Ники_

Целта на Бог е Лилла, но каква Лилла може да има, ако съществува само Един?! Затова Бог е превърнал (Майа) част от Себе Си в Танцьорка, с която Сам Той да Танцува. Другото е просто флирт по между "двамата". а ето и за традиционалисти :-)) :

Може би основното е, че силното желание пречи на реализирането. Освен това води до привързаност. Да освободиш съзнанието си от едно желание не е ли проява на волята? Ако аз си поръчам пица по телефона, то волята ми проявява ли се, след като работата по направата и доставката на пицата не я върша аз? Проявява се. И волята на доставчика също се проявява, но в случая тя е зависима спрямо моята. А, аз мога да направя пицата и сам. Но ще ми струва време и усилия, като също така изисква определени умения. Който има нужните умения може сам да си свърши работата съзнателно. Който ги няма - може да се моли и надява някой друг да му я свърши. Но волята присъства и в двата случая. Ако е въпрос на воля и свободен личен избор, защо не го направиш още днес, още сега въпросното пълно и безвъзвратно Освобождение? :-)

Всъщност обожавам и да спирам ума си. Правя го съзнателно всекидневно. Всичко следва определени цикли, редуващи активност и пасивност. Да, активността на ума не може да продължи дълго, без това да предизвика проблеми, но същото е и с пасивността. Нормално е редуването на едното с другото. Та, нямам проблем със спирането на ума, но определено имам проблем с оставянето му в спряло състояние за дълго. Бях написал някои неща, свързани със следващите твърдения, но ги изтрих. Явно Бог не е предопределил да бъдат четени тук в този форум. Спирането на ума не се случва и не се поддържа от ума, от аз. След като ти спираш ума си, следователно не си го спирал, а само си го забавил, но все още ти си там, сиреч ума, самосъзнанието ти функционира. Това се нарича относително абстрахиране и концентриране върху промеждутъците тишина, но тази тишина нищо не върши за крайното освобождение, докато не се "оцветиш" с нея, докато ти не угаснеш съвсем в нея, докато не изчезнеш в нея. Ако ти и тишината сте нещо различно - от една страна ти, като субект, който във много фин аспект присъства, а от друга - тя, като обект на съзерцание и наслаждение, значи тотално спиране на ума няма. Все пак това е част от пътя. Иначе тази тишина и пустота, за които пишеш, са относителни. Полезни са - в тях човек се презарежда, релаксира, но Шамата (будиски термин), Мира на ума бива да бъде съпътстван от дълбокото прозрение - Випашана. Казват, че ако можеш да "задържиш" (не го задържаш всъщност ти,а то само се задържа "на собствената си тежест") тишината на ума за 24 часа - стига е. :-) Това което пречи на ума да остане в състояние на покой (Шамата/Шаббат и пр.) са т. н. "васани", или "самскари"/"семена". Неизживяната карма/желания. Именно тук не може да впрегнеш волята за да отидеш отвъд ума, защото кой е този, който чрез волята си се опитва да отиде отвъд ума? Пак ти. Това е фалшиво отиване. Можеш да насочиш волята съм към това да спреш волята си, желанието си. Последното желание, което бива да бъде прекратено е желанието за постигане. Но да спреш волята си е трудно, още пове ако преди това дълги години си я тренирал яко. Затова в Дзен се казва, че докато е в "медитацията" монахът мисли за немисленето. Ошо пък казва, че на изток ползват ума си (мислите си) като транплин към отвъд ума. Станимир, на съзнателно ниво страхът от смъртта може привидно да изглежда трансформиран, преодолен, но на подсъзнателно ниво той има огромен корен. Когато падне преградата, която е разделяла съзнание от подсъзнание, а именно като започнат да излизат самскарите - тогава става страшното. Затова е добре човек да ги отработва отдалече, дет се казва и до колкото може, защото сила, ум, талант, способност и добри ситуации, подходящи условия - всичко това е от Бога. :-) Вавилонската кула - именно търси равенство с Бога, изкачване към Него. Верния подход е в смирението - когато "викаш" от ниското към Бога и го призоваваш Той да дойде в теб и да те изпълни. Но, ако човек практикува правилно, без да пренебрегва тялото, с подходящите практики, отнесени към всички нива, то и пътя на изкачване не е опасен, иначе не е грешен, но крие повече опасности, защото при него подсъзнанието (дявола*) се чисти последно. :-)

Троичният психически апарат (по Фройд) - Супер его; его; То - нито едно от тези не е аналогията на същинския Господ. Господ е нещо, което се пада отвъд тези. Всичко това, трите части на съзнанието, е/са част от обусловения ум. В Санкхя - всичко това е еквивалентно на Пракрити, на природата. В Каббала - Господ е заложен в Кетер, но сам по себе си Кетер, заедно с Хохма и Бина образуват т. н. Адам Кадмон, който е еквивалент на Супер его-то и който "първичен човек" е образ и подобие на Бога. Именно от Кетер започва "разбиването"/съкращението на Светлината, а иначе Светлината е отвъд и неин източник е Айн. Учителя разделя човека на три части - глава, гърди, корем. Нито една от тях не е еквивалентна на Господ, но в тях Господа се проявява - чрез мисли, чувства и дела, което на изток се нарича Лилла, пък и не само там. Може да се направи аналогия между Супер его-то в психоанализата на Фройд, с бодхичита в Будизма. Мисля, че Бхагавад Гита е много добре обяснено.

Да и аз преди време тъй... все си мислех, че нещата зависят от мен, докато не дойдоха определи изживявания. Там, в тях нито едни практики не работиха. Нямаше и помен от "силата" на визуазация, или от "силата" на "положителното мислене". Празната и лишена от искеронст джапа (мантра йога) също не свърши работа, нито асани, нито опити за медитации, нито рейки, нито нито... защото всичко беше продуцирано от ума ми, с цел той да се самозащите, за да не пукна, да не гътна. Това в Каббала се нарича "строене на вавилонска кула". Когато Бог тръгне да разрушава тази кула в човека, изградена от всякакви черодейства, магии, езотерични практики, дишания, визуализации и пр и пр., тогава нищо не може да ти бъде от помощ, а Въздесъщия разрушава кулата защото на същата е и дошло времето за разрушение. Преди това и да искаш тя да бъде разрушена и да впрягаш всички сили на свата, то това няма как да се случи. В тези моменти е много тежко и всичкото ти познание и знание е безполезно. Страх и скърцане със зъби, дет е речено. А учителят многократно преди това нежно ме предупреждаваше, че ще настъпи време, когато ще се наложи, все пак, да се пусна. Това пускане е трудното. Умаът не е свикнал на пускане, не знае как, не е учен. Медитациите, ако са правилни, те работят в тази посока - учат човека да се пуска от себе си, да се предава в ръцете на Твореца. Нищо не те спасява иначе, освен това да се предадеш, но то предаването него пак няма как сам да сториш, защото не знаеш и не можеш. Ума не го може това. Това не е неговата природа. Природата на ума (на обословения ум) е да се обезпечава, да се огражда, да се подсигурява, да строи кулата. Той не умее да работи срещу себе си. Затова работата я върши Бог. Затова и Спасението е дар е не е плод от дела по Закона. Затова ако искаш да спечелиш живота си, ще го изгубиш, а ако изгубиш живнота си - ще го намериш. Руми е казал следното: "Само смърт след смърт ме доведе до/в тази гола Пустиня, от където Ти бликаш от всичко." А ап. Павел споделя: "Всеки ден умирам, тако ми похвалата за вас която имам в Христа Иисуса Господа нашего."

