Ники_

Животът - можем ли да го сравним с една зеленчукова градина, или с овощна градина, или със земеделска нива?Можем.Поставят ни в тази градина и каквото си произведем, от това се ползваме.Вярно, според предварително натрупаните ни заслуги, ни поставят съответно в по-разработена, в по-плодородна градина, или в буренясала; може да имаме инструменти, може и да нямаме. Може да имаме наблизо кладенец, река, а може и да нямаме. Може да ни се даде дъжд, а може да ни се даде суша; може и да ни се даде толкова много дъжд, че да ни наводни... Може да ни удари пек..., Мана...Та, реално всичко зависи от нас.Дори да нямаме инструменти и познание, можем да придобием. Всичко е въпрос на желание.Отговорът на нашата собствена градина е спрямо нашите действия по нея, спрямо нашето отношение.Не само околните ни са част от градината, а дори ние самите, нашата собствена форма, тялото. Нашият ум също е част от градината. Това са и наши инструменти. Умът ни, сърцето и тялото ни са хем градини по които да работим, хем са инструменти с които работим.Никой дърводелец не работи с изтъпена тесла, или с изтъпено длето, с изтъпено ренде.Никой дърводелец не работи, ако са му наранени ръцете.Плодовете от труда ми зависят от мен - от това какво съм наработил до тук и от това което наработвам в момента.В момента копая, плевя, поливам, присаждам, укрепям, почиствам и пр., всичко на база възлюбването.Погрижил се Йосиф за цялата египетска градина. Седем години се грижил и когато дошло бедствието (тежки седем години), той имал запаси - запаси не само за себе си, или само за Египет, но запаси и за нуждите на околните народи.Животът в благополучие и живота в нещастие са едни и същи, но живота в благополучие е по-сладък, по приятен.И в двата случай човек може да развие осъзнатост, но може да развие и други неща. От човека зависи, от всеки индивидуално.Понякога животът в благополучие е по-голям капан.Ето защо в Будизмът се казва, че божествените сфери (дева-лока) са по-опасни от адските сфери, че в божествените сфери страданието е толкова скрито, че е незабележимо почти, а в същото време е точно толкова болезнено, както страданието в адските сфери.Ако няма осъзнаване, няма значение как живее човек.Сега, въпросът е, кои условия са по-добри за развиване на осъзнаване - ако имаме приятни условия, или ако сме в неприятни условия?!В Будизмът се казва и още нещо - че човешкото прераждане се намира точно в средата, между адските и божествените сфери на съществуване и в него може да се опита и от адското, и от божественото; и от ада, и от рая. Ето защо човешкото прераждане е наречено "скъпоценно".Като не забравяме, че и в двете състояния имаме навлизане и пребиваване. Сиреч не са Нирвана.

В Тибетският будизъм думата "ум" има девет значения.Три значения обаче са фундамент.Ум като движение - явленията, мислите.Ум като покой - няма мисли.Ум като разбиране, осъзнатост.Тези три фундамента ги виждаме в символа на Ваджрата.Осъзнатостта (бинду, средната част на Ваджра) може да присъства и в мислите, и в покоя; и в живота, и в смъртта*.И тук веднага се сещам* за прословутите думи на Нагарджуна от Мадхямака:Нирвана по нищо не се различава от Самсара; Самсара по нищо не се различава от Нирвана. Въпросното кореспондира с медитативните постижения (джняна), описани в Палийският канон, особено с четвъртата джхана: удоволствието и болката са едно. Може да имаме ум изпълнен с мисли. Умът ни да умува нон-стоп; Може да имаме ум пуст от мисли (истинското значение на думата "Шунята"*); Може да имаме Просветлен ум, Осъзнал същността, Прозрял всичко. Та Осъзнаването, Просветлението включва всичко - и Нирвана, и Самсара; и Покоя и Движението (явленията). ______ * Шунята - т. н. Пустота трябва да се разбира като "пусто от явления", "пусто от дхарми", "пусто от самсаричност". Самсаричността са самите явления, самите дхарми. Едно и също. Нирвана е "угасване" в точен превод. Тоест когато тези дхарми, явления, когато тази самсаричност угасне, това угасване е Нирвана. Самото угасване е Нирвана. Какво остава след като всичко угасне? Нищо? Не точно нищо. Буда предупреждава практикуващите да се предпазват от възгледа за Нихилизма. Не е нищо. Не е обаче и нещо. Не е нещо което познаваме, нещо от този свят, нещо, което сме виждали, което можем да чуем. Не е явление. Относително можем да го наречем Покой, Тишина, Мир, но То не е празно, не е нищо. Пълно е с Живот, самия Живот е извиращ от "там". https://static.wikia.nocookie.net/warrior/images/b/bc/98174380.jpg/revision/latest?cb=20130205085251&path-prefix=ru

Може би вече всички знаят, че до медитация можем да достигнем най-често, чрез абстрахирането и концентрацията (съсредоточаването), разбира се, ако не се случи спонтанно, или в следствие на разширяваща се любов в нас. За концентрация (съсредоточеност) може да използваме всичко - мантра, която да повтаряме, чието звучене да слушаме, чийто смисъл да осъзнаваме; молитвата (метода на постоянната молитва); даден енергиен център в нас, или дадена област; мандалата, нарисувана на стената, или в нас като проекция; лика, или фигурата на дадено божество, на Бога; пламъка на запалената свещ; дишането си; походката си, или кое и да е наше движение; и пр... Тези неща се наричат "обекти на канцентрация", или просто "обекти". Биват главно два вида - външни на нас, или вътрешни, в нас. Разбира се, обект може да бъде и самия ни ум - него да наблюдаваме и да изучаваме, като реакции, като модели, поведение, като същност. Мислите може да са обекти; концепциите може да са обекти, да размишляваме над тях, да ги анализираме; процесите може да са обекти - самата концентрация, самото абстрахиране примерно. Над тях също може да медитираме. Виждаме обаче, независимо какво наблюдаваме, виждаме неговото непостоянство - че се е породило/се поражда, че съществува и че угасва. Каквото и да е, без значение, то има тази природа. Непостоянно е. Например наблюдаваме дишането си, вдишването и издишването и виждаме начало, върхова фаза и край; или наблюдаваме концепциите, идеите в нас и виждаме коя идея кога се е породила, кога се е утвърдила, а виждаме и кои идеи са отпаднали, кои са се прекратили/са угаснали, например тези от детството ни, или от времето когато сме били безсмъртни тинейджъри... Мислите, ако ги наблюдаваме, виждаме същото - пораждат се, съществуват и угасват. Много е важно да виждаме това непостоянство, като всеобхващащ принцип. Сега, от тук може да видим пространството между угасналата мисъл, преди пораждането на следващата. Виждането на това пространство, съзерцаването му, може да бъде условие за медитацията, както да бъде условие за Осъзнаване, за прозрение. А може да направим и друго - наблюдавайки дадена мисъл, да проследим найният корен - да видим кое е онова нищо, което кара тази мисъл да се породи, дето кара коя и да е мисъл да се породи, което кара съзнанието да се породи, което и да е съзнание! Тук вече медитацията не е съзерцателна, а е аналитична - дълбок размисъл. Тя също може да доведе до осъзнаване, до прозрение върху Висшето. Та умът ни може да бъде обект на канцентрация - да го наблюдаваме, изучаваме и разбираме. Има мисли, знаем за тях, познаваме тяхната природа и техния източник, а имаме и субект - някой, който мисли, мислещ. Понякога го наричаме "аз". Кой е той? Кой е този, който мисли, има ли го, има ли форма, цвят, възраст, същност? Може ли да бъде посочен, фотографиран? Можем ли да го изобразим, да го нарисуваме? Един от най-важните въпроси, в кое и да е духовно течение, е въпроса "Кой съм аз?"

