Ники_

Именно. Това, че търсиш и вървиш към някого и нещо, без да знаеш със сигурност дали то е така, или иначе, е също толкова "странно", колкото и това да се отдадеш на същото нещо, без да го търсиш, а да го оставиш то да те намери. И в двата случая е въпрос на вяра. Разликата е в това, че евентуално онова, което търсиш и към което се стремиш е по-мъдро от теб и е по-лесно то да те намери, ако се оставиш на неговите ръце - то да води, щото при първия случай, ако ти вървиш към същото, при положение, че не си наясно с пътя, може да попаднеш в "задънена улица". Ето защо считам втория метод - отдаването, за по-пряк и по-естествен. Бог не желае ти да вървиш към Него, така както си мислиш, защото знае за твоята немощ, за твоята неспособност и несъвършенство. Бог желае да се отдадеш в ръцете Му и да изпълняваш Неговата Воля. Когато оставиш умствените си схеми и престави, Той ще те навести, защото ще демонстрираш послушание, което в Библията е познато като "синовство". Тогава чак подобното може да привлече подобно, във връзка със закона за привличането. Ами именно за да те докарат до онзи връх, от който няма връщане, където трябва да умреш. Вехтата ти природа да си замине. Някой го наричат "смърт приживе". Описах ти го със случката с моя приятел и с анализа върху идеята "Камила" - "Лъв" - "Дете". Практиката те води към смъртта на аза. Да преживееш, аджеба същността на смъртта. Много хора наричат "самадхи" смърт. Сидхарта Гаутама умря под дървото Бодхи, за да се роди Буда. Всички практики и тарикатщини ще те доведат до онзи връх, около който има само пропасти. На този връх не остава друго, освен да се предадеш. Връх в раздуване на аза, защото само когато той е напълно раздут, само тогава може да се пръсне. Буда практикувал при много учители и правил много практики. Накря всеки от учителите го препращал към друг учител, щото нямало повече на какво да научи своя ученик. Накая не останали учители, при които Буда да не е бил, но той така и не бил постигнал. Отчаян и обезверен от всичко, той изпаднал в лудост. Прич(ислил се към едни аскети, които направо тероризирали телата си, яс глад, я с жажда... били много крайни. С тях бил някакво време. Това обаче също не му донесло желаното. Отчаян от това нямало какво повече да стори и се предал под дървото Бодхи. Оставил се. Седнал и спрял да прави каквото и да е. И днес в Дзен Будизма се ползва таза практика. Нарича се "посто седим". В Дзен не се медитира, не се практикува концентрира. Всъщност се практикува, но ужким не се практикува, щото върху това има опасност да се развият отново умсвтвени схеми и концепции. В Дзен просто седят. Но как се седи просто? Да седиш и да не правиш нищо? Да не мислиш дори, щото и мисленето си е вид действие, макар и по-финно. Ето това е медитация, но се избяква думата и схемите за де се избяга от други неща, като анализирането, философията, щестлавието... супер егото. Всички практики целят оттеглянето на аз-а. С_Мир_Е_Ние. Да Умреш, да станеш Покойник - Покой, Шаббат, Нирвана, Самадхи, Пустотата... краят на т.н. "вътрешен диалог"; край на мислите... "Когато чашата е празна..." Новият мях, в който да се налее новото вино. Не съм се обръщал в никаква посока. Сам човек не може да се обърне. Бог ме обърна към Себе Си и започна да ме притегля. Бог обръща всеки, когато му дайде времето. Обръщането към Бог е равно на обръщене към Себе Си. Ако обръщането е във възможностите на човек, то всеки би се обърнал твърде лесно, но не всеки може, защото не всеки има желанието за това, а желанието е даденост от Горе. Бог разпалва сърцето. Преди кое? Така съм се родил - неосъзнат. Не съм се отдалечавал никога от Бога. Просто не съм съзнавал връзката, та даже Единосъщността. Никой не може да се отдалечи от Бога, защото това е равносилно на това същия да се отдалечи от себе си. При положение, че всичко и всички са Бог, отдалечаването е невъзможно. Къде би могъл да се отдалечиш, след като друго няма?! Само Бог Е. Разликата между постигналия и неосъзнатия е в това, че първият знае и познава Единосъщията, докато неосъзнатия човек се мисли за нещо отделно, за ин_диви_дуалност, за "аз". Това го има в Библията, преди още да го каже, някой мъдрец в някоя джмия. Казано е и от апостол Павел в послонието към Коринтяни, 9-та глава: Със сигурност подобни думи и изкази съществуват и преди Павла, даже и преди Библията. Ошо перефразира думите от една история за Буда, при това сам Ошо посочва историята: Не е важно кой какво е казал. Всеки просветен познава Познанието по един и същ начин и във времето са писани и казвани неща еднакви, но с различни думи, понякога метофорично, понякога чрез действие се е говорило... Начини много.

Самото ти е лутане е страдание. Самото лутане е неведение, а един човек, който е все още в неведението не може да не причини страдание. Никой не може да прекъсне напълно връзката си с Бог. Даже въобще връзката не може да бъде прекъсната. Връзката може единствено да не се съзнава. Ако някой не е извървял Пътя до край, как може да твърди, че той не е опасен в някои негови отсечки? До тук може да ти се вижда, че е така, че е безопасно, но в последствие не знаеш какво следва. Може би е добре да се заслушаш в думите на някой, който предупреждава!? Това, че не можеш да се отдадеш зарад това, че не Го познаваш... ами по същата логика щом не Го познаваш, как вървиш към Него!?Не познаваш нещо и незнаеш къде е то със сигурност, но вървиш кам него!?! Че то същото, като с отдаването. Колкото за вървенето - кой към кого.... Ами това е много просто и го описах в предишните си мнения. Можеш да вървиш към Бога, само ако Той ти е дал воля, вяра и други качества. Следователно Бог тръгва към човека, подава му ръка и започва да го въздига, а човек само си мисли, че върви сам към Бога. Бог придърпва човек към себе си. Дори мислите в главата на човек са спуснати от Бога. Съзнанието е спуснато от Бога и бог разширява съзнанието. Който си мисли, че върви сам към Бога се заблуждава жестоко. Бог е този, който притегля. Ако под израстването визираш духовното израстване, което по своята същност е самото смирение, то тогава съм склонен да се съглася, че ненасилието и израстването са свързани.

