. В крайна сметка, ние сме много повече от диагнозата си. Ние сме индивидуалности със собствени силни и слаби страни, мечти, тревоги и стремежи и всичко това трябва да бъде отчетено в процеса на лечение, поне наравно с балансирането на биохимията. Успех!

Д-р Първанов, позволих си да ви пиша на л.с. Надявам се няма да възразите. Хубав ден!

Александър, казал си го много красиво и принципно си прав. Но аз съм виждала достатъчно шизофреници, които вярват, че нямат нужда от лекарства. Не са красива гледка. Въпросът е защо имам проблем със спирането на лекарствата. Защото не ми достига вяра, че мога да се справя без тях (т.е. проблемът е с мисленето) или защото наистина имам нужда от тях (т.е. проблемът е биохимичен и трябва да ги пия) Д- р Първанов пропуснала съм да спомена, че имам и главоболие. Започва от челото и преминава към темето, като мравучкане е. В интерес на истината имах такова и в началото на психозата.

Д-р Първанов, наполовина по-малка беше. Половин Лепонекс от 25 мг и половин Депакин от 300 мг

Здравейте и честита Нова Година на всички! Нека да е мирна и честита! Ето че след година и нещо пребиваване в този форум усещам, че е дошъл моментът да задам въпроса, който ме доведе тук. А той е свързан с медикаментите, които приемам. Споделяла съм и друг път част от преживелиците ми, но този път ще представя схематично "хода на заболяването". 28.12.2012 - раждам дъщеря си (естествено раждане, второ дете) 15.01.2013 - приемат ме за лечение в клиника с диагноза "Остро полиморфно разстройство с шизофренни симптоми". Назначава се оланзепин 15.02.2013 - изписват ме и след прибирането вкъщи започвам да ставам силно тревожна, в последствие се появяват и натрапливи мисли за самоубийство. Появяват се и симптоми на депресия. Сменям на няколко пъти лекарствата 03.2013 - постъпвам отново за лечение в същата клиника с диагноза "Тежък депресивен епизод". Подобрявам се и след месец ме изписват. 04.2013 - у дома симптомите се завръщат с още по-голяма сила с тази разлика, че тревожността започва да отшумява, за сметка на натрапливите мисли, които стават все по-настойчиви и на все по-отчетливо изразяващата се депресия. 04.2013 - постъпвам за лечение в клиника извън родния ми град с диагноза "Остро полиморфно разстройство с шизофренни симптоми. Постпсихотична депресия. Депресивно - обсесивен синдром." Назначава се Лепонекс, Депакин и Ноотропил. След месец се връщам вкъщи депресирана, но все пак с не толкова изразени натрапливи мисли. 06.2013 - постъпвам пак за наблюдение, за да ми се коригира дозата, тъй като от Лепонекса съм като парцал. Изписват ме на доза 75 мг Лепонекс на ден 08.2013 - започвам работа с моята психоложка. До 2015 постепенно намаляваме дозата до 12,5 мг Лепонекс на ден и половин Депакин хроно от 300 мг. -------- 10.2015 - тъй като с моята психоложка бяхме говорили, че медикаментозното лечение след първи психотичен пристъп продължава около 2 години, а и аз се чувствам сравнително добре изявявам желание да спра лекарствата. Тя счита, че според нея е още рано, тъй като в живота ми в момента има много стресови фактори. Възразявам, че в крайна сметка не очаквам стресовите фактори да намалеят в близко (та даже и в далечно) бъдеще и решавам да отида на консултация и в клиниката, в която лечението е назначено 11.2015 - Насрочвам час и паралелно с това започвам да разреждам приема на лекарства. Не съм съвсем уверена доколко постъпвам правилно като ги намалявам на своя глава и явно напрежението избива в едно преживяване, което след като открих този форум бих оприличила на "дереализация". По време на прегледа разказвам за него на доктора в София и му обяснявам, че откакто съм се върнала на работа съм установила, че имам по-слаба памет и по-трудно се концентрирам. Експедитивно ме диагностицират с шизофрения. Любезно ми предлагат да елиминирам "основния стресов фактор" - сина ми, който е аутист, като го оставя в дом. Също така услужливо ме информират, че мога да обезпеча работното си място до живот като си изкарам епикриза за заболяването и я представя на работодателя, защото в този случай "законът ще ме пази". Разговорът приключва с покана да заповядам пак да ме хоспитализират