Пътят (според Библията) Библията завършва с книгата "Откровение от Йоана". Тя е съставена от точно 22 глави. Случайно това съвпада с броя на Големите Аркани в Таро и числата от Нумерологията. Та, в това "Откровение", което на гръцки звучи като "Апокалипсис" се описва Битката, финалната Битка между Тъмнината и Светлината... , Второто Пришествие на Христа, Страшния Съд и Спускането на Божието Царство на Земята. Всичко обаче започва много, много одавна, или по-точно казано, по-преди. Едно време, когато бяхте деца, вие живеехте безгрижно, докато не дойде промяната на пубертета, в която дойде и сексуалността и различното мислене, и суетата, притесненията, амбициите... и депресията. Който злоупотребява със сексуалността, се изтощава и депресира. Това в Писанието е посочено като "Потоп". Водата, Втора чакра залива Земята/тялото и заличава всичко живо по нея, освен Ной (праведността). Содом и Говор са унищожени. По-преди Адам и Ева пожелаха плода на познанието на добро и зло от Дървото на Познанието. Това е онова дете, което вече се обръща към сетивния свят и започва да го опознава. Сетивата са обърнати навън и Дървото (централната нервна система и сетивността) дават своя плод (чрез възприятието). Така човек излиза от Рая и влиза в света, в опознаване на явленията, затова губи вечния си живот и Божието Присъствие, губи Рая си. Та, след Потопа се строи Вавилон, който е опита на човек да върши старите си неща, но да не е засегнат от Божието Възмездие. Това е намерение за оцеляване въпреки греха, а не е поправяне на греха. Тоест Вавилон е всичко изкривено, което се опитваме да задържим и в същото време опитваме да избегнем последиците. Когато се изтощим от ядене, пиене и секс, от ингриги, от кражби и убйства, ние не искаме да поправим това в нас, а да направим така, че то да няма последици. Защото така ни се услажда на този етап. Това е Вавилонската Кула. Затова продължаваме да се тъпчем с какви ли не храни, да живеем неправилно и после да взимаме хапчета, които да ни оправят, или ваксини, да си върнем положението, живостта, здравето, без да се замисляме, че то не върши истинска работа, че причината е вътре в нас, че ни е нужна вътрешна поправка, във възгледите и начина на живот. Та във въпросното положение, по някое време, в нас може да се роди Авраам - порадната порция разумност, която да види кривотата на Вавилон и да пожелае да излезе от нея, усещайки Бога, правилността и търсейки онази "Земя", която Бог му обещава - сърцето. Излизайки от Вавилон и установявайки се в сърцето, този Авраам, заедно с групата формирала се около него, определен водещ аспект от съзнанието, (по късно там този "народ" започва да гради Храм, според Принципа "Възлюби ближния си както себе си") се отделя/обособява от всички "външни" (нохри) кривините ("другите/външните народи"). Авраам ражда Исаак, а той Йаков, а той 12 сина, между които се случва разединение, за което наченки виждаме още при Авраам - в отношението му към Саара и Агар, съответно към синовете му Исаак и Исмаил. Та между тези 12 настава разединение. Съвсем случайно сърдечната чакра е изобразявана с 12 венчелистчета. Това разединение е прословутото 10:2, за което се казва 10 части Строгост и 2 части Милосърдие. Така 10-те братя на Йосиф го продават за роб и той попада в Египет (Мицраим), където по стечение на обстоятелствата става пръв съветник и икономист на Фараона и на Египет. Египет е метафора за Първа чакра, където е материализма, сребролюбието, където властва Фараон. Там попада Йосиф, след ката се е случило разединение в сърцето. Какво означава това? Че част от сърдечността попада и огрява тялото, Земята, първа чакра, и я спасява от глад и смърт, защото настава глад по Цялата Земя. Бог наказва разединението и два пъти по седем години (колкото са чакрите на брой) има първо благодат и добри реколти, а после суша и глад. Йосиф тълкува съня на Фараона и спасява Египет, съответно и брататя си, и баща си, Дома си, сърцето, тялото от смърт. Разединениета в сърцето винаги водят до телесни проблеми. Човек не яде когато е тъжен, когато е в скръб, когато е нещастен, той линие, боледува, а понякога дори умира. Дори да се храни, в това състояние, той не възприема полезността на храната. Но ако се погрижи за тялото, каквото ни казва писанието, ако се погрижим за Първа чакра, която отговара за грубото физическо тяло, ние можем да преминем и през това. Ето какво Йосиф прави с Египет. И там идва целия му Дом, семейството и пр. и те отново стават братя, защото той им се разкрива, а те се покайват и заживяват щастливо. Обаче, понеже съзнанието на човек не бива да пребива изцяло в пъва чакра, защото там властва Фараона и защото мястото му е главно в сърцето, според Писанието, затова в Египет, в един момент, нещата стават неблагоприятни - появава се нов Фораон, който поробва сърдечното съзнание и така настава еврейското робство от 400 години, докато не се появява Моисей, който извежда "народа" от Египет/Мицраим и който Следвайки Бога, преминава Червено Море (метафора за втора чакра), който получава в Пустинята (метафора за трета чакра, жълта), на Планината Синай (най-висок връх в "Пустинята") Закона/Правилата, "Външната Тора" и който отвежда "народа" към Ханаан (Сърцето, Обетованата земя). Законът/Тора е записан в сърцето - това е "Вътрешната Тора", но когато човек не успява да прочете написаното, той получава "Външна Тора", върха на човешката обикновена мъдрост, която е подобие на Божията. Трета и Шаста чакри са свързани. Та "народа" онзи висш аспект на съзнанието се завръща в сърцето и там се установява, където търпи с времето още разединения, още борби, изреждат се Царе, строи се въпросният Храм, по времето на Соломон, със зачатък още при Цар Давид. И след Соломон, настава нова криза в сърцето, ново дълбоко и голямо разединение на 10:2, за което сърцето плаща с т.н. "Вавилонски плен". онзи важен аспект от съзнанието, установен в сърцето, пада и биде отведен в плен във Асиро-Вавилон. Казва се, че при този плен са изгубеди тези 10 израилски племена. Асимилирани са до голяма степен, въпреки това има завръщане от плена и ново Обединение. Преди плена обаче асиро-вавилонците разрушават Храма. Нормално е, понеже в човека липсва тотална трансформация, в сърцето има борби и ту попада той в материализма (Египет/Мицраим), ту попада в изкривените възгледи (Вавилон, неотворената Аджна чакра). И е нормално да губи той състраданието си, милосърдишето си, човеколюбието си, което алегорично е разрушаването на Храма. След завръщането от плена този "народ" се обединавя отново и отново строи Храм, този път според Заповедта "Не причинявай вреда на другаря си!", която е бледо подобие на първата заповед/принцип (Възлюби ближния както себе си!). Тоест, ако поради вътрешни междуособици и слепота не успяваш да възлюбиш, то поне не причинявай вреда. Сърцето е във видно падение. Винаги настъпва падение след сърдечно разединияние. Листенцата на чакрата не работят хармонично. Надите са блокирани. А след новото обединение има травми, следи, отпечатъци и не е вече същото, не е с тази сила. Иреждат се пророци, пеят се песни, пишат се псалми. Всичко това се случва в сърцето. Като най-висшето там, в Храма, това е Шаббат - Божията Почивка, Покоя, медитацията. Пракратяването на Деятелността, която става на всеки Седми Ден (Седем чакри, Седма чакра - седмата е пряко свързана със сърдечната, четвъртата). Когато сърцето има някаква любов към Бога и ближния, Сахасрара Чакра (небето) постоепенно се отваря и се изживява Мир, Покой, Божията Почивка. Така продължава докато в това сърце, в тази Обетована земя не се роди Същинския Спасител, а именно Любовта. Тогава и това е същинското отваряне на Анахата чакра. Тогава започва процеса на Новия Завет и изграждането на Новото същество, чрез тази Любов, дошла директно от Бога. Всъщност тези Божии искри са започнали още при Ной... още при Енох, още при Авел. Постепенно повдигане и еволюция. Те са причината, точно Божията Светлина е причината за повдигане на съзнанието и за целия му Път към сърцето, за устанвоването в него, за всичките тези израствания, за да се достигне до подходящите условия за неговото разтваряне, което също е процес и този процес обхваща постепенно цялото тяло. Апостолите разнасят Словото и Посвещението из цялата Земя, на/към всички народи, по всички чакри, канали, тъкани и органи. Дават и Кръщават със Светия Дух, защото Любовта живя там, с тях, но бе убита, Възкръсна и се Възнесе на Небето (Сахарара чакра) от където се Спусна Светия Дух и на свой ред започна да работи върху Трансформацията на човека, вътре в него. Та докато не идва време за въпросният Армагедон, за последната Битка. Там, в нея, човек не отива другаде, не отива в "онзи свят", или на някакво там небе. Сам Бог, Христос, Любовта идва като Второ Пришествие и се спуска, вътре в човека, вече окончателно, а с Него се спуска и Златния Град, Царството Божие и се установява на Земята, във физическото тяло, като го изменя, трансформира тотално. Така тленното преминава в нетление, а смъртното в безсмъртие. Смъртта е победена. Живот Вечен.

