Здравейте! Първо искам да отбележа колко съм благодарна, че ви има! Второ....тук съм, за да споделя за своя проблем, който най - вероятно за вас не е нещо специално, но за мен е непреодолим кошмар, с който едва намирам сили да се боря. Чела съм много и отдавна в този форум, но реших да пиша, защото се идентифицирам с доста от написаните неща на различни хора с различни проблеми. Всичко започна 2013 година. Тогава бях на 16 години! Не помня точно кога получих първият си пристъп на паника/тревога..помислих си, че умирам. В мен остана една неспираща тревога и силно напрежение, от което живота ми драстично се промени и влоши. Започнах да имам натрапливи мисли за самоубийство и се влоших още повече, защото ме плашеха изключително много. Уповавах се единствено на майка си. Малко след това отидохме на психиатър (в малкия град, в който живеем) и ми изписа Есобел 10мг, от които след 2 седмици продължително мъчение започнах да се оправям (и междувременно посетих психотерапевт, но само 1 път) . Известно време бях добре, върнах се към нормалният си начин на живот - училище, излизания, веселие и т.н. Спрях хапчетата сравнително бързо....до преди началото на учебната година (2014), тогава пак започнах да се чувствам много напрегната, уплашена, тревожна, паникьосана и потисната. Този път отидохме на психиатър във Варна, който ми изписа Бифлокс 20мг и Тритико 150мг след като му обясних как се чувствам постоянно...и за мислите си. Започнах да ги пия редовно, постепенно започвах да се чувствам по - добре, като мина малко време често забравях да ги пия, но въпреки това се чувствах добре и реших, че съм се оправила, и че ще ги спра....така и направих. Известно време бях добре. 12 клас - училище, излизания, събирания, бал, даже поработих това лято. Обаче като наближиха матурите и бала започнах малко да се стресирам (в границите на нормалното), но точно първата вечер на бала един пиян германец (гост в хотела..на моите години) нахлу в стаята ни и аз както бях заспала така се стреснах, че се затворих в банята докато го разкара някой, а приятелките ми се смееха - нито се стреснаха, нито нищо. И така не успях да се насладя особено на 2та дни там след таз случка, защото пак започнах да се чувствам притеснена, но поносимо. Даже се смеех с приятелките за случката. Мислих си, че ще отмине и то така стана за малко докато си почивах вкъщи и после тръгнах на работа. Малко се притеснявах да започна, защото ми е за пръв път и т.н., но и заради "състоянията" в които изпадам. Стрес си имаше, но работата не беше кой знае колко натоварваща, не ми харесваше отношението на някои хора, но може би аз съм твърде претенциозна. И така..свърших работа на 31 юли като вече бях започнала отново да не се чувствам много добре - някак мислейки си, че е от килограмите понеже съм пълна - и вечерта преди последния ми ден пак имах някакъв пристъп на силна тревога, дни наред изпитвах само едно вътрешно мъчение/раздиране. От тогава все повече се влошавам постоянна тревога отново, неприятни/непоносими мисли, които още повече ми усилват страха, чувствам се не на себе си - странно. Понякога имам чувството, че всичко се случва насън, замайвам се, става ми лошо, усещам силно напрежение най-вече в главата, имам задух, постоянно мисля и то все лошото, чувствам се много зле - безпомощна, слаба, изморена и понякога имам чувството, че ми писва, че не мога да издържам вече и пак мислите за самоубийство. Притесняват и ме дразнят най - малките и незначителни неща, и постоянно размишлявам и задавам въпроси (Защо? Как? Кога? Винаги ли? Ами ако...?). Миналата седмица и днес ходих на психотерапевт и не останах доволна, даже след 1та среща се влоших. През повечето време говорих аз, тя ми задаваше еднообразни въпроси, даде ми да оцветявам/рисувам, каза ми, че всичко е в главата ми (очевидно), а днес общо взето ми каза да пазя диета, да спортувам и да поема живота в собствени ръце...и това беше (освен и, че разказва за това как тя била преминала през много неща, но се е оправила). Не че не съм съгласна, че доста зависи от мен, но едно уплашено до смърт 18-годишни момиче има нужда от истинска помощ и съвет, защото аз не разбирам какво се случва и защо, аз тепърва навлизам в живота - даже другия месец се местя в Шумен за започване на семестъра. Просто след днескашната ни среща още повече се отчаях и затова се реших да ви пиша. Предварително ви благодаря, че отделяте време за моята история. Силно се надявам да се преборя и да се почувствам щастлива някой ден, защото сега съм в един порочен кръг на самосъжаление ("Само на 18 години а се чувствам така.."), страх, тревога, мъчение, чувството, че съм различна и болна... ПП. (извинявам се ако е неуместно) ще ви помоля да ми препоръчате терапевт във Шумен, Варна или Добрич.