Привет, Станимир! Всичко се върти около страхът на човек от смъртта. Този страх има много форми - страх от самота/тишина, страх от бездействие (скука), страх от липса на свободна воля/избор. Страхът от смъртта е най-дълбокия и всеки бива да го "развърже" чрез пряк духовен опит. Наскоро, бях тръгнал да гледам кино и понеже закъснявах (както обикновенно ми се случва) взех, че се качих в такси. Та там таксиметровия шофьор ми разказа как имал шанс да работи в Австрия, на добра работа, при свой приятел, но не издържал, защото му било прекалено спокойно. Именно това спокойствие не може да понесе човек, или трудно, ама много трудно може да го понесе. По същата причина в скандинавските страни има толкова много самоубийства. Психиката на човек не издържа и затова той гради механизми за защита. Например идеята за свободната воля, за това, че някои неща зависят от теб и че не всичко е предопределено - това са все механизми, при това много удобни и логични. Иначе ума не иска да приеме, парадоксално му е. В скандинвските страни всичко е уредено. Не се бърза за никъде. там не можеш да видиш някой да е изнервен на опашката в магазина. Липсва стрес, липсва битейната тревога за насъщния. Човек няма проблеми с храна, с обезпечаване, със здравеопазване, с работодатели, с работници, с правосъдие, със закони... и в един момент ума му започва да зацикля. В този ум се губи трепета. Ежедневието е сиво... Клипатичните условия допълнително внасят "вкус" към това "блюдо"... Толкова много тишина, мир безпроблемност... като в... гроба. Едва ли не се чувстваш мъртъв. Та въпросът, който си задал е наистина на място, но той е част от механизма за защита, което не е зле. Да! Не можеш да допуснеш, че всичко зависи от Бога. Никой не може да го допусне докато не се пречупи, докато сам не види, докато не изживее мистичната смърт, която е следвана от Новораждането, защото психиката преди това е като разярено животно отказващо да пусне "сламката" , която самото то нарича "смисъл на съществуване". Защото ако река: "Да! Всичко зависи от Бога и у човека няма и капчица свободна воля!" - то това нещо ще е сякаш съм рекъл на ума на слушателя/читателя: "Спри!" А да спре той не може, защото това спиране е смърт, затова на такъв тип ум му е по-добре да вярва в учения, които говорят за свободна воля. Учителят Бейнса Дуно е знаел това много добре, както и всеки друг учител. Знае се за наспособността на умовете, за страховете им, за това че им е трудно да преминат, затова такива умове се подготвят с учения отнасящи се към относителната истина, защото абсолютната истина и абсолютната любов са тежки на понасяне и без да се мине през смъртта тези не могат да се случат. Дори мислите които дохождат в ума на някого, дори те са предопределени, но това е мъчно за понасяне, като истина. Ум може да ти зайде. Може да луднеш, ако се опиташ да приемеш тази истина преди да си готов, ако не си готов на смърт. Последната бутка е на живот и смърт и там на никой не му се разминава. Какво е писано в тропара, великденския? Със смърт смъртта победи.

Джан Санфен прочети тук: http://www.beinsadouno.com/board/index.php?showtopic=1055&p=181684

Хората обикновено живеем в материалния свят и разполагаме с материални умове, т.е. с умове, които са вперили поглед в материалното, в повърхностното, които умове са обханати от разни такива обикновени и мимолетни тревоги и желанийца. Въпросните желания, според Каббала се делят на пет основни вида: - животински/първични (храна, сън, секс,...) - желание за богатство (пари, имущества...) - желание за власт - желание за знание (което в по-висшата му форма е желание за познание) - желание за сливане с Твореца/за Духовна Светлина Та, хората се намираме предимно в материалното, където сме обхванати от материалните желания, а те са гореизброените без желанието за Духовна Светлина. Материалния свят, според Каббала, е еквивалент на Сефира Малкут, който е наречен още "Царство" и който до не малко степен резонира с разбирането за "Ад", защото именно в това царство е най-концентрирано страданието. И тъй, докато ние сме роби на четирите вида желания (без последното желание за Духовна Светлина), то неизменно в нас ще съществува страдание, което е породено от празнотата, защото тези неща, които в заблудата си желаем (четирите вида желания) не могат да задоволят и изпълнят душата ни, дори и осъществени да са, именно поради тяхната нетрайност. Следователно ние търсим още, и още да придобиваме храна, секс... пари, имущества, власт, знание, за да можем евентуално да задоволим душевната си потребност. Желанието да подсигурим, да се запасим с това, или онова, произлиза от страха ни и от неведението ни. Страданието е точно тук - дори да получаваме някакво по вид задоволяване на тези желания, то това задоволяване не е на абсолютно ниво, защото въпросните желания са свързани с нетрайности и нашето страдание, не изгасва, макар имайки временно това, от което си мислим, че имаме нужда. Дори "имайки" ние страдаме, защото това не е истинско имане, не е истинско запълване и насищане на душата. Бог е сътворил Творението именно по този начин - да не може то да се задоволи с нетрайности, с повърхностни неща. Дори да имаме (храна, секс, богатство, власт и знание) то пак оставаме нещастни и търсим още и още и се съпротивляваме и безчинстваме, за което будистите казват, че умът ни е станал толкова наудовлетворен, че нещата опират до желания свързани със серийни убийства, със самоубиства, със садомазохизъм, педофилия и некрофилия, с хомесексуализъм, с какво ли, в търсене на въпросното насищане. Това е същината на цялото ни страдание. Виждаме нещо, което сме нямали и казваме: "Това е! Това търсех, това ще ме насити." и хоп, пристъпваме към действия целящи неговото придобиване, твърде често без да подбираме средства (лъжи, противозаконно присвояване, убийства и пр.), а когато го придобием, тогава разбираме, че то не е търсеното от нас и че не може да бъде. Този процес се нарича "опитност". Накрай имаме толкова много опитност, че ни просветва - разбираме, че това което търсим всъщност можем да намерим някъде другаде - в собственото си сърце, на първо време - в нашето собствено отношение към света. Тогава ние си казваме: "Стига толкова! Нищо не се получава и аз не мога да живея вече по този начин.". Това е моментът на обръщането - когато разбираме, че нашето щастие зависи от това, което излиза от нас самите, а не от това, което искаме да придобием към нас. Разбираме, но все още нямаме силата, защото какво бихме могли да дадем!? Та ние сме празни, неспособни, неудовлетворени, разярени, изнервени, отегчени, точно като едно сърдито дете, което е лишено от играчката си, от любимата си играчка. Това е нашата съпротива, това е нашата ярост към всичко, към живота, към близките си, към другарите си, към природата, а и към нас самите. Тогава започваме да търсим още повече. Но къде? Нима до сега не сме търсили? Да, разбира се, че сме търсили и разбира се, че нищо не намерихме, пък и не само нищо не намерихме, но намерихме още повече тъга/суета. Къде бихме могли да търсим? Където не сме търсили. Тогава търсенето, нашето, обръща своята посока. Спираме да търсим удовлетворението от нещата в този свят (Малкут) и започваме да ги търсим другаде, на 180`, което "другаде" наричаме в последствие "Източник", или Бог, или нещото, от което е произлязло съществуването. Тогава започва и нашето издигане по Дървото на Живота и ние започваме да изкачваме стъпалата на учението. Самата Светлина ни вади от Малкут, от Ада. Тя ни е предизвикала, тя ни е подтикнала, чрез страданието, чрез Закона. И ние сме Благодарни, защото това разбиране ни носи Мир. Тогава, след разбирането на тези неща, успоредно с благодарността ни, ние попадаме в Тиферет, в нашето сърце. В Тиферет - там се установява нашето съзнание и започва да гради връзка със заобикалящия го свят, чрез правилно отношение. Често се проваля, но и расте, развива се. В Тиферет има 12 аспекта, 12-сет вида милосърдие. В Каббала простраството между Малкут и Бина, когато то е обединено в едно, се нарича "Зеир Анпин". Този термин съдържа в себе си шест сефира и е името на един от 5-те главни свята. До тук е важно да стигне човек. Именно тук човек разбира, че е най-щастлив когато има любов в сърцето и когато тази любов бива отдавана към заобикалящия го свят. Човек е най-щастлив когато е влюбен, истински влюбен. Качеството на Тиферет е "отдаване заради получаването". Когато сме в Тиферет (сърцето), когато не сме се издигнали по-високо (когато не сме разширили още и още съзнанието си, разбиранията си), тогава сме на това ниво - отдаваме, за да получим, което разбира се е в пъти по-висше от това да желаем да получим, без въобще да искаме да отдаваме, т. е. от тоталния егоизъм (желанието на аз-а, на его-то). Това поселяване в сърцето, в Тиферет е завоалирано с алегоричния разказ за настаняването на еврейския "народ" в Обетованата Земя, където в последствие този "народ", тези 12 (13) колена изграждат град - Йерушалим (град на мира/спокойствието) и Храм. Когато у сърцето липсва любов, тогава в него става разединение (ако не се молят за Любовта, заедно). 12-те застават едни срещу други и воюват по между си, а това дава възможност да бъдат лесно сразени от "Вавилон". Затова ако сърцето се моли за Любов, за Светлина, ако е примирено с Бога, ако е съгласно и смирено, тогава и любов се спуска към него, която то може на свой ред да отдаде, според писаното: из "Писма от стареца Йосиф Исихаст" Тази е следствие от Светлината, Божията, която Светлина е спасителна за човека, защото поправя и изпълва душата му. Освен това тази Светлина става водач и учител на човека.