Това, което съм наблюдавал в себе си, че енергията, която се спуска, или издига, може да "изтече" в различни нива, на различни плоскости/нива. Например ако медитираме, виждаме ясно как енергията оформя мислите и колко много от нея отива там, когато мислите не спират да се пораждат. Същото се случва и с всички по-плътни от мислите неща - с чувствата, с емоциите, със страстите в човека. Всъщност, ако енергията се спусне до Земята, както е описано и в Откровение от Йоана, тогава тя може да подхрани тази въпросна Земя, тялото, първа чакра и евентуално да влезне в гръбначният мозък, където да изчисти на първо време инфекциите, възпаленията и омъртвяванията, а на второ да оживи и канализира, променяйки и активирайки клетките, включително стволовите и изменяйки ДНК-то. Та е много важно Благодатта да се спусне и да напои Земята. Всичко, което и пречи - всички наши склонности и навици, всички наши щения, над тези неща трябва да се работи, но работата, не можем да кажем, че е само по пътя на въздържанието. Въздържанието и отдаването са две крайности, са полюси, дуализъм. Дали ще постигнеш целта с неподаване/себеограничения, или с подаване, е все едно. Човек може да преодолее зависимостите си и с това да се отдаде в тях, но с будност, т.е. отдавайки се да наблюдава и разсъди ясно до колко тези наслади му носят трайно щастие. Едно време, когато правех секс с партньора, който имах тогава, с другар в живота, имаше периоди, в които съм правил повече, щото така трябва, щото се цели бременост и ми се е налагало да правя по няколко пъти дневно. Както шеговито се казва - сутрин, обед, пък чак вечер. :-) Та тогава усещах, че това направо ме изпива, изтощава ме и споделях с този, или онзи учител (по-зрящи и будни от мен). Един от тях ми каза директно да правя и да се наслаждавам, защото ще дойде време, в което и да искам, няма да мога, а другия ми каза, че се изтощавам, защото не съм Свързан (с Божественото). Отне ми години за да разбера какво ми казаха тогава тези учители. Всички тези блокировки от "опасните неща", които сами си създаваме в умовете, тези изкривени възгледи, са допълнително блокиращи ни. Ние се превръщаме малко в крайни маниаци и хипохондрици - пазим се от всички и всичко имаме за враг, за нещо, което ни пречи. Истината е, че единствената пречка е нашия характер, с нашите възгледи, обуславянето, слепотата. Пътят на отречението никога не е бил единствения път... и никога няма да бъде. Просто човек си избира това, което му е най на сърце, според това какви са неговите нагласи. Ето защо водечеството от буден човек, прякото ръководство, е толкова важно, защото той може да насочи практикуващия не към това, което ученика счита за правилно, за правилен път, а към онова, което е най-добро за него, което най-бързо ще го доведе в Осъзнаването, в Освобождението.

А Падмасамбхава имал 5 основни съпруги. Колко неосновни е имал, не се знае с точност. Кришна също бил женен. Рама също. И други, но да се върнем към Падма, за който се казва, че постигнал Тяло на Великата Трансформация, докато практикувал съпружески зъдължения с една от въпросните съпруги. Тялото на Великата Трансформация, е тяло от Светлина, при което тялото се превръща в Светлина. Господ не е ограничен и учението не е ограничено. Няма крайности. Може семеен, може и несемеен; може в социума, може и далеч от него, в отшелничество. Все едно. Човек не трябва да бъде краен в разбиранията си.

Тат твам аси („Ти си това“) Когато човек умре, сиреч когато напусне тялото/формата и формата започте разпад, защото вече нищо не я поддържа (няма енергия), когато тази енергия, съзнанието се отдръпне, се късат връзките и започва разпад и на по-фините нива/тела, докато и съзнанието, индивидуалността, идеята за "аз" не се разпадне и душа се разтвори в Изначалната Същност, разпознавайки се в Нея. Тогава, успоредно с разтварянето, което е разпад на менталната структура (индивидуалността), изгрява Яснотата на разбирането за Същинската Природа и на идеята за/на съществуване. Става ясно защо е индивидуализацията, защо Ти, Единственият Бог се превръщаш във всичко, забравяйки/скривайки Себе Си от себе си.Става Ясно и това колко много бъркаме и как не реализираме Замисъла, което е и причина за страданието, за новото раждане, за болестите, болките, за старостта и смъртта. Това е преинкарнацията.Съществата се преинкарнират защото не реализират Замисъла/Смисъла на съществуването.И това продължава, този кръговрат, наречен "Самасара", продължава докато още приживе не проблесне Яснотата на разбирането и още приживе не се преживее Базовата Същност, Същинската Природа, и още приживе не се разбере Замисъла, Смисъла, причината за съществуването, за индивидуализацията, за "скриването", за Майя.Това виждане на тези неща се нарича "просветление", или Самадхи, или Себеспомняне. И всяко едно такова Себеспомняне е равностойно на едно прераждане. Когато се случи за първи път, ако все още у човека има "кармични семена", той отново се загубва* в Майя и илюзията на битовизмите отново го поглъща, обзема... и той за кратко отново живее старите неща, заради неизживените желания в себе си, заради объркването в какво се състои щастието. Объркването е и негова карма, кармично семе.След това, след време*, човек отново достига Виждането, отново Зърва Реалността и излиза от прегръдката на Майя. И тъй спестява още едно свое прераждане.И тези прежинявания зачестяват. Човек все по-малко преживява Майя и все повече преживява Виждането на Същинската Природа, Яснотата в Разбирането на Съществуването и пр., и все повече успява да реализира този Смисъл, което е самата Благодат, самото Щастие и което в края на краищата води и носи Вечен Живот и изход от цикъла раждане-смърт-раждане-смърт...Всяко едно Себеспомняне, е равно на Угасване, на смърт и човек умира, угасва в дхармите си приживе и преживява Същността."Самадхи" се превежда и като смърт, но не тази смърт, която ни рисува ума в ужасяващи си представи, а е смъртта, която е самата "Нирвана".Смъртта винаги е била това, но понеже нито едно същество не иска да прекратява съществуването си, а то се прекратява, индивидуализацията, в менталната си природа, угасва след угасването на тялото и т.н. индивидуална душа ("джива", или "атма") се разпада. Ако тя не се разпадне, не може да бъде преживяно и не може да бъде разпозната Основната, Изначална Същност, Трансцеденталната Божественост. Тоест съществото ще си се преживява като индивидуална душа, облечена, или гола от материална форма и няма да се Познава като Божествена Същност, като Бог, което ще е и нейно страдание. Непознаването, Скриването, Майя е страдание, неведение, слепота, която заформя всички модели и всички роли.Та нито една индивидуалност не иска да изчезне, да бъде прекратена, да престане да съществува и това е самият ужас от смъртта, но това е на 100% необходимо, защото във всяка една душа е заложен стремежа към Себепознание, към Себеспомняне, което от друга страна е противно на стремежа да се съхрани индивидуалността, да не се умира, да няма разпад.И тъй, в началото, особено първия път на Угасване, е винаги трудно и винаги е ужас, с дребни изключение, когато е по Пътя на Любовта и Себепредаването.И не при всички се случва това заМайване, това завръщане към Майя след първото Зърване на Същността, защото не у всеки има такива кармични семена и при някой, разбира се това са много редки случаи, става пълно Просветление още при първия път.Та дали ще умира, или ще медитира, съзнанието преживява едни и същи неща, едно и също Угасване от грубото към финото, докато не се Оголи напълно Изначалната Божествена Същност, докато не стане разпознаването, Себепознанието, Яснотата "Аз съм това!"При всяка медитация, или молитва, или спонтанно Виждане на Реалността се спестява едно прераждане, един цикъл и ако човек медитира/се моли всеки ден и всеки ден преживява Себе Си, той бързо се приближава към онова състояние, в което вече Същността не се забравя, в което няма оМайване.Затова в Християнството апостолът (Павел) призовава да познаем "Неговата Почивка" ("Божието Успокоение", Същността).Всяко едно издигане и завъртане на енергията по т.н. "микроорбита" е равнозначно на едно Угасване и едно Новораждане, на един цикъл.

