holyvalentine

Здравейте, Вчера докато шофирах към София по магистралата имах паник атака, не много сериозна, но все пак такава. Миналото лято докато шофирах към София ми прилоша на магистралата и трябваше да дойдат да ме приберат. Изобщо тая магистрала не я обичам, към София, защото по принцип София ме натоварва и изпитвам неприязън към тоя град, още повече , че там ходя основно по работа или по лекари, все неприятни неща. Абе имам идея защо ме сполитат там паник атаки, през останалото врме изобщо не страдам от такива работи и даже бих казала, че съм ербап шофьор. Та вчера докато пътувах към София започнах да изпитвам замайване, дезориентиране и едно такова стягане в гърлото, тревожност. Започнах да си представям обгорели трупове по магистралата и как един от тези трупове съм аз. Паникьорът в мен крещеше сприииии, върни се, не можеш да се справиш, но понеже все пак от годините, в които се занимавам с психология поне съм се научила да не се поддавам на чувстовото на паника, аз реших да продължа, макар и бавно и дишах и си повтарях, че това са само мисли, но.... В крайна сметка всичко може да се случи, в крайна сметка това може и да е последното ми пътуване в този живот, гаранция няма. В този момент си дадох сметка, колко съм блаогдарна, че ние всъщност не знаем точно кога и как ще умрем. Казах си, ако това наистина ми е последното пътуване, дали ако сега спра и по някакъв начин се върна, наистина ще избегна това, което има да се случи? И после какво? Как ще живея, затворена в една стая ли? Казах си, ако се случи душата ми е избрала това и то ще се случи, може да се случи и под душа и в леглото, няма гаранция. И се опитах да приема смрътта и да си кажа ами каквото има да става, ще става, независимо дали ме е страх или не. По-добре да си живея живота и да си разгърна потенциала. Хората скачат с парашути, правят крейзи неща и нямат страх. НО някак си не успях да се убедя. Аз съм ок, че ще умрем всички, но как да кажа, не мога някак си да прегърна смъртта. Ние сме все пак живи същества, създадени и проектриани със защитен механизъм за оцеляване. Не мога просто да си кажа, еми днеска ще се умира и аз съм напълно ок с това. Някак си ще съм ок със смъртта когато съм една напикана бабка, която ще склопи очи в леглото след като си даде сметка какъв живот е живяла и се сбогува с него. Но някак си не съм ок да ритна камбанката точно когато съм във вихъра и се кефя и се забавлявам, и затова не мога да се отпусна. После си казах, абе от какво толкова се стрхувам, тая душа е умирала толкова много пъти, няма да е нещо напълно ново, но и тази мисъл ме разстрои. Не, не мога да се вълнувам за смрътта , противоестествено е! Та тук искам да попитам специалистите, къде греша в размислите си. Чувала съм Орлин да казва, че на паник атаките не бива да се противопоставяме, да имаме съпротива, а да се оставим и да анализираме чувството. И аз това се опитах да направя, да приема и най-лошото, да не се боя от него, но някъде допускам грешка, защото всъщност се разстроих. Бих искала да получва ваш съвет, ако може или как по-добре да прилагам тази техника при паник атака? От друга страна докато пътувах исках да се успокоя с тези приказки, защото много се страхувах да не припадна докато шофирам. Ако не се подчинях да паникьора, той можеше да ми изключи мозъка, психосоматично, ако не може да се справи, че аз не му се поддавам на шантажа и не спирам, а продължавам пътя към София. И това ме стресна допълнително. Казах си, ами какво като припадна, ще ме свестят, или ще се освестя, в крайна сметка, няма да е толкова страшно, но няма и да е приятно. И пак се успокоявах, че ще се справя, но пък много ме достраша, че мога да си причиня сама припадък, да го предизвикам само и само да се уверя , че не е страшен, но пък всъщност изобщо не искам да го изпитвам. Не си спомням да съм припадала до сега, винаги съм се овладявала ако ми е лошо. Когато стигнах в София, имах доста неприятни случки там по болниците и си казах, а дали тази паник атака не е била предупреждение за този неприятен развой на събитията? Дали все пак не беше някакво предупреждение. 1-2 пъти в живота ми се е случвало да изпитвам много гадно чувство, на обреченост, на надвиснала опасност, просто ужасно чувство на напрежение и необяснимо безпокойство и след това се случиха лоши неща. Единият път катастрофирах. Това може да са абослютни съвпадение или пък синхроничности?? Та се питам колко от паник атаката е плод на нашто въображение и колко е възможно да е някакво уловено чувство на предупреждение? Трябва ли да му се поддаваме? Защото един вид се поддаваме на страха си, но как да го вземем под внимание и в същото време да продължим да правим онова, което сме решили без страх? Малко ми е объркано. Моля за някакви съвети, разяснения. Мисля, че съм на правилния път да овладея евентуални паник атаки, но пък, правя някои грешни стъпчици и не мога да получа желания резултат. Защото някои хора не могат да преодолеят подобни преживявания и мисли и се поддават на страха и той започва да доминира живота им, а паник атаките да стават по-чести. Братовчедка ми от подобно преживяване спря да шофира, а сега се е ограничила и да не излиза много от вкъщи. На мен ми е ясен механизмът как да избегна това, но може би трябва да го доусъвършенствам. Благодаря предварително на включилите се! Между другото всеки е добре дошъл да коментира. Бих искала мнението на експертите, но ако някой е минал успешно през подобно нещо, може да е от полза да сподели. Благодаря.