Каббала - "изпълване със Светлина възвръщаща към Твореца" Какво казва Зоар по въпроса за 12-те (13-те)? (груб превод от руски език): "окръжаващи го от всички страни" - това са 12-те около Тиферет (Ейрушалим, Храма, сърцето в човека). 12 (13) "венчелистчета". В Израел 12-те (13) се делят на 2:10, като това са различни форми на Милосърдие (цветовете на розата) и Строгост (бодлите и). "цветовете" и "бодлите" - това е друга много подходяща алегория. Когато у човек се случи явлението "Право към Твореца" (йехуд), след като у него желанието/дашата е еволюирало/а до известна степен, преминавайки през нужните нива, което означава, че у човека сърцето не е разпиляно в желанията си - 12-те (13) колена са посигнали "правилната взаимовръзка", тогава човекът, навлизайки в Шаббат (прекратява деятелността, сиреч всички останали желания, с изключение на едно - желанието за Сливане с Твореца, са преодоляни), освещавайки 7-мия ден, попада в "Божието успокоение", в "Божията Почивка" (Айн). Едва тогава е възможно същия този човек би могъл да съзре Светлината излизаща от Твореца (Айн Соф), която се нарича "Спасител" (Йехошуа - Спасява; Е Спасение) и която има силата да поправи душата и да я възвърне към Бога, чрез изпълване (каббала), или иначе казано - чрез изобразяване/вселяване в самия човек, в сърцето му (Тиферет) на първо време. За да има изпълване (каббала) обаче, е нужно да се освободи пространство, т. е. да се осъществи "отдръпване на егоизма".

Ако виждаме единствено на повърхностно ниво, външното, няма как да се получи, но ако видим, че: из "Измамната реалност на вълните на егоизма" Тогава се получава. Следователно въпросът опира да нашето собствено възприятие на света, до това дали умеем да сменяме размера на нашата преспектива. Именно страданието ни показва, че не виждаме добре, че сме на грешен път и ни подтиква към определени действия, чрез които да станем зрящи. Сякаш сме застанали срещу една картина и сме вперили поглед в черната краска, натъжени колко тъмна е тя, без въобще да виждаме останалите цветове и цялостта на произведението, без въобще да разбираме, че черното е просто един необходим нюанс.

св. Григорий Синаит; из "Трите степени" Следователно преходът е преди всичко вътрешен. Онзи, който е преминал вътрешния преход, няма да е необходимо за него да чака евентуален външен преход. Външният преход е в следствие, до голяма степен, от вътрешния. Няма вътрешен преход, няма и външен.

1 властва над 3, над 7, над 9

Смисълът на живота е в Любовта. Любов може да има (отдаване и получаване) само когато съществува двойственост. Любов не може да има (отдаване и получаване) когато съществува двойственост. Следователно съществуването на Любовта е сигурно когато хем съществува двойствеността, хем не съществува. Осъзнаването на това какво си всъщност, е важното условие. Около това условие, както и около следствието, се върти целият замисъл/смисъл на творението/живота. Може би въпросът "Защо му е било на Господ Бог да сътворява Света/Битието/Живота? Защо му е на Бог да Твори?" ще е от помощ.

Орлин е посочил изключително важните неща. Мога да опитам да добавя нещо. Съпругата, когато кърми, не бива да изглежда в очите на съпруга, като родната му майка. Страх, вина... да не постъпиш морално правилно - това е следствие родители и възпитанието което са наложили на настоящия вече мъж и съпруг. Задължително работа върху килограмите и най-вече... областта на корема, коремните мускули. Да, Любовта Е достатъчна, но в Любовта се включват много важни неща и едно от тях е да ощастливиш необходимостите на своите близки. Сексът е свещено нещо. Той е начинът на природата (поне за сега) да се възражда и множи. В него няма нищо грешно, когато се прави с Любов. Той може да служи за много неща, стига човек да го опознае и да не го свежда до обикновено лашкане, стремящо се да нахрани голите похотливи страсти. Страстта, когато е придружена от Любовта, е израз на Божественото. Няма нищо грешно. Тези модели, а именно да се смята сексът, подсъзнателно, като нещо мръсно и долно, са паталогични. По този начин човек сам себе си привежда към импотентност, без даже да подозира това. Със сексът човек може да подклади Любовта, но може и да я загаси. Орлин по-горе е обяснил това. От самия човек зависи какво ще прави и как ще работи със сексуалната енергия. Никакво порно! Жената да не кърми пред съпруга си. Нека бъде загадачна. Прекомерната голота води до свикване и загуба на интерес. Милувките по интимните части са разрешени! Телевизия до късно да не се гледа! За да се избегне умората е добре да се работи върху стреса, върху светогледа, върху дишането. Човек не бива да е "закопан" в работа и не бива да е в страх за бъдните дни. Знам, трудно е, но ако се работи... нещата се подреждат. Психическото напрежение е в състояние да отнеме всичките ти сили в последствие. Сексът, областта в долната част на коремната кухина, на нивото на пъпа и под него, там се намира насладата от живота. Сексут, храната и каквото и да е е част от живота. Насладата е пряко свързана с надбъбречните жлези, а те с хипофизата. После това следва обратна връзка - хипофиза > надбъбречни жлези. Именно тези две неща са отговорни за сексуалното желание за нивото на тестостероните и пр. и пр.. Коремните преси са задължителни, но съчетани с правилно дишане. Целият живот, с всичките му аспекти, е Дар.

Привет! Според мен, ключът към кутията на пандора се крие в причината, поради която той е започнал да взима каквото е взимал. Какво го е накарало? Химията, която се създава в тялото поради едни, или други вещества, влияе на съзнанието.