Здравей! Любовта е онова в теб, което нон-стоп те кара да оставаш жив и да искаш да си щастлив и онова, което ражда в теб желанието всички да бъдат живи и щастливи.

Петте препятствия: - сетивни желания- недоброжелателност- леност и апатия- безпокойство и съжаление- скептични съмнения За скъпоценното човешко съществуване става дума още в началните, предварителни/подготвителни практики (Ньондро)..., които са и четирите мисли, измъкващи съществото от сансара: - относно скъпоценното човешко съществуване; - относно смъртта и преходността; - относно закона на карма; - относно несгодите на сансара. Общо взето, че си жив, като индивидуалност, че имаш форма, че животът ти е скъп, особено в тази форма (разяснява се точно защо е скъп); но и че всичко в този живот е преходно - тялото старае, боледува и умира, че няма постоянно щастие в сетивните удоволствия, че дори и най-щастлив да си в този свят, всичко това ще свърши; че всичко е подвластно на причинно-следствени закони и взаимозависимо; че цялото това ин_диви_дуално съществуване, независимо в коя време-пространствена сфера (лока), независимо с форма, или без, е белязано от характеристиките на сансара - мимолетно е и е болезнено. ____ Наскоро наблюдавах и анализирах едно състояние на ума, в което изпитвах някаква фалшива задоволеност и пълнота, някаква фалшива удовлетвореност, която поставя в една относителна сигурност и в относителен покой, в едно относително успокоение. Много тъпо състояние. Без да имаш в него и капка мотивация за развитие. Подобно на това да се нахраниш и да усетиш времена ситост, преди да огладнееш отново, без въобще напълно да си трансформирал причината за глада. Същото може да се каже за жаждата. Разбира се, установих не за първи път, че една от причините за това страданието да се появи, е именно тази фалшива удовлетвореност и застой. Глад, засищане, глад, засищане, глад, засищане, ... това е цикличността в сансара, метафорично представена. Яде ти се нещо сладко, или ти се пие кафе... или просто ти се прави секс, гледа ти се филм, или искаш да отидеш на бар... Ок, ще се "нахраниш" с тези, но пак ще "огладнееш" за тях. И това, което правят повечето хора, е да "гонят вятъра", да "наливат от пусто в празно", преследвайки плодове, които относително ги удовлетворяват, без въобще да виждат цикличността, пък камо ли да съзрат корена и да искат да го пресекат. Какво като си хапнеш шоколад? Ха!

Защо човек се страхува от трансформацията? Всъщност, ако трябва да бъда напълно прям и откровен, такива въпроси, преди години са се явявали и у мен самия, са поради страха от смъртта. Тоест ако аз не желая да еволюирам, да се променям, то е защото се страхувам от непознатото, от това да не се изгубя, от това да не изчезна. Обикновено човек се описва със своите навици и начина си на живот, наричайки тази работа с "аз съм това", и всяка евентуална промяна, подсъзнателно в него, реагира като към своеобразна смърт - край с навиците ми, с нещата които ми харесват, които ми се струват приятни и сладки, следователно край с мен. Няма как да вземеш цигарите на пушача - все едно го убиваш; или алкохола на алкохолика... Хората не се усещат цялостни, ако се посяга към начина им на живот и усещат директно че някой посяга на живота им - "Ти искаш да ме убиеш ли?!" - казва пушача, ако му дръпнеш цигарите, или ако го заставиш да не пуши. Привързаността и вкопчването в нещата, убеждението, че те са сраснали с нас самите, част от нас, са пречките. Реално обаче сме като чудовището на д-р Франкенщайн. Съшили сме се с толкова странни и мъртви неща! Човек се страхува от еволюцията, а от друга страна той я желае, копнее за нея, защото я свързва с щастието. Значи от една страна я избягва, защото подсъзнателно я асоциира със смъртта, а от друга я търси, защото интуитивно я свързва с нещо добро, с поправяне, с израстване, с ръст на развитие и тези две сили се бият вътре в него. Подсъзнанието никога не върви към трансформацията и не я прегръща. То нон-стоп упорства и се дърпа като разярено животно от промяната, защото тя, промяната, е насочена най-вече към него. Трансформацията засяга най-вече подсъзнанието - навиците, склонностите, днк-то. Спокойно! Никой няма да умре от еволюцията, от добрата промяна, но всеки непроменящ се, ще умре от склонностите си, от навиците си, от предрасъдъците си, защото живота не търпи застой, а е самото движение, самото развитие. Цветето, дървото не остават семе, ако останат семе, то става мъртво, но ако не останат, то се развива, еволюира и семето вече го няма, а е цвете/дърво. Гъсеницата също се страхува, но влиза в медитация, в пашкул и се трансформира в пеперуда. Тя своеобразно умира, както семето, за да стане нещо друго. Цялата ли умира, или умира само нещо от нея, нещо вехто, нещо старо?! Страхът е страх на подсъзнането, там са страховете въобще. Затова човек забавя, спира да се занимава с такива неща, спирачката в него е дръпната и влака е спрял, именно защото човек се описва с навиците си. Всеки един ще умре. Може би! Буда е казал, че страданеето е четири неща - раждане, старост, болест и смърт. Раждането е страдание, бебетата плачат. Искат ли да се родят? Същото се случва, хем искат, хем не им стиска. Ражданато е пълната, тотална промяна, която за едно бебе е своеобразна смърт - нищо от бъдното не му е ясно. То не знае какво ще се случи, не знае къде отива, дали въобще отива някъде, дали ще е живо, но стремежа, природата, импулса е изключително силен и той го грабва и изхвърля. Всъщност тежките раждания са поради подсъзнанията на майката и на детето. Те са свързани. Упорство, страх, даже ужас, нежелание за промяна, за трансформацията. Затова жените раждат трудно. Затова, в повечето случаи, второто раждане е по-лесно - защото вече веднъж е преживяно. Жена с трансформирано подсъзнание ражда с блаженство, то е вид самадхи. Познавам такива жени, които са преживяли такова раждане и те даже са участнички в групата. Та така и поелия към еволюция човек - той не знае Пътя, не знае дали ще оцелее, не знае какво го очаква и въпреки информацията и убежденията, той е вкопчен в старото, но е казано, че новото вино, ако го налееш с стари мяхове, то или ще се развали, може да вкисне, или мяха няма да издържи и ще се процепи някъде. Затова новото вино, любовта идва само в новото, обновеното тяло. Нашето "нормално" тяло не може да издържи на любовта. Тя е свръх мощна! Помня когато съм показвал на неколцина човека бездихателно състояние, което в Йога се нарича "кевала" - макар че те само за мигове са зървали това състояние и са видяли, че то е абсолютно реално, че може да бъде действително състояние, вътре в тях, нетрансформираната им част, винаги в срах пита дали това не е опасно. Не, не е опасно. Не не е опасно ако си алкохолик и спреш алкохола. Не е опасно, ако си пушач и спреш цигарите. Или ако си наркоман и спреш наркотиците. Реално всички сме наркомани в дадено нещо и не пускаме лесно това нещо - "нормалния" си живот... ама кое е нормалното в него - на това не можем да си отговорим. Та раждането е страх от промяна, страдание. Осъзнатите деца не се раждат в страх. Но те, до този момент в света, са редки случаи. Болестите и