Привет! Ами по принцип няма начин да не катери в 90% от случаите. Разказът бе метафоричен възглед за издигането на кундалини и Сидхите, които се придобиват. Познанието на Бог нараства с изкачването. Върхът е най-високо в Небето, а там Горе си нй-наясно с цялата картинка. Проблемът е, че успоредно с изкачването нараства и така нар. Супер Его. То, ако човек познава Бога ще му е лесно да се отдаде. Трудно е да се отдадеш, когато не познаваш и не си сигурен. Това е подвиг, това е изпитание. Който го издържи и който е готов да изгуби всичко, дори и себе си - той получава Венецът на Живота. Мнозина търсачи вървят и извървяват този път. Малцина са, които директно се отдават, без да катерят. Изкатерилите пак се отдават накрая, вервай ми. Да, всичко е даденост. На такива като Буда, просто им е дошло времето. Предепределено е. Родил се е готов, даже при раждането е било предсказано за тези неща, че ще бъде цар. Не съм чувал да е медитирал в пещери, но защо пък не!? Минал е през мнго учители и през много практики. Накрая се е смирил, умиротворил и съгласил. Бил е готов да умре и е седнал под дървото Бодхи. Казват, че бил там 14 дни. Седем дни преживявал множество проверки, изпитания... имало е борба, но той е останал непоклатим. Дори не мигнал. Нямал какво да губи. Тогава Мирът дошъл, на седмия ден. Това е Нирваната - Пълният Покой, когато всичко става тихо и "вътре" и "вън" (то няма разлика между двете). Следващите седем дни преживява Благодатта и Насладата. Повечето хора са неспособни да се предадат и да се отдадат. Тях ги дърпа катеренето, въздигането и това е в реда на нещата. Всичко по-горе в мненията си писах, за да се разбере основната практика, когато мистерията започне. Всеки търси мир и любов, но по пътя на израстването човек може да стане опасен, горделив, щестлав, суров, "остър", да върши насилие... Всеки може да направи ретроспекция на себе си и на пътя си. Законът на/за привличането съществува за всички. Това си е гравитация е гравитационни полета. Магнетизмът не може да изчезне, но магнетизъм без елекричеството не може да произведе Светлина. Мнозина са на Пътя и си мислят, че след като са чели знаят какво да правят и знаят как правилно да практикуват, но опитът ми е показал, че за мнозина има галяма опасност да попаднат в някоя психиатрична клиника. Ако човек се отдаде, то Бог води човека и човек просто следва Бога. Докато, ако човек върви към Бога има голяма опасност да се обърка по Пътя, щото не го е ходил друг път и му е неясен, независимо от това, че често същия се мисли за някой, който добре би се справил с посоките и ориентацията.

Че кой друг? Да не би дяволът? За кой работи дяволът? Какво разбираме като четем за Йов? Ако дяволът е функция на Бога? Ако дяволът е "лявата ръка" на Бога? Това са дълбоки въпроси. Вечността е Бог и Бог е Вечността. Всичкото и нищото, алфа и омега. Какво може да се прави цяла Вечност? Бог е непроявен. В проявата Си Бог е Животът, Битието, Творението и Силите, Принципите, Законите и Фактите. Нарича се Божествена игра. "Лила" му казват на изток. Театър на Светлини и Сенки. Съвършенството на Бога е невъзможно с едностранност. Затова Той е хем проявен, хем непроявен. Ако е само Пустота/нищото, то е несъвършен, защото ще му липсва есенцията/нещото. Ако е само нещото/есенцията, то ще е несъвършен, защото ще липсва Покоят, Шабат, Нищото, Пустотата. Бог е празен бял лист, и рисува себе си с цветни боички, в комбинация от 7 цвята. Ако Бог бе отворил умът и сърцата на всички, щеше да изчезне есенцията, разнообразието, красотата. Животът е шарен. Животът е колело. Ако всички бяха просветлени, колелото щеше да е невъзможно. Това са крайности. Играта в крайности е невъзможна. Бог е най-добрия играч. Бог е самата забава. Ние и Бог не сме нещо различно. Ние, "аз" и "ти" сме самият Бог. Божията игра е именно в това - тези "индивидуалности" да познаят Себе Си. Игра на криеница. Като Се намери някой - това си е върховен кеф, а де би изчезнал кефа, ако липсваше играта, ако липсваше воалът, криеницата? Жмичка. А сега е твой ред да жмиш. Брой до 10.

Ако Любовта е Тук и Сега, ако Бог е Тук и Сега, какво има за правене и какво трябва да се прави, за да... Нима именно правенето, труденето не ни отдалечава от Тук и Сега? Нима ако правим нещо, което да ни доближи да нашето евентуално бъдещо щастие, не излизаме от реалността и не попадаме в проекции за бъдното, в представите, във фантазиите? Какво има да се прави? Просветлени, не един или двама, са заявявали, че всичко вече е направено и че няма нищо за правене, въпреки това те правят, но тяхното правене е именно онова действие без да действат. Всички бариери между Бог и човека са в ума. Кой ги е поставил там? Бог. Това е факт, но той не стига за да ощастливи, който и да е. Същото баче стига, за да може някой да се перчми с това колко много знае, колко много е чел и пр. Човек за да постигне трябва да се освободи... от себе си, а след като него вече го няма, кой тогава ще извършва действието?

