Aleb

Какво се случи след тежката криза на ОКР Здравейте на всички! Ще се опитам да ви разкажа как прекарах това лято. Точно на 11 юли ми беше най-силната фаза. Малко след това започнах да пиша и тук. Изтормозих бая хора с питания и излияния. Имам тема тук, в която можете да видите как беше... Пия сутрин по един деанксит и почнах пак 5 - HTP. Вече разпознавам натрапливостите и се оставям в техните ръце, в момента, в който ме връхлетят. Най-лесно отпаднаха мислите, че ще нараня някого. Не го искам - няма да се случи. Сексуално унижаващите се появяват - факт. Но си казвам - Ей, сега ще отмине. Просто си представям как след 5 минути ще съм някъде другаде. Ходя на терапия, но най-вече сама търся отговорите. Минах през всякакви метаморфози и кризи. До преди отключването не бях религиозен човек, страхът ме върна към Бог или поне до убеждението, че не съм сама. После си внуших, че ми е направил магия. Умирах от срам. Реших, че каквото и да ми е направено отвън го приемам и ще живея. Явно ми беше трудно да приема самото състояние. Сега проблемите ми се видоизмениха. Повече тъга има и чувство на безнадежност. Но такова осъзнато. Не изпитвам удоволствие или мн трудно. Доста съм раздразнителна. Един приятел ме заведе при психиатърка с 35 годишен опит. След като й разказах всичко, тя ми каза, че имам депресия и без лекарства няма да ми мине. Понеже сега съм мн лабилна, приех лечението и даже си купих лекарствата. Но в последствие се отказах да ги пия. Като помисля за бъдещето не го виждам, както преди обнадеждаващо. Но все пак не ми се ще да се зашеметявам с хапчета, надебелявам и пристрастявам. Смятам, че не ми стиска да умра, да си посегна. Живее ми се, но не така. От друга страна си казвам, че трябва да свикна. Че ще има остатъци. от цялото това нещо. Имам и проблеми с храната. Развих някаква фобия към месо. Трудно го ям. Друг странен процес е самото хранене - представям си как храната преминава през тялото ми детайлно и това ме кара да се чувствам зле. Все едно е безсмислено. Но си ям. Не се отказвам. Остана още един страх, който не му открих ключ -- че това не съм аз, чувството, че не съм аз. И като си го помисля ме заклещва страхът. Станала съм мн лесно внушаема. Например чета статия за кои храни причиняват рак и почвам да ги избягвам, Но виж да ми стане лошо не ме е страх. Казвам си, нищо реално не може да ти стане или най-малкото не вечно. Хубавите неща - намерих си втора работа, записах йога. Поздрави на всички, Подобрението ще дойде по един или друг начин. Вярвайте. Даже искаме с други хора да си направим сдружение!

Исках да попитам нещо конкретно: от 28 юли приемам Деанксит сутрин и привечер към 18 часа. Сега разбирам, че не е добре това лекарство да се пие вечер. А така ми бе предписано от психиатър. От друга страна искам да го спра, защото вярвам, че ще се справя и без него. Чета за този медикамент доста гадни отзиви. Но като цяло не искам да приемам хапчета. След близо месец, това, което се промени, е превъзбудата на тялото ми. Соматично вс е спокойно, но мислите си хвърчат, просто гледам да ги приемам и да не се плаша от тях.

пълен идиот съм...