старостта са страдание, незавикимо кое от двете ще е първо, кое ще е второ. Смъртта е страдание. Какво прави било то Йога, Дао, Християнството? Какво показа Христос, какъв Път посочи? Победа над смъртта! Буквално! И обеща този Вечен Живот на всеки, който Го последва, който последва не страха, а Любовта. Обеща, че дори смъртното/тленното ще се облече в безсмъртие/нетление. Това показа с личен пример, затова сам по себе си той е Път, Истина и Живот. Но... повечето "християни" не вярват че Христос е Възкръснал от смъртта, че е победил смъртта и че се е Възнесъл в тяло. Не могат да си обяснят тези неща. Нямат логично обяснение, защото не познават Пътя и целта на трансформацията, и на живота. И тъй ние се страхуваме от Пътя, от Истината и от Живота, а в същото време си мислим, че сме християни..., че сме Христови последователи. От трета срана сме се вкопчили в нещата, които са страдание - в "нормалността", че стареем, че боледуваме и че ще умрем. Това е парадоксално! Ние не искаме да пуснем това страдание, тази "нормалност", и това се нарича неблагоприятна карма - то е нещото, което ни пречи да практикуваме и да еволюираме, страха ни, заблуденият ни ум, мъглата в него, воалите на скриване... Точно както един алкохолик се е вкопчил в онова, което всъщност ще го убие, което му носи нещастие. Точно като наркоманите! Така и ние сме вкопчваме в страданието, в „нормалността” на болезненото раждане, на старостта, болестта и смъртта. Какво се случва реарно и какво е еволюцията? Ти беше минерал, камък. После този камък умря, разпадна се и стана земя, я после стана растение, насекомо, червей, и там каквото си човек ще - риба, птица, животинче, понякога хищно, понякога жертва. Някрая съзнанието еволюира до толкова, че може да влезе в човек. Вчера с един приятел, бях в тях и наблюдавахме кучето му как спи - като човек, как гледа през балкона, как иска да посреща децата му, когато се прибират, как едва ли не говори, общува с нас и веднага разбираме, че то, това съзнание, в това куче, вече е готово да бъде човек. То, може би, няколко живота се подготвя за това - да изгради и да влезе в човешка форма. То се възхищава, копира и иска да бъде като хората. Това го очаква, да. Какво го очаква когато се роди като човек? Ами кучешките му, животинските му навици ще се запазят в накакъв вид, ще е малко по-първичен, ще търси първичните неща. Лесно ще се зъби, ще хапе, може да убива, да. Няма да е много умен човек, но кармичния закон ще еволюира и това, колкото и да му харесва на такъв човек телешкото рагу... На какво се възхищава човек, към какво се стреми? Какъв е идеалът му? Да, на някои от нас, идеалът им е Кристиано Роналдо. На други е Анджелина Джоли. За трети идеал е някой велик учен, физик, математик, или музикант. Някои се прехласват по военните летци, а някои към революционерите, като Левски, Раковски, ЧеГевара. Други се прехласват по хора като Путин, Сталин, като Нерон, като управници. Други - по мислители, по философи. Някои по войни, по велики покорители. Но умният човек се прехласва пред онези, които са разрешили, уж неразрешимата задача със страданието, с болката, с нещастието и със страха. Ние се страхуваме за две неща - за живота си и за това да не бъдем нещастни. По-помъдрелите хора не търсят какво да пият и да ядат, все ще се намери нещо, но търсят да разрушат генералния си проблем - страха и страданието, невежеството си, и се прехласват и следват тези, които са го направили. Ако спим и сънуваме кошмар, се събуждаме сковани, с определена тежка психо-емоционалност, изпотени, в ужас, с отблъскване, със страх и негативни емоции. Това сковаване е явен блокаж на тялото, психо-емоционален. Колко от нас си дават сметка за него? И колко от нас са будни, осъзнават и усещат блокажите, които "нормално" ги прави нашия ум в нас, при будно и "нармално" състояние? Да, страхът си е вътре - на фино, подсъзнателно ниво, ние се страхуваме нон-стоп от смъртта и нещастието и този страх нон-стоп ни бомбардира отвътре, карайки ни фино да се сковаваме. Ето точно тази фина скованост са психо-емоционалните блокажи, които са сковавания на тялото, на процесите в него, в дадени зони, което е сковаване на инервирането, на кръвообръщението на обмяната на вещества в тези зони, на жлезите с вътрешна секреция. Тези определят нашата хомеостаза и нашите мисли, и чувства. Те са бъдещите ни болести. Нашето съзнание ги прави с времето*. Най-видни са когато започнем да остаряваме. Те започват да се показват все повече. Ето това е нащата нетрансформираност и карма. Сега, какво представляват онези, които са премахнали напълно страха, респективно слепотата от себе си? Как протичат процесите в тях? Как работят жлезите? Как тече енергията? Разбираме когато практикуваме, когато медитираме, да речем. Можем да разберем по всякакви начини, стига да стигнем до относителен мир и радост. Може по време на оргазъм да усетим, в кратките мигове след него, когато той се е случил с някой, с когото се обичаме! Може да го усетим в прегръдката с такъв човек, която сякаш дава достатъчност и покой, блаженство. Как тогава тече енергията в нас, как работят процесите? В тези мигове, знаем ли ние, даваме ли си сметка иначе колко сме сковани, когато сме "нормални"? Всички знаем, усещали сме как в планината, където въдуха и енергията е различна от тези в града, в сред природата, живеем по-иначе, спим и се храним по-иначе, мислим и се чувстмаме по-иначе. А когато сме влюбени даже не усещаме и глад! Не сте ли преживявали това? Учението казва единствено едно - изследвай се, разбери се. Не си поставяй рамки - "това съм аз", "това е нормално", "това е възможно/невъзможно". Ти вярваш ли, че Христос Възкръсна и победи смъртта? Че не яде 40 дни в пустинята? Че ходи по вода и че показа на апостолите и че те могат да ходят, ако вярват? Не им ли поръча Той да възкръсяват мъртви, да изцеряват, да лекуват куци, сакати, прокажени, слепи? Лекарство даде ли? Рецепта от джи-пи написа ли и прати ли ги при билкари, в аптеката? Не, той не даде сиропче. Той даде Любов, която премахна страхва и канализира енергията. Толкова любов, че трансформираше слепи, хроми, тежко болни... че променяше формата, че я превръщаше в Светлина. Да, тялото не е сътворено за смърт, а за победа. Нооо... хората не вярват и се въртят в страданието, в самсара - раждане, старост, болест, смърт, раждане, старост, болест, смърт, раждане, старост, болест, смърт, раждане, ... Никога не знаеш къде ще се родиш, не знаеш как ще страдаш, от какво ще боледуваш, може още с раждането, и не знаеш как ще умреш, може да е тежко, в агония. И никога не знаеш дали ще си буден, дали ще си мъдър, дали ще имаш различаване на тези истини. Може би сега знаеш, затова работи, еволюирай! Избегни, разреши задачата със страданието! Не следвай Брат Пит, Путин, Бах, или Стивън Хокинс, Айнщайн. Всички те страдат, са страдали. Причината за нашето страдание е невежеството, страха. Ние сме бебето, което сега се ражда, пред което раждането предстои! Гъсеници в пашкул. Но може би още пълзим и си ни е добре да пълзим?! Въобще не искаме да бъдем пеперуда! Това е ужасно!!! - Пеперуда? Това е ерес на "нормалността"! - казва гъсеницата!