Здравейте, Религиозна е темата, към която си имам кукучки. Темата за бзусловната любов, приемането и предателството. Чух от странични източници, че майка ми била съжалявала, че не могла да ме приобщи към нейната религиозна църква/секта. Тя видя през какво преминах (аз самата бях жертва на секта) и въпреки всичко, тя смята, че аз ще бъда по-щастлива там където опропсатиха живота ми. Тази жена не желае моето лично щастие както всеки родител би трябвало за детето си, а проектира къде тя се чувства добре. Това за мен не е любов, а предателство. И това ме кара да отричам цялата религия, църкви и въобще христянаската вяра,а бях стиганала до някакъв компромис. Ти добре ми обясняваше какво е искал да каже Исус. И аз не искам да плюя върху всичко, но тази долна християнска манипулация е отвратителна. Тя спами хората с разни псалми и много й се дразнят и се оплакват на мен, защото не им е удобно да й кажат да спре, за да не я обидят. И едва ли не мотивационните послания, които и аз изпращам на много хора били същите като нейните. НЕ! Едното няма нищо общо с другото. „Ако всички правехме нещата на които сме способни, щяхме да изумим самите себе си.“ -Томас Едисън „Върви уверено в посоката на своите мечти. Живей живота, който си си представял.” – Хенри Дейвид Торо „Повярвай, че можеш, и си изминал половината път до успеха.“ – Теодор Рузвелт Тези цитати дават криле, те те карат да вяраш в себе си, в собствената си ценност. А нейните псалми, правят точно обратното, те те връщат към изходна позиция, че отново нещо си сгрешил, пак ти напомнят НАЗИДАТЕЛНО, че трябва да слушаш и че истината не е там където ти си мислиш, че е, че бог иска да си такъв и онакъв. Но видиш ли той ти го напомня с любов. И ето тази гнусна тънка манипулация, която дразни хората, без дори изобщо да се замислят какво ги дразни, но усещат, че това не е правилно и не е добро. Това е индиректно обвинение! Това е като чичото, който си позволява да опипва малкото момиченце и то му се доверява, защото уж чичо е добър и не може да осъзнае защо всъщност това, което прави чичо не й е приятно. (осъзнаването идва после, когато го осмисли). И най-накрая имат наглостта, когато реагираш на раздразненеито си да ти кажат, ето виждаш ли, ти си нарцис, ти си его маниак, ти нямаш мир и любов в себе си, ти си изгубен, след като са те подложили на гнусната си провокация. И как да са едни и същи цитатите, това нейното не е ЛЮБОВ. И затова искам да попитам пак през един по-нормален прочит, какво е казал Исус и как го е казал, защото този гняв и отвращение, което изпитвам към хората, които ползват тези манипулации, прикривайки се зад ‘любов’ и ‘мъдрости’, искам гневаът и омразата да си останат само към тях, да ги изпитвам когато ясно разгранича кога това се прилага, а не към самия Исус Христос, който е казвал мъдрости или поне някъде виждам такива примери от разни хора. Искам да разгранича любовта, която е проповядвал Исус, от това, за което те го използват да проповядват. И не, не защото ми е толкова важна тази любов, а за да не се лишавам от зрънцето истина там в нея.