"Та да речем, че има човек, който цял живот го е раздавал "лъв" и да речем, че този човек не смогва да осъществи детето в себе си. Да речем, че същия умира, без да постигне "детето", та даже и да не се сети за туй нящо. Тук, ако приемем условно, че има превъплъщение, че има "Карма" и че тя, като Закон, е справедлива, то следва този ти ми "лъв" да си плати зора, нал тъй!? Какво се случва, ако приемем условно че нещата се развият по този начин и ако допуснем всичко това за реално? Ами преинкарнира се Духът (който му е кеф може да замени думата "Дух", с думата "Душа"), ражда се в ново тяло, обаче отново в позицията "камила", щото нали "Карма" е справедлив Закон, който според причината въздава следствието. И какво се случва тогава? Ами същото - тази ти ми "камила" отново тегли теглото и успоредно с това роптае, протистира и недоволства срещу собствената си съдба, копнеейки живота и позицията на "лъв". Тогава, ако някой друг я нахъса, то тази "камила" може да се превърне във въпросния "лъв" и твърде често се случва именно така. В повечето случаи този "лъв" продължава да бъде същия стра егоцзентрик, който да гледа към върха, тоест там където ще е абсолютен цар. Докато съзнанието бе в позицията "камила", то освен че бе застрашено от всите "лъвове", е подложено и на терор от "другите" "камили", щото те също сакат да са "лъвове" и вървят в тази посока. Га съзнанието се намери у позицията "лъв", то вече поне не е застрашено от "камили", нал тъй и може да ги трепа, ако случайно некоя от тях му се озъби! Каква голема борба, а? Какви масови опити за себеутвърждение! Какъв кръговрат! И кога, според теб, "камилата" ще поиска да си бъде "камила", че да си износи най-подир товара (съдбата), който и е отреден, поради предишните "лъвски" изживявания? Та пътищата са два. Така е - единя път е посочен и от Ницше и от безброй други агенти, но този път отново минава през смирението. Защо и как? За да разбереш това, ще ти разкажа историята на един мой приятел, така както той я разказва метафорично. Разправя същия (перефразирам): "Въврях, вървя и се катерих към върха. По пътя имаше камъни, тръни, урви и зъбери. Имаше дъжд, пек... Ден и нощ се редуваха. Мраз и жега! Много път извървях. По пътя се срещах и с други пътници. Някои от тях ми помагаха, а други ме препъваха. Някои споделяха своя залък с мен, докато други искаха да ме окрадат. Разбойници също имаше. Понягока водех битки. Сечех и бивах посичан. Рани имаше и кръв. Някои гноясваха, а други заздравяваха. Вървех много и стръмно ставаше. И студено! Въздухът бе малко. Едвам дишах. Нямах време за почивка! Исках да покоря върха, да се изкача най-горе! Ставаше все по-стръмно и опасно. Имаше срутвания, лавини. Имаше и трупове на неуспяли пътници. Все по-трудно се вървеше. Почти стигнал до върха, аз вече не можех да ходя прав, а трябваше да лазя, да катеря. Понякога увисвах на някоя скала. Накрая стигнах! Бях на върха! Нямаше нищо над мен! Покорих всичко! Виждах целият свят като на длан. Всичко ми бе ясно пред очите. Огледах се. Други нямаше. Бях сам. Нслаждавах се на своята победа. Това бе моят миг. Ах, колко дълго копнях за него! Престоявах на върха и продължавах да се наслаждавам. Незнам колко време бе минало, докато не започнах да се замислям за всичко това. Незнам колко време бе минало, докато не прозрях невзрачността, суетата! Бях сам. Бях уморен. Бях завършен. Нямаше ваче какво да постигам, но въпреки това не бях удовлетворен, не бях щастлив, а нямаше други върхове. Нямаше какво да покорявам. Тогава разбрах и усетих красотата на равнината, но гората, но реката и ромолящото поточе, на птиците и зверовете... на хората... А бях сам. Други нямаше и друго нямаше, освен връх, небе и далечна гледка. Прииска ми се вече да слизам. Опитах, опитах и пак опитвах, но бе стръмно и опасно. Не можех да сляза. Този връх бе прокълнат! Аххх! Път за надолу нямаше! Уплаших се, ужасих се! Какво да правя сега? Защо ми беше всичко това? Как да сляза? Неща да съм тук! Защо ми бе да се катеря? Нима съм си мислел, че тук е щастието? Тук, където съм сам? Тук където няма друг? Прокълнат връх! Плачех и този плач премина във вой. Не можех да сляза, не можех! Толкова бе стръмно, че нямаше начин да оцелея. Смърта ми бе сигурна! Тогава, в цялото си отчаяние и страх, треперещ, с пресъхнал глас и гладен, посивял и пребледнял, казах: "Боже, ако те има, спаси ме! Смили се , Боже! Спаси ме!" Тогава май чух глас: "Синко, отпусни се в моята прегръдка! Отдай себе си в рецете ми!" Отдадох се... и полетях. Не съм сигурен какво се случи по-нататък, но знам, че сега съм тук и ви разказвам това." Та, между позицията "лъв" и позицията "дете" има нещо, което се нарича смирение. Лъвът не може да стане дете, докато е лъв. Лъвът трябва да спре да бъде! Сам човек, каквото и да прави, каквито и върхове да покорява, не може да се ощастливи. Винаги, покрай всички върхове, покорени дори от най-големите, има пропасти. Човек сам не може да постигне щастието, но може да постигне връх, от който връщане няма и коет пак да го застави да се отдаде, да се смири, да сведе гордата си глава, макар и "лълвска". Та втория път, за който аз пиша, е директния, при който не търсиш върха, не търсиш да си номер едно, не търси катерене, покоряване... Това, за което пиша е директното отдаване и смирение. Не аз, а Той! Защо му е на човек да се качва на върха? Защо му е целият този труд? Защо му на човек да бие път, след като възможноста е тук и сега? Затова проповядвам - "камилата" да си понесе по камилски товара, отговорноста и да го износи с кеф и благодарност. Да не търси лъвската позиция, зщото до нея се стига само със зъби и нокти, а щом има такива, значи има и кръв, и болка, и страдание, които попадат ту при "теб", ту при "другия"/"мен". "