Защо човек трябва от време на време да има и от време на време да няма? По-умни от мен казват, че няма зло, че има неосъзнало се добро. Та в дъното си всеки човек е самата доброта, както всяко друго същество, но несъзнатостта създава зло, лошотия на повърхността. Точно като океана, чието най-голямо вълнение е на повърхността. Там са бурите му, бурите на всички. Без осъзнатост ние не усещаме удовлетвореност и това чувство за непълнота, заедно със страха и желанието да не преживяваме нещастие, ни карат да търсим насищане чрез различни неща, които вярваме, които си мислим, че ще ни ощастливят, че ще ни донесат трайно щастие. Някои мислят, че ще са щастливи ако владеят целия свят, ако имат достатъчно средства за това, империи, ако са известни (власт, богатство, слава), за други е важно да де нахранят добре, да правят секс, да спят (храна, секс, сън), като всички, в допълнение, преследваме всякакви удоволствия, и всички, в корена си, нон-стоп се стараем и се грижим да оцелеем. Цялото това нещо се нарича "тревожност" и тя може да нарастне до огромна степен, буквално до лудост и агресия, до безпардонност, до това въобще да не ти пука за другите. Това е егоцентризмът и егоизма. Затова е много важна т.н. "различаваща мъдрост", с която да виждаме, че всички желания, което успямаме да осъществим, не ни носят трайно щастие, че не запълват нашата неудовлетвореност. Нашата неудовлетвореност може да бъде запълнена само от Любовта - когато я получаваме, но тъй като не винаги се намира някое същество да ни обича и не всяко същество ни обича във всички аспекти на Любовта, то ние не сме щастливи. Или нямаме майка, или баща, или партньор, или деца, или верни приятели, или нямаме домашни любимци, не (се) обичаме (с) животните, или не (се) обичаме (с) растенията, или не усещаме Любов от и към природата... Да получаваме Любовта от непостоянни в ума си същества, е твърде несигурно. Затова страдаме по Любовта, защото копнеем по Нея, а Тя, някак си, все ни се изплъзва и това, от една страна, е много добре, защото ни кара да Я търсим там, където Тя никога не изчезва - в дълбочината на всичко, в собствената си дълбочина. Ние търсим Любовта, искаме да получаваме Любов, искаме да сме щастливи, защото имаме Любов към себе си! Дори тези които крадат, изнасилват, дори серийните убийци или канибалите, дори те правят тези неща, за да си придадат наслада, за да си угодят, защото искат да са щастливи, от Любов към себе си. Друг е въпросът, че бъркат в преценката си, че това ще ги направи щастливи. Тоест в тях липсва въпросната различаващата мъдрост. Но тя липсва при всички нас, затова например ходим в Мола, на кино, затова пием бира, или караме ски, затова си купуваме сладолед и пр, и пр. Всичко, защото мислим, че то ще ни донесе щастие. Дори тези неща от първа необходимост, те пак са свързани с желанието да бъдем живи и щастливи, поради Любовта към себе си. Та в един момент разбираме, че не само искаме да получаваме Любов, а искаме и да даваме такава. Разбираме още, че желанието за щастие в нас, Любовта ни към себе си, е самата Любов, че в корена си ние сме Любовта. И разбираме, че всички и всичко е Любовта, която Любов е дошла да се изживее, да влезе във взаимоотношение със самата себе си - да се даде и да се получи. Разбираме още, че когато не се получава Любов, самия факт че Тя се желае, че има копнеж по Нея, е вече получаване. Тоест ти искаш Любов, защото се обичаш, осъзнавайки, че се обичаш, ти вече получаваш Любов, от самия себе си. Тя подхранва себе си. Така ти ставаш непривързан към получаването, както един извор е непривързан (той няма нужда в него да се налива вода), но в същото време няма нищо против да срещне друг извор, с когото да оформят река, а в последствие с още много извори да направят море, океан. Това е истинския смисъл на живота, предназначението му, идеята на Творението. Това е самото щастие. Самата Любов е света - от Любов го създава, чрез Любов го създава/поддържа и от Любов го разрушава/обновява. Когато ти копнееш за Любовта, твоя копнеж е поради Любовта в теб самия (любов към себе си). Желанието за щастие и за живот, са Любов към себе си. Само Любовта може да търси Любовта. * * * Човек винаги трябва да помни и реално да вижда причината (корена) на желанието, на което и да е желание, че всъщност всички желания са желание за щастие/живот. Човек винаги трябва да помни и да реално да вижда причината за съществуването на желанието за щастие/живота (коренът на корена) - Любовта към себе си, че в сърцевината си е самата Любов. Човек винаги трабва да помни и реално да вижда, че всички същества имат желание за живот и щастие, сиреч че имат Любов към себе си, че са Любовта. Тогава той ще вижда реално, че всичко е океан от Любов и ще вижда реално, че всички и всичко е Абсолютно Равнопоставено. Велика Равнопоставеност * * * Много по-лесно е да се покаже, че ти си Мир, самият Мир - просто трябва да утихнеш - да успокоиш тялото, да се успокоят емоциите и мислите в теб. Тогава (от теб) остава само Мир, но този Мир не е празен, не е нищо, не е Нихилизъм. Той е пълен с Живот (Светлина, Сила). В него присъства самата Съзнателност, самата Будност. * * * Римляни 13:9 Понеже заповедите: "Не прелюбодействувай"; "Не убивай"; "Не кради"; "Не пожелавай"; и коя да било друга заповед се заключават в тия думи: "Да обичаш ближния си както себе си".