=2"]http://biblia.duh-i-istina.net/index.php?k=53&g=13&tr[]=2

Оу, и аз съм се опитвал... преди години, до преди не много време, но осъзнах, че всичко това е просто поредния продукт на собствената ми комплексираност и на това, че не се приемам/харесвам/обичам, такъв какъвто съм - несъвършен. Човек е взискателен към себе си, защото е комплексиран. Когато човек поправи втория си център, тогава не изпитва никакви потребности да бъде харесван от другите, уважаван, да са респектирани от него. Защо му е всичко това на човека? Защо му е необходимо да се открои, да бъде специален? Това не става по поръчка. Възможно е, но е трудно, а и си има цена. Най-вече е глупаво и наивно. Специалността на човек се намира във възможността му да обича, да изпитва (да дава/приема) любов. Именно поради недостиг на любов човек търси начини да изпъкне, та да бъде забелязан, харесан, уважават, но в корена на това се крие простото желание, дълбоката необходимост да бъде обичан, възлюбен, от "другите". Защо му е на човек да бъде обичан от другите? Зарад раната/неизправността във втория му център - комплекс за малоценност и пр. комплекси. Зарад раната в първия му център, носеща името "страх". Комплексираността и страха пречат на човека сам той да хареса себе си, да възлюби себе си, да уважава себе си, защото още от дете са му посочвали несъвършенството, което бива да изправи, с което бива да се справи, да се бори, за да... оцелее. Коренът на проблема идва от неведението на тези които възпитават, на привичките, на вижданията в света, на нормите... и тъй се градят в младия човек кривите модели, кривите възприятия. Как би се чувствал човек който просто отпусне сърцето си и си даде възможност да обича? Какво друго му е необходимо? Способностите, дарбите, и пр., са просто опит на човека, вик, копнеж за щастие. А щастието е? Къде? Кога си щастлив, човече? И Супермен да стане някой, това не гарантира щастието, неговото. Да правиш добрини, защото по този начин се чувстваш пълноценен, щастлив - това също е поради комплексираност. Добрини бива да се правят по естество, а не продиктувани от това, че не се имаш за значим и не от това, че само тогава се чувстваш удовлетворен, полезен, пълноценен, но все пак - това е път и то добър път, дори ако човек го прави поради комплексираността. То явно, поне в началото, няма поради що друго да го прави. Ако човек е щастлив, ако огънят гори в сърцето му, той прави каквото прави не от комплекс, а за да сподели, за да даде от щастието. Такъв човек вече е щастлив и за него не е важно да прави нещо за да стане щастлив. Той вече Е такъв. Когато Любовта гори в сърцето, не е нужно даже да правиш каквото и да е. Тя просто се излива в някаква посока, или навред и това е всичко. Твоята любов е достатъчна. Не са необходими дела. Това е описано и от апостол Яков и от апостол Павел. Щастието... щастлив си само когато си влюбен, когато изпитваш любов? Към кой? Ако 10 човек те обичат, но ти към тях си безразлична, щастлива ли ще си? Едно голямо "Не!" Тогава? Следователно щастието е в това ти самата да изпитваш любовта, да я изживяваш? Казват, че когато любовта е споделена, тогава щастието е тотално, но повечето хора, когато обичат, очакват да им бъде отговорено със същото, и ако това не стане, те изживяват мъка, разочарование, кастрират собствената си любов по този начин, възпират я, скопяват се. Защо? Какво ти пречи? Какво изискаш от другите? Защо ти трябва? Не се ли сещаш, че ако ти любиш, безкористно, то няма как да не те харесат, да не ти отговорят със същото? Да, понякога отсрещния не е способен да отговори, скован е, има лоши навици, привички, има наранено виждане, голяма заблуда, комплексираност. Какво следва от това? Ами че нали и ти така? Следователно любовта към този човек не бива да секва, не бива да имаш очаквания той да ти отговори, или който и да е друг да го прави, защото същия може просто да не знае, както не си знаела ти. Същия може просто да е неспособен, зарад бариерите, които сам е поставил в ума си. Следователно твоята любов, по естеството си, в този момент е състрадателна. Състрадаваш и любиш, без да изискваш, без да търсиш в отговор същото. За да не си празна/нещтастна от това, че не получаваш любов, просто се научи ти да се обичаш. По този начин ти самата ще се превърнеш в генератор на любов, в перпетомобиле, а и ще си свободна, а не зависима от това дали ще получиш доза любов от някой, или няма да получиш. Зависимостта е робство. Бъди свободна! Перпетомобиле, Звезда, Слънце. Дали Слънцето е нещастно зарад туй, че няма кой да го огрява? Там тъмно ли е? Не Слънцето само себе си осветява и топли. То няма нужда от слънце, което да го грее. То е свободно, а следователно е щастливо. Независимо! По-добре питай как (?) да се обикнеш, за да завъртиш безкрайността на любовта. Дори да преместиш планина, ако си неспособна на любов никой не ще те харесва. Ще те уважават, ще имат респект към теб, но няма да те харесват истински. Ще се страхуват. Че защо ти е да местиш планини? Викаш. Крещиш. Чуй се сама. Аз казвам: Просто си зажадняла за любов, а тя е в твоите собствени ръце. На две педи под нослето. Нищо повече и нищо друго.

Здравейте, Миомата е следствие от проблем във втория енергиен център. Със затлачване на енергията в него. За да се лекува миомата е нужно най-вече на организма да се даде възможност, на имунната му система да сработи. Изключително важно енергията в чакрата да си прокара и тя да се завихри в правилно направление. Чувството за вина, комплексираността, липсата на наслада от живота, маниакалните превързвания/вкопчвания в родителите, в партньора, в децата (собствените) - тези неща са основни причини и психосоматични модели, поради които чакрата променя своята работа. Всеки с такъв проблем може да обърне внимание на раздутостта, на тежестта, която усеща в долната част на коремната кухина, както и на това, че именно с тази част той не диша. Много се говори за прословутото коремно дишане. Дихателния процес не включва единствено движение на диафрагмата и да гръдните мускули, на дробовете. Дишането бива да е цялостно - вдишването да започва от "дъното" на човека - най-ниската част от коремната кухина и постепенно да се запълват с кислород и по-горните части на кухината, след това и другата кухина - гръдната, та чак до областта на гърлото. Сякаш се налива делва с вода. От долу нагоре. Издишването става точно по обратния път - от горе в посока надолу, като накрая коремната кухина леко и нежно се прибира към гръбнака (+ повдигане на тазовото дъно в посока нагоре, към главата), така че допълнително, чрез коремните и тазовите мускули да се изтласкат остатъчните газове, които иначе токсинират организма. Изтласкването е съвсем леко, едва доловимо, без насилие, по естество. Цялото това движение, създава предпоставка за правилно циркулиране на кръвта по вени и артерии, насищането на тъканите с кислород и заздравяването им. Какво е нужно на която и да е клетка от човешкия организъм, за да бъде здрава? Кислород и хранителни вещества - минерали, глюкоза... и пр. Хранителните вещества идват от храната. Кислорода идва от въздуха, което евентуално дишаме. Та, лишаваме ли някоя своя част, някои свои деца (клетки) от кислород? Нека да бъдем добри стопани! Клетките - това е нашето тяло. То ни е нужно за да пребиваваме в този свят, за да работим с нещо, за да даряваме радост на хората, на близките си, да им служим, пък и на себе си. С болно тяло ние сме непълноценни. Та, най-важното е, едно от най-важните неща е да "заведем" кислород до болното място, или най-точно казано - да позволим на дихателния процес, по естество да отнесе нужното в тази посока, да спрем да блокираме мястото. Да спрем моделите в ума. За да ги спрем обаче трябва да ги открием. Това е по-трудно, затова сега няма да пишем и говорим за модели, а за пози на тялото, за техники и упражнения, с които да си помогнем и с които да накараме моделите да отстъпят. Формата следва енергията. Ако енергията е дисхармонична, то и формата придобива този вид, изменя се, изражда се, изкълчва се. Наричат го още "неправедност", кривина някаква в структурите. Първото което предлагам е да седне човек по този начин: http://www.clubpatan...as/DSC_5807.jpg (въпреки, че именно аз посочвам като пример въпросната фотография, в позата забелязвам редица грешки - прекалена скованост, гръбначния стълб от тилната част на главата до дупето бива да е съвършено прав, като дъска, което там не е изпълнено по една, или друга причина, затова тази позиция се прави до огледало, където да правиш сверка и корекции на гръбнака и правотата му, темето се "дърпа" към тавана, сякаш от невидима здрава нишка - това много спомага за правилната поза; петите - в случая, на фотографията е демонстрирана по-сложния вид на асаната, на позата - не препоръчвам, петите бива да опират в дупето, в страничните му части, тъй наречените "бузи", дупето почти напълно сяда между петите - http://yogasense.ru/.../IMG_1866_s.jpg; http://wilhelm-was.n...hoto/009_10.jpg; палците опират един в друг, във върховете си приблизително) В тази поза може човек да практикува гореописаната техника на дишане (10-тина/20-сет минути). Ето я същата тази поза в Исляма: http://religiology.o...jpeg?1328030621 Следваща позиция. За изправен гръбнак, пример може да се види от тук: http://religiology.o...jpeg?1328035342 А ето и поглед от страни: http://umuthuzmeleri...11/secde_de.jpg Тук, в горе-показаната позиция може да се постои повече. Чрез нея се стимулира хипофизата (челото лежи на пода), а освен това, с подходящ нежен тласък в ниската част от коремната кухина, на края на издишването, се кара допълнително организма да се отърве от натрупания въглероден двуокис и се раздвижва застоялата кръв в областта на втора чакра, където поради земното притегляне, като сме прави и поради неправилното дишане, поради моделите тя се застоява и не циркулира. След като се постои (по лична преценка и кеф) в горната позиция се преминава нататък - прави се следното нещо, в три фази: http://alhaqq.files....08/03/salat.jpg Прави се неколкократно/многократно, според личното усещане и кеф (всичко, което писах до тук се прави с кеф и докато си на кеф и ако нещо е притесняващо, неприятно - то не се прави, докато не му дойде времето). След всичко това се ляга по гръб и се почива, отново според усещането и кефа е времетраенето. Накрая се провежда лек масаж в областта на сакрума (областта на кръсцовидната кост) , на тъканите около него и на тъканите около лумбалните прешлени (поясните) и после отново на сакралната област: http://www.referati....l_m5cef5aa4.png http://a3.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-ash4/s720x720/424652_414269291965935_1980343987_n.jpg Към всичко горепосочено се подхожда едва след като човек е освободил пикочния мехур и дебелото черво, най-добре сутрин, след тоалет. Още две упражнения: http://a5.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/s720x720/418954_414272505298947_38581442_n.jpg http://a3.sphotos.ak.fbcdn.net/hphotos-ak-snc7/s720x720/480914_414272491965615_1797112399_n.jpg