Здравейте, имам голям проблем как да излекувам малкото дете в себе си, което страда от липса на любов? Проблемът е, че не мога да се доверя на Вселената и да вярвам, че всичко ще бъде наред. Ходя на терапия и там успешно установяваме, че моето малко момиченце е било лишавано от родителска любов, гушкане ласки. Ок.. но от там нататък? Няма стратегия. Да, родителите ми са били там да обгрижват, да възпитават, да изискват и критикуват доста в моя случай. Но не си спомням просто гушкане, просто време с мама или тате. Не. И въпреки това имах щастливо детство, беше безгрижно в последните дни на комунизма. Много често искам да изпитам онова щастливо чувство, когато се отправяш на улицата да играеш с децата и си готов да яхнеш вълната, всичко е наред, нямаш стрхове, не си мислиш, ами сега ако изляза дали някой наяма да ме набие, да се изгубя или да ме блъсне кола. Прости излизаш и си изпълнен с ентусизаъм и позитивност. Ето това чувство искам да си върна. Да, животът ми го ограби, когато пораснах видях, че всъщност в живота се случват мноооого гадории. И загубих доверие във Вселената. Дори на терапията изпитах малко гняв към нея, че уж нали трябва да се учим, затова претърпяваме болка, но пък защо по дяволите трябва да е толкова сложно? Свързваш се с нея и там всичко е цветя и рози, ама тук долу сме програмирани, натоварени с багаж... И сега съм в един такъв омагьосан кръг, в който съм си изяснила, че моето малко момиченце се чувства като едно сираче, жадно за любов, искащо да се чувства закриляно и защитено, но голямата Аз, възрастната няма този ресурс просто да го прегърне това детенце и да му кажа, че всичко ще е наред. И така търся си тази Вселена - майка, непреходна, могъща, раздаваща, дето уж обича и подкрепя, но в същото време не дава гаранции, че няма да боли. А кой родител съзнателно оставя детето да страда?

Здравейте, Някой може и да ми каже какво озачава балотиращи чужди тела? Това е контекстът. Проблемни чужди тела в дихателните пътища при децата Мигриращи и балотиращи чужди тела (слънчогледови семки, семки от диня, тиква, грах) Благодаря.

Здравейте група, имам нужда от съвет. Как да се справя с неприязън и омраза към баща си? Напоследък работя доста надълбоко с детски травми и виждам как винаги спомените ме връщат към корена на нещо, което се опитвам да отработя към неговото отрвратително отношение в детството, което не се е променило и до днес. Хубавото е, че вече осъзнавайки това, мога да съм си родител и наблюдател на процесите вътре в мен, а не да се асоциирам и страдам от тях, но за вътрешните процеси съм отговорна аз. Как обаче да се отнеса към външното отношение към баща си? Те са още действащо семейство с майка ми и тя е нещо като модератор. Ако зависи от мен, вероятно бих се оттеглила и общувала с него само делово и ако се налага. Но понеже те все още са моето семейство се налага да ги виждам и общувам с тях. Днес е на баща ми рожденния ден, а аз не мога да се насиля дори да го поздравя. Противно ми е. Не го поздравих и по повод на скорошния му имен ден. Купих една картичка, надписах я и му я дадох. Преди съм му казквала как ме е карал да се чувствам като малка, имаше промяна за 2 дена и после нищо. Въпреки, че съм си поставила границите ясно и точно, не жеаля да се чувствам мишена на неговите нападки. Това е рядко токсичен човек. Мога ли да направя нещо друго освен да се отдалеча?