Ето какво се казва в Левит, 19 глава: 18. Да не отмъщаваш, нито да храниш злоба против ония, които са от людете ти; но да обичаш ближния си както себе си. Аз съм Господ. За разлика от Изход 20 глава, където десетте заповеди не са конкретизирани към вид, пол, етнос, раса ближен и далечен, тук ясно се посочва, че не бива да отмъщаваме, нито бива да имаме злоба към тези, които са "нашите", като вероятно се визира рода и народа. А към другите може ли да имаме злоба и да отмъщаваме? Не е много нормално към едни да постъпваме така, а към другите инак! Всъщност напълно "нормално" е - така правят всички. Тази ненормалност е станала нещо нормално. Затова в Матей, глава 5, Иисус обяснява: 43. Чули сте, че е било казано: "Обичай ближния си, а мрази неприятеля си". 44. Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и молете се за тия, които ви гонят; 45. за да бъдете чада на вашия Отец, Който е на небесата; защото Той прави слънцето Си да изгрява на злите и на добрите, и дава дъжд на праведните и на неправедните. 46. Защото, ако обичате само ония, които обичат вас, каква награда ви се пада? Не правят ли това и бирниците? 47. И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не правят ли това и езичниците? 48. И тъй бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец. И когато един законоучител попита Иисус за това кой може да бъде считан за ближен, ето какво Христос в отговор разказа притчата за добрия самарянин*: Лука, глава 10 ... 25 И, ето, някой законник стана и Го изпитваше, казвайки: Учителю, какво да правя за да наследя вечен живот? 26 А Той му рече: Какво е писано в закона, как четеш? 27 А той в отговор каза: "Да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичката си сила, и с всичкия си ум, и ближния си както себе си". 28 Исус му рече: Право си отговорил; това стори, и ще живееш. 29 Но той, понеже искаше да оправдае себе си, рече на Исуса: А кой е моят ближен? 30 В отговор Исус каза: Някой си човек слизаше от Ерусалим в Ерихон; и налетя на разбойници, които го съблякоха и нараниха и отидоха си, като го оставиха полумъртъв. 31 А случайно някой си свещеник слизаше по път, и, като го видя, замина си от срещната страна. 32 Също и един левит, като стигна на това място и го видя, замина си от срещната страна. 33 Но един самарянин, като пътуваше дойде на мястото дето беше той, и като го видя, смили се, 34 приближи се и превърза раните му, като изливаше на тях масло и вино. После го качи на собственото си добиче, закара го в една гостилница и се погрижи за него. 35 И на следния ден извади два динара и ги даде на гостилничаря и рече: Погрижи се за него; и каквото повече иждивиш, на връщане аз ще ти заплатя. 36 Кой от тия трима ти се вижда да се е показал ближен на изпадналия всред разбойниците? 37 Той рече: Онзи, който му показа милост. Исус му каза: Иди и ти прави също така. _____ * противно на очакванията, Христос не се придържа сляпо към Тората в обяснението си, ами посочва, че ближен може да бъде дори и някой от омразните на евреите самаряни. Евреите презират самаряните, защото считат, че те са потомци на гутейте, че не са им родственици, че са "нохри" (външни), и че са дошли от земите на западен Иран (някои учени считат, че това племе е с корен кавказките племена/народи). Та, Иисус излиза вън от статуквото, че видиш ли само израелтяните са способни на милосърдие. Едно от тълкуванието на "иври" е, че това са хора, които са се установили в сърцето и следват алтруизма. Сиреч "иври" е еквивалетно на сърдечен, любящ човек и често "Израел" е метафора на сърцето, на сефирота Тиферет от кабалистичното Дърво на Живота. Това обяснява защо само сърдечно-съдовата система може да разнесе Любовта (учението, благодатта) по цялата земя (тялото) и че "евреите" са "избран народ". Разбира се, малцина разбират писанието по този начин. Повечето хора и най-вече т.н. евреи, са твърде консервативни буквалисти, които сляпо виждат само най-външното значение на текста. Затова, изпаднали в нацизъм, търпят това Христово поучение с притчата за добрия самарянин, чийто извод е точно такъв - че буквалното разбиране на Писанието не води към истината и към добро, че евреин е всеки любящ човек, че "евреи" не е етнос и група. Все пак да напомня, че Авраам е шумеро-вавилонец, а бабата на Цар Давид е моавка. Тъй че еврейството по майка е разбито на пух и прах само от тези два примера. Ето защо да обичаш ближния както себе си е едно стъпало, което предшества по-горното нему - да любиш и врага си, онзи, който има вражда към теб, който е враждабен. Но да почнем с по-ниските стъпала, стремейки се към по-високите. Какво ни казва Писанието? Възлюби ближния както себе си. Нямай любов само към себе си, не бъди краен егоцентрик и егоист. Поне ближните си люби!

Св. Григорий Синаит за сърдечната молитва Свободната от духовна прелест Иисусова молитва, низвеждаща огън на земята на сърцето ни, се съпровожда от топлина, опалваща страстите като тръни и образуваща в душата тишина и радост. Топлината не идва нито отляво, нито отдясно, нито от горе, но струи в сърцето подобно на воден извор от Животворящия Дух. Когато в безмълвие очакваш да бъдеш с Бога, никога не приемай каквото и да било чувствено или духовно, което ти се представя образно нито извън, нито вътре в теб, та дори това да е образ на Христа или видим ангел, или обликът на светец, нито даже светлина, просветваща и мечтателно отпечатваща се в ума. Умът сам по себе си има природната способност да мечтае. Той с лекота строи образи на онова, чрез което невнимателният може да си навреди, като го приеме... Винаги оставай негодуващ срещу мечтанията, като съхраняваш ума си постоянно безцветен, безвиден и безформен. Паметта за Бога или умната молитва е най-висока от всички видове духовна деятелност. Тя, както и любовта Божия, е глава на добродетелите. Като сведеш глава и като събереш ума в сърцето си, разбира се, ако то е отворено, призовавай на помощ Господ Иисус Христос... Търси Господа с напрежение и ревност. Едни учат да се мълви молитвата устно, други - мислено. Аз бих казал - и по единия, и по другия начин, защото поради изнемога понякога умът не е в състояние да произнася молитвата, а друг път - устата. Знай, че сам по себе си никой не може да удържи ума си от разсеяността, ако не бъде удържан от Светия Дух... Задържането на дишането със свити устни може да удържи ума, но само отчасти, след което той отново се разсейва. И така, когато в сърцето настъпи действието на молитвата, тогава то съвършено задържа ума около себе си, като го радва и не допуска да бъде пленен.