Възможността да трудиш също е от Господа. Желанието за труда също е от Бога. Той го е внесъл в теб. Обстоятелства, които те довеждат до тук - пак са Божи сценарий. С какво ще се трудиш, ако ти се отнеме копнежа, вярата, надеждата, ума, "РЪЦЕТЕ"? Успехи и провали също са предопределени. Ако не правиш нищо - ще получиш следствието от причините (делата). Дори и тръни да получиш - пак е напредък. Застой липсва. Тръните са дар. Бодят те, а болката те претворява. Страданието е благодат. Следователно и да правиш и да не правиш благодатта ще дойде, но по-добре е да правиш, ако страданието за теб е болезнено. В Дао и в Гита-та наричат верния път - да действаш без да действаш. Най-прекия път е Любовта. Нейна дреха е страданието. Бог изпраща страдание на онези, които Люби. Правенето е в неправенето. Победата е в поражението. Успехът е в провалът. Нарича се смирение, отдаване, съгласие, приемане. Да се предадеш! Ницше : Камила - Лъв - Дете Мнозина минават по този Път. Онези, които спят и страдат са още "камили". Пробудените вървят по път, който наподобява живота на лъва - от раждането да неговата смърт. "Това го има във всяко учение, но това е само един път, а те са два общо. До колко Ницше е успял в този път, това всеки може да прецени. Да речем, че в света има много хора, коита со в позицията "камила", т.е. те мъкнат, влачат, бачкат, биват подтискани, самите те считат себе си за нещо недостойно, и за нещо, което не заслужава щастие, любов. Често такива хора попадат в самонаказването, поради чувство за вина, което е дълбоко вменено. Да речем, че има и друг вид хора, които са в позиция "лъв". Те са хищници, нали така. Тка както в прайда, лъвът е тартор и егоист, особено, ако е мъжки. Надявам се Ницше да има в предвид мъжкия лъв, щото женския лъв - лъвицата е по-отракана, нищо че е черноработник (грижи се за прехраната, за лъвчетата и за утоляване на похотта и страстите на мъжкия лъв). Та да речем, че идеята има в предвид мъжкия лъв, в което лично съм убеден. Какво прави този лъв през живота си? Ами той в началото е някой който трябва да си извоюва първото място в прайда. Мъжките лъвове, когато отраснат и стигнат възраст, в която застрашават баща си (стария лъв), биват изгонени от същия и се скитат из саваната, докато не възмъжеят достатъчно, та чрез битка и себеутвърждение да се устроят в някой друг прайд, за сметка на тамощния бабаит (стар, изнемощял лъв). И така довчеращното лъвче се превръща в тоталитарист, в монарх, в цар. Въпросното царуване е изпълнено ежеминутно с битки, с които същия този лъв постоянно се себеутвърждава за сметка разбира се на "другите" и ако нещо е против волята му, то същото това нещо се запознава със зъбите на лъва, или с неговите нокти. Чисто нещата приключват със смърт. Та същото прави и човека, който се е озовал в позицията "лъв". Знаеш ли какво обаче? Ницше никъде не споменава какво се случва и как позицията "лъв" преминава в позицията "дете". А това е твърде интересно. То е свързано с падение, със смирение, с губене на битката! Това е много важно да се разбере. Какво се случва в прайда. Тъй като прайда е част от този свят на промени и изменения, в който нищо не е трайно, то идва времето, когато този ти ми лъв - с царската и тоталитарна власт, губи позицията си и отпада от лидерското място, поради старост, немощ, болест. Не негово място пристига нов млад лъв, който прогонва първия, така както прогонения прогони своя предшественик. И какво имаме? Отново себеутвръждение, което не може да не е свързано с нечие падение, страдание, отпадане, болка! Тук, в това време, когато стария лъв е отпаднал и отхвърлен... когато не е вече лидер, а отново трябва да се бори за своето оцеляване, но вече без помоща на прайд, тук е голямата възможност същия този лъв да израсте. Точно и аналогично се случва с човека. В подобни моменти е възможността някой да премине в позицията "дете". Пъзицията "лъв" е твърде опасна. Тази позиция в Дао се нарича "дракон". Там имат термин "отровен дракон", т.е. такъв който трови живота на "другите", за да централизира себе си и да бъде номер едно, сиреч на върха. Не се ли случва същото в света ни? Колко "камили" има? Доста са. Колко лъвове има (лично ги наричам "вълци")? Доста са. ЦитатДоста е на денят неговото му зло. Голяма част от хората са се увълчили, в опит да издигнат себе си и то не поради друга примчина, а поради това, че не понасят да са в позицията "камила" (лично наричам тази позиция "куче"). Това са същите тези "лъвове", които ежеминутно си служат с нокти и зъби, за да покорят върха и да се задържат на него. Това е нелепо, това е наивно! Твърде безрасъдно! И така имаме един човек, който цял живот е бил в позицията "лъв". Умира в тази позиция, без да осъществи себе си на позицията "дете". Да речем, че има превъплъщение (според мен няма и в това съм убеден). Да речем, че има Закон, наречен "Карма", който се грижи за това всеки да си "сърба попарата, която е надробил", демек - всяко следствие да е поради някакви причина. Да речем, че този Закон е справедлив, на справедливостта му е дълбока, а не повърхностна и тя не обезателно е мигновенна. Понякога се "забавя" с години. Та кога, според теб, един такъв "лъвски човек", едно такова "лъвче", ще си плати безчинствата, насилието, болката и страданието, които е предизвикал в "другите", дакато самото то се е движило в посока "нагоре"?" следва продължение