Здравейте, искам да попитам дали някой е чувал за 'лечител' от Македония, който прилага алтернативни методи за лечение на бослестта и дали има повече информация за него?

Здравейте, Пускам тази тема, защото съм в търсене на информация. Търся един 'лечител' от Македония, който се занимава с алтернативно лечение на рак. Пускал на хората някакъв ток през някакъв уред и прочие. Моля, ако някой е чувал нещо за този човек да пише или да даде линк с информация за него. Благодаря предварително.

Здравейте, Др. Първанов, А пък аз да попитам за хипохондрията. Аз съм сравнително нормален човек без някакви тежки диагнози, но с някакво тревожно разстройство. Имам хипоходнрични моменти. Работя с терапевт, но сега в отпускарския сезон поти нямам сесии, а имам епизод. Понеже онзи ден пътувах за София, шофирах, и на магистрала ми причерня пред очите. Започнах да се взирам в пътя, но сякаш нищо не виждах. Сякаш някой ми сложи възхдух в главата, не можех да съсредоточа погледа си на едно място , блуждаех, дезориентрирах се. Много се изплаших и веднага отбих. Бавно стигнах до най-близката бензиностанция, където се наплисках с вода, пих кафе, но чувството не си отиде. Т.е не беше ниско к р ъвно или нещо подобно. След 2 часа се опитах да шорфирам наново, но същото нещо. Тръгвам и не мога да съсредоточа погледа си, чувствам се ужасно несигурна в движенията си, не съм адекватна и прочие. Спрях отново и дойдоха да ме вземат близки. Това много ме изплаши. Започнахме да предполагаме летен вирус и прочие. Пих тайлол хот и т.н и се поотпуснах. На другия ден отидохме на планина със семейството ми. Всичко изглеждаше нормално. На връщане от планината към града, шо фирах отново с близките си и същото ужасно усещане започна да ме обзема. Взирам се, а не мога да се съсредоточа, тежест в главата, лицето ми сякаш беше парализирано, очите си движех с усилие. Този път не бях сама и това ми даде кураж. Питах се важния въпрос. КОЛКО ОТ ТОВА СА ИСТИНСКИ И ТРЕВОЖНИ СИМПТОМИ И КОЛКО Е САМОВНУШЕНИЕ? Когато се прибрах вкъщи , отвоно чувствах неразположение. Пих тайлол хот и всичко отмина. На другия ден се тествах за Ковид - отрицателен. Но сега 2 нощи не мога да спя, зщото се боя от това необяснимо състояние. Имам чувството, че някакъв вирус ми яде мозъка. Трябва да започна анитибиотик. Най-големият ми страх е да се отнеса с неглижиране към някакъв проблем, който после да нанесе щети връху мен и моит органи. 2 пъти ми се е случвало да имам доста серизони възпаления, които са засягали мозъка ими и спомена от това да си дезориентран и безпомощен и ужасен. Някак си друго да не ти е наред, не че е леко, но можеш да го преодолееш с позитивни мисли и прочие, но мозъкът да не ти е наред, тогава вече си загубен. И затова сега умирам от страх и не знам какво да правя. Джи-пито сигурно няма да ми даде направление, защото той отмахна с лека ръка проблема и каза, че нищо ми няма. А аз умирам от страх. И даже и не ми се шофира. Какъв съвет бихте ми дали? Благодаря.