за уточняване на лечението. Не че биха могли да подобрят качеството ми на живот с различно лечение, но все пак ако ми е скучно и си нямам друга работа - да заповядам След тази случка психоложката (която, само да вметна, не е съгласна с диагнозата ) ме съветва да ги пия поне до средата на 2018. Това е и моментът, в който откривам този форум, с идеята да попитам има ли, да му се не знае, кръвен тест за откриване на шизофрения ----------- 08.2016 - случва се така че няколко дни подред забравям да си купя хапчета от аптеката. Нищо кой знае какво не се случва, спя нормално, спокойна съм, по-мотивирана, една идея по-емоционална. Решавам да видя какво ще стане ако продължа да не ги пия. Нищо кой знае какво продължава да не се случва в продължение на месец. 09.2016 - Отивам на преглед и споделям, че от месец не съм пила нищо. Почва се едно вайкане: "Ама ти сега още си под влияние на лекарствата, те имат месец-два остатъчно действие. После кой знае какво може да се случи...Аз така имах една пациентка пиеше като теб, съъъвсем мънички дози, много искаше да ги спре, а накрая като ги спря такива поразии, станаха...." Същата вечер се въртя като шугава в леглото докъм 3, когато се предавам и си пия половинката Лепонекс. На сутринта съм като парцал. 10.2016 - по настояване на мъжа ми заедно отиваме на преглед. На него също му се струва твърде подозрително, че продължавам да пия хапове толкова време, а и явно започва да изпитва лека носталгия по ненадрусаната версия на жена си отпреди месец. Психоложката пак разказва историята за въпросната пациентка, случила се в началото на практиката и. И тогава на мен ми присветва малката червена лампичка: "Боже, та това сигурно е било много стресиращо за нея. Ами ако просто иска да се презастрахова....Ако по някакъв начин прехвърля опита си от тази ситуация в настоящата, която в крайна сметка не е идентична...?" По-нататък разговора незнайно как залитна в посока на това "какви лекарства са подходящи" при тревожност, натрапливи мисли и т.н. И тя сподели един случай, който ми се стори доста любопитен и някак смущаващ: за една пациентка, която дълги години е страдала от паническо разстройство. Когато идва при нея за консултация носи списък от две страници, с всички лекарства, които е приемала през годините (което е що-годе всичко на пазара). Тя и предписва хранителни добавки. Най-силно впечатление ми направи следното нейно изречение: "Какво да изпишеш на човек, който не вярва, че нещо би му помогнало?" Ами ако вярата е толкова основна съставна част от действието на лекарствата, защо просто не предпишеш само нея? Защо не вдъхнеш вяра? 11.2016-12.2016. - В продължение на два месеца не приемам нищо. Най-емоционалните два месеца за изминалата година, да уточня. Сина ми премина през две операции на крачетата и последващо носене на гипс, на работа беше лудница, но имаше и много хубави емоции - рождени дни, фирмени купони, празници. Имам чувството, че бях толкова заета да си живея живота, че напълно забравих за лекарствата и притесненията дали постъпвам правилно. Допреди три дни, когато внезапно осъзнах, че вече са минали заветните два месеца И тъй се притесних, че сега не мога да спя от притеснение дали ще мога да заспя 06.01.2017 - Седя си тук и се чудя: ако в случая е уместно, разбира се, бихте ли ми предписали малко вяра? Също: осъзнавам, че някой трябва да следи състоянието ми, но не съм убедена дали със сегашната ми терапевтка можем да си бъдем полезни за напред. От друга страна, аз наистина я харесвам, тя е наясно със случая още от самото начало и съм и много благодарна за всичко, което направи за мен. Как мислите: дали да търся друг специалист или просто да бъда по-твърда в отстояването на решението си да спра лекарствата? А относно безсънието: не е много зле положението. Предните вечери спах по-малко, но тази вечер от 24:00 до 8 без нещо (вярно доста се въртях). Записала съм си една автохипноза за по-добър сън на телефона и смятам да го пробвам при нужда. И съм си дала обещание от другата седмица най-накрая да тръгна на фитнес Ако имате някакви други идеи, ще се радвам да споделите. Благодаря предварително на всички включили се в темата!