Бог дава навред, но на едни умовете и сърцата са заключени. Можеш да работиш, ако ти е дадено това. Тялото е изградено от "удове" и ако някой от тези "удове" е осакатял, ще работиш, ама друг път. Даденост. За да си лозар, то трябва от някъде да научиш занаята, а това е даденост. Възможността да възприемаш, да си схватлив - това също е дар. Възможността да можеш да си позволиш да вървиш да учиш занаят, също е даденост. Желанието да учиш занаят също е от горе. Мисълтта за този занаят също е внос. Мозъка няма свои мисли. После това трябва да си купиш инструменти, но пак, ако имаш пари за тях. Ако си чиракувал добре при някой майстор, то е възможно да онаследиш инструменти, дукян... Но и до тук не е достатъчно. Трябва да имаш нива. Ето всеки си има нива - тялото, но не всеки си има лоза и не всеки знае какво е да си лозар. Не всеки си има инструменти за лозето. Даже не всики знае, че има нива. За да имаш лозе, трябва да си сял/садил. Но зърно/главници от где? Пак е даденост. После това, лозето ти зависи не само от мотика (тя е даденост), но и от молитва. Ако ги има условията ще береш грозде, ако ли ги няма, ще береш... тръни. Трябва си Слънце, дъжд, ветрец понякога... все дадености... Какво човек може да стори? И ето ти мислиш, че всичко зависи от теб и че трудът ти е от такова големо значение, а ти казвам, че има много примери такива, кат Савела, но това не значи, че човек требе да спре да се труди, но и да спре - пак е Път това. Застой липсва. Ще постои човек гладен, пък ще викне "неволята", а ако има голем късмет, може и сам Господ да го споходи и нахрани. Зависи от викането, а то - от душевния копнеж, той пък от чувствителността, тя пък от това че "скалата е станала мека земя" с "годините". Какво можеш да свършиш, ако не ти е дадено да го свършиш? Всичко, което се случва с човека е поради това, че такова му е времето. Даденост. Ето и тук: http://www.beinsadou...ndpost&p=111472

Привет! Да, така излиза. За да съществува нещо, което "витае във въздуха" то е даденост от Някого. Съществува щото Творецът така е разпоредил - да го има. Човек и да се спука да работи в тази посока, ако Шефа не разпореди, не ще се получи. Требва си времето да настъпи. А Еклисиаст е казал, че си има време за всичко. Има и таквиз, които не са си мръднали и пръста, убийци са били и насилници, пък по Божията милост са получили. Такъв пример е и Савел, който бе наречен Павел и стана апостол. Въпрос на дълбока справедливост, която е наречена "Цикъл на Духовна Еволюция". Въпрос на узряване. Нали знаеш, че не можеш да речеш на някоя планина - премести се от тук - там, и това да бъде?!? Ако Бог не рече, твоето няма да е. Апостолът право го е казал: "Не аз, а Той" А работата, за която пишеш, прилича на това да копаш и поливаш едно дърво, чиито плодове са още зелени и да чакаш те да станат зрели още същия ден. Аджеба, идеята ти да се трудиш духовно, копнежа на душата ти и възможността да Го търсиш - не са ли всичките тези неща дадености пак от Него? Мислите ти, волята ти, желанията ти... силите ти, здравето ти, бистрият ти ум, способностите, възможността да разумяваш... и пр., всичко е дар от Бога, та дори и вярата ти, както и надеждата. Можеш ли да посочиш кое не е от Него? Точна така, не е абсурдно. Едни могат да го приемат, а други не. Защо? Кое пречи? То си го има, то си е там/тук, но не и за тях. Дефакто за някои Любовта липсва, макар да е навред. Кой прави възможно "аз" да получа, а "ти" да не, хей така хипотетично да се разгледат нещата?! Кой определя работата? "Ти"? Да не бъде! Вземи например някой, у когато Любовта е нещо неусещано и му кажи, че всичко зависи от него и че на мига може да я има, защото тя е тук. Защо с този човек нещата няма да се получат (в 99% от случаите)? За мен атмосферата не е тежка. И в Кришна Съзнание и в затвора - в корена на нещата е Той. Разделенията са на повърхността. Колкото по-тежко - толкова ми е по-леко на душата. Кое е пречка за да може човек да познае Любовта?

Привет, Станимир! Нямам нищо против това мнение, въпреки че Писанието свидетелства обратното. Има достатъчно стихаве, които могат да се пейстнат. До колкото имам опит, само Господа е този, който може да спаси, който и да е. Инак борбата и силата бива да бъдат отправени в посока към смирението. Да смиреш себе си, ако можеш, хей това е. Ама как човек сам себе си да смири? Колко години вече опитваш да постигнеш? Постигна ли? Не. Тогава? Борбата е в това да спреш да се бориш, да се оставиш, та да може Биг да те изправи, изпълни и да поправи кривините... Няма по-трудно нещо от това да се смириш, да навлезеш в Покоя, в Шабат. Това е медитация. Без мисли. Пълен и абсолютен покой. Как е възможен? С борба, едва ли. С прекратевяне на борбата, а това си е голяма борба от друга страна. Да се отдадеш и предадеш. Чрез Смирението се придобива победа. В Смирението липсва каквато и да е борба. Борбата е преди него. И добре казва от Йоана Кръстителя - "до сега" - сиреч до времето на Иисуса Христа. После това Спасението е по милост (справка в Библията, който иска да прави). Що е то "Благата вест"? Изисква се единствено Вяра. Тя след себе си неминуемо води до Надежда, която пък, ако е крепка, ще дочака Любовта. Любовта е трансформиращата, но от какво да ни спаси!? Вярата се вярва, чрез действие. "Вярвам" е дума, която има глаголна форма и показва определен вид действие. "Ако ме любите ще пазите моите заповеди" Кой може да опази Закона? Аз-ът ли? Ами, че азът винаги ежедневно ще се намери в някое престъпление, с което ще наруши Закона. Без Любов да има, Законът не може да бъде опазен, но това не значи, че не бива да се вярва, т.е. да се върши, според вярата. Не бива да се правят опити да се спазва Закона, въпреки провалите. Упорство трябва, пък макар да е обречено на провал. Нека човек опитва и нека опитва, докато не се умори и не се отдаде на Бога. След отдаването, тогава ще дойде победата. Победата е след смирението, а то след борбата. Ето тук е клипче от един филм за Шаолин. Въпросният "старец" прекарва часове в укротяване на себе си, в омиротворение (медитация), в Покой, където е възможно Бог да го преобрази и той виж какво прави: http://www.youtube.c...h?v=C_zJM8UgDTQ Почти е достигнал левитацията. Тялото така е олекнало от материализма, че още малко ще литне. От тук може да бъде "свален" целият филм: http://zamunda.net/details.php?id=77334&hit=1