из "Два пъти родени" (Утринни Слова, 28.03.1943 Неделя, София) из http://www.vezneva-p...com/bg/dict.php Що е то героизъм? Да подвизаваш! Не е лесно, защото Божията Любов е изпепеляваща и там две воли на може да съществуват: http://www.beinsadou...res.php?id=3218 из "Възлюблени" Човек трябва да е готов, трябва да е преданноотдаден, трябва да е себеотдаден до край, до смърт. Трудно е, не е лесно. Колкото повече себеотдаденост, толкова повече Любов към теб се спуска, толкова повече и "мазето" ти се осветява и по-видно става какво има в него. Това са посвещения, това е героизъм, това е отчистване на греховното в човека, на несъвършеното, на порочното, на неправдата. Трудно е, не е леко. 12 посвещения са нужни да измине всеки. В Дао това се води за Голямата небесна орбита/циркулация - отнасяща се до 12-те канала. преди това човек преминава през Малката небесна орбита, отнасяща се до задния и предния срединни канали. По тях в първом протича Енергията/Чистота/Светостта. И тъй, докато не се измени всяка клетка, всеки корен на клетката, сиреч ДНК-то. Това вече говорим за тотална промяна, готова за Възнесение ("Славно тяло", според Християнството - http://biblia.duh-i-...e=1&tr_search=2 ; Йоан 20:17), говорим за ново същество по плът и кръв. Колко от това искаш и колко би могъл да понесеш? Ето това е въпросът, който стои днес пред всеки. До каква степен ти е героизма? Колко неща те спират? Привързаности, страхове, очаквания... опасения, навици... Да, затова Учителя казва че не вижда герои! Малко са. Само няколко съм виждал.

