schoo

А защо тогава не го правиш?

Всичко, което се изпробва е с причина. Не може да пробваш методи за справяне с тревожност, ако нямаш такава или не искаш да се справиш с нея. Извини ме, ако ще те засегна, но и на мен ми се струва, че твоето е натрапливо пробване. Не стане ли нищо 2 дни и пристъпваме към следващия метод, без който няма да се справим с тревожността и така до безкрай. А няма ли просто да ти е по-лесно да се пуснеш по течението и да оставиш световъртежа да си вирее на мира, без да го наблюдаваш и без да търсиш методи постоянно? Може пък ако го оставиш на свобода, да реши да се възползва от нея и да си тръгне.

Човек88, извинявай, но твърде много задълбаваш във всяко нещо, което ти каже някой. Премисляш и анализираш нещата по 100 пъти, задаваш още и още въпроси и точно това според мен те фиксира повече и повече и те държи в проблема ти. Просто приеми, че и да го мислиш и премисляш нищо няма да се промени. Излез, върши си работата, иди на кино, пий кафе с приятели, но без през това време да мислиш на заден фон "сега вие ли ми се свят", "ето навън съм, не треперя, бравоо" и всякакви други такива. Просто гледай филма, говори си с хората и прави само това. Знам, че е трудно, но с малко воля първите пъти и повечко постоянство се получава. Не съм терапевт, специалист или лекар, но съм го пробвала и работи.

Здравейте, скоро попаднах на тази статия http://webstage.bg/li-ri-chni-otkloneniya/4833-stradashtiyat-ot-bezpokoystvo-tryabva-napalno-da-potane-v-rabota-inache-shte-izsahne-ot-otchayanie-deyl-karnegi.html за постоянната заетост като метод за справяне с безпокойството и ми стана интересно дали това всъщност е вариант? Не е ли по-скоро причиняване и натрупване на повече и повече безпокойство, след като всъщност си отнемаш разтоварването и почивката? Не би ли трябвало и при "бездействие" да се чувстваш спокоен и добре в кожата си? И всъщност не е ли точно това момента, когато си преработваш всичко случило се, за да успееш да си запазиш баланса и да не "изпушиш" и бягайки от този момент на "нищо неправене" всъщност просто си изтикваш безпокойството на заден план и го натрупваш, за да избухне то в даден момент с пълна сила?

По-скоро ми идва да го изгоря. Уча се или поне се опитвам, имам голям напредък отпреди 3 години, но все нещо ми убягва, а то май все е най-същественото.

Честно казано не знам дали е бил приложен този метод някога при мен. Сесиите винаги протичаха първо в разговор, а после в хипноза, в която си почивах, представях си красиви места и затварях страха си в ковчеже и го пусках да отпътува с лодка или го изпращах. Доста добре се чувствах след това, отпочинала, спокойна, но понякога чувствах, че е само на повърхността. И така след няколко сесии вече бях готова да продължа сама. И така досега. Не съм се почувствала обаче коренно променена, а и щом пиша пак с такива оплаквания, значи не съм. Не знам, може би и аз не съм се показала напълно каква страхливка съм, затова и да не сме ровили по -надълбоко и с по-активна работа от моя страна, за да се науча на смелост.

Знам, че четенето изобщо не е вариант, но въпреки това го правя. Наясно съм, но се оставям на порива. Не си научавам урока и това е. Ще звънна близките дни, решено е. Интересното е, че всяка година се повтаря по едно и също време. Не знам има ли някаква зависимост или просто аз вече подсъзнателно си го чакам.

.Определено. Или просто не мога да си призная пред себе си, че съм чак толкова страхлива. Винаги съм искала да съм силната, твърдата, която не се плаши от нищо и се справя с всичко сама, а съм точно обратното. И колкото повече се опитвам да съм твърда, повече ме е страх. Благодаря, искрено ме разсмяхте и едновреметно с това вникнахте в страхливата ми душица. Значи ще се ходи пак при психолог/терапевт.