Здравейте, дайте съвет за справяне с ненавист и омраза към бащата. Става дума за мен към моя баща. Колкото повече навлизам в терапията и работя със себе си, толкова повече осъзнавам неизлекуваните си досега травми и колко много болка съм носила неосъзнато. Много от това дължа на този човек - баща ми. Той все още е наоколо, все още са с майка ми, която се е вкопчила в него, за да остаряват заедно , защото тя си има някакви страхове, че няма кой да я гледа. Карат се като котка и куче, но това е било цял живот. Слава богу аз вече не съм част от ежеднвието им, но понякога се налага да ходя и да ги виждам. И докато с удоволствие отивам да видя майка ми, то с абослютно нежелание отивам при този човек. Да, говорили сме по темата. Казвала съм му в яда си колко много го ненавиждам и го мразя още от детството си. Давали сме си прошка и нещата се оправят за кратко. НО понеже той не работи със себе си, когато полага усилия те са само много повърхностни и неосъзнати, и всичко се изпараява за 2-3 дни, макс седмица. И после всичко по старому. Викане, вечно терсене, вечно говори или прави напук, и то само на най-близките, в обществото не може да се изглага така. И майка ми го търпи. Ок, това си е нейният избор. Като цяло той е отговорен човек в обществото и иначе се грижи за семейството , т.е за нея. Опора са си на стари години. Радвам се за тях. Обаче докато тя го оправдава, че му бил такъв харкатера и всъщност той бил добър човек, то аз не мога да го оправдая и всеки път го намразвам още повече заради викането му и обиждането особено на майка ми. Но най- противно ми е, когато понякога той е в насторение и всъщност се държи добре с мен. Ето този момент ме кара да повърна. Защото като дете успяваше да ме разнежи и аз се опитвах да му се харесам и някак си той повече да не крещи, но уви, всичко траеше до следващото му настроение и ярост. Сега вече не може да ме разнежи, аз не му дължа нищо. И това че той е в добро настроение и демонстрира или търси любзност/добро отношение/ ласки, мен не ме интересува. Противен ми е и предпочитам да страня от него. Но това ще съкруши майка ми, а и него, ако научи. Не знам да говоря ли пак с него и какво точно да правя. Те не смятат, че имат вина за въпзпитанието на мен и брат ми или поне само частична. И че тези семинари ми разбутвали ума и само ме карали да мисля за глупости. Защото след 2 от семинарите наистина инициирах разговори. Но моята работа с терапевт продължава и аз навлизам в още по-дълбоки осъзваания и лекувам болката си. На мен не ми трябва вече баща ми да я лекува, той е страничен човек. Но не знам как точно да се държа с него. Защото аз съм много пряма и директна и не мога да се преструвам, за да угаждам на другите хора. Той вече усеща, че нещо се случва, но си мисли, че аз си имам лични проблеми. Изобщо не предполага какво е. И колкото повече аз се отдалечавам, толкова повече той се опитва да ми се мазни, което ме отвращава. Значи докато живеех при тях, едва ли не само подпирах леглото и бях някаква дропла. Поне в неговите очи, а когато се изнесох изведнъж много му залипсвах и изведнъж много искал да ме вижда. Ай сиктир. Аз да на съм му кукла? Не знам точно как да се заявя пред него. Неговото заявяване към света винаги е било в бясна самозащита, грубост, стъпкване на отрсрещния и абсолютно несъобразяване с чувствата му. За голямо мое съжаление мога да кажа, че до голяма степен и моите методи за справяне бяха такива, а и все още са до някаква степен. За съжаление съм попила от него, а това ми е толкова грозно, че аз не искам да се отнасям с хората по същия начин. НО към него, той от добро не разбира, и освен с неприязън, с друго не мога да се отнеса. Моля за съвети! Благодаря.

И по повод отново на изказването ми, в търсене на обяснение и на собствената си истина, когато попадам на такива хора и статии, ето това наричам бесни фантазии: https://www.facebook.com/notes/981120329060139/ Обадих се да говоря с този човек и той не можа да ми обясни от къде си е взел информацията или кое го определя като гуру на гонене и чистене на разни астрални налепи. Затова искам да общувам с хора, които са здравомислещи, и водени от науката. Разбира се, дори самите те казват, че не всичко се обяснява с наука и има езотеричен свят, допускат се разни неща, но не и романи от типа Властелинът на пръстените, както в случая. Бих искала да чуя твоите коментари по подобни изказвания и хора, които гръмко го твърдят.