Според мен, няма друг начин, освен Някой да ги поднесе горните на "тепсия". Така или иначе и Любовта, и добротата, и смирението,и способността да разбираш "другия", да можеш да простиш на "другия", и пр. - това са все дарове от Бога. Човек колкото и да се напъва, тези не могат да станат негово достояние. Прииждането на убавините си е въпрос на "време"... Когато на човек му "дойде времето". Ако у некого са дошли, то си личи. А ний е добре да се запитаме сами себе си, дали същите ги има у назе. То си има и отличителни белези: Така и аз, искам да не искам и "смърта за мен (да) е придобивка"... Онзи пък, който се е счел за някой дето ги има тези... хами може да се подложи на тест - да провери има ли изменения в ДНК-то (мутации разни), станала ли е кръвта му синя.. старее ли, младее ли, дояжда ли му се... има ли нужди някякви (сексуални, материални..)/желания и пр. Щото се сещам за множество примери от жития на мнозина святи люде, дето чудеса вършели, т.е. Светия Дух и Любовта вършели чудеса, чрез същите тези човеци. И други тестове могат да се спретнат.

Привет! Много човеци са отнасяли шамарите, пък да не говорим за хората, които отнасят цял бой понякога. За духовния човек страданието е благодат. из: Писма на стареца Йосиф Исихаст Спомням си за една случка с Учителя, дето някакъв го зашлевил и понечил да го бие, но в последствие разколебан избягал... Спомням си как наскоро един мой приятел и учител пое доста удари и ритници от свой последоватал! Тук е нужно разумение, както се казва по библейскому. Кой отнася "шамара" и кой е "удрящия"? Според мен между двамата няма разлика. Човек трябва да се учи да поняся, да приема, да търпи... щото всичко е за неговото израстване. Диамантът не може да засвети, ако не се отдели от него скалната маса, шлаката. Ние си мислим, че някой друг ни бие, удря, пакости... мислим си че някой друг не ни разбира, че ни противоречи, че ни хока, мъмри, мрази и убива, но това е отново Той. Просто е в друго премяна и всичко което ни се случва е за наше добро, дори и болеста, скръбта, болката, страданието... нещастието. За да се смирим и за да се отдадем изцяло. Целта е да се отдадем на Неговата Свята Воля и да спрем да ходим по своята, която безчинства в упорство.

Привет и от мен, в любимата ми тема, която е най-актуална за времето сегашно... Лафчета... спорове... избистреници... премерваници, съпоставяне... надпревара... борба... суета... бъбрене...кой е "по", "по", "най"... опити за себеутвърждание... Прав си, друже... Тъжно е и жалко. Преди време, Петър Станков може да подтвърди, в един храм на Кришна в Софията... там някъде в Овча-та Купел, бях поканен на събиране, което ме възхити и безкрайно много изненада с простотата, честноста, искреноста, скромноста и... абе просто нямам думи. Беше много красиво! Никога няма да забравя как едни други хората там си показваха и как си казваха, как другия е по-добре и по-напред от "аз", как едни други се повдигаха до колкото можеха естествено. Никога няма да забравя как едно от момчетата (женен мъж с детенце, който беше там заедно със своите дете и съпруга) в един момент, когато дойде негов ред да се изкаже, каза (перефразирам): "Тук все си говори за Любов, за доброта, за прошка, за истина, за духовност, но аз не ги намирам в себе си и всичко това много ми прилича на едно голямо себезалъгване. Къде е Любовта? Защо си говорим празни приказки, които дефакто са само едни игри на думи? Аз не искам да правя така." Само думи... Игра на думи. Къде е Любовта, тишината, истината, добротата, прошката, разбирането... ? Спомням си също, че тогава в този съкровен момент, в този душевен вопъл, се изказа и този, който водеше събирането (ако може да се каже, че въобще някой нещо е водил): "Братко, аз незнам какво да ти отговоря, защото не съм просветен и съм същия бедняк, като теб, даже по-голям, а ти толкова много си постигнал в духовността, за което мога единствено да ти се възхищавам!" Красота!

Привет! Ето един добър зикар, воден от достоен за позицията си шах/шех. Хай: http://www.youtube.c...feature=related Прекрасен зикар е и Ла-Илаха-Иллаллах: http://www.youtube.c...feature=related Ето и друго от същия шах: http://www.youtube.c...feature=related и още подобни: http://www.youtube.com/watch?v=HguWFB5SueE&feature=related http://www.youtube.com/watch?v=lP-RNYIyDKE&feature=related http://www.youtube.com/watch?v=8-puWbM9mxI&feature=related