Здравей! Аз също ти благодаря! Контролиране не само е трудно, но е даже невъзможно, но психическия апарат на човек трудно разбира/приема/се съгласява (с) парадоксалността на победата, а именно - че тя се крие в поражението*. Човек се опитва да контролира, да прави нещата, да се опитва да ги управлява, да ги поддържа, докато не се умори. Няма как накрая да не си уморена и това е целта (тайната цел) на борбата, защото никой инак, ако не се умори, ако не рухне от умора, ако не се откаже, ако не се предаде, не може да спечели, не може да познае Мира, Освобождението. От кой? От кой да си свободна? От моделите, от това, което тормози човека и което умъртвява живота му през цялото му съществуване. От това, което те прави да старееш, да бъдеш отмъстителна, гневна... и пр.. Не, не си само ти така. Всички хора са такива, повече, или по-малко. Казват за хората, че са паднали ангели и това си е точно така. Един ангел, като падне, а той пада от много високо, започва своята еволюция от най-ниското стъпало, докато достигне до нивото/времето* когато започва да се труди/израства под формата на човешко същество. Само от тази позиция може отново да се навлезе в ангелския свят, колкото и нелепо, колкото и наивно, фантастично и пр. да звучи. Разбира се, много хора биха ме счели за хахо, но не се знае кой е хахо-то. Да оставим това на страни. Опитвай се да се предадеш, да се пуснеш. Седни, отпусни ума и нервната система. Това може да се направи чрез няколко метода, например чрез абстрахиране, или чрез това да насочиш вниманието си в някаква посока, което да даде възможност на мислите ти да потекат в друго направление и да излязат от филма, в който се въртят циклично. Може да насочиш ума си към дишането и да следиш как вдишваш, как издишваш. Ако ума ти се пилее и се опитва (поради навика/нагласите) да се връща в старите си цикли, във въпросния филм, то леко, без усилие/насилие/напрежение се опитай да го върнеш, да върнеш вниманието си върху дишането. Може да се отнасяш към ума си, като към дете и да разговаряш с него. Да му кажеш например: "Хайде сега да наблюдаваме дишането!", а ако той е немирен и иска в стария филм, да му речеш: "О.к., нека сега гледаме малко дихателния процес, пък после, ако искаш, пак си гледай твоето предаване*. Нека сега наблюдаваме спокойно дишането 10-тина, 15, или 20-сет минути. Хей тъй, без да целим нещо друго. Да починем малко, пък после пак ще си играем.". Наблюдението на дихателния процес е практика засягаща по-ниските чакри и тя вади човека от това да стои в главата, т. е. сваля енергията от менталната сфера, от мислите и я пренасочва към сърцето белите дробове, където има Любов и Мир. Сърцето е средата на човека - то е между опашната кост и върха на черепа. Когато си в сърцето е най-лесно да се преодолее всичко, защото сърцето покрива всички сфери, затова и по време на молитва, ръцете се поставят пред сърцето, прозбата иде от там, от душата. Сърцето не отхвърля света, живота в този свят, твърдо-материалното съществуване, тялото, които са еквивалентни и които са израз на първа чакра (върха на опашната кост). Сърцето не отхвърля и небето в човека (главата му), мислите. Небето и точна аналогия на човешката глава с всички и мисли. Мислите - това са облаците в небето. Чистото съзнание - това е небето, когато в него липсват облаци. Тогава Слънцето се вижда и то огрява чак земята* (първа чакра), костната система. Всичко се радва на тези слънчеви лъчи*, на ведрината. Свежо е като ясно утро. Да се почисти небето от облаците - това не е лесно. В главите на повечето хора е буря. Тъмни облаци, светкавици. Повечето пъти те водят до проливни дъждове, до потоп, дето да те удави в депресия (втора чакра). В твоя случай бурята е придружена със светкавици. Гръмотевична буря. Много електричество (трета чакра) - слънчев възел, стомах, черен дроб, жлъчка, панкреас и тънки черва. Енергетиката в човека е в слънчевия сплит. Там е и аз-а му. Трета чакра е жълта на цвят, така я изобразяват. Елемента е огън - емоционалност, изгарящ огън в корема понякога се усеща... че чак ти се повдига. Може да опитваш да работиш директо с ума, наблюдавайки, като свидетел мислите, които протичат в него. Това обаче крие своите опасности. Без учител, без наставник, или без силна, ама много силна вяра в Бога, без упование в Него, това е трудно. Затова практиките, които леко заземят енергията са за предпочитане. Ходи, бавно и леко и наблюдавай как стъпваш, усещай повърхността на земята, усещай ступалата си, отдолу... Мириши, души, търси миризми, ухания. Тези неща свалят енергията в най-ниското ниво. Също не е за предпочитане, защото ще заземиш прекалено много, а именно в центъра на земята е Ада. тъй наречения "Ад" де, т. е. най-ниските сфери/пластове на подсъзнанието ти. Може да вкусваш нещо, да се храниш, наслаждавайки се на всяка хапка, на всеки вкус, да опиташ да почувстваш наслада от вкуса на водата, която пиеш например, или на въздуша - на него да му се наслаждаваш, на секса, на това как се движиш, на живота като цяло. Наслажданието ще те доведе във втория ти център. Радостта от живота, от всичко, но умерената радост, а не разките имоции - това е белег на добре работищ трети център. Тихата радост, но това не значи да подтискаш емоциите си, защото пак става въпрос за насилие, за убийство, ако го правиш. Ако имаш емоции, о.к., изяви ги, изрази огъня, а след това подишай, успокой ума. Ако подишаш преди това, ще видиш как огъня в трета чакра намалява. Ако пееш, ако си пиеш някой любима песен, хармонична - това също би помогнало, но не се насилвай. Гърлото е много чуствително нещо. Пей тихо, в началото едва доловимо. Силата ще я видиш кога идва и то тя сама ще се отнесе към пеенето. Тогава ще пееш с кеф, с радост и наслада, с любов, със свежест, освободено, лъчезарно. Това е пети център. Тихите мисли, лекият ум, което е различно от "лековат", когато мислите спокойно текат, подобно на тиха река, в главата и когато напояват* леко и нежно живота, кагото са чисти, светли, мирни, тогава това е здрав шести център. Седми център - там е Покоя, там е Нищото, Празнотата, Почивката. Няма мисли, като в най-дълбок сън без сънища. Да, напълно еквивалентно е. Сънищата на човек са отражение на моментното състояние на психическия му апарат. Това Нищо, обаче е страшно за повечето хора, защото то е равносилно на това да изчезнеш. Толкова е тотално, че в него теб те няма, и при все това продължаваш да съществуваш, защото ти си това Нищо, този Покой, той е най-финна форма на психимческия апарат, една от най-фините. Сигурно ти се е случвало, когато си много уморена психически, ума ти сякаш да забие в Нищото и в него да не тече каквата и да е мисъл. Сякаш си се втренчила в празнота и нито ти се движи, нито ти се мисли, а си се потопила от само себе си в Покой, в някакво блаженство, в някаква умствена почивка, ей тъй, по естество. Това е естествен начин за ума да почине от напрежението. Покоят, Мира. Много учители водят учениците си към такова тещо, чрез катарзис, но е болезнено и опасно. Медитацията е това - налбюдаваш мислите, наблюдаваш демоните*... наблюдаваш бесовете*, белите им*, всичките конвулсии на тялото, страшно е, не е препоръчително без учител, без наставник (психотерапевт), опасно е без Бога, без вярата, наблюдаваш всичките си страхове - те изкачат и започват да те тормозят, наблюдавай това, опасенията... Страховете са много в човека - от смъртта от самотата, от това дали ще те приемат/оценят/обичат, което си е пак смърт и самотност, от бедност, от лишение, глад, което си е пак смърт, от болест, което си е пак страх от смърт, от раздяла, от лудост, от ... Кой човек е свободен от тези? В Будизма, кагото започват да изкачат страховете, а те са запечатени преди това в записките на ДНК-то, което се намира във всяка клетка, до мозъка на костите (първа чакра), та там, а и в Хиндуизма, наричат това "изкачане на Самскари". Самкарата е старо впечатление, запис в подсъзнанието, опасение, страх, които съзнанието е натикало там, в някакъв момент от живота, защото не е могло да се справи само, на този етап. Те се трупат и съзнанието ги запечатва в мазето, в трюма, натиква ги от страх, заравяйки глава в пясъка, сякаш те не съществуват. Там има "плъхове", "мишки",... всякакви гадинки, насекоми. Там мирише - има развалено зеле, бомбирали компоти, мухал, влажно е и тъмно. Ей, не е лесно да почистиш мазето. Та собственика* (съзнанието) на апартамента, на къщата (тялото) често тика нещо в мазето. Нещо непотребно, нещо, което не е за пред хората (чувство на срам, на вина - трета и втора чакра), например някой боклук..., или нещо счупено, някой стар стол да речем... или стар хладилник... Та, собственикът често почиства дома си по този начин - сваля непотребното в мазето. Собственикът най-вече пребивава на средния етаж. По-рядко слиза до мазето. На никой не му се чисто това гадно, мръсно и тъмно мазе. Отегчително е. Не е на дневен ред. По е добре да си седиш на етажа и да зяпаш през прозорците (очи, уши, осезание, нос, език), щото нали знаеш колко е интересно?! Какви филми се прожектират само през тези прозорци*... Ммм и ти си впечатлен(а)!!! Пленяващо е! Та, собственикът рядко слеза в мазето, най-често прави това, за да захвърли нещо непотребно, или да скрие нещо там, щото е грозно*, защото не е за пред хората, например секс куклата, или инструментите* ("бинокъл"...), с които тайно влиза в дома* на съседа (любопитството, това да зяпаш, да проучиш... него, нея), които грижливо ги крие, и когато никой не му е на гости, ги вади и си ги ползва на воля... Примерно ти говоря. Всеки си има едни такива нещица, едни такива неизживяности, едни такива привички, които счита от една страна, че са мръсни, недостойни, които си мисли, че биха го принизи, в очите на околните, които са считани за извън нормата и в които, от друга страна, най-вече, собственика на дома, вижда и изживява кеф, без да подозира, че този кеф е бледо подобие на истинския Кеф, на истинското Наслаждение. Та, страхове, навици, записки, запечатани в подсъзнанието много. Дявола ("То") ужким е вързан там. Фройд е еврейн и цялото му концепция за троичното съзнание е иззета от Юдаизма. Абсолютно цялата. Не е грешна, но е непълна, има забележки, макар и малки, но пък са съществени. Пръстенът е добра дрънкулка. И аз си имам същия и му се радвам от време на време. Да, темпото бива да се намали, но за да го намалиш, бива да видиш кое го засилва. Нещо те засилва - някой "бес", някой "демон" твой си от "То"-то ти, сиреч някой страх, някое опасение не ти дава мир. Немирник е, който оказва съпротива на живота. Трябва да анализираш по-дълбоко. Още по-дълбоко от това за дрехите, което даваш като пример. Седни и помисли, щом ти се отдава, ако не ходи, дишай, пей, мириши, свали менталната енергия, сиреч енергията в по-ниските нива, ако не си я дръж в главата, мислейки. За да мислиш ти е необходима енергия, нали!?!. Какво правиш ти постоянно - мислиш, следователно си предимно в главата?! Е, тя да не е гостилница, гостоприемница?!? Че няма ли други прозорци в твоя дом*? Качила си се на тавана, но не знаеш къде е капандурата* за да погледнеш Слънцето дали Свети*, нощ ли е!?! Облаци, облаци, облаци... святкат, трещят и ти ги гледаш и трепериш! Знаеш ли от къде се появяват облаците? Изпарява се водата, нали така!? Водата е елемента на втора чакра, което също спада към подсъзнанието. Там са обвързаностите, страховете от раздяла от самота, липсата на наслада от живота... Не че нямаш наслада, не че нямаш предпоставки за такава. Не, просто не съумяваш да я изживяваш. Има за какво, стига да го видиш. Но, как да се насладиш на живота, след като толкова много мисли, много гръмотевици. Няма как. Кое те плаши, кое не ти дава Мир? Ето това е психоанализата. Това и чакам като отговор. Опитай, опитай да проникнеш по-дълбоко. Не е срамно да го кажеш, защото страховете, твоите, не са по-различни от страховете у всеки един човек, само дет при теб са силно проявени, тоест "То", демоните са се показали. Повечето хора - тях подсъзнанието ги мъчи най-често на сън, под формата на кошмари, и по-рядко по време на будност, защото са олисани да гледат през прозорците все още. Явно ти нещо си видяла, нещо за Смисъла, нещо което ти е показало колко отегчителни са гледките през прозорците*. С няколко думи - стъпила си на Пътя, само че дали знаеш!? п.п.: Ако можеш спри животинските храни изцяло. Премини няколко дни на плодове и очисти дебелото черво с подходящи чайове. От другите видове чайове пий през целия ден, ако може без мед, или ако е с мед, то поне да е истински. Другите захарни изделия ги избягвай, увреждат далака. Избягвай острите пикантни храни - товарят черния дроб, както и мазното готвене - тези увреждат черния дроб, натоварват го. Търси умереното във всичко. Аз лично съм против каквито и да било лекарства. Природата е дала много на своите деца. Билките, хомеопатията са за предпочитане пред фармацевтичните. Ако човек само знае за какви игри става дума в съвременната фармацевтика. Аз лично съм пряк свидетел. Не лекарства, а отрови се продават, в проценти намалени от към качество на извлек... Може да си купиш от билковите аптеки "Бял пелин" - от него пий 30-тина дни - вечер, в буркан се слага една супена лъжица от билката, залива се с гореща вода, но не много гореща, цяла нощ престоява така, на сутринта се прецежда и се пие от отварата през целия ден. После същото можеш да направиш и с "Червен кантарион", пак около месец. Накрая - с "Жълта тинтява" - пак месец. Задължително* (нищо не е задължаващо по маниакален начин) тялото трябва да се подтиква към активност, чрез упражнения, проста гимнастика, пилатес, йога, или труд. Дихателните практики, в сред природата, също са от полза.