Здравей, Александър, благодаря за отговора Относно препратката, ми стана смешно, не, нямам предвид , че духове се учат в университета, но просто в интернет срещам такива откачалки, че не желая, хора, които си говорят с ангели, с бог, с незнам си какви неща, и го твърдят самоуверено, макар че отстрани звучат абсурдно и смешно. Смятам, че тези хора, няма да мога да отговорят на върпоса ми инофрматвино, нито да ми помогнат. Обикновено те не могат и да спорят с доводи, а започват да сипят заплахи, заучени клишета и да всяват страхове в повечето случаи. Аз бих искала да попитам дали мога да си початя с тебе на лично, за да не бъде така въпрос и отговор, а да те питам конкретни неща? Благодаря.

Здравейте, искам да задам един доста сериозен въпрос в групата, който от дълги години буди в мен ирационални страхове, тъй като съм била жертва на религиозна секта. Бих искала наистина да чуя мнение на специалисти по психология, а не самозвани ‘разбирачи’ по темата. И така, съществуват ли демоните и до каква степен могат подобни явления да се обяснят рационално? Изпращам видео, където ще видите ясно пормивка на мозъка във висша степен. Човек попадащ в подобни лъжи може тотално да си прецака психиката, макар че това сега ми се струва комично. Религиозниците могат да използват различни похвати и методики да проникнат в подсъзнанието на човек и да всеят страх, вина, срам, смут или да събудят такива от детството и да ги подсилят до безобразие. Т.е, един вид те говорят за демони, а всъщност те са демоните. Лошото е, че тези хора вършат това законно, а това е престъпление срещу невинни хора. Ето и друго видео с обяснение на явления, за които масата хора вярват сляпо: Стадната култура винги е била и вероятно ще бъде масово светоно явление. Но като човек, който пострада неимоверно с това мислене, днес аз задавам въпроси, търся отговори чрез експериемнти и наука, там където е възможно. “Една жена на пазара каза” не е методът, чрез който си набирам информация. Но сега, къде е наистина ИСТИНАТА? Знам, че много хора, които са преживявали нещо необяснимо го приписват на необясними сили и знам, че за всеки персоналната истина е свщена, защото тя се преживявава от този индивид, който говори за нея. И никой не може да го убеди в противното, защото неговото лично преживяване е минало през тялото. НО , освен личната истина има и друга истина и нека я потърсим нея. Чета тука някакъв опит за обяснение на някакъв човечец, за съжаление нямам достъп до него, за да го питам лично: „Демоните“ или негативните субекти могат да имат достъп до вас само ако има някаква точка за достъп. Обикновено хората с история на травма (емоционална, сексуална, родова, физическа) са по-уязвими към психически атаки от негативни субекти. Тези същества се хранят от съществуващия гняв, болка и страх – техният основен източник на енергия. За щастие, психично болните сега се лекуват с лекарства и терапия, вместо да бъдат подложени на насилствени екзорсизми.” Интересно псхично болните, които също имат гняв, болка и страх, тогава всъщност обсебени ли са с демони или не? Или сега когато те са психично болни вече не ги окичваме с тази теория? И ако психично болните имат все пак някакви демони, защо всички тези самопровъзгласени пастори, целители и т.н, просто не ги изцелят и изхвърлят демоните от тях, така както твърдят, че могат и правят? Изобщо, човек ако започне да се рови по темата и изобщо в религията, ще се натъкне на такива чудовищни противоречия, че чак е грозно и гротесткно. Като човек, който години наред вярваше, че е обсебен от демон, който го мрази и му пречи да живее щастливо, тази травма е дълбоко вкоренена в мен. Според това, което ми втълпиха в сектата, демонът ме е нападнал, защото не съм искала да следвам християнския си дълг и мисия. Програмата, която ми бяха сложили беше толкова силна, че при всеки опит да бъда щастлива и удовлетворена от личния си живот, мечти, постижения биваше попарен и аз изпитвах неудовлетворение, съмнения, страх, вина, невъзможност да взема решения. Животът ми се првърна в ад. Разбираемо е защо след попадане в секта, има толкова много самоубийства и психясали хора. С годините се научих, че този демон няма определна мисия, защото той просто нямаше последователност, а проявите му бяха в съотвествие с моите настроения. Малко по мало лъжата избледняваше, а заниманията ми със себе си, било със специалисти, било по семинари започнаха да разграждат лъжата. Преживявайки детски травми и отработвайки ги, започнах да освобождавам това тягостно същестсвуване. На днешно време все още имам така наречените ‘triggers’ когато се заговори по темата. Разбирам някакви заблудени религиозници, които проповядват подобни лъжи, но останалите хора? Защо те сляпо вярват в това? В живота се е наложила думата, трябва да се срещнеш с вътрешните си демони, това се употребява дори и в психологията. За мен това звучи правдоподбно, човек е обсебен от тези вътрешни страхове, от тези ограничаващи вярвания, коиото му пречат да бъде това, което е и което иска. Не някаквао друго същество или субстанция, която ти казва как да мислиш, защото хайде някой да ми обясни органически, как демонът въздейства на твоите сиви клетки, които възпрозвеждат мисли, за да ти всява смутни мисли, нека да го обясни с думи, с графика, с ЯМР или нещо подобно. Аз намерих по-рационлно обяснение, нарича се Вътрешен критик. Т.е , всички тези неадекватни чувства, настроения, страхове, създадени или събудени от една програма, бълваща лъжи, са плод на нашето наплашено и програмирано подсъзнание. И колкото повече ние упорстваме срещу ‘демона’, толккова по-силен става той, защото нашият вътрешен критик се съпротивлява повече, боли ни повече и се страхуваме повече. Въпреки, че аз сама достигам вече до собствените си истини, исках да чуя някои професионални мения по темата. Тук вероятно става въпрос за сенките, за дуалността на нашата личност и прочие. Добри обяснения от ваша страна, ще ми свършат чудесна работа, за да затвърдя собствените си открития. И друго бих искала да кажа, тъй като минах и през атеизма, където крайните атеисти не вярват в нищо освен в собственото си тяло, което ще бъде изядено от червеите един ден. Аз допускам, че освен нашия видим свят съществува и ефир, в който ние не можем да използваме сетивата си, за да кажем какво и как, и знам, че Вселената е шарена. Съществуват енергия и информация под всякакви форми. Не искам тотално да отписвам и отричам този аспект, и все пак дори и да съществуват някакви форми, митовете, лъжите и изкривяванията, които човеците са измислили и силата и мощността, с която те са накичили всичко това с цел да плашат и да държат в подчинение, е особено грозно и отвратително. И все още буди гняв в мен заради травмата и годините на болка и страдания, които ми причиниха. Искам да затворя тази страница напълно. Извинявам се за дългия пост, но нямаше как да обясня по-кратко такова трудно за обяснение нещо.