Здравейте, от доста време не съм писала тук. Развитието от миналата година беше, че посетих терапия и доста бързо ми хомогна пак да си влезна в релсите. Всичко точно, нова работа, учене, излизане, пътувания и всичко. Допреди няколко седмици. Не знам как и защо започнах вечер да усещам притеснение, че нещо ми става. Не паник атака, просто притеснение. Споделих на приятеля ми, той ми каза да се успокоя, да не се филмирам и ме разсейваше говорейки за нещо друго. Дотук добре, свикнах с това, спрях да обръщам внимание през повечето време. Малко след това почнах да чувствам тежест в гърдите, странно гъделичкане сякаш съм настинала и болка в едното рамо, която продължаваше нагоре щъм главата. Е, това този път си ме уплаши. Реших, че ми има нещо на сърцето, че нещо ще ми стане, но пък и някаква малко част от мен все пак си държеше здравия разум и ми казваше, че просто пак излишно се паникьосвам. Едно вечер се случи същото, както предната година, лягам си, унасям се и се събуждам защото не мога да си взема въздух, много се изплаших, но реших пак да заспя - същото се случи и при второто заспиване. Тогава вече реших че ще остана будна и докато съм сама няма да заспивам (глупаво хрумване) и неусетно съм заспала на сутринта. От тогава нищо такова не се е случило. След няколко дни посетих личната (нова, не тази, която преди само ме плашеше), каза че болката в гравата и рамото според нея е от мускули, а че това събуждане е чисто на нервна почва. Поуспокои ме доста. Да, но веднъж почне ли се, трудно спира. И тоща след няколко дни старата песен на нов глас. Всеки ден за нещо различно се хващам, мисля си че ми има нещо, чето по форуми, наплашвам се още, следователно не ми става по добре, а все повече затъвам. Последния ми филм е като усетих днес някаква по-странна миризма (не непозната, усещала съм я и преди, не знам къде и от какво) и реших, че нещо не е наред (да, знам колко е смешно) и отворих да чета пак по форуми. Попаднах на някакъв магически, в който пишеше, че усещането на странни миризми можело да бъде от магия за умиране. (Тук вече можете да ви ке смеете много.) И познайте, филмирах се и пак лека паника. Та така. Пиша за съвет, не искам успокоения, че нищо ми няма и че ми е в главата. Знам го това. Ясно ми е и въпреки това продължавам. Не знам как да се спра, опитвам се и не става. Не знам пак дали да не потърся помощ и да посещавам терапия. Все си мисля, че този път може и без това. Просто не знам как да започна и какво да правя, не знам как да си спра мислите, да ги отрежа още като се появят. Това грябва да направя, но не знам или не помня как. Благодаря предварително за вниманието и времето, отделено за пореден път!

Да, ако не съм била убедена, че е на нервна почва, вече съм. От известно време имам панически атаки. Леле, предния път май не бяха чак толкова жестоки. Получават се от това че, не мога да преглътна понякога /също от скоро, и преди се е появявало, но да кажем веднъж годишно и чак до ПА не се е стигало/, оттам се щрака копчето и филмът започва. Натежават ми ръцете и тялото като цяло, удря ме адреналина яко, все едно пред мен виждам някой, който се готви да ме убие или някакво страшно животно, и ставам права моментално, не знам защо, като си мисля "край, това е, умирам, дотук бях". Правя няколко нервни крачки и или се успокоявам лека- полека, като след това тревожността си ме държи още известно време, или следва рунд 2ри. Като днес,не мога да преглътна - паническа атака, страх, страх, от него ми се вкочани и долната челюст - айде пак наново, "вече наистина умирам, няма кой да ми помогне", "получавам инсулт, това е краят". Мда, никак не е приятно. Сега като го пиша звучи смешно, дори абсурдно, обаче на момента никак не ми беше забавно. Явно първия път не съм си научила урока. Не съм си променила вижданията, мисленето, нагласите, а виждам, че трябва. И то не за да изчезнат тези усещания, а просто трябва. Не може да се продължава така, аз и този път мога да си ги преодолея, само че знам, че пак ще се върнат и ще си се връщат да ме разбутват, докато не си науча урока. Та, реших да го науча този път,веднъж и завинаги, с помощта на психотерапията, за да не се въртя и мъча с години. Засега съм се спряла на двама специалисти /или специалистки, не знам как да го кажа, че в последно време говоренето в женски род се приема за дискриминация/ - Мариета Игаренска и Десислава Стефанова. И двете са от Пловдив, и моля ако имате отзиви за тях, да ми помогнете в избора. П.С. Не знам защо горе излиза цитат, но и не мога да го махна.