Здравейте отново! Мина време, потърсих и психотерапевтична помощ (избрах нарочно да е жена, понеже забелязах, че се привързвам към мъжете, които ми помагат в това състояние). Но преди ден мина едва първата ми среща. След нея се почувствах доста добре и уверена, но на другия ден пак започнах да чета и да се сривам психически. Най-лошото, което си внушавам, от което адски много ме е срам, е че са ми направили магия или че съм обсебена от демони. Не мога да повярвам, че стигнах дотук. Адски много ме е срам. За мен хора, които вярват в магии са с нисък праг на интелигентност, а сега аз съм в това положение. Влязох в една такава страница и само като прочетох за какви глупости става въпрос, се отказах. От друга страна искам да се обърна към Бог. Във вярата като цяло, но и това ми е трудно, защото срещам вътрешен отпор. Сякаш рационалната ми същност казва, молиш се се сега, защото ти е трудно, но всъщност никой няма да ти помогне... Защото няма Бог или по-скоро ти няма да го откриеш. Заради семейната ми история винаги съм си мислела, че сме обречени на всичко най-лошо, а и другите около мен са се държали така. Ето че и аз се докарах до това състояние. Моята психотерапевтка искаше от мен да спра да чета и да пиша по форуми. Но уви не мога да се справя толкова бързо. Чувствам се точно като зависимия ми брак като е абстинентен - да чета за болести. Искаше от мен да декларирам, че съм готова на промяна. И че след нея най-вероятно ще съм друг човек, дали съм готова на това, а също дали съм готова да се откажа от болката си, която толкова много ме зарежда. Да, така е. Признавам го. Страшното и грозното винаги са ме поддържали... Така се успокоявах, че има зло навсякъде, не само при нас. Не искам да навредя на никого, чудя се по цял ден, дали не съм психопат, който би допуснал да навреди или обиди хората около себе си - познати и непознати. Като резултат седя повече вкъщи и избягвам контакта с хора... Знам, че сама трябва да си помогна, но как... Психотерапевката ме увери, че от мен трябва да дойде. А аз сега не знам за какво да се хвана. Четох в блога на Орлин Б. текстовете, но сякаш не мога да вникна истински и все тая ужасна част от характера ми се обажда, която иронизира и минимализира доброто. Осъзнавам, че всеки може да си вярва, в каквото иска, но сякаш аз не съм способна... Другото чувство на загуба, което се развива в мен също много ме мъчи. Че животът ми изтича и започват едни налудни мисли. Например разминавам се с човек на улицата и започвам да мисля, че повече никога няма да го видя, става ми мъчно за непознатия човек!?!??? Понеже се занимавам с изкуство, срещам човек, известен и почвам да си втълпявам как го харесвам, как ще почна да го преследвам като лудите. Но това не ми носи удоволствие, повярвайте ми... От месец насам имам чувството, че това не съм аз. Сякаш съм някаква обвивка и съм загубила идентичност. Не се смятам за друг човек, но все едно съм празна. Гледам се в огледалото и не се чувствам. Пия от 28 юли деанксит, по-спокойна съм, но мислите стоят. Като съм на обществено място постоянно мисля, че ще се изложа, че ще се съблека и прочее гадости. Знам, че всичко е в мен и зависи от моята воля, но как да я задвижа. Като характер съм мн нетърпелива за съжаление. Страхувам се, да не изпусна контрола върху себе си. Две неща седят в моето съзнание, и бих искала специалистите да обяснят защо няма да се случат -- първото е, че ще нараня и ще самонараня, а второто е че четох в блога на един, който ми изглежда доста луд, че при лечение с медикаменти, като при депресионните състояния, може във фаза на подобрение, човек да се нарани или самонарани. Имало някакъв такъв кратък период... Съществували някъде статистика на хора с окр дали са наранявали... за самоубийство е ясно, че може и да се стигне. то от такова изтощение на човек не му се живее много, много... Но да наранят?!?!? Това е засега от мен! Благодаря Ви за вниманието.

Докторе, споменах Ви, че ми предписаха Деанксит. Аз два дена мислих дали да го приемам. Прочетох, че на хора под 25 години със сиуцидни мисли не трябва да се предписва. Сега понеже един от основните ми страхове е да не се самоубия, възможно ли е да се обостри това желание? Е, не съм под 25 години, но се страхувам...