Здравейте, искам съвет как да се справя с гняв, къде да го канализирам. Днес слушах една аудио книга на един страхотен философ и учител, който говореше за suicide interventions, или така нарчените интервенции при самоубийство в един затвор в Англия. Беше уникално да чуя как за минути можеш да обърнеш визията на един човек, който визира самоубийството като бягство и като средство за извнинение и самораздаване на правосъдие, заради вина към надежда и към виждане на същите обстоятелства като предизвикателство да си докажеш, че струваш и че можеш да се справиш. Беше много красиво и разсърсващо за мен, защото навремето когато попаднах в религионзна секта, отивайки при тях да потърся напъствие за голяма вина, която изпитвах, когато се бях разклaтила вътрешно и търсех почва под краката си, те не само, че не ми помогнаха, не ме увериха в това, че съм ценно същество, а напротив - сринаха ме десеторно повече, обвинявайки ме, че съм изначално лоша, както са и всички хора, родени в грях, и че трябва да се разкайвам за какво ли не, за това коя съм аз, за това, че съществувам. И трябва да почвам да 'слушам', за да бъда 'спасена'. Тогава не знаех, но сега знам, че това се нарича ДУШЕВНО ИЗНАСИЛВАНЕ. Костваше ми години на мъки, на страхове, не отричане, на лутане през живота, защото не можех да се върна към себе си. И тези нагляри имаха наглостта да казват, че те правили life interventions като 'спасявали' хората и видиш ли, тяхната работа е толкова важна на тази земя и толкова свещена. Много пъти съм се разделяла с тази травма и съм я осъзнавала и съм прощавала, но ето че днес отново ме докосна, защото в един момент, в най-тъмните ми години и си мислех дали няма да изтрещя толкова , че да скоча от някой етаж, или да се хвърля под влака. Искаше ми се и на мен някой да ми беше направил интервенция, да ме извади от там, от където сама не можех. Костваше ми години терапия, семинари, и прочие. Днес отново разбрах колко е ценен животът слушайки този прекрасен философ и неговата книга, но въпреки, че се изпълвам с благодарност, то гневът в мен просто преля, как може да има такива изроди, които да постъпват така с хора като мен. Чувството ми за справедливост крещи. И си казвам, ами какво можеш да направиш, освен да го приемеш, това е било твой урок. Да, така е. Но тези хора продължават да го правят на други хора. Тези хора не изпитват никакво разкаяние от това, че са провалили друг човешки живот! О не, те дори биха се обърнали и обвинили жертвата, че не е разбрала тяхната религия и че е обсебена от дявола и други подобни глупости. Бунтувам се с гняв, че тези хора не са разпознавани като престъпници за разлика от обинковения изнасилвач, крадец или убиец, които попадат в затвора и получават някакво възмездие за делата си. Тези хора, за разлика от онези, не го правят, защото са бедни или гладни, много от тях го правят съзнателно, а други са просто плод на собствените си заблуди, но са толкова обсебени, че всъщност наричайки се християни и проповядвайки любов, те всъщност са едни злобни, насъскани хора, който не зачитат хуманните действия пред правилата на тяхната релилгия, което ги прави много по-жестоки от един човечен, но невярващ човек. Тези са единствените безнаказни престъпници, за които няма действащ закон за техните безобразия и пак повтарям, като бивша тяхна жертва, в мен все още гневът расте при подобни ситуации, защото знам, че няма кой да ги спре. Та отново се връщам на въпроса - как да канализирам този гняв. Знам, че гневът трябва да излезе преди прошката. Благодаря.