Хи-хи...Това питане за БАР ми напомни за случката, която в крайна сметка ме отведе в този портал. Преди време един мастит психиатър ми каза в прав текст, че според него имам шизофрения. Три дни и три нощи страдах безутешно и на четвъртия си казах: "Гледай сега, даден ти е един живот. Ако ти е съдено да го прекараш като шизофреничка какво ще направиш? Ще го зачеркнеш и ще започнеш да вегетираш ли? Естествено, че не! Ще си пиеш хапчетата, ще се грижиш за себе си и ще се надяваш да не ти се налага да ходиш да си почиваш в голямата бяла сграда." От този момент нататък не съм се тревожила кой знае колко за хипотетичната диагноза. Разбира се, аз бях облаго детелствана, защото бях (и съм) наясно заради какво и заради кого си струва да го живея този живот, независимо какво ми поднася. Мисля, че това е, което ни дава сили и придава смисъл на всичко- нашите цели и обичните ни хора. Ако знаеше кои са твоите щеше ли да си толкова уплашена? ПС Хора, защо ровите из тоя нет като тревожни лалугери!? Изръшкала съм половината МКБ без да отворя ни една статия. Ако бях отваряла сигурно щях да съм го изръшкала и цялото Щадете се малко...

Виж, за мен схващането, че можеш да разбереш живота основно чрез науката е горе-долу същото като това да си затворен в добре климатизирана и модерно обзаведена колиба в сърцето на амазонската джунгла и да се опитваш да опознаеш въпросната джунгла единствено четейки за нея. Да, ти можеш да изучиш в най-големи подробности всички представители на флората и фауната в нея, да наизустиш среднодневните, средномесечните и средногодишни температура и влажност за последните сто години, да се запознаеш в детайли с топографията на района, да предположим, че дори можеш да запаметиш цялото записано човешко знание за джунглата....И все пак, всичко, което ти би научил не носи и една хилядна от информацията, която би получил, ако просто разбиеш вратата и излезеш навън. Гледката, звуците, миризмите, топлината и влагата по кожата ти и въобще величието на природата няма как да бъдат предадени в писаното слово, те трябва да бъдат усетени, да бъдат преживяни, защото единствено чрез преживяването ние достигаме до истинското познание. А то рядко има общо с ума. Можеш да предположиш какво ще се случи с твоя ум, ако все пак решиш да разбиеш вратата, нали? Просто ще даде на късо, ще притихне, ще изостави нескончаемите си брътвежи и всичко, което ще остане от теб ще е само способността да възприемаш. И да се удивляваш. Ситуацията, която описвам звучи абсурдно, нали? Може би започвайки да четеш, веднага си си помислил, че, първото нещо, което ще направиш е да разбиеш вратата на своя затвор. И все пак, в реалния живот на толкова малко хора въобще им хрумва да потърсят изход от своята колибка - от умът. Толкова много от нас са се сгушили уютно в нея и градят своите теории за това какъв е животът и светът, на базата на това какво някакви други хора твърдят, че е. А междувременно пропускат да видят самия свят, да усетят самия живот. Май доста се отклоних от темата, извинявам се за което Ще ми се да можех да предам по-точно това, което усещам и същевременно си мисля, че както и да го опиша ще е много трудно за човек, който не е преживял достатъчно да го разбере. Така, че д-р Първанов те е насочил много правилно - грижи се за нивичката си, ако просветлението те споходи, то ще е именно докато размахваш мотиката. Поздрави!