започна някакво гадно мравучкане по кожата. изпих ремотив и валериан, глог и мента и се надявам да заспя някак

Докторе, днес бях на психотерапевт (Юнгианска психология), която също ме посъветва да отида на психиатър и да започна с медикаментозно лечение. Утре имам записан час. Обясни ми за нуждата от сератонин в мозъка и че в това състояние, в което съм няма как да ми помогне. Докторе, мога ли въпреки недоспиването и стреса да се справя без ползването на медикаменти. Писах Ви и майл. Съжалявам, че така досаждам, но все пак искам наистина да знам дали трябва да приемам лекарства. Вечер се чувствам решаващо по-добре и спокойна. Да хвърчат разни глупости като мисли, но се справям доста по-добре. За сутрините вече споменах какво е положението. За съжаление близките ми са в паника и май най-добре да крия вече от тях нещата, които се случват, поне на този етап. Поздрав за всички хора, които се борим с ОКР и на тези, които ни помагат и разбират...

дам, разбрах ви, докторе. понякога на човек му трябва ритник в зъбите.

Мисля, че достигнах до някакви отговори за себе си. Защо така се получава. Признах пред себе си някои неща и веднага получих успокоение. Или поне усетих такова. С приятеля ми сме от близо 4 години заедно. Обичаме се, но сме имали и проблеми. Изневерих му преди две лета. Бях привлечена от по-възрастен мъж. Но направих крачката към физическото като нещо наказателно спрямо поведението на приятеля ми. Просто го сторих. Не бях мн щастлива от този факт. Получих доста сериозни угризения на съвестта. Опитах се да ги преодолея. В последствие започнахме да живеем от един момент заедно. Миналата година бях много самотна, понеже работата на приятеля ми е с обърнат режим, пък и той не е мн действен. Уморява се и няма мн инициатива. За разлика от мен, но сякаш с времето започнах да линея и да заприличвам на него. Точно миналото лято се случи така, не съм го търсила, но покрай моята работа се запознах с едно момче. То започна мн инициативно да ме сваля. Поддадох са не изкушението. Изведнъж всичко се преобърна и реших в рамките на 24 часа да си зарежа приятеля и да започна нова връзка. Така и стана. Честно казано до този момент не вярвах, че приятелят ми наистина държи на мен. Той обаче се побърка от загубата. Опитваше се всячески да ме върне. Аз се правех на сляпа. И така с това почти непознато момче започнахме връзка в рамките на месец. Всички около мен бяха шокирани от бързите ми и донякъде неадекватни действия. Заминах на море с въпросното момче и там получих паник атака на третия ден. по-скоро силна превъзбуда какво правя там, кой е този човек, защо постъпих така, че приятелят ми ми липсва силно. Че не мога да се откажа от него... В крайна сметка на следващата сутрин се обадих на една от двете ми най-близки приятелки и споделих положението, в което съм изпаднала. Трябва да уточня, че приятелят ми беше преживял доста сериозни кризи в рамките на раздялата. Тя ме предупреди, че ако се върна при него, трябва да съм наясно, че това е завинаги, щото другото е все едно убийство. Приех това "условие". Върнах се при приятеля ми, той ме прие отново. Всичко беше различно. но лека полека нещата се върнаха в старата им форма. И сякаш сега като с магическа пръчка се върнаха всичките тези колебания. Мога ли да разчитам на този човек, наистина ли го обичам, не си ли пропилявам живота. Последните месеци се грижех за почти всичко сама в къщата, оставах доста време сама, не излизах почти. Инициативата за вътрешното забавление е почти винаги моя... В една от сегашните ми криза му споделих за онази начална изневяра. Той почти не реагира. Може би, виждайки състоянието, в което съм. В комбинация със силния стрес от страна на семейството ми, мисля че се докарах до това състояние. Разпадът там, ужасът, агресията, скандалите... Искам да ви кажа, че обичам моят приятел въпреки дефицитите. Просто стана всичко мн ултимативно. сякаш друг изход няма. Плюс това постоянно имаме финансови проблеми, които се опитваме да решаваме... Той е мн добър и спокоен човек. Просто се натоварвам аз с прекалено мн мисли и отговорности... Та, така, бях откровена пред вас.