Да, прав сте, прочетох за това разстройство, ето и тук пише: Пациентите често крият компулсивното си поведение, чувстват се притеснени, объркани и се страхуват да не бъдат помислени за “луди”. Това често довежда до забавяне на поставяне на диагнозата и най-вече на лечението – между 10 до 17 години (E.Hollander et al.,1997). Макар някои болни да могат да вършат задълженията си по обичайния, общоприет начин въпреки дистреса, в по-големия брой от случаи ОКР оказва влияние върху всички сфери на живота – взаимоотношенията с околните, семейството, социалния живот, хобитата, работоспособността. Най-честите чувства, съпровождащи натраливостите, са тревожност, напрежение, дискомфорт, потиснатост, вина, срам. Отнема дълго дори да се диагонистицира. В моя случай никой не искаше да ме чуе. Изглеждах здрава, права жена, с аналитичен ум, и набързо ме отпращаха. Но... това вече 20г , сигурна съм , че имам неотработени травми, напоследък работя за връзката с любовта на мама, но тези натрапливости и страхове от това състоянието да не се завърне, винаги когато почувствам напредък, ми е*ават майката честно казано. Чувствам се много изморена от това.

Оххххх, не знам вече какво да лекувам. Проблемът е ,че много години в Англия никой не ми обърна внимание, никой не искаше да ме чуе и това стана толкова хронично, че сега дори и да направя напредък, стари усещания, буквално физически усещания, се завръщат, притесняват ме и започвам да си самосаботирам напредъка и да не вярвам в него или пък в методиката... Като омагьосан кръг е. Как се лекува това, лекува ли се? Какви техники се прилагат?