Значи правилно съм се насочила. Благодаря Ви

Здравейте, извинявам се за липсата на отговор, просто по това време бях доста заета и така и съм забравила. Връщам се с едно питане. Реших да пиша тук, защото не виждам смисъл от отварянето на нова тема. Снощи когато си легнах, точно когато се унесох и заспах се събудих от невъзможност да си поема дъх и следователно чувство за паника. По-късно ме беше страх да заспя, за да не се случи пак, но след час два се унесох и си спах без проблеми. (Е, малко по - повърхностно, от уплахата сигурно.) Та въпроса ми е дали това може да е било просто паническа атака по време на сън и невъзможността моментно да си поема дъх е била именно заради паниката? Не знам, не искам да си мисля, че е нещо чисто физическо, тъй като в последно време съм в постоянен стрес. Изпити и постоянни проблеми във връзката, свързани с незачитане и неприемане на мои виждания, както и ограничения. Та от там наистина усещам тежест, натовареност, и желание просто да избягам нанякъде, да избягам от цялото напрежение. В последно време ми се появи и ежедневно главоболие, вечер, което след малко поспортуване отшумява. Все симптоми на нервно пренапрежение, но те по никакъв начин не ме притесняват, тъй като знам откъде идват и какво са. Затова и реших че случката ми снощи може да е свързана с това. Благодаря ви предварително

Не съм специалист и не мога да дам професионално мнение, но не мисля, че си луда и не мисля и че ще полудееш. Още по-малко пък от учене по 3-4 часа на ден, които както и да го погледнеш не са много, така че поне за малко не слушай нереалния си страх и седни да поучиш за реалните си изпити, които е добре да се вземат. Казвам ти го като човек минал през същото, който си е мислил, че ще се побърка и си е пропуснал важни реални неща и си е изгубил времето във филми. Е, не съм полудяла, но за сметка на това ме е яд мъничко за изгубеното време.

Ами, защото смятам, че мога и сама да се справя. Така, както си излезнах от филмите, които си бях вкарала и изпадах в какви ли не състояния, така ще се справя и с това. Просто ми трябва някаква лека насока .. или нещо, което да ме придизвика и от ината си да го направя Това е нещото, което трябва да запомня. Че чувството идва от мислите, които са минали преди него .. а те - от начина по който пречупвам света наоколо.

Здравейте! Искам да споделя за проблема си и да помоля специалистите да изкажат мнение. А той е, че не се чувствам достатъчно добра в каквото и да било и приемам критиката много навътре. Когато например се старая да направя нещо и то да е както трябва по всеки един параметър, а накрая човекът отсреща не е доволен от нещо, се влияя много от мнението му и се засягам много надълбоко. Буквално се чувствам като най - глупавия човек на света и най - не можещия, а реално знам, че нито съм глупава, нито съм некадърна. Просто колкото повече се старая в нещо, имам чувството, че не мога да го направя по най- добрия начин. Да, на моменти съм си разсеяна, но това не значи, че не ми достига капацитета да направя дадено нещо. И имам чувството, че всеки за нещо ме критикува и ме смята за глупава. Доста пъти съм си мислила за това и съм изчела дота неща по въпроса, във форума и не само, и съм стигнала до извода, че самочувствието ми е твърде ниско или ме е страх от критиката и мнението на околните за мен, което си е така. Напълно разбирам, че не трябва да се засягам до такава степен, че не съм с нещо по-малко от другите, но винаги, когато някой ме изкритикува за нещо или ми направи някаква дори и малка забележка, аз го приемам много навътре и се чувствам ужасно. Мисля си " Да, ти може и да мислиш, че не си глупава, че си способна, но щом ти го казват, значи най - вероятно е така. " И това нещо много ми пречи във работата ми, където ежедневно се случват, много грешки и то не само при мен. Но когато конкретно на мен ми се направи забележка, аз го приемам сякаш съм най - некадърната там, отчайвам се и нещата тръгват още по зле. И си мисля постоянно дали и при останалите ги има тези проблеми, дали стават тези грешки, смятам, че са само при мен, а реално виждам, че не е така. И така постоянно се лутам измежду мислите си "Ти не ставаш за нищо." и "Просто приемаш нещата много навътре." . Имам моменти, в които дори ми се плаче.