Не мога да се спра да чета. И исках да ви питам възможно ли е да имам генерализирано тревожно разстройство, понеже страховете ми се менят постоянно. Но все пак има един основен да не полудея, загубя контрол да нараня себе си или близките...

Пиша пак тук, защото ми е много тежко и трудно. Чудя се защо се случи така, къде сгреших... Мисля, че съм лош човек - нетърпелив, завистлив и егоцентрик... Едновременно с това лабилна. Жалка работа... Докторе, има ли някакъв шанс да започна при вас терапия? Писах Ви и на профила... Моля Ви, кажете

благодаря ви, докторе.

благодаря ви. тоест това не са верни неща, така ли? за тези теории с какво е придружено окр-то? ясно е, че към него може да върви депресия, но шизофрения? пиша ви, защото имам нужда да споделя. така се чувствам по-добре. вчера пак имаше проблемна ситуация в моето семейство. брат ми се беше напил и тормозеше майка ми. общувах с тях по телефон. качих отново адреналина... изплашена съм много, сутрин ми е най-трудно. страхувам се, че ще се пристрастя към хапчета (пия ремотив и 5 HTP) че вече няма да мога да живея нормално и ще ме изоставят всички. миналата вечер бях по-добре, някак си осъзнавах всичко, което преминава, но го игнорирах. но сега пак ми е трудно. трябва да ходя на работа, но едва намирам сили. работата ми е доста свободна, имам малко задължения и мога да преценявам кога и как да се натоварвам. нямам в момента кауза. чувствам себе си и заниманието си безполезно. няма екип, в който да вярвам. иска ми се да вярвам в нещо!

Докторе, отново се зарових в четене за състоянието и попаднах на една доста подробна статия, от която буквално ми стана лошо. http://www.gatchev.info/blog/?p=939 Сега освен всичко други страдания си внуших, че имам и депресия и шизофрения. понеже там беше описано покрай медикаментозното лечение за такива случаи. отново страх и ужас. Специалистът обяснява, че като почнеш да пиеш лекарства едното състояние се повлиява, но другото депресията или шизофренията се обостря и може наистина да нараниш или да се самонараниш. Рева с глас. Страх ме е много. Моля ви, обяснете ми!

да, но не мога да спра тези мисли. почвам да мисля за себе си като за изрод, който трябва да пие хапчета и да бъде затворен. изпитвам страх да изляза сама от вкъщи, за да не извърша нещо кофти. интересното е, че не вдигам толкова много вече пулса и адреналина (дали не е от натрупването на ремотив и 5 HTP), а просто мисля и ставам тъжна и апатична. всяко едно нещо пречупвам през болка и ужас. например, гледам как водата завира и почвам да си мисля да си вкарам пръста вътре. знам, че ще е се изгоря, но това ме привлича и плаши едновременно. почнах да си присвоявам състоянията на другите хора, за които четох. че ще получа ПР, че ще се изложа някъде... или ще загубя контрол и ще извърша някаква генерална глупост. че ще издам тайни за хора, които познавам или ще обидя някого нарочно. пускам мислите си сега, защото вече близките ми почти не могат да ми помогнат, отхвърлят състоянието ми, което ме прави още по-притеснена. страх ме е, че приятелят ми ще ме изостави. съжалявам, че се стигна дотук, но без да ви познавам се уповавам на написаното дотук. просто е много интензивно и се чувствам адски сама. вчера брат ми ми се обади в неадекватно състояние пак каза, че не е ходил на работа, майка ми звучеше зле. така че и от тази страна тече негативната енергия. а аз така искам да се заредя с положителна.