Аз искам... Това е основния проблем, довеждащ до страдание, до неудовлетворение в живота на човека, но това е и основната предпоставка за човешко развитие... Нарича се също "Егоизъм". Има градивен и деградивен егоизъм. "Аз"-ът е в центъра, усещането, отъждествяване с "аз", с нещо, което има собствена самобитна, независима в относителен аспект ин_диви_дуалност. Та този "аз", аз де, искам, желая. Желая това и това, и това, и това... Щения безброй, разновидни, красни, в основата на които обаче лежи само едно, единствено желание - желанието за щастие, за удовлетворение, за насищане и пълнота. И ей тъй аз желая толкова много неща и се стремя да ги придобия, да се запася с тях, за да бъде подсигурен, за да си подсигуря някакво по вид удобство, някакво по вид удовлетворение, някакъв кеф, сигурност... живот. Дам, всичко опира до желанието за живот, при това не какъв и да е живот, а ако може живот изпълнен с щастие, с кеф, с наслада. И това е всичко, което се върти в главата на човека, в главата на всяко едно същество. В Повечето случаи това нещо не се съзнава. човек не си дава равносметка за тези неща, не ги разглежда в дълбочина, не ги вижда като корен на живота. Той просто се носи по течението, като семе люшкано от вятъра, завихрено в някаква посока и очакващо/жадуващо за подходящи условия, в които да изживее своето развитие, своето предназначение. Повечето хора са именно тук - носят се по течението, без да съзнават това, като в сънно състояние. Те не съзнават основното си желание. При тях то е дълбок, вътрешен, несъзнателен копнеж, проявяващ се под формата на всички останали разнообразни желания - да си купи човек нова кола, нова дрешка, да отиде на кино, да побеседва с някого, да сподели, да изслуша, да изтегли кредит, да опита това, или онова блюдо, да има яхта, самолет, къща на Карибите... много партньори, много любовници, много приятели, много хора, които да го обичат... А всъщност човек е гладен само за едно - за любов, да получава такава и да дава такава и тук е големия проблем, защото в този свят всеки иска първо да получи. Егоизтично е. Всеки иска първо да бъде любен и това няма как да е инак, защото сърцата са празни. Кой може да даде любов? Тя, любовта, концерт по желание ли е? Може ли да се влюбиш по желание, например в мен, или в него, или в нея? Не. Любовта не е под властта на човека, на аз-а, на его-то. Тя не се подчинява на егоизтични копнежи, прищевки, трикове. Помисли и ще видиш, че е тъй. Та, кой може да (от)даде любов? Този, който вече е получи от нея в сърцето си. От де идва тя? От де идва любовта в този свят от празни сърца, в този свят от егоизъм? При положение, че всички искат любов, удовлетворение в душата, следователно въпросните нямат любов, удовлетворение в душата, респективно не могат да (от)дават такава на други, на ближни, на приятели... Ето защо светът е изпълнен със страдание, с убийства, с насилие, с изневери, с кражби и измами и пр.. Зарад егоизма, зарад празното човешки сърце. Е, да не мислите, че с това аз обвинявам вас, или че обвинявам човека като цяло, като вид!? Неее! Не, човекът не е виновен за своята празнота, за бездната в душата си. Човекът не е виновен, че не е изпълнено сърцето му с любов. Човек даже не знае всичко това, не го съзнава. Както писах - той се носи по течението, в едно приспано състояние на съзнанието. Какъв е изхода? Къде е? В какво се състои? Първото условие, първата необходимост е човек да разбере, да осъзнае своето положение, основното си желание и празнотата в сърцето си. Първо е нужно човек да се пробуди за това, да придобие трезвеност и да види ясно тези неща. Как обаче се случва пробуждането, осъзнаването? Неприятно ми е да го кажа, но събуждането става с болката. Ще кажете "Неее, не може да е така! Не искам това да е отговора! Сигурно е друго.". За съжаление не е друго. Представи си, че спинкаш и сънуваш някакъв интересен сън, в които търсиш някакво съкровище, което обаче все ти се изплъзва и ти търсиш и търсиш и продължаваш да сънуваш как го търсиш... Още малко и то ще бъде в ръцете ти. Виждаш го. Почти го докосваш. И хоп, изведнъж някой те буди!!! А беше толкова близо до наслаждението в съня си!!! Как може да те будят?! Що за идиот е този което го прави? Почти го беше постигнал съкровището, кефа!!! И сега хоп, събуден си, а можеше да си удовлетворен в този интересен сън! Какво би изпитал в този момент, човече? Раздразнение най-малкото, нали!? Неудовлетворение, нали!? Да, болката е алармата, което те пробужда и което те кара да мислиш, да растеш, да разсъждаваш и да виждаш причината, да търсиш причината на своето страдание... да се питаш "Защо?". Неприятно ми е да го кажа, но е истина. В този свят на егоизъм, няма как да не съществува болката, защото всеки иска да взима, а никой не иска да дава. Как тогава всички да са удовлетворени? Как тогава да няма онеправдани? Как тогава да няма лишени, губещи, страдащи, нямащи, гладни, болни, осиротели... ? Нормално е, в следствие на егоизма, да има болка, да съществува страданието. Да, ако има това, ще има и това. Такъм е този свят. Такава е тази нива. Само плевели има в нея посяти и дори ако се роди някое цвете, дето да краси, да дава аромат, или някое дърво, дето да дава плод, то плевелите моментално го задушават. Ти, аз, той, тя, то - всички сме плевели. Задушаваме, убиваме, взимаме, взимаме, взимаме. Искаме, искаме, искаме... за себе си, и ако може да не даваме на другите да имат би било най-добре. Такова е това робско съзнание. Прегледай се. Направи си ретроспекция, анализ и ще съзреш егоизма в себе си. Егоизъм, придобил формата на нещо нормално. Ненормалното, превърнало се в норма на поведение. Свят на крах. Та, болката затова е тук. Страданието затова е тук. Те ме/те будят. Те ме/те вдигат, издигат ме/те в мисленето, в разсъждението. Вадят ме/те от приспаността. След това се започва да се съзира всичко, защото човек се сблъсква с въпроси и търси отговорите. Накрая се стига до извода, че сърцето е празно, немощно, че страдаш от душевно и духовна бедност, че си окаян, че си в нищета, нищ. Това, този извод е първата форма на блаженство (Матей 5:3 - http://biblia.duh-i-istina.net/index.php?k=40&g=5&s=3&sw=%E1%EB%E0%E6%E5%ED%E8&tr_search=1). Не че нищетата води до блаженство. Не че разбирането за нищетата е блаженство. Не! Блаженството е евентуално следствие. Само този, което е осъзнал своята нищета, само той може да потърси пълнотата, удовлетворението. Къде? Как къде? Нали вече същия е опитал тук, там, с това, с онова и не е получил насищане, не е получил трайно и безвъзвратно удовлетворение!?! Следователно посоката на търсене за осъзнатия човек е друга. Той е видял, че тези неща, които този свят предлага, са мними и кратки кефове, кефове подвластни на време, на изменения, на нетрайност, на цикличност. Затова помъдрелия човек не търси насладата в тях. Той е стигнал до корена - че всичките му желания са всъщност "костюми"/прояви на основното му желание - на желанието му за щастие, за любов. И той знае, че щастието и любовта в този свят са нетрайни, затова не ги търси в него, в играчките му, в редицата изживявания. А преди това много пъти е опитвал да има, да придобие щастието в този свят и много пъти е оставал разочарован. Затова мъдрия човек не го търси тук. Посоката на търсене е друга. Противоположна, на 180`. Не навън във фактическия свят. Мъдрия човек търси щастието в собственото си сърце. Той вижда, прави сверка, анализ и разбира кога и от какво е бил щастлив. Разбира, че това е любовта и отпуска сърцето си, спира да го сковава, да му постава прегради, да го блокира. Мъдрия човек започва да обича, да изпитва любов, да дава. Това му носи щастието, което той до преди това е тъй жадно търсил. Парадоксално е, затова и повечето хора не вярват. А онези които са повярвали и които са заживели тъй - тях наричат луди, или будали. Ето така ненормалното е придобило форма на нормално. "Отварянето" на сърцето е първото условие за развитие на истинския човек, на истинската човечност. Не може да има отворено сърце, ако няма съгласие, приемане, смирение на живота, света... себе си, такъв какъвто си, с всичките си несъвършенства. Не може да има сърце, ако си комплексиран и ако постоянно се опитваш да се покажеш като не такъв. Това сковава човека, пък и оформя голяма доза омраза, непоносимост и упрек към себе си, от себе си...