Любовта е чувство. Между влюбените съществува съответствие на някакво ниво (различно според случая), което те откриват, а не създават (което би било акт на волята). Любовта е хармония, сродство между двама души (пак на някакво ниво, което те считат за съществено – емоционално, умствено, духовно...). Свободната воля при влюбването се изразява в това как ще реагираш на чувството на любов. Също така свободната воля се изразява и в настройката на съзнанието ти. Ако избраният фокус е в духовния живот, то и любовта, която ще изпиташ, ще е поради духовна хармония (съответствие) с някой човек. Ако настройката ти е задоволяване на лични желания, то и хармонията ще бъде почувствана към човек, който можеш да използваш за задоволяване на въпросните желания. Ами чел съм в библията, че "Бог е любов"- при това с малко "л". А щом Бог Е любов, значи любовта е свобода- в Бог няма аз, няма той, тя, те, ние или вие...Божията воля е свободна воля. А по отношение на това, дали при човека свободата на волята и свободата на избора са налични "опции", то, в свят на причини и следствия, подобни опции биха могли да се отнасят единствено и само по отношение на тчастичната възможност на човека да променя средата, която го заобикаля- но, и това отново е обложено с причинно-следствен данък... За да се появиш на този свят Станимир, си има причини- ти си едно следствие. След като се родиш- ставаш напълно зависим първом спрямо родителите си, а растейки, лека полека зависимостта (липсата на свобода на волята и избора) преминава от зависимост към родителското тяло към зависимост към обществото. Щом живееш в общество- нямаш свобода на избора, нито свобода на волята- зависим си от обществото, и не само- това е само една "черешка" от цялото черешово дърво... Ами не само... Замисим си от всичко... У главата ми празна, а тя е такава още от дете, като при всите деца разбира се, та у тази ми сегашна главица имаме "внос". Ни една мисъл не се поражда у мозъка. Барем кат доктор можеш да свидетелстваш. Вервам си видел що има у мозъка на човек?! Та целият "умствен багаж" си е даденост, както и имрулсите, мислите. От мислите произлизат концепциите, ако ти е дадена добра логика и трезвен ум, че да нпарвиш подобно обидинение мисловно.... `сичко си се спуща от горе. Мислите пораждат чувствата; чувствата - от тях се бълват емоциите; от емоциите идат страстите, а от страстите се бълват формите/телата. хе-хе Дека тогава у мене такова нящо, като "воля", при това "свободна"? Ими ако нещо е даденост, то не е ли окончателно дарено? Що при една Множествена Склероза, дето може да ме лепне утре, аз ще изтърва и "воля" и акъл? Свободата, ако е такава, то тя би трябвало да е без условна... Условието наречено Закон обаче е "хит на сезона" и така е от време оно. Свободна воля имат онези, дето са се слели с Богу, сиреч дето са спрели да бъдат индивидуалности. Спрели са да бъдат "онези" и са се превърнали в Той. "Същите" са напуснали дуалистичния свет и са се издигнали над Закона отговарящ върху причина и следствие. Мамин убавец! Колко мъдро!

Тези не са ли следствия? Ама за кой свет става дума? Щото това е широко понятие... Според Буда, а и според менвсичко иде от импулсът, наречен желание: "Буда формулирал Четирите Благородни Истини (Чатвари Ария Сатуани - сансткрит), основата на Дхарма. Те са: 1. За страданието 2. За възникване на страданието 3. За прекратяване на страданието 4. За пътя към прекратяването на страданието 1. Истината за страданието е: „Такава, о, монаси, е арийската истина за страданието. Раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание. Свързването с неприятното е страдание, неудовлетвореното стремление е страдание. Накратко петте елемента са страдание.” Страданието обхваща физическите, телесните (раждане, старост, болест, смърт) и психическите (свързването с нежеланото, раздялата с желаното, неудовлетворението от живота) преживявания, съпровождащи целия човешки живот и представляващи неразделна част от неговото битие. 2. Истината за възникването е: „Такава е арийската истина за възникването на страданието. Наистина, жаждата предизвиква възобновяване на съществуването, съпровождано от жажда за чувствени удоволствия, търсене на удовлетворение ту в едно, ту в друго, стремеж към удовлетворяване на страстите, стремеж към съществуване или несъществуване.” Ако страданието има своя причина, то (страданието) е само следствие, а не изконно състояние на нещата. Изводът на Буда е – причината за постоянното възобновяване на циклите на съществуване е жаждата (желанията). 3. Истината за прекратяване на страданието е: „Пълно безстрастие и прекратяване на желанията, отхвърляне на его-то и освобождаване от него, без привързаност към него.” 4. Истината за Пътя е: „Наистина, това е арийски осмеричен път: - правилни възгледи - правилни намерения - правилна реч - правилни действия - правилен начин на живот - правилни усилия - правилно самообладание - правилна концентрация" На твърдо-физическо ниво пак същото. Копнежа на душата към Любов, наслада, удовлетворение и щастие предизвиква търсенето (живеенето), но неопитността и неведение "забиват" взора и у земното и мимолетното. Душата тук не може да запълни своята нищета и поради това, поради тази постоянна липса и пасив, човек все търси и търси. Подобни заблудени търсенията винаги довеждат до неудовлетвореност. Именно тази неудовлетвореност раждат завистта и агресията. В корена на всичко това е неведението. Неведението пък иде от Играта (Лила), а тя от предопределението Божие, от Замисълът. Не на последно място е и разделението на индивидуалности. Ако пътищата беха ведоми, то душата щеше да се обърне към Твореца, към първоИзточника, където да се насити и да се Едини. След Единението, след Единосъщието не може да съшествеват повече завистта и агресията, защото няма да има към кого, не съществуват "други". Що Шефа е Сътворил Свето? Оти така Му е хрумнало! Идея и импулс (до колкото могат да се считат дези "двете" за нещо различно едно от друго)! "Тайнствените учители за небесното Най-ранните оцелели версии, които естествено откриваме в Текстовете от Пирамидите, започват с навечерието на „Първото Време” – златния век, смятан от учените за митичен, за който се казва, че съществувал преди началото на историята , „преди да се появи гневът... преди съперничеството... преди хаоса”. „Първото време” е наречено така, защото е началото на сегашната реалност, на сегашната инкарнация на Земята – първото цъкане на космическия часовник, отмерващ божествено породения цикъл на нашето съществуване. Текстовете на египтяните са по-енигматични и неясни от обикновеното, когато се засегнат подобни сериозни теми. Въпреки това, сякаш през воал, човек може от време на време да зърне шеметните бездни на други потенциални „реалности”, намиращи се около нашата собствена – и всяка от тях е идея в ума на Бога, очакваща да се материализира в света на формите. Научаваме, че преди първото цъкане на „Първото време” Атум, Богът преди всички богове, „Завършеният”, Бащата на Всичко, лежал неподвижен във водите на изначалния хаос – „безкрайността, пустотата, неопределеността и тъмнината”, наричан още от древните египтяни Нун. Макар и инертен, Богът бил изпълнен с магия, заради силата дасъздава свои собствени форми”, способен да осъзнава безкрайните възможности на сътворението и трансформацията. Сам, гол, потопен в тъмния океан, обгърнат от нищото, Той не бил мъртъв. Както отбелязват текстовете, Той „притежавал своите членове”, упражнявал пълен контрол над моща на собствената си воля, силата на интелекта си и мъдростта на безкрайните си съществувания. В предопределения момент Той се размърдал и се понесъл нагоре през гъстите води на Нун, изпращайки пред себе си заклинанието за Творение, давайки форма и структура на призраците на собственото си въображение, карайки от нищото да се появи нещо." „ източник: "В търсене на изгубената цивилизация; Огледало на небето" Греам Хенкок, Санта Файя