Здравей, cve! Ситуацията ми е донякъде позната. През периода, в който аз бях тревожна, също виждах единствения изход в приема на медикаменти, но за разлика от твоята приятелка, когато не намирах така желаното облекчение, не настоявах за увеличаване на дозата, а за смяна на лекарството. За период от около 2-3 месеца, петима специалисти се изказаха по моя случай - всеки от тях назначавайки различно лечение. Разбира се, някои от тях се опитваха да ме насочат към това, че от мен зависи да намеря вътрешен ресурс за справяне със ситуацията, ресурс, който по техни думи, всички притежаваме, но аз бях толкова объркана и неадекватна, че техните обяснения не носеха никакъв смисъл за мен. Аз не отивах в кабинетите им за да търся съвет, това, за което всъщност отивах беше рецептата с "правилното" лекарство, което да ме накара поне за малко да се почувствам нормална. Може би е излишно да казвам, че това така и не стана. Въпреки всичко, аз продължавах да бъда тревожна и да не мога да се побера в кожата си - не можех и за секунда да застана неподвижна на едно място. В крайна сметка, като последна отчаяна мярка, настоях да ме приемат отново в психиатрията, в която се бях лекувала преди месец. Там последва нова смяна на лечението, глътнах новоназначеното хапче, и буквално след пет минути вече спях. Сега, не съм специалист, но пет минути са абсурдно кратък срок, за да може антидепресантът да е свършил каквото и да е. Това, което всъщност помогна е, че се отдалечих от домашната среда (две деца - едното със СОП, а другото - на месец, за чието отглеждане бях твърдо решила, че трябва да поема цялата отговорност). Това всъщност беше и източникът на стреса, който е в основата на тревожността. И именно заради това, когато ме изписаха и се върнах отново в тази среда, симптоматиката се завърна с пълна сила, въпреки че лечението първоначално "действаше" отлично. Историята дотук завършва с това, че в края на краищата, пожелах да се лекувам в психиатрия, която не е в града, в който живея. Към днешна дата мисля, че това, което помогна по отношение на тревожността и за да изляза от нея що-годе нормално функционираща, бяха не толкова правилните лекарства, а моята увереност в компетентността на специалистите там и това, че успях да си почина от стреса у дома. Но факт е, че излязох от нея достатъчно спокойна и трезво-разсъждаваща, за да започна психотерапия и малко по-малко да осмислям нещата, които са ми се случили и да правя съответните изводи. Това е и което даде ефект в дългосрочен план. С оглед на казаното по-горе, мисля, че това трябва да е първостепенната цел на вас, хората около нея, да я изкарате от това състояние, в което "ни приема, ни предава", докато е в него тя няма как да ви чуе и да осмисли това, което казвате. Задължително я извеждай на дълги и енергични разходки, ако можеш накарай я и да бягате. Опитай да я развличаш с по-леки разговори, включи в работа чувството си за хумор, ако тя може да задържа вниманието си достатъчно, че да изгледа някой филм, пуснете вкъщи някаква комедия. Знаеш, предполагам, за физиологичния механизъм, който стои зад тревожността, и че хормоните на щастието са най-ефективния начин за непосредствено противодействие на адреналиновата реакция. Ако има някакъв конкретен източник на тревожността (както беше при мен) може да помислиш за варианти за временното му премахване/редуциране. Когато вече усетиш, че е (дай Боже) по-спокойна и адекватна, я насочи към идеята за терапевтична работа с качествен терапевт, която изисква и нейното активно участие. Ако прецениш - сподели и историите на успеха, на които попадаш в този сайт. Това, което и казваш в момента - че нещата в голяма степен зависят от нея, е напълно вярно, но повярвай ми, кара я да се чувства още по-объркана. Успех!

Виж, аз пък не мога да разбера какво има да и прощаваш. Това, че си се влюбил в нея и тя не е отвърнала на чувствата ти? Ами не е длъжна. Това, че е намерила любовта в лицето на друг? За една година си имал предостатъчно възможности да проявиш кураж и да действаш, но не си го направил (1-2 месеца са предостатъчно време, за да си изясниш дали имаш чувства към някого, а какво остава за цяла година. А това, че инициативата трябва да поеме жената, направо го оставям без коментар.) Е, някой друг е действал и е спечелил момичето. Това дали е от Франция, България или Мозамбик, няма никакво отношение в случая. Чудиш се защо те е блокирала - ако аз бях на нейно място, бих направила същото с някого, който се опитва да ме изнудва емоционално. Визирам поведението ти в стил "ако не е по моите правила, няма да общуваме въобще." А относно това, че си правил много неща за нея...ами докато правиш жестове към другите с очакването да ти връщат услугата, ще си в положението на излъгано камилче. Хората не са ти длъжни - ако жестът, който смяташ да направиш не е безкористен, по-добре въобще не го прави. Последно: замисли се защо при такова дълго общуване, основният фактор за отключване на "романтичните" ти чувства е новината, че тя се вижда с друг. На мен ми прилича на класически случай на събуждане на ловния инстинкт, когато мъжът усети, че жената е труднодостъпна. Доколко това има общо с истинската любов, обаче, е отделен въпрос. Както и да е, не знам и аз защо ти отделям толкова време. Все пак, като автор на книгата "Как да преодолеем някого само за дни", в която обещаваш, на читателя, "че ще преодолее всеки човек, който е обичал след като приложи това, което е в книгата" би трябвало да си ОК съвсем скоро. Хайде със здраве!