Намали огъня. Каквото правиш, прави го бавно, дишайки. Много бавно прави нещата. Ескалиране на Симпатиковата Нервна Система, казано по друг начин - нервно напрежение, по трети - излишък на "ян" енергията. Трета и шеста чакри са като братчета - каквото е положението в едната, такова е и в другата. Трета е в областта на слънчевия сплит - горната част на коремната кухина и отговаря за сплита, за стомаха, тънките черва, черния дроб, жлъчката, далака и панкреаса (задстомашната жлеза). Шеста е кухина в главата, отговаряща за хипофизата и отчасти за хипоталамуса, както за мислите в човека. Трета е за емоциите. Елемента огън, за което споменавам в началото на това мнение, принадлежи на трета чакра. Пий чайове, но слаби. Храни се със зелени храни и много плодове. п.п.: Виждам, че умееш да правиш добър анализ/самоанализ. Това подтвърждава казаното от мен по-горе, че при теб е засилена менталната енергия, която отговаря за мислите и е мислите. Такъв човек няма как не да е умен, да мисли бързо, но това не е всичко за човека. Трябва човек да има и сърце. Та живот със сърцето е нещото, което бива да се развива. И още нещо - помисли защо искаш да правиш нещата перфектно. Сигурно вече имаш някакви идеи за този проблем, но ще посоча нещо в следващото си мнение, което да ти е от полза. Мисля, че почваш да напипваш верния път. Отпускане, съгласие, приемане... както и това да даваш на себе си покой, възможност за почивка, за наслада, да си позволиш тази наслада и да разбереш, че я заслужаваш. Не си длъжна да бъдеш съвършена. Ти си съвършена. Каквото и да си, пак ще бъдеш харесвана, обичана. Сега опитай сама да се обикнеш и харесаш. Страх, вина, срам, тъга... Първа, втора, трета, четвърта чакри... Пласт по пласт нива от подсъзнанието. Анализирай се, или направо се обикни. Не прави грешката да считаш, че само ти си така. Всички хора са "един дол дренки". Психическите модели са едни и същи при всеки, но не при всеки са еднакво изявени/проявени. Филми в ума... а ума - той обхваща цялото тяло, всяка клетка... под формата на ДНК, което си е нагласа, запис на някакво впечатление...

Това не е лоша идея.

Здравей! За нищо. И аз благодаря! Имай доверий (вяра) в Този, който те е сътворил, който те е дарил с живот, в Твореца и всичко ще ти се нареди. Колкото повече се отпускаш в ръцете Му, толкова по-голям Мир ще имаш, а след Мира, успоредно с него, следва нещо, което малцина големи познават - безусловната Любов, която е същинското щастие. Някой я наричат "Ананда", други "Блаженство", трети "Пълнота", "Съвършенство"... Сега, на мосово ниво хората бива да познаем Мира, тотално, с всяка фибра на тялото. Преди да се познае Мира обаче, ще се засили неимоверно немирството, немирника у всеки, ще има конфлекти и вече ги има, както външно проявени, тъй и вътрешни, между два свята - тъмния и светлия. Борба, която до толкова ще ескалира, че ще достигне до своя максимум. При някои хора, това вече се е случило, при други се случва, а при трети ще се случи в най-скоро време. Само от своя връх немирството може да достигне до своя колапс, до своя крах. Когато настане този вътрешен конфликт, тогава се появяват и характерните симптоми, болки, мними болести, които ако човек ги изследва, не ще ги открие. Не бива човек да се плаши от това панически, но няма начин, защото в тази борба има и духовна тъмнина (затъмнение), в която липсва вяра, памет, воля,... За да се достигне до Рая се минава през Ада. През индивидуалния Ад. В него се изживява "плач и скърцане със зъби", дето душата ти пищи. Старецът Тадей Витовнишкия, Света Гора, Атон Амма М. Лайтман Дори такива като Свети Йван Рилски са минали през това нещо, което се нарича "Ад": Християнството, Исляма и пр. охарактезират тъмнината - бесовете, демоните, дяволите, като външни на човека. Те са и външни, защото такива енергии съществуват в света, но са и вътрешни, защото човек е отражение на света. Човек е микрокосмос и това, което е вън, е и вътре. Та тъмнината е и вътре в човека. Да, същата тази тъмнина, наречена от Фройд "То", намираща се в най-дълбоките нива на целокупното съзнание, често несъзнавано от човека, но и често проявяващо се под формата на различни изблици, желания, страхове и пр.. Ако считаме, без истинско разбиране, демоните като външни на нас, има опасност да ги намразим и да проведем борбата тъй, че ние самите да станем демони, т.е. чрез насилие, чрез злоба, чрез омраза, чрез жестокост... Не бива да е така. Ако приемем нещата за вътрешни, без истинско разбиране, то може сами себе си да намразим, да се счетем за непотребни, за некачествени, за буклук дори, който не заслужава да живее и да получава доброта, любов. Най-точно, наи-истинно е да знаем и да видим, че тези неща са толкова външни, колкото и вътрешни, че между външно и вътрешно няма разлика. Тогава ще сме поели по Средния Път, който е най-висш и най-прав. Подсъзнанието се чисти със Светлина, с Любов и Мир. Приема се такова, каквото е. Не е въпрос на отхврълняне, на пренебрежение, на отървавене, на желание да го промениш и трансформираш. "То" си ти, но с това "То" ти не се изчерпваш! Обикни себе си. Ако не Любиш себе си, тотално, не ще можеш да имаш Любов към каквото и да е. Но преди това човек бива да е съзнателен за това себе, за света. Тази съзнателност е наречено "Будност". "Будни бъдете!" и речено. Иво Калушев Дори и в най-тъмната нощ, дори тогава Зорницата е там и свети. Зорницата е символ на Надеждата, защото след мрака следва Светлината. Днес, в тези времена човечеството започва да навлиза в мрачни дни, в дълбока тъма, но следва нещо, което даже не може да се опише. Нещо прекрасно!