Плащам данък смет за необитаема къща, защото копнея за "ред и спокойствие"? Нещо много си се объркал. Първо, законите хич, ама хич не са справедливи, че спазването им да имат общо с вътрешната хармония или копнежа по някаква си идеология. Второ, няма начин да се уреди "ред и спокойствие" с писани закони, защото те неизбежно са в конфликт едни с други. За самозаблудата, че страхът не е фактор в живота ни мога да отговоря само с това: Някой в последните постове беше написал, че за да преодолеем страховете си, първо трябва да ги признаем и осъзнаем. Съвършените не ходят по земята, сори за откровението. Превет, vorfax! Според мен, всичко си е съвършено справедливо. Несправедливо изглежда, ако нямам дълбочинност на погледа за така нар. причинно-следствени връзки. Аз вярвам, че те съществуват и че всичко което ми се случва е защото "така ми се пада". Несправедливостта е само привидна, сиреч на повърхността е така, когато гледаме от гредна точка на това време, това тяло( моято), когато игнорираме духовната еволюция и цикъла на преинкарнациите. Ако съм трепал преди, то сега ке си плащам! И понеже много добре знам, що за стока съм, а аз съм от козите (онези за които Иисус говори, че били вироглави и непослушни, а не от онези 7-те с майка им - старата коза), то за мен тоягата е благодат, а "смъртта - придобивка", както би се изразил апостола! Всичко си е О.К. Кокато ме `фане страх... ами тогава си се страхувам. К`о да пра`а!? Всите закони, ханове, вождове, царе, принцове, президенти, та дори и днешния ни "канцлер" - Бат Бойко - всите тези властта им е от Бога. Божа работа, брате, вервай ми! Бог така е постановил и у това нече да има несправедливост. Дупе да ми е яко!

Готино видео! Матей 17:20 А Исус им рече: Заради неверството ваше. Защото истина ви казвам: Ако имате вера колкото зърно синапово, ще речете на тази гора, Премини от тука там, и ще премине, и не ще ви бъде нищо невъзможно. Йоан 14:12 Истина, истина ви казвам, който вярва в Мене, делата, които върша Аз, и той ще ги върши; защото Аз отивам при Отца.

Или пък тялото върви срещу Духът? Абе явно си има борба... може би и от двете страни се поема срещу другата? Според мен, ако Духът е чист и съвършен, ако е частица Божия, то е невъзможно да прояви някакво отрицателно отношение към тялото, но пък зависи какво се влага под думата "Дух". Ако Духът е на нивото на Адам... то е възможно, поради неопитност, ама кой знае... Ефесяни 2 http://biblia.duh-i-...&g=2&tr%5B%5D=2

Аз тъкмо така го виждам. Нима виждаш друг мотив? Страх ни е какво ще дойде утре и се подготвяме. И кажи ми, от благоприличие ли се оглеждаш като пресичаш улица В повечето случаи е точно така. Има си точна дума - подсигуряване... на живот, на щастие, на удовлетоворение. Хората постояно правим опити да се подсигурим. Но... има и таквизи, дато "пресичат на зелено" от Любов. Казано е: "Не изкушавай Господа." - тогава когато Сатана караше Иисуса да се хвърли, щото немало проблем ангели да го хванат преди да падне и евентуално да се нарани. Казано е и друго: "Ако ме Любите ще пази заповедите ми." Любовта няма само една посока. Тя струи навред, както навън, така и навътре, както нагоре, така и надолу.

Всъщност страхът от наказание е на повърхонстта. В по-голяма дълбочина той се разгръща в страх от болка, страдание, нещастие... смърт. Човек не се страхува от това да бъде наказан, а защото наказанието ще му причини болка, страдание, нещастие, или смърт. Не винаги моралните норми са сковаващи мисленето и постъпките. Ако такива като А. Хитлер и Й. Сталин, както и мнозина други, имаха понятие върху морал, етика и съвест, то едва ли щяха да бъдет убийци, насилници, унищожители на живота. Вътрешният съдник е въпросната съвест. Гузна съвест имаме тогава, когато знаем, че сме сгрешили, но все още не сме поискали прошка и не сме си простили сами на себе си. Гузна съвест има, когато е имало вътрешно противоречие. Разбира се, че страхът е насърчаван. Той може да доведе единствено до ползи, макар понякога да ни се струва, че страхът е наш враг. Ако съществуват някакви страхове в човека, то е най-добре той да се страхува от тях. Ами нали са страхове? Какво друго да правим, ако не се страхуваме от страховете? Страховете са си за страхувне.