Много се смях с тази метафора за върховете, честно Не знам обаче дали е най-подходящата. Като се замислиш - какво ти пречи да покориш Олимп, след като слезеш от Еверест? Имаш необходимите умения, физическа издръжливост и нужната екипировка, нищо реално не те спира. Обаче, ако решиш на да се спуснеш дъното на Марианската падина т.е. да направиш нещо съвсем различно, от това, което досега си правил (както е в твоя случай), нещата изглеждат малко по-различно, нали? И все пак, изкачването на Еверест, все трябва да ти е дало нещичко, не мислиш ли? Замисли се, кой има по-големи шансове да изпълни тази мисия - да се спусне до дъното на Марианската падина - човек, който досега е прекарвал дните си в излежаване пред телевизора или този, който е тренирал тялото си и се е изправял пред предизвикателства, които са калили волята и дисциплината му? Естествено, че този който е покорявал Еверест, доказал е на себе си, че може и е в достатъчно добра физическа форма е много по-вероятно да се справи със задачата да се гмурне и на дъното на океана! Разбира се, ще трябва да научи и много нови неща, да се изправи пред различни предизвикателства, и все пак преднината му пред телеманиака е повече от очевидна. В този смисъл, това че досега си работила върху себе си, развивала си се в друга сфера е само в твой плюс. Едва ли ти е било лесно да завършиш с отличен успех и едва ли работата ти в престижна фирма е лишена от стрес и предизвикателства. Но си се справила. Преодоляла си себе си, научила си се да се справяш с трудностите, калила си волята и си развила дисциплината си. Изобщо придобила си едни личностни качества, които никой не може да ти отнеме и които сами по себе си са богатство. Сега остава само да ги приложиш в тази различна сфера, в която искаш да се развиваш. Да, ще има и много нови неща, с които ще се сблъскаш и, да, някои от тях ще са трудни. И, да, има риск, все пак да не успееш и да не постигнеш мечтата си. Но поне ще си опитала. Мила, има толкова младежи на твоята възраст, та дори и по-големи, които не само, че не знаят какво искат да правят с живота си - те и досега нищо не са правили. Ти поне не си спирала да се развиваш. Не знам доколко това е някаква утеха, но все пак го имай в предвид Прегръдки!

Здравей! Ами правим това, което и преди - разиграваме игри с такива сюжети, говоря и за моите преживявания в градината. Подмятам понякога, че учителките и децата питата за нея, че много им липсва, на което тя като цяло реагира бурно: "Ама няма ли утре Диди да ме вземе, искам при Диди." Всякакви опити за по-директни въпроси, като например защо не иска да ходи, получават още по-категоричен отпор: "Не ща!" и това е. Иначе през деня я гледа бавачката, там играят, рисуват, играят с пластелин, чете и. Вкъщи също играем, на кукли основно, напоследък се заиграва и с дървени конструктори. Опитвам се и с баткото да измислям някакви игри: подаване на топка, криеница, игри от сорта на "Балона се надува." А иначе в образователно отношение - напоследък и е много интересно да си говорим на английски, доста думички знае; пишем букви от солети (все се кани да пробвам дали ще стане номера и с варени спагети, защото С, примерно, е голямо предизвикателство ), опитваме се и да смятаме. Мислим да я запишем на танци, за да не губи контакта с деца през зимния сезон (мисля, че е по-удачен вариант от детските кътове, тъй като все пак учи на някаква дисциплина). Колкото до логическите изводи, не знам доколко е успяла да си извади някакви. По-скоро приема всичко като някакъв лош сън, който е минал-заминал и ако има късмет няма да се повтори. Честно казано вече си мисля, че колкото и да се стараем, ще има един период, в който ще има бурна негативна реакция и просто трябва да устискаме и да изчакаме докато сама се убеди, че в градината има и хубави неща - приятелчета, игри, интересни занимания... Ако имаш някакви други идеи, ще се радвам да споделиш.