Много често под сърце, авторите имат в предвид сърцевината на ума. Но и буквалното разбиране е също толкова адекватно. Изпращането на ума в сърцето е част от етапите на молитвата описани от светите отци. Съсредоточение върху сърцето, такава практика посочва и Шри Чинмой, като казва, че този път е един от основните два. Същото тръди и Бабаджи като предупреждава практикуващите да не сменят твърде често обекта на медитация... "Когато не те смущава вече никаква страст, тогава Божественото желание ще нараства вътре в сърцето ти;" Преподобни Теогност В Библията се казва, че сърцето на човек е измамно, лукаво, че покривало лежи върху него..., че може да е закоравява, но и че може да се разшири, че може да бъде освежено, че притежава в сърцевината си свещена простота... "... внезапно нейната светлина възсия в моето сърце и от нейната сладост аз бях възнесен вън от себе си; прекрати се действието на моите телесни чувства (сетива, усещания), аз излязох мислено от сегашния живот и забравих за всичко, което е в този свят. Но не зная как, тя отново отстъпи от мен и ме остави сам да оплаквам своята немощ. О, прежелана любов! Блажен е този, който те е възлюбил, защото такъв вече не ще поиска да обикне страстно никоя човешка красота." Симеон Нови Богослов "И умът във време на молитва не бива да внимава освен в Бога. Ясен ли ти е тоя пример, Теодосие? Моли се Богу не с думи, но с помисли. Защо искаме от Бога това и онова, като че Той не е в нашите сърца, в нас самите? В сърцето си търси Бога и чрез сърцето с Него говори. Истинското начало на молитвата е сърдечната топлота. Повтаряй неотстъпно в ума си: «Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилуй ме!» — и това стига. Нека молитвата бъде кратка, за да не се вмъкне в душата чрез думите някаква прелест и съблазън и да смути твоя дух. Не променяй думите, тъй като не пущат корен дървета, които често се присаждат. Изгони своя ум от главата и го събери само в сърцето. Тоя, който може да събере всичките си мисли в една точка, прилича на острие. Тъпият предмет не може да премине през препятствие — него трябва да наострим и той ще прониже всичко. И да се пее е ненужно, и псалмопението не винаги е добро. Който се труди, нека пее, ти, като безмълствуваш, по е прилично да твориш умна молитва. Знай ти, Теодосие, безмълвието на пустинника прилича на сянка. Като че няма Бог, а Той е там, в него, нечут и невидим, също както слънцето, което не грее в сянката, а само я създава. ... Свободната от духовна прелест Иисусова молитва, низвеждаща огън на земята на сърцето ни, се съпровожда от топлина, опалваща страстите като тръни и образуваща в душата тишина и радост. Топлината не идва нито отляво, нито отдясно, нито от горе, но струи в сърцето подобно на воден извор от Животворящия Дух . ... Като сведеш глава и като събереш ума в сърцето си, разбира се, ако то е отворено, призовавай на помощ Господ Иисус Христос... Търси Господа с напрежение и ревност. ... И така, когато в сърцето настъпи действието на молитвата, тогава то съвършено задържа ума около себе си, като го радва и не допуска да бъде пленен. ... И тъй, моли се в мълчание в своя ум и в своето сърце и твоята молитва ще бъде наистина действие на вярата и изходна точка на безмълвничеството." Свети Григорий Синаит "След като нашата душа е един предмет, който притежава много способности и си служи с тялото като с орган, давайки сама живот на това тяло, с кои органи си служи нейната способност, която наричаме ум, когато се приведе в действие? Никому не би минало през ума, че разсъдъкът е разположен в пръстите, в очите, в ноздрите или пък в устните. [1105C] Всички обаче са съгласни, че той се намира вътре в нас. Някой обаче са на различно мнение относно това: с кой вътрешен орган си служи? Едни го поставят в мозъка, като на някакъв акропол. Други обаче му дават седалище в средата на сърцето, където от само себе си е чист от естествения дъх. Ние сами обаче точно знаем, че нашето разумно начало не се намира вътре в нас като в делва, понеже е безтелесно, нито пък е извън нас, защото е единно, но е в сърцето, като в орган. Научили сме това не от човек, а от Онзи, Който е сътворил човека и Който казва в Евангелието: "не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека <...> защото от сърцето излизат зли помисли" (Мат. 15: 11, 19). [1105D] Същото казва и Макарий Велики: "Сърцето управлява всеки телесен орган и когато благодатта държи юздите на сърцето, тя владее всички помисли и телесни членове. Защото там се намират умът и всички душевни помисли". Следователно нашето сърце е хранилище на разума и негов първи телесен орган. И така, ние трябва да се стараем да наблюдаваме своето разумно начало в неотклонно трезвение и да го направляваме, но как другояче да го наблюдаваме, освен ако не събираме отвън разпръснатия в сетивата ум, за да го изпратим във вътрешността, в самото сърце - хранилището на помислите? [1108A] Ето затова прочутият Макарий малко след онова, което каза по-горе, допълва: "Там следователно трябва да гледаме дали благодатта е написала законите на Духа". Къде там? В главния управляващ орган, в трона на благодатта, където са всички душевни помисли, тоест - в сърцето. Сега вече виждаш колко е необходимо онези, които са избрали да живеят в исихия, да събират и да изпращат ума в тялото си, и още повече - в най-вътрешната част на тялото, която наричаме сърце. Понеже, ако според Псалмопевеца "всичката слава на царската дъщеря е вътре" (Пс. 44: 14), как така ще я търсим някъде навън? И ако според апостола "Бог изпрати в сърцата ни Своя Дух, Който вика: Авва, Отче", [1108B] как ние няма да се молим заедно с Духа в сърцата си? Ако съгласно Господа на пророците и апостолите Царството небесно е вътре в нас, как няма да се окаже извън небесното Царство този, който старателно се обучава да изведе от вътрешността си своя ум? Соломон казва: "правото сърце дири знание" (Пр. Сол. 27: 21), което другаде сам нерече умно и Божествено. Относно този вид знание, отците, обръщайки се към всички, казват: "Умът, изцяло духовен, се обгражда от духовно познание, което съществува в нас и не в нас, и ние не трябва да преставаме да го изследваме"." Свети Григорий Палама Даже, в първата заповед от т.н. Царски Закон се казва, че има условие, отдадеността да е с цялото сърце. "Видя ли, че ако някой възнамерява да противостои на греха, да придобие добродетелност, наградата от надпреварата в добротелта и най-вече - [1108C] да открие духовното познание по отношение залога от наградата на добротелта, то необходимо е, щото да насочва ума си навътре в тялото и в самия себе си? Схващането, че умът действа извън тялото - не говоря за тялото като образ, а за самото тяло -, където се радва на духовни съзерцания, е върхът на елинската заблуда, корен и извор на всяка какодоксия, откритие и учение на демони, майка на глупостта и дете на безумието. Затова и тези, които говорят, вдъхновени от демони, отстъпват от самите себе си, понеже не съзнават това, което говорят. Ние обаче изпращаме ума си не само в тялото и в сърцето, но и в самите себе си. Да обвиняват тези, дето казват, че умът не е отделен, но е единен с душата, "как така някой би могъл да изпрати ума си навътре?". Изглежда те не знаят [1108D], че едно е същността на ума, а друго - енергията. Или по-скоро, знаейки това, объркани заради хомонимията, те на драго сърце са се съгласили с лъжците. За да не приемат простотата на духовното учение, достигайки от диалектиката до противоречивостта, според Василий Велики, те са извратили силата на истината в противопоставянето й с лъжеименното знание и лъжеубедителността на софистиката. Така трябва да постъпват само тези, които не са духовни, но смятат, че разсъждават и учат по духовному. Сами не знаят, че с ума не е като с гледането, при което виждаш другите зрими неща, но не виждаш себе си. [1109A] Но самият ум действа, за да види това, което трябва, посредством пряко самозадвижване, както казва Дионисий Велики. Когато умът се самосъзерцава, той се обръща към себе си и действа спрямо самия себе си. Той казва, че това е негово кръгово движение... " Св. Григорий Палама "Чрез изпълнението на Божиите заповеди възраства вътре в нас, подобно на някой съставен от много части плод, любовта, милосърдието, благостта към ближните, кротостта, смирението, търпението в изкушенията, непорочността и чистотата на сърцето, посредством която се сподобяваме да виждаме Бога. И във вече чистото сърце възсиява благодатта и просвещението на Светия Дух, Който ни възражда, прави ни синове на Бога, облича ни в Христа, запалва светилник в душата ни, прави ни чеда на светлината, освобождава душите ни от тъмнината, и отсега още, в този живот, ни прави причастни на вечния живот, макар ние и да не знаем това... Също така и никой, чието сърце е обладано от някоя страст, дори и най-малка, не може да бъде жилище на Христа чрез благодатта на Светия Дух; защото Бог е светлина, както казва Сам Той: Аз съм светлината на света (Иоан. 8:12)." Св. Симеон Нови Богослов Освен това, концентрацията в сърдечната област отваря определени канали, може би най-важния. Именно в спокойствието човек може да очаква подсъзнанието му да се прояви, че да може да го отработи. Няма по какъв друг начин човек да навлезне в подсъзнанито си, ако не притихне в съзнанието си.